Онова, което във Франция се нарича „предградието «Сен Жермен»“, не е квартал, нито секта, нито организация, не е нещо, което би могло да се определи съвсем ясно. На площад Роаял, в предградието Сент Оноре, по Шосе д’Антен също има домове, в които цари атмосферата на предградието Сен Жермен. Така че вече по начало цялото предградие не се вмества в самото предградие. Хора, родени съвсем далеч от неговия обсег, могат да изпаднат под влиянието му и да се включат и този обособен свят, докато други, родени в него, могат да бъдат завинаги низвергнати. От около четиридесет години със своите обноски, говор, с една дума, с цялата си традиция предградието Сен Жермен е за Париж онова, което са били навремето кралският двор или резиденцията Сен Пол през XIV век, дворецът, домът на маркиза Рамбуйе, площад Роаял през XVI век, после Версай през XVII и XVIII век.

През всяка епоха Париж на висшите класи и на аристокрацията е имал свой център, както простолюдният Париж е имал и ще има свой център. Тази историческа особеност предоставя обширен материал за размисъл на хората, които желаят да изучават или да рисуват различните обществени слоеве. И може би причините за това явление не бива да се изследват само за да се оправдае характерът на настоящия разказ, но и за да послужат на сериозни интереси, които ще бъдат още по-важни в бъдеще, отколкото са днес, ако, разбира се, опитът не е безсмислица за политиците, както е за младостта.

Велможите и богаташите, които винаги ще подражават като маймуни на велможите, открай време строят къщите си далеч от гъсто населените места. По времето на Луи XIV, когато херцог Юзес е вдигнал красивия си дворец на улица Монмартър, пред чиято врата е направил чешма — благотворително дело, което наред с безспорните му добродетели му е спечелило такава почит сред народа, че целият квартал е вървял подир катафалката му, — този край на Париж е бил пуст. Но щом крепостните стени били разрушени, щом мочурищата отвъд булевардите се покрили с къщи, семейство Юзес напуснало прекрасния си дом, където днес живее един банкер. По-късно, когато се оказала заобиколена от дюкяни, за да не се компрометира, аристокрацията изоставила площад Роаял, околностите на парижкия център и минала отвъд реката, та да диша свободно в предградието Сен Жермен, където около разкошния дом, построен от Луи XIV за най-малкия от узаконените му извънбрачни синове, херцог Дьо Мен, вече се издигали дворци.

Има ли нещо по-противно за хора, свикнали на блестящ живот, от блъсканицата, калта, виковете, зловонията, теснотията из простолюдните улици? И нима навиците на един търговски или занаятчийски квартал не са в непрекъснато противоречие с привичките на големците? Когато Търговията и Трудът си лягат, аристократът се сеща да обядва; докато те са шумно оживени, той си почива; сметките им никога не съвпадат — едните събират, другият харчи. Оттам и диаметрално противоположните им нрави. В тази констатация няма нищо пренебрежително. Аристокрацията е, така да се каже, мисълта на дадено общество, както буржоазията и пролетариатът са неговият организъм и неговата дейност. Затова и тези сили се нуждаят от различни средища, а техният антагонизъм създава една привидна антипатия, която се дължи на различието в движенията им, извършвани все пак с една обща цел. Тези социални противоречия произтичат толкова логично от всяка конституционна харта, че и най-критично настроеният либерал, който я смята за посегателство срещу възвишените идеи, под каквито амбициозните хора от низшите класи крият намеренията си, ще се изсмее, ако принц Дьо Монморанси отиде да живее на ъгъла на улица Сен Мартен и улицата, която носи неговото име, или ако херцог Фитц-Джеймз, потомък на шотландския кралски род, си построи дворец на ъгъла на улиците Мария Стюарт и Монт Оргьой. Sint ut sunt, aut non sint^[1] — тези прекрасни папски думи могат да служат за девиз на велможите от всички страни.

Това положение, съществувало във всички времена и винаги със съгласието на народа, е в интерес на държавата. То е едновременно следствие и причина, принцип и закон. Масите притежават здрав разум, от който се отказват само когато злонамерени хора ги увлекат. Този здрав разум почива върху истини от общ характер, приемани в Москва и Лондон, в Женева и Калкута. Където и да съберете в дадено пространство семейства с различно материално положение, ще видите, че ще се оформят висши кръгове, патриции, първо, второ и трето съсловие. Може би някога равенството ще стане право, но няма човешка сила, която да го превърне във факт. Би било много полезно за благото на Франция тази истина да се разпространи.

И най-непросветените маси разбират облагите от политическата хармония. Хармонията е поезията на реда, а народите подчертано се нуждаят от ред. Съгласуваността на нещата, с една дума, единството, не е ли най-простият израз на реда? Архитектурата, музиката, поезията, всичко във Франция, повече от където и да било другаде, се гради на този принцип, който впрочем е вписан в основата на нейната ясна и чиста реч, а езикът винаги ще бъде най-безпогрешната формула на всяка нация. Затова нейният народ възприема най-поетичните, най-мелодичните песни, придържа се към най-простите идеи, обича сбитите обяснения, които съдържат най-много мисли. Франция е единствената страна, където едно малко изречение може да предизвика голяма революция. Тук масите са се бунтували само за да се опитат да приведат в съгласие хората, фактите и принципите. Никоя друга нация обаче няма по-правилна представа за единството, което трябва да ръководи живота на аристокрацията, може би защото никоя друга нация не е разбрала по-добре политическите необходимости: историята никога няма да я свари неподготвена. Франция често е мамена, но така, както е мамена жена — с благородни идеи, с горещи чувства, чийто цели отначало й убягват.

И така, първият отличителен белег на предградието Сен Жермен са разкошните дворци с големи тихи градини, навремето подобаващи за земевладелци с великолепни имения. Нима това пространство, отделящо една класа от цяла една столица, не е материален израз на моралното разстояние, което трябва да ги разграничава? У всички живи същества главата има свое определено място. Ако случайно една нация отсече своята глава, за да я сложи при нозете си, тя рано или късно открива, че се е самоубила. А тъй като нациите не желаят да умират, залавят се да си създадат нова глава. Ако такава нация няма сили да го стори, загива, както са загинали Рим, Венеция и толкова други.

Разграничаването на висшия кръг от останалите сфери на социална дейност, възникнало поради различния им бит, по необходимост предполага истински и съществени достойнства у аристократическата върхушка. Щом патрициите в която и да било страна, при каквато и да е форма на управление отстъпят от положението си на превъзходство, те изпадат в безсилие и народът незабавно ги сваля. Народът желае винаги да вижда в ръцете им, в сърцата им, в главите им богатството, властта и делата, словото, ума и славата. Без това тройно могъщество всяко преимущество се отменя. И народите като жените обичат силата у своя повелител. Любовта им винаги е свързана с уважение; съгласни са да се подчиняват само на онзи, който съумее да им наложи подчинение. Една презирана аристокрация е като крал-безделник или като мъж под чехъл; нищожна, тя скоро бива унищожена. Така че обособяването на големците, техните напълно различни навици, с една дума, цялостният облик на патрицианските касти е едновременно символ на едно реално могъщество и причина за смъртта им, след като загубят своето могъщество.

Предградието Сен Жермен се остави временно да бъде повалено, защото не пожела да осъзнае задълженията на своето положение, което все още можеше да запази. То трябваше да има доблестта навреме да разбере, както английската аристокрация съумя да разбере, че и институциите преживяват критически години: тогава думите губят първоначалното си значение, идеите променят облика си, а политическият живот получава съвсем нова форма, без основата му да е съществено променена. Тези мисли изискват разяснения, спадащи към същината на настоящия разказ, в който те влизат и като дефиниция на причините, и като обяснение на фактите.

Величествените аристократически замъци и дворци, разкошни до най-малките си детайли, неизменният лукс на мебелите, цялата привична обстановка, в която щастливият собственик, богат още преди да се роди, свободно се движи, без никога нищо да го дразни; освен това навикът никога да не слиза до всекидневните дребнави сметки и житейски интереси, времето, с което разполага, голямата култура, която има възможност да придобие; най-сетне патрицианските традиции, осигуряващи му обществено влияние, което неговите противници едва постигат с упорито учене, с воля, с призвание; всичко би трябвало да издига душата на човек, който от най-ранна възраст притежава подобни преимущества, да му създаде онова високо самоуважение, чието най-малко следствие е сърдечно благородство, съответствуващо на благородния му произход. Това е вярно за няколко рода. В предградието Сен Жермен по изключение се срещат красиви характери, но те само подчертават всеобщия егоизъм на този обособен свят, довел го до неговата гибел.

Тези преимущества са достояние на френската аристокрация, като на всеки патрициански слой, който ще избива на повърхността на нациите, докато устройството им се гради на собствеността — поземлената или паричната собственост, единствената здрава основа на едно уредено общество; но различните видове патриции си запазват тези преимущества само докато изпълняват условията, при които народът им ги предоставя. Те са нещо като духовни ленове^[2], чието ползуване е свързано със задължения към господаря, а тук днес господарят безсъмнено е народът. Времената се промениха, оръжията — също. Сеньорът-воин, за когото навремето е било достатъчно да носи ризница и шлем, да върти сабята юнашки и да държи високо своето знаме, днес трябва да проявява ум; преди му е било нужно само дръзко сърце, в наши дни му трябва дързък мозък. Изкуството, науката и парите образуват триъгълника, в който днешното общество вписва герба на властта и от който трябва да произлиза съвременната аристокрация. Една красива теорема струва колкото едно славно име. Ротшилд, този съвременен Фугер^[3], фактически е владетел. Един голям творец в изкуството на дело е олигарх: той представлява цял век и почти винаги става негов законодател. Така словесният талант, машината под високо напрежение на писателя, геният на поета, постоянството на търговеца, волята на държавника, който съсредоточава в себе си стотици блестящи качества, мечът на генерала, всички тези лични завоевания, осъществени от един човек за сметка на цялото общество с цел да му импонира, всичко това аристокрацията трябва днес да се стреми да монополизира, както навремето е монополизирала материалната сила. За да остане начело на една страна, не трябва ли да бъде достойна да я ръководи? Не трябва ли да бъде нейна душа и съзнание, за да застави ръцете да работят? Кой може да ръководи народ, ако не притежава силите, които ще му позволят да управлява? Какво представлява маршалският жезъл, ако не е в ръцете на вожда, способен да командува? Предградието Сен Жермен си игра с всички видове жезли, смятайки, че те са властта. То изпразни от съдържание формулата, която му даваше правото да съществува. Вместо да изхвърли символите на властта, които дразнеха народа, а тайно да задържи силата, остави буржоазията да заграби силата, а се залови суеверно за символите; непрекъснато забравяше положението, в което го поставяше числената му слабост. Аристокрация, която представлява едва една хилядна от дадено общество, днес, както и преди, трябва да разполага с достатъчни средства за въздействие, та при остри кризи да може да противопостави на народните маси тежест, равна на тяхната. В наши дни средствата за въздействие трябва да бъдат реални сили, а не исторически спомени.

За нещастие у френското благородничество, още преизпълнено със спомените за своето отдавна отминало могъщество, имаше някаква самонадеяност, която му вредеше и от която му бе трудно да се освободи. Това може би е национален недъг. Французинът повече от всички други хора никога не слиза под себе си; от стъпалото, на което се намира, гледа към по-високото стъпало: рядко съжалява нещастниците, над които стои, и винаги се възмущава, че вижда толкова щастливци над себе си. Макар че е чувствителен, твърде често предпочита да слуша разума си. Този национален инстинкт, който непрекъснато тласка французите да вървят напред, това тщеславие, което ги разорява и ги ръководи така цялостно, както пестеливостта ръководи холандците, от три века господствува в аристокрацията, която в това отношение е във висша степен френска. Сенжерменецът винаги е вадил заключение за интелектуалното си превъзходство от материалното си превъзходство. Всичко във Франция е подкрепяло това негово убеждение, защото още от създаването на предградието Сен Жермен — бунт на аристокрацията, започнал в деня, когато кралят е бил принуден да напусне Версай — то с редки изключения винаги се е опирало на властта, която във Франция винаги ще се олицетворява повече или по-малко от предградието Сен Жермен; оттам и поражението му през 1830 година. По това време то беше като армия, оперираща без база. То не бе използувало мира, за да се вкорени в сърцето на нацията. Липсваше му осведоменост и какъвто и да било общ поглед за цялостните му интереси. Жертвуваше едно сигурно бъдеще заради едно съмнително настояще. Това е може би причината за неговата неправилна политика.

Физическото и духовно разстояние, което гордите аристократи се стараеха да поддържат между себе си и останалата част от обществото, има само този единствен и неминуем резултат, че през последните четиридесет години в доминиращата класа личният егоизъм се укрепи и уби кастовия патриотизъм. Навремето, когато френската аристокрация е била велика, богата и могъща, благородниците са умеели в случаи на опасност да си избират вождове и да им се покоряват. След като изгубиха значението си, те изгубиха и чувството си за дисциплина и както през късната Римска империя всеки искаше да бъде император; виждайки се равен на другите по слабост, всеки смяташе, че е нещо повече от другите. Всяко семейство, разорено от Революцията, разорено от отменянето на майората, мислеше само за себе си, вместо да мисли за голямото аристократическо семейство. Струваше им се, че ако всички забогатеят, партията им ще се засили. Грешка. И парите са само признак на могъщество. Съставени от хора, запазили старите традиции — изискана учтивост, естествено изящество, красив език, аристократическа благопристойност и гордост, — смислени, когато са съответствували на бита им, но дребнави занимания, след като станаха главното в живота им, вместо да бъдат само допълнение, всички тези родове някога са имали истинска стойност, която сега е останала само на повърхността и се е свела до фиктивна стойност. Никой от тези родове нема̀ смелостта да си каже: „Достатъчно ли сме силни, за да поемем властта?“ А се нахвърлиха на властта също като адвокатите през 1830 година. Вместо като истински велможи да станат покровители, сенжерменци проявиха алчност като парвенюта. От деня, когато на най-умния народ в света бе доказано, че след като си възвърнаха привилегиите, благородниците организират властта и бюджета за своя полза, от този ден тяхната каста смъртно заболя. Желаеше да бъде аристокрация, а вече можеше да бъде само олигархия, две много различни системи, както ще разбере всеки, който има съобразителността да прочете внимателно фамилните имена на лордовете в горната камара. Кралското правителство имаше положително добри намерения, но то непрекъснато забравяше, че винаги трябва да се ръководи от желанието на народа, дори когато става въпрос за неговото щастие, и че Франция, тази капризна жена, иска да бъде щастлива или бита по свое желание. Ако имаше повече аристократи като херцог Дьо Лавал, чиято скромност бе достойна за предците му, старшият клон^[4] щеше да се задържи на престола не по-малко от Хановерската династия^[5].

През 1814, и главно през 1820 година френската аристокрация трябваше да застане начело на най-образованата епоха, на най-аристократичната буржоазия, на най-женствената страна в света. Предградието Сен Жермен лесно можеше да ръководи и забавлява една средна класа, опиянена от почести, влюбена в изкуството и науката. Но жалките водачи на тази голяма епоха на интелекта ненавиждаха до един изкуството и науката. Те не съумяха да представят дори религията, която им бе нужна, в поетични тонове, за да я направят привлекателна. И докато Ламартин^[6], Ламне^[7], Монталамбер^[8] и други талантливи писатели позлатяваха с поезия, обновяваха или разширяваха религиозните идеи, некадърниците в правителството предизвикваха огорчение от религията. Никога нация не е била по-снизходителна: тогава тя беше като уморена жена, която става отстъпчива; никога власт не е правила по-тромави грешки: Франция и жената предпочитат прегрешенията.

За да си възвърне положението, да създаде едно силно олигархическо правителство, аристокрацията трябваше добросъвестно да се разрови и да извади един сенжерменски Наполеон, да се разкъса, но да открие в недрата си един конституционен Ришельо; и ако сред нея не се намереше подобен гений, да го измъкне от някой леден таван, където в момента той може би е умирал, и да го асимилира, както камарата на лордовете в Англия непрекъснато асимилира случайни хора и ги прави аристократи. После да нареди на този човек безмилостно да изсече гнилите клони, да подкастри аристократичното дърво. Но първо на първо, голямата система на английския торизъм беше нещо наистина необхватно за такива малки глави и възприемането й щеше да отнеме прекалено много време, а за французите бавният успех е равносилен на провал. И второ, тези дребни величия не само че нямат съобразителността да черпят за компенсация сили оттам, където Бог ги е вложил, но и ненавиждат всяка сила, която не произлиза от тях. И накрая, предградието Сен Жермен не само че не се подмлади, но и застаря.

Дворцовият етикет, институция от второстепенна необходимост, имаше смисъл да се запази, но само при важни случаи, докато той се превърна във всекидневно съперничество, и вместо да бъде въпрос на красота и великолепие, стана въпрос на власт.

И ако отначало, при онези събития от голям мащаб, на краля липсваше съветник от също такъв голям мащаб, то на аристокрацията преди всичко липсваше съзнание за собствените й широки интереси, което можеше да спаси положението. Тя не съумя да прости женитбата на господин Дьо Талейран, единственият човек с железен ум, от онези умове, които са способни да преизковават политически системи, чрез които нациите славно се възраждат. Сен Жермен се присмиваше на министрите, които не бяха благородници, а не можеше да предложи благородници, достойни да станат министри. Аристокрацията можеше да направи истински услуги на страната, ако се бе заела да облагороди съдилищата, да подобри земеделието, да построи пътища и канали, да се превърне в действена сила на територията на цялата страна; но вместо това тя продаваше земите си, за да играе на борсата. Можеше да лиши буржоазията от нейните динамични и талантливи хора, чиято амбиция подкопаваше властта, включвайки ги в своите редове; но предпочете да се бори срещу тях, и то без оръжие, защото тя вече само по традиция имаше онова, което навремето бе притежавала в действителност. За свое нещастие тя бе запазила точно толкова различни имущества, колкото да подхранва нахалното си високомерие. Старите родове се задоволяваха със спомените си и никой от тях не помисли да подготви първородните си синове за новите армии, които деветнадесети век изсипваше на площадите.

Изключена от обществените дела, младежта танцуваше у херцогиня Дьо Бери, вместо чрез влиянието на млади, съвестни, незамесени в Империята и Републиката таланти да продължи в Париж едно дело, започнато от главите на семействата в департаментите, с което те щяха да си извоюват признаване на титлите си, защитавайки местните интереси, съобразявайки се с духа на века, приспособявайки кастата към изискванията на времето. Съсредоточена в своето предградие Сен Жермен, където живееше духът на някогашните феодални вражди, съчетан с духа на бившия двор, недостатъчно свързана с двореца Тюйлери, аристокрацията по-лесно можа да бъде победена, тъй като се беше затворила в себе си и главно беше зле представена и организирана в перската камара. Ако се беше втъкала в страната, щеше да бъде непобедима; но както бе залостена в своето предградие, опряла гръб на двореца и широко зависима от държавния бюджет, достатъчен беше един удар с брадва, за да прекъсне нишката на гаснещия й живот и невзрачната фигура на едно дребно адвокатче се приближи и й нанесе този удар. Въпреки блестящата реч на господин Роайе-Колар законът за унаследяването на перската титла и свързаните с нея привилегии бе провален от пасквилите на един човек, който се хвалеше, че с умението си е спасил няколко глави от палача, а от неумение погубваше големи институции. Тук се съдържат примери и поуки за бъдещето. Ако френската олигархия няма бъдеще, би било доста жалко и жестоко да я изтезаваме и в такъв случай би трябвало да мислим само за нейния саркофаг; хирургическият нож причинява болка, но понякога възвръща живота на умиращия. Преследвано, предградието Сен Жермен може да се окаже по-силно, отколкото по време на своето тържество, стига да пожелае да има водач и система.

Сега лесно можем да обобщим този полуполитически преглед. Липсата на широк поглед и цялата съвкупност от дребни грешки; стремежът у всекиго поотделно да възстанови огромното си богатство; реалната необходимост от религията като опора на политиката; жаждата за удоволствия, която вредеше на религиозния дух и пораждаше лицемерие; изолираната съпротива на неколцина умствено издигнати хора, които виждала правилно и на които пречеха дворцовите съперничества; отдръпването на провинциалната аристокрация, расово по-чиста като цяло от дворцовата, но често онеправдавана — всички тези причини се съчетаха, за да създадат целия фалш на положението и нравите на предградието Сен Жермен. То нямаше обединяваща система, нито последователност в действията, не беше напълно морално, нито открито развратно, нито разложено, нито разлагащо; не отстъпи напълно по въпросите, които му вредяха, и не възприе идеите, които биха го спасили. И най-сетне, колкото и безпомощни да бяха отделните му представители, като партия то все пак бе въоръжено с онези големи принципи, които ръководят живота на нациите. Какво повече му трябваше, за да загине дори в разцвета на силите си? То стана придирчиво в избора на лицата, които допускаше до себе си; проявяваше добър вкус и елегантно презрение; но в провала му положително нямаше никакъв блясък, никакво рицарство. Емиграцията от 1789 година все още беше проява на чувства; през 1830 година вътрешната емиграция е проява само на интереси. Неколцината известни писатели, неколцината блестящи оратори, господин Дьо Талейран в конгресите, завоюването на Алжир и доста имена, станали отново исторически по бойните полета, показват на френската аристокрация средствата, които й остават, за да придобие отново национално значение и отново да й се признаят титлите, разбира се, ако благоволи да пожелае това.

У всяко живо същество има някаква вътрешна единна нагласа. Ако даден човек е ленив, леността му личи във всяко негово движение. По същия начин обликът на дадена класа хора съответствува на общия й дух, на душата, която оживява тялото. По време на Реставрацията при своите изневери жената от предградието Сен Жермен не проявяваше горда дързост като някогашните дворцови дами, нито тяхното скромно величие във възрастта на късните добродетели, с които са изкупвали прегрешенията си и са се ограждали с такова сияние. Аристократката от времето на Реставрацията не беше нито особено лекомислена, нито особено добродетелна. Страстите й, с някои изключения, бяха лицемерни; тя, така да се каже, проявяваше пресметливост в насладите. Някои сенжерменски дами водеха напълно буржоазен семеен живот като херцогиня Д’Орлеан, чието брачно легло толкова смешно бе показвано на гостите в кралския дворец; само две-три се върнаха към нравите на Регентството, с което вдъхнаха нещо като отвращение на известни просто по-ловки от тях жени. Този нов вид дами нема̀ никакво влияние върху нравите, а те можеха да направят много, можеха поне да си придадат внушителността на английските аристократки; но тези жени се колебаеха като глупачки между различни традиции на миналото, насилиха се да станат набожни и да прикриват всичко, дори хубавите си качества. Нито една от тези французойки не успя да създаде салон, в който да ходят видните обществени дейци, за да се учат на вкус и изящество. Техният глас, някога толкова влиятелен в литературата — това живо отражение на обществото, — напълно заглъхна. А когато една литература няма обща насока, тя не се свързва със своя век и свършва с него.

Във всички времена, когато в някоя нация съществува подобна обособена група, историкът почти винаги открива сред нея някоя главна фигура, която със своите добродетели и недостатъци е като обобщение на тази група. Такива са били Колини сред хугенотите, кардинал Дьо Рец сред Фрондата, маршал Дьо Ришельо при Луи XV, Дантон по време на Терора. Това идентифициране на облика на водещата личност с неговата историческа свита е в реда на нещата. Нима не е необходимо човекът, който води една партия, да отговаря на нейните представи и кой може да блести в една епоха, ако не я олицетворява? От това неизменно задължение на мъдрите и благоразумни водачи на партии да се съобразяват с предразсъдъците и безумствата на масите, които ги следват, произтичат действия, за които някои историци ги упрекват, когато преценяват хладно и отдалеч страшните народни кипежи и страстите, необходими при воденето на големите вековни борби. Онова, което е вярно за историческата комедия на вековете, е също така вярно и в по-ограничената сфера на отделните сцени от националната драма, наречена Нрави.

В началото на мимолетния живот на предградието Сен Жермен през Реставрацията, на който, ако горните разсъждения са правилни, то не съумя да придаде смисъл, една млада жена за кратко се оказа най-цялостният образец на същината на своята каста — съчетание от възвишеност и слабост, от величие и ограниченост. Тя беше повърхностно образована, в действителност невежа; пълна с благородни чувства, но лишена от мисъл, която да ги съгласува; пилееше най-ценните съкровища на душата си, за да се покорява на условностите; готова беше да предизвиква обществото, но се колебаеше поради скрупули и затова лицемереше; проявяваше повече упорство, отколкото характер, увлеченията й бяха временни и не стигаха до възторг, разумът се налагаше на сърцето; беше изцяло жена и изцяло кокотка, и главно — парижанка; обичаше блясъка, празненствата; не беше свикнала да разсъждава или разсъждаваше, когато вече бе късно; безразсъдството й стигаше до поетичност; беше очарователно дръзка, но в дъното на душата си покорна; привидно силна и права като тръстика, като тръстиката беше готова да се огъне под мощна ръка; говореше много за религия, но не обичаше религията и все пак я приемаше като развръзка. Как да се обясни едно толкова сложно същество, способно на героизъм и забравящо да бъде героично, за да подхвърли някоя коварна забележка; младо и прелестно, но състарено, и то не толкова по сърце, колкото от максимите на тези, които го заобикаляха, чиято егоистична философия разбираше, без да я бе прилагало; притежаващо всички пороци на придворния и всички благородни качества на девойката; недоверчиво към всичко и все пак понякога способно да вярва на всичко? Няма ли да бъде винаги незавършен портретът на тази жена, в която най-бляскави тонове ту се преливаха, ту се сблъскваха, и все пак образуваха поетична смесица, защото у нея имаше божествена светлина, младежко сияние, което придаваше на всички тези объркани черти някакво единство? Красотата обединяваше всичко. У нея нямаше нищо изкуствено. И страсти, и полустрасти, претенции за величие и реална ограниченост, хладни чувства и горещи пориви у нея бяха естествени и произхождаха колкото от собственото й положение, толкова и от състоянието на аристокрацията, към която принадлежеше. Тя се смяташе за изключително същество и под закрилата на името си гордо се поставяше над обществото. В живота й имаше нещо от високомерието на Медея^[9], както и в живота на аристокрацията, която загиваше, но не се съгласяваше да седне, нито да протегне ръка на някой политически лекар и не желаеше да се докосва до нищо, за да не бъде докосвана — до такава степен вече се чувствуваше слаба или готова да се превърне в прах.

Херцогиня Дьо Ланже — така се наричаше тази жена — беше омъжена от близо четири години, когато Реставрацията завърши, тоест в 1816-а, след като Луи XVIII си взе поука от революцията на Стоте дни и разбра своето положение и своя век, въпреки съпротивата на приближените си, които все пак победиха този „Луи XI без брадва“, когато вече бе сломен от болестта.

По баща херцогиня Дьо Ланже беше Наварен, от херцогски род, чиито дъщери имаха привилегията от времето на Луи XIV да не изоставят титлата си, след като се омъжат. Освен това, те рано или късно получаваха като майките си столче в двора. На осемнадесет години Антоанет дьо Наварен напусна дълбокото усамотение, в което бе живяла, за да се омъжи за първородния син на херцог Дьо Ланже. По онова време и двете семейства бяха откъснати от света, но все пак нахлуването на съюзническите войски във Франция даваше основание на роялистите да вярват, че бедствията на войната неминуемо ще завършат със завръщането на Бурбоните. Останали верни на Бурбоните, херцозите Дьо Наварен и Дьо Ланже благородно бяха устояли на всички съблазни за имперска слава и при положението, в което се намираха по времето на сключването на този брак, те естествено трябваше да следват традицията на родовете си.

Така че красивата и бедна госпожица Антоанет дьо Наварен се омъжи за маркиз Дьо Ланже, чийто баща се помина няколко месеца след сватбата. При завръщането на Бурбоните двете семейства отново заеха своя ранг, своите длъжности, своето място при двора, включиха се в обществения живот, от който се бяха отлъчили, и станаха едни от най-видните фигури в този нов политически свят. В това време на подлости и неискрени приспособявания обществената съвест със задоволство призна на двата рода онази неопетнена вярност, онова съответствие между частния живот и политическото поведение, на които всички партии неволно отдават почит. Но както за нещастие често се случва във времена, когато властта трябва да прави компромиси и отстъпки, най-чистите личности, способни с възвишените си идеи и мъдри принципи да накарат Франция да повярва в благородството на една смела нова политика, бяха отстранени от обществените дела и те попаднаха в ръцете на хора, заинтересовани да доведат принципите до крайност, за да докажат предаността си. Семейства Дьо Ланже и Дьо Наварен останаха в кръга на кралските приближени, но с ограничени задължения по дворцовия етикет, като същевременно бяха осъдени да понасят упреците и подигравките на либералите, които ги обвиняваха, че трупат почести и богатства. Всъщност наследствените им имущества въобще не се бяха увеличили, а издръжката им по цивилната листа отиваше за представителни разноски, необходими при всички европейски дворове, дори да са републикански. През 1818 година херцог Дьо Ланже командуваше дивизия, а херцогинята беше в свитата на една принцеса от кралска кръв, което й позволяваше да живее в Париж без съпруга си, без да предизвиква скандал. Впрочем освен командирската служба херцогът заемаше длъжност и при двора и се връщаше в столицата, когато биваше дежурен, като предаваше командуването на един бригаден генерал. Така че херцогът и херцогинята живееха всеки на своя страна и фактически бяха разделени, макар че това още не се знаеше в обществото.

Техният брак, уговорен от семействата им, бе имал обичайната съдба на подобни бракове. Свързали се бяха два напълно несъвместими характера и тайно се бяха наранявали, тайно бяха страдали от раните си и окончателно бяха скъсали. После всеки от тях се бе покорил на природата си и на условностите. Методичен като кавалера Дьо Фолар^[10], херцог Дьо Ланже методично се отдаде на своите склонности и удоволствия, а жена си остави да следва своите, понеже беше уверен, че с извънредно гордата си душа, хладно сърце, голямо покорство пред светските обичаи и младежка почтеност тя ще остане чиста под наблюдението на възрастните си роднини в един пуритански благочестив двор, където всичко се знаеше. Така че той спокойно можеше да се държи като велможа от миналия век и да остави сама на себе си една дълбоко оскърбена двадесет и две годишна жена, която имаше в характера си ужасната черта никога да не забравя обида, при все че цялата й женска суета, честолюбието й бяха тайно засегнати и може би дори добродетелите й бяха останали непризнати. Жената на драго сърце прощава публично нанесените й обиди; така тя се издига в очите на хората, това е чисто женска снизходителност; но никога не забравя тайните обиди, защото не обича прикритите подлости, добродетели, любов.

Такова беше положението на херцогиня Дьо Ланже, което си оставаше неизвестно на обществото и върху което тя не се замисляше, когато започнаха празненствата по случай женитбата на херцог Дьо Бери^[11]. По това време дворът и предградието Сен Жермен излязоха от своята вялост и въздържаност. Тогава всъщност започна невижданият блясък, който заблуди правителството на Реставрацията.

По това време, дали по сметка или от суета, херцогиня Дьо Ланже започна да се появява в обществото винаги заобиколена или придружена от три-четири жени, известни със своя произход и своето богатство. Кралица на модата, тя си бе създала свита от подгласнички, които подражаваха на нейните маниери и духовитост и ги разпространяваха. Беше ги подбрала умело измежду дамите, които още не бяха много близки с двора, нито с върхушката на Сен Жермен, но имаха амбицията да проникнат в тези кръгове; това бяха нещо като редови ангели, които се стремяха да се издигнат до обкръжението на престола и да се присъединят към серафимските сонмове от висшата сфера, наречена „малкия дворец“.

Сред тези жени херцогиня Дьо Ланже беше по-силна, по-влиятелна, по-неуязвима. Нейните придворни я пазеха от клевети и й помагаха да играе противната роля на блестяща млада дама. Тя можеше свободно да се подиграва с мъжете, със страстите, да ги предизвиква, да жъне успехи, толкова необходими на всяка жена, без да губи самообладание. И в Париж, и във висшето общество жената си остава жена, трябва й тамян — ласкателства, почести. И най-несъмнената красота, най-възхитителното лице не са нищо, ако няма кой да им се възхищава: поклонникът, комплиментите са доказателство за нейното могъщество. Какво е власт, за която никой не знае? Нищо. Представете си най-голямата красавица, седнала сама в ъгъла на някой салон: ще ви се стори жалка. Затова, когато се намира и блестящо общество, жената желае да властвува над всички сърца, често защото не може да бъде щастлива владетелка само на едно.

Всички тези дрехи, тези приготовления, тези преструвки се правеха за най-жалките хора, които могат да съществуват — празноглави контета, единственото качество на които беше красивата външност, — и жените излишно се компрометираха заради тези позлатени дървени идоли, които с малки изключения нямаха нито миналото на „господарчетата“ от времето на Фрондата, нито прекрасната груба храброст на имперските герои, нито духовитостта и обноските на дедите си, а искаха „гратис“ да минават за нещо подобно; които бяха храбри, както е храбра френската младеж, и положително щяха да се окажат ловки, ако ги подложеха на изпитание, а не можеха да се изявят под властта на изхабените старци, които им държаха юздите. Това беше хладна, еснафска епоха, в която нямаше поезия. Може би една реставрация се нуждае от много време, за да стане монархия.

От година и половина херцогиня Дьо Ланже водеше този празен живот, занимаваше се само с балове, с посещения във връзка с балове, с безсмислени победи, с мимолетни страсти, родени и умрели за една вечер. Когато влезеше в някой салон, тя жънеше ласкателства, слушаше страстни думи, които насърчаваше с жест, с поглед, без да ги допуска по-дълбоко в себе си. Нейният тон, нейното държане, всичко в нея служеше за образец. Тя живееше в някаква трескава суета, в шемета на непрекъснати удоволствия. При разговор понякога стигаше доста далеч, слушаше всичко и, така да се каже, повърхността на сърцето й се развращаваше. Когато обаче се върнеше вкъщи, често се червеше от онова, на което се бе смяла, от някоя скандална история, чиито подробности й бяха дали повод да разговаря за теориите на любовта, която не познаваше, и за тънкостите на съвременната страст, които любезни лицемерки й бяха разяснявали; защото жените умеят всичко да си споделят, когато са насаме, и погубват повече свои сестри, отколкото мъжете.

Така младата херцогиня разбра, че красотата, умът на една жена получават пълно признание само когато е обичана. Какво доказва съпругът? Че като момиче тя е имала голяма зестра или добро възпитание, или умела майка, или е отговаряла на амбициите на мъжа; докато любовникът е непрекъсната реклама за нейните лични достойнства. От съвсем млада госпожа Дьо Ланже научи, че една жена може да позволи да бъде обичана открито, без да споделя любовта, без да я одобрява, без да я задоволява с нищо, освен с най-незначителни подаяния, и не една лицемерна светица й обясни как да играе такива опасни комедии.

Така че херцогинята си създаде двор от поклонници и самият брой на мъжете, които я обожаваха или ухажваха, беше залог за добродетелта й. Тя кокетираше, любезничеше, прелъстяваше до края на празника, на бала, на приема; после завесата се спускаше и тя оставаше сама, хладна, нехайна, а на другия ден все пак се оживяваше за нови, също толкова повърхностни вълнения. Имаше двама-трима напълно заблудени млади мъже, които бяха истински влюбени в нея и на които тя се подиграваше със съвършена безчувственост. Казваше си: „Обичана съм, той ме обича!“, и тази сигурност й стигаше. Подобно на скъперника, за когото е достатъчно да знае, че всичките му желания могат да бъдат изпълнени, тя може би вече дори не стигаше до желание.

Една вечер херцогинята беше канена у своята близка приятелка виконтеса Дьо Фонтен, една от онези нейни бледи съперници, които я ненавиждаха от сърце и винаги я придружаваха: един вид въоръжено приятелство, при което и двете страни са нащрек, а признанията са ловко пестеливи, понякога и коварни.

След като раздаде кратки покровителствени поздрави — ласкави или надменни — с естествения израз на жена, която знае цената на усмивките си, очите й се спряха на един мъж. Беше й съвършено непознат, но широкото му сериозно лице я изненада. Тя почувствува вълнение, доста напомнящо страх.

— Мила — обърна се тя към госпожа Дьо Мофриньоз, — кой е този човек?

— Маркиз Дьо Монриво, навярно сте чували за него.

— Ах, той ли е!

Тя взе лорнета си и доста нахално го насочи към него, сякаш той беше портрет и можеше да бъде гледан, но не и да гледа.

— Но представете ми го, трябва да е забавен.

— Не, мила, няма по-скучен, нито по-мрачен мъж, но сега е на мода.

По това време, без сам да знае, господин Арман дьо Монриво беше предмет на всеобщо любопитство, и то много по-заслужено, отколкото всички онези мимолетни идоли, от които Париж се нуждае и по които се прехласна за няколко дни, за да задоволи страстта си към изкуствените увлечения и възторзи, която го обхваща периодически.

Арман дьо Монриво беше единствен син на генерал Дьо Монриво, представител на онези „бивши хора“, които бяха служили благородно на републиката, убит до Жубер при Нови. Осиротялото момче бе пратено от Бонапарт в Шалонското училище и както много други синове на генерали, загинали на бойното поле, бе взето под покровителството на Френската република. След като завърши училището, младежът, който нямаше никакви средства, постъпи в артилерията и по време на катастрофата при Фонтенбло бе стигнал едва до батальонен командир. Родът войска, към който се числеше Арман дьо Монриво, му предлагаше малко възможности за повишение. Преди всичко защото там броят на офицерите е по-ограничен, отколкото в другите войски, а освен това либералните, едва ли не републикански убеждения, разпространени сред артилеристите, и недоверието, което императорът изпитваше към групите образовани хора, свикнали да разсъждават, пречеха на повечето от тях да направят военна кариера. Ето защо, противно на обичая, най-често офицерите, които стигаха до генералски чин, не бяха най-забележителните военни, тъй като по-посредствените не предизвиквала особени опасения. Артилерията беше обособена армейска част, която Наполеон командуваше непосредствено само на бойното поле. Към тези общи причини, обясняващи бавното напредване на Арман дьо Монриво в кариерата, се прибавяха и други, заложени в неговата личност, в характера му. Сам в света, от двадесетгодишна възраст повлечен във вихрушката от хора, която кръжеше около Наполеон, той нямаше за кого да мисли освен за себе си, беше готов всеки ден да умре и само чувството му за достойнство и за изпълнен дълг му даваха сили да живее. Като всички стеснителни хора обикновено беше мълчалив, но стеснителността му не беше липса на смелост, а някаква въздържаност, която му забраняваше всяка суетна проява. В безстрашието му по бойните полета нямаше самохвалство; той виждаше всичко, спокойно даваше разумни съвети на другарите си и вървеше срещу снарядите, а когато бе необходимо, залягаше, за да ги избегне. Беше добър, но съдейки по държането му, хората го смятаха за високомерен и суров. Със строгата математическа логика, която прилагаше във всичко, той не допускаше никакви лицемерни компромиси със задълженията на дадено положение, нито със следствията от даден факт. Не търпеше безчестие, за себе си не искаше никога нищо. С една дума, той беше от онези неизвестни големи личности, които философски презират славата и живеят, без да се привързват към живота, защото в него не намират възможност да развият силите си или чувствата си в цялата им широта. От него се страхуваха, уважаваха го, но не го обичаха. Хората ни позволяват да се издигаме над тях, но никога не ни прощават, че не желаем да слезем до тяхното равнище. Затова и чувството, което изпитват към силните характери, никога не е лишено от известна омраза и страх. Голямата доблест за тях е нещо като безмълвно порицание, което не прощават нито на живите, нито на мъртвите.

След сбогуването с Наполеон във Фонтенбло, макар че беше титулуван благородник, Монриво бе пратен в запаса. Старомодната му честност изплаши Министерството на войната, където бе известна верността му към клетвата, дадена пред имперския орел. По време на Стоте дни той бе произведен полковник в гвардията и бе ранен при Ватерло. Тъй като състоянието му го принуди да остане в Белгия, не беше в Лоарската армия, но кралското правителство не призна чиновете, дадени по време на Стоте дни, и Арман дьо Монриво напусна Франция.

Воден от предприемчивия си дух, от благородството на мисълта си, дотогава задоволявани от рисковете на войната, верен на вродената си страст към големите полезни начинания, генерал Монриво замина с намерение да изследва Горен Египет и неизвестните области главно в Централна Африка, които днес възбуждат такъв интерес сред учените. Научната му експедиция се оказа продължителна и завърши нещастно. Вече бе събрал ценни сведения, предназначени да разрешат географските и индустриалните проблеми, върху които се работи толкова усилено, и след като бе успял да преодолее множество препятствия, бе стигнал до сърцето на Африка, когато едно диво племе го плени с предателство. Взеха му всичко, превърнаха го в роб, цели две години го влачиха из пустините, всеки миг го заплашваха със смърт и го подлагаха на изтезания, на каквито дори безмилостни деца не подлагат животно, с което се забавляват. Неговата физическа и духовна устойчивост му позволи да издържи всички ужаси на пленничеството, но почти цялата му сила се изчерпи при бягството, което беше истинско чудо. Стигна във френската колония Сенегал полумъртъв, в дрипи, с някакви смътни спомени. Огромните жертви за това пътешествие, проучванията му на африканските диалекти, откритията и наблюденията му, всичко бе пропаднало. Един пример ще ни позволи да разберем страданията му. Няколко дни подред децата на шейха на племето, което го беше заробило, се забавляваха с него, като се целеха с конски кокалчета по главата му, така че те да застават отгоре й.

Монриво се завърна в Париж към средата на 1818 година. Беше разорен, нямаше покровители, а и не желаеше да има. Беше готов по-скоро сто пъти да умре, отколкото да поиска каквото и да било, дори признаването на правата си. Нещастието, мъките го бяха приучили енергично да разрешава и най-дребните проблеми, а навикът му да запазва човешкото си достойнство пред онзи вътрешен съдник, наречен съвест, в неговите очи придаваше стойност и на привидно най-незначителните постъпки. Връзките му с големите парижки учени и с някои просветени военни разкриха обаче и заслугите, и приключенията му. Подробностите за неговото бягство и пленничество, за пътешествието му свидетелствуваха за толкова хладнокръвие, ум и смелост, че той, без сам да знае, придоби онази мимолетна слава, която толкова леко се постига в парижките салони, но за чието запазване хората на изкуството са принудени да полагат невероятни усилия.

Към края на годината положението на Монриво внезапно се промени. От бедняк стана богат или поне се ползуваше с всички външни преимущества на богатия човек. По това време кралското правителство се стремеше да засили армията и за да привлече ценни хора, правеше известни концесии на бивши офицери, чиито честност и характер представляваха гаранция за лоялността им. Господин Дьо Монриво бе възстановен в списъка на офицерските кадри с предишния си чин, получи всичките си заплати със задна дата и бе назначен в кралската гвардия.

Тези облаги дойдоха една след друга, без маркиз Дьо Монриво да бе подавал каквато и да е молба. Негови приятели му спестиха личните постъпки, каквито той нямаше и да предприеме. После, противно на навиците си, които изведнъж се промениха, започна да посещава салоните; навсякъде го приемаха благосклонно и му засвидетелствуваха голямо уважение. Изглеждаше, че е намерил някакъв път в живота, но той беше затворен човек и нищо не издаваше външно. В обществото го виждаха сериозен и съсредоточен, мълчалив и хладен. Пожъна много успехи именно защото ярко се открояваше сред масата обикновени лица, които пълнят парижките салони; там той наистина беше нещо съвсем ново. Говореше кратко като самотниците или диваците. Стеснителността му бе счетена за високомерие и много се поправи. Той беше нещо странно и величаво и жените се увличаха по тази оригинална личност толкова повече, че не обръщаше внимание на техните ловки ласкателства, на маневрите, чрез които те обсаждат и най-силните мъже, подкопават и най-непреклонните духове.

Господин Дьо Монриво не разбираше нищо от дребните парижки превземки, душата му бе способна да откликва само на звучните трепети на красивите чувства. Той скоро щеше да мине в забвение, ако не беше поезията, която се отгатваше в неговите приключения, в неговия живот, ако не бяха привържениците му, които го хвалеха, без той да знае, ако не беше засегнатото честолюбие на жените и тържеството, очакващо онази, на която той би обърнал внимание. Затова и любопитството на херцогиня Дьо Ланже беше колкото силно, толкова и естествено. По някаква случайност този човек я бе заинтересувал предишната вечер. В нейно присъствие бяха разказали едно от африканските приключения на господин Дьо Монриво, които най-силно поразяваха впечатлителното женско въображение.

По време на експедицията си до изворите на Нил господин Дьо Монриво имал със своя водач най-необикновения спор, познат в аналите на пътешествията. За да стигне до мястото, което желаел да изследва, трябвало да прекоси пеша една пустиня. Само един човек можел да го заведе. Никой пътешественик дотогава не бил успял да проникне в тази област, където безстрашният офицер предполагал, че ще намери разрешението на няколко научни загадки. Въпреки че местните старци и водачът го разубеждавали, той предприел това страшно пътуване. Амбициран от предупрежденията за ужасните трудности, които трябвало да преодолее, той събрал цялата си смелост и потеглил рано сутринта. След като вървял целия ден и вечерта легнал да спи на земята, почувствувал непозната дотогава умора поради ходенето по пясъка, в който затъвал на всяка крачка.

А знаел, че на другия ден отново ще трябва да потегли в зори. Водачът обаче го бил уверил, че ще стигнат към обед до целта. Това обещание го ободрявало, помагало му да си възвърне силите и въпреки страданията, той продължил да върви, само мъничко проклинал науката; но го било срам да се оплаква пред водача, затова криел мъките си. След като вървели една трета от деня, почувствувал, че силите му се изчерпват, а краката му са разкървавени и попитал дали ще стигнат скоро.

— След един час — отговорил водачът.

В душата си Арман намерил сили за още един час и отново поел. Часът изтекъл, но той не виждал дори на хоризонта (пясъчен хоризонт, широк като в открито море) палмите и планините, чиито върхове трябвало да му известят, че пътят им свършва. Спрял, започнал да заплашва водача, упрекнал го, че иска да го убие, че го е измамил и отказал да върви по-нататък; после сълзи от гняв и умора потекли по възпалените му страни; стоял наведен поради болките в краката, които отново се били разранили от ходенето, усещал гърлото си слепнало от пустинна жажда. Водачът слушал неподвижно, подигравателно оплакванията му и същевременно оглеждал с привидното безразличие на ориенталец незабележимите неравности на почти черния пясък, напомнят потъмняло злато.

— Объркал съм се — хладно отвърнал той. — Толкова отдавна не съм минавал по този път, че не мога да разпозная следите; посоката е правилна, но ще трябва да повървим още два часа.

„Човекът е прав“ — помислил си господин Дьо Монриво и отново потеглил, следвайки с мъка безмилостния африканец, с когото сякаш го свързвала нишка, както осъденият е невидимо свързан с палача.

Но и тези два часа минали, французинът изчерпил и последните си капки сила, а хоризонтът бил все така ранен: не се виждали палми, нито планини. Вече нито викал, нито стенел. Легнал на пясъка, за да умре; но изразът на очите му можел да ужаси и най-безстрашния човек; той сякаш заявявал, че не желае да умре сам. Като същински демон водачът му отвръщал със спокоен, властен поглед. Оставил го да лежи, само внимавал да стои достатъчно далеч, така че да избяга при някое отчаяно движение на жертвата си. Най-сетне Монриво намерил сили за последно проклятие. Водачът се приближил до него, изгледал го втренчено и му казал:

— Нали ти пожела, въпреки нас, да отидеш там, където те водя? Упрекваш ме, че те мамя. Ако не бях те лъгал, нямаше да стигнеш дотук. Щом искаш да знаеш истината, ще ти кажа: имаме още пет часа път и вече не можем да се върнем назад. Попитай сърцето си. Ако нямаш достатъчно смелост, ето моята кама.

Смаян от това страшно разбиране на човешката мъка и сила, господин Дьо Монриво не пожелал да се окаже по-недостоен от един варварин, намерил в гордостта си на европеец нов запас от мъжество, станал и тръгнал след водача.

Петте часа изтекли, а господин Дьо Монриво все още нищо не съзирал на хоризонта; обърнал към водача гаснещ поглед; но тогава нубиецът го покачил на раменете си, издигнал го с няколко стъпки и той видял на стотина крачки едно езеро, заобиколено със зеленина, и великолепна гора, осветени от лъчите на залязващото слънце.

Двамата се намирали съвсем близо до нещо като огромна гранитна плоча, под която вълшебният пейзаж бил като погребан. Арман се почувствувал възроден, а водачът, този великан по ум и смелост, завършил подвига си, като предано го понесъл по горещите гладки, едва очертани върху гранита пътеки. От едната си страна французинът виждал пясъчния ад, от другата — истински земен рай, най-красивия оазис в тамошните пустини.

И без това поразена от вида на тази поетична личност, херцогинята остана още по-смаяна, когато разбра, че това е маркиз Дьо Монриво, когото беше сънувала през нощта. А нима фактът, че е била с него из горещите пясъци на пустинята, че той й е бил спътник в този кошмарен сън, не беше за жена с нейния нрав прелестно предзнаменование за нови забавления?

Лицето на никой мъж не е издавало по-ясно характера му и не е привличало с повече право погледите от лицето на Арман. Най-типичното в едрата му квадратна глава беше огромната гъста черна коса, която ограждаше лицето му и наред с могъщото чело, овала, спокойната смелост на погледа и рязко изсечените черти, изразяващи някакъв особен устрем, му придаваше очебийна прилика с генерал Клебер. Беше нисък, с широки гърди, мускулест като лъв. Когато вървеше, стойката, походката му и най-дребното му движение издаваха някаква самоуверена сила, която впечатляваше, и нещо властно. Той сякаш знаеше, че нищо не може да се противопостави на волята му, може би защото желанията му винаги бяха справедливи. И въпреки това, както всички истински силни мъже, той говореше меко, държеше се естествено, беше непосредствен и добър. Но се усещаше, че всички тези хубави качества ще изчезнат при сериозни обстоятелства, когато мъжът става неумолим в чувствата си, твърд в решенията си, страшен в действията си. По-наблюдателен човек би забелязал в ъгълчетата на устите му привична гънчица, която издаваше склонност към ирония.

Херцогиня Дьо Ланже знаеше каква мимолетна стойност има в момента покоряването на този мъж и докато херцогиня Дьо Мофриньоз отиде да го доведе, за да й го представи, реши да го направи свой поклонник, да му даде преднина пред всички останали, да го включи в свитата си и с тази цел да пусне в ход цялото си кокетство. Това беше някакво хрумване, чиста прищявка на високопоставена дама — тема, върху която Лопе де Вега, или може би Калдерон, е създал „Кучето на градинаря“. Искаше този мъж да не бъде на никоя друга жена, а не си представляваше тя да бъде негова.

От природата херцогиня Дьо Ланже бе получила необходимите качества, за да играе ролята на кокетка, а възпитанието й ги бе доусъвършенствувало. С право жените й завиждаха, а мъжете се влюбваха в нея. Не й липсваше нищо от онова, което вдъхва, оправдава и прави трайна любовта. Особената й хубост, държането, говорът, обноските й се съчетаваха, за да й придадат онова естествено кокетство, което у жената сякаш е съзнанието за нейната власт. Беше добре сложена и може би само известна подчертана преднамереност в плавните й движения даваше донякъде основание да бъде упрекната в превзетост. Всичко в нея беше хармонично — от най-малкия жест до своеобразните изрази, с които си служеше, и начина, по който хвърляше премрежени погледи. Цялата правеше впечатление с някакво изящно благородство, което чисто френското й оживление не нарушаваше. В постоянно променливото й поведение имаше нещо необикновено привлекателно за мъжете. Струваше им се, че след като си свали корсета и всички излишни дрънкулки, тя ще бъде най-пленителна любовница. И наистина, свободата на изразителните й погледи, гальовността в гласа й, мекото изящество на думите й таяха в зародиш всички любовни наслади. Личеше, че в нея съществува една благородна куртизанка, която аристократическото й благочестие напразно се стремеше да опровергае. Онзи, който седнеше за една вечер до нея, я виждаше ту весела, ту печална, но нито радостта, нито тъгата й изглеждаха престорени. Когато искаше, умееше да се държи любезно или презрително, дръзко или доверчиво. Изглеждаше добра и наистина беше добра. При нейното положение нищо не я заставяше да се принизява до злина. Понякога едно след друго биваше доверчива и хитра, трогателно нежна, после толкова хладна и сурова, че можеше да разбие сърцето на човека. Но за да я обрисуваме най-пълно, нима не трябва да изредим всички противоположни качества на жената? С една дума, тя беше такава, каквато желаеше да бъде или да изглежда. С доста издължения си изящен овал, с тънките си дребни черти лицето й напомняше образ от средновековието. Беше бледо с лека розовина. Всичко в нея беше някак прекалено изтънчено.

Господин Дьо Монриво с готовност прие да бъде представен на херцогинята, която с усета на хората с изискан вкус избягна баналностите, поздрави го, без да го обсипва с въпроси и комплименти, но с такава прелестна почтителност, че не можеше да не поласкае един силен мъж, защото силата у мъжа предполага малко от същия онзи такт, който позволява на жените да отгатват всичко, свързано с чувствата. Ако херцогинята прояви известно любопитство, то беше само с поглед; ако изрази възхищение, то бе с държанието си; тя разгърна цялото си умение да ласкае, прояви тактично, както само тя бе способна, желанието си да му хареса.

Но целият разговор беше, така да се каже, самото писмо, то щеше да има и послепис, който щеше да съдържа главната мисъл.

Когато след половин час размяна на незначителни реплики, в които само усмивките, тонът придаваха стойност на думите, господин Дьо Монриво пожела учтиво да се оттегли, херцогинята го задържа с едно изразително движение.

— Господине — каза му тя, — не знам доколко малкото мигове, през които имах удоволствието да поговоря с вас, са ви били приятни и дали мога да си позволя да ви поканя да ме посетите; разбира се, ако желанието ми да ви имам за гост не ви се стори много егоистично. Ако обаче за мое голямо щастие тези мигове ви са се понравили, знайте, че винаги можете да ме намерите вкъщи до десет часа вечерта.

Тези думи бяла казани с толкова кокетен тон, че господин Дьо Монриво не можа да откаже поканата. Когато мина в групата на мъжете, застанали на известно разстояние от жените, мнозина негови приятели го поздравиха полусериозно-полушеговито за необикновената любезност, проявена към него от херцогиня Дьо Ланже. Тази недостъпна, тази знаменита жена несъмнено бе покорена и славата се падаше на гвардейската артилерия. Лесно е да си представим хубавите и лошите шеги, които темата, веднъж допусната, предизвика в подобен парижки салон, където хората толкова обичат да се подиграват, а интересът към всяко забавление толкова скоро отшумява, че всеки бърза да прояви хумора си.

Генералът неволно се почувствува поласкан от тези глупости. Където и да застанеше, безброй неопределени мисли го караха да следи с поглед херцогинята. И неусетно си призна, че от всички жени, които го бяха пленявали с външността си дотогава, никоя не бе съчетавала по-прелестно и хармонично качествата и недостатъците, с каквито най-разпаленото въображение на френски юноша може да надари мечтаната любовница. Кой мъж, в каквато и среда съдбата да го е поставила, не е чувствувал неизразима душевна наслада, срещайки у своята избраница, дори тя да е негова само насън, трите съвършенства — духовно, физическо и обществено, — които му позволяват винаги да вижда в нея въплъщение на всичките си блянове? Ако такова ласкателно съчетание не е причина за любов, то положително е една от най-важните предпоставки на чувството. Ако не задоволява нашата суета, както е казал един от най-дълбоките моралисти на миналия век, любовта линее.

И действително, на жената, както и на мъжа превъзходството на любимото същество носи цяло съкровище от радости. Не е ли много, за да не кажем всичко, да знаем, че нашето честолюбие никога няма да пострада поради другия, защото е толкова знатен, че никога няма да бъде наранен от презрителен поглед, толкова богат, че е заобиколен с блясък, равен на блясъка, с който се обграждат дори мимолетните финансови крале, толкова духовит, че никога няма да бъде унизен от някоя тънка шега, и достатъчно красив, за да съперничи с всички лица от своя пол? Мъжът прави всички тези разсъждения мигновено. Но ако освен това жената, която му ги подсказва, обещава на едва породената му страст разнообразните наслади на изяществото, невинността на една девствена душа, хилядите изненади, които крие дрехата на кокетството, опасностите на любовта, няма ли да развълнува сърцето и на най-студения мъж?

Ето в какво състояние се намираше в момента господин Дьо Монриво по отношение на жената и миналото му, така да се каже, обясняваше странността на това положение. Попаднал съвсем млад в урагана на френските войни, живял непрекъснато по бойните полета, той бе опознал жената едва толкова, колкото забързаният пътник, който препуска от странноприемница на странноприемница, може да опознае дадена страна. Той вероятно би могъл да каже за живота си същото, което е казал осемдесетгодишният Волтер, и положително можеше да се упрекне в тридесет и седем глупости. В любовта генералът беше толкова невеж за годините си, колкото един младеж, след като скришом е прочел Фобла^[12]. Знаеше всичко за жената, а нищо за любовта и девствеността на чувствата му събуждаше у него непознати желания. Някои мъже, погълнати в труда, на който ги осъжда мизерията или амбицията, изкуството или науката, така както господин Дьо Монриво се бе оказал повлечен от развоя на войната и от събитията на живота си, познават това странно положение, но рядко го признават. В Париж всички мъже трябва да са обичали. Тук никоя жена не желае онова, което друга не е пожелала. На страха у мъжа да не бъде сметнат за глупак се дължат лъжите и самохвалството, толкова обичайни във Франция, където да минаваш за глупак означава, че не си французин.

В момента господин Дьо Монриво бе обзет едновременно от остро желание, желание, което бе нараствало в жегата на пустините, и от кипящо вълнение, каквото никога дотогава не бе обземало сърцето му. Силен, колкото и буен, той успя да се овладее; но докато разговаряше за безразлични неща, се вглъбяваше в себе си и се заклеваше, че ще има тази жена, а само с такава мисъл този мъж можеше да навлезе в любовта. Желанието му се превърна в клетва като у арабите, с които бе живял и за които клетвата е договор между човека и цялата му съдба, която те подчиняват на успеха на начинанието, осветено от клетвата, а смъртта си смятат само като допълнително средство за постигане на успех. Някой младеж би си казал: „Как ми се иска херцогиня Дьо Ланже да стане моя любовница!“; друг би помислил: „Щастлив обесник ще бъде онзи, в когото херцогиня Дьо Ланже се влюби!“ Но генералът си каза: „Херцогиня Дьо Ланже ще бъде моя любовница.“ Когато у мъж с девствено сърце, за когото любовта се превръща в обет, се породи подобна мисъл, той не знае какъв ад го чака.

Господин Дьо Монриво внезапно излезе от салона и се прибра вкъщи, разтърсен от първите пристъпи на първата си любовна треска. Ако един мъж на средна възраст още е запазил вярата, илюзиите, откровеността, устремността на детството, първото му движение е, така да се каже, да протегне ръка, за да вземе онова, което е пожелал; после, след като разбере, че почти непреодолимо разстояние го дели от желания предмет, обзема го, както децата, някакво удивление или нетърпение, което придава допълнителна стойност на този предмет и той се разтреперва или се разплаква.

Така че на другия ден, след най-бурните размисли, които дотогава бяха вълнували душата му, Арман дьо Монриво се оказа във властта на страст, сгъстена под напора на една истинска любов.

Тази жена, с която вечерта той се бе отнесъл толкова нехайно, на другия ден се бе превърнала в най-свята и най-страшна власт. От този миг тя стана за него светът и животът. При спомена и за най-леките вълнения, изпитани край нея, бледнееха най-големите радости, най-острите болки, които някога бе преживял. И най-стремителните революции засягат само интересите на човека, докато една страст разстройва чувствата му. А една истинска любов изцяло променя живота на онези, които живеят повече с чувствата, отколкото с интереса, на онези, които имат повече душа и кръв, отколкото разум и лимфа. Така че с една черта, с една-единствена мисъл Арман дьо Монриво задраска целия си дотогавашен живот.

След като сто пъти се запита като дете: „Да отида ли? Да не отида ли?“, той се облече и към осем часа вечерта пристигна у херцогиня Дьо Ланже. Въведоха го при жената, не при жената, а при кумира, когото предишната вечер на изкуственото осветление бе видял под образа на свежа и чиста девойка, облечена в тюл, в дантели и воали. Влезе стремително, за да й обяви, че я обича, сякаш ставаше въпрос за първия топовен залп при започване на сражение. Горкият ученик! Завари своята въздушна силфида изтегната на дивана в един полутъмен будоар и загърната в кафява кашмирена роба, която образуваше умело разположени гънки около нея.

Госпожа Дьо Ланже дори не се надигна; виждаше се само главата й с разпуснати коси, все пак покрити с тънък шал. После вдигна ръка, която в колебливата светлина, хвърляна от трепкащия пламък на единствената свещ, поставена далеч от нея, се стори на Монриво бяла като мрамор, покани го да седне и му каза с чезнещ като светлината глас:

— Ако не бяхте вие, маркизе, ако беше някой приятел, с когото бих могла да постъпя по-безцеремонно, или някой безразличен, някой не особено интересен за мен човек, нямаше да го приема. Ужасно ми е зле, както виждате.

Арман си каза: „Ще си отида.“

— Само че — продължи тя, поглеждайки го с очи, чийто блясък простодушният воин отдаде на треската — не знам дали ми е помогнало предчувствието за вашето приятно посещение, което неизразимо ме трогва, но отпреди миг усещам, че на главата ми олеква.

— Значи, мога да остана? — запита Монриво.

— Ах, колко ще съжалявам, ако си отидете! Тази сутрин си мислех, че навярно не съм ви направила никакво впечатление, че вие може би сте счели поканата ми за една от онези банални фрази, на каквито парижанките са толкова щедри, и предварително ви простих за неблагодарността. Човек, който се завръща от пустините, не е длъжен да знае колко в нашето предградие се държи на приятелството.

Тези ласкави думи, прошепнати полугласно, падаха една по една и бяха изпълнени с радостното чувство, което, изглежда, ги диктуваше. Херцогинята искаше да използува всички преимущества на своята мигрена и сметките й имаха пълен успех.

Нещастният воин истински страдаше заради мнимото страдание на тази жена. Като Крийон^[13], когато му разказали за Христовите мъки, той бе готов да извади сабя срещу нейното главоболие. Уви, можеше ли да се осмели да заговори на тази болна жена за любовта, която му вдъхваше? Арман вече разбираше, че е смешно така, най-неочаквано, да размаха любовта си срещу едно толкова възвишено същество. Тази мисъл му беше достатъчна, за да проумее цялата изтънченост на чувствата, цялата взискателност на душата. Нима да обичаш не значи да умееш да убеждаваш, да молиш, да чакаш? Не беше ли длъжен да докаже любовта, която изпитваше? Но езикът му беше скован, смразен от условностите на аристократичното предградие, от величието на мигрената и от стеснението на истинската любов. Никаква сила на света обаче не можеше да забули очите му, в които бликаше зноят, безкраят на пустинята, очи спокойни като на пантера, над които клепачите рядко се спускаха. На херцогинята много се понрави този втренчен поглед, който я къпеше със светлина и любов.

— Госпожо, боя се, че няма да съумея да изразя признателността, която ми вдъхва вашата добрина — отвърна той. — В момента желая само едно: да мога да ви отнема болката.

— Позволете ми да махна това нещо. Горещо ми стана — каза тя и с изящно движение събори възглавницата, която покриваше красивите й крака.

— Госпожо, в Азия такива крака биха стрували към десет хиляди цехина.

— Комплимент на пътешественик — усмихна се тя.

И духовитата херцогиня лукаво въвлече суровия Монриво в разговор, пълен с глупости, с баналности и безсмислици, сред които той маневрираше, казано по военному, както ерцхерцог Карл в битките с Наполеон. Тя се забавляваше, като откриваше дълбочината на начеващата му страст по броя на нелепиците, които успяваше да изтръгне от този новак, поведе го крачка по крачка из безизходен лабиринт с намерение да го изостави, засрамен от себе си. Така че започна с подигравки, но все пак й доставяше удоволствие да го кара да забравя за времето. Една продължителна първа визита често е ласкателство, но в случая с Арман то беше непредумишлено.

Славният пътешественик седеше вече от цял час в будоара, разговаряше, за какво ли не, нямаше какво да каже, чувствуваше, че просто е оръдие, с което тази жена си играе, когато тя се надигна, седна, смъкна си на врата шалчето, което покриваше косите й, опря се на лакът, благодари му за пълното си изцеление, позвъни и нареди да запалят свещите в будоара. Пълната й отпуснатост бе последвана от най-изящно оживление. Тя се обърна към господин Дьо Монриво и му каза в отговор на едно признание, което му бе изтръгнала и което, изглежда, я бе силно заинтересувало:

— Вие просто се подигравате с мен, като ме уверявате, че никога не сте обичали. Това е големият довод на всички мъже. И ние им вярваме. Чиста учтивост! Нима не знаем от опит какво да мислим по въпроса? Кой мъж не е имал поне веднъж в живота случай да се влюби? Но вие обичате да ни лъжете, а ние, горките глупачки, се оставяме да ни заблуждавате, защото и измамите ви са признание за превъзходството на нашите чувства, които са напълно чисти.

Последното изречение, произнесено надменно и гордо, превърна неопитния влюбен в топка, захвърлена в пропаст, а херцогинята в ангел, отлитащ към своите небесни селения.

„Дявол да го вземе! — каза си Арман дьо Монриво. — Как да обясня на това недоверчиво създание, че го обичам?“

Той вече й бе обяснил това двадесет пъти или по-скоро херцогинята бе прочела двадесет пъти признанието му в неговите погледи и в страстта на този наистина изключителен мъж виждаше възможност да се позабавлява, да внесе интерес в лишения си от всякакъв интерес живот. Така че тя вече много ловко се готвеше да издигне около себе си известен брой укрепления и да го остави да ги завоюва, преди да го допусне в сърцето си. Превърнат в играчка на прищевките й, Монриво щеше да преодолява трудност след трудност и да тъпче на едно място, както насекомото, измъчвано от дете, пълзи от пръст на пръст, смята, че напредва, а всъщност лукавият му палач го държи все в същото положение. Все пак херцогинята се убеди с неизразимо щастие, че този доблестен мъж не лъже. Арман наистина никога не бе обичал.

Недоволен от себе си и още по-недоволен от нея, генералът се готвеше да си тръгне, а тя се радваше на лошото му настроение: знаеше, че може да го разведри с една дума, с един поглед, с едно движение.

— Ще дойдете ли утре вечер? — запита херцогинята. — Отивам на бал. Ще ви чакам до десет часа.

На другия ден Монриво седя почти непрекъснато до прозореца на кабинета си и изпуши неопределен брой пури. Така можа да дочака вечерта. Преоблече се и отиде у херцогинята.

Всеки, който познаваше великолепните качества на този мъж, щеше да съжали, ако го видеше така принизен, треперещ, ако разбереше, че мисълта му, способна да обхване светове, се е стеснила до размерите на будоара на една кокетка. Но и самият той вече се чувствуваше толкова изпаднал в това свое щастие, че дори за да спаси живота си, не би признал своята любов и на най-близък приятел. Нима в онази особена стеснителност, която обзема мъжа, когато е влюбен, няма винаги малко срам и дали тъкмо неговото смаляване не ласкае гордостта на жената? И най-сетне дали редица причини от този род, макар и неосъзнати, не карат почти всички жени първи да издават тайната на любовта си, може би защото им става досадно да пазят тази тайна?

— Господине, в момента херцогинята е заета, облича се, но ви моли да я почакате тук — каза лакеят.

Арман закрачи из салона, като се взираше и в най-малките подробности, за да разбере вкуса, отразен в тях. И възхищавайки се от вещите, той се възхищаваше от госпожа Дьо Ланже, защото тя ги бе подбрала и от тях той разбираше навиците й, преди да бе успял да долови нейната същност, нейните мисли. След около един час херцогинята влезе безшумно. Монриво се обърна, видя я, докато се приближаваше лека като сянка, и потръпна. Идвайки към него, тя не каза като някаква еснафка: „Как ви се харесвам?“ Беше сигурна в себе си и спокойният й поглед изразяваше: „Облякох се така, за да ви се поправя.“

Само някоя стара фея, кръстница на незнайна принцеса, би могла така да обгърне врата на прелестната млада жена с облака от воал, ярките тонове на чиито гънки бяха подчертани от атлазената й кожа. Херцогинята беше ослепителна. Светлосинята й рокля, украсена със също такива цветя, каквито бяха затъкнати в косите й, сякаш с наситеността на баграта си единствена придаваше плът на крехките й форми, които изглеждаха съвсем въздушни, защото при бързото й приближаване към Арман двата края на шала, спуснати отстрани, литнаха и тогава храбрият воин неволно я сравни с онези красиви сини насекоми, които кръжат над водата сред цветя и почти се сливат с тях.

— Накарах ви да чакате — каза тя с глас, с какъвто умеят да говорят жените на мъж, комуто желаят да се харесат.

— Търпеливо бих чакал цяла вечност, стига да знам, че божеството ще ми се стори прекрасно като вас; по да ви говоря за красотата ви, не е комплимент, вас вече може да ви трогне само обожание. Така че ми позволете просто да докосна с устни края на вашия шал.

— О, не! — каза тя с гордо движение. — Аз ви уважавам достатъчно, за да ви дам да целунете ръката ми.

И тя му протегна още влажната си ръка. Ръката на жена, току-що излязла от уханна баня, запазва някаква нежна свежест, кадифена мекота, нещо гальовно, което се предава от устните на душата. И у влюбен мъж, в чиито сетива сладострастието напира, както любовта в сърцето му, такава привидно целомъдрена целувка може да предизвика истински бури.

— Винаги ли ще ми протягате така ръката си? — смирено запита генералът, целувайки почтително опасната ръка.

— Да, но с това ще се ограничим — усмихна се тя. После седна и, изглежда, доста се затрудни, докато си слагаше ръкавиците, понеже искаше едновременно да вмъкне пръстите си в тясната им кожена обвивка и да наблюдава господин Дьо Монриво, който се възхищаваше ту на херцогинята, ту на изяществото на нейните повтарящи се движения.

— Ах! Добре, че сте точен — каза тя. — Обичам точността. Негово величество казва, че тя е учтивостта на кралете. Но, според мен, от страна на един мъж тя е много почтително ласкателство. Нали? Кажете!

Отново го погледна изпод вежди с отчайващо приятелски израз и видя, че той е онемял от щастие и се разтапя от всички тези глупости. Ах! Херцогинята владееше в съвършенство женския си занаят, възхитително умееше да възвеличава мъжа, докато той се смаляваше, и да го възнаграждава с празни ласкателства при всяка крачка, докато той слизаше до блудкавостите на сантименталността.

— Не забравяйте да идвате винаги в девет часа.

— Да, но вие всяка вечер ли ще ходите на бал?

— Знам ли? — по детски сви тя рамене, сякаш за да признае, че изцяло е във властта на своите капризи и че онзи, който е влюбен в нея, трябва да я приеме такава, каквато е. — Впрочем за вас това няма значение, защото вие ще ме водите.

— Тази вечер ще бъде трудно — каза той. — Не съм облечен подходящо.

— Струва ми се — отвърна тя, поглеждайки го гордо, — че само аз би трябвало да се чувствувам неудобно от облеклото ви. Обаче знайте, господин пътешественико, че мъжът, когото приемам да хвана под ръка, винаги стои над модата и никой не би посмял да го критикува. Виждам, че вие не познавате обществото, но така още повече ми харесвате.

И тя вече го въвличаше в светските дребнавости, опитвайки се да го посвети в суетите на една модна дама.

„Ако е решила да се изложи заради мен — каза си Арман, — ще бъде глупаво да й попреча. Вероятно ме обича и положително не презира обществото повече от мен. Така че да вървим на този бал!“

Херцогинята навярно си мислеше, че като видят как Монриво я придружава на бала с ботуши и черна вратовръзка, хората веднага ще решат, че е страстно влюбен в нея.

Генералът се почувствува щастлив, като разбра, че кралицата на елегантния свят е съгласна да се компрометира заради него, обнадежди се и се оживи. Уверен, че й се нрави, той й заобяснява мислите и чувствата си, без да изпитва стеснението, което предишната вечер му стягаше сърцето. Дали умният, интересен разговор, изпълнен с онези първи признания, които е еднакво приятно да изразяваме, както и да слушаме, наистина плени госпожа Дьо Ланже, или тя бе обмислила това очарователно кокетство? Във всеки случай, когато изби полунощ, погледна лукаво часовника.

— Ах, заради вас пропускам бала! — изненадано възкликна тя, сякаш ядосана, че така се е захласнала. После, за да се оправдае, че е помислила за други удоволствия, се усмихна на Арман, от което сърцето му подскочи, и добави: — Наистина обещах на госпожа Дьо Босеан. Всички ме чакат.

— Но отидете.

— Не, продължавайте — каза тя. — Оставам. Вашите приключения из Ориента ме увлякоха. Разкажете ми всичко за живота си. Обичам да слушам за страданията, които е изпитал един смел мъж. Така ги споделям, сякаш самата аз ги преживявам, уверявам ви!

Тя играеше с шала си, усукваше го, късаше го с нетърпеливи движения, които сякаш изразяваха вътрешно недоволство и дълбоки размисли.

— Какво сме ние, жените? — продължи тя. — Недостойни, лекомислени егоистки. Търсим само забавления, а все се отегчаваме. Никоя от нас не разбира смисъла на живота си. Навремето жената във Франция е била благотворна светлина, живяла е, за да облекчава страдащите, да насърчава големите добродетели, да възнаграждава творците и да озарява живота им с благородни мисли. Ние сме виновни, че днес хората толкова издребняха. Вие ме карате да намразя това общество, баловете. Не, нищо особено не жертвувам за вас.

И тя раздра шала си като момиченце, което си играе с цвете и накрая изтръгва всичките му листенца; смачка го, захвърли го и откри лебедовата си шия. После позвъни и каза на лакея:

— Няма да излизам.

Стеснително обърна към Арман продълговатите си сини очи и го загледа толкова плахо, че той прие нейното нареждане като любовно признание, като едно първо, голямо благоволение.

— Много мъки сте преживели — след малко добави тя замислено, с умиление, което често е само в гласа на жената, не и в сърцето й.

— Не — отговори Арман. — До днес аз не знаех какво е щастие.

— А сега знаете? — запита тя, поглеждайки го изпод вежди с престорено лукавство.

— Но нали сега вече за мен щастието е да ви виждам, да ви слушам… Досега само съм страдал. Сега разбирам, че мога да бъда нещастен…

— Стига, стига… — спря го тя. — Вървете си. Стана полунощ. Да спазваме благоприличието. Аз не отидох на бал, вие бяхте при мен… Да не даваме повод за клюки. Довиждане. Не знам какво ще разправям, но мигрената е добра съучастница, никога не ни опровергава.

— Има ли някакъв бал утре?

— Ще свикнете, предполагам. Да, има, и утре пак ще отидем на бал.

Когато си тръгваше, Арман беше най-щастливият мъж на света. Започна да ходи всяка вечер у госпожа Дьо Ланже в часа, който по някаква негласна уговорка бе запазен за него.

Ще бъде досадно, а за младите мъже, които имат подобни хубави спомени, и излишно да разказваме стъпка по стъпка, както се развиваше стъпка по стъпка поемата на тези тайни разговори, чийто ритъм зависи от волята на една жена и ту някой спор за думи го забавя, когато чувствата на мъжа станат прекалено устремни, ту някакво оплакване от чувствата на мъжа го ускоряват, когато думите му престанат да отговарят на нейните представи. Така че, за да набележим напредъка на тази история, напомняща тъкането на Пенелопа^[14], ще трябва може би да се ограничим с външните изяви на чувството.

Няколко дни след първата среща на херцогинята с Арман дьо Монриво постоянството на генерала му извоюва неотменното право да целува ненаситните ръце на своята любима. Навсякъде, където отиваше госпожа Дьо Ланже, неизбежно присъствуваше и господин Дьо Монриво, когото някои нарекоха на шега „ординарецът на херцогинята“. Това положение скоро предизвика завист, ревност, враждебност. Госпожа Дьо Ланже бе постигнала целта си. Маркизът бе причислен към многобройните й обожатели и й служеше да унизява онези, които се хвалеха, че са спечелили благоволението й, като открито му даваше предимство пред всички останали.

— Херцогинята положително „отличава“ господин Дьо Монриво като никой друг мъж досега — казваше госпожа Дьо Серизи.

А кой в Париж не знае какво означава мъж да бъде „отличен“ от една жена?

Така всичко беше напълно в реда на нещата.

Онова, което хората обичаха да разказват за генерала, го представяше като толкова опасен човек, че по-ловките млади мъже мълчаливо се отказаха от домогванията си и останаха в обкръжението на херцогинята само за да не загубят положението си в обществото, да използуват нейното име и влияние, за да установят най-добри връзки с някои второстепенни особи, очаровани от мисълта, че отнемат обожател на госпожа Дьо Ланже.

Херцогинята имаше достатъчно проницателно око, за да забележи тези отстъпничества, тези спогодби, а гордостта не й позволяваше да се прави, че нищо не вижда. В такива случаи тя умееше да намира двуостра дума, както се изразяваше принц Дьо Талейран, който много я обичаше, с която, за да си отмъсти, разобличаваше подобни „морганатични“ бракове. Презрителният й присмех доста допринасяше хората да се боят от нея и да я смятат за извънредно духовита личност. По този начин тя заздравяваше убеждението, че е добродетелна жена, и същевременно се забавляваше с чуждите тайни, без да позволява на никого да проникна в нейните.

Все пак след двумесечно ухажване в дъното на душата й се зароди смътен страх, понеже виждаше, че господин Дьо Монриво нищо не разбира от тънкостите на сенжерменското кокетство и взима парижките преструвки за чиста монета.

— Този човек, мила херцогиньо, е пръв братовчед на орлите — каза й една вечер старият видам^[15] Дьо Памие. — Вие няма да го опитомите, той ще ви отнесе в гнездото си, ако не бъдете по-предпазлива.

В тези думи на хитрия старец госпожа Дьо Ланже видя пророчество, уплаши се и още на другия ден се опита да накара Арман да я намрази. Държа се сурово, взискателно, нервно, отвратително с него, но той я обезоръжи с ангелска кротост. Тази жена толкова малко познаваше широтата и добрината на силните характери, че остана поразена от милите шеги, с които отначало Арман отвръщаше на упреците й. Тя се мъчеше да се скара, а срещаше доказателства за обич. И все пак продължи.

— С какво е могъл да ви досади един мъж, който ви обожава? — запита я Арман.

— Вие не ми досаждате — неочаквано меко и покорно отговори тя. — Но защо искате да ме компрометирате? За мен вие трябва да си останете само приятел. Нима не знаете това? Бих искала да виждам у вас усета, вниманията на истинското приятелство, за да не загубя вашето уважение, нито удоволствието, което изпитвам, когато съм с вас.

— Да бъда само ваш приятел! — извика господин Дьо Монриво, когото тази страшна дума удари като електрически ток в главата. — Чудните часове, с които ме дарявате, ме убеждаваха, че аз съм във вашето сърце. С тази вяра заспивам и се събуждам. А днес, така внезапно, без причина, вие си доставяте безсмисленото удоволствие да убиете тайните надежди, които са животът ми. Нима желаете, след като ме накарахте да ви обещая такова постоянство и изразихте такъв ужас от жените, които имат само капризи, да ми покажете, че и вие, като всички парижанки, сте способна да изпитвате увлечения, но не и любов? Защо тогава поискахте живота ми и защо го приехте?

— Сбърках, приятелю. Да, жената винаги греши, когато допуска такива опиянения, ако не може и няма право да ги възнагради.

— Разбирам, вие само сте пококетирали, а…

— Да съм кокетирала!… Аз ненавиждам кокетирането. За жената то означава, Арман, да се обещава на много мъже и да не им се отдава. А ако се отдава на всички, това вече е разврат. Ето какво ми се струва, че съм разбрала досега от нашите нрави. Но да се държим печално с мрачните мъже, весело с безгрижните, дипломатично с честолюбивите, да слушаме с привидно възхищение бъбривите, да се интересуваме от война с военните, да се увличаме по благото на страната с филантропите, всекиму да даваме необходимата му минимална доза ласкателство, ми се струва също толкова необходимо, колкото и да си слагаме цветя в косите, да носим диаманти, ръкавици и дрехи. Разговорът е духовната част на тоалета, използуваме го и го оставяме заедно с шапката с пера. Това ли наричате кокетство? Но аз никога не съм се отнасяла с вас като с другите хора. С вас, приятелю, аз съм откровена. Аз невинаги съм била съгласна с вас, но не сте ли забелязвали колко съм щастлива, когато спорим и вие успявате да ме убедите? Всъщност аз ви обичам, но ви обичам така, както е позволено на една религиозна, на една чиста жена да обича. Аз съм омъжена, Арман. Ако начинът, по който живея с господин Дьо Ланже, ми позволява да разполагам със сърцето си, законите, условностите ми отнемат правото да разполагам със себе си. Каквото и положение да заема, една опозорена жена бива изгонена от обществото, а не познавам мъж, който да разбира какви задължения му налагат при такъв случай нашите жертви. Нещо повече дори, предвижданото от всички скъсване между госпожа Дьо Босеан и господин Д’Ажуда, който щял да се жени за госпожица Дьо Рошфид, ми доказа, че тъкмо нашите жертви са почти винаги причина да ни изоставяте. Ако искрено ме обичате, известно време ще престанете да ме виждате! А аз ще се откажа от всяка суета заради вас. Това малко ли е? Какво ли не разправят за жена, която никой не ухажва! Ах, тя няма сърце, няма ум, няма душа и главно — няма очарование! Бъдете спокоен, кокетките нищо няма да ми спестят, ще ме лишат от всички качества, които сега с болка на душата ми признават. Но ако си запазя доброто име, има ли значение, че моите съперници ще ми оспорят преимуществата? Това положително няма да им позволи да си ги присвоят. Хайде, приятелю, направете нещо за тази, която жертвува толкова много за вас. Идвайте по-рядко, това няма да намали чувството ми.

— Ах, да! — възкликна Арман с дълбоката ирония на нараненото сърце. — Според драскачите любовта се храни само с илюзии! Няма нищо по-вярно, както виждам. Ще трябва да си въобразя, че съм обичан. Но вижте какво: има мисли, както има рани, от които човек не се съвзема. Вие бяхте моята последна вяра, а сега разбирам, че всичко на този свят е измама.

Тя се усмихна.

— Да — продължи Монриво с дрезгав глас, — вашата католическа религия, към която желаете да ме привлечете, е лъжа, която хората са си измислили, надеждата е лъжа, разчитаща на бъдещето, гордостта е лъжа пред самите нас, милостта, мъдростта, страхът са все лъжливи сметки. Така че и щастието ми ще бъде някаква лъжа и аз ще трябва сам себе си да мамя и да се съглася непрекъснато да давам жълтица за петак. Щом вие толкова лесно можете да се откажете да ме виждате, щом не ме признавате нито за приятел, нито за близък, значи, не ме обичате! А аз, нещастният глупак, си повтарям всичко това, знам го и ви обичам.

— Но, Господи, бедни мой Арман, защо се сърдите?

— Защо се сърдя ли?

— Вие смятате, че всичко е под въпрос, понеже ви говоря за благоразумие.

Всъщност тя беше очарована от гнева, който излъчваха очите на влюбения мъж. В този момент тя го измъчваше; но същевременно го преценяваше и забелязваше и най-малките изменения в лицето му. Ако бе имал нещастието да прояви благородство и да не спори, както се случва на някои чистосърдечни души, генералът щеше да бъде низвергнат завинаги, обвинен и уличен, че не умее да обича. Повечето жени искат да се чувствуват морално насилени. Нима една от техните илюзии не е, че отстъпват само пред силата? Но Арман не беше достатъчно опитен, за да забележи ловко приготвената му от херцогинята клопка. Силните мъже стават такива деца, когато се влюбят!

— Ако вие желаете да спазвате само външно благоприличието — простодушно каза той, — аз съм готов да…

— Да спазвам само външно благоприличието! — прекъсна го тя. — Но каква представа имате за мен! Нима съм ви дала и най-малкия повод да мислите, че мога да бъда ваша?

— О, Господи, а за какво говорим в такъв случай? — запита Монриво.

— Но, господине, вие ме плашите. Не, извинете, аз ви благодаря — продължи хладно тя. — Благодаря ви, Арман. Вие навреме ме предупреждавате за моята непредпазливост, съвсем неволна, уверявам ви, приятелю. Казвате, че сте свикнали да страдате? И аз ще свикна. Ще престанем да се виждаме. А когато и двамата си възвърнем донякъде спокойствието, тогава ще се опитаме да си създадем щастие, което не дразни обществото. Аз съм млада, Арман, а един не съвсем порядъчен мъж може да накара една двадесет и четири годишна жена да направи доста глупости и безумия. Но вие ще бъдете мой приятел, нали, Арман, обещайте ми!

— Двадесет и четири годишната жена умее да съобразява — отговори той. Седна на дивана и опря лице на ръцете си. След малко вдигна глава и запита: — Обичате ли ме, госпожо? Кажете смело: да или не. — Лицето му изразяваше решителност.

Херцогинята се изплаши от този въпрос повече, отколкото би я изплашила смъртна закана, която е най-обикновена хитрост и стряска малко жени през XIX век, понеже мъжете вече не носят сабя на кръста. Но нима няма трепкане на миглите, сбърчване на веждите, присвиване на очите, потръпване на устните, способни да внушат целия ужас, който изразяват толкова силно, толкова магнетично?

— Ах, ако бях свободна — каза тя, — ако…

— О, само вашият съпруг ли ни пречи? — радостно извика генералът, като стана и закрачи из будоара. — Мила Антоанет, аз притежавам власт, която е по-абсолютна от властта на всерусийския самодържец. Спогодил съм се със съдбата и за светските работи мога по желание да я накарам да се забави или да избърза. Като часовник. При нашата политическа машина да ръководи човек съдбата, не означава ли чисто и просто да познава колелата й? Вие скоро ще бъдете свободна. Спомнете си тогава за вашето обещание.

— Арман, какво искате да кажете? — извика тя. — Господи! Смятате ли, че аз мога да бъда печалбата от едно престъпление? Да умра ли желаете? Има ли у вас поне капчица вяра? Аз имам страх от Бога. Макар че господин Дьо Ланже ми е дал всички основания да го ненавиждам, аз не му желая никакво зло.

Господин Дьо Монриво, който барабанеше с пръсти по мрамора на камината някакъв военен сигнал, се задоволи да изгледа спокойно херцогинята.

— Приятелю — възкликна тя, — пощадете го. Той не ме обича, не се държи добре с мен, но аз имам задължения към него. И не знам какво не бих направила, за да му спестя нещастията, с които го заплашвате. — Тя помълча за миг, после продължи: — Слушайте, няма повече да ви говоря за раздяла, ще идвате както досега, ще ме целувате по челото; ако понякога ви отказвах, това беше от чисто кокетство, вярно е. Но да се разберем — каза тя, виждайки, че Монриво се приближава. — Ще ми разрешите да увелича броя на моите поклонници. Нека ме посещават сутрин повече, отколкото преди: ще се държа двойно по-лекомислено, пред хората с вас ще се отнасям зле, сякаш сме скъсали. Вие ще идвате по-рядко. А после…

При последните думи тя му позволи да я улови през кръста и притисната в обятията му, сякаш почувствува онова силно удоволствие, което повечето жени изпитват при такава прегръдка, като че предусещат всички наслади на любовта. И вероятно за да изтръгне от него някакво признание, се вдигна на пръсти и допря челото си до горещите устни на Арман.

— После — каза Монриво — няма вече да ми говорите за мъжа си: не трябва повече да мислите за него.

Госпожа Дьо Ланже не отговори.

— Само че вие ще правите каквото аз искам и няма да мърморите, няма да се сърдите, нали, приятелю? — след кратко, но многозначително мълчание каза тя. — Нали само искахте да ме изплашите? Хайде, признайте си… Вие сте толкова добър, че не е възможно да ви минат през ума такива престъпни мисли. Но нима имате тайни, които аз не знам? Как така можете да ръководите съдбата?

— В мига, когато вие потвърждавате, че вече сте ми отдали сърцето си, аз съм толкова щастлив, че не знам точно какво да ви отговоря. Аз имам доверие във вас, Антоанет, нито ще ви подозирам, нито ще ви ревнувам безсмислено. Но ако случайността ви освободи, ние сме свързани и…

— Случайността, Арман… — каза тя с едно от онези прелестни и пълни с недомлъвки движения на главата, каквито този род жени правят с лекотата, с която певиците модулират гласа си. — Само някаква чиста случайност. И знайте: ако по ваша вина се случи нещастие с господин Дьо Ланже, аз никога няма да бъда ваша.

И те се разделиха, доволни един от друг. Херцогинята беше сключила договор, който й позволяваше да докаже на обществото с думи и действия, че господин Дьо Монриво не е неин любовник. А него хитрата жена смяташе постепенно да охлади, като не му позволява нищо повече от дребните милувки, които той успяваше да си открадне с изненада по време на малките схватки помежду им — но нали тя умееше да ги прекратява, когато пожелае. Толкова добре знаеше да отменя отстъпките, които бе направила само преди ден, толкова твърдо бе решила да остане физически добродетелна, че не виждаше никакъв риск за себе си в тези любовни прелюдии, опасни само за много увлечена жена. Накратко, една разделена от мъжа си херцогиня правеше нищожен дар на любовта, жертвувайки й своя отдавна вече несъществуващ брак.

От своя страна Монриво сияеше от щастие, защото бе получил някакво смътно обещание и бе отстранил завинаги възраженията, които една омъжена жена черпи от съпружеската вярност, за да се противопоставя на любовта; радваше се, че работите му напредват. Дори започна да злоупотребява с временните си права, извоювани толкова трудно. Вдетиняваше се като никога дотогава, позволяваше си всички онези детинщини, които правят от първата любов прелестта на живота. Този зрял мъж отново ставаше момче, докато изливаше и душата си, и силите, които му придаваше неговата измамена страст, върху ръцете на любимата жена, върху русите й коси, чиито пухкави къдри целуваше, върху красивото й чело, което в неговите очи блестеше от чистота. Обсипвана с любов, покорена от магнетичните излъчвания на едно толкова горещо чувство, херцогинята не можеше да се реши да предизвика скарването, което щеше завинаги да ги раздели. Това крехко създание беше повече жена, отколкото си мислеше и се опитваше да примири изискванията на религията, освежаващите вълнения на суетата и онези заместители на удоволствието, от които парижанките си губят ума. Всяка неделя ходеше на черква и изслушваше цялата литургия, а вечерта се потапяше в упоителните наслади, които непрекъснато сдържаните желания доставят. Арман и госпожа Дьо Ланже приличаха на индийските факири, които са възнаградени за своето целомъдрие от изкушенията на въздържанието си. А може би херцогинята бе свела любовта до тези братски милувки, които вероятно биха се сторили всекиму невинни, но на които дързостите на нейното въображение придаваха нещо крайно порочно. Как иначе може да се обясни неразбираемата тайна на непрестанните й колебания? Тя всяка сутрин се заричаше, че ще престане да приема маркиз Дьо Монриво, и всяка вечер в уречения час се поддаваше на неговото обаяние. Отначало се бранеше вяло, после омекваше, започваше да разговаря кротко, гальовно: само влюбени могат да се държат така. Херцогинята пускаше в ход искрящата си духовитост, пленителното си кокетство и след като възбудеше душевно и физически влюбения маркиз, ако той я сграбчеше, покорно се отпускаше в прегръдките му, но страстта й имаше своето „nec plus ultra“^[16] и стигнеше ли мъжът тази граница, готов в устрема си да я премине, тя гневно го отблъскваше.

Никоя жена не смее да се съпротивлява на влюбения без основание — няма нищо по-естествено от това, да отстъпи. Ето защо госпожа Дьо Ланже скоро се огради от втора укрепена линия, по-трудна за превземане от първата. Започна да припомня религиозните заплахи.

Никога и най-красноречивият черковен отец не е защищавал по-добре вярата Божия, никой не е доказвал по-убедително справедливостта на Божието наказание от херцогинята. Тя не си служеше с изрази на проповедник, нито с ораторски преувеличения. Не, тя имаше свой собствен патос. На най-пламенните молби на Арман отговаряше с премрежен от сълзи поглед, с движение, което изразяваше, че душата й е преизпълнена с ужас; за да го накара да млъкне, го молеше за пощада; не желаела да чуе нито дума повече, за да не се поддадяла на изкушението; смъртта й се струвала за предпочитане пред едно престъпно щастие.

— Нима е нищо човек да наруши Божията повеля? — питаше херцогинята с глас, сломен от вътрешни борби, в които красивата комедиантка сякаш с усилие бе удържала само временно победа. — За вас съм готова да пожертвувам и хората, цялата земя, но вие сте страшен егоист, щом искате да дам безсмъртието на душата си за един миг наслада. Не, слушайте, нима не сте щастлив? — добавяше тя и му подаваше ръка, като при това движение домашният й тоалет предлагаше на влюбения утешения, от които той не пропускаше да се възползува.

Ако за да задържи този мъж, чиято пламенна страст й създаваше необичайни вълнения, или ако от слабост му позволеше да й открадне по някоя бърза целувка, херцогинята веднага си придаваше ужасен вид и изгонваше Арман от канапето в мига, когато канапето ставаше опасно за нея.

— Вашите удоволствия са грехове, които аз изплащам, Арман; те ми струват покаяния, угризения! — възкликваше тя.

Когато се озовеше през два стола от нейната аристократическа пола, Монриво започваше да богохулствува, да кълне Господа. Тогава херцогинята се разсърдваше.

— Но, приятелю — сухо се намесваше тя, — не разбирам защо отказвате да вярвате в Бога, след като е невъзможно да се вярва в хората. Мълчете, не говорете така! Вие, с вашата толкова голяма душа, не може да приемате глупостите на либерализма, който има претенциите да унищожи бог.

Теолого-политическите спорове й служеха като душ, за да успокоява Монриво, който не можеше да се връща към любовта, след като младата жена го бе разгневила, изхвърляйки го на сто левги от този будоар сред теориите на абсолютизма, които тя чудесно защищаваше. Малко жени се осмеляват да бъдат демократки и доколкото са, те изпадат в противоречие със собствения си деспотизъм в чувствата. Но често генералът разтърсваше гривата си, изоставяше политиката, ръмжеше от безпомощен гняв като лъв, пляскаше се по бедрата и неспособен да сдържи по-дълго пожара, обхванал сърцето и мисълта му, се спускаше към жертвата си, връщаше се страшен от любов при любимата. И ако тя усетеше, че е достатъчно възбудена, за да се поддаде на приумица, с която щеше да се компрометира, намираше сили да излезе от будоара, напускаше неговата наситена с желания атмосфера, отиваше в салона, сядаше на пианото, започваше да пее най-нежни съвременни мелодии и по такъв начин побеждаваше чувствената любов, която невинаги я пощадяваше, но която тя съумяваше да потиска. В такива мигове Арман изпадаше във възхищение от нейната възвишеност; тя не се преструваше, изглеждаше искрена и бедният влюбен смяташе, че е обичан. С тази си егоистична съпротива в неговите очи тя се превръщаше в целомъдрено създание, в светица и той, артилерийският генерал, се примиряваше и започваше да говори за платонична любов!

След като достатъчно използува религията в свой интерес, госпожа Дьо Ланже започна да използува религията и в интерес на Арман: намисли да му възвърне християнските чувства, пресътвори за него „Духът на християнството“^[17] в издание за военни. Монриво се раздразни, реши, че игото му става прекалено тежко. О, тогава от желание да противоречи тя му прогърмя ушите със своя Бог; искаше да види дали Бог ще я отърве от този мъж, който вървеше право към целта с такова постоянство, че вече започваше да я плаши. Впрочем тя гледаше да проточва всеки спор, струваше й се, че така продължава нравствената борба, след която започваше една много по-опасна физическа борба.

Но ако съпротивата в името на брачните закони представляваше гражданският етап в тази сантиментална война, сегашният двубой вероятно представляваше религиозният етап и той като предишния стигна до един преломен момент, след който суровостта й трябваше да започне да намалява.

Една вечер Арман случайно дойде по-рано и завари абат Гондран, духовния ръководител на госпожа Дьо Ланже, седнал в едно кресло при камината като човек, който смила обяда си и прелестните грехове на своята довереница. При вида на тоя човек със свежо и ведро лице, спокойно чело, аскетична уста и лукав инквизиторски поглед, в чието държание имаше истинско свещеническо достолепие, а в дрехите му вече се мяркаше епископският виолетов цвят, Монриво помръкна, не поздрави, не промълви нито дума. Когато не ставаше въпрос за любовта му, генералът не беше лишен от верен усет, така че след като размени няколко погледа с бъдещия епископ, отгатна, че този човек е виновникът за трудностите, с които любовта на херцогинята се въоръжаваше против него. При мисълта, че някакъв честолюбив абат с намесата си спъва щастието на такъв закален мъж като него, лицето на Монриво се сгърчи, юмруците му се свиха; той стана и закрачи, сякаш искаше да го стъпче; после се върна на мястото си с намерение да направи скандал, но един поглед на херцогинята бе достатъчен да го спре. Госпожа Дьо Ланже, която съвсем не се почувствува притеснена от мрачното мълчание на генерала, продължи да разговаря оживено с господин Гондран за необходимостта да се възвърна предишният блясък на религията. Тя обясняваше по-добре и от абата защо църквата би трябвало да има едновременно светска и духовна власт и съжаляваше, задето в Камарата на перовете още не съществува като в Камарата на лордовете банка за епископите.

Накрая съзнавайки, че постите ще му позволят да си възвърне предимството, абатът отстъпи мястото си на генерала и си отиде. Херцогинята едва стана и само кимна на своя изповедник в отговор на ниския му поклон — до такава степен беше озадачена от поведението на Монриво.

— Какво ви е, приятелю?

— До гуша ми дойде от тоя ваш абат.

— Защо не взехте да почетете някоя книга? — каза тя, без да се тревожи, че абатът, който още затваряше вратата, можеше да я чуе.

За миг Монриво онемя, тъй като херцогинята съпроводи тези думи с едно движение, което подчертаваше цялото им нахалство.

— Мила Антоанет, благодаря ви, че давате предимство на любовта пред църквата, но, моля ви се, позволете ми да ви задам един въпрос.

— Ах, вие ще ме разпитвате! Нямам нищо против — отвърна тя. — Нали сте мой приятел. Разбира се, че мога да ви позволя да надникнете в сърцето ми. Там ще видите само един образ.

— Говорите ли на този човек за нашата любов?

— Той е мой изповедник.

— Знае ли, че сте влюбена?

— Господин Дьо Монриво, предполагам, че нямате намерение да прониквате в тайните на моите изповеди.

— Значи, този човек знае за всички наши спорове и за моята любов към вас…

— Защо казвате „този човек“, господине? Кажете Бог.

— Бог! Бог! Аз трябва да бъда единствен в сърцето ви. Но оставете на мира Бог там, където си е, така ще бъде по-добре и за него, и за мен. Госпожо, вие няма повече да ходите на изповед, иначе…

— Иначе? — усмихна се херцогинята.

— Иначе кракът ми няма да стъпи тук.

— Вървете си, Арман. Сбогом, сбогом завинаги.

Тя стана и отиде в будоара, без дори да погледне Монриво, който стоеше прав, облегнал ръка на един стол. Колко стоя така? И сам никога не разбра. Душата има незнайната способност да разтяга и да свива времето. Той отвори вратата на будоара — беше тъмно. Тих глас произнесе остро:

— Не съм звънила. И защо влизате, без да съм ви казала? Вървете си, Сюзет.

— Значи, страдаш! — извика Монриво.

— Махнете се, господине, излезте поне за малко — продължи тя и позвъни.

— Госпожа херцогинята иска да запалите свещите — каза генералът на слугата, който влезе.

След като влюбените останаха сами, госпожа Дьо Ланже продължи да лежи на дивана мълчаливо, неподвижно, сякаш Монриво не беше при нея.

— Скъпа — каза той с болка и благородна добрина, — не бях прав. Положително не бих искал да си лишена от вяра…

— Добре поне, че признавате необходимостта от съвест — отвърна тя сурово, без да го погледне. — Благодаря ви от името на Бога.

Тогава сломен от безсърдечието на тази жена, която се държеше с него ту като с брат, ту като със съвсем чужд човек, Монриво стана с отчаяното намерение да тръгне към вратата — щеше да скъса завинаги без нито дума. Страдаше. А херцогинята вътрешно се смееше на страданията му и това душевно изтезание беше много по-жестоко от физическите изтезания, налагани някога от правосъдието. Но този мъж нямаше силата да си отиде.

При всяка криза жената носи, така да се каже, в себе си известно количество думи и ако не ги изрече, се чувствува неудовлетворена като от нещо незавършено. Госпожа Дьо Ланже, която не беше казала всичко, отново заговори.

— Ние с вас нямаме еднакви убеждения, генерале, за което съжалявам. За една жена би било ужасно, ако е лишена от вяра, която да й дава надеждата, че може да обича отвъд гроба. Оставям настрана християнските чувства. Вие не ги разбирате. Позволете ми да говоря само за обществените условности. Нима желаете да забраните на една придворна дама да се причестява, след като е прието на Великден всички да вземат светите дарове? Нали все пак сме длъжни да правим нещо за своята партия. Въпреки желанието си либералите няма да убият религиозното чувство. Религията винаги ще бъде една политическа необходимост. Бихте ли се наели да управлявате един народ от свободомислещи? Наполеон не посмя, той преследваше идеолозите. За да се попречи на народите да разсъждават, трябва да им се внушат чувства. Така че нека да приемем католическата религия с всички нейни последици. Ако желаем Франция да ходи на черква, не сме ли длъжни първи ние да ходим? Както виждате, Арман, религията е връзката между консервативните принципи, които позволяват на богатите да живеят спокойно. Религията е тясно свързана със собствеността. И е по-красиво народите да бъдат водени с нравствени идеи, отколкото с ешафоди, както по време на Терора — единственото средство, което вашата отвратителна революция съумя да изобрети, за да застави хората да й се покоряват. Та нали свещеникът и кралят, това сме ние: аз, вие, моята съседка принцесата. С една дума, те олицетворяват всички интереси на порядъчните хора. Послушайте ме, приятелю, приемете да бъдете от партията си, вие, който можете да станете нейният Сула^[18], ако имате поне капка амбиция. Аз не разбирам от политика, говоря по чувство; обаче знам достатъчно, за да ми е ясно, че обществото ще рухне, ако непрекъснато поставяме под съмнение самите му основи…

— Ако вашият двор, ако вашето правителство мислят така, мога само да ви съжалявам — отговори Монриво. — Реставрацията, госпожо, трябва да си каже, както навремето Мария Медичи, когато сметнала, че битката за Дрьо^[19] е загубена: „Добре, ще ходим на протестантска проповед!“ А 1815 година^[20] е вашата битка за Дрьо. И вие, както тогава кралят, формално я спечелихте, но фактически я загубихте. Политическият протестантизъм победи в съзнанието на хората. Ако не искате да издадете един нов Нантски едикт^[21], или ако го издадете, а после го анулирате; ако един ден ви атакуват и ви обвинят, че сте се отрекли от Хартата, която е просто гаранция за опазване на интересите на революцията, революцията отново ще се надигне със страхотна сила и ще ви нанесе един-единствен удар; и тогава не революцията ще напусне Франция — тук тя е на своя земя. Хората могат да бъдат изтребвани — не и каузите… Но, Господи Боже! Какво ни интересуват нас Франция, престолът, династията и нейната законност, целият свят, ако щете? Всичко това са празни работи в сравнение с моето щастие. Царувайте, падайте, какво ме засяга! Но къде съм аз?

— Приятелю, вие сте в будоара на херцогиня Дьо Ланже.

— Не, не, никаква херцогиня, никаква Дьо Ланже. Аз съм при моята любима Антоанет!

— Направете ми удоволствието да стоите там, където сте! — засмя се тя и го отблъсна, но не беше ядосана.

— Значи, вие никога не сте ме обичали — каза той с ярост, която блесна като мълнии в очите му.

— Не, приятелю, никога.

Това „не“ прозвуча като „да“.

— Аз съм пълен глупак — каза той и целуна ръката на тази ужасна кралица, станала отново жена. После продължи, като облегна глава на нозете й: — Антоанет, ти си толкова целомъдрена, толкова нежна, че не си в състояние да разказват на когото и да било за нашето щастие.

— Ах! Вие сте луд! — каза тя, скочи с изящно движение и без да добави нито дума, изтича в салона.

„Какво й стана?“ — помисли си генералът.

Той не можеше да отгатне силата на трепета, който при допира на неговата пламнала глава се бе предал като електричество от нозете до главата на младата жена.

В мига, когато влезе побеснял в салона, Монриво чу небесни акорди. Херцогинята свиреше на пиано.

Учените, поетите, които могат едновременно да разбират и да се наслаждават, без разсъдъкът да намалява удоволствието им, усещат, че за композитора музикалните ноти и фрази са присъщите му изразни средства, каквито са инструментите от дърво или мед за изпълнителя. За тях в дъното на двойния израз на този чувствен език на душите звучи една друга музика. „Andiamo mio ben“^[22] може да изтръгне радостни сълзи или съжалителен смях — според изпълнението на певицата. В обществото често се случва девойка, гаснеща под тежестта на тайна мъка, или мъж, чиято душа тръпне в ноктите на страстта, да подхванат някоя музикална тема и тогава те влизат в досег с небето или разговарят със себе си чрез някоя божествена мелодия, нещо като незнайна поема. И сега генералът слушаше една такава поема — жалбата на самотна птица, умираща без другар в девствена гора.

— Господи! Какво свирите? — развълнувано възкликна той.

— Прелюдията на един романс. Мисля, че се казва „Река Тахо“.

— Не знаех какво може да изрази пианото — продължи той.

— Ах, приятелю — отвърна херцогинята и за първи път му хвърли влюбен поглед; — вие още много неща не знаете. Не знаете и че ви обичам, че ме карате ужасно да страдам и че трябва да излея мъката си без много обяснения, защото иначе ще бъда ваша… Само че вие нищо не виждате.

— А не желаете да ме направите щастлив!

— Арман, аз още на другия ден ще умра.

Генералът тутакси излезе. Но когато се озова на улицата, избърса две сълзи, които бе имал силата да сдържи.

Религията ги бави три месеца. Когато изтече този срок, херцогинята, на която стана отегчително да повтаря все едно и също, предаде Бога с вързани ръце и крака на влюбения генерал. А може и да се побоя, че със своите непрекъснати напомняния за вечността ще го накара да я преследва с любовта си не само на този, но и на другия свят.

За чест на младата жена сме длъжни да предположим, че беше още девствена, дори и по сърце. Иначе би била наистина ужасна. Все още беше далеч от онази възраст, когато и мъжът, и жената са еднакво близо до своята окончателна съдба и нямат време за губене, та да се пазарят за насладите си, а тя по всяка вероятност преживяваше не първата си любов, а първите; си чувствени вълнения. Понеже не можеше да отличава доброто от злото и не бе страдала, не беше в състояние да оцени съкровищата, хвърляни пред нозете й, и си играеше с тях. Не познаваше бляскавите радости на светлината и затова предпочиташе да си остане в мрака. Арман, който започваше да предусеща това странно положение, се надяваше, че природата ще заговори. Всяка вечер, като излезеше от дома на госпожа Дьо Ланже, си казваше, че една жена не може да приема седем месеца ухажването на един мъж, най-нежните, най-деликатните доказателства за неговата любов, не може да задоволява повърхностните изисквания на страстта му, а после току-така да го измами и търпеливо чакаше да настъпи неговата пролет. Не се съмняваше, че тогава ще вкуси първите й плодове.

Отлично бе разбрал задръжките й на омъжена жена и религиозните й задръжки. Дори се радваше на тези борби. За него херцогинята беше свенлива и не би желал да я види друга, а всъщност тя просто беше ужасна кокетка. Така че Монриво с удоволствие наблюдаваше как тя измисля препятствия — нима той не ги преодоляваше едно след друго? И нима след всяка победа не увеличаваше броя на любовните си свободи, които тя дълго му оспорваше и накрая отстъпваше като очевиден израз на любов? Но той толкова добре бе използувал дребните си трудно придобити завоевания, с каквито се хранят стеснителните влюбени, че за него те се бяха превърнали в навик. Сега единственото препятствие, което му оставаше да преодолее, бяха собствените му страхове, защото не виждаше друга пречка за щастието си, освен капризите на жената, която му бе позволила да я нарича Антоанет. И така той реши да иска повече, да поиска всичко. Плах като неопитен младеж, който не смее да повярва, че идолът му ще слезе от своя пиедестал, той дълго се колеба и позна страшните сърдечни тревоги, непоколебимите намерения, отменяни от една дума, окончателните решения, които се изпаряват пред прага на една врата. Презираше се, че няма волята да каже една дума, и не я казваше. Все пак една вечер той пристъпи с мрачна меланхолия към настойчивото предявяване на незаконно законните си права. Херцогинята не изчака нейният роб да изрази молбата си, за да отгатне желанието му. Може ли да бъде тайно желанието на мъжа? Нима жените не разбират по усет значението на известни промени в израза на лицето?

— Какво? Нима искате да престанете да ми бъдете приятел? — спря го тя още на първата дума, погледна го и цяла пламна от чудна руменина, която заля като свежа кръв прозрачното й лице. — За да ме възнаградите за благородните ми чувства към вас, вие искате да ме опозорите! Все пак поразмислете. Аз много съм мислила, аз винаги мисля за нас. Съществува една женска честност, на която ние нямаме право да изневеряваме, както вие нямате право да изневерявате на своята чест. Аз не умея да лъжа. Ако бъда ваша, в никакъв случай не мога да остана съпруга на господин Дьо Ланже. Значи, вие искате да пожертвувам положението си, ранга си, живота си за една съмнителна любов, която не съумя да прояви и седем месеца търпение. Как! Вие вече искате да ми отнемете свободата да разполагам със себе си! Не, не, никога повече не ми говорете така. Не, нищо не ми казвайте. Аз не желая, не мога да ви слушам. — При тези думи госпожа Дьо Ланже хвана с две ръце косите си и отметна назад къдрите, които й сгорещяваха челото. Изглеждаше много развълнувана. — Вие пристигате при едно слабо създание, като предварително сте си направили сметката — продължи тя. — Казвате си: „Известно време тя ще ми говори за мъжа си, после за Господа, после за неизбежните последици от любовта, но аз ще използвам, ще се възползвам от влиянието, което ще съм придобил, ще й бъда вече необходим, ще я държа чрез връзките на навика, чрез готовите схеми в съзнанието на хората и накрая, след като обществото вече е приело нашата връзка, ще бъда господар на тази жена.“ Бъдете откровен, признайте, че това са точно вашите мисли… Ах, вие пресмятате, а ми говорите за любов! Влюбен! Вие! Как не! Вие просто ме желаете, искате да бъда ваша любовница. О, не! Херцогиня Дьо Ланже няма да слезе дотам! С подобни лицемерия може да имате някоя наивна еснафка, но мене — никога! Нищо не ми доказва вашата любов. Говорите ми за моята красота. Но аз мога да погрознея за шест месеца, както моята съседка, милата принцеса. Очарован сте от моето остроумие, от моето изящество. Но Господи! Вие ще свикнете с тях, както ще свикнете и с удоволствието. Нима за няколко само месеца не свикнахте с някои дребни права, които имах слабостта да ви дам? И след като се опозоря, някой ден просто ще ми кажете, без да ми обяснявате причината за промяната във вашите чувства: „Вече не ви обичам.“ Но тогава положение, богатство, чест, цялата херцогиня Дьо Ланже ще изчезне под развалините на една измамена надежда. Ще имам деца, които ще свидетелствуват за моя позор и… — тук тя се спря за миг, после нетърпеливо махна с ръка и продължи: — Но аз съм прекалено снизходителна, като ви обяснявам неща, които вие знаете по-добре и от мен. Достатъчно! Щастлива съм, че още мога да скъсам връзките, които вие смятате толкова здрави. Какво толкова героично има в това, че идвате всяка вечер в моя дом да прекарате по няколко мига с една млада жена, с която ви е приятно да си побъбрите и с която вие се забавлявате като с някаква играчка? Та сума млади безделници седят тук от пет до седем също толкова редовно като вас. И тях ли трябва да смятам за извънредно благородни? Аз им се подигравам и те доста спокойно понасят шегите ми, дързостите ми, при това ме развличат. Докато вие, комуто доверявам най-ценните съкровища на душата си, искате да ме погубите и ми създавате хиляди неприятности. Мълчете, стига, стига — добави тя, като видя, че той иска да заговори, — вие нямате нито сърце, нито душа, нито деликатност. Знам какво искате да ми кажете. Добре, да! Предпочитам да ме сметнете за студена, безчувствена жена, за жена, неспособна на преданост, дори безсърдечна, отколкото обществото да ме сметне за една обикновена жена и да бъда осъдена на вечни мъки, след като съм била осъдена да ви доставям наслади, които положително ще ви дотегнат. Вашата егоистична любов не заслужава толкова жертви…

Тези думи предават съвсем приблизително песента, която херцогинята изпълни с мелодичната забързаност на музикална кутия. И тя положително можеше да продължи така до безкрай, понеже в отговор на този порой от тънички нотки бедният Арман противопоставяше само мълчание, наситено с ужасни чувства. Едва сега започваше да осъзнава кокетството на тази жена и инстинктивно отгатваше, че преданата любов, споделената любов, просто една истинска жена не прави сметки, не разсъждава така. Същевременно изпитваше нещо като срам, понеже си спомняше, че неволно си бе правил подобни отвратителни сметки, в каквито го уличаваха. И като се анализираше с ангелска добросъвестност, откриваше само егоизъм в думите си, в мислите си, в действията си, в неизречените си отговори. Чувствуваше се виновен и от отчаяние бе готов да скочи през прозореца. Егоизмът го убиваше. И наистина, какво можеше да каже на една жена, която не вярваше в любовта? „Позволете ми да ви докажа колко ви обичам“ ли? Но и това щеше да бъде егоистично.

Монриво не умееше, както при подобни обстоятелства умеят будоарните герои, да се представя за суров логик от челните редици на пиронистите^[23], които отричат движението. Този смел мъж бе лишен именно от смелостта, свойствена на съблазнителите, които знаят формулите на женската алгебра. Толкова много дори най-добродетелни жени стават жертва на опитни любовници, които простолюдието нарича с една лоша дума, може би тъкмо защото такива мъже са изпечени „доказвачи“ и защото любовта въпреки цялата поезия на чувствата изисква малко повече геометрия, отколкото си мислим. А херцогинята и Монриво си приличаха по това, че бяха еднакво неопитни в любовта. Тя знаеше мъничко теория, но практиката й бе напълно неизвестна, нищо не чувствуваше и за всичко разсъждаваше. Монриво имаше малко практика, но бе неосведомен по теорията и бе до такава степен увлечен, че не можеше да разсъждава. И в това необичайно положение беше нещастието и на двамата.

В този преломен миг неговите безбройни мисли можеха да се сведат до следните думи: „Позволете ми да ви обладая.“ Страшно егоистични думи за жена, на която те не носят никакъв спомен, у която не будят никакъв образ. Но така или иначе, той трябваше да отговори. Макар че кратките изрази с формата на много остри, много студени, много режещи стрели, които тя изстрелваше една след друга, шибаха кръвта му, Монриво трябваше да скрие яда си, за да не избухне и да загуби всичко.

— Херцогиньо, отчаян съм, че Бог не е измислил за жената друг начин да потвърди, че е дарила сърцето си, освен с пълното си отдаване. Голямото значение, което придавате на подобна стъпка, ми показва, че и аз трябва да й придам същото значение. Ако вие ми дарявате душата си и всичките си чувства, както ми казвате, нима останалото е важно? Впрочем, щом за вас моето щастие е толкова голяма жертва, да не говорим повече за него. Все пак ще простите на един горд човек, че се чувствува засегнат, задето го смятат за покорно кученце.

Тонът, с който бе казано последното изречение, може би щеше да изплаши всяка друга жена, но когато някоя от тези кукли в рокля се е поставила над всичко, оставяйки се да я обожават, няма земна власт по-високомерна от нея.

— Маркизе, отчаяна съм, че Бог не е измислил за мъжа някакъв по-благороден начин да потвърди, че е дарил сърцето си, освен с изявата на изумително вулгарни въжделения. Защото, отдавайки се, ние ставаме робини, докато мъжът ни приема, без да поема никакви задължения към нас. Кой може да ме увери, че винаги ще бъда обичана? Любовта, която аз ще проявявам всеки миг, за да ви задържа, може да стане причина да ме напуснете. Не желая да бъда ново издание на госпожа Дьо Босеан. Нима знаем какво ви привързва към нас? Тайната на постоянството на някои от вас е в нашата постоянна студенина, на други е нужна неизменна преданост, всекиминутно обожание; с едни е необходима кротост, с други — деспотизъм. Никоя жена не е разгадала докрай вашите сърца. — Тя млъкна, после продължи с различен тон: — С една дума, приятелю, вие не можете да попречите на жената да трепери, задавайки си въпроса: „Ще ме обича ли винаги?“ Колкото и сурови да са думите ми, те се дължат на страха, че мога да ви загубя. Господи! Не аз говоря, мили, а моят разум. И как още има разум в мен, като съм толкова безразсъдна? Наистина не знам.

Нима за Монриво този отговор, започнал с най-унищожителна ирония и завършил с най-мелодичния трепет, с който някога си е служила жена, за да изрази любовта с цялата й непосредственост, не означаваше в миг да се пренесе от мъченичество в небето? Той пребледня и за първи път в живота си падна на колене пред жена. Целуна полите на роклята й, нозете й, коленете й. Но заради честта на предградието Сен Жермен ние сме длъжни да не разбулваме тайните на неговите будоари, в които от любовта се искаше всичко, с изключение на онова, което доказва любовта.

— Антоанет, мила — извика Монриво, изпаднал в лудо щастие от пълната покорност на херцогинята, която се смяташе за великодушна, като му позволяваше да я обожава, — да, права си, не искам да оставя никакви съмнения у теб. В този миг и аз треперя от страх, че ангелът на моя живот би могъл да ме напусне, и бих искал да измисля за двама ни такива връзки, че нищо да не е в състояние да ни раздели.

— Ах, виждаш ли — тихо каза тя, — значи, съм права.

— Остави ме да довърша — продължи Арман. — С една дума ще разсея всичките ти страхове. Слушай, ако те изоставя, значи, заслужавам хиляди пъти да умра. Бъди цяла моя, ще ти дам правото да ме убиеш, ако ти изневеря. Ще напиша собственоръчно писмо, в което ще обясня причините, които са ме принудили да се самоубия; накрая ще прибавя последната си воля. Ти ще държиш у себе си това завещание, което ще оправдае смъртта ми, и по този начин ще можеш да си отмъстиш, без да те е страх нито от Бога, нито от хората.

— Защо ми е такова писмо? След като загубя любовта ти, за какво ми е да живея? Ако пожелая да те убия, нима няма да съумея да те последвам в смъртта? Не, благодаря ти за идеята, но никакво писмо не ми трябва. Няма ли тогава да си мисля, че си ми верен от страх? И няма ли една изневяра, свързана с опасност, да стане привлекателна за човек, който обича да излага живота си на опасност? Не, Арман, аз искам единственото трудно нещо.

— И какво е то?

— Твоето покорство и моята свобода.

— Господи — извика той, — аз съм като дете!

— Упорито и много разгалено дете — отвърна тя, милвайки гъстата коса на главата, която държеше на коленете си. — О, да! Много по-любимо, отколкото то си представя, и все пак страшно непослушно. Защо да не си останем така? Защо да не пожертвуваш заради мен желания, които ме оскърбяват? Защо не приемаш това, което ти давам, щом то е единственото, на което честно мога да се съглася? Не си ли щастлив?

— О, да, щастлив съм — каза той, — щастлив съм, когато не изпитвам съмнения. А нима в любовта, Антоанет, съмнението не е смърт?

И изведнъж той стана такъв, какъвто беше и каквито са всички мъже, когато са обзети от огъня на страстта — красноречив, убедителен. След като бе вкусила удоволствията, вероятно разрешени от някакъв таен йезуитски указ, херцогинята сега преживяваше онези умозрителни вълнения, които с течение на времето й бяха направили необходима любовта на Арман като обществото, баловете, операта.

Да бъде обожавана от мъж, чийто забележително горд характер вдъхва страх, да го превърне в дете, да го разиграва, както Попея е разигравала Нерон — за такова опасно щастие много жени, и между тях съпругите на Хенри VIII, са заплатили с кървава смърт. И докато го оставяше да заравя пръсти, както той обичаше, в бяло-русите й къдри, докато усещаше как малката ръка на този наистина голям човек я притиска, докато самата тя си играеше с неговите черни кичури коса, в този будоар, който бе нейно царство, херцогинята си мислеше:

„Този мъж е способен да ме убие, ако разбере, че се забавлявам с него.“

Наистина странно предчувствие!

Господин Дьо Монриво остана до два часа през нощта при своята любима, която вече не му се струваше нито херцогиня, нито потомка на рода Наварен: Антоанет бе довела маскировката си дотам, че изглеждаше просто жена. През тази прелестна нощ, по време на най-нежната прелюдия, която някога парижанка е изпълнявала преди онова, което обществото нарича „прегрешение“, тя позволи на генерала, въпреки превземките на престореното й целомъдрие, да открие в нея цялата красота на девойките. И той започна да си мисли с известно основание, че всички нейни променливи настроения и кавги са били само покривалата, с които се загръща една божествена душа и които трябва да се свалят едно след друго, както дрехите от прелестното й тяло. Струваше му се, че херцогинята е най-наивната, най-простодушната жена, и реши, че тя ще бъде неговата избраница. Отиде си щастлив: най-сетне бе успял да получи от нея толкова залози за любов, че му изглеждаше невъзможно от сега нататък да не бъде за нея тайният съпруг, чийто избор е бил одобрен от Бога.

С чистосърдечността на човек, който чувствува задълженията на любовта, щом се наслаждава на нейните удоволствия, Арман разсъждаваше върху всички тези неща по пътя към дома си. Мина край реката, за да може да вижда колкото се може повече простор, искаше да разшири небосвода и природата, понеже усещаше сърцето си огромно. Дробовете му сякаш поемаха повече въздух, отколкото преди. Вървейки бавно, той изпитваше съвестта си и си обещаваше толкова предано да обича тази жена, че тя всеки ден да намира извинение за греховете си пред обществото в едно неизменно щастие. Сладостни вълнения на един пълен живот! Хората, които имат достатъчно сила да оцветят душата си с едно-единствено чувство, изпитват безкрайно блаженство в миговете, когато съзерцават своя вечно пламенен живот така, както някои монаси съзерцават Божествената светлина по време на екстаз. Без тази вяра в нейната непреходност любовта не би била нищо — само постоянството й придава величие. Точно така разбираше Монриво своето чувство, докато вървеше, преизпълнен от щастие.

„Значи, ние сме свързани завинаги!“ Тази мисъл беше за него като талисман, който осъществяваше заветните му желания. Дори не се питаше дали херцогинята няма да се промени, дали тази любов ще се окаже трайна. Не, той вярваше, а вярата е добродетел, без която няма бъдеще за християнина, но тя е може би още по-необходима за човешките общества. За първи път разбираше живота посредством чувствата, той, който досега бе живял само чрез най-чудовищната дейност на човешката сила — почти физическата всеотдайност на воина.

На другия ден господин Дьо Монриво отиде по-рано в предградието Сен Жермен. Имаше среща недалеч от къщата на госпожа Дьо Ланже и след като си свърши работата, тръгна за у херцогинята, както човек отива у дома си. Вървеше с един мъж, с когото в обществото се държеше по-скоро неприязнено. Този мъж беше маркиз Дьо Ронкьорол, чиято слава толкова нашумя из парижките будоари: беше духовит, способен и главно смел човек, даваше тон на цялата парижка младеж; известен женкар, той предизвикваше завист еднакво с успехите и с опита си, а не му липсваше и богатство, нито знатност, въобще нищо от онова, което в Париж придава блясък на всички качества на модните хора.

— Къде отиваш? — запита го Ронкьорол.

— У госпожа Дьо Ланже.

— Ах, вярно! Забравих, че ти си се хванал на нейната въдица. Напразно си хабиш чувствата с нея, би могъл да намериш нещо по-добро. Сред банкерските жени можех да ти предложа поне десет, които струват хиляди пъти повече от тази титулувана куртизанка, която прави с мозъка си онова, което други правят по-откровено с…

— Какво говориш, драги — прекъсна го Арман, — херцогинята е чиста като ангел.

Ронкьорол се изсмя.

— Щом си стигнал дотам, трябва да те поосведомя, приятелю — продължи той. — Кажи ми само едно. Ще си остане между нас. Херцогинята твоя ли е? В такъв случай нямам възражения. Хайде, изповядай ми се. Въпросът е да не си губиш времето, да не пресаждаш красивата си душа на безплодна почва, от която нищо не можеш да очакваш.

След като Арман чистосърдечно направи нещо като равносметка на положението и подробно отчете правата, които си бе извоювал с толкова мъка, Ронкьорол се разсмя така жестоко, че за подобен смях всеки друг би заплатил с живота си. Но ако човек видеше как тези двама мъже, застанали сами на един ъгъл, се гледаха и разговаряха, толкова нехаещи за хората, сякаш се намираха в пустиня, лесно щеше да заключи, че тях ги свързва безгранично приятелство и никакъв житейски интерес не е в състояние да ги раздели.

— Мили мой Арман, защо не си ми казал, че си се оплел с херцогинята? Щях да ти дам някои съвети, за да се справиш благополучно с тази авантюра. Знай преди всичко, че като повечето жени и дамите от нашето предградие обичат да се къпят в любов; само че те искат да обладават, без да бъдат обладавани. Спогодили са се някак с природата. Енорийското правосъдие им разрешава почти всичко освен основния грях. Сладостите, с които те залъгва твоята хубава херцогиня, са дребни прегрешения, от които тя се измива с водите на покаянието. Но ако дръзнеш решително да поискаш големия смъртен грях, на който трябва естествено да придаваш най-голяма стойност, ще видиш с какво дълбоко презрение вратите на будоара и дома и веднага ще се затворят пред тебе. Нежната Антоанет всичко ще забрави, за нея ти ще се превърнеш в нещо по-малко от нула. А целувките ти, мили мой Арман, ще бъдат изтрити с равнодушието, с което жената се измива. Херцогинята ще избърше любовта от страните си, както си маха червилото. Познавам този род жени, чистите парижанки. Случвало ли ти се е да се загледаш в някое просто момиче, което ситни по улицата? Лицето й е същинска картина: хубава шапчица, свежи страни, кокетна прическа, лукава усмивка; колкото до останалото — почти пълна небрежност. Не е ли верен моят портрет? Това е парижанката: тя знае, че хората ще гледат само главата й и всичките й грижи, накити, суета отиват само за главата. Ето и твоята херцогиня има само глава; сърцето й е в главата, чувствата й, гласът й, желанията й идват от главата. Ние наричаме такова жалко създание „интелектуална Лаис“^[24]. Тя те разиграва като дете. Ако се съмняваш, можеш да се убедиш още тази вечер, тази сутрин, ей сега. Качи се при нея, опитай се да се наложиш, решително поискай това, което ти се отказва. Дори да действуваш като покойния маршал Дьо Ришельо^[25], ще ти отрежат квитанцията.

Арман беше потресен.

— Дотам ли я желаеш, че да си оглупял?

— Искам я на всяка цена! — отчаяно извика Монриво.

— Добре тогава, слушай. Бъди безмилостен като нея, гледай да я унизиш, да засегнеш гордостта й, да развълнуваш не сърцето, не душата, а нервите и лимфата на тази жена. Ако успееш да събудиш у нея желание, ти си спасен. Само че изостави красивите си детски представи. Ако, след като я стиснеш в орловите си нокти, се поколебаеш, отстъпиш, ако едната ти вежда дори помръдне, ако тя си помисли, че още има власт над тебе, ще ти се изплъзне от ръцете като риба и ще избяга така, че ти никога вече няма да можеш да я уловиш. Бъди неумолим като закона. Бъди безжалостен като палач. Удряй. И след като удариш, пак удряй. Непрекъснато удряй, все едно че изпълняваш наказание. Корави са тия херцогини, мили мой Арман, такива жени омекват само с бой; страданието ги облагородява. Така че, като я биеш, ти ще извършиш едно милосърдно дело. Затова удряй и удряй. Ах, а когато болката изтъни нервите й, огъвкави мускулите й, които ти смяташ толкова нежни и меки, накарай това сухо сърце да затупти и като се пораздвижи, то ще си възвърне еластичността; когато мозъкът отстъпи, страстта може би ще влезе в металните пружини на тая машина за сълзи, за глезотии, за припадъци, за захаросани думи. И тогава ще видиш най-великолепния пожар, ако, разбира се, огънят се разпали. Тази стоманена женска система ще се разкали като желязо в ковачница! Ще се нагрее по-трайно от всяка друга и топлината може би ще се превърне в любов. Но аз все пак се съмнявам. Освен това струва ли си херцогинята чак толкова труд? Между нас казано, тя има нужда преди това да бъде обработена от някой мъж като мен, аз бих я превърнал в очарователна жена, добра й е породата. Иначе, каквито сте двамата, ще си останете първолачета в любовта. Но ти сега си влюбен и не би се съгласил с мен по този въпрос. Пожелавам ви много наслади, деца мои — засмя се Ронкьорол след кратко мълчание. — Аз лично гласувам за достъпните жени. Те поне са нежни, обичат естествено, без разни светски подправки. Мило мое момче, жена, която се пазари, която иска само да вдъхва любов? Да, човек трябва да има една такава, както има луксозен кон; да вижда в борбата между изповедалнята и дивана или между бялото и черното, между царицата и офицера, между угризенията и удоволствието една доста увлекателна шахматна партия. Един що-годе отракан мъж, който знае играта, прави мат в три хода, стига да пожелае. Ако се хвана с жена от този род, ще си поставя за цел да…

И завърши с няколко думи, които прошепна на ухото на Арман. После бързо си тръгна, за да не дочака отговора му.

А Монриво се втурна в двора на госпожа Дьо Ланже, качи се горе и без да праща слуга да извести за пристигането му, влезе в спалнята на херцогинята.

— Но какво правите! — възкликна тя и бързо си загърна пеньоара. — Това е неприлично. Вие сте ужасен, Арман. Моля ви, излезте. Излезте веднага. Почакайте в салона. Вървете.

— Мила — каза той, — нима съпругът няма никакви права?

— Но това е страшно неучтиво, господине! Никакъв мъж, никакъв съпруг няма право така да нахлува при една жена.

Той отиде при нея, прегърна я, притисна я до гърдите си, прошепна:

— Прости ми, мила, но хиляди лоши подозрения ме измъчваха.

— Подозрения! О, колко долно!

— Почти оправдани подозрения. Щеше ли така да ми се караш, ако ме обичаше? Нямаше ли да се зарадваш, че съм дошъл? Нямаше ли нещо да трепне в сърцето ти? Без да съм жена, аз целият потръпвам вътрешно само като чуя гласа ти. Често на бал ми се иска да се спусна към теб и да те разцелувам.

— О, ако ще ви мъчат подозрения дотогава, докато не започна да ви целувам пред хората, мисля, че цял живот ще бъда подозирана. Но в сравнение с вас Отело е просто дете!

— Ах, вие не ме обичате! — отчаяно каза той.

— Съгласете се, че поне в този момент не сте за обичане.

— Още ли сме на стадия на ухажването?

— Струва ми се. Хайде — добави тя с нещо властно в израза, — излезте, оставете ме. Аз не съм като вас, аз искам винаги да ви се нравя…

Никоя жена не умееше като госпожа Дьо Ланже да се държи дръзко с най-изискана любезност. А това не удвоява ли дързостта? Не вбесява ли и най-сдържания човек? В този момент нейните очи, звукът на гласа й, цялото й поведение свидетелствуваха за някаква съвършена свобода, каквато никога не притежава влюбената жена в присъствие на този, само при чийто вид тя цялата изтръпва. Но Ронкьорол беше отворил очите на маркиза и благодарение на онова мигновено проникновение, с което страстта временно дарява и най-непроницателните хора и което е толкова пълно у силните мъже, той отгатна каква страшна истина издава непринудеността на херцогинята. В сърцето му се надигна буря като в езеро, готово да прелее.

— Ако това, което ти ми каза вчера, е истина, бъди моя, мила Антоанет — извика той. — Аз искам…

— Преди всичко не ме излагайте — отговори тя, като го отблъсна решително и спокойно. — Камериерката ми може да ви чуе. И, моля ви се, дръжте се прилично. Вашата фамилиарност е уместна вечер в будоара ми, но не и тук. Освен това какво означава „аз искам“? „Аз искам!“ Никой още не ми е говорил така. Това ми се струва доста смешно, напълно смешно.

— Няма ли да отстъпите по тази точка? — запита той.

— Ах, вие наричате „точка“ свободата човек да разполага със себе си! Много съществена точка наистина и ще ми позволите по тази точка сама да решавам.

— А ако в името на вашите обещания аз изисквам?

— Ах, в такъв случай само ще ми покажете колко съм щяла да сгреша, ако ви бях дала и най-малкото обещание, и колко бих била глупава, ако го спазя. И ще ви помоля да ме оставите на спокойствие.

Монриво пребледня, понечи да се спусне към нея. Херцогинята позвъни и когато камериерката влезе, му каза, усмихвайки се с подигравателна любезност:

— Бъдете така добър, излезте, докато се приготвя.

Тогава Арман дьо Монриво почувствува суровостта на тази хладна и остра като стомана жена: презрението й беше безпощадно. Тя в миг бе скъсала връзките, които бяха силни само за влюбения в нея мъж. По израза на Арман херцогинята бе отгатнала тайната цел на неговото посещение и бе преценила, че е време да накара този имперски воин да почувствува, че една херцогиня може да приема любов, но не и да й се отдава, и че тя по-трудно може да бъде завоювана, отколкото Европа.

— Госпожо, аз нямам време да чакам — каза Арман. — Както сама казахте, аз съм галено дете. Ако сериозно пожелая това, за което говорихме, ще го получа.

— Ще го получите? — повтори тя високомерно и все пак с известна изненада.

— Ще го получа.

— Ах, добре! Пожелайте! Ще ми доставите голямо удоволствие. Просто от любопитство ще бъда очарована да видя как ще постъпите…

— Много се радвам, че внасям някакъв интерес в живота ви — отвърна Монриво със смях, който би трябвало да изплаши херцогинята. — Ще ми разрешите ли тази вечер да ви заведа на бала?

— Безкрайно съм ви благодарна, но господин Дьо Марсе ви изпревари. Вече му обещах…

Монриво се поклони сдържано и излезе.

„Значи, Ронкьорол е прав — помисли си той, — сега ще разиграем една партия шах.“

От този миг той прикри вълненията си под израз на пълно спокойствие. Никой мъж не е достатъчно силен, за да понесе подобни промени, при които душата трябва бързо да премине от върховно блаженство към най-голямо нещастие. Нима той бе зърнал щастието само за да почувствува пустотата на предишния си живот? Това беше страшна буря, но Монриво знаеше да страда и срещна яростния напор на мислите си, както гранитната скала среща вълните на разгневения океан.

„Нищо не съумях да й кажа. В нейно присъствие губя и ума, и дума. Тя не знае до каква степен е долна и презряна. Никой не е посмял да покаже на тази жена истинското й лице. Навярно е разигравала доста мъже. За всички ще отмъстя.“

За първи път може би в едно мъжко сърце любовта и отмъстителността се съчетаваха в толкова равни пропорции, че и за самия Монриво беше невъзможно да предвиди дали ще надделее любовта или отмъстителността. Същата вечер той отиде на бала, на който щеше да присъствува херцогиня Дьо Ланже, и почти се отказа да засегне тази жена, в която бе склонен да вижда нещо демонично: с него тя се държеше любезно, усмихваше се ласкаво, вероятно не желаеше хората да си помислят, че се е компрометирала с господин Дьо Монриво.

Взаимните сръдни издават любовната връзка. Но нали ако херцогинята не променеше с нищо поведението си, докато маркизът беше мрачен и печален, това щеше да докаже, че Арман не е получил нищо от нея? Хората безпогрешно отгатват нещастието на пренебрегнатите мъже и не го смесват със студенината, която някои жени карат любовниците си да проявяват с надеждата да скрият една щастлива любов. Така че всички започнаха да се подиграват на Монриво, който не бе имал възможността да се допита до наставника си и стоеше умислен, очевидно страдаше; а Ронкьорол може би щеше да го посъветва да компрометира херцогинята, като отвръща на лицемерната й любезност със страстни изяви. Арман дьо Монриво напусна бала, ужасен от човешката природа и почти неспособен да повярва в такава пълна извратеност.

„Щом няма палачи за подобни престъпления — каза си той, гледайки светналите прозорци на салоните, където танцуваха, разговаряха и се смееха най-пленителните жени на Париж, — аз ще те хвана, херцогиньо, за кока на врата и ще те накарам да почувствуваш по-остър нож от гилотината на площад Грев. Стомана против стомана. Ще видим кое сърце ще се окаже по-безмилостно.“

Бележки

[1] Sint ut sunt aut non sint (лат.) — да бъдат каквито са или да не бъдат. ↑

[2] Лен — феодално поземлено владение, давано на васал срещу известни задължения към сеньора. ↑

[3] Фугер — семейство немски банкери от XIV–XVII в. ↑

[4] Старшия клон (на Бурбонската династия) — от който са били Луи XVIII (царувал от 1814 г. до 1824 г.) и Шарл X (царувал от 1824 г. до 1930 г.); след революцията от 1830 г. на френския престол се възкачва Луи-Филип от младшия клон. ↑

[5] Хановерската династия — управлявала Англия през XVIII–XIX в. ↑

[6] Ламартин — разкъсван между вярата и рационализма, на зряла възраст поетът стига до убеждението, че християнството трябва да се обнови чрез едно съвременно тълкуване на Евангелието. ↑

[7] Ламне — френски философ-католик (XVIII–XIX в.), проповядвал така наречения християнски социализъм. ↑

[8] Монталамбер — френски политик и публицист (XIX в.), привърженик на „либералния католицизъм“. ↑

[9] Високомерието на Медея — тук авторът има предвид една реплика на Медея от едноименната трагедия на Корней; когато в края на пиесата нейна приближена я запитва какво й остава, тя отговаря: „Аз, аз и това стига.“ ↑

[10] Фолар (XVII–XVIII в.) — автор на трудове по военна тактика. ↑

[11] Херцог дьо Бери — син на Шарл X, ултрароялист; той и амбициозната му съпруга са имали значително политическо влияние сред аристокрацията. ↑

[12] Фобла — герой от романа „Любовните приключения на кавалера дьо Фобла“ от Луве дьо Кувре (XVIII в.) ↑

[13] Крийон — другар по оръжие на Анри IV (XVI в.); след като чул в черква описанието на Христовите мъки, извикал: „А къде беше ти, Крийон?“ ↑

[14] Тъкането на Пенелопа — според „Одисея“ на Омир, за да обезсърчи мъжете, които искали ръката й по време на дългото отсъствие на Одисей, неговата вярна съпруга Пенелопа обещала, че ще направи своя избор между тях, след като изтъче савана на свекъра си и нощем разтъкавала изработеното през деня платно. ↑

[15] Видам — епископски светски наместник. ↑

[16] Nec plus ultra (лат.) — по-нататък не. ↑

[17] „Духът на християнството“ — книга, с която Шатобриан (XVIII–XIX в.) се опитва да реабилитира християнската вяра, разклатена от философските и революционните идеи. ↑

[18] Сула — римски пълководец и политически деец, представител на робовладелската аристокрация (II–I в. пр.н.е.). ↑

[19] Битката за Дрьо — първото голямо сражение по време на хугенотските войни (XVI в.), при което кралските католически войски разгромили протестантите. ↑

[20] 1815 година (18 юни) — битката при Ватерло, когато завърналият се от заточение Наполеон бива окончателно победен и принуден да се откаже от престола; този втори период от неговото царуване (от март до юни 1815 г.) се нарича Стоте дни. ↑

[21] Нантски едикт — законодателен акт от 1598 г., с който на хугенотите се дава свобода на вероизповедание и гражданско равноправие с католиците. ↑

[22] Andiamo, mio ben (ит.). — Да вървим, мой мили (из операта „Дон Жуан“ от Моцарт). ↑

[23] Пиронисти — последователи на древногръцкия философ скептик Пирон (IV в. пр.н.е.). ↑

[24] Лаис — име, носено от няколко гръцки хетери в древността, станало нарицателно. ↑

[25] Маршал дьо Ришельо (XVIII в.) — известен с разгулния си живот. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Оноре дьо Балзак Херцогиня Дьо Ланже [0] (2)

Метаданни

Данни

Избрани творби в 10 тома. Том 4

Информация

История

Сваляне / Връзки

Втора главаЛюбовта в енорията на „Свети Тома Аквински“

Оноре дьо Балзак
Херцогиня Дьо Ланже ^[0] (2)

Втора глава
Любовта в енорията на „Свети Тома Аквински“