Джек Лондон
Морският вълк (13)

Глава XIII

Три дни вършех своята работа, а също и работата на Томас Мъгридж и смело мога да се похваля, че изпълнявах добре и неговата длъжност. Зная, че заслужих одобрението на Вълка Ларсен, а и екипажът не скриваше доволството си през време на моето кратко властвуване в кухнята.

— Това е първата чиста хапка, която съм хапнал, откак попаднах на кораба — ми каза Харисън още от вратата на кухнята, когато донесе съдовете от бака. — Гозбите на Томас Мъгридж винаги миришат на гранясала лой и струва ми се, че той нито веднъж не си е сменил ризата, откакто сме напуснали Фриско.

— Така си е — отвърнах аз.

— Обзалагам се, че спи с нея — добави Харисън.

— И няма да загубите — съгласих се аз. — Той носи все една и съща риза и нито веднъж не я е сменил през всичкото това време.

Но Вълка Ларсен бе разрешил на готвача само три дни почивка, през които да се съвземе от побоя. На четвъртия ден, куц и пребит, той бе смъкнат за яката от леглото и заставен да пристъпи към изпълнение на своите задължения. Очите му бяха така отекли, че почти не виждаше. Том въздишаше и хленчеше, ала Вълка Ларсен се показа неумолим.

— Гледай да не поднасяш и занапред разни помии! — посъветва той готвача на излизане. — И внимавай да няма вече мръсотии наоколо! Слагай си чиста риза от време на време, защото иначе ще те потопя в морето. Разбра ли?

Томас Мъгридж закуцука с усилие из кухнята и първият лек тласък на „Призрак“ го накара да се олюлее. В желанието си да запази равновесие той протегна ръка към железните перила, които ограждаха печката и крепяха разните тенджери, но не ги улучи и ръката му, под цялата тежест на тялото, се залепи върху нажежената печка. Чу се съскане, разнесе се миризма на изгорено месо и остър, болезнен вик.

— О, боже! Боже! Какво направих? — изпищя той, като седна на сандъка за въглища и размаха във въздуха изгорената си ръка. — Защо ме сполетяха всичките тия беди? Не мога да понасям повече! Та нали аз се мъча да живея мирно и тихо, да не закачам никого.

Сълзите течаха по бледите му подпухнали бузи. Върху изкривеното му от болка лице се появи свиреп израз.

— О, как го мразя? Как само го мразя! — провикна се той.

— Кого? — попитах аз. Ала нещастникът започна отново да оплаква своите неволи. Впрочем по-лесно беше да се отгатне кого мрази, отколкото кого не мрази. Защото в този човек се бе вселил някакъв зъл дух, който го караше да мрази целия свят. Понякога дори ми се струваше, че Мъгридж мрази сам себе си — тъй чудовищно глупаво се бе отнесъл животът с него. В такива минути в мене се пораждаше топло съчувствие към него и ме досрамяваше, че съм могъл да се радвам на бедите и страданията му. Животът се беше отнесъл несправедливо към Томас Мъгридж. Бе се пошегувал подло с него, създавайки го такъв, какъвто е, и оттогава не бе престанал да му се подиграва. Можеше ли Мъгридж някога да се промени, да стане друг човек? И като че в отговор на моите неизказани мисли той почна да вие:

— Мене никога, никога не ми е вървяло! Нима имаше някой да ме изпрати на училище, да ме нахрани, да ми избърше разкървавения нос, когато бях дете? Нима някой е направил нещо добро за мене? Кой, кога? — питам аз!

— Не се отчайвай, Томи! — продумах аз, слагайки успокояващо ръката си на рамото му. — Горе главата! Всичко ще се нареди в края на краищата. Ти ще живееш още много години и можеш да направиш от себе си каквото искаш.

— Това е лъжа! Подла лъжа! — изкрещя той в лицето ми, като отблъсна ръката ми от рамото си. — Ти сам знаеш, че е лъжа! Аз не мога да се променя, аз съм вече създаден, създаден от огризки и отпадъци. Тебе ти е лесно да приказваш така, Хъмп. Ти си се родил благородник. Ти не знаеш какво значи да си гладен и да заспиваш, изтощен от плач за това, че стомахът ти е празен и те гризе, гризе, сякаш в него се е сврял плъх. За мене няма вече никакво оправяне! Дори утре да станех президент на Съединените щати, ще си напълня ли стомаха и за онова време, когато бях малък и когато той беше празен? Как може да се поправи това?

Аз съм роден за скръб и мъка. Изпитал съм повече жестоки страдания, отколкото десет души заедно. Половината от моя проклет живот измина в болниците. Лежах от треска в Аспинвал, в Хавана, в Нови Орлеан. На Барбадос гних от скорбут цели шест месеца и едва не умрях. Шарка в Хонолулу, два счупени крака в Шанхай, пневмония в Уналаска, три счупени ребра и изсипване във Фриско. И ето ме сега тук! Погледни ме само! Погледни ме! Ребрата ми пак са пречукани. Ще си изхрача кръвта до капка! Кой ще поправи всичко това и кой ще ми възвърне загубеното, питам те аз? Кой? Бог ли? Изглежда, здравата ме е мразил този бог, когато ме е изпратил да плавам в този проклет свят.

Това възмущение от съдбата продължи повече от час, а сетне, като накуцваше и охкаше, Мъгридж започна работата си; в очите му гореше омраза към целия свят. Собствената му диагноза обаче се оказа правилна, тъй като от време на време му ставаше лошо, повръщаше кръв и страдаше от силни болки. И както той сам каза, изглежда, че господ наистина го мразеше толкова, че не му позволяваше дори да умре, защото в края на краищата той оздравя и стана още по-зъл отпреди.

Минаха още няколко дни, Джонсън изпълзя на палубата и подхвана криво-ляво работата си. Той все още не се чувствуваше добре и аз няколко пъти забелязах с какво усилие се катереше по вантите към топсела или как уморено се привеждаше над руля. Но най-лошото бе това, че той съвсем отпадна духом. Почна да се подмазва пред Вълка Ларсен и едва не пълзеше пред Йохансен. Не такова бе държането на Лийч. Той ходеше по палубата като млад тигър, като не скриваше омразата си към капитана и към Йохансен.

— А с тебе аз ще се разправя, кривокрак шведе! — чух го да казва една нощ на Йохансен горе на палубата.

Щурманът го изруга в тъмнината и в следния миг някакво сечиво удари с трясък стената на кухнята. Чуха се нови ругатни и подигравателен смях. Когато всичко утихна, аз се измъкнах лекичко навън и видях един масивен нож, който се бе забил цял инч в дебелата дъска. След няколко минути се зададе щурманът и заопипва наоколо за ножа, но аз го върнах скришом на Лийч на следния ден. Той само се озъби, когато му го подадох, но в тая негова гримаса се криеше повече искрена благодарност, отколкото в многословните излияния, присъщи на представителите на моята класа.

За разлика от останалите членове на екипажа аз сега не бях скаран с никого, нещо повече — бях в отлични отношения с всички. Ловците, както изглежда, се отнасяха към мене със снизходително презрение, но във всеки случай никой от тях не ме мразеше. Смоук и Хендерсън, чиито рани все още заздравяваха, пъшкаха и се клатушкаха денонощно на своите легла под един навес на палубата и ме уверяваха, че аз съм бил по-добър от която и да било болнична сестра и че те нямало да ме забравят в края на пътуването, когато си получат заплатите. (Като че ли аз имах нужда от техните пари! Та аз бих могъл да ги купя с парцалите им заедно, бих могъл да купя и кораба с всичките му съоръжения, дори двадесет такива кораба!) Но на мене се падна задачата да се грижа за тях, да превързвам раните им и аз вършех това според силите си.

Вълка Ларсен имаше нов пристъп на главоболие, което продължи цели два дни. Сигурно страдаше ужасно, защото ме извика и се подчини на моите разпоредби като някое болно дете. Ала нищо, което предприемах, не му донасяше облекчение. По мой съвет той престана да пуши и да пие. Струваше ми се просто невероятно, че такова великолепно животно като него може да страда от главоболие.

— Това е божа работа, уверявам ви! — казваше Луис по този въпрос. — Наказание за неговите тъмни дела. И това още не е всичко, иначе…

— Иначе какво? — прекъснах го аз.

— … Господ дреме и не си гледа работата, макар че не бива да казвам това…

Сбърках, когато заявих, че бях в добри отношения с всички. Томас Мъгридж не само че продължаваше да ме ненавижда, но намери и нов повод да ме мрази. Не ми беше тъй лесно да узная в що се състои работата, ала накрая се досетих: той не можеше да ми прости, че съм се родил под по-щастлива звезда от него, че съм се родил джентълмен, както се изрази той.

— Е, какво става, не виждам никакви покойници! — подразних аз Луис, когато Смоук и Хендерсън в другарски разговор правеха първата си разходка по палубата.

Луис ме погледна с хитрите си сиви очи и зловещо поклати глава.

— Бурята ще дойде, казвам ти, и когато се развилнее, всички ще се хванат за въжетата и платната. Предчувствувам, отдавна предчувствувам, че ще има буря. Чувствувам я така силно, както чувствувам всички въжета на кораба в тъмната нощ. Тя е близко, близичко!

— И кой ще загине пръв? — попитах аз.

— Във всеки случай не дебелият стар Луис, това мога да ти обещая! — засмя се той. — Аз имам вътрешно чувство, че идущата година по това време ще видя очите на старата си майка, която вече се умори да гледа към морето в очакване да се завърнат петте й сина, които тя изпрати в него.

— Какво ти разправяше той? — попита ме Томас Мъгридж една минута по-късно.

— Че някой ден ще се върне у дома и ще види майка си — отговорих предпазливо.

— Аз никога не съм имал майка! — заоплаква се той, като ме гледаше със своите безцветни и безнадеждни очи.