Андре Мороа
Дизраели (19)

VII. Водач

Великите умове трябва да изчакват успеха на великите истини, на големите таланти и нищо друго.

Дизраели

Победата си има своите огорчения. В своя дълъг път към смъртта, хората си измислят приятни спирки: още няколко крачки, всекидневният поход ще бъде завършен — почивка край домашното огнище ги чака. Обаче в безспирния ход на Времето няма ни почивка, ни спирки. Всяка вечер миналото си остава един блян, бъдещето — мистерия.

Исполинът, който се бе отнесъл с презрение спрямо Давид, лежеше повален насред пътя. Войските на консерваторите, разцепени на две, се бяха разбягали на две страни. Лорд Джон Ръсел и неговите либерали, останали без противници, завзеха властта. Какво щеше да стане в тая голяма суматоха с Вениамин Дизраели?

Той беше научил много нещо през време на своята петгодишна борба. Манерс и Бентинк, строги съдии, бяха намерили в негово лице добър другар по оръжие. Той беше спечелил тяхното доверие и знаеше, че го заслужава. Макар и да чувствуваше своето превъзходство над Бентинк, макар и да изпитваше лудо желание да стане водач на партия, той беше твърдо решен да служи като негов помощник, без никакви задни мисли, докато Бентинк не се откаже от водачеството. Той беше научил от опит, че предаността и смелостта имат много по-голяма стойност за човека, отколкото фалшивото величие; че верността към една партия, дори и когато среща само непризнателност, е една необходима политическа добродетел. Всичко това беше много по-ценно от суетливостта на младото конте, влязло в Парламента през 1837 година.

Обаче положението на Дизраели не беше сигурно. Приятелите на Пийл — Гладстон, Грахам, целият интелектуален отбор на партията — го мразеха и си бяха дали клетва никога да не се обединяват около него. В двореца кралицата, а най-вече принц Алберт — честен и прям по характер — го считаха за амбициозен човек без принципи и бяха на мнение, че бе изтезавал техния достоен и скъп Сър Роберт само от амбиция. Благородниците — фермери в увлечението на борбата го бяха следвали без двоумение, но след това се бяха отдръпнали. Макар и да се обличаше вече само в черно, самият цвят на лицето му, когато се намираше в тяхната среда, му придаваше вид на някаква странна птица — ибис или фламинго — залутана по погрешка в английски курник. Когато слънцето огряваше столовете на консерваторите в Парламента, всички лица ставаха по-бели, а неговото, напротив — по-черно. Неговата начетеност смущаваше съпартизаните му. За да ги успокоява, Дизраели се мъчеше да обуздава своя ум. След един разговор с него един влиятелен земевладелец бе заявил, че мистър Дизраели не е твърде интелигентен, но е положително извънредно решителен човек. Изгодно впечатление, но извънредно рядко.

В душата си консерваторите се бяха изплашили, след като бяха свалили Пийл от власт. Свидетели на това падане, те просто не можеха да повярват, че то действително бе станало. Как така един еврейски фокусник с черни коси бе могъл да стане причина да изчезне една тъй величава и красива фигура от политическата арена? В тяхната душа образът на Дизраели не беше вече смешен, а обкръжен от злокобен престиж. След като бе свалил от лицето си маската на конте, Дизраели бе разкрил себе си като могъщ, но същевременно и зловещ магьосник. А най-лошото в случая бе, че лорд Станлей, водач на протекционистите в камарата на лордовете и действителен шеф на партията, никога не бе обичал Дизраели. Без съмнение той не би казал вече, както в миналото: „Ако тоя хвалипръцко влезе в кабинета, аз подавам оставка“. Той признаваше, че през изтеклите пет години поведението на Дизраели никога не му бе дало повод да се съмнява в неговата лоялност. Въпреки това, той изпитваше спрямо Дизраели една почти физическа неприязненост. Станлей беше висш аристократ от рода на благородниците от осемнадесетото столетие — безгрижен, присмехулник, надменен по характер, с весели обноски; стараеше се да върши всичко доста добре, но гледаше да не върши нищо извънредно добре; превеждаше Омир в английски стихове, търпими по качество; един от неговите коне бе спечелил втора награда в надбягванията. Политическа програма обаче нямаше и нищо друго на света не би могло да му причини по-голяма досада, отколкото това да съставя своя политическа програма. Лорд Станлей изпитваше ужас при мисълта да спазва принципи и да дава обяснения за своето поведение. Обичаше да бъде спокоен, нехаен. Паниката на Пийл около реколтата на картофите го бе изкарала от търпение; безогледната амбиция на Дизраели му беше не по-малко противна. По характер той действуваше под напора на първия си порив, но скоро се уморяваше от борбата, затова се плашеше от дълготрайната плебейска деятелност. Макар и да признаваше таланта и може би и честността — кой знае? — на тоя Дизраели, той смяташе, че е в правото си да не го кани на обяд, следователно и да не го счита като свой колега в ръководството на партията.

* * *

В тоя момент, когато беше от голямо значение да се вдъхне доверие на недоверчивия Парламент и да се разпръсне атмосферата на чужденец, натрупана около неговото име, Вениамин Дизраели, в битността си на народен представител, извърши най-неразумната постъпка, каквато би могло да се измисли — обнародва един мистичен роман!

Тоя роман, озаглавен „Танкред“, описваше живота на млад английски аристократ, предприемал пътешествие до Божи гроб, с цел да се опита да прозре азиатската мистерия. Преди всичко, книгата беше един предлог за автора да развие своята теория върху еврейството и своята теория за Църквата. За Дизраели ролята на Църквата се състоеше в това да брани — в едно материалистическо общество — известни семитски принципи, изложени в двата Завета, на първо място вярата в ролята на Божественото и Духовното на тоя свят. По-повърхностните познати на Дизраели обикновено изразяваха своето мнение за него с думите: „Ориенталец“. Това определение беше неточно, а освен това и премного лишено от окраска. Възпитан като англичанин, закрепнал в английската мисловност, обкръжен от приятели англичани, привързан страстно към Англия, той се различаваше повече от един ориенталски евреин, отколкото от един човек като Джордж Бентинк. Но той се различаваше твърде много и от своите приятели англичани по кръв. Обаче Дизраели имаше и нещо общо с ориенталците — двойния стремеж към благата на тоя свят и свойството да съзира нищожеството на същия тоя свят.

„Танкред“ се оказа странна книга, смела и неблагоразумна, и затова произведе неприятно впечатление. Карлайл сметна за непоносимо това „еврейско плещене“ на Дизраели и запита „докога Джон Бул ще търпи тая глупава маймуна да играе хора върху неговите гърди?“ За щастие на Дизраели, мнозина от неговите съпартизани никога не четяха.

Скоро след падането на Пийл обстоятелствата наложиха на Дизраели да изложи обстойно своята доктрина пред Камарата на общините. Лайонел де Ротшилд бе избран за народен представител от лондонското Сити, обаче не можеше да заеме мястото си в Парламента, тъй като законът изискваше да положи клетва според християнската религия. Лорд Джон Ръсел, верен на либералската доктрина „Всеки англичанин, роден в Англия, има право да се ползва от всички конституционни права“, предложи това ограничение да бъде премахнато. Цялата противокомунистическа партия гласува против предложението на Ръсел, с изключение на Дизраели и Бентинк, а последният при това се бе въздържал от гласуване само от приятелство към Дизи.

Дизраели произнесе по тоя случай голяма реч и заяви пред изумената Камара, че най-грубата грешка за една консервативна партия е да преследва евреите — раса, по душа консервативна — и да ги тласка по тоя начин към партиите на революцията и на безредието, на които те биха дали в принос едно опасно интелектуално ръководство. За себе си той заяви, че като християнин ще гласува за евреите.

— Вие преподавате на своите деца историята на евреите; в празнични дни вие четете на своите народи подвизите на еврейските герои; всяка неделя, ако пожелаете да пеете хвалебствия на Всевишния или пък да намерите утеха в своята мъка, вие намирате израз на вашите чувства в песните на еврейските поети. Ако вие сте искрени в своята вяра, вие би трябвало да изпитвате желанието да извършите това велико деяние на една естествена правда.

Камарата го изслуша с нетърпение; от различни страни се чуваше: „О-о! О!“, обаче Дизраели завърши с думите:

— Аз не ще мога да заседавам в тая Камара, ако съществува недоразумение относно моето мнение по тоя въпрос. Каквито и да бъдат последствията за мене, аз не мога да дам своя глас, без да го съгласувам с това, което аз считам за истински религиозни начала. Да, именно като християнин аз няма да поема върху себе си страшната отговорност да изключа когото и да било само затова, че изповядва религията, в която се е родил Исус Христос, моят Спасител.

Ораторът си седна всред гробна тишина. Нито един негов съпартизанин не му ръкопляска. В редовете на опозицията, лорд Джон Ръсел се обърна към своя съсед и му каза:

— Трябва да притежава голяма смелост един шеф на партия, за да защитава така доктрини, от които неговите приятели се ужасяват.

* * *

Партията уведоми Бентинк, че не одобрява неговото поведение по случая с Ротшилд. Той подаде оставката си като водач на партията. Скоро след това го намериха мъртъв всред едно поле, паднал по очи. „Смъртта е последвала от сърдечен удар“ — заявиха лекарите. Бентинк беше човек ненавикнал на умствен труд; беше му се наложило да промени своите навици; лишението от неговите обикновени занятия беше разорило здравето му. Освен това беше го сполетяла и тежка мъка. Цял живот неговата единствена амбиция беше да спечели първа награда в надбягванията Дерби, а един негов кон „Сърплис“, продаден от Бентинк от желание да може да се посвети на политиката, беше спечелил първа награда на това надбягване. Това беше за него тежко разочарование, обаче лорд Джордж никога не съжаляваше, загдето е извършил нещо, считано от него като негова обязаност. През време на своите последни дни, когато неговите приятели го съветваха да си отпочине малко, той им отвръщаше обикновено: „Който спасява своя живот, ще го изгуби“. Неговата смърт наскърби Дизраели твърде много. Той се бе привързал от сърце към тоя свой приятел, груб по характер, но справедлив и който твърде често бе отговарял на ония, които се съмняваха в неговия помощник:

— Аз не претендирам да разбирам много нещо, но от хора и коне разбирам.

Щом Бентинк изчезна, Дизраели изгуби своята най-здрава опора. Когато се заговори за избиране нов шеф на партията, споменаха няколко имена, но не и негово име. Станлей написа на Дизраели писмо, учтиво наглед, но нахално в своята същина и му предложи да служи под заповедите на един номинален шеф, като Дизраели извършва цялата работа, а другият носи титлата шеф на партията. Дизраели отказа да поеме „риск без почести“. Отцепването на Пийл и неговите приятели беше оставило партията на протекционистите без нито един оратор. Докато в старата партия, богата с един Гладстон и неколцина други оратори, Дизраели би трябвало да чака дълго време докато изпъкне начело, разцеплението го издигна на първо място, без оглед на това дали го желаят или не. Станлей продължи своята съпротива докогато можа. В края на краищата той предложи партията да бъде поставена под ръководството на един тричленен комитет: Гранби, Хериес, Дизраели.

— Сиейес, Роже Дюко и Бонапарт — каза един бивш министър, щом научи тая новина.

Три седмици след това вече не ставаше въпрос за останалите двама и Дизраели изпъкна в очите на всички като официалния водач на опозицията. Лорд Мелбърн, все още жив, си спомни тогава за младежа с черни къдрици, който му бе отговорил в салона на Каролина Кортън: „Искам да стана министър-председател“.

— Бога ми — каза той сега — това момче ще стане министър-председател.

* * *

Да бъде човек признат шеф на една голяма партия в Камарата на общините е една голяма крачка по пътя към властта, обаче Дизраели от ден на ден все по-ясно си даваше сметка, че в Англия и в едно политическо общество човек не представлява нищо, ако не притежава земя. Тоя предразсъдък не му се струваше безсмислен. Един земевладелец, когато обхожда своите земи и разговаря с фермерите, научава истинските чувства на народа и неговите нужди, чува оплакванията на земеделците, дава си сметка за въздействието от законите, гласувани от него самия в Парламента. Един обитател на Лондон, щом прекарва своя живот само в светските салони и в Камарата, не може да бъде нещо повече от един теоретик. Умът има нужда, на известни промеждутъци от време да влиза в допир със земята и с нейните труженици. След един сезон, прекаран в града, покоят и красотата на природата и нейната растителност стихват кипежа на мислите. Дизраели обичаше страстно дървесата и цветята; от дълго време насам в него беше възникнал блянът да се сдобие с някое голямо имение в окръга Бъкс, към който се беше привързал.

Скоро недалеч от Браденхам едно имение излезе на продан — имението Хюгендън. Дизраели и неговите братя бяха ходили често пъти там през време на своето детство, отначало да играят, а по-късно — да флиртуват. Бяха им добре известни хубавият парк на имението, обширните му букови и елхови гори, вълнообразните хълмове на прериите, малката рекичка в долината и нейните пъстърви, терасата с цветарника. Сто пъти бяха им разправяли историята на това имение, подарено на епископ Одо от Вилхелм Победителя; Ричард де Монхор и знаменитият граф Честърфилд бяха живели в това имение. Нищо друго следователно не би могло да достави на Дизраели по-голямо удоволствие от това да стане господар на Хюгендън, обаче не разполагаше с пари. Когато се ожени, неговите дългове от младежките му години, увеличени с лихвите и с дълговете, направени от него като гарант на някои свои приятели, бяха достигнали вече до двадесет хиляди английски лири. Неговият дял от наследството на баща му възлизаше на десет хиляди английски лири и мистър Исак д’Израели беше готов да даде още отсега тая сума за купуването на имение, обаче замъкът, заедно с неговите земи и гори, струваше тридесет и пет хиляди лири. Откъде да ги намерят?

Докато лорд Джордж беше още жив, Дизраели му беше доверил своето желание. Лорд Джордж беше сметнал на свой ред, че е твърде желателно един от водачите на земевладелческата партия да бъде самият той земевладелец и затова беше предложил да заеме тая огромна сума, съвместно със своите братя. Тъй като споразумението беше постигнато по начало, мистър Исак д’Израели беше купил Хюгендън за своя син. Скоро след това старецът почина на осемдесет и една година, почти без да го съзнава, тъй като до последния си миг беше слушал Сара да му чете една книга. Същата година, преди още имението да бъде изплатено, лорд Джордж Бентинк почина на свой ред, обаче Дизраели беше срещнал у двамата братя на своя приятел същата щедрост. Той им обясни с една наивна и смела откровеност, че животът за него ще бъде без радост и без полза за партията, ако не може „да играе ролята на крупен земевладелец“. Те също така разбираха невъзможността за Дизи да живее без „да играе ролята на крупен господар“, така щото Дизраели можа да пише на Мери-Ана:

„Свършено е. Ти си вече господарка на Хюгендън“.

Тая покупка би била осъдителна за всички разумни хора, обаче Дизраели не беше човек да изпусне, само заради липсата на няколко мизерни златни монети, случая да стане господар на един такъв замък, почти същия като описваните в неговите романи, с малка църквица всред самия парк, с жилище за свещеника, с рекичка и земи наоколо, с дълга алея всред букови дървета — природен дворец, в който листата се преплитат над алеята във вид на арка, над зеления килим от цветя и мъх… Мери-Ана се почувствува скоро като същинска господарка на замъка и започна да прокарва пътеки всред елховата гора, нарече гората „Германската гора“ и започна да поставя пейки из нея. Дизраели предприемаше дълги разходки пеш; жена му го придружаваше с една малка кола, теглена от едно пони.

Октомври. Горите се облякоха в своята есенна премяна; липите и бориките добиха златожълто одеяние: букаците със своя медночервен листак пламтят на слънчевите лъчи; тук-таме някой и друг дъб или бряст си остават все още зелени както всред лято. Господарят и господарката на Хюгендън се връщат бавно към своя замък. Той е на четиридесет и пет години, тя на петдесет и седем, обаче той се наклонява към нея нежно, а тя към него с кокетство. Върху терасата пауни разперят своите опашки — бляскави, величествени в своите пищни багри.

— My dear lady — казва той, — каква полза от тераса, ако нямаш и такива пауни да се разхождат по нея?