Андре Мороа
Дизраели (3)

III. Брумел и св. Игнатий Лойола

Д-р Когън помоли мистър Исак д’Израели да прибере от училище сина си в най-скоро време. Бен се завърна дома, в своята стая, всред монотонното добродушие на тяхното семейство. Никое друго дете не се е чувствало по-самотно, нито по̀ господар на своя собствен живот. Баща му беше станал по-благосклонен към него, но и по-отдалечен от практическия живот. Майка му, отдавна изостанала назад, се възхищаваше смирено на своя син, издалеко. По своето бъдеще Бен имаше възможност да разговаря само със сестра си Сара.

Беше станал петнадесетгодишен; случката дойде да докаже, че училището е опасно за него; ако отидеше в университета, би се сблъскал и там със същите предразсъдъци, със същата омраза. Какво да се прави? И преди всичко, към какво се стреми той? Когато вълнението на малкия училищен свят със спомените за интригите там, за неговите успехи и мънички войни — след разпръскването на облаците — започна да разкрива цветисти, ясно очертани пейзажи, Бен започна да различава в дълбочината на душата си една великанска амбиция, така както човек открива отдалеч, при наближаване до някой град, високите кули, господствуващи над него. Започна да му се струва, че животът му ще бъде нетърпим, ако той не стане най-великият човек. Не един от най-великите, а непременно най-великия. Една наранена душа не може да си възвърне своя покой, освен когато възтържествува. Той трябваше да получи удовлетворение; чувстваше сили в себе си да си го вземе сам. Но кой ще му обясни живота? По кой път трябваше да тръгне? Да стане писател? Той виждаше страстното благоговение, вдъхвано от Байрон на всички. Обаче толкова много измежду великите поети са ставали велики едва след смъртта си. Бен не се интересуваше от посмъртни успехи. Той искаше да доживее своята слава:

— Какво да стана, Омир или Александър, кое от двете? — питаше се той.

Тъй като имаше двама братя по-малки от него, майка му устройваше за тях сбирки на деца от тяхната възраст. На тия сбирки го виждаха него, бъдещия Александър, да се разхожда с ръце в джобовете на своите изопнати панталони, блед, тъжен, с мрачно, неспокойно лице, подобно на Гъливер всред лилипутите.

* * *

Първото заключение на Бен от безпощадната проверка на самия себе си, направена през първите седмици след завръщането му от училище беше, че е съвършено невеж. Реши, че е необходимо да преустрои своя умствен багаж, да започне от основите. Установи си един огромен план за работа и си даде една година срок за допълване на знанията си.

Всяка сутрин баща му го наблюдаваше с нежно и скептично око да влиза в неговата библиотека и да излиза оттам натоварен с книги. Всяка вечер дневникът му биваше изпълнен със забележки:

Петък 2 юни

— Лукиан — Теренций — Les Adelphes (изглеждат ми интересни) — Хенриадата — Виргилий, втората книга на Георгиките (започва с едно великолепно обръщение към Бакхус, след това се превръща, уви, в упътвания — отегчителни до приспиване — върху присаждането на дървета) — да науча урока си по гръцки — граматика.

А на друг ден:

— Не обичам Демостена; макар речите му да са изпълнени винаги с думи за добродетели, родолюбие и смелост, историята ми казва, че е бил нехранимайко, партизанин, пъзлив.

Във всички стаи на къщата това голямо вече момче разнасяше по пантофи цели грамади речници. Бащата, приучен към системна работа, молеше напразно сина си да си избере едно определено място за работа:

— Моля те, my dear boy, подреди малко книжата си.

Авторът на „Литературни куриози“ не харесваше, че синът му изучава с такова увлечение историята на заговорите във Венеция и на големите религиозни ордени. Всичко мистично привличаше това момче. То постоянно търсеше все нови и нови подробности относно тайните сдружения, Свещения съд^[1], Съвета на десетте, за Иезуитите. Бен препрочиташе едно след друго живота на Св. Игнатий Лойола и се възхищаваше на неговата смелост.

— Какво би направил ти, ако станеше светия, за да надминеш по светост и Доминик, и Франциск? — тоя въпрос на Св. Игнатия си задаваше Бен на себе си по отношение на Демостен, Цицерон и Пит. Обичаше максимата: „Образовай се не за удоволствие, а за да действуваш“. А най-вече изучаваше по какъв начин Св. Игнатий е подбирал своите ученици и своите последователи. Организацията на католическата църква го изпълваше с възторг:

— Ах! Да имаш едновременно и духовната, и светската власт!… Да бъдеш един Алберони или Ришелио… напълно щастлива съдба!…

Възклицания от тоя род караха мистър Исак д’Израели да се натъжава. Как така? До това ли беше достигнал неговия ученик, закърмен с любимия му Волтер? Нима от учения скептик се беше родил един учен мистик? И странна мистика при това! Нищо наивно, нищо самобитно не го привличаше към подобни доктрини. Човек би казал, че Бен бяга от разума чрез разума, а мистър Исак д’Израели се дразнеше от това.

Въпреки отвращението си спрямо каквато и да било дейност, бащата сметна за необходимо да се намеси. Той пожела да насочи сина си към по-прости, по-практични цели. Един от неговите приятели, мистър Мейплс, адвокат, предложи да вземе Вениамин при себе си за секретар. Мистър Мейплс имаше дъщеря; родителите си бяха направили известни сметки. При мисълта да се затвори в адвокатска кантора Вениамин се възпротиви:

— Адвокат! Тфу! Да уча закони наизуст, да правя глупави шеги до четиридесет години и в края на краищата, ако всичко върви добре — подагра и графска титла. Освен това, за да успее човек в тоя занаят, трябва да стане велик законоведец, а за да стане велик законоведец, трябва да се откаже от мисълта да стане велик човек.

— Трябва да се пазиш — каза мистър д’Израели, — да не се мъчиш да станеш изведнъж велик човек, my dear boy… Младите хора в сегашно време не искат вече да минават през бавните, почтени професии. Много ме е страх за тях… и за тебе.

Бащата добави, че съжалява, загдето в сина му се заражда една толкова взискателна амбиция, защото неговият произход и раса му препречват много от пътищата. Освен това дори и да допуснем, че има право да очаква една по-възвишена съдба, защо пък да не започне да наблюдава хората от тая превъзходна обсерватория — адвокатския кабинет? Нищо не ще му пречи по-късно да тръгне в друга посока.

Тоя последният аргумент трогна Вениамина. Вярно е, че не познаваше хората, че искаше да ги опознае. Продължителното четене му беше дало да разбере, че голям брой велики умове са пропаднали, защото са искали да разсъждават сами и не са приели да проучат народните маси. Напротив, човек трябва да се размеси със стадото, да изучи техния начин на чувствуване, техните слабости. Баснята за Юпитер, че се превърнал в животно, за да успее в земните си начинания, му се стори добър символ. Бен отстъпи.

* * *

Адвокатска кантора. В кантората на площад „Фредерикс Плейс“ пред очите на Вениамин се редуваха държавници, банкери, търговци. Вечер той продължаваше четенето си в библиотеката на баща си. Понякога шефът му го канеше у дома си; там Вениамин срещаше млади жени и млади девойки и на всички се харесваше; имаше кадифени очи, правилен нос, нервна уста, кожа на лицето извънредно бледа. С жените, а също така и когато говореше за тях, Вениамин се стремеше да бъде циничен. Цинизмът му беше нещо сложно, по-скоро зад него се криеше желанието да не изглежда глупав; дължеше се и на прикрита свенливост, липса на въображение и на житейска опитност. Вениамин беше чел Дон Жуан, считаше Байрона за свой кумир, но познаваше само оная страна на поета, която той самият желаеше да покаже пред света. На мода беше Брумел със своите досадни превземки, със своето парадоксално нахалство. Брумел беше образец на човек от много скромен произход, внук на един сладкар, но бе успял да се натрапи на всички превзети лондонски контета със своето надменно самохвалство. Светът е виждал нахалството на велики хора, на всевластните, на педантите. Контето обаче — това е чисто нахалство, незаслужено, защото черпи сили само от самото себе си. Бляскави примери са доказвали, че по тоя начин може да се успее. Младият д’Израели пожела да направи опит в средите на буржоазните адвокати. Започна да се облича с изискано разточителство, в костюм от черно кадифе, дантелени маншети, черни копринени чорапи с червени панделки; в жените се заглеждаше нахално, на мъжете отговаряше нехайно, през рамо и му се стори, че резултатите от това му държане започват вече да се появяват — женени жени, често пъти твърде хубави, му отправяха мили усмивки, а възрастните мъже с право завиждаха.

Баща му често пъти го отвеждаше със себе си на вечеря в дома на издателя Джон Мърей. Там Вениамин се срещаше с видни писатели, слушаше разговорите им и оставаше възхитен от тях. Срещна се със Самуел Роджърс и с Том Мур — приятел на Байрон, току-що пристигнал от Италия, след като се е виждал там с поета.

— Кажете ми — запита Вениамин, — изменил ли се е много Байрон?

— Да, лицето му се е подуло, напълнял е, косите му са посивели, загубил е по-раншния си вид на душевна жизнерадост. Зъбите му са започнали да се развалят; казва, че трябва да дойде в Англия да се лекува.

Вениамин слушаше с цялото си внимание, а вечерта, у дома, записваше всичко в дневника си.

Младият д’Израели наблюдаваше другите, но същевременно наблюдаваше и себе си с критическо око. Виждаше, че някои от бащините му приятели се забавляват за сметка на неговото преждевременно развитие, на духовитите му отговори; други пък бяха неприятно изненадани от неговата безочливост. Мнозина го считаха за превзет, грандоман, нетърпим. Понеже не можеше да бъде откровен, от страх да не стане смешен, той оживяваше разговора си с нескончаеми шеги. Колчем се опитваше да сдържа сарказма си, споменът за понесените от него оскърбления в училище го обземаше като зъл демон. Въобще, Вениамин предпочиташе да бъде по-скоро безочлив, отколкото да угодничи. Когато неговата прекалена наклонност да осмива другите му създаваше опасни врагове, той се упрекваше и започваше да си налага духовни упражнения, по примера на Лойола. По един подобен повод бе писал в своя дневник:

— Решение — да бъда винаги откровен и прям към мадам Е. Да не й казвам нищо, ако не го мисля напълно — никакво присмиване там, където тя смята, че прекалявам.

Адвокатската кантора на площад „Фредерикс Плейс“ започваше вече да му омръзва. Младата девойка, избрана като негова бъдеща съпруга, самата тя беше му казала:

— Не… вие имате премного гений за тая професия. Не е възможно.

Вениамин д’Израели побърза да се махне оттам.

— Да успея късно, значи никак да не успея, значи да чакам едновременно и безсмъртие, и смъртта; значи да мисля за младия Цезар, как вижда младостта си да отминава и плаче, докато чете подвизите на Александър Македонски; дори и Фарсала не би била достатъчна награда за подобни мъки. Значи да мисля за неизвестния Бонапарт, измъчван от глад по улиците на Париж. Какво е Света Елена в сравнение с огорченията на едно подобно съществувание? Споменът за миналата слава може да осветли дори и най-мрачния затвор, обаче да живея всред страха да видя как една свръхестествена енергия се губи, без да е изпълнила своите чудеса — кое колело и кой триножник за изтезаване биха могли да се равнят на тия душевни мъки?

Едно пътешествие из Германия през ваканцията ускори решението. Заедно с баща си Вениамин видя малките дворци в Германия, нейните бляскави и щастливи общества, нейните хубави театри, където великият херцог лично дирижираше оркестъра. Навсякъде бяха добре посрещнати. През време на обедите свиреха военна музика. В Германия бяха взели стария мистър д’Израели, с неговото червено лице и бели коси, за английски генерал. Синът му се почувствува тайно поласкан от това.

— Светът е много, премного хубав, премного разнообразен — каза си младият Вениамин, — за да ми бъде позволено да прекарам живота си в прелистване на папки.

На връщане по величествените води на Рейн, всред тайнствените хълмове, над които господствуват замъци, обрасли в бръшлян, Вениамин д’Израели реши още щом се завърне, да напусне адвокатската кантора.