Джек Лондон
Майкъл, братът на Джери (15)

Глава XIV

Рано на другата заран сутрешната вахта моряци, които носеха дневната дажба вода за кухнята и каютите, откриха, че бъчонките са празни. Мистър Джаксън беше толкова разтревожен, че веднага повика капитан Доун, а не след дълго капитан Доун събуди Гримшо и Нишиканта, за да им каже за бедствието.

Закуската беше много бурна. Стария моряк и Даг Доутри наблюдаваха с интерес тримата партньори, които беснееха и се оплакваха. Най-много се оплакваше капитан Доун. Симон Нишиканта злобно ругаеше негодника, който бе направил тази пакост, и го заплашваше с какви ли не мъчения, а Гримшо свиваше огромните си ръце, сякаш душеше нечие гърло.

— Спомням си, че беше в четиридесет и седма, не, четиридесет и шеста, да, четиридесет и шеста! — бъбреше Стария моряк. — Попаднахме в подобно, дори по-лошо положение. В голямата лодка бяхме шестнайсет души. Отправяхме се към рифа Глистър. Така беше наречен, след като нашият хубав малък кораб го откри през една тъмна нощ и остави костите си на него. Рифът е нанесен в картите на адмиралтейството, капитан Доун ще потвърди…

Никой не слушаше, освен Даг Доутри, който поднасяше топли сладки и се възхищаваше. Но Симон Нишиканта изведнъж осъзна, че старият човек бъбри, и изрева кръвожадно:

— Млъкнете! Затворете си устата! Омръзнахте ми с това вечно „спомням си“!…

Стария моряк се показа естествено изненадан, като че ли беше пропуснал нещо в разказа си.

— Не, уверявам ви! — продължи той. — Бедният ми стар език трябва да е сбъркал нещо. Не беше „Винаги бдящия“, а бригът „Блясък“. „Винаги бдящия“ ли казах? Не, беше „Блясък“, хубав малък бриг, почти играчка, с обковано в мед дъно и линия като на делфин, режеше морето и гълташе вятъра. Управляваше се идеално. Честна дума, господа, страшна работа падаше и за двете вахти, когато трябваше да вървим срещу вятъра. Аз бях отговорник за стоката. Отплавахме от Ню Йорк и по всичко личеше, че вземаме курс към северозападния бряг, а на мене ми бе поверен запечатан плик със заповеди…

— Но млъкнете, за бога! Подлудявате ме с вашите брътвежи! — извика Нишиканта, изпаднал в истинска мъчителна нервна криза. — Смилете се, старче! Какво ме интересува вашият „Блясък“ и плика ви със запечатани заповеди!

— О, запечатани заповеди! — продължи Стария моряк със сияещо лице. — Това са магически слова, запечатани заповеди! — той произнасяше тези думи, облизвайки се, сякаш те имаха вкус. — По онова време, господа, корабите плаваха със запечатани заповеди. И тъй като бях отговорник за стоката, пък и бях вложил малко нещо в тая работа и имах участие в печалбата, можех да командувам дори капитана. Запечатаните заповеди бяха у мене, а не у него. Уверявам ви, че сам не знаех какво съдържат. Чак когато заобиколихме стария нос Стиф и стигнахме петдесет градуса южна ширина в Тихия океан, чак тогава счупих печата и научих, че трябва да се отправим към Земята на Ван Диймен. По онова време наричаха този остров — Земята на Ван Диймен…

Този ден се случиха много неща. Капитан Доун хвана помощника си, че краде от отвореното с шперц бюро данните за местоположението на кораба. Стана скандал, но нищо повече, защото финландецът бе твърде едър, за да предразполага към саморазправа, и капитан Доун само заклейми поведението му, а помощникът бързо повтаряше: „Да, сър“, „Не, сър“ и „Извинете, сър“.

Но най-важното откритие беше може би това, което направи Даг Доутри, макар че тогава той не го разбра. След като курсът бе сменен и Стария моряк насаме уведоми стюарда, че целта им е остров Тайохе, един от Маркизките острови, Даг Доутри, развеселен, започна да се бръсне. В момента го измъчваше само една мисъл. Не беше съвсем сигурен дали на такова забутано място като Тайохе ще се намери хубава бира.

С лице, побеляло от пяната, той се приготви да направи първото движение с бръснача, но в този миг забеляза тъмна ивица кожа на челото си, точно по средата над веждите. Щом се обръсна, докосна тъмната ивица и се зачуди как е могло слънцето да го изгори на такова място. Но при докосването дори не усети, че се е допрял до него. Тъмното петно беше безчувствено.

„Чудно“ — рече си той, изтри лицето си и напълно забрави петното.

Даг Доутри не знаеше какъв ужас представлява това тъмно петно, както не знаеше, че полегатите очи на А Мой отдавна го бяха забелязали и със скрит нарастващ ужас продължаваха да го наблюдават ден след ден.

Подгонен от югоизточните пасати, „Мери Търнър“ пое дългия път към Маркизките острови. В предната част на кораба всички бяха доволни. Те бяха обикновени моряци, с моряшки заплати и с възторг посрещнаха новината, че се отправят към някакъв тропически остров, за да напълнят бъчонките си с вода. В задната част на кораба тримата партньори бяха в лошо настроение. Нишиканта явно се надсмиваше на капитан Доун и изказваше съмнение в способностите му да намери Маркизките острови. В средата на кораба цареше щастие — за Даг Доутри, защото заплатата му течеше и следващият запас от бира беше осигурен; за Куейк, защото бе щастлив винаги, когато господарят му беше щастлив; за А Мой, защото скоро щеше да има възможност да офейка от шхуната и да напусне двамата прокажени, с които бе принуден да живее.

Майкъл споделяше общото щастие на средната кабина и с радост прие петата песен, която научи наизуст от стюарда. Песента беше „Води ни, блажена светлина“. В своето пеене, което в края на краищата беше само обучено виене, Майкъл търсеше нещо, което самият той не съзнаваше. Всъщност това нещо беше загубената глутница, глутницата на първобитния свят, когато кучетата още не бяха дошли при огньовете на хората, т.е. когато хората още не палеха огньове и не бяха хора.

Той бе роден едва ли не вчера и беше живял на този свят само две години, тъй че не знаеше нищо за загубената глутница. В течение на хиляди поколения той бе бил надалеч от нея; въпреки това дълбоко в самата му същност, преплетени и втъкани във всеки негов мускул и нерв, се намираха неизлечимите следи на дивия живот, на времето, когато неговите призрачни прадеди са тичали с глутницата и са развивали както самата нея, така и себе си. Понякога, когато Майкъл спеше, в подсъзнанието му изплуваха спомените за глутницата. Тези сънища бяха като действителност, докато траеха, но щом се събудеше, той твърде малко си спомняше от тях, ако си спомняше изобщо! Само когато спеше или пееше със стюарда, той копнееше за загубената глутница, усещаше я и беше принуден да търси забравения път към нея.

Когато беше буден, Майкъл имаше друга глутница. Тя се състоеше от стюарда, Куейк, Коки и Скрепс и той тичаше с нея, както неговите прадеди бяха тичали по време на лов със себеподобните си. Каютата в средата на кораба бе свърталище на тази глутница, а извън нея се простираше целият свят — тоест „Мери Търнър“, който непрестанно се люлееше напред-назад по повърхността на неспокойното море.

Но каютата и нейните обитатели имаха за Майкъл по-голямо значение от една обикновена глутница. За него това беше и рай, в който живееше богът. Човекът от най-ранни времена беше изнамерил бога и често го въплъщаваше в камък, в глина или огън и го поставяше да живее сред дърветата, планините или звездите. Така е било, защото човекът е виждал, че хората изчезват и напускат племето, семейството, изобщо себеподобните си, както и да ги е назовавал той, които всъщност не са били нещо друго освен човешката глутница. А човек не е искал да се загуби и да не принадлежи вече към глутницата. Затова във въображението си той измислил нова, вечна глутница, с която би могъл вечно да тича. Понеже го е било страх от мрака, в който изчезвали всички хора, той издигнал над него едно по-светло царство, по-богато ловно поле, по-весела и по-солидна зала за угощения и на различни езици я нарекъл „рай“.

Подобно на най-ранните и най-нискостоящите първобитни хора, Майкъл съвсем не се сещаше да извлече от себе си собствената си сянка и да я обожестви. Той не боготвореше сенки. Боготвореше един реален и неоспорим бог, който не беше като него с четири крака и окосмено тяло, а бе въплътен в плътта и кръвта на изправения, двукрак, обезкосмен Стюард.