Джек Лондон
Майкъл, братът на Джери (12)

Глава XI

Преди да свърши пътешествието на „Мери Търнър“, Даг Доутри със силен смях прекръсти шхуната „Кораба на глупците“. Но това стана няколко седмици по-късно, когато веднъж беше седнал между бъчонките за вода в главния трюм. Междувременно той изпълняваше безупречно задълженията си, та дори и капитан Доун не можеше да му намери никакъв недостатък.

Стюардът полагаше особени грижи за Стария моряк, към когото бе започнал да изпитва силно възхищение, дори привързаност. Старикът се различаваше от спътниците си. Те бяха почитатели на парите; у тях всичко се свеждаше до печелене на долари. Доутри, сам щедър и безгрижен по природа, не можеше да не оцени щедростта на Стария моряк, който, по всичко личеше, бе живял нашироко и винаги беше готов да подели търсеното съкровище.

— И вие ще си получите дял, стюард, па макар и от моята част! — уверяваше той Доутри в моменти, когато стюардът биваше особено любезен към него. — Има купища, цели купища злато, и тъй като нямам никакви роднини, а не ми остава и дълго да живея, едва ли ще се нуждая много от него. Една малка част ми е достатъчна.

И така „Корабът на глупците“ продължаваше да плава, а всичките му пътници се мамеха един друг, като се почне от добродушния финландец с невинните очи, който така се възбуждаше от лъха на съкровището, че за да открадне данните за положението на кораба, отвори с шперц заключеното бюро на капитан Доун, и се свърши с А Мой, който се държеше настрана от Куейк и нито веднъж не спомена на другите каква опасност ги грози от постоянния досег с носителя на ужасната болест.

Самият Куейк не мислеше за това и не се безпокоеше. Той знаеше, че понякога такива работи се случват с хората. Тревожеше се само от гледна точка на болката, която беше нищожна, и никога не му беше минало през ум, че неговият господар не знае нищо по въпроса. По същата причина той не можеше да разбере защо А Мой се държи на разстояние от него. Куейк нямаше никакви други грижи. Той обожаваше своя бог, който стоеше по-високо от всички други богове на морето и на джунглите, и винаги му позволяваше да бъде близко до него, така че раят се намираше там, където бяха те двамата — той и неговият бог, стюардът.

Същото беше и с Майкъл. Той обичаше и боготвореше човека-бъчва, тъй както го обичаше и боготвореше Куейк. За Майкъл и Куейк да съзерцават всекидневно, дори всекичасно Даг Доутри, значеше непрекъснато да бъдат в лоното Авраамово. Божеството на господата Доун, Нишиканта и Гримшо бе идолът, наречен Злато. Богът на Куейк и Майкъл беше жив, неговият глас винаги можеше да се чуе, топлите му ръце винаги можеше да се усетят, а туптенето на сърцето му — да се почувствува в хиляди действия и докосвания.

За Майкъл най-голямото удоволствие бе да седи с часове до стюарда и да пее с него всички песни и мелодии, които той пееше или тананикаше. По-богато и по-необикновено надарен от брат си, Майкъл учеше по-бързо и тъй като предметът на неговото обучение бе пеенето, той далече надмина резултатите, които Вила Кенън бе постигнала с Джери.

Майкъл можеше да вие или по-скоро да пее (защото виенето му беше мелодично и добре овладяно) всяка песен, която се вместваше в неговия регистър и която стюардът избираше, за да я пеят заедно. Освен това той можеше да пее и самостоятелно, без да сбърка, такива мелодии като „Родино, любима моя“, „Боже, пази краля“ и „Спи, мой малък, спи“. Дори сам, подканян от стюарда, който седеше на няколко крачки, той можеше да вдигне нагоре муцуна и да изпее „Шенандоа“ и „Заведи ме в Рио“.

Понякога, докато стюардът отсъствуваше, Куейк вадеше своя бръмбазък и под властните звуци на примитивния инструмент Майкъл запяваше в унисон с първобитните дяволски ритми от остров Кайзер Вилхелм. Още един майстор певец се появи и покори Майкъл, но него той прие с радост. Името му беше Коки. Така се представи на Майкъл още при първата им среща.

— Коки — каза дръзко той, без да трепне или да понечи да избяга, макар че щом го зърна, Майкъл скочи върху него, за да го унищожи. И човешкият глас, гласът на бога, който излизаше от гърлото на малката снежнобяла птица, накара Майкъл да седне на задните си крака и да затърси с очи и ноздри по цялата палуба. Къде бе човекът, който проговори? Но човек нямаше… само един малък папагал какаду нахално изви глава към него и повтори: — Коки.

Още от най-ранните си дни в Мериндж Майкъл бе научил, че кокошките са табу. Кокошките, които мистър Хегин и другите бели ценяха така, че кучетата не само не биваше да ги нападат, а трябваше да ги пазят. Но това същество не беше кокошка, то приличаше на ония пернати от джунглата, които бяха разрешен лов за всяко куче, а ето че му говореше с гласа на божество.

— Махни си крака! — изкомандува то така повелително, също като човек, че отново стресна Майкъл и го накара да се огледа по палубата, за да открие божественото гърло, което бе произнесло тия думи.

— Махни си крака веднага или ще те вземат мътните! — беше следващата заповед на малкото пернато същество.

След това се изсипа някаква неразбория на китайски, която така приличаше на гласа на А Мой, че Майкъл отново, сега вече за последен път, потърси с поглед говорещия.

В този миг Коки избухна в див, фантастичен смях и Майкъл, наострил уши, наклонил глава на една страна, разпозна между звуците на смеха звуците на различни гласове, които бе слушал по-рано.

И Коки, който тежеше няколко унции, дори по-малко от половин фунт, това дребно скелетче от крехки кости, покрити с шепа пера, Коки, който имаше по-голямо и по-храбро сърце от всеки друг на „Мери Търнър“, изведнъж стана за Майкъл приятел, другар и повелител. Едно мъничко късче, изтъкано от дързост, беше Коки. Той още от началото спечели уважението на Майкъл, който би могъл с едно-единствено небрежно чукване на лапата да строши нежния му врат и да загаси навеки храбрия блясък в очите му, но беше много внимателен към него. Нему позволяваше хиляди волности, които никога не би позволил на Куейк. Майкъл бе унаследил една черта, която всички кучета са имали, откак са се появили на света — да бранят месото си. Той никога не разсъждаваше по този въпрос. За него защитата на месото, след като веднъж го е захапал и настъпил с лапа, беше нещо механично и несъзнателно, както пулсът и дишането. С огромно усилие на волята той признаваше единствено на Стюард правото да се докосне до неговото месо. Дори Куейк, който обикновено го хранеше според наставленията на стюарда, знаеше, че за да бъдат пръстите и тялото в безопасност, най-добре е да няма нищо общо с храната, станала притежание на Майкъл. Но Коки, малкото топче пух, искрицата светлина и живот с божественото гърло, дръзко и нахално нарушаваше табуто на Майкъл и посягаше върху месото му.

Кацнал върху ръба на канчето, в което слагаха храна за Майкъл, този лекомислен авантюрист, изскочил от мрака на дневна светлина, тази светулка в тъмата наежваше розовия си гребен, разтваряше широко черните си като мъниста зеници, надаваше прегракнал, заповеден вик, сякаш всичките богове говореха през гърлото му, и караше Майкъл да се отдръпва, а самият той придирчиво си избираше най-апетитните парчета от яденето му.

Защото Коки знаеше много добре как да се отнася с Майкъл. Той, чиято воля имаше блясъка на закалена стомана, можеше да се кара и заяжда като стар моряк-кавгаджия или да ласкае така умело и резултатно, както могат да ласкаят само жените — от първата, която бе напуснала рая, до последната й днешна потомка. Когато Коки застанеше на един крак върху врата на Майкъл, навеждаше се над ухото му и започваше да го ласкае, Майкъл само приглаждаше като коприна наежената си рошава козина и с глупав, полуидиотски, пълен с щастие поглед се съгласяваше с всичко, което волята и фантазията на Коки можеха да родят.

Коки се сближи много с Майкъл, защото си нямаше никого — А Мой се беше отказал от него. Китаецът го беше купил в Сидней от един моряк и бе дал за него осемнадесет шилинга, след като цял час се бе пазарил. Но когато веднъж видя Коки да седи върху сгърчените пръсти на Куейк и словоохотливо да му говори, А Мой почувствува такова отвращение от птицата, че даже осемнадесетте шилинга загубиха стойност за него, щом досегът с Коки можеше да му донесе зараза.

— Тебе харесва много? Тебе иска него?

— Смяна за смяна! — предложи в отговор Куейк, сигурен, че това е предложение за размяна, и се чудеше дали дребният стар готвач не е хвърлил око на скъпоценния му бръмбазък.

— Не смяна за смяна — отговори А Мой. — Тебе иска него, дадено, може вземе.

— Кой начин може мене вземе? — попита Куейк. — Мене може няма какво тебе харесва!

— По никой начин — настоя А Мой, — тебе иска, тебе харесва, вземе него, може, честна дума.

Така премина храброто късче пернат живот, смелото сърце, наричано от хората и от себе си Коки, което бе родено по върховете на джунглата на остров Санто от Новите Хебриди, после бе хванато с мрежа от един двукрак черен канибал и продадено за шест къса тютюн и една малка брадва на някакъв шотландски търговец, издъхващ от малария, после продавано от ръка на ръка, докато го препродадоха за четири шилинга на един търговец на чернокожи, после бе разменено за гребен от костенурка, направен от един английски огняр по старинен испански образец, после бе заложено за шест шилинга и половина при игра на покер в каютата на огнярите, после отново разменено, този път за един стар акордеон, който струваше най-малко двадесет шилинга, и накрая беше купено за осемнадесет шилинга в брой от стария набръчкан китаец — така премина Коки, смъртен или безсмъртен, както всяка храбра искрица живот на тая планета, от собственост на някой си А Мой, корабен готвач, който преди четиридесет години беше заклал жена в Макао заради изневяра и бе избягал по море, в собственост на Куейк, прокажен черен папуас, самият той роб на някой си Даг Доутри, който пък беше слуга на други хора и покорно се обръщаше към тях с „да, сър“, „не, сър“ и „благодаря ви, сър“.

Майкъл си намери и друг другар, въпреки че Коки не вземаше участие в това приятелство. Това беше Скрепс, нескопосано младо куче от нюфаундлендска порода, което, изглежда, принадлежеше на целия кораб „Мери Търнър“, защото никой, нито от предните, нито от задните каюти, нямаше собственически претенции върху него и всеки отричаше да го е довел на борда. Нарекоха го Скрепс и оттогава то стана куче на никого, но и куче на всекиго, и то дотолкова на всекиго, че мистър Джаксън обеща на А Мой да му счупи куфалницата, ако не храни добре кученцето, а Сигурд Халворсен от предната каюта успя да строши главата на Хенрик Гйертсен, защото последният бе ритнал Скрепс, докато вървял по палубата. Дори нещо повече — когато едрият и груб Симон Нишиканта, който вечно рисуваше нежно безвкусни, женствени акварели, хвърли веднъж шезлонга си по Скрепс, задето бе съборил по невнимание триножника му, той веднага усети как тежката, подобна на бут ръка на Гримшо легна върху неговото рамо и така го завъртя, че едва ли не го просна на пода; няколко дни след това мускулите му още бяха схванати, а самото място бе станало синьо-черно.

Въпреки че беше вече порасъл и зрял, Майкъл имаше толкова весел характер, че непрекъснатите игри със Скрепс му доставяха голяма радост. Инстинктът, който го подтикваше към игра, бе също така силен, както и тялото му, и той винаги надиграваше Скрепс и го докарваше до пълно изтощение, така че Скрепс лягаше уморен на палубата, задъхваше се, смееше се през широко отворената си уста и напразно удряше въздуха с уморените си предни лапи, докато Майкъл продължаваше да се хвърля върху него с престорена свирепост. И това ставаше, макар че Скрепс беше поне три пъти по-голям и по-тежък от него и тъпчеше, където му попадне, с тежките си крака като слон в ливада с маргаритки. Щом успееше да си вземе дъх, Скрепс както винаги беше готов за нова лудория, а Майкъл — също тъй готов да го посрещне. Всичко това бе чудесна тренировка за Майкъл и го поддържаше в най-добра физическа и душевна форма.