Андре Мороа
Дизраели (8)

VIII. Победата над Лондон

Разбрах, че имам много щастлив крак. Това не го знаех досега.

(Из едно писмо на Дизраели)

Отсъствието от Лондон беше произвело очакваното въздействие. Лондон не си спомняше вече нищо друго за младия Дизраели освен това, че е талантлив писател, много хубаво момче, облечен със забавна живописност, завърнал се от Ориента отрупан с впечатления, интересни и забавни за слушане. Достатъчна беше една-едничка покана, за да се заредят и останалите покани, от значение за неговите цели. Първата покана дойде естествено от страна на Едуард Булуер.

Булуер, амбициозен също като Дизраели, но по-облагодетелствуван по рождение, беше изпреварил твърде много своя приятел през време на изтеклите две години. По времето, когато бяха обнародвали своите първи романи — единият „Вивиян Грей“, а другият — „Пелхим“, можеше да се предполага, че ще напредват почти едновременно. Обаче Булуер бе съумял да запази по-добре първата си слава. През април 1831 година той бе провъзгласен за член на Парламента и се числеше към крайните радикали; беше станал директор на едно голямо списание.

Тая завидна външност прикриваше големи семейни мъчнотии. Тия резултати бяха постигнати само с цената на тежък труд, а покрай него всичко останало, а най-вече мисис Булуер, беше пожертвувано. Горкото „бараче“ чувствуваше, че е загубила завинаги своето „паленце“. Когато го виждаше насаме — това му се случваше твърде рядко — тя му се оплакваше. Пред обществото семейната двойка даваше вид на пълно разбирателство.

Няколко седмици след завръщането си Дизраели получи едно писмо от Булуер:

— Мой драги Дизраели, ако не съм измежду първите, позволи ми поне да не бъда последния да те поздравя с твоето щастливо завръщане. Научих го вчера от нашия общ съюзник и издател Колбърн: „Мистър Дизраели, сър, се е завърнал в града — младият мистър Дизраели! Няма ли да ни донесе някое хубаво, леко описание на своето пътешествие?“ Ще поговорим по тоя въпрос… Мисис Булуер ми дари тая сутрин едно синче, както казват порядъчните хора. Имам следователно извинение да ти пиша такова кратко писмо, обаче пиши ми и ти и ми кажи как си.

Няколко седмици след това Дизраели нае една ергенска квартира на улица „Дюк Стрийт“. Сара знаеше много добре, че брат й се чувствува нещастен, щом остане без цветя, затова му изпрати от Браденхам няколко саксии с герании, отгледани с голяма обич. Веднага след това Дизраели отиде на вечеря у Булуер. Къщата и трапезата бяха подредени с безумно бляскав разкош. Мисис Булуер, по-елегантна и по-хубава от преди, държеше върху коленете си едно кученце, „не по-голямо от райска птичка и не по-малко хубаво“. Поднесоха шампанско в чаши, подобни на купа. Дизраели никога не бе виждал нещо подобно и всичко му се стори неизказано фино. Гостите бяха достойни за разкошната обстановка — прочути имена, големи хубавици, велики таланти. Дизраели най-често спираше поглед върху пленителната мисис Нортън, една от внучките на Шеридан, и върху граф Алфред д’Орсе, току-що пристигнал в Лондон и заел там положението си на първо конте — положение ново дотогава за един французин.

Много от дамите пожелаха да им бъде представен авторът на „Вивиян Грей“ и „Младият херцог“. Някоя си мисис Уиндам Луис, съпруга на депутат, настоя особено много.

— Хубава женичка — писа Дизраели на сестра си, — голяма любителка на флирта, много приказлива, надарена със словоохотливост — според мене — ненадмината, просто не мога да ти я опиша. Каза ми, не обича мълчаливите, меланхолични хора. Отговорих й, че не се съмнявам.

Дизраели си спечели една покана от страна на мисис Нортън. Беше й се понравил; беше говорил малко, бляскаво, а тя имаше нужда от приятни събеседници. Англичаните по него време имаха обичай да заместват най-важния глагол във всяко изречение с някое движение. Тоя млад мъж с редки, но съвършени изречения се явяваше в разрез с модерните тогава недомлъвки.

* * *

Дизраели направи посещение на Каролина Нортън, облечен с палто от черно кадифе, червени панталони със златно везмо, алена жилетка, бляскави пръстени, бели кожени ръкавици.

Съпрузите Нортън заемаха в Стори Гейт един толкова мъничък апартамент, щото една голяма софа изпълваше целия салон. Бели муселинови завеси се преплитаха на прозорците пред един балкон, целия в цветя. От същия този балкон всяка сутрин мисис Каролина Нортън казваше „добро утро“ на своя знаменит приятел лорд Мелбърн на отиване в Парламента. Казваха, че Нортън търпял това сантиментално приятелство, защото имал полза от него.

Мъничкият салон беше претъпкан с цяла тълпа знаменити политически мъже и писатели и буквално блестеше от необикновената красота на Шеридановите внучки. В едно кресло бе седнала майката на мисис Нортън; за нея казваха, че си оставала все още по-хубава от всички жени на света, с изключение на трите си дъщери — домакинята мисис Нортън, мисис Блекууд и най-хубавата от трите, Джорджина леди Сеймур. Пред Джорджина дори и сестрите й бледнееха. Мисис Нортън имаше черни коси, винаги на плитки, завити около главата с черти на хубава гъркиня, с прелестен начин на излеко зачервяване. Колчем някоя дума от разговора я трогваше, изведнъж бегла червенина се примесваше с нежния матов оттенък на кожата й, задържаше се за миг и изчезваше. Очите и устните й притежаваха необикновен блясък, като да бяха сътворени от скъпоценни камъни: диаманти, рубини, сапфири. Леди Сеймур беше съвършено различна; кожата на нейното лице беше бледа, прозрачна; очите й със своя мек блясък имаха вид на фонтани при лунна светлина. Когато някой изказваше пред мисис Нортън възхищението си, възбудено от толкова много хубост, тя поглеждаше със снизходителна усмивка мъничкия си салон и своите ослепително хубави сестри и казваше:

— Да, доста хубави хора сме.

Разговорът с мисис Нортън очарова Дизраели. Тя обладаваше един възхитителен начин да разказва леки историйки и да свежда свенливо надолу клепачите си с дълги гъсти клепки.

— Бях снощи на вечеря у мисис Нортон — писа той на Сара. — Вечерята беше в чест на най-големия й брат. За него тя казва, че бил „единствения почтен човек от семейството, защото страда от някаква болест на черния дроб…“ Сестрата, мисис Блекууд, е също така много голяма хубавица, чисто Шеридановска хубост. А тя ми каза, че не била нищо: „защото, вижте, Джорджи е у нас хубавицата, Кари — духовитата — аз би трябвало да бъда добрата, само че нямам никаква наклонност.“ Трябва да ти призная, че ми се харесва безкрайно много. Освен това тя знае всички мои книги наизуст и приповтаря цели страници от „Вивиян Грей“, „Конхарини Флеминг“ и „Младият херцог“.

Трите Шеридановски грации скоро започнаха да играят една очарователна роля в живота на младия автор. И трите бяха твърде свободни; мисис Нортън, очарована да може да се откъсне от своя непоносим съпруг, обичаше да кани Дизраели да я води на театър и на бал. На него му беше приятно да се явява всред обществото заедно с нея.

Лондон по него време притежаваше един чар ала Вато — банкети, балове, празненства по Темза. Дизраели отникъде не липсваше. Беше забавен, водеше със себе си хубави жени, беше се завърнал от пътешествие. Търсеха го отвсякъде:

— Лесно прониквам в най-видните салони, където няма нито завист, нито злоба, а хората обичат само да се удивляват и забавляват…

Масата на „Дизи“ (така го беше прекръстил Мейфеър) се отрупваше с покани от страна на аристокрацията. Правеше му удоволствие да приема поканите. В това блестящо, духовито, гостоприемно общество той се чувствуваше повече на мястото си, отколкото всред буржоазите от своето детство. Свободната, смела грация на тия млади жени, на тия млади лордове, го очароваше. В тоя свят той срещна своите приятели от бляновете си — младежи с руси коси, лекомислени англичани, обкръжени с блясък, хубави англичанки от висшата аристокрация. Той обичате разкоша на техните домове, хубостта на цветята, блясъка на жените. Студената му гордост започна да се стопява, поне повърхностно. Започна да придобива вяра в себе си.

— Искам много — писа му неговият баща, — твоят характер да ти позволява да пишеш по-спокойни писма.

Бен обаче не беше способен да пише спокойни писма. Красотата на живота го опияняваше.

Голямото му влечение към историята го подтикваше да търси дружбата на старите. Една от най-добрите му приятелки беше старата леди Корк — въпреки своите седемдесет и седем години, тая жена все още даваше приеми всяка вечер. Беше най-хубавата и най-веселата жена измежду всички стари вдовици. Героите и героините на нейната младост, на зрялата й възраст, на нейната старост — любимци, военни, поети — бяха изчезнали от света; тя помнеше Брайтън като рибарско пристанище, Манчестер — като село; тя самата си оставаше все същата — любопитна, весела, жадна за развлечения, за новости. Понеже намери в тоя млад мъж духовитост и любознателност, тя му даде пред обществото своята мощна закрила. „Една прекрасна историйка — писа Бен на Сара —

В понеделник лорд Карингтон бил на гости при леди Корк.

Леди Корк: — Познавате ли младия Дизраели?

Лорд Карингтон: — Хъм! Защо? Е?…

Леди Корк: — Защо ли? Той е ваш съсед, нали?

Лорд Карингтон: — Баща му, да.

Леди Корк: Зная. Баща му е един от моите най-скъпи приятели. Аз съм луда по Дизраели.

Лорд Карингтон: — Младият е много особен човек. Бащата обичам, много тих, почтен човек е.

Леди Корк: Защо смятате младия за особен човек? Аз решително не вярвам Вие да сте в състояние да го оцените.

Лорд Карингтон: — Тоя човек е много размирен. Сега не ни тревожи твърде много; винаги пътешествува. Мисля, че и сега се намира в чужбина.

Леди Корк (буквално): You old fool!^[1] Той ми изпрати днес тая книга! Не я гледайте, не можете я разбра. Най-хубавата книга, написана досега!… В чужбина, а! Той сега е най-известният човек в Лондон. Без него нито един прием не излиза както трябва. Херцогиня Хамилтън казва, че бил безподобен. Леди Лаунсдейл е готова да даде за него главата си с раменете заедно. Той не би дошъл у вас, ако го поканите на вечеря. Той не дружи с хората само защото са лордове; той търси в тях елегантност, хубост или духовитост, а вие сте много почтен човек, но нищо повече.

Старият лорд посрещнал тези думи много добродушно и се засмял. Леди Корк е чела моята най-нова книга ред по ред. Аз не се съмнявам в искреността на нейното възхищение, защото купила червено кадифе за седемнадесет шилинга и сега нейната камериерка ще подвърже книгата.“

Описанието е направено без съмнение за Сара; би било неразумно да му се вярва дума по дума. Домашните му прощаваха — когато работата се касаеше до успехите на Вениамин, да им поднася описания с малко пресилени краски; самият Вениамин знаеше много добре, че Сара, когато чете писмата му, умее да отлъчва действителното от въображението на Бен. Да подчертава успехите си обаче му придаваше самоувереност.

Вечер цялата английска аристокрация се срещаше в Алмакс, нещо като затворен клуб за танци, поставен под покровителството на най-видните и най-недостъпните дами от аристокрацията, управляван по най-строги правила. Там можеше да се влезе само по къси панталони, с копринени чорапи. Херцог Уелингтън направил опит да влезе в клуба с някакво друго облекло; вратарят се изпречил пред него и му заявил:

— Ваше превъзходителство не може да бъде допуснат по панталони.

Дисциплиниран войник, херцогът се върнал, без да възрази нищо. Дизраели станал редовен посетител на Алмакс. Там се гласяха много женитби; и на Дизраели му предложиха няколко бляскави женитби; той докладва на сестра си Сара:

— Искате ли леди X.… да Ви стане балдъза; много интелигентна, двадесет и пет хиляди лири, много нежна — така ми казаха снощи. Колкото се отнася до любовта, колкото от моите приятели са се оженили по любов, сега вече или бият жените си, или са се развели вече. Това е буквално вярно. Аз може да извърша много лудории в живота си, но няма да се оженя по любов, защото съм сигурен, че това е гаранция за нещастие.

* * *

Благоволението на жените водеше със себе си, само че по-бавно, и благоволението на мъжете. Някои от мъжете го поканиха на политически банкети; това беше най-горещото му желание. Една вечер, у лорд Елиот, Дизраели се намери седнал до сър Роберт Пийл, великия водач на консервативната партия. Всички сътрапезници бяха като сплашени от неговото присъствие. Дизраели разглеждаше с жадно любопитство тоя строг и мощен човек, отрупан от съдбата още от млади години с всичко, бленувано от Дизраели.

Син на крупен фабрикант, собственик на едно от седемте най-големи богатства на Англия, Пийл от най-ранните си детски години е бил възпитан за министър-председател. На пет години го покачвали върху маса и го карали да повтаря заучени речи. От Оксфорд излязъл с отличие „двойно пръв в класа“ по класическите предмети и по естествените науки — нещо рядко. На двадесет и една година неговият баща му откупил един мандат в парламента. На двадесет и три години става държавен подсекретар. Известно време го упреквали в непризнателност спрямо Канинг, срещу когото се бе борил до смъртта му, след като е бил негов приятел; политическият свят беше забравил това и сега, на четиридесет и три години, Пийл се ползваше с невероятен престиж дори и всред своите противници. Беше символ на почтеност и на английска солидност. Радваха се, че е едър, с черти на римска твърдост; примиряваха се с неговата надменност и студенина. Дизраели долови в него нервни движения на почти болезнена чувствителност, естествени в един човек, свикнал на властничество; Дизраели разбра, че животът на един министър трябва да е труден. Тая вечер обаче Пийл беше решил да се покаже любезен, отнесе се към младия писател с доста снизходителна фамилиарност и се шегуваше с търпима надменност; на Пийл далеч не му минаваше през ум, че неговият незначителен съсед в това време „взима мярка“ на един велик държавен мъж.

Понякога Дизраели си мислеше:

— Трябва ли наистина да вляза в Парламента? Тоя живот на удоволствия, на безделие, на книжовен труд е напълно приятен. Всъщност аз съм ленив, както всички хора със силно въображение… Искам почивка, развлечения, да бленувам за бурното минало, да се усмихвам на спокойното настояще. Уви, боря се от гордост, да, само гордостта — а не амбицията — ме подтиква да действувам. За мене няма да кажат: „Той се провали“.

Един ден, тъкмо изказваше тия си чувства на Булуер, той се извърна към него, хвана го под ръка и му каза с искреност в гласа:

— Вярно е, драги, ние жертвуваме своята младост, времето за удоволствия, бляскавото време за наслади… Но ние сме принудени да продължаваме, принудени. Колко биха тържествували нашите неприятели, ако напуснехме сцената!

Да, без съмнение трябваше да се продължава, само че понякога, когато нощта биваше очарователна, когато Лондон нощем, на излизане от бал, блестеше нежно в мъглата, когато някоя хубава жена на раздяла стисваше малко повечко ръката му, той си казваше, че амбицията е напразна лудост, че това лекомислие, от толкова дълго време престорено, е нещо съвършено природно, самата мъдрост… че ще бъде наслада да живее в нозете на трите сестри Шеридан, техен безочлив и нежен паж.