Джек Лондон
Майкъл, братът на Джери (21)

Глава XX

Кучето, както и конят правят подлеца още по-подъл. Бидейки подлец, Уолтър Мерит Емъри стана още по-подъл, защото искаше да има Майкъл. Ако не беше Майкъл, поведението му щеше да бъде съвсем различно. Както Доутри беше казал, той щеше да се отнесе към стюарда като към порядъчен човек. Щеше да го предупреди за болестта и да му помогне да отпътува за Южните морета, Япония или някоя друга страна, където прокажените не са отделени от обществото. Това нямаше да е в ущърб на тези страни, защото такива бяха законите и обичаите им, а щеше да помогне на Доутри и Куейк да избягнат адския живот в чумната барака на Сан Франциско, където доктор Емъри със своята подлост ги осъждаше да прекарат остатъка от живота си.

Като се вземат предвид и разходите за поддържане на денонощни постове пред чумната барака в течение на години, Уолтър Мерит Емъри би могъл да спести много хиляди долари на данъкоплатците от Сан Франциско, а със същите долари, изразходвани по друг начин, можеше да се увеличи броят на училищните стаи, да се даде повече мляко на бедните деца или пък да се разширят градините за чист въздух в претъпканото гето. Но ако Уолтър Емъри беше премислил всичко от тази гледна точка, не само Доутри и Куейк щяха да отплават, а с тях щеше да отплава и Майкъл.

Никога цяла чакалня пациенти не са били преглеждани толкова бързо, колкото бързо доктор Емъри прегледа своите болни, щом вратата се затвори зад гърба на двамата полицаи, които отведоха Доутри. Макар и закъснял за обяд, доктор Емъри най-напред отиде с колата си в Барбари-коуст и спря пред пансиона „Баухед“. На път за там, благодарение на политическите си връзки, той успя да вземе със себе си и един капитан от тайната полиция. Присъствието на капитана се оказа необходимо, тъй като хазайката упорито се противопостави на вземането на кучето, което бе собственост на нейния наемател. Но тя познаваше добре Миликън, капитана от тайната полиция, и отстъпи пред закона, чийто символ беше той; закона, в който тя в своето невежества вярваше.

Когато Майкъл, воден с каишка, тръгна да излиза от стаята, от прозореца, където беше кацнал мъничкият снежнобял какаду, се разнесе плачевен напомнящ вик.

— Коки! — извика той. — Коки!

Уолтър Мерит Емъри се обърна да погледне и само за миг се поколеба:

— По-късно ще пратя някого за птицата — каза той на хазайката, която вървеше след тях надолу и все още слабо протестираше и не забеляза, че капитанът от тайната полиция от небрежност беше оставил открехната вратата на стаята. Но Уолтър Мерит Емъри не беше единственият подлец, станал още по-подъл от желанието да притежава Майкъл. Потънал в едно дълбоко кожено кресло в яхтклуба, с крака върху друго кожено кресло, Хари Дел Мар току-що бе свършил обеда, който за него беше едновременно и закуска, преглеждаше следобедните вестници и се отдаваше на приятно, предразполагащо към сън храносмилане. Очите му се спряха на голямо заглавие с пет къси реда под него. Той бързо свали крака от креслото и се изправи. Премисли набързо, седна отново в креслото, натисна електрическия звънец и в очакване на клубния лакей прочете отново петте къси реда.

Седейки в таксито, което го отвеждаше към Барбари-коуст, Хари Дел Мар видя множество златни видения. Те вземаха формата на жълти двадесетдоларови златни монети, на жълти банкноти, отпечатани от правителството на Съединените щати, на чекови книжки и на плодоносни купони за дивиденти, които чакаха само да бъдат отрязани — всичко това на фона на един ирландски териер с груба козина, който сред цяла галактика от приказно осветени сцени пее с отворена уста и вдигната към завесите муцуна, пее неспирно, както никое куче преди това не е пяло на тоя свят. Коки пръв откри, че вратата е открехната, и я загледа замислено, ако с тази дума би могъл да се определи умственият процес на птицата, която по някакъв странен път възприема в съзнанието си едно ново впечатление от заобикалящата я среда и се подготвя да действува или да не действува според това как новото впечатление се отразява на начина й на разбиране. Хората вършат съвсем същото, като някои от тях наричат това проява на „свободна воля“. Коки се взираше в отворената врата и решаваше дали да изследва по-отблизо тази пролука, водеща към широкия свят, след което изследване пък щеше да реши дали да излезе през пролуката, и в този миг той съзря очите на друг изследвач да се втренчват в него.

Тези очи бяха зверски, жълтозелени и докато се взираха в светлините и сенките на стаята, зениците им бързо се разширяваха и свиваха. Коки разбра опасността от пръв поглед — опасност от най-ужасна смърт. Въпреки това той не предприе нищо. Сърчицето му не беше обзето от паника. Неподвижен, обърнал само едното си око към пролуката, той втренчи това око в мършавата бездомна котка, която бе вмъкнала глава през отвора като привидение.

Зорки, ту свити, ту разширени, толкова бързи, колкото и предпазливи, безкрайно проницателни, тези очи с отвесни зеници, които прорязваха чудните зеленожълти опали на ириса, шареха по стаята. Те се спряха на Коки. По изражението на главата можеше да се разбере веднага, че котката се е вдървила, приклекнала и замръзнала. Почти незабележимо очите се вторачиха в Коки и котката заприлича на сфинкс, който гледа с каменен поглед вечните и тъжни пясъци на пустинята. Сякаш бе гледала така от векове и хилядолетия.

Коки също замръзна на мястото си. Окото, което наклонената на една страна глава позволяваше да се види, не се премрежи и той не издаде ужаса, който го обзе, дори с трепване на перо. И двете същества стояха вкаменени, втренчени едно в друго — ловец и плячка, преследвач и преследван, месоядно и месо.

Този поглед трая дълги минути, после главата на прага изчезна с леко движение. Ако птиците можеха да въздишат, Коки би въздъхнал, но той не мръдна, докато слушаше бавните, провлачени човешки стъпки да минават край вратата и да изчезват надолу към хола.

Минаха няколко минути и привидението се появи пак така внезапно, но този път не само главата, а и цялото гъвкаво тяло, което се плъзна в стаята и спря на средата. Очите оглеждаха Коки, а тялото беше неподвижно с изключение на дългата опашка, която удряше насам-натам по пода с резки, гневни и все пак еднообразни движения.

Без да сваля поглед от Коки, котката бавно се приближи и спря на два ярда от него. Само опашката удряше по пода и очите блестяха като скъпоценни камъни на светлината на отсрещния прозорец, а отвесните зеници се бяха свили и приличаха на едва забележими черни прорези.

И Коки, който не можеше да има ясна, човешка представа за смъртта, си даваше все пак сметка, че неумолимо настъпва краят на всичко. И като наблюдаваше как котката бавно се присвива, за да скочи, Коки, храбрата трохичка живот, издаде ужас, който го беше обзел за първи път.

— Коки! Коки! — жално извика той на глухите безчувствени стени.

Това беше неговият зов към целия свят, към всички сили, неща и двукраки същества-човеци, по-точно към Стюард, Куейк и Майкъл. Смисълът на неговия зов беше: „Това съм аз, Коки. Аз съм твърде малък и крехък, а онуй чудовище иска да ме унищожи, ала аз обичам светлината, обичам бляскавия светъл свят и искам да живея, да продължавам да живея в светлина, и съм така малък, и съм толкова добро малко същество, с добро малко сърчице, и не мога да се боря с тази огромна, космата, гладна твар, която ще ме изяде, и се нуждая от помощ, помощ, помощ! Аз съм Коки! Всички ме познават! Аз съм Коки!“

Това и още много нещо се съдържаше в двата му вика: „Коки! Коки!“

Но тъй като нито глухите стени, нито коридорът отвън, нито целият останал свят му отговориха, Коки отново се върна към малката си, храбра същност. Той застана неподвижно върху рамката на прозореца с глава, наклонена на една страна, и немигащо око, втренчено във вечния неприятел на пернатите, който бе застанал така близо на пода.

Човешките нотки на гласа му стреснаха уличната котка, накараха я да задържи скока си, да свие уши и да се прилепи по-плътно до пода.

В последвалата тишина някаква едра синя муха шумно забръмча по близкия прозорец, блъскайки се от време на време силно в стъклото, като по този начин даваше да се разбере, че и тя си има своята трагедия на затворник, отделен чрез тази озадачаваща, прозрачна преграда от свободния свят, който блестеше толкова близко отвъд.

Но и уличната котка имаше свои болки и нерадости. Болеше я гладният стомах, боляха я и мършавите цицки, които би трябвало да бъдат пълни с мляко за седемте слаби, мяукащи котенца, така прилични на нея, само че още слепи и смешно несигурни на крехките си млади крачка. Инстинктът и болката в цицките я накараха да си спомни за тях; спомни си ги като видение благодарение на някакви странни и сложни химически реакции в мозъка, сякаш ги гледаше през счупената решетка на отвора за чист въздух, долу в мазето, в ъгъла за отпадъци под стълбището, където крадливо бе свила легло и ги беше окотила.

Видението и болката от глада я раздвижиха отново, тъй че тя се присви и измери разстоянието за скока. Но Коки пак беше дошъл на себе си.

— Дявол да го вземе! Дявол да го вземе! — извика той с най-силния си войнствен глас, наежи се като побойник и накара котката под него да приклекне от учудване, да се сгуши, да свие уши, да заудря с опашка пода. Тя завъртя глава и взе да се взира и в най-тъмните ъгли на стаята, за да открие човешкото същество, което беше извикало.

Уличната котка направи всичко това, макар сетивата й да бяха сигурни, че човешкият вик беше издаден от самата бяла птица, кацнала върху рамката на прозореца.

В последвалата тишина синята муха още един път се удари в невидимата преграда на затвора си. С внезапна решителност уличната котка се приготви, скочи и падна точно там, където Коки стоеше преди секунда. Той се беше втурнал настрана, но в същия миг, още с падането си на перваза върху прозореца, котката протегна лапа встрани, а Коки подскочи право нагоре и запляска във въздуха с криле, несвикнали да хвърчат. Уличната котка се изправи на задните си крака и замахна с едната лапа, както някое дете би замахнало с шапката си по пеперуда. Но котешката лапа беше тежка, а ноктите й — разперени и закривени като куки.

Ударена във въздуха, малката хвърчаща машинка катастрофира и всичките й нежни механизми бяха смазани и разрушени. Коки падна на пода сред дъжд от бели пера, които падаха бавно като снежинки дори и след като котката плавно се приземи, а някои от тях посипаха гърба й, като с лекия си допир стреснаха напрегнатите й нерви и я накараха да приклекне и бързо да се огледа, да не би да я заплашва някаква опасност.