Андре Мороа
Дизраели (6)

VI. Поклонение

На двадесет и пет години едно оттегляне от света е нещо нетърпимо. Трябваше да се пристъпи към едно бляскаво завръщане към живота в Лондон. Само че как? След като размишлява продължително време, д’Израели дойде до убеждението, че едно продължително пътешествие трябва да предшествува какъвто и да било опит за връщане в Лондон, и то по много причини.

Светът бързо забравя в големите градове. След неколкомесечно отсъствие никой вече няма да мисли за неуспеха на вестника, нито за скандала с романа. Самият Мърей ще бъде вече утихнал. Лорд Байрон беше въвел модата на поемата — пътни бележки, с епизоди свързани с предвижванията на автора. Тоя пример трябва да бъде последван. Човек също така ще може да се възползва и от престижа на пропътуваните страни. Най-после необходимо му беше да обходи и страните, свидетелки на първия възход на еврейското племе. За него еврейският му произход беше тежка пречка, но представляваше може би и една сила. Във всеки случай необходимо му бе да си уясни истинското значение на своя произход.

Д’Израели реши да не следва обикновения път на туристите — „Голямата обиколка“: Франция, Швейцария, Италия, а да отиде направо в Испания, където неговите прадеди дълго време са живели, след това през Средиземно море, Гърция, Турция и най-после на поклонение в Ерусалим.

Най-мъчното бе да се сдобие със съгласието на баща си, защото старият се ужасяваше от мисълта за едно двегодишно пътешествие. Бащата обаче бе атакуван от всички страни. Сара се бе сгодила за един млад англичанин, приятел на нейния брат; младият Уилиам Мередит желаеше да придружи Вениамина и да пътешествува продължително, преди да се ожени. Мистър Исак д’Израели винаги предпочиташе мира пред победата, затова отстъпи и двамата младежи потеглиха в края на юни 1830 г. Д’Израели бе обзет от вълнение. Той обичаше Браденхам, стария джентълмен с плюшено такенце, доста празните брътвежи на своята майка, продължителните поверителни разговори със своята сестра Сара, почтителното възхищение на двамата си по-млади братя, Ралф и Джем. Защо да напуща това толкова мило убежище? Как ще го посрещне широкият свят, тия англичани в Гибралтар и Малта, по-големи англичани от англичаните в самия Лондон? Той знаеше, че е чувствителен, горд до болезненост. Бен си придаде твърдост: „Авантюрите са за авантюристите.“

Още в Гибралтар, първата му спирка, д’Израели удиви младите офицери с разнообразието на копчетата по жилетката си и с преднамерената налудничавост на своите планове. Той бе първият пътешественик да се хвали с това, че има един бастун за преди обяд и друг — за следобед. Точно по обяд, когато удари часовникът, той сменяше бастуна си по точна система, с насмешка спрямо самия себе си.

Испания му се хареса — бели къщи, зелени жалузи, Фигаро във всяка улица. Розина на всеки балкон. През време на посещението си в Алхамбра Вениамин седна върху престола на Абенсеражите, и то с такъв вид, щото старата пазачка го запита дали не е потомък на маврите?

— Тоя дворец е мой — й каза той. Тя го повярва.

В Малта, следната спирка, се появи един съперник, един англичанин, Джеймс Клей, който биеше офицерите от гарнизона на тенис, принца Пинатели на билярд, а руската легация — на карти. Човек явно забележителен, но можеше да се води борба срещу него с други средства.

— За да владее човек хората — писа Бен на баща си, — трябва или да ги победи на собствената им почва, или да ги презре. Клей върши първото, а аз — второто, и така сме еднакво популярни. Превземките успяват тука повече от ума. Вчера, докато гледах като играят на тенис, топката падна пред краката ми. Аз я вдигнах от земята и като забелязах един извънредно грозен млад офицер, помолих го смирено да хвърли топката на играчите, защото досега в живота си нито веднъж не съм хвърлял топка. Тая случка днес бе предмет на разговор във всички офицерски столове.

Мистър д’Израели поклати глава, когато прочете писмото. Защо синът му е така прост, така естествен у дома, а става такъв пернат самохвалко пред хората?

Вениамин стана толкова отвратителен в Малта, щото офицерският клуб престана да кани вече „тоя проклет евреин хвалипръцко“. Д’Израели не се разтревожи ни най-малко, а отиде да направи голям брой посещения, облечен във везана андалуска жилетка, бял панталон и колан с всички цветове на небесната дъга. Половината от населението хукна подире му, дюкяните затвориха за един ден. Той си позволи дори да се представи в това си облекло и на губернатора. Човек тежък и студен, губернаторът избухна в смях и се отнесе с обич към младежа. Дори и най-сериозните англичани обичат щуротиите, от страх пред скуката, толкова силна всред тях.

Д’Израели напусна Малта облечен като гръцки пират — кървавочервена риза, сребърни копчета големи колкото един шилинг, с пищови и ками на пояса, с червен каскет, червени обувки, широки сини панталони отрупани с бродерия и панделки. Прословутият Джеймс Клей го придружаваше — нова победа. Двамата отведоха със себе си, като свой слуга, стария гондолиер на лорд Байрон — някой си Тита, отличен венецианец, известен с това, че е намушкал няколко души и че задигал хубави момичета за Байрон. След смъртта на Байрон Тита се бил на страната на гърците, начело на един полк албанци, след това, без да знае как, попаднал в Малта и изпаднал в нищета.

Д’Израели обожаваше турците, затова започна да носи чалма, пушеше лула дълга два метра и прекарваше по цял ден изтегнат върху един диван. Тия му привички на леност и разкош отговаряха на известна доза леност и меланхоличност в неговия характер, потискани досега от европейския му живот, но не и напълно премахнати. Мехмед паша му каза, че не е истински англичанин, защото умееше да стъпва леко. Д’Израели обичаше движението по ориенталските улици, разнообразието на хората и носиите, блясъка на багрите, виковете на ходжите; дивашкия тъпан, с който се известяваше за пристигането на керваните, тържествената внушителна камила, предшествувана от живописните араби. Всред една такава обстановка амбицията заглъхва. Светът изведнъж придобива по-дълбок смисъл, по-недействителен, като че ли човек живее всред някоя феерия или някоя приказка от „Хиляда и една нощ“.

Д’Израели стана сериозен, строго благонравен, след като измина Сирия и се упъти към Ерусалим. Душата му се нагоди без усилие към тая пуста и палеща околност. По пътя си Вениамин срещна няколко скитнически племена; шейховете му оказаха гостоприемство и му отвориха шатрите си. Тяхната благородна простота, изисканото съвършенство на обноските им, тяхната природна вежливост го очароваха. Направи му силно удоволствие да си мисли, че неговите прадеди преди три, преди шест хиляди години са били такива господари на пустинята. Кое английско семейство може да се похвали с такова минало на цивилизацията?

Д’Израели премина една пуста висока равнина. Никакви извори, никаква трева, никакви птички. Тук-таме по някое и друго маслинено дърво открояваше своя разкривен ствол срещу пламналото синьо небе. Вениамин изведнъж се намери изправен пред една мрачна долина; пред него, на върха на насрещния хълм се разстилаше каменен град със суров вид, заобиколен от назъбени стени, с кули по тях от място на място. Пейзажът имаше страшно суров вид, градът беше Ерусалим, а младият поклонник беше застанал върху височината, наричана „Маслиновата планина“.

В Ерусалим младият пътешественик преживя седмицата на най-голямото вълнение през своя живот. Възторгът му беше безграничен. Д’Израели отиде да се поклони пред Божи гроб; обичаше да си представя Христа като млад еврейски принц. Той не можеше да разбере как така е възможно един евреин да не бъде християнин; за него това означаваше човек да се спре насред пътя, да се откаже от славата на своето племе, че е дало един Бог на света. Пред гробниците на еврейските царе Вениамин се унесе в блянове. Още като дете той бе изпаднал под обаянието на историята на един млад евреин, Давид Алрой — към края на XIII-то столетие Давид Алрой бе направил опит да освободи своя народ от турското владичество. По него време евреите, макар и поробен народ, все още са си избирали по един водач, назоваван с тъжната титла „Принц на робството“. Алрой беше един от тия принцове. Той, Вениамин д’Израели, син на същия тоя народ, изгонен в една нежно обичана страна, не можеше ли и той да стане един Принц на робството? Там, в тоя тесен двор, издялан в скалата, пред тия полуоткрити гробници, той си даде обет да напише историята на Давид Алрой и започна да пише още на следния ден.

На връщане от Палестина д’Израели се срещна в Египет със своя бъдещ зет, когото беше изпреварил. Още с пристигането му Мередит заболя от шарка и издъхна за няколко дни. Мисълта за тъгата на Сара помрачи останалата част на пътуването му. На парахода Вениамин се затвори в кабината си и се отдаде на работа, нахвърли две книги — едната, „Алрой“, беше неговият еврейски роман; другата, „Контарини Флеминг“, беше подобно на „Вивиян Грей“ историята на един младеж. Вивиян Грей беше изразил политическата амбиция на своя автор. Контарини Флеминг беше портретът на един млад поет, какъвто д’Израели навремени пожелаваше да стане. Той беше доста доволен от написаното:

— Винаги ще считам тая книга — писа той, — за най-съвършената английска проза и за един шедьовър.

Всъщност книгата не беше шедьовър. Както „Вивиян Грей“, и тая книга започваше бляскаво, след това се губеше всред пясъци. Унесен в своята собствена авантюра, д’Израели пропадаше в своите романи на същото място, както и в живота. Контарини обаче, също като автора си, не губеше вяра:

— Аз вярвам в тая съдба, пред която древните народи са се прекланяли. Модерното щастие е вмъкнало в душата на човека дух на скептицизъм. Но аз вярвам, че науката в скоро време ще придобие въоръжение и че колкото повече ставаме дълбокомислени, толкова по-доверчиви ще ставаме. Съдбата — това е нашето желание, а нашето желание — това е природата. Всичко е мистерия обаче; само един роб се отказва от борбата за прозрение в мистерията.

Такава представа за света донесе със себе си Дизраели от своето пътешествие из Ориента. Там той бе видял огромното смешение на народите, преплетените им интереси. Беше разбрал колко е мъчно да се опознава, да се предвижда, да се преценява. Всичко е мистерия на този свят. Но той вярваше също така, че мимо ударите на вълните една твърда ръка може да управлява и че Вениамин Д’Израели, след едно мъчително пътуване, ще отведе кораба си до желания бряг, стига да бъде твърд и смел.

Той пристигна в Браденхам през октомври. Буковите дървета в парка бяха започнали да губят вече листата си. Мистър Д’Израели беше застарял; зрението му, изтощено от многото четене, беше започнало да отслабва; хубавите му мечтателни очи бяха започнали да гаснат. Сара, обзета от мрачна тъга заяви на своя брат, че никога няма да се ожени и че ще посвети своя живот на него. Присъствието на странния Тита оживи донякъде завръщането. Вениамин се чувствуваше малко неловко, загдето го бе довел, обаче баща му не беше човек да остави в беда гондолиера на род Байрон. Той го прие на служба при себе си с твърде неопределени обязаности и едрият венецианец с дълги мустаци, който беше квасил устните на поета в предсмъртния му час и беше чул последните му думи: „Августа… Ада…“, настани без учудване своето простодушие на исполин — южняк под английска сянка.