Р. Словцов
Достоевски

Р. Словцов
Достоевски

Ф. М. Достоевски е роден на 30 октомври 1822 г. в Москва и първоначалното си възпитание получава от тетка си, тъй като майка му умира наскоро от охтика.

„Има деца — пише Достоевски, — от детинство вече замислени над своето семейство. Още през своето детство оскърбени от некоректностите на бащите си или от средата на своите, а главно — вече от детинство започнали да разбират безпорядъка и случайните основи на целия техен живот, а също и отсъствието на установени форми и родови предания“. Тези думи носят, несъмнено, автобиографичен характер. „Некоректността“ на бащата е тежала като някакъв товар над детството и юношеството на самия Достоевски.

Щабният лекар на Мариинската московска болница, Михаил Андреевич Достоевски, твърде рано се откъснал от семейството и „родовите предания“. „Встъпил в смъртна вражда със своя баща и братя, той вече петнадесетгодишен завинаги напуснал родителския дом. От Украйна той се отправил за далечна Москва. По-късно той никога не говорил за своето семейство и не отговарял, когато го запитвали за произхождението му. Енергичен, трудолюбив и темпераментен, Михаил Андреевич се отличавал с крайно скъперничество, подозрителност и жестокост. При това той страдал от алкохолизъм и бил особено зъл и недоверчив в пияно състояние^[1]“.

Краят на стария Достоевски напълно съответствува на неговото тъжно и мрачно съществувание. Той бил дребен чифликчия и владеел две малки селца в Тверска губерния. Със своите крепостни работници се отнасял жестоко. Относно обстоятелствата, за които съществуват разни слухове, старецът бил убит от своите селяни до крайселския път. Убийците замаскирали нещастния случай и виновниците останали неоткрити.

Дъщерята на писателя, А. Ф. Достоевска, изказва напълно правдоподобно съображение, че в образа на стария Карамазов Достоевски изобразявал баща си. „Той през целия си живот анализираше причините на тази страшна смърт. Създавайки образа на Фьодор Карамазов, той може би си е спомнил за скъперничеството на своя баща, доставил на собствените си синове толкова страдания и възмущения от неговото пиянство, а също и за физическото отвращение, което последното е внушавало на неговите деца. Може би не е проста случайност, че Достоевски избира село Чермашней, където старецът Карамазов изпраща сина си в навечерието на смъртта. (Така действително се именува едно от двете села на Достоевски). Ето това е най-вече допустимо, че съгласно семейните предания, моят баща е изобразил себе си в Иван Карамазов.“

Тормозът на семейния глава над децата всячески се стараела да омекчи тяхната майка Мария Фьодоровна Достоевска, дъщеря на московския търговец Нечаев. Тя е била първата жена от типа на безответните и беззащитните, които опознал бъдещият автор на „Кротката“. Деспот в семейството си, старият Достоевски обичал книгата и уважавал науката. Без да гледа на скъпотията, той дал на децата си добро образование — ангажирал им французки учители, а по-късно дал синовете си в един от най-добрите частни московски пансиони.

Книгите и лятото в село са били най-голямата отрада за бъдещия писател и неговия брат Михаил, докрай останал най-близкия приятел на Фьодор. Братята едновременно постъпили в петроградското военно училище. То се помещавало тогава в историческия Михайловски замък. По сведенията на един от бившите възпитатели на Достоевски, през годините на неговото учение тука, още се съхранявали много устни предания за минали събития: по разказите на съвременниците още се знаело где е била тронната зала на император Павел и неговата спалня, станала свърталище на знаменития заговор. Пазил се тайният вход в стената, гдето се намирала стълба от единия етаж за другия, и коридор, водещ от дъното на замъка в канала, гдето винаги имало лодка. В една от овалните стаи се намирала кука, на която висял гълъб, принадлежащ на сектата хлистовщина.

Запазени са в училището и възпоменания за някои от възпитаниците — предимно хора противни на суровия режим през Аракчеевското време. В двадесетте години на миналия век тук се образувал кръжок на „честта и светостта“. Двама от членовете се постригали монаси и се поселили в Сергеевската пустиня, демонстративно отказвайки се да влязат в офицерски корпус. Един от тях, Чихачев, преподавател по музика и певец, устройвал хорове и четения. Друг — Игнатий Брянчанинов, ръководил живота на братята и завършил в сан епископ. През 30-те години в инженерското училище се учил и един от последователите на „брянчаниновската секта^[2]“, който заплатил с разсъдъка и живота си за своята привързаност към закона на светостта. По сведения на Лесков, душевната драма на тоя праведник послужила за основен мотив на Херцен в неговите „Записки на доктор Крупов“.

За тия хора още се помнело, когато Достоевски постъпил в училището. Първият негов другар тук бил един човек също от „брянчаниновската“ традиция — Иван Николаевич Шидловски. Самият Достоевски за пет години успял да завърши университета, през което време писал много и общувал с литераторите.

„Това беше големият човек за мене — признава по-късно Достоевски, — той така се държи, че никога не ще подрони престижа си“. Действително, в Шидловски се била загнездила карамазовщината. Човек с положителни знания и блестящо остроумие, той пропилял целия си живот в борба с демонизма и подвижническата праведност, разпределял времето си за гуляене и молитви по манастирите.

Скъсал със скитническия живот по Харковската губерния, той се явявал често на входа на някоя механа да проповядва евангелието пред благоговеещата тълпа от мужици и плачещи жени. Достъпът в манастира бил забранен за развратените братя.

След свършването на училището Достоевски постъпил на работа в инженерския департамент, след това, както сам признава „не знаейки защо, с най-неясни и неопределени цели“ си подал оставката и в началото на зимата 1844 г. започнал изведнъж „Бедни хора“ — своята първа повест. Известно е какъв възторжен прием срещнала тя в Некрасов и Белински, които обявили нейният автор за „новия Гогол“.

А след това последвали развенчавания, неуспехи, съмнения в своите сили. По това време Достоевски се увлякъл в утопичния социализъм, в който го въвлякло по-раншното му литературно увлечение в романтизма. Ранният социализъм на Фурие си сложил за задача възраждането на християнството и обновление на човечеството с евангелски проповеди, което съвпадало със стремежите и чувствата на Достоевски, заложени още от младини.

Увлечението в социализма сближило Достоевски с кръжока „петрашевци“. Всеки петък, в малката къща на Петрашевски, в Коломна, дохождали най-разнообразни хора. „От всичко най-много ме поразяваше обстановката, в която Петрашевски приемаше своите добри приятели — си припомня по-късно един от тях. — Това беше средна големина стая, в която цялата мебел се състоеше от стар диван, покрит с измърсена басма, твърде неудобен за сядане, поради това, че бил подпълнян с трески, няколко евтини битпазарски столове и една разглобена маса с поставена на нея мазна свещ — която съставляваше цялото осветление за стаята. Такава една обстановка за човек е несъмнено твърде недостатъчно, но тя беше някак си умишлена, преднамерена, за да отпечати страстта на стопанина да оригиналничи“.

Достъпът през петъчните дни не бил труден, затова тъй лесно е попаднал тук и италианецът Антонели. Това беше един „блондин, малък на ръст, с порядъчно дебел нос, със светли очи, не толкова пленяващи, а отбягващи всяка среща, и с пъстро нашарено палто. За тоя господин, ако съдим по участието, което вземаше в разговорите, той беше високо образован, либерален в мненията си, неговото участие предизвикваше най-вече другите към изказване. Особеното негово внимание към мен — пише в своите записки петрашевецът Кузмин, — пушенето на задгранични цигари и въобще неговата вродена галантност ме предизвикаха да попитам Богосогло към края на вечерта за негова милост. Той ми отговори, че това е италианецът Антонели, способен да носи гипсови фигури на главата си.

«Защо е дошъл тука?» — попитах аз.

«Трябва да знаете, че Михаил Василевич (Петрашевски) е разположен да приюти и приласкае всеки срещнат на улицата»“.

През петъчните дни говорели „високо, без всякакво стеснение“ по политически въпроси, особено около възможностите за освобождението на селяните от крепостничеството, чели се литературни произведения, специалистите понякога давали обяснения в духа на лекциите по научни въпроси. Достоевски също излизал няколко пъти и в спомените на петрашевците се разказва с каква възторженост той е чел заключителната строфа на Пушкиновото „Село“ — след споровете — може ли да се очаква освобождението на селяните от долу на горе.

Когато на това някой изразил съмнение за възможното освобождение на селяните по легален начин, Достоевски рязко възразил, „че в никакъв друг път той не вярва“. На един от петъците, па и другаде, Достоевски прочел „копие от престъпното писмо на литератора Белински, изпълнено с дръзки изрази против православната църква и върховната власт“, както определяли знаменитото писмо на Белински до Гогол при съдебното решение по делото срещу петрашевците.

Тази била главната вина на Достоевски. Полицията узнала след разказа на поета А. Н. Майков — че Достоевски бил в числото на ония седем петрашевци, които решили да си набавят тайна печатница. Те поканили Майков, но той доказал несериозността на начинанието…

„Аз помня как Достоевски приседна вечерта, като умиращия Сократ пред другарите си (той нощуваше у Майков) и напрягаше цялото си красноречие, за да докаже светостта на това дело, за нашия дълг да спасим отечеството и пр., така че най-накрая аз почнах да се смея и да се шегувам“.

По-късно Майков узнал, че ръчната печатарска машина била поръчана и два дни преди ареста била инсталирана в дома на един от петрашевците. При обиска полицаите не обърнали внимание на машината, намираща се в кабинета, посред много и най-различни инструменти. Вратите били запечатани, но домашните му след това съумели да откачат вратата и без ни най-малко да повредят печата, измъкнали машината. По такъв начин всяка улика била унищожена.

На устроения обяд в чест на Фурие, Петрашевски завършил тоста си с думите: „Ние осъдихме на смърт днешния обществен живот, сега трябва да изпълним присъдата“. След това започнали арестите. Достоевски този път не присъствувал.

Орлов, шефът на полицията, поискал разрешение от царя да предприеме арести. Върху доклада Николай I написал:

„Аз прочетох всичко; работата е важна, защото дори и една гарга да е жива, това до висша степен е престъпно и нетърпимо. Пристъпи към арести както ти разбираш най-добре, стига само да се узнае от по-малко лица, освен от ония, които са ти нужни. Върви с Бога. Да бъде волята Негова!“

През нощта на 23 април, в квартирата на Достоевски нахълтали някакви „подозрителни и необикновени хора“. Домът спял.

„Издрънка сабя, неочаквано закачена за нещо — припомня си след това Достоевски. — Що за странност? Отварям с усилие очи и дочувам мек, приятен глас:

— Ставайте!

Виждам: квартален или частен пристав с красиви бакенбарди. Но говори не той, а някакъв господин в гълъбов шинел с подполковнишки пагони.

— Какво се е случило? — питам аз, надигайки се от кревата.

— По заповед…

Виждам: действително «по заповед». На вратата се възправил войник, също в гълъбови дрехи. До него иззвънтя и сабята“.

Арестувания отвели по посока към Успенския мост, в 3-то отделение. „Там имаше много народ. Аз срещнах много познати. Всички бяха умърлушени и мълчаливи. Някакъв си цивилен господин, но важна персона, приемаше… непрекъснато гълъбовите господа с разните жертви.

— Ето ти, булка, Спасов ден — каза някой на ухото ми.

23 април беше действително Спасов ден“.

Точно след 8 месеци, на 22 декември, Достоевски и неговите другари се отправили със савана на смъртниците, на ешафода, при Семьоновския площад за разстрелване. Заедно с другите, Достоевски „изживял в настръхнало състояние десетте ужасни, безкрайно страшни минути в очакване на смъртта“.

Но вместо изстрели, разнесъл се „отбой“, и на осъдените била прочетена заповедта за помилване. Смъртната присъда на Достоевски била заменена с 4 години каторга. Младостта се свършила. Започнали годините на „Мъртвия дом“ и сибирското заточение.

На Игнатов ден 1849 г. Достоевски бил изпратен в Сибир, Тоболск, където прекарал четири години. След заточението, по негова лична молба постъпва войник и след три годишна служба бива произведен в офицерски чин.

На 6 март 1856 г. Достоевски се оженва за вдовицата Мария Дмитриевна Исаева. След дълги митарства най-после получава разрешение да се засели в стара Русия, в Твер, а по-късно в Петербург.

В 1862 г. умира жена му, а след една година и многообичния му брат Михаил. Крайно непрактичен, вечно без пари, той бил човек на увлеченията и не се лишавал от нищо. В това време спира издаваното от него и брат му списание „Епоха“ и като изпаднал в тежко положение и невъзможност да си плати дълговете, заминава за Европа.

През 1867 г. Достоевски повторно се оженва за секретарката си Ана Григориевна Слиткина и заминава за Европа, където прекарва четири години. От там той изпраща в „Руски вестник“ двата си романа „Идиот“ и „Бесове“, а след завръщането си в Русия започва да издава и редактира „Дневник на писателя“, който продължил само една година.

Няколко месеца преди смъртта си, в 1880 г., той взима участие в Пушкиновото тържество в Москва, дето държи знаменитата си реч, която му създава голяма популярност.

Като се връща в Петербург, той отново мисли да поднови издаването на своя „Дневник на писателя“, но ненадейно заболява от старата си болест емфизем, която се усложнява. На 28 януари 1881 г., в 8 ч. и 30 мин. вечерта Достоевски умира от разрив на сърцето. Небивалото по тържественост и многолюдие погребение на Достоевски се извършва на 2 февруари в Александро-Невската лавра в Петербург.

Бележки

[1] Леонид Гросман. „Пътят на Достоевски“. „Современныя проблемы“. Москва, 1928 г.

От същия, „Достоевски на жизнения път“. Изд-во „Никотинския суботники“. Москва, 1928 г. Тази книга представя опит да се даде биографията на Достоевски въз основа на редица мемоарни и други свидетелства за него, а също много още неиздадени официални документи. ↑

[2] Една от религиозните секти в Русия, която не признавала нито попове, нито тайнства, нито църква. Последователите на тая секта били малко или много с някакъв недостатък в главата, в повечето случай назадничави хора. Събирали се в тъмни подземия, гдето пеели и скачали около каче с вода, биейки се един други с камшици. ↑

Ф. М. Достоевски е роденъ на 30 октомврий 1822 г. въ Москва и първоначалното си възпитание получава отъ тетка си, тъй като майка му умира наскоро отъ охтика.

„Има деца, — пише Достоевски, — отъ детинство вече замислени надъ своето семейство. Още презъ своето детство оскърбени отъ некоректноститѣ на бащитѣ си или отъ срѣдата на своитѣ, а главно, — вече отъ детинство започнали да разбиратъ безпорядъка и случайнитѣ основи на цѣлия тѣхенъ животъ, а сѫщо и отсѫтствието на установени форми и родови предания“. Тѣзи думи носятъ, несъмнено, автобиографически характеръ. „Некоректностьта“ на бащата е тежала като нѣкакъвъ товаръ надъ детството и юношеството на самия Достоевски.

Щабниятъ лѣкарь на Мариинската московска болница, Михаилъ Андреевичъ Достоевски, твърде рано се откѫсналъ отъ семейството и „родовитѣ предания“. „Встѫпилъ въ смъртна вражда съ своя баща и братя, той вече петнадесеть годишенъ завинаги напусналъ родителския домъ. Отъ Украйна той се отправилъ за далечна Москва. По-късно той никога не говорилъ за своето семейство и не отговарялъ, когато го запитвали за произхождението му. Енергиченъ, трудолюбивъ и темпераментенъ, Михаилъ Андреевичъ се отличавалъ съ крайно скѫперничество, подозрителность и жестокость. При това той страдалъ отъ алкохолизъмъ и билъ особено зълъ и недовѣрчивъ въ пияно състояние^[1]“.

Краятъ на стария Достоевски напълно съответствува на неговото тѫжно и мрачно сѫществувание. Той билъ дребенъ чифликчия и владѣелъ две малки селца въ Тверска губерния. Съ своитѣ крепостни работници се отнасялъ жестоко. Около обстоятелствата, за които сѫществуватъ разни слухове, старецътъ билъ убитъ отъ своитѣ селяни до крайселския пѫть. Убийцитѣ замаскирали нещастния случай и виновницитѣ останали неоткрити.

Дъщерята на писателя, А. Ф. Достоевска, изказва напълно правдоподобно съображение, че въ образа на стария Карамазовъ, Достоевски изображавалъ баща си. „Той презъ цѣлия си животъ анализираше причинитѣ на тази страшна смърть. Създавайки образътъ на Феодоръ Карамазовъ, той, можеби, си е спомнилъ за скѫперничеството на своя баща, доставилъ на собственитѣ си синове толкова страдания и възмущения отъ неговото пиянство, а сѫщо и за физическото отвращение, което последното е внушавало на неговитѣ деца. Може би, не е проста случайность, че Достоевски избира село Чермашней, кѫдето старецътъ Карамазовъ изпраща сина си въ навечерието на смъртьта. (Така действително се именува едно отъ дветѣ села на Достоевски). Ето това е най-вече допустимо, че съгласно семейнитѣ предания, моятъ баща е изобразилъ себе си въ Иванъ Карамазовъ.“

Тормозътъ на семейния глава надъ децата всячески се стараела да го омекчи тѣхната майка Мария Феодоровна Достоевска, дъщеря на московския търговецъ Нечаевъ. Тя е била първата жена отъ типътъ на безответнитѣ и безащитнитѣ, които упозналъ бѫдещиятъ авторъ на „Кротката“. Деспотъ въ семейството си, стариятъ Достоевски обичалъ книгата и уважавалъ науката. Безъ да гледа на скѫпотията, той далъ на децата си добро образование — ангажиралъ имъ французки учители, а по-късно далъ синоветѣ си въ единъ отъ най-добритѣ частни московски пансиони.

Книгитѣ и лѣтото въ село сѫ били най-голѣмата отрада за бѫдещия писатель и неговия братъ Михаилъ, докрай останалъ най-близкия приятель на Феодоръ. Братята едновременно постѫпили въ петроградското военно училище. То се помѣщавало тогава въ историческия Михайловски замъкъ. По сведенията на единъ отъ бившитѣ възпитатели на Достоевски, презъ годинитѣ на неговото учение тука, още се съхранявали много устни предания за минали събития: по разказитѣ на съвременницитѣ, още се знаело где е била тронната зала на императоръ Павелъ и неговата спалня, станала свърталище на знаменития заговоръ. Пазилъ се тайния входъ въ стената, гдето се намирала стълба отъ единия етажъ за другия, и коридоръ, водящъ отъ дъното на замъка въ канала, гдето винаги имало лодка. Въ една отъ овалнитѣ стаи се намирала кука, на която висѣлъ гълѫбъ, принадлежащъ на сектата хлистовщина.

Запазени сѫ въ училището и възпоменания за нѣкои отъ възпитаницитѣ — предимно хора противни на суровия режимъ презъ Аракчеевското време. Въ двадесетьтѣ години на миналия вѣкъ, тукъ се образувалъ крѫжокъ на „честьта и святостьта“. Двама отъ членоветѣ се постригали монаси и се поселили въ Сергеевската пустиня, демонстративно отказвайки се да влѣзатъ въ офицерски корпусъ. Единъ отъ тѣхъ, Чихачевъ, преподаватель по музика и пѣвецъ, устройвалъ хорове и четения. Другъ — Игнатий Брянчаниновъ, рѫководилъ живота на братята и завършилъ въ санъ епископъ. Презъ 30-тѣ години въ инженерското училище се училъ и единъ отъ последователитѣ на „брянчаниновската секта^[2]“, който заплатилъ съ разсѫдъка и живота си за своята привързаность къмъ закона на святостьта. По сведения на Лѣсковъ, душевната драма на тоя праведникъ послужила за основенъ мотивъ на Херцена въ неговитѣ „Записки на докторъ Круповъ“.

За тия хора още се помнѣло, когато Достоевски постѫпилъ въ училището. Първиятъ неговъ другарь тукъ билъ единъ човѣкъ сѫщо отъ „брянчаниновската“ традиция — Иванъ Николаевичъ Шидловски. Самиятъ Достоевски за петь години успѣлъ да завърши университета, презъ което време писалъ много и общувалъ съ литераторитѣ.

„Това бѣше голѣмия човекъ за мене, — признава по-късно Достоевски, — той така се държи, че никога не ще подрони престижа си“. Действително, въ Шидловски се била загнездила карамазовщината. Човѣкъ съ положителни знания и блестѣщо остроумие, той пропилѣлъ цѣлия си животъ въ борба съ демонизма и подвижническата праведность, разпредѣлялъ времето си за гуляене и молитви по монастиритѣ.

Скѫсалъ съ скитническия животъ по Харковската губерния, той се явявалъ често на входа на нѣкоя механа да проповѣдва евангелието предъ благовеещата тълпа отъ мужици и плачущи жени. Достѫпътъ въ монастиря билъ забраненъ за развратенитѣ братя.

Следъ свършването на училището Достоевски постѫпилъ на работа въ инжинерския департаментъ, следъ това, както самъ признава „не знаейки защо, съ най-неясни и неопредѣлени цели“ си подалъ оставката и въ началото на зимата 1844 г. започналъ изведнъжъ „Бедни хора“ — своята първа повесть. Известно е какъвъ възторженъ приемъ срещнала тя въ Некрасовъ и Бѣлински, които обявили нейниятъ авторъ за „новия Гоголь“.

А следъ това, последвали развѣнчавания, неуспѣхи, съмнения въ своитѣ сили. По това време Достоевски се увлѣкълъ въ утопичния социализъмъ, въ който го въвлѣкло по-раншното му литературно увлѣчение въ романтизма. Ранниятъ социализъмъ на Фурие си сложилъ за задача възраждането на християнството и обновление на човѣчеството съ евангелски проповѣди, което съвпадало съ стремежитѣ и чувствата на Достоевски, заложени още отъ младини.

Увлечението въ социализма сближило Достоевски съ крѫжока „петрашевци“. Всѣки петъкъ, въ малката кѫща на Петрашевски, въ Коломна, дохождали най-разнообразни хора. „Отъ всичко най-много ме поразяваше обстановката, въ която Петрашевски приемаше своитѣ добри приятели, — си припомня по-късно единъ отъ тѣхъ. Това бѣше срѣдна голѣмина стая, въ която цѣлата мебель се състоеше отъ старъ диванъ, покритъ съ измърсена басма, твърде неудобенъ за сѣдане, поради това, че билъ подпълнянъ съ трески, нѣколко евтини битпазарски столове и една разглобена маса, съ поставена на нея мазна свѣщь, — която съставляваше цѣлото освѣтление за стаята. Такава една обстановка за човѣкъ е, несъмнено, твърде недостатъчно, но тя бѣше нѣкакси умишлена, преднамѣрена, за да отпечати страстьта на стопанина да оригиналничи“.

Достѫпътъ презъ петъчнитѣ дни не билъ труденъ, затова тъй лесно е попадналъ тукъ и италиянецътъ Антонели. Това бѣше единъ „блондинъ, малъкъ на ръстъ, съ порядъчно дебелъ носъ, съ свѣтли очи, не толкова пленяващи, а отбѣгващи всѣка среща, и съ пъстро нашарено палто. За тоя господинъ, ако сѫдимъ по участието, което вземаше въ разговоритѣ, той бѣше високо образованъ, либераленъ въ мненията си, неговото участие предизвикваше най-вече другитѣ къмъ изказване. Особеното негово внимание къмъ менъ, — пише въ своитѣ записки петрашевецътъ Кузминъ, — пушенето на задгранични цигари и, въобще, неговата вродена галантность, ме предизвикаха да попитамъ Богосогло къмъ края на вечерьта за негова милость. Той ми отговори, че това е италиянецътъ Антонели, способенъ да носи гипсови фигури на главата си.

«Защо е дошелъ тука?» — попитахъ азъ.

«Трѣбва да знаете, че Михаилъ Василевичъ (Петрашевски) е разположенъ да приюти и обласкае всѣки срещнатъ на улицата»“.

Презъ петъчнитѣ дни говорѣли „високо, безъ всѣкакво стѣснение“ по политически въпроси, особено около възможноститѣ за освобождението на селянитѣ отъ крепостничеството, чели се литературни произведения, специалиститѣ понѣкога давали обяснения въ духа на лекциитѣ по научни въпроси. Достоевски сѫщо излизалъ нѣколко пѫти, и въ споменитѣ на петрашевцитѣ се разказва съ каква възторженость той е челъ заключителната строфа на Пушкиновото „Село“ — следъ спороветѣ — може ли да се очаква освобождението на селянитѣ отдолу на горе.

Когато на това нѣкой изразилъ съмнение за възможното освобождение на селянитѣ по легаленъ начинъ, Достоевски рѣзко възразилъ, „че въ никакъвъ другъ пѫть той не вѣрва“. На единъ отъ петъцитѣ, па и другаде, Достоевски прочелъ „копие отъ престѫпното писмо на литераторътъ Бѣлински, изпълнено съ дръзки изрази противъ православната църква и върховната власть“, както опредѣляли знаменитото писмо на Бѣлински до Гоголь при сѫдебното решение по дѣлото срещу петрашевцитѣ.

Тази била главната вина на Достоевски. Полицията узнала следъ разказа на поета А. Н. Майковъ, — какво Достоевски билъ въ числото на ония седемь петрашевци, които решили да си набавятъ тайна печатница. Тѣ поканили Майковъ, но той доказалъ несериозностьта на начинанието…

„Азъ помня какъ Достоевски приседна вечерьта, като умиращия Сократъ предъ другаритѣ си, (той нощуваше у Майковъ), и напрѣгаше цѣлото си красноречие, за да докаже святостьта на това дѣло, за нашия дългъ да спасимъ отечеството и пр., така че най-накрая азъ почнахъ да се смѣя и да се шегувамъ“.

По-късно Майковъ узналъ, че рѫчната печетарска машина била порѫчана и два дни преди ареста била инсталирана въ домътъ на единъ отъ петрашевцитѣ. При обискътъ полицаитѣ не обърнали внимание на машината, намираща се въ кабинета, посрѣдъ много и най-различни инструменти. Вратитѣ били запечатани, но домашнитѣ му следъ това съумѣли да откачатъ вратата и безъ ни най-малко да повредятъ печата, измъкнали машината. По такъвъ начинъ всѣка улика била унищожена.

На устроения обѣдъ въ честь на Фурие, Петрашевски завършилъ тоста си съ думитѣ: „Ние осѫдихме на смърть днешния общественъ животъ, сега трѣбва да изпълнимъ присѫдата“. Следъ това започнали ареститѣ. Достоевски този пѫть не присѫтствувалъ.

Орловъ, шефътъ на полицията, поискалъ разрешение отъ царя да предприеме арести. Върху доклада Николай I написалъ:

„Азъ прочетохъ всичко; работата е важна, защото дори и една гарга да е жива, това до висша степень е престѫпно и нетърпимо. Пристѫпи къмъ арести както ти разбирашъ най-добре, стига само да се узнае отъ по-малко лица, освенъ отъ ония, които сѫ ти нужни. Върви съ Бога. Да бѫде волята Негова!“

Презъ нощьта на 23 априлъ, въ квартирата на Достоевски нахълтали нѣкакви „подозрителни и необикновени хора“. Домътъ спѣлъ.

„Издрънка сабя, неочаквано закачена за нѣщо — припомня си следъ това Достоевски. — «Що за странность?» Отварямъ съ усилие очи и дочувамъ мекъ, приятенъ гласъ:

— «Ставайте!»

Виждамъ: кварталенъ или частенъ приставъ съ красиви бакенбарди. Но говори не той, а нѣкакъвъ господинъ въ гълѫбова шинела съ подполковнишки пагони.

— Какво се е случило? — питамъ азъ, надигайки се отъ кревата.

— По заповѣдь…

Виждамъ: действително «по заповѣдь». На вратата се възправилъ войникъ, сѫщо въ гълѫбови дрехи. До него извънтѣ и сабята“.

Арестуваниятъ отвели по посока къмъ Успенския мостъ, въ 3-то отдѣление. „Тамъ имаше много народъ. Азъ срѣщнахъ много познати. Всички бѣха умърлушени и мълчаливи. Нѣкакъвъ си цивиленъ господинъ, но важна персона, приемаше… непрекѫснато гълѫбовитѣ господа съ разнитѣ жертви.

— Ето ти, булка, Спасовъ день, — каза нѣкой на ухото ми.

23 априлъ бѣше действително Спасовъ день“.

Точно следъ 8 месеци, на 22 декемврий, Достоевски и неговитѣ другари се отправили съ саванътъ на смъртницитѣ, на ешафота, при Семеновския площадъ за разстрелване. Заедно съ другитѣ, Достоевски „изживѣлъ въ настръхнало състояние десетьтѣ ужасни, безкрайно страшни минути въ очакване на смъртьта“.

Но вмѣсто вистрели, разнесалъ се „отбой“, и на осѫденитѣ била прочетена заповѣдьта за помилване. Смъртната присѫда на Достоевски била замѣнена съ 4 години каторга. Младостьта се свършила. Започнали годинитѣ на „Мъртвия домъ“ и сибирското заточение.

На Игнатовъ день 1849 г. Достоевски билъ изпратенъ въ Сибиръ, Тоболскъ, кѫдето прекаралъ четири години. Следъ заточението, по негова лична молба постѫпва войникъ и следъ три годишна служба бива произведенъ въ офицерски чинъ.

На 6 мартъ 1856 г. Достоевски се оженва за вдовицата Мария Димитриевна Исаева. Следъ дълги митарства най-после получава разрешение да се засели въ стара Русия, въ Тверъ, а по-късно въ Петербургъ.

Въ 1862 г. умира жена му, а следъ една година и многообичния му братъ Михаилъ. Крайно непрактиченъ, вѣчно безъ пари, той билъ човѣкъ на увлеченията и не се лишавалъ отъ нищо. Въ това време спира издаваното отъ него и братъ му списание „Епоха“ и като изпадналъ въ тежко положение и невъзможность да си плати дълговетѣ заминава за Европа.

Презъ 1867 г. Достоевски повторно се оженва за секретарката си Ана Григорьевна Слиткина и заминава за Европа, кѫдето прекарва четири години. Отъ тамъ той изпраща въ „Руски вестникъ“ двата си романа „Идиотъ“ и „Бѣсове“, а следъ завръщането си въ Русия започва да издава и редактира „Дневникъ на писателя“, който продължилъ само една година.

Нѣколко месеца преди смъртьта си, въ 1880 г., той взима участие въ Пушкиновото тържество въ Москва, дето държи знаменитата си речь, която му създава голѣма популярность.

Като се връща въ Петербургъ, той отново мисли да поднови издаването на своя „Дневникъ на писателя“, но ненадейно заболява отъ старата си болѣсть енфиземъ, която се усложнява. На 28 януарий 1881 г., въ 8 1/2 часа вечерьта Достоевски умира отъ разривъ на сърдцето. Небивалото по тържественость и многолюдие погребение на Достоевски се извършва на 2 февруарий въ Александро-Невската лавра въ Петербургъ.

Бележки

[1] Леонидъ Гросманъ. „Пѫтьтъ на Достоевски“. „Современныя проблемы“. Москва, 1928 г.

Отъ сѫщия, „Достоевски на жизнения пѫть“. Изд-во „Никотинския суботники“. Москва, 1928 г. Тази книга представя опитъ да се даде биографията на Достоевски, възъ основа на редица мемоарни и други свидетелства за него, а сѫщо много още неиздадени официални документи. ↑

[2] Една отъ религиознитѣ секти въ Русия, която не признавала нито попове, нито тайнства, нито църква. Последователитѣ на тая секта били малко или много съ нѣкакъвъ недостатъкъ въ главата, въ повечето случай назадничави хора. Събирали се въ тъмни подземия, гдето пѣели и скачали около каче съ вода, биейки се единъ други съ камшици. ↑