Андре Мороа
Дизраели (21)

IX. Жестоката обязаност на мистър Гладстон

Тъй както при играта футбол един добър център-нападател, разпален въпреки неуспехите, подава топката двадесет пъти подред на нехайните крила, които дори не се опитват да нападат, така и Дизраели насочваше властта към нехайните ръце на Станлей. Неговата велика задача беше да възпита партията, да я измъкне от политиката на протекционизма, да я издигне от чувството на каста до едно национално съзнание, да я накара да се грижи за народното благоденствие и за могъществото на империята. За да замести протекционизма, Дизраели предложи в Парламента една смела програма, една имперска реформа: колониите да бъдат допуснати да участвуват в управлението на империята, да се балансират чрез техния глас демократическите гласове на градовете, да се привлекат по тоя начин свежи елементи и да се сложи край на глупавите съревнования между града и селото, между индустрията и земеделието.

— Романтично въображение — отсече благородният лорд Станлей, който се бе върнал отново към своите любими развлечения.

Обаче топката му бе подадена още веднъж и кралицата го покани в двореца. От няколко месеца насам, вследствие смъртта на своя баща, той бе станал лорд Дерби. Той отново се яви в Гросвенър гейт и бе поканен в Синята стая. Тоя път той каза на Дизраели:

— Вие ще станете министър на финансите.

— Аз не разбирам нищо от финанси — отговори Дизраели.

— Вие разбирате от финанси толкова, колкото и един Канинг… Службите ще ви дават необходимите цифри.

На следния ден кабинетът бе образуван. Поради голямата оскъдица на хора в партията, само трима членове на кабинета бяха бивши министри. Кралицата считаше, че правителството се състои само от един лорд Дерби. Колкото се отнася до него самия, когато го запитваха какво ново има, той отвръщаше:

— Добре съм, добре са и бебчетата ми.

Херцог Уелингтън започна да брои новите министри; понеже беше твърде стар и глух и понеже всички имена бяха все нови за него, той прекъсваше своя събеседник едно след друго с думите:

— Кой? Кой?

Вестниците подхванаха тия думи и правителството стана известно като „Кабинета кой-кой?“ Колкото се отнася до назначаването на Дизраели за министър на финансите, всички сметнаха, че неговият избор е най-смешен от всички.

Обаче какво значение имаше това за него? Той се чувстваше като млада девойка в деня на своя пръв бал. Знаменитият старец Линдхърст му припомняше неговите разговори от младежките му години, когато бе дал израз на своите желания — тогава детински, обаче сега вече осъществени. Сара, всред своята усамотеност на село, сега бе буквално обсадена от хора от околните села и чифлици, с всевъзможни молби за ходатайство. Раздавачът например искаше да бъде назначен в града и говореше на мис д’Израели със смирен, разтреперан глас.

Дизи отиде да потърси своята официална роба като министър на финансите — роба от черна коприна, цялата везана със златна сърма. Тая работа си водеше произхода направо от великия Пит.

— Тая роба ще бъде твърде тежка за вас — му бе казал съдията, който го бе приел по тоя случай.

— Напротив, според мене е невероятно лека — бе отговорил Дизраели.

* * *

Началото не беше твърде лошо. Кралицата се забавляваше като четеше докладите на водача на Камарата на общините, които той й представяше всяка вечер относно работата на заседанието през изтеклия ден.

— Мистър Дизраели (така наричаният Дизи) ми пише твърде интересни доклади, съставени напълно в стила на неговите романи — така се бе произнесла тя.

Лорд Дерби беше доста доволен от своите министри новаци. Камарата очакваше да минат изборите. След произвеждането на изборите — резултатът от тях не беше благоприятен — нещастният министър на финансите почувствува, че не ще може за дълго време да се наслаждава на новата си роля, която му доставяше толкова голямо удоволствие. А преди всичко, Гладстон го дебнеше.

Без да го желаят нито единият, нито другият, политическият живот постепенно взимаше вид на двубой между Дизраели и Гладстон. Привидно бяха добри приятели. Жените им си ходеха на гости. Понякога Гладстон след някое малко по-оживено заседание дори наминаваше да каже добър вечер на Мери-Ана. На теория и двамата бяха консерватори. Гладстон, със своята слабост към неопределими нюанси, казваше, че „предпочита да бъде в либералното крило на консервативната партия, отколкото в консервативното крило на либералната партия“. Обаче техните характери се сблъскваха, а кариерите им се кръстосваха. Да не бе Дизраели, Гладстон би бил естественият наследник на Пийл. На това мнение беше и самият Пийл.

— Гладстон ще бъде консервативният министър-председател — казваше той известно време преди смъртта си, а когато го запитваха:

— А Дизраели? — той отговаряше:

— Ще го направим главен губернатор на Индия.

И двамата се критикуваха един-друг безпощадно. За Гладстон Дизраели беше човек без религия, без политическо верую. За Дизраели Гладстон беше фалшив набожник, който покрива своите маневри с престорени скрупули. Гладстон цял живот беше живял както учениците от неделните училища. В Итън той редовно произнасяше своята молитва сутрин и вечер. В Оксфорд учениците през 1840 година пиеха по-малко, само защото през 1830 година Гладстон бе учил в това училище. В Парламента той се бе проявил още от самото начало като усърден ученик и бе станал любим последовател на Пийл. Дизраели, напротив, беше живял скитнически живот и в училище, и в политиката. Беше се запознал с канторите на лихварите още преди да се запознае с домовете на министрите и владиците. Враговете на Дизраели казваха, че не е честен човек. Враговете на Гладстон казваха, че е честен човек в най-лошия смисъл на думата. Враговете на Дизраели казваха, че не е християнин; враговете на Гладстон казваха, че е може би превъзходен християнин, но че е решително един отвратителен идолопоклонник. Дизраели се бе научил да чете по Молиер, по Волтер; Гладстон считаше „Тартюф“ за комедия от трета степен. Дизраели, циник по характер, казваше на стария и строг мистър Брайт, когато му помагаше да облече пардесюто си:

— В края на краищата, мистър Брайт, ние и двамата с вас знаем много добре какво ни води тука: амбицията!

Гладстон несъзнателно твърдеше:

— Не вярвам да мога да се обвиня, да съм действувал когато и да било по амбиция.

За Гладстон казваха, че може да убеди другите в доста много неща, а самия себе си — в каквото и да е. Дизраели умееше да убеждава другите, обаче беше без власт над себе си в това отношение. Гладстон обичаше да си избира един отвлечен принцип и да извлича от него своите предпочитания. Беше наклонен да вярва, че неговите желания са желанията на Всевишния. Упрекваха го не толкова за това, че държи в ръката си най-силния коз, но задето претендираше сам Господ да е сложил тоя коз в ръката му. Дизраели се отвращаваше от отвлечените принципи. Обичаше известни идеи, тъй като допадаха на неговото въображение, но оставяше на своята деятелност грижата да ги провери на дело. Когато променяше своето мнение, както в случая с протекционизма, Дизраели си го признаваше открито и минаваше за отстъпник; Гладстон подкрепяше своето постоянство със сламки и вярваше, че то се крепи на греди. Дизраели беше уверен, че Гладстон не е светец, обаче Гладстон не беше уверен, дали Дизраели не е самият дявол.

И двамата обаче се лъжеха по отношение на другия. Гладстон приемаше за верни всички цинични изповеди, които Дизраели правеше само напук; Дизраели пък считаше за престорени всички думи, с които Гладстон се изкарваше за добросъвестен. Дизраели, доктринист всъщност, се смяташе и препоръчваше за опортюнист; Дизраели даваше вид, че презира разума, обаче всъщност разсъждаваше добре; Гладстон вярваше, че действува по разум, а в действителност действуваше само по чувство. Гладстон беше голям богаташ, обаче си записваше внимателно всички свои всекидневни разходи; Дизраели, въпреки грамадните си дългове, харчеше парите си без сметка. И двамата обичаха Данте, обаче Дизраели четеше предимно „Адът“, а Гладстон — „Раят“. Дизраели минаваше за лекомислен, но в обществото беше мълчалив; Гладстон минаваше за сериозен човек, обаче до такава степен очароваше събеседниците си със своето бъбрене, щото ставаше необходимо човек да избягва среща с него, ако иска да продължава да го мрази. Гладстон се интересуваше само от две неща: религия и финанси; Дизраели се интересуваше и от хиляди други неща, освен от религия и финанси. Нито един от двамата не вярваше в набожността на другия, обаче и двамата се мамеха в това отношение. И най-после, Дизраели би останал твърде изненадан, ако да знаеше, че мистър Гладстон и жена му, когато имаха причина да бъдат особено весели, заставаха двамата прави пред огъня прегърнати и пееха:

Съпруг безделник, жена безгрижна,

Ще минем в песни и свирня.

Всички сгоди и несгоди на живота…

Когато двамата съперници станаха от местата си един след друг, в един мрачен декемврийски ден на 1852 година, за да вземат участие в разискванията по бюджета, изглеждаше, като че ли две свръхестествени сили ще се сблъскат. Гладстон, със своя добре очертан профил, със своите очи с цвета на ахата, със своите гъсти черни коси, отхвърлени с мощно движение назад, наподобяваше на Духа на океана. Дизраели, със своите бляскави къдрици, със своя малко превит силует, със своите дълги гъвкави ръце, наподобяваше по-скоро на Духа на вечния огън. След като се изказаха, стана ясно, че Дизраели притежава по-голям гений, обаче Гладстон бе възприел един тон на превъзходство, който допадаше повече на Камарата.

Никога никой друг бюджет не е бивал по-силно атакуван в Парламента от бюджета на Дизраели. Накараха го по тоя начин да изкупи своите нападки срещу Пийл. През течение на цяла една седмица, нощ след нощ, той бе осмиван, отрупван с присмех, гаври и презрение. Всички блестящи икономисти бяха доказали един след друг неговото невежество и лудост. Всички бяха подчертали с ирония неговото отказване от протекционизма.

Той стоя през цялото това време неподвижен, с крак върху крак, с ръце скръстени на гърдите, с полузатворени очи, бледото му лице забулено в апатия. Може би си мислеше сега за своите иронични намеци, употребени навремето от него срещу Пийл? „Ние не чуваме вече да се говори твърде много за джентълмените — земевладелци“. Сега на него му подхвърляха: „Ние не чуваме вече да се говори твърде много за прословутия протекционизъм“. Дизраели даваше вид, като че ли нито чува, нито чувствува. Когато най-сетне заговори, глухата грубост на неговия сарказъм показа, че е бил нащрек. Беше си наложил спокоен, издържан тон, само от време на време изпущаше по някоя и друга фраза, пропита с тъй горчива ирония, щото изглеждаше почти болезнена. Неговите начални думи: „Аз не съм роден министър на финансите, а спадам към долния слой на Парламента“ напомняха по един странен начин за Русо и бяха съвсем неочаквани за един шеф на консервативната партия. През време на продължителната му реч трая безспирна буря. Кратките проблясвания на светкавици и тътнежа на гръмотевици обкръжаваха и подчертаваха още по-силно мефистофелската фигура на оратора, каквато тя изглеждаше на неговите противници. Когато Гладстон стана да говори, настъпи облекчение. Бурята бе минала. Тържествените и моралистични фрази уталожиха приятно съвестите. Угодливата умереност на неговия тон подействува като отмора.

Тънката поезия на един английски бюджет е може би най-тайнственото изкуство за един нещастник като Дизраели, който не е бил възпитан още от детинство от музите на Уестминстър. Загадъчни, но безпощадни иначе закони правят щото едно пени данък върху захарта да предизвиква внезапно страшна дисхармония (всички стари познавачи на това изкуство започват да скърцат със зъби и да съжаляват новия диригент на оркестъра), докато едно пени данък върху бирата би съставлявал може би за техните уши най-сладостна мелодия. Данъкът върху малца и спестяванията за сметка на флотата следваха едно след друго в трудна, но строга иначе хармония, която без съмнение инстинктът разкрива на един човек, роден за министър на финансите. Гладстон, виртуоз по рождение в това строго и възвишено изкуство, разкри без големи усилия грешките на министъра — новак.

Дизраели слушаше със скръстени ръце, с твърде изморен поглед. От време на време той хвърляше поглед към часовника. Лорд Дерби, седнал пред една трибуна в очакване на гласуването, което трябваше да реши съдбата на неговия кабинет, проследи речта на Гладстон внимателно в течение на няколко минути, след това отпусна глава върху ръцете си и каза просто: „Свършено е с нас!“ В четири часа сутринта правителството бе свалено с триста и пет гласа, срещу двеста осемдесет и шест. Властвуването на кабинета се оказа извънредно кратко. Грациозните прощални думи на Дизраели не се поддават на описание. Той не прояви никаква тъга, а само помоли Камарата да го извини заради недопустимата разпаленост на неговата реч. Лорд Джон го поздрави за храбростта, с която се бе борил, и завесата падна. Вечерта Гладстон записа в своя дневник:

— Бог вижда колко много съжалявам, загдето аз трябваше да стана избрания инструмент за падането на Дизраели. Тоя човек притежава безспорно големи таланти. Желая много да се помоля дано може да се възползва от тях.

В либералното правителство, образувано веднага след това, Гладстон, скъсвайки най-после с миналото, влезе заедно с неколцина свои приятели пийлисти. Тоя кабинет се оказа толкова бляскав, щото, за разлика от предишния „Кабинет кой-кой“, го нарекоха „Кабинет на всички таланти“.