Джек Лондон
Морският вълк (21)

Глава XXI

Огорчението, което Вълка Ларсен изпита от това, че ние с Мод Брюстър го пренебрегнахме по време на нашия разговор, трябваше да си намери отдушник и Томас Мъгридж стана жертва на яда му. Готвачът не бе сменил нито привичките, нито ризата си, макар и да ни уверяваше, че се е преоблякъл. Неговият външен вид обаче опровергаваше това, както и дебелият слой мазнина върху печката и съдовете не свидетелствуваха за чистота в работата.

— Аз те предупредих, Куки! — каза Вълка Ларсен. — Сега ще си получиш заслуженото!

Лицето на Мъгридж побледня под слоя от сажди и когато Вълка Ларсен извика двама моряци и поиска въже, нещастният готвач избяга презглава от кухнята и се замята по палубата, преследван от смеещите се моряци. На тях едва ли нещо друго би могло да им достави по-голямо удоволствие, отколкото да го изкъпят в морето: защото готвачът продължаваше да изпраща на бака най-гнусните остатъци от яденето.

Времето беше благоприятно за целта. „Призрак“ се плъзгаше по водата с около три мили в час, а морето беше твърде спокойно. Но Мъгридж нямаше особено желание да се къпе. Той навярно бе вече виждал как потопяват хора в морето. Освен това водата беше страшно студена, а той не можеше да се похвали с отлично здраве.

Както винаги при такива случаи ловците и свободните от вахта излязоха да гледат предстоящото забавление. Мъгридж смъртно се боеше от водата и показа такава пъргавина и ловкост, каквито никой не очакваше от него. Притиснат в ъгъла между кухнята и юта, той скочи като котка върху кормилната кабина и изтича към кърмата. Но моряците му пресякоха пътя и той се върна назад, прескочи покрива на кухнята и се намери отново на палубата. Сетне полетя напред, подгонен и почти настигнат от Харисън, гребеца. Но Мъгридж направи внезапен скок и се хвана за въжето на кливера. Това стана само в миг. Увисвайки на ръцете си, той се сви, преметна се въз въздуха, полетя с краката напред и удари в стомаха приближаващия се Харисън. Той изохка, подви нозе и падна възнак на палубата.

Този подвиг на готвача бе посрещнат от ловците с ръкопляскания и шумен смях; в това време Мъгридж, като се изплъзна от половината си преследвачи при фокмачтата, се втурна назад към кърмата, като се провираше между останалите преследвачи подобно на играч на футболното поле. Той летеше по юта към кърмата. Тичаше тъй бързо, че когато се опита да заобиколи кормилната рубка, се подхлъзна и падна. Нилсън стоеше на руля и готвачът се блъсна в нозете му. И двамата се търкулнаха на пода, но само Мъгридж се изправи. По някаква прищявка на съдбата неговото крехко тяло не пострада, но при силното сблъскване кракът на здравеняка матрос се счупи като сламка.

На руля застана Парсън и гонитбата продължи. Мъгридж, обезумял от страх, се носеше по цялата палуба — от носа до кърмата. Моряците го гонеха с викове и поощрителни възгласи, а ловците ревяха от възторг и насърчаваха готвача. При предния люк Мъгридж падна, трима моряци се строполиха върху него. Но с окървавена уста и с разкъсана на парцали риза — станала причина за цялата тая беда, — той успя да се изплъзне из ръцете им като змиорка и да скочи на гротвантите. Там почна да се катери все по-нагоре и по-нагоре, до самия връх на мачтата.

Шестима моряци се заизкачваха след него, четирима от тях останаха да чакат на салинга, а само двама — Уфти-Уфти и Блек, рулевият от лодката на Латимер — се понесоха нагоре по тънките стоманени въжета, като се издигаха със здравите си ръце.

Това бе опасно предприятие: те висяха във въздуха на повече от сто фута над палубата, положение, при което мъчно можеха да се защитят от нозете на Мъгридж. А Мъгридж риташе свирепо, докато канакът, повиснал на една ръка, не го хвана с другата за крака. Миг по-късно Блек хвана и другия му крак. После и тримата, сплели се в някакво живо кълбо, продължиха да се борят, подхлъзнаха се и паднаха в ръцете на другарите си, които чакаха на салинга.

Въздушното сражение завърши и Томас Мъгридж бе свален на палубата. Той ревеше и пищеше, устата му бе покрита с кървава пяна. Вълка Ларсен направи възел на края на едно въже, което прекара под мишницата на готвача. Тогава го понесоха и го хвърлиха в морето. Въжето се размота четиридесет, петдесет, шестдесет фута, когато Вълка Ларсен извика:

— Стига!

Уфти-Уфти закрепи въжето, то се опъна и „Призрак“, като се наклони с носа напред, издигна готвача на повърхността.

Това бе наистина жалко зрелище. Макар че не можеше да се удави и макар че у него, както у котките, имаше „девет души“, готвачът все пак преживя всичките мъки на човек, който се дави. „Призрак“ напредваше доста бавно и когато кърмата му се издигаше над вълната и носът се спущаше надолу, нещастникът биваше изтеглян на повърхността и можеше свободно да си поеме дъх, но след това кърмата падаше, носът почваше да се издига, въжето отслабваше и той се скриваше отново под водата.

Аз бях забравил за съществуването на Мод Брюстър и си спомних за нея, когато тя внезапно се появи до мене. Бе излязла на палубата за пръв път, откакто попадна на кораба. Посрещна я мъртво мълчание.

— Що за развлечение е това? — попита тя.

— Попитайте капитан Ларсен — хладнокръвно и студено отговорих аз, макар кръвта ми да закипя при мисълта, че става свидетелка на такова зверство.

Мод Брюстър се готвеше да изпълни моя съвет, когато забеляза Уфти-Уфти, който стоеше право пред нея. Той държеше в ръцете си края на въжето, изпънал грациозното си тяло, което излъчваше сила и красота.

— Риба ли ловите? — попита го тя.

Той не отговори. Очите му, устремени в морето зад кърмата, изведнъж засвяткаха.

— Акула, сър! — извика той.

— Дърпайте! По-живо! Всички на въжето! — почна да вика Вълка Ларсен и по-бързо от всички скочи към въжето.

Мъгридж дочу предупредителния вик на канака и диво закрещя. Аз вече забелязах черните перки, които пореха водата и догонваха готвача по-бързо, отколкото ние успявахме да го теглим към кораба. Нашите шансове и шансовете на акулата бяха еднакви. Кой ще го грабне? Това беше въпрос на секунди. Когато Мъгридж се намери право пред нас, кърмата се спусна надолу по една вълна, което даде предимство на акулата. Плавниците изчезнаха, над водата бързо се мярна белият корем на акулата. Почти със същата бързина действуваше и Вълка Ларсен. Той изведнъж дръпна въжето с всичката си сила. Тялото на готвача се отдели от водата, но същевременно зад него се показа и главата на акулата. Мъгридж сви краката си, акулата сякаш едва докосна един от тях и отново се скри с плясък под водата. Но в този именно миг Томас Мъгридж нададе пронизителен вик. После, като хваната на въдица риба, той прелетя през борда, падна върху палубата на ръце и крака и се претърколи няколко пъти.

Кървав фонтан шурна от него. Дясното ходило на Мъгридж липсваше: то бе отхапано до самия глезен. Погледнах веднага Мод Брюстър. Лицето й бе станало бяло, очите й разширени от ужас. Тя не гледаше Томас Мъгридж, а Вълка Ларсен. Той забеляза това и с присъщия си къс смях каза:

— Развлечение, мис Брюстър. Може би по-грубо от забавленията, с които сте привикнали, но мъжете си имат свои развлечения. Акулата не беше предвидена. Това…

В този миг Мъгридж повдигна глава и като се увери в размера на своята загуба, пропълзя по палубата и бързо впи зъби в крака на капитана. Ларсен се наведе и най-спокойно стисна с два пръста готвача зад ушите. Челюстта неохотно се отвори. Ларсен се освободи.

— Както ви казах — продължи той, като че нищо не бе се случило, — акулата не влизаше в сметката ни. Това бе… хм… нека кажем, воля на провидението!

Мис Брюстър сякаш не чу тия думи, но в очите й се появиха гняв и отвращение. Тя едва се помръдна от мястото си, направи една-две крачки, олюля се и ми протегна ръка. Аз я подхванах навреме, за да не падне, и й помогнах да седне на покрива на кормилната рубка. Струваше ми се, че тозчас ще припадне, но тя успя да се овладее.

— Донесете турникета, мистър Ван Уейдън! — извика ми Вълка Ларсен.

Аз се поколебах. Устните на Мод Брюстър помръднаха и макар че тя не изрече никакви думи, очите й ясно ми заповядаха да се притека на помощ на нещастника.

— Моля ви! — едва прошепна тя и аз трябваше да се подчиня.

По това време бях станал вече толкова добър хирург, че Вълка Ларсен, след като ми даде няколко съвета, ме остави с двама моряци за помощници. Сам той се зае с друга операция — да отмъсти на акулата. Зад борда хвърлиха във водата огромна кука, на която за стръв поставиха голямо парче солена сланина, и докато аз успях да зашия разкъсаните вени и артерии на Мъгридж, моряците с песни и викове изтегляха на борда провинилото се чудовище. Аз сам не можах да го видя, но моите „асистенти“ изтичваха един след друг до палубата, за да видят какво става там. Акулата, дълга шестнадесет фута, бе окачена на гротвантите. Челюстите й бяха разтворени с лост до възможния предел, после пъхнаха в устата й кол, заострен от двата края, и то така, че когато изтеглиха лоста, челюстите не можеха вече да се затворят. След това отрязаха куката и пуснаха акулата обратно в морето. Все още силна и здрава, ала безпомощна, тя бе обречена на бавна смърт от глад — смърт, за която бе по-достоен човекът, който бе измислил това наказание.