Андре Мороа
Дизраели (20)

VIII. Пречки

— Бога ми, това момче ще стане министър-председател — бе казал лорд Мелбърн. Той беше оптимист в това отношение, и то повече дори и от самия Дизраели, тъй като тоя последният все още виждаше между себе си и властта един тежък път, осеян с големи пречки.

Първата преграда. — Макар и шеф на партията в Камарата на общините, Дизраели чувстваше, че неговите съпартизани не го уважават. Консервативната партия беше Фауст, Дизраели — Мефистофел.

— Аз ще ти дам могъщество и младост, обаче при едно условие: ще бъда винаги край тебе! — така казва Мефистофел на Фауст. Фауст търпи Мефистофела край себе си, но не го обича. Всички признаваха, че новият шеф изпълнява отлично своята задача. Когато биваше навън от Камарата, той прелистваше щателно Сините книги, взимаше си бележки, подготвяше своите речи. Мери-Ана тогава единствена поддържаше досега с външния свят. Дизраели най-после започна да проявява своето голямо презрение спрямо лекомислието, прикривано толкова дълго време досега поради нуждата да се харесва. Често пъти на гости у свои приятели, през течение на цялата вечер, той не произнасяше нито една думичка и биваше до такава степен потънал в своите мисли, щото околните не смееха да му заговорят.

В това време шпионите изпращаха на Станлей доклади за Дизраели, каквито един чиновник в колониите може да изпраща на губернатора относно някой туземен главатар, наскоро подчинен: „Смятам, че е компрометиран и че ще ни остане верен“. През време на парламентарните ваканции контролираха дори и лицето му.

— Научавам се — беше писал един съгледвач, — че Дизраели се явява пред хората с мустачки; трябва да се съжалява твърде много за това. Той би трябвало да привлича внимание не чрез своята външност или чрез прекалено шарения си костюм, а чрез своите таланти. Надяваме се, че ще върши това само на село, всред букаците на Бъкингамшайр, и че ще се появи всред обществото през януари в един по-човешки вид.

Несправедливи опасения: държането на Дизраели беше станало вече безупречно; златните му верижки и пръстени бяха изчезнали. Зиме и лете той се обличаше в тъмно облекло. Ако в началото на неговата кариера неговата трескавост би могла да предизвиква недоволство, Камарата би трябвало сега да бъде доволна от неговата неподвижност. През време на заседанията той седеше на своя чин, с изправена глава, с ръце скръстени и притиснати върху гърдите, с полузатворени очи. Човек не можеше да го погледне, без да си спомни за каменните ваяния на древния Египет. Когато го нападаха силно, преструваше се на заспал. Ако нападката го засягаше живо, той само хвърляше бегъл поглед към върха на едната си обувка или пък дръпваше излеко ръкава на ризата си. Това беше единственият признак на живот у него, нищо друго не би могъл да забележи в него дори и най-осторожният наблюдател. В кулоарите Дизраели се промъкваше безшумно като сянка и като че ли без да забелязва присъствието на предметите наоколо. Когато говореше, вършеше го без ръкомахания, без изменения в гласа си. Единствено когато се готвеше да произнесе някоя твърде силна фраза, той измъкваше своята носна кърпичка от левия си джоб, прехвърляше я в дясната си ръка, изкашлюваше се излеко… а-хъм… поднасяше кърпичката до носа си, подхвърляше стрелата и връщаше кърпичката в лявата си ръка. Впрочем дресирането на тялото бе дисциплинирало и духа му. Дизраели, тъй нервен някога в миналото, беше станал сега привидно съвършено спокоен. Ако му възразяваха, той отвръщаше: „Може би“ и незабавно заговорваше за нещо друго.

Втора преграда. — Протекционистическата партия си нямаше своя доктрина. „Как така?“ — би казал Станлей. — „Ами политиката на покровителствените мита?“ Протекционизмът не можеше да служи като програма на една голяма партия. Една партия трябва да си има свое верую. Човек не може да възбуди въображението на хората с митнишки закони, а единствено въображението ръководи хората. Освен това събитията бяха показали, че престъплението на Пийл е било по-малко, отколкото се бе сторило на партията навремето.

— Какво поддържахме ние срещу Пийл? — казваше Дизраели. — Че свободният стокообмен ще разори земеделците и не ще понижи скъпотията на живота.

Всъщност равнището на живота се бе понижило, а земеделците се радваха и сега все още на същото благосъстояние, както по времето на закона за митата върху житото. Това беше може би една случайност; може би се дължеше на времето, на реколтите; в бъдеще може би един по-друг климат ще докара Часа на покровителствените мита, обаче Дизраели, като човек реалист, се бе примирил с факта: земеделието не бе разорено. Да се възстановят законите върху житото беше следователно луда мисъл — страната би се разбунтувала, партията би била разсипана. Протекционизмът бе не само мъртъв, но и осъден.

Това становище на Дизраели дразнеше всички. Либералите искаха техните противници да се обвържат за цяло едно столетие с някоя осъдена вече политика. Лорд Станлей питаше, наглед не без известна правдивост:

— Защо бяха всички тия ожесточени нападки срещу Пийл? Само за да му се подражава ли впоследствие?

Станлей нямаше нито времето, нито желанието да разсъждава върху действителната стойност на свободния стокообмен. Той си имаше своя билярд, своите коне. Той се бе обвързал вече о една протекционистическа политика и по дяволите последиците от това! Преданият на Дизраели Джон Манерс смяташе на свой ред, че тяхната чест изисква да извикат:

— Долу данъка върху дохода! Ура за митата!

Старите истории за политическа неверност започнаха отново да се разнасят. Пънч започна да помества карикатури за Дизраели — ту като блуждаещ огън, гонен напразно от измамените земеделци; ту като хамелеон, поставен върху масата на Джон Бул, а тоя последният го разглежда с любопитство; ту като прелъстител селски Дон Жуан, когото един строг баща, като сочи дъщеря си „Земеделие“, пита: „Какви са вашите намерения?“

Трета преграда. — Докато Сър Роберт Пийл беше жив, невъзможно беше да се преустрои една обединена консервативна партия без него; невъзможно беше да бъде преустроена и с него. На Дизраели отначало му беше твърде неловко да сяда на една и съща пейка с човека, чийто живот той беше сломил и от когото го делеше само един Гладстон. Откак беше победил Сър Роберт, Дизраели беше започнал да го намира за по-симпатичен и говореше за него само с похвали. Ако понякога отсъствието на Гладстон заплашваше да го накара да седне до самия Пийл, Дизраели поканваше някой свой приятел да седне помежду им, за да спаси сър Роберта от едно неприятно за него съседство. Обаче Пийл го гледаше без яд и го наблюдаваше със сериозно лице. Посмъртният успех на неговата политика беше смирил неговата гордост. Лицето му отново беше станало спокойно, почти щастливо. Една вечер, когато Дизраели си седна след една своя хубава реч, Гладстон, съсед на Пийл, го чу да изказва тихо своето задоволство от речта на Дизраели.

Нея нощ заседанието бе продължило до пет часа сутринта. Когато се върна у дома си, Дизраели намери къщата си, както винаги, цялата осветена; легна си, спа добре, стана много късно и жена му го убеди да се разходи заедно с нея, с кола. Когато минаваха през Риджънт парк, двама непознати конници спряха колата им.

— Мистър Дизраели — казаха те, — сигурно ще се интересувате да узнаете, че Сър Роберт Пийл бил свален от своя кон; отнесли го дома в тежко състояние.

— В тежко състояние ли? — запита Дизраели. — Надявам се, че няма да излязат верни думите ви. Би било голямо нещастие за тая страна.

Двамата непознати останаха изненадани и се отдалечиха.

Новината се оказа вярна. Пийл излязъл нея сутрин на кон; бил твърде изнурен от продължителното нощно заседание. Конят му, твърде вироглав, го хвърлил на земята. Мъките на ранения бяха толкова тежки, щото лекарите не бяха успели да изследват както трябва неговите рани. Леди Пийл беше тъй тежко съкрушена, щото не й позволиха да влезе в стаята на болния, защото Пийл изпадаше в конвулсии при вида на нейната скръб. Една развълнувана тълпа бе обкръжила жилището на Сър Роберт и очакваше за новини.

След обяд съпрузите Лондондери даваха голямо градинско увеселение в своята вила, цялата потънала в рози, на брега на Темза. Леди Лондондери поднасяше чая на своите гости в чашки от чисто злато. Домакинът стисна ръка на Дизраели с приятелска загриженост, а след това изчезна. Когато се върна, след продължително отсъствие, той пошепна: „Никаква надежда“. Той бе отишъл на галоп до жилището на Пийл, докато в това време цигулките продължаваха да свирят, а гостите ядяха сладолед.

На следния ден, в клуба Карлтон, Гладстон каза:

— Пийл почина помирен с всички, дори и с Дизраели.

Театър „Рашел“ даваше нея вечер „Баязид“ на френски и целият Лондон се стече да гледа. Странно беше като си помисли човек, че Сър Роберт никога вече няма да заеме своето място в театъра.

— Той завърши своето дело — каза Булуер на Дизраели. — Никой човек не преживява, след като веднъж е завършил своето дело.

Защо? Булуер беше започнал да си служи с твърде мъдри изречения. Дизраели съжаляваше от сърце за смъртта на своя съсед. Обаче сега, след смъртта на Пийл, привличането на пийлистите в партията изглеждаше вече по-лесно, но те се оказаха противници на всяка мисъл от тоя род. Те считаха, че е недостойно за тяхната преданост към паметта на Пийл да се присъединят толкова скоро към неговите противници и не желаеха да служат под шефството на Дизраели, тъй като бяха по-стари членове на партията от него. Те узнаха с голяма изненада, че Дизи е готов да се откаже от шефството на народните представители консерватори, в полза на някой ветеран пийлист. Тая самоотверженост ги учуди до такава степен, щото просто не можеха да повярват. Тя съвсем не съвпадаше с тяхното дотогавашно мнение за Дизраели. В скоро време им се представи случай да изпитат на дело неговата искреност. Изпаднал в малцинство по едно предложение на радикалите, лорд Джон Ръсел подаде оставка. Лорд Станлей бе поканен в двореца от кралицата. Кралицата го посрещна с явно безпокойство. Владетелската двойка бяха по убеждение партизани на свободния стокообмен. Станлей, със своята елегантна откровеност, заяви на кралицата, че неговата партия брои в своите редове малцина талантливи мъже и че той почти не вижда възможност да намери необходимия брой лица за съставянето на кабинета. Станлей има едно съвещание с Дизраели.

— Бихте ли могли, без подкрепата на пийлистите, да намерим в камарата на общините шест-седем консерватори горе-долу интелигентни?

Станлей не вярваше. Дизраели му каза, че ако партията успее да се сдобие с подкрепата на Гладстон и неговите приятели, като той самият, Дизраели, бъде пожертвуван като шеф, той е готов на подобна жертва; след това Дизи предложи няколко имена например някой си мистър Хенли. Лорд Станлей вдигна рамене, обаче не се възпротиви. Такъв си беше неговият начин на действие.

На следния ден към обяд Станлей се яви в къщата на Дизраели, на Гросвенър гейт. Веднага го поканиха на първия етаж, в Синята стая. Лицето му светеше от радост, погледът му беше весел; като повдигна насмешливо клепачите си, както си имаше обичай често да прави, той каза:

— Е! Ето ни на власт — но след това стана сериозен. — Аз обещах на кралицата — продължи той, — да се опитам да съставя кабинета.

Кралицата го била запитала, на кого смята да повери ръководството на Камарата на общините, а той посочил Дизраели. Кралицата го прекъснала с думите:

— Аз нямам добро мнение за мистър Дизраели. Аз не одобрявам неговото поведение спрямо горкия Сър Роберт Пийл и смъртта на Сър Роберт не е от естество да смекчи това мое чувство.

Лорд Станлей отговорил:

— Ваше Величество, мистър Дизраели трябваше да си пробие път и да затвърди своята репутация на бляскав оратор. Хората, които трябва да създават своята кариера, говорят и вършат неща, към които не са принудени да прибягват ония, които са намерили всичко в живота наготово. Никой друг не е спечелил по-голяма поука в Парламента от мистър Дизраели, сега неговият тон е вече съвършено различен.

— Това е вярно — казала кралицата, — но аз се надявам, че след като си извоюва това високо положение, занапред ще бъде вече умерен. Приемам го под ваша гаранция.

— Сега — казал лорд Станлей на твърде развълнувания от тия думи Дизраели, — ще пиша на Гладстон да дойде при мене.

Срещата с Гладстон се оказа пълно фиаско. Пийлистите, за да участвуват в кабинета, поискаха официално отказване от политиката на протекционизма — нещо като възстановяване на тяхната чест. На подобно нещо гордият Станлей не можеше да се съгласи. Въпреки всичко, той запази своето добро настроение и свика при себе си, за следния ден, своите приятели от Камарата на лордовете и от Камарата на общините, посочени от Дизраели. Но когато видя във великолепната трапезария на своя шеф тая жалка сбирщина, Дизраели изгуби своята самоувереност. Мистър Хенли, когото бе хвалил пред лорд Станлей, беше седнал на един стол, с двете си ръце облегнати върху един дебел бастун, със сбръчкани вежди и блуждаещ поглед, като някой пазач на затворници, застанал в очакване да му четат присъдата за проявена грубост. Останалите не стояха по-горе от него. Щом поканените господа се изказаха, лорд Станлей размени един поглед с Дизраели и тоя последният разбра какви мисли се въртят в главата на неговия шеф. Тоя умен и чувствителен човек не беше в състояние дълго време да търпи подобно зрелище и скоро щеше да изпрати всички по дяволите. Дизраели беше започнал вече да си съставя на ум една обширна програма, да измисля състава на кабинета, да си представя благоприятния изход на изборите. И ето че изведнъж авантюрата се свършваше преди още да е започнала. Ах! Да беше шеф на партията, с какво търпение би се заел Дизраели да подготви бавно своите колеги! Той обаче не беше шеф и трябваше да понася прищевките на тоя висш аристократ. Целта, почти постигната, наново се отдалечаваше и може би без никаква надежда вече да бъде достигната.

Лорд Станлей направи знак на Дизраели да стане и го отведе на другия край на стаята.

— Тая работа никога няма да стане — каза той.

— Изборът не е много бляскав, но вие недейте бърза много.

Станлей се върна на мястото си и заяви, че негов дълг е да върне мандата за съставяне на кабинета, поради липса на членове от Камарата на общините. Един от депутатите, Бересфорд, стана и заяви, че в Карлтон има неколцина достойни мъже, които чакат да бъдат повикани.

— Кои са в Карлтон? — запита лорд Станлей нетърпеливо.

— Дийдз — отговори Бересфорд.

— Тфу, такива хора аз не мога да предложа на кралицата. Драги лордове и джентълмени, много ви благодаря за вашето любезно присъствие, обаче въпросът е изчерпан.

Всички се разотидоха силно смутени. Хенли не продума нищо и си отиде сърдит. Бересфорд имаше вид на човек, току-що изгубил цялото си състояние на комар и продължаваше да твърди, че Дийдз е човек от първа величина.

Когато Станлей поясни в Камарата на лордовете защо е отказал да състави кабинета, той направи едно бляскаво сравнение между негодността на своята собствена партия и блясъка на малката група пийлисти. Невинаги беше лесно да бъде човек помощник на лорд Станлей.