Оноре дьо Балзак
Музей за антики ^[0] (7)

Седна глава
Съдебният следовател

След като обясним по-подробно семейния живот на съдебния следовател Камюзо, читателят сигурно ще разбере причините, които позволиха на Шеснел да смята, че този млад служител е на тяхна страна и му дадоха смелостта да го подкупи направо на улицата.

Камюзо, син от първия брак на заможен търговец на коприна, живеещ на улица Бурдоне, стана предмет на честолюбивите намерения на баща си, който му беше предопределил попрището на съдия. Сключвайки брак, освен жена си той получи и покровителството на един от вратарите на кралския кабинет — скромно, но ползотворно покровителство, благодарение на което беше назначен за съдия, а по-късно и за съдебен следовател. Когато го ожени, неговият баща му даде само шест хиляди франка рента — зестрата на покойната му майка, от която бяха приспаднати всички полагащи се на съпруга суми; а тъй като и госпожица Тирион му донесе едва двадесет хиляди франка, семейството им изпитваше мъките на прикритата бедност, защото заплатата на един провинциален съдия не надвишава хиляда и петстотин франка годишно. Трябва да прибавим, че съдебните следователи получават допълнителен доход в размер на хиляда франка в зависимост от разходите и специфичните дейности, свързани с изпълнението на службата. Въпреки голямата претрупаност тези длъжности винаги са били обект на завист и домогвания, а тъй като са и сменяеми, лесно ще разберем защо госпожа Камюзо се скара на мъжа си, че е разкрил своите мисли пред господин Дю Ронсьоре.

След тригодишен брачен живот Мари-Сесил-Амели Тирион вече се беше убедила в Божията благодат, защото, както си му е редът, роди без усложнения едно след друго момче и момиче; но тя горещо молеше Бога за в бъдеще да не я благославя толкова щедро. Още няколко подобни проявления на Божията благодат и недоимъкът щеше да се превърне в мизерия. За наследството на господин Камюзо-баща трябваше да се чака още дълго. А и при всички случаи то нямаше да надвишава сумата от девет-десет хиляди франка годишна рента за всяко едно от децата му, които бяха четири на брой от два различни брака. Но нали когато най-после се сбъднеше това, което всички сватовници наричат „надежди“, съдията вече щеше да трябва сам да се грижи за обезпечаването на порасналите си деца? Всеки ще разбере положението, в което се намираше госпожа Камюзо, тази изпълнена с разум и решителност женица, която си позволяваше да се бърка в съдебните работи на мъжа си, защото ясно съзнаваше какви последици може да има за кариерата му една погрешна стъпка.

Тя беше единствената дъщеря на един стар прислужник на Луи XVIII, който вярно беше следвал своя господар в Италия, Курландия^[1] и Англия и когото кралят възнагради, като го назначи за вратар на своя кабинет, защото това беше единствената длъжност, която старецът можеше да изпълнява; така още от малка Амели като че виждаше в дома си отблясъка на кралския двор. Тирион й описваше благородниците, министрите и всички онези личности, за които е докладвал и въвеждал при краля и които са минавали и заминавали покрай него. Възпитана едва ли не пред прага на Тюйлери, девойката беше усвоила някои от господствуващите там правила и беше възприела задължението безпрекословно да се подчинява на властта. Тя съвсем правилно беше преценила, че ако вземе страната на Д’Егриньон, съпругът й ще бъде полезен на госпожа херцогиня Дьо Мофриньоз и ще спечели благоразположението на тези два могъщи рода, на чието влияние баща й би могъл да се опре в подходящ момент пред краля. При първата възможност Камюзо можеше да бъде назначен за съдия, отначало в околностите на Париж, а после и в самия Париж. Това мечтано и постоянно жадувано повишение щеше да им донесе шест хиляди франка годишна заплата, удобствата на бащиното й жилище или на жилището на стария Камюзо и всички облаги от двете родителски богатства. Ако поговорката „Очи, които не се виждат, бързо се забравят“ е вярна за по-голямата част от жените, тя е още по-вярна, когато става дума за семейните чувства и за министерската и кралската благосклонност. През всички времена хората, които лично са служели на кралете, са уреждали много добре работите си; човек се интересува от някого, пък бил той и последният му слуга, само когато го вижда ежедневно.

Госпожа Камюзо смяташе, че пребиваването в провинцията е временно и затова беше наела една малка къщичка на улица Синь. Тъй като в градчето идваха малко приходящи, в него все още не се даваха под наем мебелирани жилища. От друга страна, семейството не беше чак толкова богато, за да живее като Мишю в хотел. Така че парижанката беше принудена да се задоволи и с тукашните мебели. Скромните им доходи я бяха принудили да наеме една забележително грозна къща, която впрочем не беше лишена и от известна приятна простота в детайлите. Сградата се допираше до съседната къща по такъв начин, че фасадата й беше обърната към двора, а от всеки етаж към улицата гледаше само по един прозорец. Дворът беше обграден по дължината си от две стени, украсени с розови и разни други храсти, а в дъното му, точно срещу дома, имаше навес, издигнат върху две тухлени арки. В тази мрачна къща, затъмнявана допълнително и от големия орех, посаден в средата на двора, се влизаше през една сравнително малка врата. В приземния етаж, до който водеха няколко стъпала и една площадка с перила и с изкусно изработени, но вече ръждясали железни решетки, се намираше трапезарията, която имаше изглед към улицата, а срещу нея се помещаваше кухнята. Дъното на коридора, който разделяше двете стаи, се заемаше от едно дървено стълбище. Първият етаж се състоеше само от две помещения — кабинета на следователя и спалнята. На втория, мансардния етаж, също имаше само две стаи — едната за готвачката, а другата за камериерката, която живееше заедно с децата. Таваните на всички помещения бяха само от белосани с вар греди, като разстоянията помежду им бяха измазани с чоп и хоросан. Столовата и двете стаи от първия етаж бяха украсени с тези предвзети резбовани ламперии, върху които дърводелците от миналия век са проверявали търпението си. Боядисаната в мръсносиво дървена облицовка придаваше на помещението съвсем тъжен вид. Кабинетът на следователя приличаше на кабинета на всеки провинциален адвокат — голямо бюро, кресло от махагоново дърво, библиотека с правни книги, останали от студентството, и бедна мебелировка, докарана от Париж. Стаята на госпожата беше подредена по местен образец — бели покривки със сини орнаменти, килим и една от тези своеобразни мебелировки, които на пръв поглед изглеждат дори модерни, но всъщност са само такива мебели, които не са били възприети в Париж. Що се отнася до помещението в приземния етаж, то си беше най-обикновена провинциална стая — гола, студена, с влажни стени и избелели тапети.

В тази неприветлива стая, която гледаше само към ореха, полуприкритата от черния листак ограда и пустата улица, прекарваше дните си една енергична и умна жена, навикнала на по-весел живот в многолюдния Париж; почти през цялото време тя беше или сама, или с досадни и глупави гостенки, които я караха да предпочита самотата пред безсмисленото дърдорене, сред което дори и най-слабият проблясък на хумор от нейна страна щеше да предизвика безконечни коментари и да влоши още повече положението й. Тя се занимаваше с децата си не толкова от любов към тях, колкото за да придаде някакъв смисъл на почти самотния си живот и единствената храна за мисълта й бяха само интригите, които се заплитаха край нея, хитрините на провинциалистите и посредствените им амбиции. Затова тя бързо проникваше в тайните, за които мъжът й даже и не подозираше. Когато седеше в стаята до прозореца, изпуснала ръкоделието, госпожа Камюзо изобщо не забелязваше изпречилия се пред погледа й навес, който беше пълен с дърва и където обикновено переше камериерката й, а съзерцаваше пълния с наслади бурен живот в Париж, мечтаеше за празненствата му и плачеше от мъка, че се намира в този студен провинциален затвор. Терзаеше я мисълта, че живеят в този тих край, където никога нямаше да бъде разкрит заговор, нито пък щеше да се гледа важно дело. И тя предполагаше, че още дълги години ще си остане под сянката на ореха.

Госпожа Камюзо беше дребна, пълничка жена, свежа и руса, със силно издадено чело, присвити устни и вирната брадичка — черти, които младостта й правеше все още поносими, но които скоро щяха да я състарят. Живите й и умни очи, в които прекалено ясно се четеше простодушното й желание за преуспяване и недоволството от сегашното й положение, проблясваха като две лампички върху нейното обикновено личице и го одухотворяваха с онова силно чувство, което по-късно успехът щеше да угаси. За да разнообрази тоалетите си, госпожа Камюзо прибягваше до всевъзможни хитрини — измисляше си гарнитури за рокли и сама ги бродираше; обсъждаше труфилата си заедно с камериерката, която беше довела със себе си от Париж, и по такъв начин поддържаше в провинцията репутацията си на парижанка. В града се бояха от острия й език и много не я обичаха. Със своя проницателен и остър ум, който обикновено е присъщ на свободните жени, които все някак трябва да запълнят деня си, тя беше успяла да проникне в тайните замисли на председателя на съда и от известно време съветваше Камюзо да му обяви война. Делото срещу младия граф беше една великолепна възможност. И преди да отидат вечерта у господин Дю Кроазие, тя лесно успя да убеди мъжа си, че в това дело първият заместник-прокурор действува против намерението на началника си. Задачата на Камюзо беше да ползува този процес за стъпало към успеха си, като действува в защита на рода Д’Егриньон, който беше много по-влиятелен от приближените на Дю Кроазие.

— Соваже никога няма да се ожени за госпожица Дювал, защото тя служи само за примамка; макиавелиевците от улица Вал-Нобл ще го изиграят и той ще изгуби заради тях службата си. Камюзо — каза му тя, докато се прибираха, — ще видиш, че това неприятно за Д’Егриньон дело, което толкова коварно е започнато от председателя на съда в полза на Дю Кроазие, ще донесе изгода само на теб.

Хитрата парижанка лесно се беше досетила както за тайните машинации на председателя пред Бландюро, така и за причините, поради които той се опитваше да осуети плановете на стария Блонде; но тъй като не виждаше никаква изгода за себе си, не смяташе за необходимо да предупреждава бащата и сина за дебнещата ги опасност; тя се наслаждаваше на започналата комедия, без да съзнава значението на разкритата от нея тайна — предложението, което беше направил приемникът на Шеснел на семейство Бландюро от името на Фабиен дю Ронсьоре. В случай че председателят на съда заплашеше положението на мъжа й, госпожа Камюзо щеше на свой ред да заплаши председателя, като насочи вниманието на градинаря към замисленото отвличане на цветето, което той се надяваше да присади в дома си.

Шеснел не успя да разкрие така подробно като госпожа Камюзо средствата, с които Дю Кроазие и председателят на съда бяха успели да подкупят първия заместник-прокурор, но след като мисли дълго и задълбочено върху личностите и интересите, които се преплитаха около лилията^[2] на съда, реши, че ще може да разчита на кралския прокурор, на Камюзо и на господин Мишю. Двама съдии в подкрепа на Д’Егриньон бяха достатъчни, за да се прекрати процесът. Освен това нотариусът знаеше много добре за какво мечтае старият Блонде и разбираше, че той би престъпил съвестта си единствено в името на целта, която осмисляше живота му — да назначи сина си за помощник-съдия. Изпълненият с надежди Шеснел заспа, обещавайки си, че на следващия ден ще се срещне с господин Блонде и ще му помогне да постигне тъй дълго таената мечта, като му разкрие подлостите на председателя Дю Ронсьоре. След спечелването на стария съдия той щеше да преговаря и със съдебния следовател, като се надяваше да го убеди ако не в невинността, то поне в лекомислието на Виктюрниен и да сведе обвинението до една обикновена младежка лудория.