Джек Лондон
Майкъл, братът на Джери (18)

Глава XVII

Една вечер Доутри седеше в кръчмата, която наричаха „Приют на копачите“. Намираше се в твърде затруднено положение. Беше станало по-трудно от когато и да е да се намери дори временна работа. А и спестяванията свършиха. Преди това се беше съвещавал по телефона със Стария моряк, който му съобщи, че този ден се е свързал само с един доктор шарлатанин в оставка, който е клъвнал въдицата.

— Нека да заложа пръстените си — помоли го по телефона Стария моряк, и то не за първи път.

— Не, сър — беше отговорът на Доутри. — Те са нужни за работата ни. Те са основен капитал. Създават атмосфера. Те са, така да се каже, живо слово. Ще си помисля малко тази нощ и ще се видим утре заран, сър. Дръжте си пръстените и бъдете съвсем безразличен към доктора. Накарайте го той да ви търси. Това е единственият начин. Сега се чувствувайте добре, всичко е наред. Ще падне добър лов. Не се безпокойте, сър! Даг Доутри никога не е губил играта.

Но когато седна в „Приютът на копачите“, видът му беше такъв, че сякаш щеше да загуби твърде скоро. В джоба си имаше точно колкото да предплати наема за следващата седмица, който той беше забавил вече три дена, а хазяйката му го беше поискала със сурово лице и гневен глас. При грижливо разпределение с храната, която имаха, щяха да поминат криво-ляво още един ден. Скромната сметка в хотела на Стария моряк не беше плащана две седмици и бе нараснала на огромна сума, тъй като хотелът беше първокласен: а Стария моряк имаше в джоба си само два долара, с които да подрънква, за да си придава благоденствуващ вид пред доктора, който искаше да търси съкровища.

Най-катастрофалното обаче беше, че Даг Доутри имаше да допива три кварта от дневната си дажба и не смееше да вземе от парите за наема, който беше единствената преграда между него и улицата. Затова седна на една малка маса с капитан Йоргенсен, който току-що се беше завърнал с шхуната, след като бе товарил сено от Петалума Флетс. Капитанът вече беше пил две бири и очевидно не му се пиеше повече. Само се прозяваше от умора и недоспиване и поглеждаше часовника си. А Доутри имаше да си допива цели три кварта! На всичко отгоре Хансън още не беше напердашен, тъй че службата на готвач на шхуната беше някъде далеч в неизвестното бъдеще.

В отчаянието си Доутри внезапно измисли как да получи още една чаша наливна бира. Той не обичаше наливна бира, но тя беше по-евтина от бутилковата.

— Слушай, капитане! — каза той. — Нямаш представа колко е умен Килени-бой! Той, ще знаеш, може да брои като тебе и мене!

— Ха! — избоботи капитан Йоргенсен. — Виждал съм такива работи по панаирите. Всичко е номер. Кучетата и конете не могат да броят.

— Това куче може — спокойно продължи Доутри. — Не можеш го излъга. Хващам се на бас още сега, че ако поръчам гласно две бири, така че кучето да ме чуе, а след това тихо пошепна на келнера да донесе една, Килени-бой ще направи скандал на келнера, когато донесе едната.

— Ха, ха! На какво ще се обзаложим?

Стюардът попипа десетцентовата монета в джоба си. Ако Килени не успееше, щеше да се наложи да вземе от парите за наема. „Но Килени няма да ме изложи“ — помисли си той и отговори:

— На две бири!

Викнаха келнера и когато му дадоха тайните си нареждания, докараха Майкъл от ъгъла, където лежеше в краката на Куейк. Стюардът сложи стол до масата, покани го да седне на стола и Майкъл започна да се досеща. Стюардът очакваше нещо от него, искаше да покаже какво знае. И той бе готов да прояви усърдие не заради представлението, а от обич към стюарда. За примитивното съзнание на Майкъл обичта и служенето бяха едно и също. Както би скочил в огъня за Стюард, така би му служил, по какъвто начин той пожелаеше. За него това беше значението на обичта — единствено да служиш.

— Келнер! — извика стюардът и добави, когато келнерът се доближи: — Две бири! Разбра ли, Килени? Две бири.

Майкъл се завъртя на стола, сложи поривисто лапа на масата и поривисто протегна тънкия си език към наведеното лице на стюарда.

— Ще запомни — каза Доутри на капитана.

— Няма да запомни, ако разговаряме — отговори капитанът. — Сега ще те измами твоето „бау-бау“! Аз ще ти кажа, Доутри, че получаваш мястото, щом напердаша Хансън. А ти ще ми отговориш да го напердаша веднага. А аз ще ти кажа, че Хансън трябва най-напред да ми даде повод да го напердаша. А след това ще спорим като двама шумни глупци. Готов ли си?

Доутри кимна и последва спор на висок глас, който действително привличаше вниманието на Майкъл ту към единия, ту към другия.

— Спечелих — съобщи капитан Йоргенсен, като видя келнера да се приближава само с една чаша бира. — „Бау-бау“ забрави, ако изобщо е запомнило нещо. То мисли, че се караме. Мястото за „една“ и „две“ бири в мозъка му е изтрито, както морето изтрива написаното на пясъка.

— Смятам, че няма да забрави аритметиката, колкото и шум да вдигаш — заспори високо Доутри, макар че не беше вече така сигурен. — Но аз няма да се намесвам — прибави той с надежда. — Сам гледай!

Високата чаша беше поставена пред капитана, който бързо я хвана с ръката си. Майкъл се напрегна като изопната връв — знаеше, че очакват нещо от него и беше изпълнен с желание да служи. Спомни си едновремешните уроци на „Макамбо“, погледна напразно, за да получи знак от безучастното лице на стюарда, след това се огледа наоколо и видя не „две“, а „една“ чаша. Така добре беше научил разликата между едно и две, че веднага се досети — как именно и най-добрият психолог не би могъл да обясни, както не би могъл да обясни какво представлява мисълта сама по себе си, — че имаше само една чаша, когато бяха поръчани две. Той подскочи изведнъж, гърлото му се задави от гняв, сложи двата си предни крака на масата и залая по келнера.

Капитан Иоргенсен удари с юмрук по масата.

— Печелиш! — изрева той. — Аз плащам бирата! Келнер, донеси още една!

Майкъл погледна към стюарда в очакване на одобрението му, а стюардът в отговор го помилва по главата.

— Да опитаме отново — каза капитанът вече твърде любопитен и заинтересован и с опакото на ръката изтри бирената пяна от мустаците си. — Може би знае само едно и две. Ами три? Ами четири?

— Същото е, капитане! Може да брои до пет и прави разлика между пет и по-големите числа, само че не знае как се казват цифрите след пет.

— Ей, Хансън! — изрева капитан Иоргенсен на готвача от „Хауърд“. — Ей, дебелоглавецо! Ела да пием по една!

Хансън дойде при тях и примъкна един стол.

— Аз плащам пиенето — каза капитанът, — но вие ще поръчвате, Доутри! Гледай сега, Хансън, това „бау-бау“ знае да прави номера. Може да брои по-добре от тебе. Ние сме трима. Доутри поръчва три бири. „Бау-бау“ чува три. Аз дигам два пръста, ей така, на келнера. Той донася две. И „бау-бау“ прави скандал на келнера. Ще видиш.

Всичко беше изпълнено според уговорката и Майкъл не се успокои, докато не донесоха три бири.

— Това не е никакво броене — беше заключението на Хансън. — Вижда, че един човек е без бира. Тук е номерът. Знае, че всеки от нас трябва да има чаша. Затова лае.

— Може да покаже и нещо по-добро — похвали се Доутри. — Ние сме трима. Ще поръчаме четири бири. Тогава всеки от нас ще има чаша, но въпреки това Килени ще се скара на келнера.

И наистина сега вече разбрал играта напълно, Майкъл лая по келнера, докато и четвъртата чаша не беше донесена. По това време около масата се бяха насъбрали вече много хора и всичките искаха да поръчват бира, за да изпитат Майкъл.

— Бога ми — промърмори Даг Доутри под носа си, — какъв идиотски свят! В един миг си жаден. Следващият миг ще те удавят в бира.

Неколцина дори пожелаха да купят Майкъл, като предлагаха смешни суми — петнадесет или двадесет долара.

— Виж какво ще ти кажа — прошепна капитан Йоргенсен на Доутри, като го заведе в ъгъла. — Ще ми дадеш това „бау-бау“, а аз още сега ще напердаша Хансън и мястото е твое — от утре идваш на работа!

Собственикът на „Приютът на копачите“ дръпна Доутри в друг ъгъл, за да му пошепне:

— Идвайте всяка вечер с кучето, това помага на търговията. Ще ви давам безплатно бира, когато пожелаете, и по петдесет цента в брой на вечер.

Именно това предложение породи великата идея в ума на Доутри. Когато се върнаха вкъщи и Куейк взе да развързва връзките на обущата му, той я сподели с Майкъл:

— Виж каква е работата, Килени, ако за този кръчмар струваш петдесет цента на вечер и безплатна бира, значи и за мене струваш толкова… и повече, сине, повече! Защото той търси печалба и вместо да купува бира, той я продава. Килени, знам, че нямаш нищо против да работиш за мене! Тия пари ни трябват. Трябва да се грижим за Куейк и за мистър Гринлиф, и за Коки, да не говорим за теб и за мен, а ние ядем страшно много. Пък и мъчно е да спечелим пари за наема, а работа да се намери, е още по-мъчно. Какво ще кажеш, сине, ако утре вечер ти и аз се поразмърдаме наоколо и посъберем малко пари, а?

А Майкъл, седнал върху коленете на стюарда, който го държеше с ръце за муцуната очи в очи и нос до нос, се гърчеше от удоволствие, плезеше език и размахваше опашка. Каквото и да казваше Стюард, то беше добро, защото Стюард го казваше.