Р. Словцов
Макиавели

Името на Макиавели отдавна е станало прозвище на лицемѣри, предатели, безнравствени политици. За „широката публика“ Макиавели е теоритикъ и едва ли не изобретатель на „макиавелизма“ — изкуство за политическа хитрости и лъжа, която не се гнуси отъ никакви срѣдства. Колко би се очудилъ скромниятъ секретарь и дипломатъ на Флорентинската Синьория, ако би чулъ тѣзи сѫждения за себе си, съ каквито сѫ пълни хилядитѣ книги, изучаващи неговия животъ и особено неговитѣ съчинения. Той би се очудилъ преди всичко на вниманието, съ което не се удостояватъ мнозина хора отъ неговия вѣкъ, съ които не би посмѣлъ да се равнява.

Николо Макиавели живѣлъ въ единъ отъ най-блѣстящитѣ и драматическитѣ периоди на европейската история. Между 1469 и 1527 г. — годинитѣ на неговото раждане и смърть — се заключава апогея на Ренесанса, политически и културенъ. На фона на военната борба, установяваща новото европейско равновесие и обгърнало съ особена сила Италия, на фона на великолепното изкуство, посрѣдъ тълпа крале, папи, принцове, кондотери, писатели, артисти, изпълнящи историческата сцена сѫщо съ поразително изобилие на ярки и блѣстящи личности, — фигурата на Макиавели останала почти незабелязана за съвременницитѣ. Той билъ човѣкъ отъ мѣстния флорентийски крѫгъ, макаръ и да обходилъ цѣла Европа, изпълнявайки дипломатическитѣ мисии на правителството на малката италиянска република и, може би, щѣше да изчезне за потомството, ако презъ последнитѣ си десеть години отъ живота не бѣше помислилъ да събере въ малката си книга „Князътъ“, тѣзи политически правила, отъ които се рѫководѣли всички „князе“, всички държавници на онова време.

Макиавели не изнамѣрилъ „макиавелизма“, той само пръвъ записалъ това, което правѣли, мислѣли и говорѣли политицитѣ на неговото време (дори и въ много по-късни времена). И книгата, която после толкова пѫти била обявявана за страшенъ катехизисъ на злото, изчадие на политическия адъ, минала почти незабелязана при своето появяване. Макиавели я написалъ съ практическа цель — да обърне върху себе си вниманието на урбинския херцогъ Лаврентий, този, чийто черти е увѣковечилъ Микелъ Анжело на знаменития мавзолей Медичи въ Флоренция. Макиавели билъ въ немилость и искалъ да получи отъ херцога нѣкаква служба. Това не му се удало. Херцогътъ не обърналъ на просителя никакво внимание. Знаменитата книга даже не била напечатана докато билъ живъ автора. Приятелитѣ на Макиавели я чели въ рѫкописъ, но сѫщо равнодушно. По-голѣмъ успѣхъ ималъ другъ политически трактатъ на Макиавели — коментара къмъ Титъ Ливий.

Ние почти нищо не знаемъ за първитѣ тридесеть години отъ живота на Николо Макиавели. Той билъ синъ на обеднѣлъ флорентински дворянинъ и детство и юношество прекаралъ въ родния градъ. Двадесеть и деветь годишенъ той постѫпилъ на служба въ канцеларията на „Синьорията“ и билъ командированъ къмъ десетия магистратъ, който завеждалъ външнитѣ и военнитѣ работи на републиката. Въ продължение на 14 години, до като се не върнали на власть Медичитѣ, той изпълнявалъ редица дипломатически мисии и почти презъ цѣлото време се намиралъ въ пѫтуване, — ту по Италия, ту по другитѣ страни на Европа. Флоренция воювала съ Пиза, папитѣ водѣли война ту въ съюзъ, ту противъ Франция, Испания, италианскитѣ държавици враждували помежду си. За дипломатическа работа се откривала широка арена, но интересно е, че на тая почва флорентинския посланикъ не проявилъ никакъвъ особенъ „макиавелизъмъ“. Той билъ честенъ, рѣдко даже честенъ човѣкъ по това време, преданъ на интереситѣ на своята държава, уменъ, наблюдателенъ и Синьорията ценѣла въ него, изглежда, преди всичко качествата на чиновникъ, на когото напълно може да се довѣри.

Службата била зле платена и твърде често Макиавели оставалъ безъ пари въ своитѣ дипломатически пѫтувания. Молбитѣ за получаване суми за командировки и представителство изпълватъ писмата на Макиавели до Синьорията. „Ние ще отпѫтуваме отъ Лионъ, вѣроятно, утре, пише, напр. Макиавели презъ време на своята първа мисия при френския дворъ (1590 г.). Закъснението стана, защото пристигнахме безъ всѣкакви срѣдства. Трѣбваше да се намѣрятъ коне, дрехи, слуги. Малката ни заплата и голѣмитѣ разходи, които сме принудени да правимъ, ни поставятъ въ тежки затруднения.“ А между другото противницитѣ на флорентийцитѣ — пизанцитѣ, които сѫщо търсели подкрепата на френския краль, действували съ най-сигурното орѫжие — дукатитѣ. „Нека ни позволи Синьорията да й напомнимъ, че е необходимо да намѣримъ приятели тукъ, които биха се заинтересували отъ нашитѣ работи по съображения много по-силни, отколкото обикновенната дружба“ — пише Макиавели въ друго писмо. Следъ две години, изпратенъ при Цезаръ Боржиа, когато последниятъ започналъ завладяването на Италия, Макиавели отъ Милано моли Синьорията да му изпрати пари. „Нѣма съ какво да храня своитѣ трима слуги и три коня, които не могатъ да живѣятъ само съ обещания. Азъ вече похарчихъ 70 дуката и почнахъ да правя дългове. Азъ мога да живѣя за смѣтка на двора, но това не съответствува на моето достойнство, нито на характера ми. Представете си какъ съмъ удовлетворенъ по необходимость, искайки три дуката у едного, четири у другиго.“

Мисията на Макиавели при Цезаръ се продължила три месеца и за свойтѣ преговори съ него посланикътъ подробно донася на Синьорията. Срещитѣ между тия двама хора иматъ почти символиченъ характеръ за епохата. Въ действителность наредъ съ сина на Александръ Боржиа, за когото папата готвѣлъ корона на новия Цезаръ, флорентийския секретарь билъ скромна фигура. „Той е срѣденъ ръстъ, слабъ, съ малка глава и остро, сухо лице, кѫдето се издаватъ костеливи ябълки. Има черни, проницателни очи, винаги е живъ и обича и умѣе да говори. Цезаръ мѫчно ще се убеди, само съ обещания за дружба. На въпроситѣ на Цезаръ, Макиавели отговаря уклончиво и следъ всѣки разговоръ пише подробни донесения на началството“.

Дипломацията, която можела да удовлетвори всѣка истинска „макиавелистическа“ натура, не се харесвала на флорентийския посланикъ. Презъ време на почти всѣка своя мисия, той молелъ часъ по-скоро да го върнатъ. Военното дѣло много повече привличало Макиавели. Въ края на XV вѣкъ Италия била пълна съ „кондотери“, началници на наемни отряди, сражаващи се на оная страна, която по-добре плаща. „Тѣзи командири, — пише после Макиавели, — прибѣгваха къмъ хиляди хитрости, за да продължатъ войната, и когато мирътъ, най-после настѫпвалъ, тѣ събирали свойтѣ хора и ограбвали цѣли провинции“. „Сражението, — говори той на друго мѣсто, — не представлява никаква опасность. Сражаваха се винаги на коне добре защитени отъ ударитѣ и, ако попаднатъ въ пленъ, то живота имъ бѣше обезпеченъ. Пленницитѣ ги пускаха много скоро. Нека града се бунтува двадесеть пѫти, той никога не бива разрушаванъ; жителитѣ си запазватъ своето имущество, и единственото нѣщо, което ги заплашва — това е контрибуцията“. Макиавели добре познавалъ цената на наемната войска отъ чужденци и следъ дълги усилия той успѣлъ да убеди Синьорията да образува армия отъ флорентийски поданници. Цѣлата зима на 1506 г. той прекаралъ въ пѫтуване по републиката, вербувайки хора и образувайки отъ тѣхъ полкове. Ролята на организаторъ на армия му се харесвала много повече, отколкото дипломатическата кариера, и Синьорията му указвала въ това поприще пълно довѣрие. Новата армия, при първитѣ боеви изпитания, не оправдала надеждитѣ.

Макиавели, впрочемъ, билъ скоро отзованъ отъ своята любима работа. Синьорията го изпратила посланикъ при папа Юлий II, приемника на Александръ Боржиа, който продължавайки дѣлото на Цезаръ Боржиа, искалъ да възвърне подъ властьта на светия престолъ откѫсналитѣ се италиянски земи. Папата искалъ отъ Флоренция разрешение да премине презъ нейната територия съ свойтѣ войски и да му отстѫпи кондотера Марко Колона, който служелъ у Синьорията. Макиавели много видѣлъ презъ своя вѣкъ, но самия папа да тръгва на воененъ походъ начело на свойтѣ войски, това било невиждано до тогава зрѣлище. Юлий II започналъ похода следъ като порѫчалъ преустройването на черквата Св. Петъръ по плана на Бралсанте и порѫчалъ на Микелъ Анжело направата на своята бѫдеща гробница. Седемдесетгодишенъ старикъ, той ездилъ на конь, облѣченъ въ простъ стихаръ. Следъ него вървѣла свитата и 22 кардинали. Предъ папата носели Разпятието и чашата съ Светитѣ дарове. Макиавели въ свойтѣ доклади описва този удивителенъ походъ презъ цѣла Италия. При всѣка почивка се появявали всевъзможни лъжливи слухове. „Моя длъжность, — пише Макиавели, — е да слушамъ всички и да говоря на всѣкиму, че той е правъ. Азъ действамъ така, понеже не ми е още ясно, какво именно е угодно на правителството на ваша свѣтлость и азъ не зная, какви сѫ вашитѣ намѣрения“.

Обширнитѣ доклади на Макиавели сѫ пълни съ много интересни наблюдения за странитѣ, които е посещавалъ. Следъ четвъртото пѫтуване въ Франция той нахвърля цѣла „Картина на Франция“, характеризира я като „приятна страна и съ лекъ животъ“. Въ Германия го поразява редътъ и стабилностьта на държавнитѣ учреждения и Макиавели се интересува изключително отъ нравитѣ, економическия и политическия животъ на народитѣ. Той е съвършенно равнодушенъ къмъ природата и изкуството.

Дипломатическата кариера на Макиавели се свършила следъ възвръщането на Медичитѣ. Той попадналъ въ затвора заедно съ другитѣ деятели на републиканския режимъ, но билъ скоро освободенъ. Върху него не тежали никакви грѣхове и Медичитѣ не могли да иматъ нищо противъ него. Той се заселилъ въ своята малка вила, не далечъ отъ Флоренция. Селската пустота, нуждата, отсѫствието на общество го угнетявали. „Азъ се старая да попрѣча на моя мозъкъ да плесеняса, — пише той на своя приятель и покровитель, Ветори. — Вечерь, връщайки се въ своя кабинетъ, азъ свалямъ отъ себе си, нечиститѣ и прашни селски дрехи и обличамъ придворния или служебенъ костюмъ. Съ него азъ прониквамъ въ древното святилище на великитѣ хора отъ древностьта“. Макиавели не блаженствалъ отъ четенето на древнитѣ автори. Той съобщава на Ветори въ едно писмо отъ 10 декемврий 1513 г., че е написалъ една книга, отъ която Медичитѣ могатъ да видятъ, ако пожелаятъ да я прочетатъ, че не е проспалъ 15 годишния животъ, посветенъ на държавни работи. Всѣки е дълженъ да се възползва отъ човѣка, отдавна имащъ такъвъ опитъ. Лаврентий Медичи, на когото Макиавели посветилъ своя трудъ „Князътъ“, може би, и не прочелъ книгата.

Когато, следъ смъртьта на Лаврентий, начело на управлението застаналъ неговия братъ, кардиналъ Юлий Медичи, той се обърналъ къмъ известни флорентийци, въ това число и къмъ Макиавели, за съветъ, какъ да организира управлението, а следъ нѣколко време бившия секретарь на Синьорията получилъ и една скромна дипломатическа служба. Въ това време започнала и истинската литературна кариера на Макиавели. Юлий Медичи му порѫчалъ да напише историята на Флоренция. Той започналъ работата въ 1520 г., и въ сѫщото време една любителска трупа играла неговата комедия „Мандрагора“. Пиесата, написана на рискованъ, по сегашни разбирания, сюжетъ имала толкова голѣмъ успѣхъ, че папа Левъ X повикалъ въ Римъ артиститѣ, за да види пиесата. За нея нѣкой казалъ, че това е комедия на онова общество, трагедията на което се явява „Князътъ“. Макиавели проявилъ тукъ истински талантъ на драматургъ, и Волтеръ поставялъ „Мандрагора“ по-високо отъ пиеситѣ на Аристофана.

Политиката на Медичитѣ, особенно външната, създавала много недоволства, и на 26 априлъ 1527 г. избухналъ бунтъ. Медичитѣ успѣли да го потушатъ, но на 16 май тѣ били изгонени и била провъзгласена републиката. Макиавели се намиралъ въ това време въ Чивита-Векиа, наблизо до театъра на друга много по-потресающа драма — разграбването на Римъ отъ германски и испански войски. Въ допълнение на бедствието чума опустошавала Италия. Само въ Флоренция умирали ежедневно до 300 души. Бавно, възседналъ на муле, съпровежданъ отъ своя слуга минавалъ Макиавели, за последенъ пѫть връщайки се въ Флоренция, презъ своята прекрасна родина. Той чувствалъ пристѫпа на болестьта, старческата отпадналость, вълнувайки се отъ неизвестностьта, която го очаква при новия порядъкъ. Него го очаквало недовѣрието на републиканцитѣ къмъ републиканеца, служещъ после на Медичитѣ, очаквала го месецъ следъ завръщането си дома и смъртьта.