Андре Мороа
Дизраели (2)

II. На училище

Първородният син на Исак д’Израели бе кръстен на дядо си — Вениамин. Преди него се беше родила една дъщеря — Сара. През време на детските години между брата и сестрата царуваше пълна интимност. Бащинската роля на мистър Исак д’Израели се ограничаваше само в това да опъва несръчно, като човек на книгите, ухото на своя син. Мисис д’Израели, жена несхватлива по природа и непросветена, слушаше с почтителен страх непонятните за нея думи на своите преждевременно развити деца и се стараеше — с голям успех — да прави косите им на къдрици. Децата я обожаваха, но никога не й поверяваха своя вътрешен живот. Вениамин и Сара се възхищаваха твърде много на баща си, считаха го за много голям писател, обичаха хубавото му лице, но бяха разбрали, че е безполезно да очакват от него да се занимава с тях. Виждаха го само по време на обяд и вечеря, с плюшено таке върху прошарените си коси, разсеян, мълчалив. Те знаеха, че единственото му желание е да се върне при своите книги. Когато го бавеха, когато го смущаваха, той биваше много вежлив, но се чувствуваше колко силно го дразни това. Когато говореше със своите деца, разговорът му не биваше никога за всекидневния живот, а по неговите трудове, по издирването му. Готвеше се да напише „живота на Чарлз Стюарт“ и обичаше да обяснява на децата си, че Чарлз Сюарт не е бил тиранин, а напротив, един крал — кавалер и мъченик. Единствената религия в дома на Исак д’Израели беше предаността към Стюартите и омразата срещу пуританите.

Всяка неделя цялото семейство отиваше пеш до старите д’Израели — безкрайна, досадна разходка, а в края на разходката — намусената баба Сара посрещаше децата, щипеше ги по бузите, правеше кисели забележки относно обноските им и никога не им поднасяше нищо за хапване. В замяна на това дядо Вениамин даваше на децата по някоя пара, свиреше им на мандолина, разправяше им за Италия. Малкият Бен^[1] обичаше лудо разказите на дядо си, особено разказите му за Венеция. Обичаше да си представлява тоя град, с къщи подобни на дантела от дялан камък, с позлатени покриви. Дядото разказваше, че техният род дълго време е живял в Италия; по-назад в миналото, по времето на Фердинанд и Изабела, родът им е живял в Испания. Към разказите за Италия се примесваха спомени за турците, а към разказите за Испания — спомени за маврите. Когато си спомняше за мандолината и макароните на своя дядо, пред очите на малкия Бен се мяркаха също така и видения с чалми, с екзотични носии, везани в пищни цветове, из богатите слънчеви страни. Понякога Бен си лягаше под някое дърво в италианската градина и се отдаваше на мечти, възсъздаваше във въображението си странни, бляскави декори на своите мечти. В неговите видения се срещаха създания със съвършена красота: например млад кавалер англичанин спасява една царкиня от смърт и отдава живота си в служба на нея. И тримата се изгубваха в една гора, падаше нощ, неговите другари се изплашваха. Тогава Бен поемаше командването и се провъзгласяваше за главатар, защото в неговите блянове винаги той и само той командуваше, само той тържествуваше.

Още от малък Бен бе изпратен на училище, най-първо при някоя си мис Ропър, след това при Реверънд Потикани — почтен дом, където една дъщеря на проповедник „се грижеше за морала и за бельото“. В тоя дом Бен бе изненадан от едно откритие — стана му явно, че не е от една и съща религия и от една и съща народност със своите другари. Това нещо му се стори мъчно за разбиране. Къщата на Бен — с червени тухли, гръцко преддверие, три стъпала, малка желязна ограда покрай тротоара — беше чисто английска къща; неговият баща, със своето таке от черен плюш, с грижливо избръснато червендалесто лице, със своя приятен, подбран език, беше английски писател; Бен се беше учил да чете от английски книги, бяха го приспивали с английски люлчени песни, обаче там — в това английско училище — му дадоха да почувствува, че не е като другите. Той беше евреин, а неговите другари — с изключение само на едного — не бяха евреи. Това му се стори твърде неясно. Та нали евреите — както се говори в Библията — са оня народ, преминал през Червено море, живял в пленничество във Вавилон, построил след това Ерусалимския храм! Какво общо има той с тях? Сутрин, когато целият клас коленичеха за молитва, Бен и другото еврейче, по име Серж, трябваше да се отдалечават и да стоят прави. Веднъж в седмицата в училище идваше един равин да ги учи да четат староеврейски — един непонятен език, с букви наопаки, като глави на гвоздеи. Младият д’Израели съзнаваше, че идването на равина го държи настрани от някакво загадъчно причастие, че преподаването на равина е донякъде смешно в очите на учителя и на другите ученици. Това го караше да страда. Той беше горделив, искаше да му се удивляват всички и във всичко. Когато играеха на прескачане, Бен никога не се съгласяваше да наведе гръб да го прескачат. А най-много от всичко страдаше, защото не обичаше другаря си Серж. Струваше му се отвратително да го свързват с такова долно същество. Момчетата, към които Бен се бе привързал, имаха нежни коси и сини очи, умът им беше по-бавен от неговия, обаче той ги обичаше от все сърце. Спрямо тях Бен проявяваше удивително търпение. Имаше един малък Джонс, син на лекар; през време на междучасията Бен му разказваше приказки за разбойници и за техните пещери, а приказките си придружаваше с набързо нахвърляни с молив картинки. Когато Бен се сдобиваше с нова книга, малкият Джонс сядаше край него и двамата четяха наедно. Само че Джонс биваше още някъде към средата на страницата, когато Бен вече я беше преминал цялата с очи и се готвеше да обърне. Той толкова много беше чел, толкова много беше слушал от баща си за книги, щото речникът му беше огромен, а и най-мъчните изречения и слова за него не бяха никаква пречка. Малкият Джонс въздишаше, бързаше да настигне другаря си. Тогава Вениамин д’Израели отгатваше отчаянието на своя приятел, поусмихваше се и казваше твърде нежно: „Може да те почакам“.

Вечер, в стаята за учене, Сара и Бен често пъти си говореха по тоя чудноват въпрос за евреите и за християните. Защо ги упрекваха за тяхното рождение, щом те не са си го избрали, нито са имали власт над него? Колчем поискваха обяснения от баща си, Исак д’Израели, философ волтерианец, вдигаше рамене. Искаше да каже, че това няма никакво значение. Суеверия. Той самият никак не се срамува, че е евреин. Напротив, говореше с голяма гордост за историята на своята раса. Само че считаше за много смешно да се поддържат в една разумна епоха едни обреди и вярвания, пригодени за нуждите и умствените способности на скитнически арабски племена отпреди хиляди години. Както баща си, така и Исак д’Израели, за да му угоди, си бе останал записан в синагогата и плащаше членските си вноски. Даже беше позволил — за да избегне разпри и да не загуби няколко часа от своето четене — вкъщи да идва един еврейски равин да учи сина му на староеврейски език. Самият той обаче не вярваше в никаква догма и не се придържаше към никакви обреди.

Въпреки това си становище — а може би именно поради него — един ден през 1813 година Исак д’Израели узна, че лондонските евреи, горди с неговите литературни успехи, са го избрали за председател на своята община. Исак се възмути и още същия миг им написа едно остро писмо:

„Един човек, живял винаги вън от вашата среда, който и сега води уединен живот и не може да участвува във вашите църковни служби, защото те разрушават, вместо да поощряват набожните чувства; който се е ограничавал да търпи известни части от вашите обреди, готов да прави големи отстъпки по въпроси, които той счита за безпредметни — един такъв човек, ако той има капчица чест и разум, не може да приеме една почетна служба във вашата среда“.

Консисторията осъди своя председател — по неволя да плати четиридесет английски лири глоба. Исак д’Израели отказа да плати глобата. Три години го оставиха на спокойствие, след това еврейската община поиска глобата да бъде платена. През това време дядото беше починал, запазил до своята деветдесет годишна възраст, въпреки своята отвратителна жена и разочарованието от сина си, своето непоколебимо душевно спокойствие. Заедно с него изчезна и последната връзка, наистина твърде слаба, между това семейство и активното еврейство. Исак д’Израели отговори на консисторията, като помоли да зачеркнат завинаги името му от списъка на правоверните. Тоя човек с такъв благ характер беше способен да се разсърди, щом засегнат спокойствието му.

Макар и да бе престанал да бъде евреин, Исак не стана християнин, но се чувствуваше отлично в това свое неопределено положение. Един от неговите приятели, историкът Шарон Търнър, му направи забележка, че неговите деца имат интерес да следват религията на по-голямата част от английския народ. Особено за синовете, ако не бъдат покръстени, голяма част от службите остават за тях недостъпни, защото евреите, както впрочем и католиците, бяха лишени от граждански права. Исак д’Израели питаеше голямо уважение към тоя Търнър, защото пръв той бе изследвал англосаксонските ръкописи в Британския музей. Освен това хубавата и суха баба Сара, вярна на своите сръдни от младини, настоя пред него да освободи нейните внуци от една връзка, причина за толкова нейни страдания навремето. Исак д’Израели възприе тия съвети. В дома му се появиха катехизис и молитвеник, децата му едно след друго бяха отведени в църквата Сент Андрю и бяха покръстени.

Вениамин бе тогава на тринадесет години. Налагаше се, едновременно със смяната на религията, да бъде сменено и училището. Но къде да го изпратят? Баща му се замисли за Итън; майка му се боеше да не би там Бен да бъде нещастен. Явно беше, че един млад евреин, толкова отскоро покръстен, няма да бъде приет твърде радушно в Итън. Бен беше готов да си опита щастието, обаче благоразумието го накара да послуша съветите на родителите си. Исак д’Израели често пъти беше срещал при книжарите вехтошари някой си Реверънд Когън, купувач на редки издания и известен като единствения проповедник извън англиканската църква познавач на гръцки език. Един човек, чел толкова много, не можеше да не бъде съвършен; решено бе нему да бъде поверен Бен.

Училището на д-р Когън беше стара сграда, обрасла с бръшлян. По стените на голите класни стаи, с дъбови чинове околовръст, бяха окачени големи надписи: „Аз съм Пътят, Истината, Живота“. Шестдесет и двама ученика, любопитни и заядливи, се натрупаха около новодошлия. Хубавото му облекло биеше в очи. Облеклото му беше твърде изискано, кожата на лицето му мургава, лицето му хубаво, но някак странно, чудновато. Новите му другари се завглеждаха в него с малко насмешливо любопитство. Бен ги изгледа смело и им отвърна със същия твърд поглед. Той беше решен да се озъби на всички страни и да отговори, ако стане нужда, на презрението с нахалство.

— Нищо от това — казваше си той, когато изгубваше търпение, — и те са момчета като мене, трябва да им се наложа.

Още първите уроци извадиха наяве преимуществата и слабите страни на неговото дотогавашно учение. Училището беше твърде напреднало по латински и гръцки, много повече от Бен. Обаче, когато дойде ред да се измисля и да се пише, неколцина ученици откриха, че Бен разкрива за тях един нов свят на чувства и мисли. Започнаха да повтарят неговите думи. Другарите му започнаха да преписват неговите стихове, за да ги показват на сестрите и братовчедките си. Около Бен се образува нещо като кръжец от модернисти. Макар и да мразеше резките движения, амбицията надделя над характера му и Бен започна да се упражнява системно, за да напредне в телесните упражнения. В скоро време той стана твърде популярен и бързо зае първо място, а това го опияни. Когато се разхождаше сам, свикна да си въобразява, че е министър-председател или главнокомандуващ… струваше му се, че трябва да е нещо блажено.

За да закрепи властта си, Бен организира театрални представления мимо училищния правилник. Той обожаваше театъра. Когато родителите му го заведоха за пръв път на театър, когато чу там добре подбраните речи, когато видя изумителните авантюри, Бен остана очарован. Най-после бе намерил един свят, съставен от същества по неговия вкус, същества творци на велики дела и които говорят също като героите на неговите блянове… В училище бе образувана театрална трупа. Бен стана директор, режисьор, главен актьор. Седмица след седмица минаваше, Бен се наслаждаваше на тоя нов живот, на своята власт; беше напълно щастлив.

Той беше толкова щастлив, щото не почувствува приближаването на бурята. Успехът му донесе радости и той повярва в своята наивност, че всички останали споделят тия радости ведно с него. Той беше проявил твърде рязко своето презрение към бавните по ум. Макар и да беше покръстен, считаха го за еретик. Негови най-върли врагове станаха повтарящите в класовете, защото допреди идването на това момче с черни къдрици те бяха господствували безпрепятствено над другарите си. Задкулисната власт на Бен, основана върху удоволствието, с всеки нов ден все повече се засилваше и това ги дразнеше. Те обадиха на Реверънд Когън, директора, за театралната трупа и тайните представления.

Реверънд Когън възмутен се втурна в клас и държа реч върху тия нови, скандални нрави:

— Никога досега — каза той, — в нашето училище, в това семейство, нищо подобно не се е виждало. Без съмнение някакъв новак, размирник, неспособен да възприеме духа на това училище, е замислил тоя план.

Опозицията се залови с радост за тия думи. През време на следното междучасие група ученици минаха покрай малкия д’Израели и се изсмяха злъчно. Някой подсвирна. Бен се обърна и каза спокойно:

— Кой подсвирна?

Най-едрият измежду повтарящите пристъпи към него и каза:

— Не щем вече да ни управлява новак!

Бен го цапна с юмрук право в лицето. Около двамата боксьори се образува кръг. Бен беше по-дребен, по-слаб, обаче беше пъргав, извънредно подвижен. Биеше се с голяма ловкост, с дива смелост. В скоро време другият потъна в кърви. Учениците, поразени до немай-къде, наблюдаваха как техният законен главатар започва да губи съзнание и най-после се строполи на земята. Мълчание и смайване съпроводиха падането на дотогавашния „режим“.

Може би учениците на Реверънд Когън не щяха да бъдат толкова изненадани, ако да знаеха, че победителят от три години насам тайно бе взимал уроци по бокс.