Андре Мороа
Дизраели (23)

XI. На върха на плъзгавата мачта

Как можем ние да считаме своята епоха за утилитаристична? Нашата епоха е безкрайно романтична. Престоли рухват, корони се предлагат, както в приказките за феи, а най-могъщите хора на света — мъже и жени — едва допреди няколко години бяха авантюристи и изгнаници.

Дизраели

Пънч през 1859 година помести една карикатура — един заспал лъв, а трима души — Брайт, Дизраели и Ръсел — се мъчат да го разбудят, като го мушкат с нагорещени до зачервяване железни пръчки. Върху всяка желязна пръчка беше написана думата „Реформа“. Символът беше верен. От времето на непълната реформа през 1832 година насам, когато бяха дадени права на един тъй ограничен брой избиратели, всички партии правеха подред усилия да събудят интерес в британския лъв към една нова мярка от тоя род. Лъвът обаче, добре охранен, продължава своя сън, а преддверията на Парламента са пълни със сенките на мъртвородени реформи. Ту някое консервативно правителство предложи да се даде избирателно право на всеки избирател, чийто наем възлиза най-малко на десет лири, а либералската опозиция се разпищи, че е срамота и че осем лири представляват разумната граница на човешките права; ту някое либералско мнозинство в Парламента предложи седем лири като предел, а лорд Дерби, чрез устата на своя пророк Дизраели се провикне, че това означава Англия да бъде изложена на всички опасности и на демагогия. Същинският въпрос се състоеше в това да се знае коя от двете големи партии ще бъде облагоприятствувана от новите избиратели. А Гладстон говореше с възмущение срещу всички ония, които се взираха по такъв начин в избирателните статистики и измерваха силите на народа както се мерят силите на някоя неприятелска армия.

— Хората, за които се отнасят тия наши забележки, са наши братя, християни като нас, наша собствена плът и наша кръв.

В отговор на това, един консерватор го запита защо нашата плът и нашата кръв се спират на седем лири наем. Дори и неколцина либерали се изказаха, че тая сантиментална каша е твърде долнопробна; те се отцепиха от партията и Брайт ги кръсти „Адуламити“, защото цар Давид, когато се е оттеглил в пещерите Адулам, бил обкръжен от всички ония недоволни и отрупани с дългове. Тогава Дизраели, с помощта на адуламитите свали отчаяния лорд Джон и разпаления Гладстон; тогава лорд Дерби целуна ръка на кралицата и състави новия кабинет ведно с Дизраели. Още веднъж дойдоха на власт с помощта на едно малцинство и по волята на една случайна коалиция; ето защо по всичко изглеждаше, че и тоя път тяхното правителство не ще се радва на дълъг живот.

* * *

Още щом пое управлението правителството на Дерби, британският лъв, по неизвестни причини, се събуди внезапно в твърде лошо настроение и строши железните пръчки на своята клетка, представлявани от желязната ограда на Хайд парк. Три дни подред тълпите се трупаха и искаха избирателна реформа, така щото стана нужда да бъдат докарани войски. Министърът на вътрешните работи потъна в сълзи. Мери-Ана наблюдаваше манифестантите от своя прозорец и щом видя, че дават вид като че ли се забавляват, обзе я съчувствие към тях. Кралицата покани лорд Дерби в Балморал, заяви, че тоя въпрос вълнува страната вече от тридесет години насам, че трябва един ден най-после да бъде разрешен и че е по-добре това да бъде сторено от едно консервативно правителство. Дизраели изведнъж съзря възможността да нанесе един великолепен удар.

В дъното на душата си той винаги си беше партизанин на едно избирателно право, разширено върху най-сериозната част от работническата класа. Съюзът между аристокрацията и народа, проповядван от него в „Сибила“, би намерил по тоя начин своя израз и може би най-смелата постъпка би се оказала и най-разумната.

— Защо — каза той на лорд Дерби — да не дадем едно „домашно право“ на гласуване, по къщи, без оглед на наема, с известни удобни ограничения по отношение на време и престой? Тоя принцип би могъл поне да бъде защитаван и е освен това един консерваторски принцип; можеше да се каже, че собствениците на къщи имат винаги интерес страната да се радва на благоденствие, докато тия произволни граници — на десет лири, пет лири, седем лири — са и абсурдни, и неудържими. Вън от това, партията, която ще освободи тия нови избиратели, ще има известни изгледи да ги спечели на своя страна. Преди всичко, либералите ще изгубят най-популярната точка на своята програма. Действително, опитът заслужаваше да се направи. Само че партията ще го одобри ли?

Партията прояви изумително разбиране. Консерваторите нямаха никакъв интерес да поддържат избирателния закон от 1832 година, създаден от техните противници и който ги бе държал цели тридесет години далеч от властта. Мисълта да се пресече с един майсторски удар най-силната карта на либералите ги очарова. Въпреки една малка група недоволници, грамадното мнозинство на партията одобри плана за действие. Веднага след това се очертаха на небосклона зарите на една голяма победа. Мнозина от либералите, изненадани от новосъздаденото положение, сметнаха, че щом като консерваторите провеждат политиката на либералите, то няма защо да не гласуват за консерваторите. Гладстон разбра, че го чака поражение. Единственото мъдро становище за него би било да се радва, обаче него го задушаваше мисълта, че Духът на злото носи ангелското знаме. Той се нахвърли с неочаквана ярост върху своя макиавелистичен противник, обаче Дизраели се зае със своето нехайство да подчертае още повече безумната ярост, проявявана от Гладстон.

— Твърде уважаемият джентълмен — каза той, — ми говори с един тон, трябва да го призная, употребяван много рядко от него в тая сграда. Аз не отдавам никакво значение на проявяваната от него разпаленост, но всъщност, понякога неговите похвати са така възбудени и постъпките му тъй обезпокоителни, щото човек си спомня почти с облекчение, че в тая Камара двете противни страни, седнали около тая маса, са разделени една от друга от една тъй широка и тъй здрава мебел.

Когато гласуваха, правителството получи мнозинство от двадесет и пет гласа. Дизраели бе прокарал в една враждебна камара един закон, който либералните правителства от тридесет години насам напразно се бяха опитвали да прокарат. Това беше един голям парламентарен триумф. Гладстон почувствува това и отбеляза в своя дневник:

— Едно поражение може да бъде безпримерно.

Гладстон бе дълбоко сломен. Един наблюдател писа:

— Срещнах Гладстон на закуска. Изглежда ми изпаднал в пълна паника от дяволската ловкост на Дизраели.

Дерби беше във възторг. Той признаваше, че извършеното от партията бе един „скок в неизвестността“, но добави, като потриваше ръце самодоволно: „Нима не виждате, че натикахме либералите в една чудесна каша?“.

След гласуването консерваторите устроиха бурни и продължителни овации на Дизраели. Всички искаха да му стиснат ръката. На излизане от Уестминстер мнозина от тях се събраха в Карлтон и импровизираха един банкет. Дизраели на връщане към дома си се отби в Карлтон и бе отново предмет на безкрайни овации. Приятелите му поискаха от него да вечеря заедно с тях, обаче той знаеше, че Мери-Ана го очаква, че и тя също така е приготвила вечеря за него, а той не желаеше да я разочарова. На другия ден тя каза на една своя приятелка:

— Дизи се върна право вкъщи; аз му бях приготвила вечеря и бутилка шампанско; той изяде половината от вечерята, изпи всичкото шампанско и ми каза: „Мила моя, ти си за мене по-скоро любовница, отколкото съпруга!“

По него време Мери-Ана беше на седемдесет и седем години.

* * *

Тоя успех измени твърде много положението на Дизраели в Парламента. Поражението на Гладстон не беше патетично, както онова на Пийл, а по-скоро смешно; то бе също така и една изненада. Двама шефове на партии, измежду най-великите държавни мъже, каквито Камарата на общините е виждала, бяха пожелали в разстояние на двадесет години да се борят срещу Дизраели и двамата се бяха провалили. Тоя човек, който тъй често говореше за азиатските мистерии, не беше ли самият той човек — мистерия? Какви цели преследваше той? Какви планове имаше? Когато слушаше със своята безчувствена маска нападките на Гладстон, за какво мислеше? Един нов образ се създаде за него всред обществото — „Сфинкс“. Пънч помести една карикатура: „Триумфът на Дизраели“. Карикатурата изобразяваше един огромен каменен сфинкс с лице като на Дизраели, теглен към храма на Реформата от тълпа голи роби, в това число и Гладстон, шибани с камшик от лорд Дерби.

Нито един от ония, които по него време идваха в допир с Дизраели, не можеха да отбягнат това сложно впечатление на мощ и магьосничество. Неговото лице наистина беше придобило неподвижността на камък; разликата между него и околните простосмъртни беше огромна.

— По-скоро ми се струва, че седя на маса заедно с Хамлет или Лир, или пък със Скитника евреин — пише един съвременник и добавя:

— Мнозина казват: „Какъв актьор е тоя човек!“… И все пак, последното впечатление, което се добива от общуването с него, е това за абсолютна откровеност. Някои го считат за чужденец и казват: „Какво е Англия за него? Какво представлява той за Англия?“… Тъкмо там се мамят. Либерал, радикал или консерватор, това му е може би безразлично; обаче видението на могъщата Венеция — републиканската империя, над която слънцето никога не залязва — това видение го обайва, или аз се мамя горчиво. Англия е Израел в неговото въображение и той ще бъде първият имперски министър-председател, ако му се удаде случай.

* * *

Противно на всички очаквания, удобният за Дизраели случай се оказа твърде близък. Атаките на подагра на лорд Дерби станаха тъй чести, той можеше тъй рядко да изпълнява своите държавнически обязаности, щото той започна да мисли, че е негов дълг да се оттегли. Дизраели го помоли да остане и се задължи да извършва цялата действителна работа, като Дерби запази титлата. Обаче Дерби му отговори, че ще пише на кралицата да я уведоми за своята оставка и че очаква тя да се обърне към Дизраели като към негов заместник; че той, Дерби, и след своето оттегляне ще продължи да поддържа Дизраели с целия авторитет на своето име.

— Аз не мога да ви направя това съобщение, без да призная същевременно, с чувство на признателност, вашето сърдечно и лоялно сътрудничество и в добри, и в лоши дни, през тоя дълъг период от време.

Дизраели имаше толкова по-голяма заслуга, като молеше своя шеф да не се оттегля, тъй като знаеше много добре, че ако лорд Дерби се оттегли, кралицата ще покани него, Дизраели, да състави кабинета. В деня, когато лорд Дерби подаде оставката си като шеф на партията, нарочен пратеник помоли Дизраели да се яви пред кралицата в Осборн. Магьосникът Дизраели, който вярваше до известна степен в своята магия, не пропусна да забележи, че тоя нарочен пратеник, генерал Грей, не беше никой друг, а същия полковник Грей, негов весел и щастлив противник в Уайкомб, по времето на първата му изборна борба. Първото поздравително писмо дойде от страна на лорд Дерби:

— Вие лоялно и с чест си извоювахте най-високото стъпало на нашия политически живот. Дано дълго време да запазите това си място!

На следния ден Дизраели бе приет от кралицата в Осборн. Тя имаше твърде радостен вид, протегна му ръка и каза:

— Трябва да ми целунете ръка.

Дизраели се отпусна на едно колено и с дълбока набожност целуна тая мъничка, пълна ръчичка. Изпитваше дълбоко щастие. Навън, слънцето грееше ослепително. В края на краищата, животът си заслужаваше човек да го живее. Един от първите членове на Парламента, срещнат от него след това, беше Джеймс Клей, който още като младеж го бе обезпокоил в Малта със своя талант на билярд.

— Е, Дизраели — каза Клей, — когато ние пътувахме заедно, аз и вие, преди четиридесет години, кой би могъл да каже, че един ден ще станете министър-председател?

— Вярно е, Клей… както ние казваме в Ориента: „Аллах е велик!“ А сега той е по-велик от когато и да е било.

Общо взето, новината бе посрещната добре от общественото мнение.

— Една победа на труд, на храброст и търпение! — казваха дори и неговите противници. Когато влезе за пръв път в Камарата на общините като министър-председател, кулоарите бяха преизпълнени с хора, дошли да го акламират. Джон Стюарт Мил бе принуден да прекъсне речта си за няколко минути.

Един месец по-късно Мери-Ана, съпруга на министър-председателя, даде голям прием в Министерството на външните работи, чиито салони лорд Станлей бе благоволил да постави на нейно разположение за една вечер. Времето беше ужасно; буря, придружена с дъжд, беснееше в Лондон. Въпреки това, цялото висше общество се бе стекло, цялата консервативна партия, неколцина либерали, в това число и Гладстон, голям брой приятели. Дизи, на върха на своята слава, разведе Галската принцеса из салоните; Галският принц бе хванал под ръка мисис Дизи, твърде стара вече и доста болна. От един месец беше заболяла от рак и го знаеше, обаче не желаеше да го каже на своя мъж. Тая смесица от слава и грохналост придаваше на триумфалния прием известен меланхоличен оттенък. След толкова тежки борби тая старческа двойка бе станала симпатична на всички; бяха им отредили място в своите сърца. Нямаше нито един салон в Лондон, където да не казваха съвсем накратко „Мери-Ана“ за жената на министър-председателя. Самият Дизраели си даваше сметка за ефекта на изумителната акробация, извършена от неговия бърз възход.

— Да — отговаряше той на поздравленията, — покатерих се до върха на тая хлъзгава мачта.

Неговият приятел Сър Филип Роз му каза:

— Ех, да беше жива сестра ви да види тоя триумф, колко щеше да се радва!

— Нещастната Сара — отвърна Дизи, — нещастната Сара! Да, ние загубихме публиката си…