Джек Лондон
Майкъл, братът на Джери (14)

Глава XIII

Капитан Доун работеше непрекъснато; преследваше слънцето по всекидневния му небесен път, чрез специалното определяне на времето изчисляваше неговото отклонение, което се дължеше на движението на земята по големия кръг на нейната орбита, чертаеше неизброими сомнерови^[1] линии по картата и пресмяташе предполагаемите ширини на местоположението на кораба, докато му се замаеше главата.

Симон Нишиканта открито и презрително се надсмиваше над капитана, като предполагаше, че му липсват навигаторски способности, продължаваше да рисува акварели, когато бе спокоен, и да стреля по китове, морски птици и всичко, което би могло да бъде наранено, когато бе подтиснат или му омръзнеше морето, и умираше от яд, че не може да зърне върха на Лъвската глава от приказния остров на Стария моряк.

— Ще ви покажа, че не съм стиснат — обяви един ден Нишиканта, след като се беше пекъл пет часа на мачтата, за да наблюдава морето. — Капитан Доун, за колко бихме могли да купим допълнителните хронометри в Сан Франциско — добри хронометри, на старо, искам да кажа?

— Горе-долу стотина долара — отговори капитанът.

— Много добре. Ето какво е моето предложение. Цената на този хронометър щеше да се подели между трима ни. Аз поемам цялата му стойност. Просто кажете на моряците, че аз, Симон Нишиканта, ще заплатя сто долара златни пари на първия, който види земя на посочените от мистър Гринлиф ширина и дължина.

Но моряците, които се трупаха по върховете на мачтите, бяха обречени на разочарование, защото можаха само два дни да се вглеждат в океана с надеждата, че ще спечелят наградата. И причина за това не беше единствено Даг Доутри, въпреки че и неговите собствени намерения и действия щяха да бъдат достатъчни, за да провалят възможностите им за по-дълго наблюдение.

Случи се така, че веднъж той слезе долу в трюма под централната каюта да прегледа касите бира, които бяха натоварени специално за него. Преброи касите, усъмни се в собствените си сетива, запали още клечки, преброи отново, след това напразно претърси целия трюм, очаквайки да намери още каси, складирани на друго място.

Той седна под люка, който водеше към централната каюта, и мисли цял час. Това пак е работа на евреина — заключи той, — евреинът, който се бе съгласил да снабди „Мери Търнър“ с два хронометъра, но не и с три, евреинът, който подписа договора, където се казваше, че трябва да се осигури достатъчен запас бира, за да може Даг Доутри да получава всекидневните си шест кварта. За по-сигурно стюардът преброи още веднъж касите. Имаше само три. Тъй като всяка каса съдържаше две дузини бутилки и тъй като неговата всекидневна дажба беше половин дузина, ясно беше, че запасът, който стоеше насреща му, щеше да стигне само за дванадесет дни. А в тази непозната пуста морска шир дванадесет дни съвсем не бяха достатъчно дълго време, за да се стигне до най-близкото възможно пристанище, където би могло да се закупи бира.

След като веднъж взе решение, стюардът не губи повече нито секунда. Часовникът показваше дванадесет без четвърт, когато той излезе от трюма, намести капака на люка и побърза да сложи масата. Сервира обеда, макар че с мъка се въздържа да не изсипе големия супник, пълен с крем-супа грах, върху главата на Симон Нишиканта. Спря го всъщност решението, което бе взел в трюма и което смяташе да изпълни следобеда в централния склад, там, където бяха складирани бъчонките с вода.

В три часа, когато Стария моряк по всяка вероятност дремеше в стаята си, а капитан Доун, Гримшо и половината от дежурните моряци се трупаха по върховете на мачтите, за да открият сред сапфиреното море Лъвската глава, Даг Доутри се спусна по трапа в централния склад. Тук, в дълги редици, с пътеки помежду, бяха заклинени бъчонките с прясна вода.

Стюардът извади изпод ризата си един маткап, а от задния си джоб половининчова бургия и я надяна в него. Клекна на колене, проби дъното на първата бъчонка и водата рукна по пода и почна да се просмуква през дъските. Работеше бързо, пробиваше бъчонка след бъчонка надолу по пътеката, която потъваше нататък в полумрак. Когато стигна до края на първия ред, той за миг се спря, за да послуша бълбукането на изтичащата вода. Изостреният му слух долови подобно бълбукане вдясно, откъм съседната пътека. Той се вслуша по-внимателно и би могъл да се закълне, че чува шума на бургия, която се забива в твърдо дърво.

Една минута по-късно, скрил вече грижливо своя маткап и бургията, той сложи ръка върху някакъв човек, когото не можеше да познае в полумрака, но който седеше на колене, дишаше тежко и пробиваше усърдно дъното на една бъчонка. Виновникът дори не направи опит да се изплъзне и когато Доутри запали клечка кибрит, видя под себе си обърнатото нагоре лице на Стария моряк.

— Виж ти! — учудено промърмори стюардът. — А защо, по дяволите, разливате водата!

Той почувствува, че тялото на стария човек нервно потръпна, и сърцето му се смекчи.

— Всичко е наред! — прошепна той. — Не се плашете от мене. Колко сте пробили?

— Всичките на този ред — прошепна оня в отговор. — Нали няма да ме издадете… на другите!

— Да ви издам? — Доутри тихичко се засмя. — Спокойно мога да ви кажа, че ние играем една и съща игра, макар да не ми е ясно защо и вие трябва да я играете. Аз току-що пробих всичките покрай десния борд. Слушайте какво, сър, измъквайте се веднага, тихо, докато още може. Всички са по мачтите и никой няма да ви забележки. Аз ще продължа и ще довърша тази работа… Ще оставя само толкова вода, че да стигне, да речем, за дванайсетина дни!

— Бих искал да поприказвам с вас… да ви обясня някои неща — прошепна Стария моряк.

— Разбира се, сър, и да ви кажа право, сър, ще пукна от любопитство. Идвам при вас, в каютата, да речем, след десет минути и там ще си поговорим на воля. Но каквато и да е вашата игра, аз съм с вас. Защото и моята игра е да стигнем бързо до някое пристанище и защото, сър, аз много ви уважавам и ценя. А сега, бягайте. След десет минути ще бъда при вас.

— Харесвате ми, стюард, много ми харесвате — с треперещ глас каза старият човек.

— И вие на мен, сър… и то много повече от онези финансови акули. Но засега стига толкова! Измъквайте се оттук, а пък аз ще доразлея водата.

След четвърт час, докато трите финансови акули бяха все още по мачтите, Чарлс Стоу Гринлиф седеше в каютата и пиеше уиски със сода, а Даг Доутри стоеше пред масата насреща му и пиеше бира направо от бутилката.

— Може би не сте отгатнали — каза Стария моряк, — но това е четвъртото пътешествие, в което търся същото съкровище.

— Искате да кажете… — попита Доутри.

— Точно така. Няма никакво съкровище. Никога не е съществувало, както не са съществували и Лъвската глава, и голямата лодка, и безименните координати.

Доутри объркано се почеса по сивата коса и призна:

— Добре ме подведохте, сър. Подведохте ме да повярвам в това съкровище.

— Трябва да призная, стюард, че ми е приятно да чуя това. Щом мога да измамя човек като вас, значи, все още съм достатъчно хитър. Лесно е да измамиш хора, чиито души познават само парата. Но вие сте различен. Вие не живеете само за пари. Гледах как се отнасяте с кучето си. Гледах как се отнасяте с вашето чернокожо момче. Гледах как си пиете бирата. И точно защото главата ви не е пълна с мисли по заровеното злато, да ви и излъже човек, е по-мъчно. Много по-лесно е да бъдат измамени тези, които мислят само за това. Те са от евтино тесто. Предложи им да спечелят сто долара за един и се хващат на въдицата като гладни щуки. Предложи им хиляда долара за един или десет хиляди за един и направо се побъркват. Аз съм стар човек, много стар човек. Ще ми се да поживея, преди да умра — искам да кажа, да поживея свястно, удобно, прилично.

— А обичате и дългите пътешествия! Започвам да разбирам, сър. Когато доближите мястото, където изобщо няма съкровище, някаква малка неприятност, като например загубата на прясна вода, ви праща до най-близкото пристанище, а после търсенето отново продължава.

Стария моряк кимна с глава и изпитите му от слънцето очи заблестяха.

— Така беше с „Ема Луиза“. Благодарение на някои малки инциденти като изтичането на водата и други подобни корабът бе принуден да плава повече от осемнайсет месеца. А освен това, преди да почне пътешествието, ме държаха повече от четири месеца в един от най-добрите хотели на Нови Орлеан и ми дадоха добър аванс, да, много добър аванс.

— Разкажете ми по-подробно, сър, много съм любопитен — каза Доутри, след като пресуши бутилката — нещо съвсем лесно за него. — Това е добра идея. Може да я използувам на стари години, но честна дума, сър, никога няма да преча на вашата игра. Не бих почнал, докато сте жив, макар че е чудесна идея.

— Най-напред трябва да намерите хора с пари, с толкова много пари, че никаква загуба да не може да ги разори. Те биват и по-лесно заинтересувани…

— Защото са по-големи свини — прекъсна го стюардът. — Колкото повече пари имат, толкова по-алчни са.

— Точно така — продължи Стария моряк. — А от друга страна, те не хвърлят напразно парите си. Такива морски пътешествия са много полезни за здравето им. В края на краищата нищо лошо не им правя, а само им осигурявам разнообразие и почивка.

— Но тия белези по лицето ви, пръстите, които липсват от ръката ви! Никак не вярвам, че са от боя в голямата лодка, когато боцманът ви е намушкал, но тогава къде, по дяволите, сте ги получили! Чакайте малко, сър, чакайте най-напред да напълня чашата ви!

И с напълнена отново чаша Чарлс Стоу Гринлиф разказа историята на своите белези.

— Трябва най-напред да знаете, стюард, че аз съм… джентълмен. Фамилното ми име ще срещнете по страниците на историята на Съединените щати, пък и дори преди да са съществували Съединените щати. Завършил съм, втори по успех от нашия клас, един университет, който не е нужно да назовавам. Впрочем името, под което ме знаете, не е моето име. Грижливо съм го съставил от други фамилни имена. На мен не ми провървя. Когато бях млад, наистина се разхождах по корабните палуби, макар че никога не съм бил на „Винаги бдящия“ — този кораб е една измислица, а по-късно и източник на моето препитание.

Питате ме за белезите и отрязаните пръсти? Ето как стана нещастието. Една късна сутрин, в един спален вагон. Понеже вагонът бе препълнен, трябваше да приема горно легло. Не беше много отдавна. Преди няколко години. Бях вече стар, идвахме от Флорида. Сблъскването стана на един висок мост. Влакът се нагърчи по средата и някои от вагоните полетяха на деветдесет фута надолу, към дъното на сухото дере. Реката беше пресъхнала, имаше само една локва, десет фута в диаметър и 18 инча дълбочина. Останалото беше скали, а аз улучих точно локвата. Всичко стана така. Току-що бях обул обувките си, панталоните и ризата и се канех да се смъкна. Когато локомотивите се сблъскаха, бях седнал на леглото и си клатех краката. Горното и долното легло на отсрещната страна вече бяха оправени от прислужника.

И така си седях, люлеех си краката и бях още сънлив, та не разбирах добре във влак ли съм или в леглото вкъщи, когато стана тази работа. Естествено, аз изхвръкнах от горното легло, прелетях като птица над пътеката, минах пред стъклото на отсрещния прозорец с главата напред, падах деветдесет фута, като се преобръщах толкова много пъти, че не ми се ще и да си спомням, и по някакво чудо, когато уцелих локвата, бях в хоризонтално положение. Тя беше дълбока само осемнайсет инча, но се пльоснах в нея хоризонтално, и въпреки че ударът беше много силен, по всяка вероятност локвата го е умъртвила. От моя вагон аз бях единственият оцелял. Вагонът падна настрани, на около четиридесет фута от мен, и от него извадиха само трупове. Когато ме измъкнаха от локвата, аз все пак не бях умрял. А когато хирурзите приключиха с мене, ръката ми беше без пръсти, на лицето ми имаше този белег… и въпреки че никога не бихте предположили, имам три ребра по-малко от пълния комплект.

О, не се оплаквам! Помислете за другите във вагона — всичките мъртви! За нещастие пътувах с безплатен билет и не можех да търся обезщетение от железопътната компания. Но ето че аз сега стоя пред вас, единственият човек, който някога е падал от деветдесет фута в осемнайсет инча вода и е оживял, за да го разправя… Стюард, ако обичате, бихте ли напълнили отново чашата ми?

Даг Доутри изпълни молбата му. Той беше така заинтересован и възбуден, че отвори още една бутилка бира за себе си.

— Продължавайте, продължавайте, сър! — каза той прегракнало, като бършеше устните си. — Ами историята с търсенето на съкровището, умирам да я чуя! Сър, за ваше здраве!

— Мога да кажа, стюард — поднови разказа си Стария моряк, — че се бях родил под щастлива звезда, но тя угасна и аз станах истински блуден син. Освен това съм се родил горд и не можах да се пречупя. Но поради някаква си железопътна катастрофа и по причина на много други неща, които се бяха случили преди, пък и след нея, моето семейство ме смяташе за умрял, а пък аз… ги оставих да си живеят на мира. Такава е работата. Оставих ги да си живеят. Пък и не беше тяхна грешка. Никога не хленчих. Нищо не им казах. Стопих последната част от това, което имах, после се занимавах с памук в Южните морета и ако нямате нищо против, с какао в Тонга, с каучук и махагон в Юкатан. И знаете ли, накрая спях по приютите на Бауъри, ядях остатъците по долнопробните кръчми на Ист Сайд и често се редях на опашка за хляб пред благотворителните дружества още от полунощ, като се питах дали няма да припадна, преди да успея да се нахраня.

— И никога не се разхленчихте пред семейството си? — възхитено прошепна Даг Доутри, когато старецът се спря.

Стария моряк изправи рамене, вдигна глава, след това я наведе и повтори:

— Не, никога не се разхленчих! Отидох в приюта или както го наричат, в местната ферма за бедни. Живеех тежък живот, живеех като куче. Шест месеца живях като куче и тогава видях изход. Започнах да строя „Винаги бдящия“. Построих го дъска по дъска, обковах го с медни шини, избрах му мачтите и дървената част, лично подбрах екипажа му, снабдих го от евреите с всичко необходимо и отплавах с него за Южните морета, към съкровището, зарито на шест фута под пясъка. Виждате ли — обясни той, — всичко това извърших най-напред във въображението си, защото през цялото време бях пленник във фермата за бедни, сред човешките отрепки.

Лицето на Стария моряк изведнъж потъмня и доби свиреп вид, а дясната му ръка се спусна към китката на Доутри и я хвана с изсушените си, но железни пръсти.

— Трябваше да мина дълъг и труден път, за да се измъкна от фермата за бедни и да финансирам моята мизерно малка, жалко малка авантюра с „Винаги бдящия“. Знаете ли, че в продължение на две години работих в пералнята на фермата за бедни с едната си оцеляла ръка и остатъка от другата, като подреждах мръсните дрехи, сгъвах чаршафи и калъфки за възглавници и за хиляден път мислех, че бедният ми стар гръбнак ще се пречупи, и за милионен път усещах с болка липсата на трите ребра в гърдите ми… Вие сте още млад човек…

Доутри се захили отрицателно и почеса сивата си сплъстена коса.

— Вие сте още млад човек, стюард — настоя с раздразнение Стария моряк. — Никога не сте били изключван от живота. Във фермата за бедни човек е изключен от живота. Няма уважение, не, не само към възрастта, в приюта няма уважение към човешкия живот. Как да го кажа? Не си мъртъв, но не си и жив. Представляваш нещо, което е било живо и сега е в процес на умиране. По същия начин се отнасят към прокажените. Същото е и с лудите. Знам го. Когато бях млад и пътувах по моретата, един лейтенант полудя. Понякога буйствуваше и ние се борехме с него, извивахме му ръцете, бъхтахме го, връзвахме го целия и сядахме задъхани отгоре му, за да не може да направи пакост на нас, на себе си или на кораба. И той, който все още беше жив, за нас умря. Не разбирате ли? Той не беше вече един от нас, не беше като нас. Беше нещо друго. Точно така — друго! И по същия начин ние във фермата за бедни не бяхме още погребани, но бяхме друго. Слушали сте ме да разправям за ада в голямата лодка. В сравнение с фермата за бедни това е приятно развлечение. Храната, мръсотията, обидите, заплахите — цялата тази скотщина!

Две години работих в пералнята за долар и половина на седмица. Можете ли да си представите, аз, който някога имах богатство, и то солидно богатство, стюард, да си представите моите стари кокали, моя стар стомах, който помнеше удоволствията на младостта, небцето, което все още изпитваше гъдел, без да е забравило изтънчените дяволии на вкуса, научени на млади години — та мисълта ми е, стюард, можете ли да си представите, аз, който винаги съм бил щедър, дори разсипник, да пестя като скъперник този долар и половина, никога да не харча нито цент за тютюн, никога да не си купя някои малки лакомства, за да оправя жалкото състояние на стомаха си, който протестираше против лошата и несмилаема храна. Тютюнът си, най-долен евтин тютюн, изпросвах от бедните треперещи старци, застанали на прага на небитието. Да, и когато една заран намерих Самюъл Меривал умрял в съседното легло, най-напред претърсих джоба на бедняшките му стари панталони за половината кесия тютюн, която знаех, че е цялото му състояние, и после съобщих новината.

О, стюард, аз треперех над този долар и половина. Не разбирате ли? Бях затворник, който прорязваше пътя си към света с помощта на мъничко желязно трионче. И успях да го прорежа! — гласът му се извиси в тържествуващо кудкудякане. — Да, стюард, успях да го прорежа!

Даг Доутри поднесе бирената бутилка напред и нагоре и каза сериозно и искрено:

— Сър, за ваше здраве!

— Благодаря ви, сър, вие ме разбирате — с достойнство отвърна на наздравицата Стария моряк, докосна чашата си до бутилката и пи очи в очи със стюарда.

— Трябваше да имам сто и петдесет и шест долара, когато напуснах фермата за бедни — продължи старецът. — Но две седмици загубих с инфлуенцата и една седмица с проклетия плеврит, тъй че, когато изскочих от тази гробница за живи, имах у себе си само сто петдесет и един долар и петдесет цента.

— Разбирам, сър — прекъсна го Доутри с искрено възхищение. — Мъничкото трионче е станало лост и с него сте искали да влезете отново в живота.

Когато Чарлс Стоу Гринлиф вдигна чашата си, цялото му нарязано лице и воднистите очи светнаха от щастие.

— Стюард, за ваше здраве, вие ме разбирате! И добре го казахте. С взлом влязох в къщата на живота. Тази малка сума пари, събрана след две години кръстни мъки, беше за мене лост. Помислете си само! Сума, която в дните, преди да угасне щастливата ми звезда, безгрижно залагах за един миг в игра на карти. Но както казахте, аз се върнах в живота като грабител, за да вляза в него с взлом, и се озовах в Бостън. Вие умеете да говорите изразително, стюард, за наше здраве!

Отново звъннаха една о друга чашата и бутилката. Двамата мъже пиха очи в очи и всеки от тях знаеше, че очите, които гледа, са честни и разбиращи.

— Но лостът беше тънък, стюард. Не смеех да наблегна силно на него и да направя големия опит. Наех стая в малък, но почтен хотел. Това беше в Бостън, мисля, че ви казах вече. Ах, колко внимателен бях към моя лост! Ядях съвсем малко, колкото да поддържам живота в тялото си. Но черпех другите с напитки, най-внимателно подбрани напитки — черпех ги с вид на съвсем заможен човек, нещо, което придаваше достоверност на историята ми, и когато си пийвах, привидно, разбира се, тогава разказвах приказката за „Винаги бдящия“, за голямата лодка, за безименните координати и за съкровището под пясъка. На шест фута под пясъка; това беше литературно; беше психологично; то носеше лъх на солени морета, на дръзки скитници и испански богатства.

Забелязали ли сте, стюард, тази златна бучка, която нося на верижката на часовника си? По онова време не можех да си позволя такова нещо, но затова пък говорех за злато, за калифорнийско злато — буци и купища от злато, намерено по времето на златната треска, през четиридесет и девета и петдесета. Това беше литературно. Беше живописно. По-късно, след първото ми пътуване извън Бостън, имах вече паричната възможност да купя една златна бучка. Беше страшна примамка и хората се устремяваха към нея като риби. И като риби се хващаха. Тези пръстени — те също са въдица. Сега вече няма да намерите такива пръстени. След като спечелих някоя и друга пара, купих и тях. Да вземем тази бучка злато: говоря, играя си несъзнателно с нея, докато разправям за огромното златно съкровище, което сме заровили в пясъка. Изведнъж златната бучка ми припомня нови неща. Разправям за голямата лодка, за жаждата и за глада ни, за третия помощник, светлокосото момче с бузи, недокоснати от бръснач, което употребяваше бръснача си за тежест на въдицата. Но да се върнем към Бостън. Когато бивах уж пийнал, разправях история след история на моите новоизлюпени приятели — хора без мозък, които презирах. Но за мен се пръсна слух и един ден някакъв млад човек, репортер, се опита да ме интервюира за съкровището и „Винаги бдящия“. Възмутих се, скочих вбесен. Спокойно, стюард, спокойно — аз изгоних младия репортер, но сърцето ми беше пълно с радост, защото знаех, че той вече е научил достатъчно подробности от приятелите ми.

В сутрешния вестник цели две колони с големи заглавия бяха посветени на моята история. При мен започнаха да идват хора. Аз ги проучвах старателно. Мнозина искаха да дирят съкровището, но бяха все без пари. Залъгвах ги и ги отбягвах и продължавах да чакам, и ядях все по-малко, тъй като малкият ми капитал се топеше.

И тогава дойде той, моят весел, млад доктор — беше доктор по философия, защото имаше много пари. Сърцето ми запя, когато го видях. Оставаха ми само двадесет и осем долара, а свършеха ли се и те, трябваше да избирам между приюта и смъртта. Бях вече избрал смъртта, защото не можех да понеса да се върна и да стана част от жалката сбирщина живи мъртъвци във фермата за бедни. Но аз не се върнах там, нито умрях. При мисълта за Южните морета кръвта на младия доктор закипя. Аз го накарах да вдъхне с ноздрите си чуден аромат, мириса на цветя от далечни страни, аз разкрих пред погледа му приказни видения — облаци, гонени от пасатите, небето по време на мусона, островите, обрасли с палми, и коралови заливи.

Той беше весел, луд, млад жребец, безгрижен и щедър, безстрашен като лъв, гъвкав и красив като леопард и побъркан, малко побъркан от дяволиите и прищевките, които гъделичкаха умния му мозък. Слушайте, стюард, преди да отплаваме с риболовната шхуна „Глостър“, която докторът бе купил и която приличаше на яхта и можеше да надмине много яхти, той ме заведе у дома си, за да го посъветвам какви лични вещи да вземе. Преглеждахме дрехите му, когато ненадейно той каза: „Чудя се как моята мила ще понесе дългото ми отсъствие? Какво ще кажете? Дали да дойде с нас?“ А аз не знаех, че има жена или приятелка! Сигурно съм изглеждал изненадан и недоверчив. „Щом не вярвате, ще я взема с нас! — засмя се той дяволито и лудо в учуденото ми лице. — Елате, ще ви запозная!“ Заведе ме право в своята стая, при своя креват, отметна завивките и ми показа заспалата преди много хиляди години мумия на една стройна египетска девойка. И тя отплава с нас на дълго, безцелно пътуване към Южните морета и се върна обратно и честна дума, стюард, аз сам обикнах милата девойка.

Стария моряк се загледа унесено в чашата си. Даг Доутри използува паузата, за да попита:

— А младият доктор? Как понесе неуспеха, когато не намерихте съкровището?

Лицето на Стария моряк се озари от радостна усмивка.

— Каза ми, че съм прекрасен стар мошеник и ме прегърна през рамото, докато го казваше. Какво пък, стюард, бях започнал да обичам този млад човек като син. Сложи ръка на рамото ми и съм сигурен, че в този жест се криеше нещо повече от обикновена доброта. Каза ми, че още когато сме стигнали устието Ла Плата, той открил измамата ми. Със смях и с няколко удара по рамото, които бяха по-скоро милувка, а не ласкателство, той ми посочи несъобразностите в моята история (които оттогава съм оправил благодарение на него, стюард, и то добре съм ги оправил) и ми каза, че пътешествието било много хубаво и че той ми е длъжник навеки. Какво можех да направя? Казах му истината. Казах му дори истинското име на моето семейство и за срама, който спестих на това име, като се отказах от него… Той сложи ръка на рамото ми, казвам ви, и…

Стария моряк престана да говори, защото гърлото му прегракна и някаква влага се процеди от очите му надолу по бузите.

Даг Доутри мълчаливо се чукна с него. Старецът сръбна от чашата и намери успокоение в това.

— Каза ми, че трябва да отида да живея с него, и още първия ден, когато слязохме в Бостън, ме заведе в къщата си. Каза ми също, че ще говори с адвокатите си — тази идея се въртеше в мозъка му — „ще те осиновя — каза той. — Ще те осиновя заедно с Истар“ — Истар беше името на младата девойка, името на мумията.

Ето че бях отново в живота, стюард, и щях да бъда законно осиновен. Но животът е голям измамник. Осемнайсет часа по-късно, на другата сутрин, го намерихме мъртъв в леглото, с малката мумия до него. Сърдечен удар ли бе, скъсване на кръвоносен съд в мозъка ли — никога не можах да науча. Молих ги и ги заклинах да го погребат заедно с мумията. Но братовчедите и лелите му бяха коравосърдечни, със студената кръв на Нова Англия, и подариха Истар на музея, а на мене ми дадоха една седмица срок да напусна къщата. Напуснах я след един час, а те претърсиха нищожния ми багаж, преди да изляза.

Отидох в Ню Йорк. Там започнах същата игра, само че имах повече пари и можех да я играя както трябва. Същото стана и в Нови Орлеан, и в Галвистън. Отидох в Калифорния. Това е петото ми пътешествие. Много трудно беше да заинтригувам тези тримата, похарчих целия си малък запас, преди да подпишат договора. Големи скъперници са. Да ми дадат пари в аванс! Самата мисъл им се виждаше нелепа. Въпреки това аз не бързах. Направих солидна сметка в един комфортен хотел и в последния момент поръчах най-щедър избор от напитки и пури за сметка на шхуната. Каква врява се вдигна! И тримата побесняха, едва-що не си оскубаха косите… пък и моите щяха да отидат! Казаха, че това няма да го бъде. Веднага се разболях. Обясних им, че ми действуват на нервите и че ми се повръща от тях. Колкото повече беснееха, толкова повече се разболявах. Накрая отстъпиха. Веднага ми стана по-добре. И ето ни сега без вода за пиене! В най-скоро време ще се отправим вероятно към Маркизките острови, за да напълним бъчонките си. След това те ще се върнат и отново ще се опитат…

— Така ли мислите, сър?

— Аз ще си спомня още по-важни данни, стюард — усмихна се Стария моряк. — Ще се върнат несъмнено. Те са дребнави, тесногръди, сребролюбиви глупци!

— Глупци! Всичките са глупци! Цял кораб глупци! — ликуваше Доутри, повтаряйки онова, което бе казал в трюма, докато слушаше как по пода изтича водата за пиене и цъкаше, учуден, че Стария моряк се е заел със същата задача като него.