Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Sea-Wolf, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 5гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
debora(2021)
Допълнителна корекция
Karel(2021)

Издание:

Автор: Джек Лондон

Заглавие: Съчинения в шест тома

Преводач: Цветан Стоянов

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Книгоиздателство „Георги Бакалов“

Град на издателя: Варна

Година на издаване: 1986

Тип: романи

Националност: американска

Печатница: ДП „Стоян Добрев — Странджата“ — Варна

Излязла от печат: декември 1985

Редактор: Красимир Дамянов

Технически редактор: Добринка Mapинкова

Художник: Иван Кенаров

Коректор: Мария Филипова; Тошка Начева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5754

История

  1. —Добавяне

Глава XIV

Мина ми през ума, че никога не бях ценил както подобава женското общество, макар че, без да съм много влюбчив, целия си живот бях прекарал сред жени. Аз живеех заедно с майка си и със сестрите си и непрекъснато се опитвах да се освободя от тяхното опекунство. Те ме докарваха до отчаяние с грижите си за моето здраве и с периодическите си нахлувания в стаята ми, където неизменно преобръщаха моя систематизиран безпорядък, с който се гордеех, в още по-голямо безредие и бъркотия, макар че нещата придобиваха по-благоприличен вид. Никога нищо не можех да си намеря, след като те си излизаха. А сега, уви! Колко добре би ми подействувало тяхното присъствие, как бих се радвал да чуя шумоленето на фустите им, което тъй много ми досаждаше! Уверен бях, че ако някога се върна вкъщи, никога вече не бих им се сърдил за нищо. Нека ме глезят и тъпчат с лекарства от сутрин до вечер, щом искат, нека оправят стаята ми през всяка минута на деня, нека бършат и метат — аз ще гледам спокойно на всичко това и ще благодаря на съдбата, че имам майка и сестри.

Всичко това ме накара да се позамисля и да се запитам: „Къде са майките на тия двадесет и няколко души от «Призрак»?“ Струваше ми се, че бе противоестествено и нездравословно тия мъже да бъдат съвсем откъснати от жени и да скитат сами по белия свят. Неизбежно следствие на това положение бяха грубостта и озверяването. Всичките тия мъже би трябвало да имат жени, сестри и дъщери. Тогава те биха знаели що е мекота, нежност и съчувствие.

Но ето че никой от тях не бе женен. Дълги години никой от тях не бе изпитвал върху себе си спасителното влияние на добра жена, което тия създания непрекъснато излъчват от себе си. В живота на тези мъже нямаше равновесие. Тяхното мъжество, което по същество бе мъжество на звяра, се бе развило прекомерно, а другите, духовните им страни бяха притъпени, почти атрофирани.

Това бе дружина от ергени, които ежедневно грубо се сблъскваха помежду си и които ставаха още по-груби от тия сблъсквания. Понякога ми се струваше невероятно, че и тези мъже са имали майки. Те ми изглеждаха като от някаква полуживотинска, получовешка порода, особен вид същества, които нямат пол, сякаш тях ги излюпваше слънцето като яйцата на костенурката или се явяваха на света по друг някакъв мизерен начин. Всичките си дни те се валяха в грубости и пороци и в края на краищата умираха също тъй грозно, както бяха и живели.

Под влиянието на тия мисли аз заговорих предната вечер на Йохансен. Това беше първият ни неофициален разговор, с който той ме удостои, откак бе започнало пътуването. Йохансен напуснал Швеция, когато бил на осемнадесет години, а сега бе на тридесет и осем, през цялото това време нито веднъж не се бил връщал у дома си. Преди няколко години, срещнал свой земляк в някакъв пансион в Чили и от него узнал, че майка му била още жива.

— Наистина, трябва да е вече много стара… — рече той, като погледна замислено компаса и изведнъж хвърли остър поглед към Харисън, който се бе отклонил от курса с един румб.

— Кога сте й писали за последен път?

Той пресметна на глас:

— В осемдесет и първа… не, в осемдесет и втора. Или в осемдесет и трета? Да, в осемдесет и трета. Преди десет години. От някакво малко пристанище на Мадагаскар, където се занимавах с търговия.

— Виждаш ли — продължи той, като че ли се обръщаше през океана към забравената си майка, — всяка година се канех да си ида у дома. Тогава защо да пиша? Още една година, мислех си, и край! Но ето че всяка година се случваше по нещо и аз не можех да се върна. Сега обаче съм щурман и когато получа парите си във Фриско — може би петстотин долара, — ще се настаня на някой ветроходен кораб и покрай нос Хорн ще достигна до Ливърпул, с което ще спечеля още пари. А там ще си купя билет за вкъщи. Тогава моята стара майка не ще трябва вече да работи.

— Нима тя още работи? На колко е години?

— Около осемдесет — отвърна той и побърза да се похвали: — В нашата страна ние работим от люлката до гроба, затова живеем толкова дълго. Аз ще живея до сто!

Никога няма да забравя този разговор. Това бяха последните думи, които чух от него, и може би последните, които изобщо произнесе. Същата вечер, когато се прибрах в каютата си да спя, реших, че там е твърде душно. Нощта бе тиха. Бяхме напуснали зоната на пасатите и сега „Призрак“ пълзеше напред със скорост не повече от един възел. Взех под мишницата си одеялото и възглавницата и се изкачих на палубата.

Като минавах между Харисън и компаса, закрепен в кормилната рубка, забелязах, че този път той се бе отклонил с цели три румба. Като предположих, че е заспал, и в желанието си да го избавя от мъмрене или нещо повече, аз му заговорих. Но той не спеше, а ококорил очи, гледаше право пред себе си. Беше много развълнуван, просто не можеше да ми отговори.

— Какво има? — попитах го аз. — Болен ли си?

Той поклати глава и въздъхна дълбоко, като че ли се пробуждаше от сън.

— Внимавай по-добре в курса! — посъветвах го аз.

Той завъртя малко руля и аз забелязах как стрелката на компаса бавно се обърна към северозапад, където спря след няколко леки отклонения.

Стиснах отново завивките си и се готвех да си тръгна, когато изведнъж някакво движение зад борда привлече вниманието ми. Нечия жилеста ръка, от която течеше вода, се улови за борда. Скоро в тъмнината до нея изникна и друга ръка… Гледах, смаян и учуден. Какъв ли посетител ще се покаже из морските глъбини? Който и да беше той, аз знаех, че се катереше нагоре по въжето на лага. Появи се глава с мокри и щръкнали коси, а след това очите и лицето на Вълка Ларсен. Дясната му буза беше цяла в кръв, която течеше от някаква рана на главата.

С усилие, но пъргаво той се прехвърли през борда и като се изправи на крака, стрелна с поглед кормчията, сякаш искаше да се увери, че го е познал и че няма защо да се страхува от него. Водата се стичаше от Вълка Ларсен, като издаваше някакво глухо клокочене, което съвсем ме обърка. Когато той пристъпи към мене, аз неволно отстъпих назад, защото в очите му ясно прочетох думата смърт.

— Почакай, Хъмп — прошепна той. — Къде е щурманът?

Аз поклатих глава.

— Йохансен! — тихо повика той. — Йохансен! — Сетне попита Харисън: — Къде е Йохансен?

Младият моряк очевидно се бе вече окопитил, защото доста спокойно отговори:

— Не зная, сър. Преди малко го видях да отива към носа.

— Аз също отидох към носа, но ти навярно си забелязал, че се върнах от противоположната страна. Как си обясняваш това?

— Трябва да сте паднали зад борда, сър.

— Да го потърся ли в кубрика, сър? — попитах аз.

Вълка Ларсен поклати глава.

— Няма да го намериш, Хъмп. Но да вървим, ти ми трябваш. Зарежи завивките си. Остави ги тук!

Тръгнах по петите му. На палубата беше тихо.

— Проклети ловци! — мърмореше той. — Така затлъстяха и се отпуснаха, че не могат да стоят четири часа на вахта.

На носа намерихме трима моряци, които спяха. Той ги обърна и огледа лицата им. Те бяха дежурните на палубата. А на корабите е прието при добро време да се позволява на дежурните да спят, с изключение на началника, рулевия и наблюдателя.

— Кой е наблюдател? — попита Вълка Ларсен.

— Аз, сър — отговори с лек трепет в гласа Холиоук, един от старите моряци. — Аз току-що задрямах, сър. Прощавайте, сър. Това няма вече да се случи.

— Чу ли, видя ли нещо на палубата?

— Не, сър. Аз…

Но Вълка Ларсен се обърна, като изръмжа с презрение и остави моряка да търка очите си, учуден, че така евтино се отърва.

— Тихо сега! — прошепна Вълка Ларсен, като се сви и заслиза надолу по трапа в кубрика.

Следвах го с разтупкано сърце. Не знаех какво щеше да се случи, както не знаех и какво се беше случило. Но разбрах, че се бе проляла кръв и не току-тъй, по своя воля, Вълка Ларсен бе полетял зад борда с пукнат череп. Освен това Йохансен бе изчезнал.

За пръв път се спусках в моряшкия кубрик и няма скоро да забравя какво впечатление ми направи картината, която се откри пред очите ми, когато стъпих на най-долното стъпало. Намиращо се в самия нос на кораба, помещението имаше триъгълна форма. Покрай трите му страни един над друг бяха наредени наровете — дванайсет на брой. То не беше по-голямо от една обикновена стаичка на Гръб стрийт[1] и в това местенце бяха наблъскани дванайсет мъже, които ядяха, спяха и изпълняваха всичките си жизнени функции. Моята стая у дома не беше много голяма, но все пак в нея биха могли да се поберат десетина подобни помещения, а ако се вземе под внимание височината на тавана — и двайсетина.

Усетих миризма на нещо кисело, спарено и при светлината на клатушкащия се корабен фенер видях, че всяка педя местенце на стената бе отрупано с ботуши, мушами и всевъзможни дрипи — чисти и мръсни. Всичко това от поклащането на кораба се движеше напред-назад с шумолящ звук, който напомняше търкането на дърво о покрива или стената на някоя къща. От време на време някакъв ботуш глухо се удряше о стената. И макар че нощта беше тиха и морето спокойно, греди и дъски скрибуцаха в нескончаем хор, а изпод дъсчения под се разнасяха някакви странни звуци.

Всичко това съвсем не смущаваше спящите. Бяха осем души — двете свободни от вахта смени. Застоялият въздух бе стоплен от тяхното дишане, чуваха се въздишки, хъркане и стонове — неизменни спътници на почивката на получовека-полуживотното. Но наистина ли спяха? Всички ли спяха? И кога са заспали? Отдавна ли? От това именно се интересуваше Вълка Ларсен: той искаше да открие тези, които се преструваха, че спят, или пък са заспали неотдавна. За тази цел той прибягна до нещо, което ми напомни за един от разказите на Бокачо.

Ларсен свали корабния фенер от клатещата се рамка и ми го подаде. Почна от първите нарове, откъм дясната стена. На горния нар лежеше канакът[2], отличен моряк, когото другарите му наричаха Уфти-Уфти. Той спеше на гръб и дишаше тихо и спокойно като жена. Едната му ръка беше под главата, а другата почиваше върху одеялото. Вълка Ларсен го хвана за китката и почна да измерва пулса му. Изведнъж канакът се събуди тъй безшумно, както спеше. Тялото му дори не трепна, само очите му, големи и черни, се разтвориха широко и той спря погледа си върху нас, без да мига. Вълка Ларсен постави пръст на устните си в знак на мълчание и очите отново се затвориха.

На долния нар лежеше Луис, дебел, горещ и потен, той спеше непресторено, потънал в дълбок сън. Докато Вълка Ларсен измерваше пулса му, той неспокойно се обърна и така се изпъна, че за миг тялото му се крепеше само на раменете и петите. Устните му се размърдаха и той произнесе следните загадъчни думи:

— Шилингът е равен на куортър[3], но ти внимавай, иначе ханджиите ще ти дадат три пенса за твоите шест.

После той се обърна настрана и като въздъхна тежко, добави:

— Шест пенса — тенер, а шилингът — боб, но какво е това пони[4] — не знаем.

Успокоен, че Уфти-Уфти и Луис не се преструваха на заспали, Вълка Ларсен премина към следните два нара отдясно, заети — както забелязахме под светлината на фенера — от Лийч и Джонсън.

Когато Вълка Ларсен се наведе над долното легло, за да потърси китката на Джонсън, аз, застанал с фенера в ръка, забелязах, че от горното легло Лийч внимателно подаде глава, за да види какво става долу. Навярно той отгатна хитрите намерения на Ларсен, както и това, което го очакваше, защото в същия миг фенерът бе внезапно изтласкан от ръката ми и кубрикът потъна в мрак. В същия миг той скочи право върху Вълка Ларсен.

Първите звуци напомняха сблъскване между бик и вълк. Яростен рев се изтръгна от гърлото на Вълка Ларсен, а Лийч ръмжеше тъй страшно, че кръвта ми замръзна в жилите. Джонсън навярно се бе присъединил към него незабавно, неговото угодническо държане пред Ларсен през последните няколко дни е било само една умишлена измама.

Бях толкова изплашен от това сбиване в тъмнината, че се опрях на стъпалата на трапа и нямах сили да се изкача нагоре. Усетих, че пак ми прилошава, както винаги, когато пред очите ми се извършеше някакво физическо насилие. В този случай аз не виждах нищо, но чувах удари — глухи, съкрушителни удари върху човешката плът. Дочух хрущенето на вплетени едно в друго тела, затруднено дишане и кратки изохквания от неочаквана болка.

Изглежда, че в заговора да бъдат убити капитанът и щурманът са участвували няколко души, защото по гласовете разбрах, че към Лийч и Джонсън скоро се присъединиха някои от другарите им.

— Дайте ми нож! — викаше Лийч.

— Удряйте по главата, пръснете му мозъка! — крещеше Джонсън.

След своя първи рев Вълка Ларсен не издаде вече никакъв звук, а мълчаливо и свирепо се бореше за живота си. Струпа му се твърде много. Повален още в началото, той не беше в състояние да се изправи на крака и аз чувствувах, че при всичката му чудовищна сила неговото положение беше безнадеждно.

За страшното ожесточение на тази борба получих и нагледна представа, тъй като сам бях съборен на пода от търкалящите се тела и силно се ударих. В общата суматоха ми се удаде да пропълзя до един от свободните долни нарове и да се махна от полесражението.

— Дръжте го всички! Падна ни най-после в ръцете! — викаше Лийч.

— Кой? — питаха ония моряци, които дотогава бяха спали и събудени от шума, не разбираха какво става.

— Проклетият щурман! — хитро отговори Лийч, произнасяйки с усилие думите си.

Това известие бе посрещнато с радостни възгласи и от тази минута Ларсен беше притиснат от седмина мъже — струва ми се, че Луис не участвуваше в боя. Помещението напомняше сега кошер, пълен с разярени пчели.

— Ей, що става там долу? — чу се отгоре викът на Латимър. Той беше достатъчно благоразумен и не се решаваше да слезе в този ад на бушуващи в тъмнината страсти.

— Няма ли кой да ми даде нож? Дайте ми нож! — примоли се Лийч, когато шумът позатихна за миг.

Големият брой на нападателите се оказа и вреден. Те си пречеха един на друг, докато Вълка Ларсен имаше само една цел — да пропълзи някак си до трапа — и той в края на краищата я постигна. Въпреки че беше тъмно като в рог, аз следях неговия напредък по звуците, които издаваше. И само някой исполин можеше да направи това, което направи той, когато се добра до трапа. Хванал се веднъж за стъпалата, той започна малко по малко да се издига, докато след време застана на крака, въпреки че тълпата нападатели го теглеше назад и надолу. После стъпало по стъпало, като си служеше с ръце и крака, той започна бавно да се изкачва нагоре.

Ето че можах да видя края на тази сцена. Защото Латимър бе донесъл най-после фенер и освети люка. Вълка Ларсен — макар че не можех да го видя от вкопчилите се в него моряци — наближаваше върха. Това кълбо от вплетени тела напомняше някакъв огромен паяк с много крака, които се клатеха назад-напред в такт с олюляващия се кораб. И бавно-бавно, от време на време, като си почиваше дълго, тая сбирщина от човешки тела продължаваше да пълзи нагоре. Веднъж се олюля, готова сякаш да се понесе надолу, но равновесието бе възстановено и тя отново запъпли нагоре.

— Кой е това? — извика Латимър.

При светлината на фенера видях как учуденото му лице се наведе надолу.

— Ларсен! — чу се глух глас от купчината вплели се един в друг мъже.

Латимър протегна надолу свободната си ръка. Видях как друга една ръка бързо се подаде нагоре да я хване. Латимър почна да тегли и последните няколко стъпала бяха превзети с щурм. После Вълка Ларсен се хвана с другата си ръка за ръба на люка. Кълбото се откъсна от стълбата, но нападателите все още не отпускаха изплъзващата им се жертва. Един по един те почнаха да падат. Ларсен ги отърсваше о острия ръб на люка, риташе ги силно с крака, които, изглежда, бяха възвърнали предишната си сила. Лийч се откъсна последен и падна с главата надолу върху прострените си другари. Вълка Ларсен и фенерът изчезнаха и ние останахме в тъмното.

Бележки

[1] Гръб стрийт — улица в Лондон, на която живеят бедни литератори. — Б.пр.

[2] Канак — хаваец или полинезиец. — Б.р.

[3] Куортър — монета от 25 цента. — Б.р.

[4] Пони — простонародно название на банкнота от 25 фунта стерлинги. — Б.пр.