Андре Мороа
Дизраели (25)

II. Жалейка

Макар и да беше навършил вече шестдесет години, Гладстон със своя извънредно пъргав темперамент чувствуваше нужда да твори гигантски дела. Докато чакаше в Хоуордън да му известят резултата от изборите, той често пъти изминаваше по петдесет километра на ден, а вечер се прибираше жаден за нова работа; повечето от времето прекарваше в сечене на дърва. Това беше неговото любимо занимание; той се нахвърляше с настървение върху вековните дървета, като да бяха първичното прегрешение. На първи декември 1868 година, облечен само по риза, той размахваше своята дърварска брадва, когато един телеграфист му връчи телеграма. Кралицата му известяваше за предстоящото посещение на генерал Грей. Мистър Гладстон каза на своя другар: „Твърде забележително“… и поднови работата си с брадвата. Няколко минути по-късно ударите с брадва спряха и той каза с твърде сериозен глас: „Моята мисия е да омиротворя Ирландия“. В дневника си Гладстон отбеляза:

„Всевишният, изглежда, ме подкрепя и ме щади, с оглед на някой свой велик план, макар и да знае, че съм съвършено недостоен. Да бъде вечна славата на името Му“.

Подкрепян по тоя начин от божествените сили, разчитащ на едно голямо мнозинство в Камарата на общините, със съзнанието за своята желязна воля и тяло на същински атлет, Гладстон се чувствуваше непобедим. Под ударите на неговата законодателна брадва предстоеше да паднат някои от най-старите дъбове в гората, но в замяна на това, въздух и светлина щяха да проникнат по-свободно чак до най-малките растения по полянките. В дневника си той отбеляза:

„Хоуордън, 13 януари.

Приготвих един план за законодателни мерки досежно ирландската Църква. Работих върху Омир. Отсякох една липа.

15 януари:

Отсякох един осен. Разговарях с вицекраля относно ирландската Църква. Работих през нощта върху Омир“.

Понякога отбелязваше, че през деня е бил развълнуван като морето. В това време Дизраели, болен от ревматизъм и задух, се излягаше на слънцето върху терасата в Хюгендън, наблюдаваше птиците и цветята и обмисляше един нов роман.

Когато узна резултата от изборите и своето поражение, Дизраели на първо време намисли да се оттегли от политическия живот. Традицията му позволяваше да поиска титла на лорд и да намери по тоя начин в Камарата на лордовете едно почетно отстъпление. Когато обсъди въпроса, той реши да не изоставя своята победена партия и своето място на борец в Камарата на общините. Когато кралицата пожела да възнагради неговите заслуги, той поиска Мери-Ана да стане леди, а той самият да си остане мистър Дизраели. Тъй като кралицата одобри с готовност тоя план, той избра за жена си името Биконсфилд, име на едно малко градче в окръга Бъкингам. Дизраели знаеше добре, че знаменитият Бърк, ако да бе живял още известно време, би пожелал да стане лорд Биконсфилд; самият той бе създал един лорд с това име в своя роман „Вивиян Грей“. Нему винаги му бе правило удоволствие да превръща своите романи в действителен живот. Мери-Ана стана леди Биконсфилд, а Дизи си остана Дизи.

* * *

Някои от неговите приятели се бяха надявали Дизраели да предприеме бляскави нападки срещу правителството на либералите, но останаха разочаровани. Те бяха предполагали, че присъствието на неговия съперник ще възбуди техния шеф да го нападне, обаче Дизраели си остана спокоен, ленив, безцветен, както никога досега. Неговата реч върху ирландската Църква, реч лека и повърхностна, приличаше „на фустата на Коломбина — тюл и пулчета“. Още веднъж консервативната партия се питаше с изумление каква цел преследва човекът — мистерия? Нима се бе задоволил, след като бе вкусил само веднъж от върховната власт? Щеше ли да изостави своите войски в разгара на сражението? Всъщност зад непроницаемата и тъжна маска един бодър дух бдеше и се надсмиваше. Дизраели си казваше така: „Да се бори срещу това ново мнозинство, срещу Гладстон, това великолепно животно за борба, с ноздри изпущащи пламък? Би било същинска лудост!“ Той познаваше много добре тия парламентарни мнозинства. На млад кон треньорът винаги отпуща юзда, защото по тоя начин по-лесно ще може след това да го укроти. Гладстон разполага ли със сили? Нека тогава да ги изразходва. Нека да се опита да омиротвори Ирландия с ударите на законите! Ирландия е изхабявала много по-опитни хора от Гладстона. Нека да опита брадвата си върху финансите, образованието, армията! Ще дойде време за съпротива, за надпреварване, когато острието се изхаби. Тогава ще настъпи моментът за свалянето на това божество, което вече се клати върху своя пиедестал, а дотогава, търпение, търпение! Нека нашето търпение да учудва, като приятен контраст в сравнение с вълнението в противния лагер.

Ефектът от съпоставянето на тия два характера — на Гладстон и Дизраели — беше толкова голям, щото като че ли доставяше удоволствие и на двамата герои. В известни дни тая парламентарна комедия стигаше чак до фарс. Един ден Гладстон, седнал на министерската пейка, великолепен, обсипа с гръмлив глас своя противник с епитети един от друг по-тежки. При всяка нова нападка, Дизраели отпущаше глава все по-низко. Когато брадата му опря в гърдите, гърбът му започна да се превива. Дизраели даваше вид на човек, буквално смазан от страшните удари, нанасяни му от Гладстона. Най-после ораторът завърши речта си с един толкова силен удар с юмрук върху грамадната маса, щото писалки и книжа се разхвърчаха в безпорядък, а след това си седна. Камарата, неподвижна, със затаен дъх, си зададе отначало въпроса дали Дизраели въобще ще може да стане от място. Сгушеното тяло постепенно се раздвижи, най-първом главата, след това и гърдите. Най-сетне Дизраели стана и каза с толкова нисък глас, щото едва го чуваха:

— Твърде уважаемият джентълмен говори с много страст, красноречиво и… а-хъм… буйно (пауза… продължителна пауза). Обаче сторената от него пакост може да бъде поправена.

При тия си думи Дизраели се наведе с мъка, прибра един по един предметите, разпръснати от разпаления Гладстон, и ги постави внимателно по обичайните им места, върху свещената маса, след това изгледа самодоволно възстановения порядък и отговори на нападките с най-мек глас. Тоя мъничък откъслек от символична драма получи своя заслужен успех.

Такива сцени обаче бяха редки. Ясно беше, че Дизраели, засега поне, не желае да сваля Гладстона. Неговите епиграми си оставаха вежливи. Един ден, когато Гладстон се спря насред речта си, тъй като не можеше да намери подходяща дума, Дизраели се намеси любезно:

— Вашата последна дума?… Революция.

На една дъщеря на своя противник, когато му бе поискала обяснения относно един чужд министър, Дизраели бе отговорил така:

— Той е най-опасният човек в Европа, с изключение на мене…, както казва баща ви, а аз бих казал… с изключение на баща ви.

Умът на Дизраели беше до такава степен свободен от грижи, щото той още веднъж се върна от дела към писателство и започна да работи върху един нов роман: „Лотер“.

Лотер беше млад английски аристократ, наследник на едно дизраеловско, с други думи безпределно богатство; три сили, представлявани от три жени, си оспорваха властта над неговия дух: Римската Църква, Международната революция и Англиканската Църква. Естествено, в края на краищата победата се пада на леди Коризанда, покровителка на Англиканската Църква. Темата опасна, но с великолепно изпълнение. Типовете на римски духовници, революционери и английски политици бяха обрисувани с изумителна точност. Успехът на книгата бе грамаден. Никога дотогава английските книжари не бяха имали случай да продават роман, писан от бивш министър-председател. Във всички приемни салони се говореше само за Лотер. Навсякъде започнаха на коне, кораби, деца и парфюми да дават имената Лотер и Коризанда. Лотероманията се прехвърли и в Америка. Единствен Парламентът остана враждебен. Консервативната партия се почувствува силно засрамена от това, че има за свой шеф един романист, човек с духовитост.

* * *

Междувременно, здравословното състояние на Мери-Ана се бе влошило твърде много. От 1866 година насам тя страдаше от рак в стомаха; това й бе твърде добре известно, но се стараеше да го крие от Дизи; той пък вярваше, че тя не го знае и затова се опитваше да омаловажава нейната болест. През 1872 младият френски шарже д’афер съгледа в един приемен салон едно странно същество, натруфено като пагода, и го помисли за някой стар раджа. Всъщност беше Мери-Ана; зад нея беше застанал Дизи, напудрен, с мъртвешки вид, с последната си къдрица, боядисана черно, залепена върху оголеното му чело. Мери-Ана носеше на гърдите си, както се носи орден, един огромен медальон с портрета на своя мъж. Беше станала вече осемдесет годишна, а Дизи беше на шестдесет и осем години. Съпружеската двойка беше едновременно и смешна, и трогателна.

За тях ставаше вече трудно да се грижат един за друг. Понякога, и двамата вече инвалиди, те си разменяха писма от една стая в друга. Дизи на мисис Дизи:

— „Легнал съм на гръб, извинявай загдето пиша с молив. Ти току-що ми изпрати най-забавното, най-възхитителното писмо, каквото съм виждал в живота си. Ти надмина Хораций, Уолпол и мадам де Севине. Гросвенър гейт се превърна в болница, но една болница с тебе струва повече от един дворец с друга жена. Твой Д.“

Тя казваше на неговите приятели:

— Благодарение на неговата доброта, моят живот е една безкрайна сцена на щастие.

Той отговаряше:

— Вече тридесет години, откак сме се оженили, а нито един път не съм почувствувал досада в нейно присъствие.

Мери-Ана почти не можеше вече да се храни. Една вечер, на гости у приятели, тя бе обзета от страшни болки, без да може да ги прикрие; това я принуди да се откаже вече да излиза навън от къщи. Дизи тогава се видя принуден да се отделя от нея понякога, обаче никога не се отлъчваше от жена си, без да й изпраща безброй записчици, колкото и кратко да бъдеше отсъствието му.

Дизи до мисис Дизи: „Нямам нищо друго какво да ти пиша освен това, че те обичам, но страхувам се, това ще ти се види доста банално“.

Мисис Дизи до Дизи: „Най-милий мой, чувствувам страшно твоето отсъствие, толкова съм ти признателна за твоята непрестанна нежност и доброта“.

Тъй като тя смяташе, че не ще може да издържи едно пътуване, двамата прекараха лятото наедно в Лондон. Излизаха на разходка с кола, посещаваха непознати квартали, опитваха се да забравят, че паркът пред техните прозорци се нарича Хайд. Скоро след това, тъй като положението й се влошаваше все повече, тя сметна, че в Хюгендън ще бъде по-добре, но нищо не бе в състояние да я излекува; стомахът й отказваше да приема каквато и да било храна. Макар и да умираше буквално от глад, тя все още приемаше някои приятели с голяма любезност, разхождаше се обкръжена от тях със своята малка кола, теглена от едно пони. Щом тя напущаше стаята за една минутка макар, Дизраели заговорваше за страданията на своята жена. Неговите гости за пръв път сега виждаха неговото лице, измъчвано от болка, макар и да бяха свикнали дотогава да го виждат безучастно. Когато стана явно, че Мери-Ана няма да се оправи, Дизи телеграфира на Монтегю Кори да дойде, тъй като нямаше сили да понесе сам катастрофата. Тя почина на 15 декември 1872; в нейните книжа се намери следното писмо:

— „Скъпи мой съпруже, ако напусна тоя свят преди тебе, разпореди се да бъдем погребани в един и същ гроб… А сега нека Бог да те благослови, най-добричкий мой, най-скъпи мой… Ти беше за мене идеален съпруг. Сбогом, мой скъпи Дизи, недей живя сам, милий мой; надявам се от все сърце, че ще намериш някого, който да бъде тъй привързан към тебе, както твоята предана Мери-Ана“.

* * *

Дори и най-безразличните души, дори и най-твърдите, чувствуват истинската цена на една човешка болка. Всички изпитаха живо съчувствие спрямо Дизраели. Гладстон забрави всякаква политическа омраза и му написа прочувствено писмо:

— „Ние се оженихме, струва ми се, в една и съща година; нам ни бе дадено от Бога да се радваме и двамата повече от четвърт век на едно безценно щастие. Аз съм запазен засега от удара, който ви сполетя, но мога да разбера какъв би бил той, какъв е“…

След това в писмото си Гладстон го увери, че в тоя час на изпитание той страда дълбоко за него и ведно с него. Той беше искрен; без съмнение всеки един от двамата в тоя момент се стори на другия какъвто си е всъщност, а не изопачен от страсти. Така се случва често пъти, лудият да има по няколко минути на просветление, през време на които очите му престават да виждат фантоми. Линиите след това наново се разкривяват, лицата се превръщат в гримаси, болногледачът се превръща в чудовище.

Докато беше жива, Мери-Ана с право се гордееше, че пести на своя мъж всички ония долни грижи, които изтощават човешкия дух. Откак Дизи се бе оженил, къщата и прислужниците се бяха превърнали за него в безупречни машини, без да има нужда той да се грижи за каквото и да било около тях.

— Нямаше нито една грижа на света тя да не умее да я смекчава, или мъчнотия тя да не умее да се справя с нея. Тя беше най-храбрата жена и най-добрата утешителка на света, каквато аз съм виждал в своя живот.

Покойница, Мери-Ана не можеше вече да брани своя велик съпруг; тя не притежаваше свой имот, а само пожизнена рента; имотът премина в ръцете на наследниците, така щото Дизраели бе принуден да се настани в хотел. Да напусне Гросвенър гейт, където беше прекарал тридесет щастливи години, това значеше за него да се раздели за втори път с Мери-Ана. Гросвенър гейт беше къщата, където тя винаги го беше очаквала, нощ след нощ, на връщане от Камарата на общините; една винаги осветлена къща, чиито прозорци светеха още отдалеч в мъглата, когато той се завръщаше дома след някое мъчително заседание. Там се намираше огнището, топлото кътче, където душата и тялото се отпущат, където критиката се превръща в хвалебствие, упрекът в милувка. Не ще и дума, той никога вече не ще найде блаженството на едно истинско убежище. Усамотение в хотела, най-лошо от всичко друго на света, стаи мебелирани с глупави мебели, безрадостни обеди, непознати съседи — такъв ще бъде вече неговият живот отсега нататък в Лондон. Един ден той каза на своя кочияш: „Карай дома“, спомни си изведнъж, че си няма вече свой „дом“, и сълзи бликнаха из очите му. Ако да не бе неговият секретар, Монтегю Кори, да бди над него като син, да не бяха неговите приятели, като Манерс и Ротшилд, да го ободряват, той би се превърнал в човешка развалина. Обаче приятелствата, колкото и нежни да бъдат те, не могат да заместят нежността на една жена. Всред мълчанието на своята стая в хотела, той сякаш долавяше беглия спомен за един весел глас.

* * *

Неговите политически приятели се изплашиха да не би обзелата го тежка печал да стане причина за неговото окончателно оттегляне. Стана тъкмо обратното. Тъй като не намираше вече в себе си нищо друго, освен само мрачни мисли, той потърси случаи да действува и за да не се отдава на своите мисли, поднови борбата.

Моментът се оказа благоприятен за действие. Тактиката на изчакване беше дала добри резултати. Той беше дал достатъчно въже на своя противник; Гладстон беше действувал в хиляди различни посоки; сега не оставаше нищо друго, освен да се използуват грешките, неизбежни последици от всяка дейност. „Моята мисия е да омиротворя Ирландия“ — беше казал дърварят от Хоуордън, облегнат върху своята мощна брадва. За да изпълни мисията си, той бе разделил протестантската църква в Ирландия от държавата и беше прокарал цяла редица закони, предназначени да покровителствуват земеделците срещу крупните земевладелци. Обаче, въпреки всичко това, Ирландия си бе останала по-неспокойна от когато и да е било. Маскирани лица нанасяха побой на чиновниците, полицаите биваха намирани прободени с нож, къщи биваха хвърляни във въздуха. Омиротворителят Гладстон бе търпял тия предизвикателства дълго време, докато най-после се отчая и се принуди да повика на помощ войската.

— Спомням си — заяви Дизраели със сарказъм, — един от министрите на Нейно Величество бе заявил миналата година, че който и да е може да управлява Ирландия с помощта на войска и артилерия. Който и да е наистина, дори и твърде уважаемият джентълмен.

В областта на външната политика, Гладстон бе приемал арбитраж във всички въпроси, в които Англия се бе случило да бъде замесена. Изглежда обаче, че арбитражът във всички тия случаи се бе оказал неблагоприятен за нея. Честолюбието на английския народ бе засегнато. В един театър даваха представление: Пристига един китайски пратеник и иска от Гладстон да му предаде Шотландия. Министър-председателят обмисля, след това заявява, че има три възможни разрешения: да отстъпи Шотландия незабавно, да почака известно време и след това да отстъпи, или да посочи един арбитър. Публиката намираше тая картина за твърде правдива. Кралицата беше на същото мнение. Тя не бе могла да свикне с Гладстон. Вековните дървета, събаряни на вси страни от реформаторската брадва, я плашеха. Тя обичаше тая вековна гора. Със своя несложен и прям ум, тя не можеше да разбере хитруванията на неговия сложен ум. Тя напразно препрочиташе неговите законопроекти, а когато той ги придружаваше с пояснителни писма, тя ги намираше за по-неясни от самия законопроект. Ловкият мистър Дизраели казваше: „Преди всичко, желанията на Нейно Величество трябва да бъдат изпълнени“; ето защо сега, след него, тя не можеше да търпи тоя груб шотландец, който въпреки своята безгранична почит отговаряше с отказ на всички нейни желания. Тя държеше за престижа на Англия и смяташе, че Гладстон го руши. Тя беше протестантска кралица, а Гладстон бе злепоставил ирландските протестанти. Тя изпитваше извънредно силна почит спрямо конституцията, така щото и не мислеше да се противопостави на гласа на Парламента, обаче от все сърце желаеше провалянето на кабинета.

От 1873 година насетне стана явно, че кралицата не ще има да чака дълго време за падането на правителството. Всички допълнителни избори завършиха благоприятно за консерваторите. Дизраели подготвяше борбата грижливо. Дълго време преди самата борба за всяка избирателна околия бе определен кандидатът консерватор. В Хуайт хол бе създадено едно централно бюро на консерваторите; в него един постоянен директор и един генерален щаб поддържаха всекидневно в изправност списъка на предвидените вече избирателни околии и на ония, създавани тепърва. Във всеки град трябваше да има по една консерваторска група, с представители на всички обществени слоеве. А най-вече партията търсеше сътрудничеството на работниците. Дизраели лично следеше тая работа да се извършва навсякъде. Той обаче сдържаше нетърпението на своите партизани и не желаеше да вземе властта, преди още Гладстон да е изхабил напълно своята енергия в нови неуспехи. Неговата житейска опитност му беше дала да разбере добре нетрайността на кабинетите, лишени от едно силно мнозинство. Впрочем всички признаци сочеха един близък край. В една своя реч в Манчестер, Дизраели описа така последните дни на правителството, изпаднало в агония:

— Това необикновено явление, след като стигне до най-високата си точка, ще завърши с пълно изтощение. Някои от тях ще намерят спасение в меланхолията, а техният знаменит шеф ще изпада ту в заплахи, ту във въздишки. Колкото се отнася лично до мене, който седя срещу тяхната пейка, министрите ми напомнят един от подводните пейзажи, каквито се срещат понякога по бреговете на Южна Америка. Наблюдавате очертанията на изгаснали вулкани. Никакво пламъче не се мярка по техните изгаснали кратери, обаче положението е все още опасно; земята се тресе по малко, а от време на време се чува глухия тътнеж на морето.