Андре Мороа
Дизраели (24)

I. Кралицата

Нов министър на финансите бе избран. Министър-председателят уведоми кралицата:

— Мистър Дизраели трябва да обърне внимание на Ваше Величество, че външният вид на мистър Уорд Хънт е необикновен, но не и неприятен. Той е висок над два метра, но изглежда по-малко грамаден, тъй като тялото му има и съответната широчина. Също както е в случая и със статуята на Свети Петър в Рим, никой на пръв поглед не си дава сметка за същинските му размери. Впрочем той притежава не само големината, но и ума на слон.

Един изумително лек тон за един документ, предназначен за кралица, обаче тя остана възхитена от него.

През течение на своя живот Дизраели бе предизвикал неведнъж недоволство у мъжете, но винаги бе срещал достатъчно снизходителност у жените. Неговото отвращение от отвлеченото разсъждение, неговата отживяла века си вежливост, едва забележимия цинизъм в неговите съзнателно украсявани фрази — всичко в него беше нагодено да се харесва на жените. Те му вдъхваха едно чувство не на плътска любов, а на нежност, едновременно и възвишена и смирена; чувство на смътно и нежно братство. Той обичаше тяхната упоритост, тяхното невежество, тяхната наивност. Една жена — мисис Остин — беше намерила издател за „Вивиян Грей“; пак жени — сестрите Шеридан, след това леди Корк, леди Лондондери — го бяха наложили на висшето общество; една жена — Мери-Ана — му беше дала първия мандат в Парламента. На всеки завой на неговите възпоменания той намираше по един от тия милозливи образи, надвесени загрижено над неговото отчаяние или безпокойство. Дизраели изгледа със своето опитно око височайшата вдовица с шапче от бял тюл, очакваща го на най-високото стъпало на почестите, и изпита силна радост.

Откак бе починал нейният любим съпруг, кралицата бе заживяла в пълна усамотеност. Беше си дала клетва да тачи всички желания, всички навици на Алберта. Цяла потънала в черен креп, тя скиташе от замък в замък, от Уиндзор в Осборн, от Осборн в Балморал. Народът се оплакваше от нейното усамотение, а тя страдаше, като виждаше как губи своята популярност. Никой не я разбираше, никой не бе разбрал и Алберта, когато той на свой ред бе страдал толкова много… Никой, с изключение на Дизраели. Това беше твърде чудно, тъй като тя си спомняше за недоверието, вдъхнато им, на нея и на нейния мъж, от Дизраели по времето, когато техният любим Сър Роберт бе свален от власт. Тогава Алберт бе казал, че тоя Дизраели няма в себе си нито капчица джентълменство. Все пак, към края на своя живот, принцът консорт бе започнал да изпитва известно колебливо удоволствие да води разговор с водача на опозицията. Беше установил от опит, че Дизраели е човек с култура, по-вещ в историята на Англия от всички останали държавници; беше констатирал също така, че становището на Дизраели по отношение на престола е безупречно.

Мистър Дизраели се беше проявил обаче най-вече при смъртта на принц Алберт. Никой не бе написал тогава на кралицата тъй хубаво писмо, като него; никой друг не бе съумял така хубаво да говори за принца в Камарата на общините. Кралицата отсъди, че Дизраели е единственият човек, в състояние действително да прецени принца. Като награда за това кралицата му изпрати в дар речите на принц Алберт, подвързани с бяла кожа:

— Кралицата не може да противостои на желанието си да изрази лично на мистър Дизраели своята дълбока признателност за скъпата дан, дадена от него в памет на нейния велик, обожаван и любим съпруг. Речите на мистър Дизраели по тоя случай накараха Нейно Величество да пролее много сълзи, обаче тая тъй истинна преценка за неговия безупречен характер облекчи твърде много Нейното сломено сърце.

Сянката на принц Алберт беше следователно благосклонна към мистър Дизраели, обаче имаше и други връзки, освен тоя спомен, между кралицата и министър-председателя. Техните умове, тъй различни привидно, имаха твърде тънки сходства помежду си. И двамата отправяха мислите си с една наивна гордост към империята в Ориента, управлявана от техния северен остров — тя, дребна, пълна и самоволна жена, той — стар прегърбен министър-председател. А най-вече, и двамата бяха лишени от каквато и да било блудкавост. Някои от прищевките на кралицата можеше да бъдат смятани за смешни, а някои от прищевките на Дизраели за повърхностни, обаче и двамата бяха надарени с храброст и величие. Чрез него кралицата по-силно вкусваше удоволствието да бъде владетелка. Той я поставяше с видимо чувство на щастие начело на бляскавото шествие на живота. Когато той й говореше за нейните царства, тя се чувствуваше всемогъща. Когато тоя министър-председател й описваше заседанията на кабинета като сцени от роман; когато виждаше, че за него политиката представлява един роман на неговите лични, почти сантиментални авантюри, държавните работи придобиваха отново своето очарование, както по времето на принц Алберта. Дизраели съзнаваше, че това я забавлява, затова му правеше удоволствие да й изпраща иронични писма, съставени в един безупречен стил. Разбираше ли го тя винаги? Тя разбираше много повече, отколкото нейните близки предполагаха. Тя се наслаждаваше на неговите успешни фокуси, след това със своето изострено чувство за действителността, възвръщаше магьосника с твърда ръка към желаните от нея действия.

Ако министър-председателят желаеше, с цел да поуталожи малко размирните ирландци, Галският принц да предприеме обиколка из Ирландия, той пишеше на кралицата:

— Мистър Дизраели си позволява да забележи, че от две столетия насам държавният глава е бил само двадесет и един ден в Ирландия. Негово Кралско Височество може да предприеме един лов на кон. Това ще съчетае до известна степен изпълнението на една държавна обязаност с едно приятно развлечение, съчетание, както се знае, уместно за един княжески начин на живеене.

Кралицата одобряваше, обаче с уговорка:

— Разбира се, при условие разходите да бъдат за сметка на държавата, защото тя ги налага на кралицата. За едно пътуване по здравословни причини или за отмора никой не би избрал Ирландия.

Често пъти министър-председателят се отбраняваше. Когато го запитваха по-късно, в какво се крие тайната на неговия успех пред кралицата, той отговаряше:

— Аз никога не отказвам, никога не противореча; понякога забравям.

Отклонение от истината, за да излезе епиграмата по-звучна, защото в действителност Дизраели често противоречеше на кралицата. Когато кентърберийският архиепископ почина, кралицата настоя за негов заместник да бъде назначен Тейт, лондонски епископ. Мистър Дизраели изнамери сериозни възражения:

— По отношение на лондонския епископ може да се каже, че макар привидно да има твърде строго държане, все пак в него се забелязва твърде голяма доза ентусиазъм, качество каквото не би трябвало да притежава нито един кентърберийски архиепископ, нито един английски министър-председател.

Кралицата настоя на своето. Тя знаеше много добре, че епископ Тейт е лишен от какъвто и да било ентусиазъм. Би ли могла да каже същото по отношение на министър-председателя на Англия?

Един ден Мери-Ана получи от Уиндзорския дворец една кутия свежи иглики, заедно с едно писмо от принцеса Кристиана. Писмото гласеше:

— Мама ме натовари да ви изпратя от нейно име тия цветя, за мистър Дизраели. Един ден тя го чула да казва, че обича тъй много месец май и всички прелестни пролетни цветя, така щото се реши да ви изпрати тия иглики, които ще придадат по-весел вид на неговата стая.

Мери-Ана отговори с няколко думи, продиктувани очевидно от Дизи:

— Изпълних приятния дълг да изпълня заповедта на Нейно Величество. Мистър Дизраели обича страстно цветята, а блясъкът и мирисът на изпратените от Нейно Величество иглики са засилени още повече от снизходителната ръка, която разлива върху него всички съкровища на пролетта.

Министър-председателят изпрати на кралицата всички свои романи. Кралицата подари на своя пръв министър „Дневникът на нашия живот в Шотландия“. „Ние, другите автори“… казваше често пъти министър-председателят на кралицата, а малката кралска устица се усмихваше. Всяка седмица в Гросвенър гейт пристигаха иглики от Уиндзор и теменужки от Осборн, в кутии настлани с мъх. Официалната преписка се превърна в една интересна смесица от идилична поезия и реалистична политика.

* * *

В Англия имаше един човек, за когото тоя възход на Дизраели и интимността на престола с тоя еврейски жонгльор представляваха нетърпим скандал: Гладстон. Пънч помести на 24 март 1868 година една карикатура, изобразяваща ложа в театър. Пред огледалото — мистър Вениамин Дизраели, слаб и сух комедиант, облечен в хамлетовски костюм, повтаря самодоволно:

— To be or not to be, that is the question, а-хъм…

В дъното на ложата мистър Гладстон, трагик в граждански дрехи, гледа със завист и презрение:

— Главната роля дали на него, а пък полза… от втора величина! Директорът трябва да е луд… Но ще дойде ден…

Чувството, изпитвано от Гладстон, беше по-сложно от завистта между театрални звезди. Без съмнение Гладстон би понасял с примирение и скромност успехите например на един Станлей. Обаче страстите, както и боговете, се превъплъщават, за да действуват; амбицията, за да го изкушава, се бе превърнала в благонравна омраза. От двадесет години насам, през течение на своя възход всред непрестанните възхищения на преизпълнените с почит към него лордове, Гладстон наблюдаваше как пред неговите очи се издига и една враждебна, чудновата фигура; във висшата, почти празна сфера, където неговият талант го бе отвел, той не срещаше на пътя си вече никого другиго, освен тая фигура, затова започна, без да ще, да счита нейния възход като мерило за своя собствен успех, да се счита за надминат от всички, когато всъщност само единствен Дизраели го надминаваше.

„Една от най-болезнените загадки за цар Давида бе благосъстоянието на злите“… Че Дизраели, писач на лекомислени историйки за Вивиян Грей и Конингсби, бе успял да грабне скиптъра преди него, писател на хубави и сериозни съчинения върху „Ессе Homo“^[1] — един арогантен присмехулко само с външен блясък да се издигне преди човека, който никога в живота си не е написал нито една епиграма, а напротив, винаги е бил сериозен и по-скоро би умрял, отколкото да се похвали, че притежава макар и един грам ум повече от своя прислужник — не беше ли всичко това достатъчно да накара един почтен човек да си разкъса дрехите, да си обръсне главата и да я посипе с пепел, в неутешима тъга?

Гладстон обаче не беше човек да си посипе главата с пепел; макар и да пееше: „Докога, Боже Господи, ще ме изоставяш? Докога моят враг ще бъде издигнат над мене?“, той добавяше, също като цар Давида: „Просвети, Боже Господи, очите ми, за да не заспя в смъртта, за да не каже моят враг: «Аз го победих!»“

Гладстон толкова зле прикриваше своя яд, щото, противно на парламентарната практика, още от първата седмица се опита да предизвика скандал с кабинета Дизраели. Като осъществи избирателната реформа, Дизраели бе отнел на либералите едно от техните оръжия, обаче за щастие на тях им оставаха голям брой други области за реформиране. Можеше да се реформира Камарата на лордовете, Църквата, Короната, армията, образованието. Гладстон бе готов да реформира чак и слънчевата система, отколкото да остави Дизраели да се наслаждава на спокойствие на своето незаслужено щастие; обаче със своето вярно схващане за политическата действителност Гладстон избра Църквата, по-точно казано ирландската Църква. Не ще и дума, задължението на ирландските католици да издържат една държавна протестантска Църква беше противно на религиозната свобода. Ирландия беше по него време твърде неспокойна. Престъпления и атентати се извършваха със стотици, без да може да се налагат наказания на престъпниците, тъй като целият остров им беше съучастник. Гладстон заяви, че като се отдели в Ирландия Църквата от държавата, като се отнеме на протестантската църква привилегията да бъде държавна Църква, ще се премахне една от причините, може би най-важната, за съществуващото недоволство. Дизраели разбра, че неговият противник е решил да спечели изборите на религиозна почва.

По тая точка обаче доктрината на Дизраели беше най-силна. Беше ли самият той верующ? Той не би могъл, като Гладстон, да се интересува със страстно увлечение, понеже, след като водите се оттеглят, изпъкват потопи от богословска мисъл, заливат от време на време умовете на хората, че бурите нямат голямо значение, понеже след като водите се оттеглят, изпъква все същият ковчег, застанал неподвижно на върха на планината. А тоя ковчег представлява семитското и християнското откровение — Библията, попълнена с Евангелията; този е истинският смисъл на мистерията. Дизраели вярваше с цялата с душа, че светът има божествен произход; той гледаше на човешкото съществувание, а най-вече на своето собствено съществувание, като на чудо; биологическите науки, на които Дарвин и Хъкслей по него време придаваха толкова голям блясък и се опитваха да превърнат в едно математическо уравнение, го дразнеха. Той не познаваше тия науки и неговото презрение беше не по-малко от неговото невежество. Няколко години преди това, в една своя прочута реч в Оксфорд, той бе защитил Църквата срещу новаторите с думите:

— Драги лордове, човек е същество, родено да вярва. Ако нито една Църква не се яви да го ръководи с проверени истини, основани върху традицията на свещените епохи и с убеждението на безброй поколения, той ще намери олтари и идоли в своето собствено сърце, в своето собствено въображение… Казват ни, че откритията на науката не съвпадали с това, което Църквата ни учи… Въпросът е следният: Човекът маймуна ли е или ангел? Драги лордове, аз съм на страната на ангелите.

Буря от смях бе раздрусала тогава цялата зала. Наистина ли на страната на ангелите беше мистър Дизраели? Цяла Англия се заля от смях. Пънч не можеше да пропусне един толкова удобен случай и скоро излезе с една карикатура — един Дизи с маймунско тяло, в бяла роба и грамадни криле. Всъщност никога в живота си Дизраели не е бивал по-сериозен, отколкото в тоя случай. Той вярваше, че човек е нещо повече от машина и че отвъд материята, подчинена на физически и химически реакции, съществува една по-друга същина, която можем да наречем душа, божество, гений, ангелска същина. Колкото се отнася до буквалната истина на тая или оная религия, възможно е Дизраели въобще да не е мислил за нея, но той си имаше по тоя въпрос известни идеи и се придържаше в тях.

Първата от тия негови идеи беше необходимостта, за спокойствието на душите и на държавите, да има една определена догма. Той нямаше никакво доверие в етическите или естетическите лъже религии. „Всяка религия на Хубавото завършва с оргия“ — казваше той. На декана Станлей, партизанин на Свободната църква, тоест на едно свободно тълкувание на свещените писания, той бе казал един ден с ирония: „Няма ли догма, няма декан, мистър декан“. Още от детските си години Дизраели се бе възхищавал на неизменността на римската Църква. В отсъствието на Рим, Англиканската църква му се струваше като единствена гаранция за духовната сигурност на страната.

Втората идея на Дизраели беше необходимостта от връзка между правителството и религията. В това отношение положението на Англия му се струваше особено щастливо. Държавният глава възглавяваше и Църквата, с право да назначава нейните първенци. По тоя начин Църквата, вместо да се превърне в държава в държава, подсилваше авторитета на държавата. Тая връзка не биваше да се разкъсва; разделянето на ирландската Църква беше може би една справедлива мярка, обаче Дизраели считаше, че тя беше една първа и опасна стъпка към потъпкване на Конституцията. Той се впусна следователно в изборната борба на почвата, избрана от Гладстон. В тая борба той се опълчи срещу един парадоксален нападател, сам той в битността си на парадоксален защитник на Църквата.