Джек Лондон
Морският вълк (38)

Глава XXXVIII

„Струва ми се, че си отива и лявата ми страна — написа Ларсен на сутринта след опита да запали кораба. — Вцепенението се увеличава. Едва мърдам ръката си. Ще трябва да говорите по-високо. Последната съобщителна линия се къса.“

— Имате ли болки? — попитах аз.

Бях принуден да повторя въпроса си по-високо, преди той да отговори.

„От време на време.“

Лявата му ръка бавно и неуверено шареше по хартията и ние с голямо усилие разгадавахме неговите драскулки. Те бяха нещо като отговорите на духовете, каквито показват на спиритически сеанси срещу долар за вход.

„Но аз съм още тук, още съм тук“ — все по-бавно и по-неразбрано драскаше той с ръка.

Ларсен изпусна молива и ние отново го сложихме в ръката му.

„Когато нищо не ме боли, радвам се на пълна тишина и спокойствие. Мислите ми никога не са били тъй ясни. Мога да разсъждавам за живота и смъртта като йога.“

— И за безсмъртието ли? — попита Мод в ухото му.

Три пъти ръката му се мъчеше да надраска нещо, но безрезултатно. Моливът падаше и ние напразно се опитвахме да го сложим пак в ръката му, пръстите не можеха да го задържат. Тогава Мод сама притисна пръстите му към молива, докато ръката му написа огромни букви, и то така бавно, че за всяка буква минаваше по една минута:

„Г-Л-У-П-О-С-Т-И“

Това беше последната дума на Вълка Ларсен, който си остана непоправим скептик до последния си час. Ръката престана да се движи. Тялото леко се помръдна и затихна. Мод пусна ръката му. Пръстите леко се разтвориха и моливът се търкулна на пода.

— Чувате ли още? — извиках аз, като взех ръката му и зачаках пръстите му да се стиснат веднъж, което би означавало „да“. Но отговор не последва. Ръката бе омъртвяла.

— Устните му едва-едва мърдат — забеляза Мод.

Аз повторих въпроса си. Устните му наистина мръдваха. Мод ги докосна с върха на пръстите си и аз отново повторих въпроса.

— Да — заяви Мод и ние въпросително се спогледахме.

— Каква полза от всичко това? — продумах аз. — Какво можем да му кажем?

— О, попитайте го…

Тя се поколеба.

— Попитайте го нещо, на което ще трябва да отговори с „не“ — предложих аз. — Тогава ще знаем със сигурност.

— Гладен ли сте? — извика Мод.

Устните се помръднаха и Мод обяви:

— „Да“.

— Искате ли месо? — попита го тя.

— „Не“ — беше отговорът.

— Бульон?

— Да, бульон иска — тихо каза Мод, като ме погледна. — Докато все още чува, ние ще можем да държим връзка с него. А след това…

Мод ме погледна някак странно. Устните й затрепереха и в очите й се показаха сълзи. Тя залитна към мене и аз я подхванах с ръце.

— О, Хъмфри — изхлипа тя, — кога ще свърши всичко това? Тъй съм уморена, тъй уморена…

Мод отпусна глава на рамото ми, ридания разтърсиха тялото й. Приличаше на перце в моята прегръдка — тъй нежна, тъй крехка. „Тя е вече съвсем изтощена — мина ми през ума. — А какво ще правя без нейната помощ?“

Но аз я утешавах и ободрявах, докато се съвзе, окуражи и се оправи душевно тъй бързо, както знаеше да се оправя и физически.

— Просто ме е срам от себе си! — рече тя. И след миг добави с лукава усмивка, която тъй много обожавах: — Но нали съм само една малка женичка?

Думите „една малка женичка“ ме пронизаха като електрически ток. Това бяха моите думи, моите любими, заветни думи, които отправях потайно към нея.

— Отде сте взели тия думи? — попитах тъй рязко, че тя трепна.

— Кои думи? — попита тя.

— Малка женичка.

— Нима са ваши?

— Да — отговорих аз. — Това са мои собствени думи. Аз ги измислих.

— Тогава трябва да сте говорили насън — усмихна се тя.

Трептящите огънчета отново затанцуваха в очите й. Знаех, че в този миг и моите очи говореха по-красноречиво от всички думи. Нещо неудържимо ме привлече към Мод. Наведох се към нея против волята си, като дърво, превито от вятъра. Как близко бяхме един до друг в тоя миг! Но тя разтърси глава, като че ли отърсваше от себе си някакви мисли или мечти, и каза:

— Тия думи ми са познати откакто се помня. Така баща ми наричаше майка ми.

— Все пак те са мои думи — упорито повторих аз.

— С които сте наричали вашата майка?

— Не — отговорих аз и тя не настоя повече, но съм готов да се закълна, че в очите й още продължаваха да играят насмешливи, закачливи искрици.

Сега, когато фокмачтата бе на мястото си, работата тръгна напред с бързи крачки. Почти незабелязано, без нито една сериозна спънка поставих и гротмачтата. Това можах да извърша с помощта на подемни скрипци, прикрепени към фокмачтата. След още няколко дни всички въжета и ванти бяха по местата си и добре пристегнати. Топселите биха пречили и представлявали опасност за екипаж от двама души, затова прибрах стенгите на палубата и здраво ги овързах.

Още няколко дни минаха, докато оправим и поставим платната. Оставихме само три: кливера, фока и грота. Закърпени, изпорязани и обезобразени, те изглеждаха като някакви чудновати украшения за такъв строен кораб като „Призрак“.

— Но ще вършат работа! — радостно възкликна Мод. — Ще ги заставим да ни слушат и ще им поверим живота си!

Наистина сред всички мои новопридобити занятия най-малко блеснах в качеството си на майстор на платна. По-добре умеех да ги управлявам, отколкото да ги кърпя, съшивам и поставям. Но във всеки случай не се съмнявах, че ще успея да откарам кораба в някое северно пристанище на Япония. На борда на „Призрак“ вече бях преровил доста учебници по корабоплаване. Освен това звездната карта на Вълка Ларсен бе тъй проста, че с нея би могло да се справи и дете.

Що се отнася до самия изобретател на тази карта, неговото състояние през изтеклата седмица почти не се промени, само глухотата му се усили и движенията на устните му станаха по-слаби. Но в същия ден, когато ние поставихме платната, замря и последното движение на устните му. Обаче преди това все пак успях да го попитам: „Тук ли сте?“ И той отговори: „да“.

Скъса се и последната съобщителна нишка. Собствената му плът стана за него гроб, в който все още обитаваше душата му. Да, този буен, неспокоен дух, който ние бяхме успели така добре да опознаем, продължаваше да гори, но сега вече в мълчание и мрак. За него тялото вече не съществуваше, той не го усещаше. Не съществуваше вече и външният свят. Той знаеше само себе си и цялата безпределност на дълбочината, безмълвието и мрака.