Джек Лондон
Майкъл, братът на Джери (11)

Глава X

Майкъл напусна „Макамбо“ по същия път, по който беше дошъл — през илюминатора. Както и преди, този път също бе мръкнало и пак ръцете на Куейк го поеха. Всичко беше свършено бързо и смело в мрака на ранната вечер. С помощта на корабно въже, на единия край завързано под мишниците на Куейк, а на другия — за един болт, Даг Доутри спусна прокажения си слуга от най-горната палуба в лодката, която чакаше долу.

Като слизаше към каютата си, той срещна капитан Дънкан, който намери за нужно да го предупреди:

— Никакви шеги с Килени-бой, стюард. Кучето трябва да се върне с нас в Тулаги.

— Да, сър — съгласи се стюардът. — За по-сигурно го държа само в каютата. Искате ли да го видите, сър?

Самата откровеност на поканата усъмни капитана и през ума му мина мисълта, че стюардът може би вече е скрил Килени-бой някъде на сушата.

— Да, наистина не е лошо да му кажа „здрасти“ — отговори капитанът.

Той много се учуди, когато влезе в стаята на стюарда и видя, че Майкъл току-що се събужда от съня, който беше изкарал, свит на пода. Но учудването му щеше да бъде много по-голямо, ако би могъл да види през затворената врата какво стана непосредствено след излизането му. През отворения илюминатор Доутри прекара навън, в непрекъснат поток, цялото съдържание на стаята. Всичко, което му принадлежеше, мина оттам, включително костенурковите коруби, снимките и календарите от стената. Майкъл, получил заповед да мълчи, мина последен. Останаха само един моряшки сандък и два куфара, защото бяха много големи и не можеха да минат през прозорчето, но цялото им съдържание беше измъкнато.

Когато след няколко минути Доутри излезе на главната палуба и се спря на трапа, за да побъбри с митническия чиновник и дежурния моряк, капитан Дънкан не можеше и да помисли, че случайният му поглед за последен път се спира върху стюарда. Той го наблюдаваше как слиза по трапа с празни ръце и без никакво куче след него и как после тръгна по кея под светлината на електрическите фенери.

Само десет минути след като капитан Дънкан видя за последен път широкия му гръб, Доутри вече се беше навел над Майкъл и го галеше в лодката, натоварена с целия му багаж, а Куейк гукаше от щастие, че около него е всичко, което му е скъпо на този свят, гребеше към Джаксъновия залив и бъркаше в джоба на изтърканата си дреха, за да се увери, че не е забравил на парахода любимия си бръмбазък.

Даг Доутри плащаше за Майкъл, и то плащаше добре. Между другото не бе изтеглил заплатата си от „Бърнс Филп“, за да не събуди подозрение. Беше се отказал от двадесетте лири, които имаше да взема; а през онази нощ в Тулаги смяташе да спечели точно толкова от продажбата на Майкъл. Беше го откраднал да го продаде. Сега плащаше за него продажната цена, която го бе изкушила.

Някой беше казал много сполучливо: „Конят прави низкия още по-низък, а благородния — по-благороден.“ Същото може да се каже и за кучетата. Като открадна кучето с цел да го продаде, Даг Доутри се принизи и причина за това беше Майкъл. Като заплати цената му само от чистосърдечна обич, при която човек е готов да плати всякаква цена, Даг Доутри се облагороди и причината пак бе Майкъл. И докато лодката се плъзгаше по тихата вода на залива, под светлината на южните звезди, Даг Доутри бе готов да рискува живота си в бой, за да задържи при себе си кучето, което отначало бе приемал само като разменна стойност за голям брой бирени бутилки.

Веднага след изгрев „Мери Търнър“ бе изтеглена от един малък влекач и отплава, а Доутри, Куейк и Майкъл за последен път огледаха Сиднейския залив.

— Още един път старите ми очи видяха това хубаво пристанище! — измърмори Стария моряк, който стоеше до тях, втренчил поглед към брега; и Даг Доутри не можа да не забележи начина, по който производителят на пшеница и лихварят наостриха уши и се спогледаха многозначително.

— Беше петдесет и втора, хилядо осемстотин петдесет и втора, ей такъв ден като този! Напуснахме Сидней на „Винаги бдящия“ и всички пиеха и пееха на палубата! Красив кораб, господа, умно и красиво направен! И какъв екипаж, храбър екипаж, все младоци, на целия кораб никой нямаше четиридесет години! Ех, че щур и весел екипаж бяхме! Капитанът беше един „възрастен“ джентълмен на двайсет и осем, моля ви се, третият помощник — на осемнайсет; бузите му бяха като кадифе, не знаеха що е бръснач! Той също умря в голямата лодка. А капитанът издъхна под палмите на безименния остров. Кафявите девойки плачеха над него и напразно му вееха с ветрила, за да разхладят пламналите му дробове!

Даг Доутри не чу повече, защото слезе долу и се зае с новата работа. Но докато слагаше чисто бельо на койките и обясняваше на Куейк как да почисти замърсения под, той поклащаше глава и си мърмореше: „Хитрец е тоя! Голям хитрец! Не всеки, който прилича на глупак, е глупав!“

„Мери Търнър“ имаше красиви форми, защото бе построен за лов на тюлени; по същата причина на борда имаше твърде много, дори излишно място. Предната обща каюта, в която можеха да се съберат дванадесет койки, приютяваше за спане само осем моряци скандинавци. Петте единични каюти на кърмата бяха заети от тримата търсачи на съкровища, Стария моряк и помощник-капитана — едър добродушен руски финландец, когото неговите спътници наричаха мистър Джаксън, защото не можеха да произнасят името, с което се беше подписал в корабните книжа.

Оставаше още помещението в средата, до самите кърмови каюти, отделено с дебела преграда от тях. В него се влизаше направо по малък трап от главната палуба. На тази палуба, между кърмата и средното помещение, се намираше кухнята. В средното помещение, което беше много по-широко от каютите на кърмата, имаше шест широки койки само на един етаж, двойно по-широки от койките в предната част и със завеси.

— Хубав дупка, Куейк, а? — каза Доутри на своя седемнадесетгодишен кафяв папуас със сбръчкано лице на столетник, крака на жив скелет и огромен корем на японски борец. — А, Куейк! Какво мисли тебе?

От възторг пред толкова много място Куейк не можа да каже нищо и успя само красноречиво да завърти очи в знак на съгласие.

— Тебе харесва това парче легло? — готвачът, мъничък стар китаец, попита стеснително стюарда, като с ръка искрено подкани белия човек да приеме неговото собствено легло.

Доутри поклати глава. Отрано беше научил, че е разумно да си добре с корабния готвач, тъй като всеки знае, че често корабните готвачи най-неочаквано подлудяват и хукват с касапски ножове и сатъри да секат спътниците си за най-малката обида. Още повече че от другата страна на каютата, срещу леглото на китаеца, имаше друга, също така добра койка. Койката, която беше отляво на тази на готвача, Доутри определи за Куейк. По този начин той запази за себе си и за Майкъл цялата дясна страна с трите койки. Койката до неговата, по-близо до носа, определи за Килени-бой и обърна внимание за това на Куейк и на готвача. Доутри имаше чувството, че готвачът, който побърза да си каже името — А Мой, не беше напълно доволен от установяването на този ред; но това беше само моментно впечатление, а после той реши, че китаецът сигурно смята за унизително кучето да спи на легло в едно помещение с него.

Когато оправи каютите и след половин час се завърна, за да бъде обслужен с бутилка бира от Куейк, Доутри забеляза, че А Мой беше преместил всичките си постелки на третото легло от дясната страна. По този начин той идваше на един ред с Доутри и Майкъл, а оставяше другата половина на каютата за Куейк. Любопитството на Доутри се разпали.

— Какво прихванало тоз китаец? — попита той Куейк. — Той не харесва тебе да бъде една страна с него! Защо? По дяволите! Какво нахалство! Тоз китаец прави мене много сърдит!

— Тоз китаец може мисли мене прави него кай-кай — захили се Куейк, който иначе рядко се шегуваше.

— Добре — заключи старецът. — Разберем. Тебе се премества на мое легло, мене се премества на легло на тоз китаец.

Това бе сторено и този път Куейк, Майкъл и А Мой заеха дясната страна, а Доутри остана сам от лявата. Той се качи на палубата и продължи работата си. При следващото завръщане откри, че А Мой се е преместил пак от лявата страна, но сега на последното легло, откъм кърмата.

— Изглежда, че нещастникът се е влюбил в мене — засмя се стюардът.

Той не можеше да разбере причината, поради която А Мой искаше винаги да спи на страната, противоположна на Куейк.

— Мене обича сменя — отвърна старият готвач на прекия въпрос на Доутри, а по очите му се виждаше, че се мъчи да се понрави на стюарда и да не го ядоса. — Винаги така сменя, много сменя. Разбира?

Доутри не разбра и поклати глава, а удължените, присвити очи на А Мой не издадоха безпокойството и страха, с които той скритом поглеждаше двата вечно прегънати пръста на лявата ръка на Куейк и челото му, където кожата между очите изглеждаше малко по-тъмна, едва забележимо надебелена и белязана от първите наченки на три къси отвесни бръчки, които вече му даваха прилика с лъв — признак, който специалистите по тази страшна болест наричаха лъвско лице.

Няколко пъти след това стюардът, изпил пет бутилки бира и дневната си дажба, се развличаше, като сменяше леглото си с Куейк. И винаги А Мой също се преместваше, макар Доутри да не забелязваше, че никога не се нанася в леглото, което вече Куейк е заемал. Той не забеляза също, че когато Куейк бе изредил и шестте легла, А Мой си направи хамак от брезент, окачи го на таванските греди в средата и оттук нататък необезпокояван, остана да виси във въздуха.

Доутри престана да мисли за тази история, като си я обясни със заплетената и неразбираема психика, присъща на китайците. Той забеляза обаче, че китаецът никога не позволяваше на Куейк да влиза в кухнята. Забеляза и още нещо, което той определи така: „Това е най-чистият от всички проклети китайци, които съм виждал изобщо. Чист в кухнята, чист в каютата, чист във всичко. Ако случайно не чисти себе си, дрехите си или постелките, той винаги мие чиниите с вряла вода. Честна дума, всяка седмица попарва одеялата си.“

Но други неща занимаваха ума на стюарда. Нужно му бе време, за да опознае петимата мъже в кърмовите каюти, да си уясни общото положение, както и отношението на всеки от петимата към това положение и един към друг. След това идваше курсът на „Мери Търнър“, защото няма опитен моряк, който да не иска да научи курса на своя кораб и следващото пристанище, в което ще спира.

— Изглежда, че се движим по линия, която минава северно от Нова Зеландия — каза си Доутри, след като стотина пъти беше поглеждал крадешком към компаса. Но това бе всичко за курса на кораба, до което можа да се добере, защото капитан Доун сам правеше наблюденията и изчисленията, без да допуска дори помощника си до тях, и систематично заключваше картата и корабния дневник. Доутри знаеше, че в капитанската каюта се водят разгорещени препирни, в които се оспорват географски дължини и ширини; но повече от това не можа да узнае, защото още отначало му бяха внушили, че това е единственото място, където по време на подобни съвещания той няма какво да дири. Той също така стигна до извода, че тези съвещания приличат на истински битки, в които господата Нишиканта, Доун и Гримшо редовно крещят един срещу друг и удрят с юмруци по масата, освен в ония случаи, когато търпеливо и твърде учтиво разпитват Стария моряк.

— Влязъл им е под кожата! — реши още отначало стюардът, но колкото и да се опитваше след това, не можеше от своя страна да влезе под кожата на Стария моряк.

Името на Стария моряк беше Чарлс Стоу Гринлиф. Само това можа да измъкне Доутри от него и нищо друго, освен несвързаните бълнувания за жегата, голямата лодка и съкровището на шест фута под пясъка.

— Едни от нас тук си играят с другите, а другите само гледат и се възхищават на играта им — подхвърли стюардът. — Сигурен съм, че тия дни ще наблюдаваме едно добро представление. Колкото повече гледам, толкова повече се възхищавам.

Стария моряк погледна стюарда в очите с празен, невиждащ поглед.

— На „Винаги бдящия“ всички стюарди бяха млади, просто деца! — измърмори той.

— Да, сър — с готовност се съгласи Доутри. — От всичко, което казвате, излиза, че „Винаги бдящия“ с всичките си младоци сигурно е бил добър кораб. Не като старците на нашето корито! Но на мене, сър, не ми се вярва вашите младоци да са водили така хитро играта, както сега се води при нас. Аз просто се възхищавам от чудесния начин, по който се води.

— Ще ви кажа нещо — рече Стария моряк с такъв поверителен вид, че Даг Доутри почти се наведе, за да го чуе по-добре. — Нито един от стюардите на „Винаги бдящия“ не можеше да приготвя като вас уиски със сода, точно така, както аз го харесвам. По онова време още не беше излязла модата на коктейлите, но ние си имахме херес и битър. Също така добър аперитив, прекрасен аперитив. И нещо повече — добави той точно когато изглеждаше, че е свършил, и с това прекъсна третия опит на Доутри да изкопчи нещо повече за действителното положение на „Мери Търнър“ и за ролята на Стария моряк. — Ей сега ще ударят пет пъти камбанката и аз с удоволствие ще изпия един от вашите вкусни коктейли, преди да сляза за обед.

След тази случка Доутри стана още по-подозрителен към него. Но с течение на времето той все повече и повече се убеждаваше, че Чарлс Стоу Гринлиф е изкуфял старец, който искрено вярва в съществуването на своето съкровище, заровено някъде из Южните морета.

Веднъж, лъскайки пиринчените части на трапа, който водеше към кърмовата част, Доутри дочу, че старикът разказва на Гримшо и на евреина как е получил ужасния си белег и как са били отрязани пръстите му. Те двамата го бяха напоили здравата с надеждата да го разприказват и да измъкнат още нещо от него.

— Беше в голямата лодка — кудкудякаше старческият глас в кабината. — Бунтът избухна на единайсетия ден. Ние, които бяхме на кърмата, като един скочихме срещу тях. Беше чиста лудост. То и гладът ни мъчеше здравата, но за вода бяхме полудели. Цялата работа започна заради водата. Защото, разбирате ли, бяхме свикнали да ближем росата от греблата, планшира, седалките и дъските на лодката. Всеки от нас си беше определил някоя от повърхностите, на които падаше роса. Така пейката на кърмата, горната й част и задната половина от десния борд бяха територия на втория помощник-капитан. Никой от нас не беше толкова паднал, че да не зачита неговата територия. Третият помощник беше още момче, само на осемнайсет години, храбър и очарователен момък. Той делеше десния борд с втория помощник. Бяха теглили една линия по средата и на никой от двамата не минаваше и през ум даже да прескочи линията, докато ближеха оскъдната влага, която беше паднала през нощта. Те бяха много почтени.

Но моряците — не. Моряците постоянно се караха помежду си за росата и предната нощ дори бяха убили едного заради подобна кражба. Но нея вечер, докато чаках да се набере повечко роса по моята повърхност, чух как някой ближе роса и се придвижва към левия борд. А левият борд беше моя територия — от задната пейка до кърмата. Тъкмо сънувах като в кошмар кристални извори и пълноводни реки и го чух как се промъква. Уплаших се, че може да присвои това, което беше мое.

Той се приближаваше до моята територия и аз го слушах как лиже влажното дърво и как стене тихо и скимти. Също като някое животно, което нощем пасе трева и все повече се приближава.

Случайно в ръката си държах една подпорка, за да използвам малкото роса, която би се полепила по нея. Не знаех кой идва, но когато той премина моята линия и взе да стене, да скимти и да ближе моите скъпоценни капки роса, не издържах и го ударих. Ударът попадна точно в носа му — беше боцманът — и бунтът започна. Ножът на боцмана сряза цялото ми лице и посече пръстите ми. Третият помощник, осемнадесетгодишният момък, ми се притече на помощ и ме спаси, тъй че тъкмо преди да припадна, двамата хвърлихме зад борд трупа на боцмана.

В кабината се чуха стъпки и раздвижване и Доутри се върна към заниманията си, които временно бе изоставил. И докато търкаше пиринчените части, си каза наум: „Старикът наистина е видял зор. Стават такива работи понякога.“

— Не! — продължи с пискливия си глас Стария моряк в отговор на някакъв въпрос. — Не от раните припаднах, а от усилието по време на борбата. Бях изтощен много. Толкова малко влага имаше в тялото ми, че не тече много кръв. А най-чудното беше, че при такива обстоятелства оздравях много бързо. На другия ден вторият помощник ме заши с една клечка за зъби от слонова кост, която му послужи вместо игла, и с конци от едно скъсано, старо, насмолено платно.

— Бих ли могъл да ви попитам, господин Гринлиф, дали когато ви отрязаха пръстите, по тях имаше пръстени? — чу се гласът на Симон Нишиканта.

— Да, и единият беше разкошен! После го намерих в лодката и го подарих на търговеца на сандалово дърво, който ме спаси. На него имаше голям диамант. Бях го купил за сто и осемдесет гвинеи от един английски моряк в Барбадос. Той го беше откраднал и, разбира се, пръстенът струваше много повече. Ала търговецът на сандалово дърво не само ми спаси живота, но и похарчи цели сто лири, за да ме снабди с всичко необходимо и да ми купи билет от остров Търсдей до Шанхай.

Същата вечер Даг Доутри чу как Симон Нишиканта казва на Гримшо в тъмнината на кърмата:

— Пръстените, които носи, не ми излизат от главата. В днешно време няма такива. Стари са, наистина стари. Те не са обикновени мъжки пръстени, а както едно време биха ги нарекли — джентълменски пръстени. Истинските джентълмени, искам да кажа, големите джентълмени са носили такива пръстени. Много ми се ще в днешно време подобни пръстени да попадат в заложната ми къща. Струват цял куп пари.

— Искам да ти кажа, Килени-бой, че преди да свърши пътуването, може би ще ме хване яд, задето не постъпих на този кораб срещу дял от съкровището, а не за редовна заплата — довери се Даг Доутри на Майкъл тази нощ, преди да си легне, докато Куейк сваляше обувките му, а той беше спрял на средата на шестата бутилка. — Повярвай ми, Килени, този стар джентълмен знае какво приказва и на времето си е бил истинска луда глава. Хората не губят пръстите си и не им посичат лицата за нищо — нито пък за нищо пилеят пръстени, от които текат лиги на евреина лихвар.