Андре Мороа
Дизраели (29)

VI. Жестокости

Ти ми напомняш за известни англичани; колкото повече тяхната мисъл се еманципира, толкова повече се сблъскват с морала.

Жид

През юли 1875 година известен брой селяни в Босна и Херцеговина се разбунтуваха срещу турците, които се отнасяха към своята рая като с кучета. Случката изглеждаше отначало незначителна, но скоро взе големи размери. Безсилието на Високата порта учуди всички; да се намерят 2,000 войници и да бъдат изпратени в Босна като че ли изискваше един военен гений, а такъв не можеше да се намери; освен това липсваха и парични средства. Поради турското бездействие Русия започна да се готви за война. Във всички села на Балканския полуостров тайни комитети, организирани от руските православни братства „Кирил и Методий“, поддържаха противотурска агитация. Две сили тласкаха Русия към действие:

1) Първата сила бе от сантиментално естество: потиснатите от Турция народи бяха братя по кръв с руснаците и в по-голямата си част и по вяра — българи, сърби, румънци.

2) Втората сила бе от политическо естество: русите имаха нужда от излаз на Средиземно море и желаеха да излязат на него, било като завладеят Цариград и Проливите, било като освободят българите и сърбите и създадат, под руски протекторат, васални княжества.

Дизраели от нищо друго на света не се боеше тъй много, както от появяването на руснаците на брега на Средиземно море. Първата аксиома на английската политика беше според него да се поддържа свободен пътя към Индия и Австралия. По суша тоя път беше възможен само през една приятелска Турция; по море връзката можеше да се поддържа през Суецкия канал, обаче той би станал твърде уязвим, ако турските области в Азия попаднат в ръцете на някоя враждебна сила. Ролята на Русия в цялата тая работа беше твърде подозрителна; техните планове можеше да се окажат твърде обширни и опасни. Налагаше се всички стъпки на Русия да бъдат следени още от самото начало. Дизраели помнеше много добре как се бе стигнало до Кримската война; тогава той бе наблюдавал как един миролюбив човек — лорд Абердийн — се беше оставил да бъде увлечен в тая война поради самия си страх от война. Истинският начин да се обезпечи мира, изглежда, беше да се посочи ясно линията, отвъд която Англия в никакъв случай не би отстъпила.

Когато България се разбунтува след Босна, когато Русия, Германия и Австрия отправиха един остър меморандум до Турция и поискаха от Англия да го приподпише, Дизраели отказа. Защо Англия да съдействува за унищожаването на една държава, когато имаше интерес тя да бъде запазена? Защо да съдействува на Горчаков, явен враг? И на Бисмарк, доста неблагонадежден приятел? По-добре беше да се заеме едно откровено становище.

— Каквото и да стане — писа той на леди Брадфорд, — тоя път ние няма да се оставим да бъдем въвлечени във война; ако стигнем обаче до война, то ще бъде защото ние сме го желали и защото ще имаме една цел за постигане. Все пак аз се надявам, че Русия, която е в дъното на цялата тая работа, ще бъде благоразумна и че ще имаме мир.

* * *

Твърдата политика на английското правителство бе почти всеобщо одобрена, дори и самата либералска опозиция бе пазила мълчание, докато вестник „Дейли нюз“ — вестник твърде добре осведомен и предан на Гладстон — обнародва една статия, пълна със страшни подробности досежно жестокостите, извършени от турците в България. Изклани деца, изнасилени жени, млади момичета продадени в робство, десет хиляди християни хвърлени в затворите — такова беше делото на приятелите и съюзниците на министър-председателя. Дизраели прочете това страшно описание с иронично недоверие. Той не беше получил никакъв доклад от своя посланик, а виждаше какъв интерес имат Гладстон и неговите приятели да преувеличат фактите. Освен това Дизраели по принцип мъчно вярваше в жестокости. Преди това, по времето на големите размирици в Индия, той с голяма смелост и противно на общественото мнение бе отправил апел към чувството на критичност и бе отказал да се възмущава, преди да бъде извършена анкета. Човек мек по характер, лишен от други силни страсти, с изключение на амбиция, той мъчно можеше да си представи и да допусне съзнателни жестокости и садизъм. През време на своето пътешествие из Турция той беше обядвал заедно с паши, беше пушил с тях наргиле; сега той не виждаше как може тия любезни хора да колят малки деца. Че банди от нередовни войски са извършили жестокости, това беше възможно, обаче без съмнение и самите бунтовници не ще да са били твърде нежни. Дизраели се ужасяваше от „раздвижването на общественото мнение“. Достатъчно беше да му се заговори за потискани населения, за да заподозре някакво лицемерие и да се почувствува той самият потиснат.

Когато въпросът бе повдигнат пред Камарата на общините, той отговори, че се надява, за честта на човечеството, че по-точни сведения ще докажат, щото новините са били преувеличени.

— Аз не се съмнявам, че в България са били извършени жестокости, но че млади момичета са били продадени в робство, че повече от десет хиляди души са били хвърлени в затворите, в това се съмнявам. В действителност аз не вярвам преди всичко да има място за толкова хора в турските затвори; нито вярвам, че изтезанията могат да бъдат приложени в такива широки размери от един ориенталски народ, който обикновено привършва своите отношения с виновните по един по-експедитивен начин.

За нещастие тоя път опитността на Дизи се оказа на погрешен път и новините се оказаха верни. Английският посланик, разбуден внезапно от повдигнатия в Англия шум, събра сведения и се видя принуден да потвърди фактите. Общественото мнение пламна. Можеше ли то да допусне, че министър-председателят се дезинтересира от жертвите чрез лекомислени фрази? Дизраели смъмри Форейн офис, загдето го бе осведомил така зле и остана с надеждата, че бурята ще стихне. Твърде жалко беше, че български села са били опожарени и млади момичета изнасилени, обаче беше ли това причина Англия да се откаже от една стара и разумна политика?

* * *

По него време Гладстон се намираше в Хоуордън. Откак беше писал на своя скъп Гранвил, че на седемдесетгодишна възраст, след петдесетгодишен политически живот, има право да се оттегли, той сега „внезапно се бе завърнал от остров Елба“. На всеки завой по своя път в живота той се сблъскваше с Дизраели, изправен срещу него като дракон, изригващ огън. Гладстон беше искрен в своето желание да се оттегли, обаче присъствието на власт на „Злия дух“ го зовеше към дейност, мимо волята му. Напразно правеше той опити да отвлече своята мисъл от нетърпим скандал чрез разни богословни и омировски проучвания; колкото повече се замисляше, толкова повече му се струваше, че главното зло на съвремието се крие в загубването на всякакво чувство за грях:

— Ах! — казваше той бавно. — Чувството за грях — ето голямата празнота в модерния живот.

Между неговите любими писатели по него време имаше ли някой, който би могъл да изрази достатъчно силно омразата срещу порока? Уолтър Скот би ли могъл да бъде приятел на един Байрон? Ако някой млад посетител забелязваше смирено, че един професионален романист трябва всичко да разбира и му припомняше думите на мадам де Стал: „Всичко да разбираш, значи всичко да прощаваш“, тогава мистър Гладстон поклащаше глава и казваше:

— Не притъпявайте своето чувство за грях!

Чувството за грях у Гладстон не беше притъпено. Когато получи описанието за жестокостите в България, той почувствува как в него се надига ярост срещу турците, срещу еничарите и срещу новия лорд Биконсфилд; почувствува също така и че е намерил един великолепен повод за благородно възмущение. Каква друга тема би могла да бъде по-добре пригодна да го вдъхнови? Народи оковани във вериги, християни жертва на безверници, а в на дъното на тая мрачна интрига — Големият безверник, трагичният комик, човекът, който бе деморализирал общественото мнение и бе възбудил тъй цинично националния егоизъм, за да може да задоволи своя собствен егоизъм. Парламентът беше във ваканция, едно лумбаго задържаше Гладстона прикован към леглото, а неговата брадва в това време лежеше бездейна на двора; ето защо Гладстон се залови да състави една брошура. Езикът на брошурата беше забележително остър:

— Варварска, сатанинска оргия!… Турците са безчовечни типове на човечеството… Нито един престъпник от нашите затвори, нито един людоед от южните морета не би могъл да узнае за тия жестокости, без да бъде обзет от възмущение… Цярът му: да се заставят турците да ни отърват от своите злочинства по единствения възможен начин, като ни отърват от самите себе си. Техните заптии и мюдюри, техните бинбашии и юзбашии, техните каймаками и паши, всички до един, с оръжието и с багажа си, да се пръждосат от тия места, опустошени и осквернени от тях.

Брошурата има огромен успех; за няколко дни бяха разпродадени четиридесет хиляди броя. В цяла Англия се състояха митинги, гласувани бяха резолюции турците да бъдат изгонени; открити бяха дори и подписки за един кръстоносен поход срещу тях. В Ливерпул по това време се даваше пиесата „Отело“; при думите „Турците се издавиха“ цялата публика стана на крака и започна да ръкопляска. Същински тайфун на добродетелност се развихри из Англия. Гладстон беше навсякъде, говореше, пишеше. Той подозираше правителството, че иска да присъедини Египет: „Дизи поддържа тая стара Турция, защото смята, че тя ще пропадне; неговата флота е в залива Безика, готова — уверен съм в това — да се докопа до Египет при първа възможност; не е чудно да видим Дизраели един ден херцог на Мемфис.“

Гладстон не мислеше вече за нищо друго, освен за българите. Многобройни посетители туркофоби се стичаха на поклонение в Хоуордън; там те го заварваха по риза и му поднасяха донесените подаръци: някоя селска кана или дръжка на брадва, украсена с резба, след това Гладстон им говореше за българите. Те си заминаваха преизпълнени с възторг: — „Не! Англия няма да се бори на страната на неверниците!“

— Министър-председателят може да стиска колкото си иска дръжката на своята сабя, народът ще бди и ще има грижата сабята му да не излезе от ножницата.

Биконсфилд прочете брошурата. Той я счете за невъздържана, отмъстителна, лошо написана; от всички ужасии в България тая брошура беше според него най-страшната. В писмата си до леди Брадфорд той често наричаше Гладстона „Тартюф“.

— Гладстон е доброволна жертва на всяка лъжа, стига да може да го отведе до властта.

А на лорд Дерби бе писал:

— Идните поколения ще отдадат заслуженото на тоя маниак без принципи, на тая необикновена смесица от завист, злоба, лицемерие и суеверие. Мистър Гладстон, без оглед на това дали е министър-председател или водач на опозицията, дали проповядва или се моли, дали държи реч или драска картинки, винаги си има една своя постоянна и неизменна черта — никога не е джентълмен.

Във всеки случай Дизраели беше твърдо решен да не отстъпва пред общественото мнение. Когато страната я обхване лудост, трябва да се почака. Кризата ще мине, след това отново ще може да се приказва разумно. Впрочем каква цел преследва тоя войнствен миролюбец? Да воюва срещу турците ли? Да отмъсти за жестокостите в България чрез една световна касапница ли? Омразата срещу престъпленията не е монопол само на една партия. Като слуша човек крясъците на недоволните, би могъл да си помисли, че лорд Биконсфилд е султанът, а лорд Дерби — великият везир. Всъщност Дизраели никак не се чувстваше отговорен в нищо. Той се ужасяваше от кланетата. Той не поддържаше турците; той на драго сърце би ги пратил на дъното на Черно море. Той желаеше само едно — да гарантира целостта на империята и бъдещето на Англия.

Дизи никога досега не бе проявявал тъй ярко своето отвращение от лицемерието. Той знаеше, че с няколко сантиментални фрази би могъл да улесни задачата си, обаче напротив, писа на лорд Дерби:

— Искам едно нещо да ви обясня добре — не бива да действувате така, като че ли се намирате под контрола на общественото мнение. Иначе, вие може да извършите каквото те желаят, обаче те не ще ви уважават за това, че сте изпълнили тяхното желание.

А при друг случай той му писа:

— Няма защо да считате държането си за премного твърдо. Исканията на всички тия публични събрания са лудост, а не политика; нещо смътно, теоретическо, а не практическо. Макар политиката на Англия да е миролюбива, няма държава по-добре подготвена от нея за война. Ако тя влезе във война за някоя права кауза, ако борбата е от тия, които поставят на карта нейната свобода, нейната независимост или нейната империя, то нейните източници — чувствувам го това — са неизчерпаеми. Тя не е държава, когато влезе във война, да се запитва дали ще може да издържи през втората или третата година. Когато започне борба, тя я приключва само след като правдата бъде извоювана.