Джек Лондон
Морският вълк (18)

Глава XVIII

На другия ден, когато бурята започна да поутихва, ние с Вълка Ларсен почетохме малко анатомия и хирургия и наместихме ребрата на Томас Мъгридж. После, когато вятърът почти съвсем спря, Вълка Ларсен захвана да кръстосва с кораба назад-напред в тая част на океана, дето ни връхлетя бурята, като държеше курс малко на запад. През това време поправяхме лодките и шиехме нови платна. Все по-често и по-често се срещахме с други тюленоловни кораби, повечето от тях търсеха загубените си лодки, а някои бяха прибрали на борда си чужд екипаж, намерен в морето. По-голямата част от тия кораби се бяха струпали на запад от нас, а лодките, разпръснати надлъж и нашир, бяха потърсили убежище при най-близкия кораб.

Две наши лодки с цял екипаж ние си взехме от „Сиско“, а от друг един кораб, „Сан Диего“, свалихме — за голямо удоволствие на Ларсен и за мое немалко огорчение — Смоук, Нилсън и Лийч. Тъй че след пет дни ни липсваха само четири души — Хендерсън, Холиоук, Уилямс и Кели. И ние продължихме нашия лов.

Следвайки едно стадо тюлени на север, започнахме да се натъкваме на опасните морски мъгли. Ден след ден мъглата поглъщаше спуснатите лодки още щом докосваха водата, докато ние на борда надувахме рога през равномерни промеждутъци и стреляхме във въздуха всеки петнадесет минути. През цялото това време лодки ту се загубваха, ту биваха намирани; според морския обичай загубените лодки се прибираха от някой чужд, случаен кораб, за да бъдат върнати по-късно на истинския им стопанин. Но Вълка Ларсен, комуто не достигаше една лодка, постъпи така, както можеше и да се очаква от него: присвои си първата отдалечила се от своя кораб лодка, застави хората й да работят за „Призрак“ и не им позволи да се върнат на собствения си кораб, когато той се показа в далечината. Спомням си как с пушка в ръка той натика ловеца и двамата моряци долу в трюма, принуждавайки ги да мълчат, докато техният кораб мина покрай нас и капитанът им питаше за тях.

Томас Мъгридж, вкопчил се в живота с такова удивително упорство, скоро закуцука по палубата, изпълнявайки двояката длъжност на готвач и юнга. Джонсън и Лийч, тормозени и бити повече отпреди, очакваха своя край заедно с края на ловния сезон. Останалите живееха като кучета и работеха също като кучета, като изпълняваха волята на своя безмилостен господар. Що се отнася до Вълка Ларсен и мен, то ние се спогаждахме доста добре, макар че аз не можах да се освободя от мисълта, че най-правилната постъпка от моя страна би била да го убия. Той безкрайно ме очароваше и същевременно ме изпълваше с неописуем страх. И все пак не можех да си го представя проснат на смъртно легло. Това някак си не отговаряше на неговия образ на човек, който никога няма да остарее. Можех да си го представям само като жив, вечно жив, властвуващ, борещ се и унищожаващ другите.

Когато попаднехме посред някое тюленово стадо и силното морско вълнение не позволяваше да се спускат лодки, Ларсен обичаше да излиза на лов сам, с двама гребци и един рулеви. Той беше добър стрелец и донасяше на борда множество кожи при такива условия на лов, които ловците считаха просто за невъзможни. Изглежда, че той можеше да диша леко само тогава, когато с риск за живота си водеше неравна борба с грозящите го опасности.

Аз все повече и повече усвоявах мореплавателното дело, а през един ясен ден — каквито сега се случваха рядко — имах удоволствието да се справя с „Призрак“ сам и да вдигна лодките без ничия помощ. Вълка Ларсен беше повален на легло от силно главоболие, аз стоях на руля през целия ден, летях по морската шир подир последната лодка, спирах на едно място и вдигнах всичките шест лодки, без каквото и да е указание и команди от негова страна.

От време на време ни връхлитаха силни бури, тъй като се намирахме в неблагоприятен и ветровит район. Към средата на юни ни настигна и тайфун — особено паметно за мен събитие и твърде важно поради промените, които донесе в моя живот. Изглежда, че бяхме попаднали почти в центъра на тази исполинска вихрушка, но на Вълка Ларсен се удаде да се изплъзне от нея, отправяйки се на юг — отначало с помощта само на кливера, а после с голи мачти. Никога не бях и сънувал, че може да има такива грамадни вълни. Всички бури, през които бяхме преминали по-рано, изглеждаха като малки вълнения в сравнение с тази. От гребен до гребен имаше не по-малко от половин миля, а вълните — уверен съм — надвишаваха и мачтите ни. Тайфунът беше толкова страшен, че дори и Вълка Ларсен не се осмели да остане на едно място, макар че трябваше да се отправи доста на юг и да се отдалечи от тюленовите стада.

Когато тайфунът утихна, ние се намерихме на пътя на презокеанските параходи. И тук, за голямо учудване на ловците, попаднахме сред второ стадо тюлени, нещо като ариергард на първото. Това беше съвсем необикновено явление. Раздаде се команда: „Спусни лодките!“, разнесоха се изстрели и безжалостното унищожаване продължи през целия дълъг ден.

Същата вечер при мене дойде Лийч. Току-що бях свършил с отчитането на кожите от последната лодка, когато младият моряк се приближи до мене в тъмнината и тихо попита:

— Мистър Ван Уейдън, можете ли да ми кажете колко далеч сме от сушата и в коя посока се намира Йокохама?

Сърцето ми подскочи от радост, защото схванах какво е намислил, и му дадох нужните указания: направление запад-северозапад, разстояние петстотин мили.

— Благодаря ви, сър — рече той и отново потъна в мрака.

Сутринта изчезна лодка номер три заедно с Джонсън и Лийч. Изчезнаха също и бъчонките с вода и хранителните припаси от другите лодки, както и постелите и торбите на двамата бегълци. Вълка Ларсен побесня. Той вдигна платна и се понесе на запад — северозапад. Двама от ловците не слизаха от марса, като претърсваха морето с бинокли, а самият той тичаше по палубата като разярен лъв. Ларсен знаеше много добре за моето съчувствие към бегълците, за да ме изпрати горе като наблюдател.

Вятърът беше приятен, но поривист, и по-лесно би било да се намери игла в купа сено, отколкото малката лодка в безпределните сини простори. Но капитанът реши да изтръгне от „Призрак“ всичките му възможности, само и само да пресече пътя на бегълците към сушата. След като постигна това, той почна да шари с „Призрак“ нагоре-надолу из района, където предполагаше, че ще минат.

Сутринта на третия ден Смоук захвана да вика от мачтата, че е съгледал някаква лодка. Всички се струпаха на палубата. Откъм запад духаше остър вятър, който обещаваше да се усили. И ето че там някъде, откъдето идеше вятърът, под трептящата сребриста светлина на изгряващото слънце, се появяваше и изчезваше сред вълните една черна точица.

Сменихме курса и се понесохме към нея. Сърцето ми се сви от болка. Забелязах тържествуващия блясък в очите на Вълка Ларсен и обхванат внезапно от мрачни предчувствия, изпитах силно желание да се хвърля върху него. Мисълта за предстоящото насилие над Лийч и Джонсън така ме развълнува, че умът ми се помрачи. Не помня как скочих в кубрика на ловците и вече почнах да се изкачвам нагоре с напълнена пушка в ръка, когато дочух викове на учудване:

— В лодката има петима души!

Изтощен и разтреперан, аз се облегнах на леера на трапа и почнах да се вслушвам в гласовете на палубата, потвърждаващи направеното вече откритие. Изведнъж коленете ми се подкосиха и аз се свлякох на стъпалото, дошъл отново на себе си, но изпълнен с ужаса на това, което насмалко не сторих. Като поблагодарих на съдбата, сложих пушката на мястото й и се върнах на палубата.

Никой не беше забелязал моето отсъствие. Лодката се намираше вече достатъчно близо и аз видях, че беше по-голяма и построена по-иначе от тюленоловните лодки. Когато я наближихме съвсем, хората в нея свиха платното, спуснаха мачтата, прибраха греблата и зачакаха да спрем и да ги вземем на борда.

Смоук, който се бе спуснал на палубата и застанал до мене, почна да се хили многозначително. Аз го погледнах учудено.

— Гледай ти каква каша! — озъби се той.

— Какво има? — попитах аз.

Той продължаваше да се хили.

— Не виждате ли какво има там, на кърмата? Да не убия вече никога тюлен, ако това не е жена!

Аз се вгледах, но не бях сигурен, докато възклицанията, които се понесоха наоколо, не ме убедиха, че в лодката имаше четирима мъже и несъмнено — една жена. Това откритие развълнува всички ни освен Вълка Ларсен, който беше явно разочарован, че това не беше лодката с двете очаквани жертви на неговата злоба.

Спуснахме бомкливера, прехвърлихме кливера откъм наветрения борд, свихме грота и почти спряхме да се движим. Греблата докосваха водата и с няколко удара лодката се допря до нашия борд. Едва сега можах добре да разгледам жената. Беше загърната в дълга широка дреха, тъй като утрото бе хладно. Видях само лицето й и кичури светлокафяви коси, които се показваха изпод моряшката фуражка. Очите й бяха големи, кафяви и блестящи, устата — нежна и чувствена, правилно очертаното й лице беше силно обгоряло от слънцето и вятъра.

Тя ми се видя като същество от друг свят. Почувствувах влечение към нея, като умиращият от глад човек — към хляба. Та нали не бях виждал жена вече доста време! Значи това е жена? Захласнат в това прекрасно видение, съвсем забравих своите задължения на щурман и дори не взех участие в работата по прехвърлянето на хората от лодката. И когато един от моряците подаде жената в протегнатите ръце на Вълка Ларсен, тя само погледна нашите учудени лица и се усмихна приветливо и нежно, така както могат да се усмихват само жените. Колко отдавна не бях виждал такава усмивка! Наистина бях вече забравил, че на света има същества, които могат да се усмихват така.

— Мистър Ван Уейдън!

Гласът на Вълка Ларсен изведнъж ме възвърна към действителността.

— Нали ще бъдете така добър да заведете тази дама долу и да я настаните по-удобно? Пригответе за нея лявата запасна каюта. Нека Куки се погрижи за това. И вижте какво можете да направите за лицето й — цялото е обгоряло от слънцето и вятъра.

След това той бързо се отстрани от нас и почна да разпитва новопристигналите мъже. Лодката беше оставена на произвола на вълните, макар че един от спасените мъже се възмути, тъй като Йокохама била съвсем близо.

Съпровождайки непознатата дама до каютата, забелязах, че се плаша от нея и че съм страшно несръчен. И като че ли за първи път в живота си разбрах какво крехко, нежно същество е жената. Като й помагах да слезе по трапа, аз й хванах ръката и бях поразен от това, колко малка и мека беше тя. Да, жената наистина беше крехка и нежна, но на мене тя ми се стори толкова ефирна, че се боях да не смажа ръката й в моята. Ето какво чувствувах, лишен тъй дълго от женско общество, когато видях Мод Брюстър и в нейното лице — жените въобще.

— Защо се безпокоите толкова много заради мене? — запротестира тя, когато я настаних в креслото на Вълка Ларсен, което измъкнах набързо от неговата каюта. — Тази сутрин всяка минута очаквахме да видим сушата, а до довечера вероятно щяхме да стигнем пристанището, нали така?

Нейната спокойна увереност в утрешния ден ме смути. Как да й опиша положението, в което се намираше, как да й опиша човека, който се носи по морето като зла орисия, как да й разкажа за всичко, което преживях и научих през последните няколко месеца? Но аз отговорих откровено:

— Ако тук бе капитан някой друг, бих ви казал, че утре сутринта ще пристигнем в Йокохама. Но нашият капитан е странен човек и аз ви моля да бъдете готова на всичко. Разбрахте ли? На всичко!

— Не… да си призная, съвсем не ви разбирам — поколеба се в отговора си тя. В очите й се появи вълнение, ала не и страх. — Или криво съм разбирала досега, че на хора, претърпели корабокрушение, навсякъде се оказва особено внимание? А това е толкова дребна работа, нали? Ние сме тъй близо до сушата.

— Наистина не знам — опитах се да я успокоя. — Просто исках да ви подготвя за най-лошото, ако то наистина се случи. Този човек, този капитан е звяр, дявол! И никой не знае каква безумна мисъл може да му дойде на ума всеки миг.

Почнах да се вълнувам, но тя ме прекъсна с думите:

— О, разбирам!

И в нейния глас прозвуча умора. Изглежда, че й беше трудно да мисли. Очевидно бе стигнала до последната степен на изтощение.

Не ми зададе повече въпроси, а аз се въздържах да правя забележки и се заех да приведа в изпълнение заповедта на Вълка Ларсен: да я настаня по-удобно. Шетах около нея като работлива стопанка, извадих от аптечката крем за обгорялото й лице, донесох от личните запаси на Вълка Ларсен бутилка портвайн и дадох нареждания на Томас Мъгридж как да приготви каютата й.

Вятърът бързо се усилваше. „Призрак“ все повече се наклоняваше и докато каютата беше приготвена, той пъргаво заподскача по вълните. Почти забравил за съществуването на Лийч и Джонсън, аз бях страшно изненадан, когато надолу по стълбището като гръм се разнесе вик: „Лодка в морето!“ Без съмнение това беше гласът на Смоук, който викаше от върха на мачтата. Хвърлих поглед към жената, но тя се отпусна назад в креслото, като затвори очи, капнала от умора. Съмнявах се, че бе чула гласа на Смоук, и реших да не допусна да бъде свидетел на зверството, което, знаех, щеше да последва при улавянето на бегълците. Тя бе уморена. Толкова по-добре — нека спи!

На палубата се чуваха бързи команди, тропот на крака и плющенето на отпуснатите платна. „Призрак“ се насочваше в обратна посока. Платната се издуха, корабът се наклони, креслото се плъзна по пода на каютата и едва успях да отскоча навреме, за да удържа задрямалата жена да не падне.

В погледа й имаше само някакво сънливо учудване, когато ме погледна с натежалите си очи. А когато я поведох към нейната каюта, почна да се препъва и залита. Мъгридж с някакъв мръсен намек ми се ухили, когато го изпъдих навън и му заповядах да си гледа кухненските работи. А той си отмъсти, като пусна сред ловците слуха, че съм се показал превъзходна камериерка.

Жената се опираше на мен с цялата си тежест и мисля, че заспа отново, още докато я водех към каютата й. В това се уверих, когато едва не падна върху леглото от неочаквания тласък на кораба. После се изправи, усмихна се сънливо и пак се унесе в сън. Така я оставих, заспала под две дебели моряшки одеяла, с глава върху възглавницата, която донесох от леглото на Вълка Ларсен.