Андре Мороа
Дизраели (11)

XI. Партийна ливрея

Предпочитам свободата, на която се радваме, пред либерализма, който те ни обещават; предпочитам пред правата на човека — правата на англичаните.

Дизраели

При изборите през 1833 година победата на либералната партия бе толкова бляскава, щото би могло да се повярва, че ще останат на власт най-малко половин век. Обаче сигурността разрушава дори и най-непобедимите наглед коалиции.

Всред либералите — победители, макар че имаше действително реформаторски духове като лорд Джон Ръсел или по-смели дори като лорд Дърхам, имаше също така и несъзнателни консерватори като Станлей, в чието лице лорд Мелбърн виждаше бъдещия министър-председател. Скоро разривът стана неизбежен; Станлей и неговите приятели напуснаха партията и везните с един скок се наклониха към консерваторите.

Интересно е, че партията на консерваторите се бореше под ръководството на един водач, свикнал да отправя погледите си винаги към своите противници и като че ли предпочиташе одобрението на своите противници пред това на своите партизани. Сър Роберт Пийл имаше амбицията да господствува над партиите. Само тая възможност остава открита пред него, след като е господствувал над своята партия. Под неговото водачество партията на торите бе възприела новото име „консервативна“ партия; под тая дума се разбираше обратното на „реакционер“. По такъв начин един консервативен либерал като Станлей и един либерален консерватор като Пийл до такава степен се приближаваха един до друг, щото не беше вече възможно човек да ги различи един от друг. И без съмнение по-либерален беше консерваторът.

Подобни размествания трябваше да направят значително по-лесно личното политическо определяне на един Дизраели. Възвръщане към популярните и смели традиции на старите тори — точно това бе желал той още от самото начало на своята кариера. Той виждаше ясно, че трябва да се свърже най-после с една от двете съществуващи групи. Беше се опитал да се бори като независим борец; бяха го победили едно след друго.

В една страна със стара парламентарна традиция, в една страна най-вече като Англия, където се зачита лоялността, а се презират системите, почти невъзможно е едно прехвърляне от една партия в друга. Може в средите на една партия постепенно да се подготви едно роене, но не може да се налагат нови идеи, освен под известен вече етикет. За Дизраели беше настъпил моментът да избира и да се подчини.

Ако той все още се колебаеше да влезе в консервативната партия, беше само въпрос на личности. Той обичаше блясъка на отделните личности и живописното в характерите, затова студеният сър Роберт Пийл не го привличаше. Херцог Уелингтън притежаваше без съмнение по-голяма живописност със своята рядка скромност, обаче се беше вече оттеглил. Бяха го оскърбили твърде много по времето на Реформата; той не обичаше да се приравнява с простолюдието. Беше си избрал по-приятна роля на стар национален герой. В клубовете младите го караха да разправя за своите походи.

— В Саламанка — разправяше той, — бях коленичил зад един малък зид, когато видях лявото френско крило да се огъва. „Бога ми! — казах си, — това ми стига, ще ги атакувам още сега“.

По улицата, когато Уелингтън минаваше на кон, тълпата го приветствуваше. Той беше доволен и беше решил твърдо да не се меси вече в безславни борби.

По него време една вечер Дизраели се случи да седне на един банкет до лорд Линдхърст, министър на вътрешните работи на консерваторите. Разправяха, че баща му на Линдхърст му бил казал един ден:

— Джек, ти ще си останеш цял живот момче.

Вярно предсказание. На шестдесет годишна възраст той все още бе запазил своя усет към фантазията в човешките работи; слабостите на неговите подобни повече го забавляваха, отколкото да го възмущаваха; учеше стихотворения наизуст, за упражнение на паметта си. Неговата веселост правеше неприятно впечатление на сериозните хора; тя очарова Дизраели. Най-после се беше намерил един човек да му приказва за политиката на партиите така, както мислеше и той — не като за религия, а като за едно изкуство.

Дизраели на драго сърце слушаше да му разказват големите събития на тоя век, а най-вече важните малки подробности, които оживяват историята, например че вечерта преди смъртта на Канинг небето било синьо, че Канинг искал да вечеря вън от къщи, че Линдхърст го бил видял да трепери. Министърът също така се бе сприятелил с младия Дизраели и му даваше съвети. Един ден той го покани на вечеря с един твърде млад държавен подсекретар, по име Уилиам Гладстон, и им даде на двамата твърде мъдри уроци:

— Никога не се защитавайте пред публично събрание, освен като нападате на свой ред; слушателите, в удоволствието си от новата атака, забравят първата, отправена срещу вас.

Младият Гладстон беше сериозен човек, от вида на Пийл. Той не можа твърде да се хареса нито на Дизраели, нито на Линдхърст и вечерята мина доста мрачно, обаче им поднесоха един лебед — много бял, много крехък и хубаво гарниран, така щото запълни липсата на добра компания.

Благодарение на Линдхърст Дизраели започна да прониква зад кулисите на политическия свят. Известно време той кокетира с лорд Дърхам и неговите радикали. Двете крайни партии му търсеха едновременно избирателна околия. Той ги остави да действуват. Обаче неговото несъвместимо кокетиране на две страни стана известно в Лондон и направи лошо впечатление:

— От Дърхам до Уелингтън?… — казваха. — Дявол да го вземе! Трябва тоя Дизраели да има доста безпристрастен дух…

— От един Линдхърст точно такъв приятел може да се очаква — добави вечно недоволният Гренвил.

Един нов политически неуспех окончателно го излекува. Три жестоки урока му бяха достатъчни. Независимата борба бе осъдена на неуспех. Дизраели поиска да го приемат в клуба на консерваторите, Карлтон, и реши да се представи следния път вече като консервативен кандидат. Беше облякъл най-после ливреята на една партия.

Промените на един човек винаги се обясняват доста лесно сами по себе си. Дизраели, макар да бе радикал, а след това да бе станал консерватор, се хвалеше с чиста съвест, че имал постоянство. За наблюдателя отвън постоянството му не бе така очевидно. Когато нуждите на изборната борба наложиха на новия консерватор да атакува О’Конел, комуто в миналото бе поискал препоръчително писмо, ирландският трибун се разяри страшно много. Няколко дни по-късно, на едно събрание в Дъблин, той спомена за тая атака, спомена и за писмото си и завърши така, всред смях и ръкопляскания:

— Макар евреите да са богоизбрания народ, между тях е имало обаче неверници и сигурно от някого от тях трябва да си води потеклото тоя Дизраели. Той има характер точно като на оня злодеец, издъхнал на кръста и който сигурно трябва да се е наричал Дизраели. Аз вярвам, че ако се проучи добре родословното дърво на Дизраели, ще се види, че това лице е пряк потомък на оня индивид, за чието високо положение напомних.

Всички вестници в Лондон възпроизведоха тая живописна реч; тя се понрави на мнозина недоволни от Дизраели. Колкото се отнася до самия него, чувства забравени от детските му години изпъкнаха в паметта му, когато прочете тия оскърбителни думи. Ах! Как му се искаше да събори на земята тоя човек, както по-рано бе повалил своя оскърбител в училище! Дизраели изтича при д’Орсей и го помоли да му уреди един дуел. Обаче О’Конел беше убил в миналото един човек на дуел и си беше дал клетва да не се бие вече. Дизраели предизвика неговия син, Морган О’Конел, но той му отговори, че отмъщава за обидите, нанесени на баща му, но че не може да поеме отговорност за всичко, казвано от него. Дизраели написа тогава на О’Конел едно остро писмо:

— Макар и да сте се поставили от дълго време насам извън цивилизования свят, не ми е приятно да бъда оскърбяван дори от един дивак яху^[1], без да го накажа.

По-нататък в писмото си Дизраели разкритикува остро двойния отказ на баща и син да се бият на дуел с него и завършваше:

— Ние ще се срещнем във Филипс и бъдете уверени, че ще се възползувам от първия случай да ви дам един урок, който ще ви припомни и ще ви накара да съжалявате за оскърбленията, нанесени от вас на:

Вениамин Дизраели.

След това писмо той си възвърна спокойствието и самодоволството. Облече най-бляскавия си костюм, сложи най-шарената си жилетка, отиде на опера и бе всеобщо поздравен за своята смелост.

Сара и старият Исак му писаха, че не обичат тоя неприятен шум около тяхното име и че не одобряват толкова голяма свирепост. Вениамин ги нахока:

— Има само едно-единствено мнение във всички партии тука — че съм го направил на прах и пух… За вас е лесно да критикувате, обаче аз не съжалявам за нито една дума; всички изрази са добре обмислени… Човек не може да задоволи всички. В. ми каза, че последното ми писмо е най-хубавото нещо, написано досега на английски… Има хора, които не обичат моя яху и го смятат за грубиян, други го намират достоен за Свифт… Общият ефект има значение, а тоя общ ефект е — всички считат, че съм проявил храброст.

Това беше вярно. Неговите приятели, висшето общество не одобряваха низкия начин, употребен от О’Конел, за да го атакува и намираха в действителност, че Дизраели е проявил храброст. Обаче не висшето общество създава общественото мнение. В Англия са от значение търговците в своите кантори, духовниците в своите села, огромната маса, недоверчива, без въображение — с други думи английският народ. А за тая маса представата, започнала вече да се съставя (въз основа на писаното от вестниците) за тоя млад автор и политик, беше една от най-неблагоприятните за един английски ум. Тая представа беше, че тоя човек вдига вярва около себе си, че си прави шумна реклама, че е без политическо верую, смешен, нахален. Без съмнение, О’Конел беше постъпил грубо, обаче „Спектейтър“ например казваше:

„Мистър Дизраели пожела да започне война на оскърбления срещу големия майстор на оскърбленията и щом бе ранен, се оплаква. Той ни напомня за малкото кученце, получило един ритник от големия кон, след като е лаяло и джавкало подире му цели километри; кученцето си получи каквото си заслужаваше“.

Тоя оскърбителен портрет беше все още само една неопределена сянка, без сила, но добавен към едно почти неизвестно име, колко опасен става такъв един портрет. Той съставлява „личността“ — творение фиктивно, обаче почти толкова действително, както и самият човек. Щом веднъж тоя образ се състави, фактите, съвпадащи с него, биват запомнени; на останалите общественото мнение не обръща внимание. Младият Дизраели би останал изненадан, ако можеше да срещне своя образ такъв, какъвто си го представяше по него време един обикновен англичанин от Сити. Той би му обърнал гръб с ужас, с презрение; не би се съмнявал ни най-малко, че е срещнал своя най-опасен противник, срещу когото ще има да се бори в своя живот.