Андре Мороа
Дизраели (17)

V. Млада Англия

А какво бихте правили вие с потира Господен, ако бихте го намерили?

Манерс и Смит, след продължително проучване на политическото положение, бяха дошли до заключението, че единственият начин да останат верни на себе си, бе да образуват нова партия, колкото и малка да бъде тя. Трябваше им обаче опитен шеф водач. Защо да не им стане водач Дизраели, щом като и без това е свободен? Смит и неговият приятел Кочрейн (наричаха го в интимен кръг Кок) отидоха в Париж да се срещнат с Дизи; завариха го на върха на неговия триумф — унесен като дете в своите успехи, преизпълнен от радостното съзнание, че неговата чакалня е пълна винаги с министри. Макар и да наближаваше четиридесет години, той все още запазваше своята приятна способност да бъде обаян от собствения си блясък.

— Затворен насаме с Луи-Филип в Сен Клу — така писа Смит на Манерс, — той се вижда вече като основател на нова династия, със своите къдрици ала Манфред гравирани върху монетите на кралството.

Дизраели ги прие с ентусиазъм. Направиха помежду си една тайна уговорка, че всички депутати, членове на новата партия, се задължават да гласуват винаги заедно и да възприемат решенията на болшинството — това бе сторено, за да се угоди на любителя на конспирации. Дизи веднага започна да си представлява как групата нараства, как възниква нова партия, с петдесет, шестдесет членове… борба, срещу шефа, Пийл обзет от безпокойство, унижен…

Хранеха се заедно на село, в равнината Монсо Монсо, в Роше де Кацнал; връщаха се в Париж; разискваха продължително, през време на разходките си около площада Вандом; най-после спогодбата бе постигната.

Кок не беше така доволен от Дизи, както Смит. Той смяташе, че Дизраели се впуща премного в сметки, че се отдава премного на своята амбиция. Упрекваше го, че е премного духовит, но без усет към хумора, тоест без чувство на критика към самия себе си. И Манерс също така, след като Кок го постави в течение на постигнатата спогодба, прояви известно безпокойство. Преследват ли те положително една и съща цел? Дизраели мислеше преди всичко за борба срещу правителството; неговите последователи искаха само да съберат около себе си приятели, обвързани помежду си от общи разбирания. Те считаха за лудешки обширните комбинации на Дизи. Да свалят Пийл от власт?

Преди всичко, такова нещо беше невъзможно… министър-председателят имаше зад гърба си грамадно мнозинство. Освен това желателно ли беше това сваляне? Щом тяхната малка група се превърне в истинска партия, принудена да жертва своя идеал пред политическите интриги, завистта щеше да ги разедини и хубавата играчка щеше да се строши.

— Да можех да бъде уверен — писа Джон Манерс, — че Дизраели вярва във всички свои думи! Неговите исторически възгледи са също като моите, обаче вярва ли той в тях?

По отношение на религията, Манерс беше взискателен, защото бе верующ; обаче след няколко разговора с Дизраели остана с убеждението, че Дизи е силно привързан към умерения оксфордизъм, тоест към една по-романтична англиканска църква, без да бъде напълно преустроена по католишки образец. Циникът Смит слушаше с насмешка религиозните разговори на двамата си приятели. Техните гледища се различаваха толкова много, щото нито един от двамата не забелязваше различията. За Дизи Англиканската църква представляваше една грамадна историческа сила, следователно по необходимост трябваше да бъде тачена и поддържана; обаче мисълта, че може да се отдава някакво буквално значение на религиозните доктрини, беше съвършено далеч от него. За Джон Манерс вярата представляваше една тъй очевидна необходимост, щото за него беше съвършено неразбираемо, как би могъл един човек да живее, без да бъде уверен по всички точки на своята религиозна доктрина. Смит със своя извънредно бистър поглед бе писал:

— Привързаността на Дизраели към умерения оксфордизъм прилича на привързаността на Наполеона към умереното мохамеданство.

* * *

Веднага след завръщането на Дизи в Лондон, групата влезе в действие. Четирмата посветени в тайната заеха места в Парламента наедно, зад Пийл, разменяха постоянно своите впечатления от разискванията в заседанията и гласуваха без колебание срещу правителството, когато неговото становище биваше противно на принципите на Млада Англия. Така например гласуваха заедно с радикалите закона за закрила на детския труд (децата по него време работеха често по дванадесет часа на ден) и отказаха да гласуват закона за крутите мерки в Ирландия. Във всички такива случаи те се отделяха тържествено от партията и един от тях излагаше доктрината на народния консерватизъм.

Нищо не би било в състояние да раздразни Пийл повече от тоя системен бунт, основан върху една доктрина. Човек със заповеднически нрав, свикнал да му се подчиняват сляпо, той винаги бе управлявал своите партизани с една нетърпелива студенина. Когато някой негов партизанин идваше да го запита свенливо: „Мисля, че трябва да взема думата“… той отвръщаше сухо: „Непременно ли?“… Даже и в заседанията на министерския съвет, ако някой от неговите колеги си позволяваше да не бъде на едно мнение с него, той грабваше вестник и се намръщваше.

— Та той ще ме изгони с ритници, ако посмея да му отговоря — казваше един от неговите министри. — Тая опозиция от страна на три деца и един романист го накара да изпадне в крайно раздразнение. Естествено, той приписа цялата интрига на Дизраели и започна да се отнася към него като с куче. През време на заседанията, при най-невинни запитвания, той му отговаряше със съкрушително кратки отговори. Дизраели подчерта това негово държане с думите: „Многоуважаемият барон, със своята вежливост, пазена от него като монопол само за неговите приятели“… — Консерваторите, нагрубявани често от Пийл, се закискаха прикрито и сведоха очи надолу.

Един от министрите, Сър Джеймс Грахам, писа на Крокър:

— Колкото се отнася до Млада Англия, Дизраели всъщност, като най-ловък измежду тях, държи в свои ръце нишките и движи куклите. Според мене, той е човек без принципи и доведен до отчаяние, сега търси средства да сплаши правителството. Аз съм на вашето мнение, че тия хора ще се върнат на яслата, след като се наприпкат и налудуват. Един-два камшика, нанесени ловко, могат да ускорят и да осигурят връщането им. Само Дизраели е вреден, а с него аз нямам никакво желание за разбирателство. Ако го прогоним в редовете на нашите открити врагове, толкова по-добре за партията.

Сама кралицата, привързана сега към своя Сър Роберт, писа с възмущение на своя чичо, белгийския крал, че „по грешка на една банда луди глави“ насмалко щяла да изгуби своя министър. Пийл се присъедини към мнението на Грахам и Крокър и реши да изключи Дизраели от партията; веднъж изолиран, той щеше да изгуби мандата си при идните избори и по тоя начин ще се отърват от него. На пленарното заседание на консервативната парламентарна група не го поканиха. Дизраели запита правителството, в случая опущение ли е станало или неповикването му означава изключване. Отговориха му, че опущението е съзнателно и че неговото държане от известно време насам е достатъчно да му обясни причината.

Публиката започна да узнава за съществуването на Млада Англия. Тая клика млади джентълмени с бели жилетки пишеха лоши стихове, говореха за рицари, за замъци с кули и феодали, претендираха да спечелят работниците чрез феодални турнири; всичко това започна да се вижда забавно на Джон Бул. Пънч^[1] помести „Стихове до една фуста, от един осъден Младо-англичанин“, който искал да бъде вързан за стърчишката на някоя кола и да му наложат един хубав пердах с камшик, за да възобнови „едно хубаво старо английско наказание“. Обаче не всички се смееха. Четирмата приятели предприеха заедно едно пътуване до Манчестер и на едно работническо събрание бяха посрещнати добре. Манерс и Смит имаха продължителни разговори с фабрикантите и разбраха, че покрай мнозината груби и алчни фабриканти, има и мнозина човечни измежду тях. В това те съзираха елементите за едно ново феодалство, ако фабрикантите бъдат в състояние да схванат своите обязаности. Да се декларира срещу индустрията е много глупаво и неуместно. Трябва да се спечели индустриалната младеж за народния консерватизъм.

През ваканцията четирмата се срещаха ту в една, ту в друга от техните големи къщи. Дизраели обичаше тия събрания. Неговото разбирателство с тия млади хора беше станало по-пълно от когато и да е. Между тях и него съществуваше една силна връзка — общата им любов към романтичното, идеята, че животът не е само една долна борба на интереси и нужди, но че може да се поддържат в живота и пламенни приятелства, абсурдна и благородна вярност, вкуса към хубавото. Джон Манерс, след като бе открил в Дизраели тия чувства и след като се бе уверил в тяхната чистота, се бе привързал към него не по-малко от другите двама свои приятели. Тримата му пишеха вече общо: „Драги Сид и капитане“. Колкото до него самия, когато биваше с тях, той се чувстваше отново подмладен, но изпитваше и една свобода, дължима на неговото рождение, непозната му дотогава. Привидният цинизъм, наложен му от суровия живот, се разтопяваше. Той беше признателен на своите приятели, загдето въплъщават неговите блянове.

Още веднъж неговите мощни чувства го вдъхновиха да пише. Той замечта за един роман с герои — неговите приятели Смит, Манерс и други — роман и същевременно политически акт, с цел да покаже недъзите на съществуващите партии и възможната роля на едно консервативно верую. Под листнатите сенки на своите паркове, Дизраели обсъди новите си проекти заедно със своите съюзници. Той си състави план за една трилогия на модерна Англия: Аристокрацията, Народът, Църквата. Стремежът към писателство го обземаше все по-силно, политиката оставаше на втори план. Дизраели се затвори в Браденхам и се залови за работа. Но добре запознат със своя колеблив характер, той си каза:

— Искам да разчистя всичко до януари, ако мога, защото не може да се месят дела и мечти.

* * *

Едно след друго, през 1844 и 1845 година, Дизраели обнародва първите два тома от своята трилогия „Млада Англия“ — Конингсби и Сибил.

Конингсби или Новото поколение беше едновременно и един роман на неговите приятели — сатира върху политическия живот и едно средство за Дизраели да определи своята доктрина посредством един роман. Смит беше му послужил като първообраз за неговия герой Конингсби; ведно с него бяха обрисувани и Манерс и Кочрейн. Той ги представи първом в Итън и Кембридж, разочаровани от глупавите идеи на своето време, изпълнени от презрение еднакво и спрямо либерали, и консерватори — спрямо консерваторите — защото не желаят нищо да запазят, спрямо либералите — защото мразят свободата. „Консерваторското правителство? Ах! Да, дела либералски, принципи консерваторски.“

Конингсби, при търсенето на една нова доктрина, се среща с една загадъчна личност — Сидония, който му разяснява най-после света. Сидония е евреин, по произход от Испания, царски богат, една смесица между Дизраели и Ротшилд, или по-точно казано, както Дизраели би желал да бъде, или както би желал Ротшилд да бъде. Думите на Сидония са кратки, красноречието му съвършено. Изглежда да е обсъдил всички въпроси. Той разрешава с няколко думи и най-мъчните въпроси, с едно почти свръхчовешко спокойствие. Ако може да му бъде направен някакъв упрек, то е само, че му липсва сериозност. Над най-сериозните му речи се носи лек дух на насмешливост. Той минава от най-дълбока сериозност към пронизващ сарказъм. Обаче тая привидна липса на сериозност се изкупва с една крайно голяма свобода на духа, дължима може би именно на тая липса.

Сидония вдъхва на Конингсби вяра в гениалната личност.

— Но пред едно необятно обществено мнение, какво представлява отделният човек? — пита Конингсби.

— Дар божи — отговаря Сидония.

— А каква цел трябва да преследва младежта?

— Трябва да се стреми към форма на управление, която да може да бъде обичана, а не търпяна. Трябва да обладава героична амбиция — чувство, без което държавата не е здрава, без което политическият живот е гозба без сол, короната без украса, Църквата — обикновена администрация, Конституцията — блян.

Книгата завършва в момента, когато Конингсби влиза в Парламента; тя възхити Млада Англия, защото беше нейната епопея.

Сибил или Двата народа не бе по-малко бляскава. Двата народа са Богатите и Бедните. Книгата беше предназначена да посочи на англичаните какъв всъщност е животът на бедните. Дизраели описа в нея мизерията в селата, в работническите градове, в мините. Действието се развиваше мелодраматично, обаче картините из живота на широките народни маси бяха точни и трогателни, без преувеличение. Читателят чувстваше, че са рисувани със съчувствие, но същевременно и добросъвестно. В никоя от своите книги Дизраели не бе проявил по-голяма сериозност. Щом заговори за народа, той бе престанал да си служи с ирония, а книгата си завърши с истинска пламенност, с едно действие на вяра, като възлагаше на златната младеж грижата да търси лек за толкова злини, тъй като народът е безсилен, ако не се бори под водачеството на свои естествени водачи.

— Моята молитва е да можем да доживеем времето да видим Англия наново свободна монархия, с народ щастлив; моето убеждение е, че тия величави последици не могат да бъдат извоювани, освен чрез енергията и предаността на нашата младеж. Ние живеем в една епоха, когато понятията млад човек и равнодушен човек не може вече да бъдат синоними. Ние трябва да се подготвим за утрешния ден.

Върху първата страница на Сибил бе писано:

— Желая да посветя тая книга на една жена, чиято хубава душа и благороден характер винаги са я подтиквали да съчувствува на страдащите, чийто нежен глас често е насърчавал, чийто вкус и преценка винаги са напътствували автора на тия страници — на най-строгия критик, на най-съвършената съпруга.