Андре Мороа
Дизраели (26)

III. Всред своите „баби“

Въпреки непрестанните политически успехи на Дизраели, зимата, последвала смъртта на Мери-Ана, се оказа страшно тъжна за него. Причината за това не се криеше само в обстоятелството, че беше загубил в нейно лице най-любимото си същество на света; той чувствуваше по-скоро в себе си един мощен стремеж към нежности, без да може да намери удовлетворение. Пред Мери-Ана, Сфинксът бе разкрил своята тайна — своята боязливост. Боязливост породена в него през време на детските му години, поради преследванията в училище, подхранвана по-късно (под маската на една привидна дързост) от враждебното държане на лордовете, уталожена през време на зрялата му възраст от несравними приятелства и най-после излекувана от властта; тая боязливост обаче бе видоизменила неговия характер и бе оставила върху него отпечатъка на всички свои отличителни черти. В частност, боязливостта му бе отнела възможността да намира истинско удоволствие в друженето с други хора. За да се чувствува равен на тях, той изпитваше нужда да бъде техен шеф. При усамотеност, всеки други англичанин, с изключение на Дизраели, се нагажда към живота в клуба. Дизраели обаче се ужасяваше от такъв живот.

— Има много страшни неща в живота — бе казал той веднъж, — обаче най-лошото от тях е да отидеш на банкет.

— Аз имам нужда — бе писал той друг път на Мери-Ана, — моят живот да бъде непрекъсната любов. — Броят на годините му се бе удвоил, но тая негова нужда бе останала. — На мене ми е потребно или пълна усамотеност, или пълна симпатия — пишеше той сега. Нужда, изпитвана от наранен човек.

През течение на няколко месеца, той навести само няколко домове на негови много интимни приятели, а всички парламентарни ваканции прекара в Хюгендън, зает да подрежда книжата на жена си, и се трогваше до сълзи, когато намираше запазено всред тях и най-малкото късче хартия с две-три думи, нахвърлени от него; всяко малко по-нежно писмо му се струваше както корабно платно на хоризонта се струва на някой корабокрушенец, намерил спасение на някой пуст остров. Всички жени, с които бе разменял писма, бяха вече мъртви; заедно с тях бяха изчезнали очарованието и радостта на хиляди мънички случки, чиято единствена стойност лежи в това, че човек ги споделя с другиго, но които единствени правят поносима продължителната авантюра на живота.

През пролетта едно случайно посещение му даде възможност да намери отново две свои приятелки от млади години — двете сестри леди Честърфилд и леди Брадфорд. Ана, леди Честърфилд, беше седемдесетгодишна; Селина, леди Брадфорд, беше петдесет и пет годишна; и двете бяха вече баби. Дизраели им припомни тяхното детство, прекарано в съседство с него (те бяха живели недалеч от Браденхам); припомни им и бляскавия костюмиран бал, как леди Честърфилд се бе облякла като султанка, сестра й мисис Ансън хубавицата — като гръцка робиня с разплетени коси, а леди Лондондери — като Клеопатра. Мисис Ансън беше вече покойница, Фани Лондондери беше също така покойница, обаче леди Честърфилд и леди Брадфорд бяха запазили голяма част от своя чар. Срещата беше много сърдечна; обещаха си да си пишат, да се срещнат отново; Дизраели бе поканен да прекара през лятото няколко дни при едната сестра, след това при другата; следната зима той вече живееше „само за прелестната дружба на двете същества, които обичам най-много на света“…

Двете сестри бяха твърде различни по характер. Леди Честърфилд, много по-възрастна, беше по-сериозна и по-нежна; леди Брадфорд беше по-кокетна. Леди Честърфилд беше чела всички романи на Дизраели; леди Брадфорд ги бе чела с прозевки и объркваше всички герои на романите. Леди Честърфилд, винаги в едно и също настроение, беше по-добра приятелка; леди Брадфорд, по-фантастична и по-малко сигурна, беше по-обичана. И на двете Дизраели пишеше с тон на твърде нежна интимност. Леди Честърфилд, вдовица и при това седемдесетгодишна, посрещаше писмата му с усмивка; леди Брадфорд си имаше идеален съпруг и дъщери за женене, затова протестираше и на няколко пъти заплаши да прекъсне кореспондирането, ако тонът на неговите писма остане все така пламенен. Дизраели никога не бе могъл да понася раздяла от любимите му същества, макар и за няколко дни; за да си обезпечи непрестанната дружба на двете сестри, той предложи на леди Честърфилд да се ожени за него. Тя отказа, преди всичко защото смяташе, че една женитба на нейната възраст е смешна, и главно защото Дизраели обичаше нейната сестра. В замяна, тя стана негова доверена приятелка.

Водачът на опозицията намираше всеки ден време да написва по едно нежно писъмце и на едната, и на другата от двете несравними сестри.

— Най-съблазнителната измежду жените беше още по-прелестна днес следобед. Бих могъл да остана седнал там при нея завинаги, да наблюдавам нейните движения — чиста грация и да слушам бляскавия й разговор, обаче, уви, от време на време ми минаваше ужасната мисъл през ума — това посещение е прощално… Тия непрестанни раздели никога ли няма да престанат? Уверен съм, че няма по-голямо нещастие на света от това да имаш сърце, което не желае да остарее.

Всевластен старец, отрупан с грижи, отговорен за живота на една велика империя, Дизраели не се чувствуваше по-друг, отколкото в своите младежки години. Може би като старец дори да бе станал още по-романтичен, защото в младия мъж амбицията често пъти се бори успешно срещу любовта.

— Аз съм живял вече достатъчно, за да зная, че залезът на любовта си има своето великолепие и своята пищност. А възможно е старите да жадуват по-силно за щастие.

Дизраели бе открил с удивление, че все още може да желае присъствието на известно същество, да намира удоволствие в това да наблюдава живота на някоя жена, да съзнава едновременно и чара на дните, прекарани заедно с нея, и малкия брой дни, които му остават още да живее. Затова именно той не можеше да търпи да бъде отделен от своята приятелка.

— Да ви виждам, или поне да получавам известие от вас всеки ден — това е абсолютно необходимо за моето съществувание… Да ви виждам в общество съставлява за мене особено удоволствие, твърде различно от това да ви виждам насаме. И двете тия удоволствия са за мене чародейни, както светлината на луната и блясъка на слънцето.

Дизраели искаше да посещава леди Брадфорд всеки ден, обаче тя имаше хиляди грижи и затова му определи колко пъти най-много ще може да я навестява. „Три пъти в седмицата, това е твърде малко!“ — бе отвърнал той. Даваха веднъж бал-маске; старият Дизраели пожела да се облече като домино. Когато помоли Селина да си избере един знак, по който той ще може да я разпознае, тя го посъветва с хладен тон да не отива на бала. Той се поразсърди малко и се оплака на своята твърде скъпа леди Честърфилд. Леди Брадфорд узна, че той се е почувствувал нещастен, затова му изпрати едно малко по-нежно писмо, което „той притисна о устните си“. Така вървеше любовта на тоя стар Алцест с тая очарователна, зряла Селимена.

Дизраели съвсем не беше забравил Мери-Ана. До края на неговия живот всички негови писма, дори и любовните му писма, биваха написвани върху хартия с черна ивица околовръст; тоя символ отговаряше на истинските му чувства. Един ден, много по-късно, леди Брадфорд бе получила едно писмо от него върху бяла хартия и се бе почувствувала твърде щастлива.

— Вие казвате, че сте изпитали оня ден голямо задоволство, като сте получили писмо от мене върху бяла хартия. Много чудно. Аз имах обичая да мисля, че кралицата, като постоянствува в своята жалейка, дава воля на едно мрачно чувство, а сега, ето че и аз станах като нея и ми се струва, че по всяка вероятност ще си остана като нея.

Той бе привършил подреждането на книжата в Хюгендън; всред тях бе намерил многобройни спомени за старателната преданост на Мери-Ана. Всеки петнадесет дни, в течение на тридесет години Мери-Ана бе подрязвала косите на своя мъж и всеки път бе събирала и запазвала изрязаните коси в малко, запечатано пакетче. Такива пакетчета Дизраели намери със стотици. Намери също така и хиляди писма — всички писма на Булуер, всички писма на Алфред д’Орсей, всички писма на нещастния Джордж Смит и последното писмо на леди Блесингтън. Колко сенки го очакваха сега!

* * *

Гладстон най-сетне произведе избори. Общественото мнение се бе изменило до такава степен, щото Дизраели очакваше едно голямо преливане на гласовете, дори и едно консерваторско мнозинство. През време на цялата изборна борба той пишеше всеки ден на леди Брадфорд. Скоро той можа да й съобщи, че неговата партия е спечелила десет мандата, след това двадесет, след това четиридесет, след това й съобщи, че поражението на Гладстон е пълно. Консерваторите получиха петдесет гласа мнозинство над всички останали партии, събрани наедно, а повече от сто гласа спрямо либералите само. Най-после бе доказано, както Дизраели винаги бе поддържал, че едно всеобщо избирателно тяло може да бъде консерваторско. Всички стари недоволници от партията забравиха своето минало недоверие. Карлтон се изпълни с една възбудена тълпа, която искаше да види своя шеф, така както дружината ловджийски кучета очакват с нетърпение своя водач на втория ден след разтопяването на снеговете.

Гладстон реши да подаде оставка, без да чака свикването на Парламента и оповести, че се отказва от шефството на либералната партия. Той пожела да си остане обикновен народен представител и да не присъствува редовно на заседанията. Беше достигнал вече шестдесет и пет години, а на тая възраст всички велики политически мъже в Европа бяха завършили вече своята кариера. Той пожела преди всичко занапред да се занимава с религиозни въпроси и да се подготви за смъртта. Това си решение той съобщи на кралицата. Нейно Величество одобри неговото решение с една прибързаност, едва ли вежлива, и призова мистър Дизраели. Една от първите грижи на новия министър-председател беше да получи за своята скъпа Селина един важен пост в двореца на кралицата.

При представянето си пред Парламента, Дизраели каза няколко съчувствени думи по адрес на Гладстон. Тоя последният призна, че държането на Дизраели към него е великодушно. Тоя човек умееше благородно да печели, както умееше и благородно да губи. При все това, колчем си спомняше за него, Гладстон биваше обзет от възмущение и чувствуваше как в него се надига ярост — „неукротимата ярост на Ахилес“.