Андре Мороа
Дизраели (7)

VII. Доктрини

Върху монетите на кралица Виктория би трябвало да бъде гравиран комин на локомотив, а не нейният лик.

Осберт Ситуел

През време на цялото си пътешествие Дизраели (той беше решил вече да махне от името си тая представка от чужд произход), беше размишлявал твърде много върху своя живот, върху миналите си опити, върху бъдещето си. Колкото повече размишляваше, толкова повече си даваше сметка, че само една кариера на държавник е единственият вид успех, който може да му даде истинско щастие. Преди, когато се запитваше по кой път да тръгне, той си казваше:

— Да пиша? Или да действувам?

Сега той вече знаеше, че писателската слава не може да уталожи тая негова жажда:

— Поезията е предпазителната клапа на моята амбиция, обаче аз искам да привеждам в дела написаното от мене.

Следователно, у него не беше останало вече никакво колебание относно пътя за следване — Дизраели искаше да влезе в парламента: извънредно трудно начинание. Избирателната система, създадена навремето в услуга на аристокрацията, позволяваше на един младеж от видно потекло да стане член на парламента още същия ден, щом навърши пълнолетие. Системата обаче като че ли беше направена нарочно така, че да обезсърчава първите стъпки на случайни хора като Вениамин Дизраели. Ето как се поставяше през месец октомври 1831 въпросът за тоя нетърпелив младеж:

Преди всичко, трябва да се прави разлика между окръжни депутати и градски депутати. Окръжните депутати биваха избирани от „свободните земевладелци“ (собственици на земи с доход най-малко четиридесет шилинга) в едно-единствено централно място за гласуване на всеки окръг. Кандидатът трябваше не само да откупи — както навсякъде — гласовете на избирателите, но и да превозва избирателите, да ги храни, да им намери квартира. Освен това добре беше и да се сплашват враждебните избиратели чрез присъствието на въоръжени банди, предназначени да попречат на съответния избирател да се доближи до урната, където гласуването ставаше явно. Всичко това струваше твърде скъпо. През 1827 година за два мандата в Йоркшайр разходите бяха надминали 500,000 английски лири. Един Дизраели, богат само с дългове, не можеше да заплати честта да стане „окръжен депутат“. Тия мандати принадлежаха почти без изключение на богати аристократи и им даваха правото да носят шпори в заседателната зала. Кавалерска елегантност, желана, но уви, недостъпна; нямаше смисъл повече да се мисли за нея.

Да се стане градски депутат не беше много по-лесно за един новак без добри роднински връзки. Всички градове в страната не бяха представени в парламента. Правото да избират депутати бе раздавано на градовете съвършено произволно. При царуването на Тюдорите короната бе раздавала депутатски мандати само на градовете, известни със своята вярност към краля. При царуването на Стюартите тая привилегия бе премахната, така щото списъкът изведнъж бе приключен. По тоя начин големи градове, въздигнали се отскоро, бяха останали без депутати, докато други градове едва свързваха двата края — така наречените „прогнили градове“ — но си имаха по един депутат. Имаше градове, където само собствениците на известни къщи бяха избиратели — щом като местният аристократ закупи всички тия къщи, той си обезпечаваше всички гласове. В други градове право да гласуват имаха така наречените „pot boilers“ — т.е. които могат да сложат на своя огън гърне да ври. Другаде пък само кметът и сдружените занаятчии имаха право на гласуване — петнадесет до двадесет души най-много. В Единбург — огромен град — имаше тридесет и един избиратели. Шеридан, кандидат на града Стафорд, беше записал в своя бележник за разходите: „248 граждани по 5.5 лири — 1364 лири“. Новобогаташи, току-що натрупали богатства в Индия, се бореха със силата на лирите срещу местните крупни земевладелци.

— Какво може да се сърди човек — казваше лорд Лансдаун, — на един медникар със седем деца, щом като му предлагат шестстотин лири за неговия глас!

Адвокатите си бяха направили професия от това да организират избирателите в синдиката, след това отиваха в Лондон и продаваха мандата на една от партиите, която наддаде най-много. Тия градове, наричани „отворени градове“, бяха всъщност отворени само за парите. „Затворени градове“ пък наричаха другите, където всички гласове принадлежаха — без каквато и да било възможност за изборна борба — на местния феодал. В такива градове местният господар разполагаше с гласовете в полза на някой свой син или внук. Видните семейства от двете партии — виги^[1] и тори^[2] — пазеха по няколко градове „в кърпа вързани“ за младите интелигенти на партията, за да улесняват техния възход.

Освен това и правителството имаше на свое разположение известен брой избирателни околии или пък недвижими имоти, собственост на правителството, така щото техните гласове се падаха на правителството като „зестра“; в някои избирателни околии правителството откупваше гласовете с разни благоволения и служби. Като се прибавят тия градове, наричани „градовете на съкровището“, към ония на крупните земевладелци тори, виждаше се защо при всички избори две трети от членовете на долната камара биваха назначавани от правителството без никаква борба. При това положение никак не беше чудно, че консервативната партия управляваше от четиридесет години насам и мъчно можеше да си представи човек като как ще може да бъде смъкната от власт.

Все пак от 1815 година насам страната бе обзета от недоволство. Мирът бе отворил Англия за търговците от континента, беше довел до криза в индустрията, разсипа фабриките, смали надниците. Покровителствените мита за житото, поддържани от консервативните правителства — правителствата всъщност на дребните земевладелци — бяха считани от народа в градовете като причина за скъпия живот. А най-много от всичко обвиняваха за всички злини в страната избирателната система. Либералите се бяха изхитрили да възприемат всички тия критики в своята изборна платформа и да застанат начело на движението в полза на общото гласоподаване. Би могло да им се отговори, че те самите бяха считали „прогнилите градове“ и „градовете, в кърпа вързани“ като отлични институти, когато тяхната партия извличаше облаги от тях. Избирателната реформа беше станала обаче на мода — тя трябваше да излекува всички злини.

— Всички млади жени знаят — казваше Сидней Смит, — че щом бъде гласуван тоя закон, веднага ще си намерят мъж; учениците вярват, че латинските глаголи ще бъдат премахнати и баничките ще поевтинеят; подофицерите и стражарите са уверени, че ще получат двойни заплати; лошите поети очакват народът да започне да чете стиховете им; а пък глупавите ще останат разочаровани, както винаги е било.

Когато Дизраели се завърна от своето пътешествие, борбата за реформата бе стигнала до бунт. Лесно можеше да се предвиди, че правителството ще бъде принудено да произведе избори. Тъкмо удобен момент да се добере до някой мандат. Само че как? Къде? Вярно е, че имаше един град, Уайкомб, в съседство с Браденхам, където семейството Дизраели имаше приятели, доставчици. Обаче Уайкомб беше градът „в кърпа вързан“ на техния съсед лорд Карингтон, а той едва ли би бил твърде благосклонен. Освен това под какъв политически етикет щеше да бъде по-удобно да се представи пред избирателите?

* * *

През време на младежкото си четене Дизраели беше изучавал дълго време произхода на двете големи партии във вечна борба помежду си за властта. През време на революцията от 1688 година, когато династията на Стюартите бе прогонена, враговете на престола — висши аристократи, завистливи спрямо короната или шотландски пуритани, враждебни спрямо установената църква — бяха получили на подбив името „whigs“, съкращение от името „whigamores“ на група селяни от Западна Шотландия. Името означаваше следователно „бунтовници“, врагове на краля. Партизаните на краля бяха получили на свой ред от своите противници пуритани прозвището „tories“ (тори), давано в Ирландия на разбойниците, за да се изтъкне с това, че са паписти, еднакво презрени като ирландците. Както често се случва, тия прозвища, подчертавани с гордост, се бяха превърнали в боен зов.

Заедно с династията Стюарт беше изчезнало и всичко, което всъщност беше разделяло тия две партии. Партиите надживяват обаче каузите, за които са се борили. В някои видни родове, произлезли от прадеди — бунтовници, се беше запазила една либерална традиция — традиция на независимост, опозиция срещу короната, съюз с разколническите религиозни секти, често пъти и на искрен либерализъм. В същото това време грамадното мнозинство на дребните аристократи, собственици на села, джентълмени — земевладелци, си оставаха тори, верни на краля и на установената църква.

Френската революция, след това и Наполеоновските войни бяха слели неразривно в съзнанието на английския народ понятието за либерализма и с гилотината; по тоя начин те бяха възкачили консервативната партия на власт за един продължителен период. До 1815 година либералите бяха останали съвършено разнебитени. След това мирът бе довел със себе си духа на критикуване, индустриалната криза и недоволството; вследствие това израсна партията на реформата. До 1830 година популярността на либералите бе нараствала бавно. При избухването на Френската Революция през юли 1830 популярността на английските либерали стана непреодолима. Уелингтън, водач на консервативната партия, най-любимият човек в Англия от Ватерло насетне, бе доживял да види как тълпите в Лондон замерват с камъни неговата къща. Всред народа си беше пробило път убеждението, че старият воин е бил съучастник на Полиняк^[3] и че е искал да извърши държавен преврат. В Лондон и в Бирмингам бяха издигнали трицветното знаме. По селата селяните бяха опожарили кръстците на феодалите. Десет хиляди работници бяха обсадили двореца Сейнт Джеймс. Английските владици, гласували против избирателната реформа в камарата на лордовете, бяха освиркани по улиците и не смееха вече да се покажат навън от къщи. Дребният лорд Джон Ръсел, водач на либералите — реформисти, беше станал кумир на народа. Всички приповтаряха с възторг неговите думи:

— Когато ме запитат дали един народ е узрял за свобода, аз отговарям: има ли човек, достатъчно зрял, за да бъде деспот?

Когато лорд Джон минаваше по пътищата, цели села се нареждаха от двете му страни да му устройват овации.

В заключение, след една добра преценка на цялото положение, изглеждаше, че през 1831 година един кандидат има по-голям интерес да се обяви за либерал. Обаче семейството Д’Израели бяха консерватори. Консерваторите бяха записани в историята като партизани на Стюартите, така мили на мистър Исак Д’Израели. Той винаги беше поучавал своя син, че либералите не са нищо друго, освен една олигархия, разбунтувана срещу един крал мъченик. Впрочем младият Дизраели не се трогваше от либерализма на вигите. Той смяташе, че новият избирателен закон е съставен старателно, с цел да се вмъкнат в избирателното право цяла една класа търговци и индустриалци — хора на хладнокръвните сметки, естествени крепители на либералите срещу консерваторите — а съвсем не за да се чуе гласът на истинския народ. Той не одобрявате тоя съюз между циничните крупни земевладелци и алчните крупни индустриалци.

Доктрината, на мода сред либералите и техните съюзници, беше утилитаризмът^[4], роден от някаква антиромантична реакция на средните съсловия. Тия съсловия бяха съзрели достатъчно ясно, докъде довеждат поезията и сантименталността, какви безредици бе предизвикал във Франция един Жан-Жак Русо, какви скандали бе повдигнал един Байрон. Изнамирането на парната машина, на механическите занаяти, огромното развитие на железниците и на английските мини — всичко това бе вдъхнало на средните съсловия едно страстно доверие в материалния напредък. Политическата икономия, една нова наука, ги беше научила, че отношенията между хората не са отношения на морални задължения, но че се подчиняват на закони — също така точни и също така неизбежни, както падането на телата или движението на звездите. Законът за предлагането и търсенето беше станал тяхно евангелие, локомотивът техен фетиш, а Манчестер — техния свещен град.

Дизраели, художник на обширни паркове, на разцъфнали градини и лъчезарни дворци, мразеше миризмата на каменните въглища. Политическата икономия го дразнеше; той не можеше да повярва, че хората — хората от плът и кръв, с живи лица, неговите герои, Рец, Наполеон, Лойола — могат да бъдат осъдени да се съчетават помежду си като атоми, за да произвеждат най-евтините памучни платове на тоя свят, най-богат измежду всички светове.

Освен това либералите биха ли го приели? Техният либерализъм не се простираше чак до подбирането на техните приятели; обичта към свободата означаваше за тях монопол на тяхното съсловие. От немай-къде човек можеше да стане консерватор, но трябваше да бъде либерал по душа. Едно царство, управлявано от либерали, би било — мислеше си Дизраели — всецяло пропито от венецианско четиво, кралят превърнат в дож, обкръжен от един съвет на десетте.

Имаше ли в такъв случай смисъл да се предложи на консерваторите? Та това би значило да възприеме на двадесетгодишна възраст престарели възгледи, да се нареди под водачеството на водачи, освирквани от тълпата по стъгдите, да приеме тежестта на грешките, извършени от петдесет години насам, да се осъди да отхвърля всякакви реформи, макар дори и разумни. Не беше ли по-добре, по примера на Булуер, да се присъедини към радикалите, да се опълчи срещу либералите, като се бори срещу тях с тяхното собствено оръжие? Виг? Тори? Радикал? Ах, какъв труден избор! Най-лесно би било да получи един град от някой благосклонен аристократ. Не би било невъзможно. Само че би било необходимо да се познава с господарите на такива градове и преди всичко, да проникне в политическия свят. А политическият свят в Англия през 1831 година се сливаше с висшето общество. Там именно трябваше да се хареса. Трябваше да обядва заедно с Уелингтън и със сър Роберт Пийл — водачите на консерваторите; с лорд Мелбърн и лорд Джон Ръсел — най-видните либерали; с лорд Дърхам най-видния радикал. Там, на трапезата, под меките отблясъци на лампите, отразявани от кристалите, всред преговори, примесвани с усмивките на хубави жени, там именно трябваше да се срещне Дизраели с разпоредителите на властта.

Следователно, още малко лекомислие, за известно време, докато си извоюва правото да стане сериозен.