Пенелопе седеше от другата страна на бюрото и я гледаше. Военнослужещата имаше две сини ленти на ръкава, косата й беше ниско подстригана. Яката и вратовръзката й бяха така твърди, че можеха да я задушат, часовникът й беше мъжки, на бюрото пред нея лежаха кожената й табакера и голяма златна запалка. Пенелопе разпозна в жената друга госпожица Поусън и се почувства благоразположена към нея.

— Имате ли някакви квалификации?

— Не. Не мисля.

— Стенография? Машинопис?

— Не.

— Университетска степен?

— Не.

— Трябва да ме наричате „мадам“.

— Мадам.

Военнослужещата прочисти гърлото си и откри, че е смутена от невинното изражение и замечтаните кафяви очи на новата военнослужеща редник. Носеше униформа, но тя някак си не беше подходяща за нея. Беше прекалено висока, краката й бяха прекалено дълги, косата й бе истинско бедствие, мека и тъмна и навита на кок на тила, който не изглеждаше нито спретнат, нито здрав.

— Посещавала си училище, предполагам?

Едва ли не очакваше да чуе, че редник Стърн е получила образованието си в дома си под опекунството на мила гувернантка. Приличаше на момиче от този тип. На онези момичета, които научават малко френски, как да рисуват с водни бои, и нищо друго. Но редник Стърн отговори:

— Да.

— Пансион?

— Не. Училища без пансион. Само дневни занимания. Училището на госпожица Причет, когато живеехме в Лондон, и местното средно училище, когато живеехме в Порткерис. Това е в Корнуол — добави любезно.

Военнослужещата изведнъж закопня за цигара.

— За първи път ли сте далеч от дома?

— Да.

— Трябва да ме наричате „мадам“.

— Мадам.

Военнослужещата въздъхна. Редник Стърн щеше да се окаже един от „онези“ проблеми. Културни, но наполовина образовани и съвсем безполезни.

— Можете ли да готвите? — запита без особена надежда.

— Немного добре.

Нямаше друга възможност.

— В такъв случай, страхувам се, че ще трябва да ви направим домакин.

Редник Стърн се усмихна с разбиране — изглеждаше доволна, че най-после са стигнали до някакво решение.

— Добре.

Военнослужещата записа нещо във формуляра. Пенелопе зачака онова, което щеше да последва.

— Мисля, че това беше всичко — Пенелопе се изправи, но военнослужещата не беше свършила. — Стърн. Косата ви. Трябва да направите нещо по въпроса.

— Какво?

— Не трябва да докосва яката ви. Такива са изискванията във флота. Защо не помолите фризьорката да я отреже.

— Не искам да я подстригвам.

— Ами… направете някакво усилие. Опитайте се да направите стегнат кок.

— О! Да. Добре.

— Свободна сте тогава.

— Довиждане — тя тръгна към вратата, отвори я, затвори я наполовина след себе си и после пак я отвори: — Мадам.

Беше зачислена към Кралското флотско артилерийско училище на остров Уейл. Беше домакин, но може би защото „се изразяваше добре“, бе издигната до офицер домакин, което означаваше, че работеше в каюткомпанията — подреждаше масите, сервираше напитките и храната, съобщаваше на офицерите кога ги търсят по телефона, лъскаше сребърните прибори. В задълженията й влизаше да обхожда каютите преди падането на мрака и да затъмнява прозорците. Почукваше на вратата и ако вътре имаше някой, казваше: „Дайте разрешение да затъмня прозорците, сър“. Всъщност беше нещо като прислужница и й плащаха заплата като на такава — трийсет шилинга за половин месец. На всеки две седмици трябваше да се реди на опашка за заплата и да чака да дойде нейният ред да се изправи пред капитана трети ранг, който изплащаше заплатите и винаги беше кисел — изглежда, мразеше жените — да каже името си и да получи плика с мизерната заплата.

Да иска разрешение да затъмни кораба, беше част от напълно новия за нея език, който трябваше да научи, и тя повтаря това цяла седмица, докато не се научи да произнася фразата с нужната интонация. Спалнята се наричаше каюта, подът — палуба, когато отиваше на работа — се качваше на борда.

Остров Уейл наистина беше остров и трябваше да прекосиш моста, за да стигнеш дотам, което бе доста вълнуващо и беше точно като да се качиш на борда на кораб, макар и да не беше така. Много отдавна островът бе започнал живота си вероятно просто като малко възвишение в морето близо до пристанището на Портсмът, но вече беше голям и важен център за обучение във флота с плац и църква, с кейове и батареи. Административните офиси и казармите се помещаваха в сгради от червени тухли, подредени в правилни редици. Помещенията на долната палуба бяха квадратни и обикновени — като общински сгради, но каюткомпанията беше голяма и можеше да се сравни с грандиозно имение с обширни поля.

Шумът беше непрекъснат. Зовът на тръбите и всекидневните заповеди бумтяха по високоговорителите. Мъже в тренировъчно облекло тичаха насам-натам, приведени на две, а ботушите им правеха туп-туп по настилката от сгур и чакъл. На плаца офицерите крещяха с пълно гърло на взводовете ужасени млади моряци, а лицата им бяха зачервени така, сякаш всеки момент щяха да получат апоплектичен удар. Всяка сутрин се извършваше церемонията по вдигането на знамето, докато оркестърът на Кралския флот изпълняваше „Браганза“ или „Сърца от дъб“. Ако церемонията те свареше навън, трябваше да застанеш с лице към квартердека и да стоиш, отдавайки чест, докато не свърши.

Помещенията на жените военнослужещи, където бе изпратена Пенелопе, се намираха в реквизиран хотел в северната част на града. Тук тя делеше „каюта“ с пет други момичета, като всички спяха на „койки“. Едно момиче имаше ужасен обрив, но тъй като никога не се миеше, това едва ли бе изненадващо. Помещенията се намираха на 3 километра от остров Уейл и тъй като не разполагаха със служебен транспорт, а нямаше и автобуси, Пенелопе се обади на Софи и я помоли да й изпрати стария велосипед, с който някога ходеше на училище. Софи й обеща. Щеше да го качи на влака и Пенелопе да го получи на гарата в Портсмът.

— А ти как си, мила моя?

— Добре — беше ужасно да чува гласа на Софи и да не е с нея. — А ти? А татко как е?

— Госпожица Поусън го научи да използва ръчна помпа за вода.

— А Дорис и момчетата?

— Роналд се записа във футболния отбор. Може би Кларк има заушки. А аз имам кокичета в градината.

— Вече?

Искаше да ги види. Искаше да бъде там. Беше ужасно да мисли за всички тях, а да не е с тях в „Карн Котидж“. Да мисли за спалнята си и за завесите, които морският бриз развява, и за светлината на фара, чиито лъчи играят по пода.

— Щастлива ли си, милата ми?

Но преди Пенелопе да успее да отговори, връзката прекъсна. Остави слушалката обратно на вилката и се зарадва, че са ги прекъснали, преди да трябваше да отговори, защото не беше щастлива, беше самотна, изпитваше болезнена носталгия по дома и скучаеше. Не се вписваше в този странен нов свят и се страхуваше, че никога няма да се впише. Трябваше да стане медицинска сестра и или да служи на сушата, или да работи в заводите, които произвеждаха амуниции — каквото и да е, вместо да се поддаде на драматичното импулсивно решение, поради което се бе озовала в това окаяно положение.

На другия ден беше четвъртък. Вече бе февруари, беше студено, но слънцето печеше по цял ден и в пет часа Пенелопе, която най-после имаше почивка, напусна острова, отдаде чест на дежурния офицер и прекоси тясното мостче. Приливът бе придошъл и Портсдаун Хил изглеждаше примамливо провинциален на гаснещата светлина на деня. Щом пристигнеше велосипедът й, вероятно щеше да може да ходи на дълги самотни разходки и дори да намери късче трева, на което да седне. Но сега я чакаха празните часове на нощта и тя се питаше дали има достатъчно пари за кино.

По моста към нея приближаваше малък спортен автомобил. Тя продължи да върви. Автомобилът намали и спря до нея. Беше със смъкнат гюрук.

— Накъде си тръгнала?

За миг не повярва, че говорят на нея. За първи път й говореше мъж, ако не се брояха молбите да сервира още грах и моркови или да напълни поредната чаша розов джин. Но наоколо нямаше жива душа, значи говореше на нея. Пенелопе го позна. Високият, мургав и синеок младши лейтенант Кийлинг. Знаеше, че се е записал за артилерийския курс, защото в каюткомпанията носеше задължителните за обучаващите се офицери гети, бяла фланелка и бяло шалче. Но сега бе с униформа и изглеждаше свободен и безгрижен като мъж, чиято единствена цел бе да се забавлява.

— Към квартирата — каза тя.

Той се наведе и й отвори вратата.

— Скачай вътре тогава, ще те закарам.

— Натам ли отиваш?

— Не. Но ще те закарам.

Тя седна до него и затвори вратата. Малкият спортен автомобил се стрелна напред и тя трябваше да хване шапката си, за да не хвръкне.

— Виждал съм те тук някъде, нали? Работиш в каюткомпанията.

— Точно така.

— Забавно ли ти е?

— Не особено.

— Защо прие работата тогава?

— Не мога да правя нищо друго.

— Това ли е първото ти назначение?

— Да. Записах се едва преди месец.

— Как ти харесва флотът?

Изглеждаше толкова запален по идеята и изпълнен с ентусиазъм, че тя нямаше сърце да му каже, че го мрази.

— Бива. Ще свикна.

— Малко като пансион, нали?

— Не съм посещавала училище с пансион, така че не знам.

— Как се казваш?

— Пенелопе Стърн.

— Аз съм Амброуз Кийлинг.

Нямаха време за нищо повече. След пет минути пристигнаха, минаха през портата и спряха рязко, разпръсквайки чакъл пред вратата на хотела, което накара дежурната офицер по охрана да погледне през прозорчето, смръщила неодобрително вежди.

Той изгаси двигателя и Пенелопе каза:

— Много ти благодаря — и протегна ръка да отвори вратата.

— Какво ще правиш вечерта?

— Нищо.

— И аз. Да отидем да пийнем нещо в клуба на младшите офицери.

— Какво… сега ли?

— Да — в сините му очи танцуваха весели пламъчета. — Толкова ли е неприемливо предложението ми?

— Не… Ни най-малко. Само дето… — редници в униформи не се допускаха в клуба на младшите офицери. — Ще трябва да се преоблека. В обикновени дрехи.

Това бе нещо друго, което бе научила на „кораба“ — да нарича цивилните дрехи „обикновени дрехи“. Беше горда, че е запомнила всички правила.

— Разбира се. Ще те чакам.

Тя го остави там, в малкия му спортен автомобил, пушейки цигара, за да убие времето. Влезе вътре и се стрелна нагоре по стълбите, вземайки стъпалата по две наведнъж, защото не искаше да пропусне нито миг, ужасена, че ако се забави прекалено, търпението му ще свърши, той ще си отиде и никога вече няма да й проговори.

Като влезе в „каютата“ си, свали набързо униформата и я хвърли на „койката“, изми лицето и ръцете си, извади фибите от косата си и тръсна глава. Вчеса я, наслаждавайки се на усещането за нея върху раменете си. Чувстваше се отново свободна, отново себе си. И усети как увереността й се връща. Отвори гардероба и извади роклята, която Софи й бе подарила за Коледа, и раздърпаното старо късо палто от кожи на ондатри, което леля Етел искаше да подари на бедните, но Пенелопе бе спасила и запазила за себе си. Намери чифт копринени чорапи без бримки и обу най-хубавите си обувки. Нямаше нужда от дамска чанта, защото нямаше пари, а грим никога не слагаше. Изтича отново долу, подписа се в книгата на излизане и изхвръкна през вратата.

Вече беше почти тъмно, но той беше там — седеше в малкия спортен автомобил с все същата цигара в уста.

— Съжалявам, че се забавих толкова — останала без дъх, седна отново до него.

— Дълго? — той се засмя, извади цигарата от устата си и я хвърли на земята. — Не познавам друга жена, която да се приготвя толкова бързо. Бях готов да чакам най-малко половин час.

Фактът, че се бе приготвил да чака толкова дълго, бе изненадващ, но и благоприятен. Усмихна му се. Беше забравила да си пръсне парфюм и се надяваше, че той няма да усети лекия мирис на мухъл, който се носеше от палтото на леля Етел.

— За първи път, откакто се записах, не съм с униформа.

Той запали колата.

— Как се чувстваш? — попита я.

— Божествено.

Отидоха в клуба за младши офицери в Саутсий. Той я поведе нагоре по стълбите, седнаха пред бара и той я запита какво иска да пие. Тя не беше много сигурна, затова той поръча два джина и две оранжади, а тя не му каза, че никога през живота си не е пила джин.

Когато питиетата им пристигнаха, започнаха да си говорят. Разговорът течеше гладко и без никакви усилия. Тя му каза, че живее в Порткерис и че баща й е избрал мястото, защото е художник, но че вече не рисува. Каза му още, че майка й е французойка.

— Това обяснява всичко — каза той.

— Какво обяснява?

— Не знам точно. Нещо в теб. Веднага те забелязах. Тъмни очи, тъмна коса. Изглеждаш различно от всички останали.

— По-висока съм най-малко с 5 сантиметра.

— Не е това, макар че харесвам високите жени. Нещо… — сви рамене и самият той заприлича на французин. — … je ne sais quoi (не знам какво). Живяла ли си във Франция?

— Не. Но съм била там за определени периоди. Една зима наехме апартамент в Париж.

— Говориш ли френски?

— Разбира се.

— А аз — не — разказа й за себе си.

На двайсет и една години е. Баща му ръководел семейните дела, които имали нещо общо с издателския бизнес, но починал, когато Амброуз бил на десет. След като завършил училище, можело да работи в същата издателска къща, но не искал да прекара целия си живот в кабинет… Освен това войната очевидно щяла да избухне скоро… И се записал в Кралския флот. Майка му живеела в апартамент в Найтсбридж, но се изнесла в началото на войната и отседнала в хотел в провинцията — в едно отдалечено кътче на Девън.

— Там, далеч от Лондон, е по-добре. Не е много силна и ако започнат бомбардировки, по-скоро ще пречи, отколкото да помага.

— Откога си на остров Уейл?

— От месец. И се надявам, че след две седмици няма да бъда тук. Зависи от изпитите. Курсът по артилерийска стрелба е последното ми обучение. Вече завърших курсовете по навигация, торпеда и сигнали, слава богу.

— Къде ще отидеш?

— В Дивизионното училище за една последна седмица, а после — в морето.

Изпиха питиетата си и той си поръча второ. След това отидоха в трапезарията да вечерят. После се разходиха с автомобила из Саутсий и накрая той я закара в квартирата й, тъй като тя трябваше да се прибере преди десет и половина.

Тя каза:

— Много ти благодаря!

Но тези думи не изразяваха дори и слабо благодарността й. И то не само заради разходката и приятната вечер навън, а защото се бе появил, когато най-много имаше нужда от него. Сега имаше приятел и нямаше вече да се чувства самотна.

Той каза:

— Свободна ли си в събота?

— Да.

— Имам билети за концерт. Искаш ли да дойдеш?

— О… — нямаше начин да потисне усмивката, която се разля по лицето й. — Бих искала.

— Ще те взема в седем. И… О, Пенелопе, изкарай си пропуск за по-късен час.

Концертът беше в Саутсий. Ан Циглер и Уебстър Буут изпълниха песни като „Само една роза“ и „Ако бе единственото момиче на света“.

Амброуз я държеше за ръката. Когато онази нощ я изпрати в „дома“ й, той паркира автомобила малко по-далеч от квартирата, в една тиха уличка, взе я в прегръдките си и я целуна. За първи път и целуваше мъж и й трябваше време, за да свикне, но след няколко целувки започна да му отговаря и въобще не намираше това за неприятно. Всъщност близостта му, добрият му външен вид, мъжествеността му и свежото ухание на кожата му я възбуждаха и извикваха у нея физическа реакция, която бе за нея напълно ново преживяване. Нещо се бе пробудило за живот дълбоко в нея. Болка, която не беше болка.

— Мила Пенелопе, ти си най-прелестното създание на света.

Но над рамото му тя видя часовника на таблото, който показваше десет и двадесет и пет часа. Отдръпна се неохотно и автоматично вдигна ръце, за да оправи косата си.

— Трябва да вървя. Не бива да закъснявам.

Той въздъхна и също така неохотно я пусна.

— Проклет часовник. Проклето време.

— Съжалявам.

— Ти не си виновна. Просто ще трябва да направим други планове.

— Какви планове?

— Ще имам кратък уикенд. А ти? Ще можеш ли да си издействаш свободен уикенд?

— Този уикенд?

— Да.

— Мога да опитам.

— Можем да отидем с автомобила до града. И да останем там през нощта.

— О, каква прекрасна идея. Още не съм имала свободни дни. Сигурна съм, че ще мога да го уредя.

— Единственият проблем е… — изглеждаше загрижен. — Майка ми е дала апартамента си под наем на някакъв скучен войник, така че не можем да преспим там. Предполагам, че мога да отида в клуба си, но…

Прекрасно беше, че тя можеше да реши този проблем.

— Ще отидем в моята къща.

— Твоята къща?

Пенелопе започна да се смее.

— Не, къщата ми в Порткерис, глупчо. А къщата ми в Лондон.

— Имаш къща в Лондон?

— Да. На „Оукли стрийт“. Толкова е лесно. Имам ключ.

Беше прекалено лесно.

— Къщата твоя собственост ли е?

Тя продължаваше да се смее.

— Не. На татко е.

— Но родителите ти няма ли да имат нещо против?

— Против? Защо, за бога, да имат нещо против?

Замисли се дали да й каже защо, но после се отказа. Майка французойка и баща художник. Бохеми. Не познаваше бохеми, но разбра, че сега е срещнал.

— Няма причина — побърза да я увери. Не можеше да повярва на късмета си.

— Но ти изглеждаше толкова изненадан.

— Може би съм бил — призна той и се усмихна с най-очарователната си усмивка. — Но може би трябва да престана да се изненадвам, когато става въпрос за теб. Може би просто трябва да приема факта, че не трябва да ме изненадва нищо, което ти казваш или правиш.

— Това добро нещо ли е?

— Не може да бъде лошо.

Откара я до квартирата й, целунаха се за лека нощ и тя влезе вътре. Беше толкова радостна и замаяна, че забрави да се разпише в книгата, и се наложи дежурната да я повика, а тя беше в отвратително настроение, защото младата жена редник, която харесваше, беше отишла на кино с друго момиче.

Пенелопе получи отпуск и планът на Амброуз бе приведен в действие. Приятел… Негов познат лейтенант със завидни връзки и театъра успя да получи два билета за „Танцуващите години“ в театъра на „Дръри Лейн“. Амброуз зареди бензин и взе назаем 5 лири от друг свой услужлив приятел. По обед на следващата събота влезе през портала на хотела, в който бяха настанени военнослужещите, и спря пред входа, разпръсквайки камъчета чакъл. От там тъкмо излизаше една от тях и той я помоли да бъде така добра да съобщи на редник Стърн, че младши лейтенант Кийлинг е готов и я чака. Тя ококори очи, като видя малкия спортен автомобил и красивия офицер, но Амброуз беше свикнал да го гледат така и не отдаде никакво значение нито на завистта й, нито на възхищението й.

Беше казал на Пенелопе, че не може да го изненада нищо, което тя каже или направи, но когато тя най-после се появи, му беше трудно да не се удиви, защото бе облечена в униформата си, носеше старото кожено палто, беше преметнала раница през рамо и това беше всичко.

— Къде е багажът ти? — попита я, когато тя влезе в колата и остави палтото между седалките.

— Тук — тя вдигна раницата.

— Това ли е багажът ти? Но ние ще отсъстваме цял уикенд. Ще отидем на театър. Няма през цялото време да си в тази униформа, нали?

— Не, разбира се, че няма. Но аз си отивам у дома. Имам дрехи там. Ще намеря какво да облека.

Амброуз се замисли за майка си, която обичаше да си купува тоалет за всеки случай, а после цели два часа да се облича.

— А четка за зъби?

— Тя, както и четката ми за коса са в раницата. Това е всичко, от което имам нужда. Ще ходим ли до Лондон или не?

Денят бе слънчев и прекрасен, идеален за бягство и уикенд, който да прекараш с човек, когото наистина харесваш. Амброуз пое по пътя, който водеше през Портсдаун Хил и когато стигнаха върха на хълма, Пенелопе погледна назад към Портсмът и напред — към Питърсфийлд. Като стигнаха в Питърсфийлд, решиха, че са гладни, затова спряха да хапнат в кръчмата. Амброуз си поръча бира, а милата стопанка им направи сандвичи, които, какво изящество, сервира украсени с карфиол.

Продължиха през Хейзълмиър, Фарнъм и Гилфорд и влязоха в Лондон по „Хамърсмит“, спуснаха се по „Кингс Роуд“ и завиха в „Оукли стрийт“, така блажено позната с моста „Албърт“ в единия край и чайките, и мириса на реката, и другите познати шумове.

— Тук е.

Той спря, изгаси колата и загледа с известно благоговение високата фасада на старата къща.

— Това ли е?

— Да. Знам, че перилата имат нужда от боядисване, но нямахме време. И, разбира се, тя е прекалено голяма, но ние не живеем във всичките стаи. Хайде, ще ти покажа.

Тя взе раницата и палтото си и му помогна да вдигне гюрука — за всеки случай, да не би да завалеше. Той бе възвърнал спокойствието си и изпълнен с приятен трепет, остана на тротоара, чакайки Пенелопе да изкачи впечатляващите входни стъпала към огромната входна врата, да извади ключа си и да отвори. Усети леко разочарование, когато тя отиде малко по-нататък, отвори малката порта от ковано желязо и изтича по стъпалата към мазето. Последва я, затвори портата след себе си и видя, че тук няма нищо депресиращо, а, напротив — всичко бе във весели цветове. Стените бяха варосани, кошчето за боклук бе яркочервено, а многобройните глинени саксии без съмнение изобилстваха през лятото от здравец, орлови нокти и мушкато.

Вратата също бе яркочервена като кошчето за боклук. Изчака, докато Пенелопе я отключи, и предпазливо я последва вътре. Озова се в светла и просторна кухня, каквато не беше виждал дотогава. Не че бе виждал много кухни. Майка му ходеше в кухнята само когато трябваше да каже на Лили — главната готвачка, колко души ще присъстват на обяда на следващия ден. Тъй като не й се налагаше да прекарва много време в кухнята и със сигурност никога не вършеше нищо там, за нея не беше от значение как изглежда, и Амброуз си я спомняше като мрачно и неудобно помещение с тъмнозелени стени, което миришеше на мокро дърво. Когато не носеше въглища, не приготвяше храна, не обираше праха по мебелите и не сервираше масата, Лили заемаше спалнята в съседство с кухнята, обзаведена с желязно легло и шкаф, и трябваше да окачва дрехите си на гвоздея зад вратата. Тя можеше да се къпе само следобед, и то ако никой друг нямаше нужда от ваната, а след това трябваше да облича черната униформа и бялата престилка. Когато войната избухна, Лили бе разтърсила живота на майка му със съобщението, че напуска и отива да работи в завода за амуниции. Госпожа Кийлинг не намери кой да заеме мястото й, и това бе една от причините да отиде да живее в мрачния Девън.

Но тази кухня! Остави чантата си и се огледа. Видя дългата, излъскана до блясък маса, различните столове, чамовия шкаф и шарените глинени чинии, кани и купи. Медните тенджери, красиво подредени по големина, закачени на летва над печката до букетите сгушени билки и градински цветя. Имаше още плетен стол, светещ от чистота бял хладилник и дълбока мивка от китайски порцелан под прозореца, така че, който миеше чиниите, можеше да се забавлява, гледайки краката на минувачите. Върху покрития с плочки под бяха постлани разноцветни рогозки. В кухнята миришеше на чесън и подправки като във френски провинциален магазин за хранителни стоки.

Не можеше да повярва на очите си.

— Това ли е кухнята ви?

— Тази стая ни служи за всичко. Живеем тук.

Тогава той разбра, че мазето минава по цялата дължина на къщата, защото видя френските прозорци в далечния му край с изглед към градината. Бе разделено на две отделни части от извита арка с тежка завеса, чийто дизайнер — Уилям Морис^[1], Амброуз не успя да разпознае.

— Разбира се — продължи Пенелопе, като остави палтото и раницата си на кухненската маса, — някога това тук са били само килери, но бащата на татко е избил всичко и е построил стая градина. Той я е наричал така, но ние я използваме за дневна. Ела да видиш.

Той също остави чантата си, свали шапката си и я последва.

След като минаха под арката, видя откритата камина, облицована със светли италиански плочки, пианото, старомодния грамофон. До него имаше голям износен диван и столове, тапицирани с вече избелял кретон, а диванът бе обсипан с красиви бродирани възглавнички. Стените бяха варосани, имаше и лавица с книги, украшения и снимки… разни неща, събирани, както предположи, с години. Свободното пространство беше покрито с картини, рисувани с толкова ярки и топли цветове, че Амброуз едва ли не усещаше горещината, която се излъчваше от покритите с плочки тераси и от градините.

— Тези картини баща ти ли ги е рисувал?

— Не. Имаме само три негови картини и те са в Корнуол. Той страда от артрит. И не е рисувал от години. Тези са рисувани от най-добрия му приятел — Шарл Рейние. Двамата работеха заедно в Париж преди войната и са приятели оттогава. Семейство Рейние живееше в най-красивата къща, която съм виждала, в Южна Франция. Отсядахме при тях доста често… Ходехме дотам с колата… виж… — тя свали една снимка от лавицата и му я подаде. — Ето ни на път…

Той видя обичайната картина на позиращо за снимка семейство. Пенелопе беше с плитки и къса памучна рокля. Виждаха се още, както той предположи, родителите й и някаква роднина. Но вниманието му бе всъщност привлечено от колата.

— Но това е старо бентли! — възхищението се долавяше в гласа му.

— Знам. Татко го обожава. Също като господин Тоуд от филма „Вятър сред върбите“. Когато шофира, сваля черната си шапка и слага на главата си мотоциклетния шлем, отказва да вдигне гюрука и ако вали, се мокрим до кости.

— Все още ли пазите колата?

— Да, за бога! Татко няма да я изхвърли за нищо на света.

Върна снимката на мястото й и погледа му инстинктивно привлякоха чувствените картини на Шарл Рейние. Не можеше да се сети за нищо по-забавно от шофирането в безгрижните довоенни дни до Южна Франция в старо бентли, на път към света на слънчевата светлина, боровите и смокиновите дървета и Средиземно море. Представяше си чаши вино под лозите, дълги и мързеливи обеди, спуснати срещу жегата щори, блажени любовни следобеди, сладки целувки.

— Амброуз!

Изтръгнат от мечтите, я погледна. Тя му се усмихна невинно, свали униформената шапка от главата си, хвърли я върху един стол, а той, все още в плен на мислите си, си представи как тя сваля всичко друго и той я люби тук и сега на големия и приканващ диван.

Направи крачка към нея, но вече бе прекалено късно, защото тя вече се бореше с ключалката на един от френските прозорци. Магията бе изчезнала. В стаята нахлу студен въздух и той, въздъхвайки, послушно я последва навън в леденостудения лондонски ден, за да му покаже градината.

— Трябва да дойдеш да я видиш… огромна е, защото много отдавна съседите са продали на татко част от градината си. Жал ми е за хората, които живеят в къщата сега, защото имат само един ужасно малък заден двор. А стената в дъното на градината е много стара, от времето на Тюдорите, мисля. Това тук някога май е било кралска овощна градина, градина на удоволствията или нещо подобно.

Градината наистина беше много голяма — с трева, цветни лехи и дори една стара пергола.

— Каква е онази барака там? — пита той.

— Не е барака, а лондонското студио на баща ми. Не мога да ти го покажа, защото нямам ключ. То и бездруго е пълно само с платна, бои, градински мебели и походни легла. Татко трупа какво ли не, нищо не изхвърля. Всички сме такива. Всеки път, когато дойдем и Лондон, татко казва, че ще разчисти студиото, но никога не го прави. Това е нещо като носталгия, предполагам. Или чист мързел — потрепери. — Студено е, нали? Да влезем вътре, ще ти покажа останалата част от къщата.

Той я последва безмълвно, на лицето му бе изписан учтив интерес, който с нищо не подсказваше, че умът му препуска и пресмята като прецизна машина. Защото, въпреки че тази стара лондонска къща имаше неугледен вид и необичайно разделение на помещенията, той бе силно впечатлен от големината и величието й и реши, че е за предпочитане пред съвършено издържания апартамент на майка му.

Размишляваше също върху другата информация, която Пенелопе волно или неволно бе споделила с него, детайлите, които бе подхвърлила така небрежно, сякаш нямаха значение — за семейството си и за техния бохемски начин на живот. В сравнение с техния неговият живот му се струваше необикновено скучен и стереотипен. Беше израснал в Лондон, годишните ваканции прекарваше в Торки или Фринтън, после идваше ред на училището, а накрая бе дошъл редът и на флота. Който до този момент му се струваше просто продължение на училището, но освен уроци сега имаше и тренировки. Дори не беше излизал още в морето и нямаше да се качи на кораб, докато не завършеше обучението си.

Но Пенелопе бе гражданин на света. Беше живяла в Париж, семейството й притежаваше не само тази лондонска къща, но и къща и Корнуол. Замисли се за Корнуол. Наскоро беше прочел „Ребека“ на Дафни дьо Мюрие и си представи къща, подобна на описаната от нея в Мандърлей, нещо смътно наподобяващо елизабетинския период с дълга близо 200 метра алея, от двете страни, на която растат хортензии. Баща й беше известен художник, а майка й — французойка. И тя като че ли не мислеше за нищо друго, освен за пътуване до Южна Франция, за гостуване при приятели и за старото бентли. Нищо друго не би могло да го изпълни с такава завист, както това. Винаги беше копнял за точно такъв автомобил, символ на положението в обществото, след който всички ще обръщат глава и който ще говори ясно за мъжественост и богатство, а ексцентричността само ще добавя още по-пикантен привкус.

Докато мислеше за всичко това и нетърпелив да разбере нещо повече, той я последва. Влязоха вътре, прекосиха бившето мазе, изкачиха тъмно и тясно стълбище, минаха през друга врата и се озоваха в главния коридор на къщата, който бе просторен и изискан, с красив ветрилообразен прозорец над входната врата и широко спираловидно стълбище, което водеше към втория етаж. Изумен от неочакваното великолепие, той се оглеждаше любопитно.

— Страхувам се, че къщата е доста запусната — каза тя. Звучеше така, сякаш се извиняваше. Амброуз въобще не мислеше, че нещо тук е занемарено. — А онова ужасно по-светло петно на тапетите бележи мястото, където висеше „Търсачите на миди“. Тя е любимата картина на татко и той не искаше да пострада при бомбардировките, затова двете със Софи дойдохме, взехме я и я занесохме в Корнуол. Къщата просто не е същата без нея.

Амброуз направи крачка към стълбите, нетърпелив да види и останалата част от къщата, но Пенелопе каза:

— Няма да се качваме горе — и отвори една врата. — Това е спалнята на родителите ни. Някога е била трапезария, мисля, и гледа към градината. Тук е прекрасно сутрин, слънцето огрява цялата стая. А това е моята стая, гледа към улицата. И банята. А ето тук мама държи прахосмукачката си „Хувър“. И това е всичко.

Бяха приключили с разглеждането. Амброуз застана в подножието на стълбите и погледна нагоре.

— Кой живее в останалите стаи?

— Много хора. Семейство Хардкасъл, семейство Клифърд, семейство Фридман.

— Наематели! — каза Амброуз. Думата заседна в гърлото му, защото майка му винаги я произнасяше с огромно презрение.

— Да. Прекрасно е. Сякаш непрекъснато си с приятели. А това ми напомня, че трябва да отида да видя Елизабет Клифърд, щом сме тук. Опитах се да й звънна, но даваше заето, а после забравих да опитам отново.

— Ще й кажеш ли, че и аз съм тук?

— Разбира се. Ще дойдеш ли с мен? Тя е много мила, ще я харесаш.

— Не. Мисля, че не.

— В такъв случай защо не отидеш в кухнята да сложиш водата в чайника да заври. Може да изпием по чаша чай. Ще видя дали няма да получа по парче торта или нещо друго от Елизабет, а после, след като хапнем, ще излезем да си купим яйца, хляб и други неща, защото иначе няма да имаме нищо за закуска.

Звучеше като малко момиченце, което си играе на домакиня.

— Добре.

— Няма да се бавя.

Остави го и затича нагоре по стълбите с дългите си крака, а Амброуз стоеше в коридора и гледаше след нея. Прехапа долната си устна. Обикновено така самоуверен, сега бе изпълнен с необичайна за него колебливост и с подозрението, че като е дошъл тук, в къщата на Пенелопе, е изгубил контрол над положението. Това го смущаваше, защото подобно нещо не се беше случвало преди. А и имаше ужасното предчувствие, че необикновената смесица от наивност и изисканост на Пенелопе ще окаже върху него същия ефект както силно мартини и няма да бъде способен да се държи на краката си.

Голямата печка в кухнята беше изключена, но имаше електрически чайник. Напълни го и го включи. Мракът на февруарския следобед се сгъстяваше и в голямата стая бе студено, но камината в дневната бе заредена със съчки и хартия и той ги запали със запалката си, загледа как съчките започват да горят, и добави въглени от медната кофа и едно-две дърва. Когато Пенелопе се върна, огънят вече се бе разгорял, а чайникът свиреше.

— О, запалил си камината. Така винаги всичко наоколо става по-весело. Нямаше торта, но взех назаем малко хляб и маргарин. Обаче нещо липсва — смръщи вежди озадачена, после се сети: — Часовникът. Разбира се, не беше навит. Навий часовника, Амброуз. Тиктакането му така ме успокоява.

Старомодният часовник бе високо на стената. Амброуз издърпа един стол, отвори стъклото, намести стрелките и нави големия ключ. През това време Пенелопе извади чаши, чинийки и каничка за чая.

— Видя ли се с приятелката си? — часовникът вече вървеше и той слезе от стола.

— Не, не си беше у дома. Качих се на тавана при Лала Фридман. Много се радвам, че я видях, защото малко се тревожех за семейство Фридман. Те са бегълци, млади евреи от Мюнхен и никак не им е било лесно. Последния път, когато видях Уили, ми се стори, че е получил нервен срив — запита се дали да каже на Амброуз, че Уили е причината да се запише във флота, но се отказа. Не беше сигурна, че ще я разбере. — Както и да е, Лала каза, че той е много по-добре, че има нова работа и че ще имат бебе. Толкова е мила. Преподава музика, така че трябва да е страшно умна. Имаш ли нещо против да пиеш чая си без мляко?

След чая се разходиха по „Кингс Роуд“, намериха бакалия и напазаруваха, после се върнаха на „Оукли стрийт“. Беше почти тъмно, затова затъмниха прозорците, тя застла леглата с чисти чаршафи, а той седеше и я наблюдаваше.

— Може да спиш в моята стая, а аз ще спя в леглото на родителите си. Искаш ли да се изкъпеш преди това? Винаги има много топла вода. Или може би искаш питие?

Амброуз отговори утвърдително и на двете предложения, затова слязоха долу. Тя извади бутилка „Гордънс“, бутилка „Дюърс“ и една бутилка с някакво странно питие, което ухаеше на бадеми.

— На кого е всичко това?

— На татко.

— А той няма ли да има нещо против, ако пия?

Тя го гледаше удивена.

— Но то е за това. За приятели.

Отново беше на чужда почва. Майка му наливаше шери в миниатюрни чашки, но ако той искаше джин, трябваше да си го достави сам. Той обаче не направи никаква забележка, просто си наля щедро количество скоч и с чашата в едната ръка и с чантата — в другата тръгна нагоре по стълбите към отредената му спалня. Беше странно да се съблича в такава женска обстановка и след като се съблече, се разходи из стаята като котка, която опознава територията си. Полюбува се на картините, седна на леглото, разгледа заглавията на книгите. Очакваше да види произведения на Жоржет Хейер и Етел М. Дел^[2] но вместо това откри Вирджиния Улф и Ребека Уест. Пенелопе беше не само бохемка, но и интелектуалка. Това го накара да се почувства изискан. Облече пижамата и с хавлията, несесера за баня и уискито в ръка тръгна по коридора. Обръсна се и после полежа във ваната. Тя бе доста къса за дългите му крака, но водата бе вряла. Облече се отново — колосана риза, униформа, сложи си черна сатенена вратовръзка от „Джийвс и Хоукс“, обу най-хубавите си полуботуши „Уелингтън“ и ги избърса старателно с носна кърпичка. Вчеса се, обърна глава наляво и надясно, за да се възхити на профила си. Доволен, взе празната чаша и заслиза по стълбите.

Пенелопе бе изчезнала някъде. Вероятно тършуваше в гардероба на майка си за някоя подходяща за случая рокля. Надяваше се да не го засрами. На светлината на огъня дневната изглеждаше достатъчно романтична. Наля си за втори път скоч и започна да разглежда купа от грамофонни плочи. Повечето бяха с класическа музика, но намери една на Коул Портър, притисната между Бетовен и Малер. Сложи я на стария грамофон и нави дръжката.

Ти си върхът,

Ти си Колизеумът,

Ти си върхът,

Ти си Лувърът.

Започна да танцува с полузатворени очи, като държеше в преградките си въображаемо момиче. Може би след театъра и вечерята щяха да отидат в някой нощен клуб. Ако изхарчеше парите в брой, може би щяха да приемат чека му. С малко повече късмет щеше да се получи.

— Амброуз.

Не беше я чул да се приближава. Леко смутен, че го бяха заловили насред малката му пантомима, той се обърна. Тя вървеше през стаята към него, леко засрамена от външния си вид, търсейки одобрението му, но и очаквайки забележката му. Амброуз не можеше обаче да намери думи, защото на меката светлина на огъня и лампата тя беше изключително красива. Роклята, която бе облякла, вероятно е била на мода преди пет години — бе от кремав шифон, обсипана с пурпурни цветя; горе полата й бе плътно прилепнала, а после се спускаше свободно надолу. Закопчаваше се от шията до талията с малки копчета, а на раменете имаше нещо като късо наметало, което трептеше като криле на пеперуда при всяка крачка. Косата й бе прибрана в кок и разкриваше дългата й шия и съвършените й рамене, а на ушите й висяха сребърно-коралови обеци. На устните си бе сложила коралово червило и ухаеше прелестно.

Той каза:

— Ухаеш прекрасно.

— „Шанел №5“. Открих малко на дъното на едно шишенце. Опасявах се, че може би е изветрял…

— Напротив.

— Добре ли изглеждам? Пробвах най-малко шест рокли, но мисля, че тази е най-хубавата. Ужасно е стара и е малко къса, защото съм по-висока от Софи, но…

Амброуз остави питието си и протегна ръка:

— Ела тук.

Тя отиде при него и постави длан в неговата. Той я взе в прегръдките си и я целуна — много нежно, защото не искаше да развали елегантната й прическа и оскъдния й грим. Червилото й имаше сладък вкус. Отдръпна се от нея и й се усмихна, потънал в топлите й очи.

— Почти ми се иска — каза — да не се налагаше да излизаме.

— Но нали ще се върнем — каза тя и сърцето му прескочи един удар в радостно очакване.

Мюзикълът „Танцуващите години“ беше романтичен, тъжен и съвсем нереален. Имаше много развяващи се поли, кожени панталони и хубави песни, персонажите се влюбваха непрекъснато един в друг, после се разлюбваха и се сбогуваха, а всяка втора мелодия беше валс. Когато свърши, излязоха на абсолютно тъмната улица и подкараха по „Пикадили“, за да отидат в „Куаглино“ за вечеря. Свиреше оркестър и двойките танцуваха на малкия дансинг — всички мъже бяха в униформи, някои от момичетата — също.

Бум.

Защо сърцето ми бие така тежко,

аз и сърцето ми туптим в ритъм,

непрекъснато.

Амброуз и Пенелопе също танцуваха, но тъй като дансингът имаше размерите на пощенска марка, по-скоро стояха, притиснати един в друг, и пристъпваха от крак на крак. Но им беше добре, защото се обгръщаха с ръце, бузите им се докосваха и от време ма време Амброуз я целуваше по ухото или й нашепваше нещо скандално.

Беше почти два часа след полунощ, когато се върнаха на „Оукли стрийт“. Като се държаха за ръце и потискаха смеха си, влязоха през портата от ковано желязо и заслизаха в абсолютния мрак по стръмните каменни стъпала.

— На кого му пука за бомбите? — каза Амброуз. — Можем да се убием, препъвайки се из затъмнените улици и дворове.

Пенелопе се отскубна от него, намери ключа и ключалката и най-после отключи вратата. Той мина покрай нея и влезе в топлия кадифен мрак. Чу я да затваря вратата след тях и после, когато вече беше безопасно, да светва лампата.

Беше много тихо. Над тях другите обитатели на къщата се движеха тихо. Само тиктакането на часовника нарушаваше тишината. И някоя случайна кола навън. Огънят бе почти изгаснал, но Пенелопе прекоси стаята и го разбута, след което запали лампата. Дневната от другата страна на арката се изпълни със светлина и заприлича на сцена след вдигането на завесата. Първо действие, мирна сцена. Липсваха само актьорите.

Той не отиде веднага при нея. Чувстваше се приятно пийнал, но му се искаше още едно питие. Наля си уиски и допълни чашата с вода от сифона. След това изгаси лампата в кухнята и отиде в дневната — при огромния диван с възглавничките и момичето, желанието, към което бе сдържал цялата вечер.

Тя коленичи върху рогозката пред камината близо до огъня. Беше събула обувките си. Обърна се и му се усмихна. Беше късно и вероятно беше уморена, но тъмните й очи блестяха, а лицето и сияеше.

— Защо огънят е толкова приятен? — каза. — И е като другар на човека — все едно че има още един приятел в стаята.

— Радвам се, че тук няма никой друг.

Тя беше отпусната, спокойна.

— Вечерта беше прекрасна. И забавна.

— Още не е свършила.

Той седна на ниската широка табуретка. Остави чашата си и каза:

— Косата ти не е, както трябва.

— Как така?

— Прекалено е подредена за прегръдки и целувки.

Тя се засмя, вдигна ръце и започна бавно да вади фибите от елегантния си кок. Той я гледаше мълчаливо — тя представляваше класическата картина на жена с вдигнати ръце. Късото наметало ни роклята се бе обърнало обратно и падаше върху шията й. След като свали и последната фиба, тя разтърси глава и дългата коса, тежки като коприна, падна върху раменете й.

— Сега отново съм себе си.

Часовникът в кухнята удари два пъти.

Тя каза:

— Два часа сутринта.

— Добро време. Подходящо време.

Тя отново се засмя, като че ли всичко, което той кажеше, й доставяше огромно удоволствие. Толкова близо до пламъците беше много топло. Той остави чашата и съблече сакото си, разхлаби възела на вратовръзката си и разкопча най-горното копче на колосаната си риза. После се изправи, наведе се и я дръпна, за да се изправи и тя. Целуна я, зарови лице в косите й, ръцете му усещаха през тънката материя на роклята гъвкавото й младо тяло, ребрата й, ударите на сърцето й. Взе я на ръце — за толкова високо момиче беше много лека, — направи няколкото крачки до дивана и я положи върху него, докато тя продължаваше да се смее. Косата й се разпиля върху възглавничките. Сърцето му биеше тежко и силно като барабан, всеки нерв в тялото му копнееше за нея. В някои моменти се бе питал дали е девица или не, но вече не си задаваше този въпрос, защото нямаше значение. Седна до нея и започна много нежно да разкопчава малките копчета на роклята й. Тя лежеше и не се опитваше да го спре, а когато той отново започна да я целува — по устните, по шията, по кръглите й стегнати гърди, — отговорът й бе сладък и му подсказваше, че е приет.

— Толкова си красива — за своя собствена изненада осъзна, че е проговорило сърцето му.

— Ти също си красив — Пенелопе го прегърна със силните си млади ръце и го придърпа към себе си. Устата й бе отворена и готова за него и тогава той разбра, че тялото й го очаква.

Пламъците на огъня танцуваха, топлейки ги и осветявайки любовта им. Спомените оживяха, скрити дълбоко в подсъзнанието му, и разкриха тъмна нощ в детска стая, спуснати завеси — отдавна изгубени образи от детството. Спомени за сигурност, в която няма какво да ти навреди, нито какво да те обезпокои. И това главозамайващо въодушевление. Но дори то бе нарушавано от време на време от гласа на здравия разум.

— Мила!

— Да? — шепот. — Да.

— Добре ли си?

— Добре? О, да!

— Обичам те.

— О! — възклицанието бе леко като дъх. — Любов.

В средата на април за нейна изненада, тъй като бе безнадеждно непрактична, що се отнасяше до подобни неща, Пенелопе беше информирана от висшестоящите, че й предстои седмица отпуск. И следователно тя се яви с цяла тълпа други жени военнослужещи пред офицерския кабинет, нареди се на опашка и когато редът й дойде, помоли за пропуск да пътува до Порткерис.

— Това е в Корнуол, нали, Стърн?

— Да.

— Там ли живееш?

— Да.

— Щастливо момиче! — подадоха й пропуска.

Пенелопе благодари и си тръгна, притиснала до гърдите си билета за свободата й.

Пътуването с влака бе безкрайно. От Портсмът до Бат. От Бат до Бристъл. От Бристъл до Ексетър. В Ексетър се наложи да чака цял час, за да се качи на бавния и сякаш непрекъснато спиращ влак, който щеше да я отведе в Корнуол. Но тя нямаше нищо против. Седеше в ъгъла на мръсното купе и гледаше през също мръсния прозорец. Стигнаха Долиш и видя за първи път морето — вярно, това беше само Ламаншът, но пак бе по-добре от нищо. Плимът и мостът Салташ и като че ли половината флот, хвърлил котва в залива. И после Корнуол и всичките онези малки гари с романтичните имена. След Редрут свали прозореца и подаде глава навън, защото не искаше да пропусне първата възможност да види Атлантическия океан, дюните и далечните вълни. След това влакът затрополи по виадукта Хейл и тя видя устието на реката, което посрещаше прилива. Напъха униформената си шапка в джоба на якето си, свали куфара си и застана права в коридора още преди влакът да вземе последния завой.

Вече беше осем и половина вечерта. Тя отвори тежката врата, слезе и затътри куфара след себе си. Въздухът беше топъл, свеж и уханен. Леко заслепена от залязващото слънце, видя баща си и Софи да вървят срещу нея.

Не беше за вярване колко прекрасно бе да си е у дома. Първо се втурна нагоре по стълбите, съблече униформата и облече подходящи дрехи — стара памучна пола, тениска още от ученическите й години, плетена жилетка. Нищо не се беше променило. Стаята си бе същата, само че бе по-подредена и блестеше от чистота. Изтича боса долу и започна да обикаля от стая в стая просто за да се увери, че всичко си е все същото.

Така и беше. До най-малките подробности. Рисуваният от Шарл Рейние портрет на Софи, който някога гордо висеше над камината в дневната, сега заемаше далеч по-маловажно място, а старото му място бе заето от „Търсачите на миди“. Картината беше прекалено голяма за стаята, а светлината не бе достатъчна, за да разкрие дълбочината на цветовете, но въпреки това бе много красива.

И семейство Потър се бяха променили към добро. Дорис бе изгубила пищните си извивки и вече бе стройна, а косата й бе пораснала и тя бе престанала да я изрусява, та сега имаше доста неугледен вид. Роналд и Кларк бяха пораснали и вече не бяха мършави и бледи, а косите им също бяха пораснали. Бяха изгубили акцента си на кокни лондончани и сега говореха с корнуолски акцент. Патиците и кокошките се бяха удвоили, а една от старите се бе изхитрила и бе издебнала момент, когато никой не я гледа, за да снесе яйцата си в счупената количка в хамбара.

Пенелопе искаше да навакса и да разбере всичко, което се бе случило след деня — който й изглеждаше неизмеримо далечен — в който се качи на влака и потегли за Портсмът. Лорънс и Софи не я разочароваха. Полковник Трабшот отговарял за противовъздушната отбрана и според всички бил страшно досаден. Хотел „Сендс“ бил реквизиран и бил пълен с войници. Ужасяващата стара госпожа Трегантън с огромните обеци — градската вдовица, била завързала престилка на кръста и ръководела войнишкия стол. Части от плажа по цялото крайбрежие били оградени с бодлива тел и били издигнати площадки, на които поставили зловещи оръдия. Госпожица Прийди се била отказала от уроците по танци и сега преподавала физкултура в девическото училище, което било евакуирано от Кент, а заради затъмненията госпожица Поусън се била спънала вкъщи в ръчната помпа и кофата и си счупила крака.

Когато най-после вече нямаше за какво да й разказват, се надяваха, съвсем естествено, да чуят нея. Искаха да знаят всяка подробност от новия й живот, който не можеха да си представят. Но на нея не й се разказваше. Не искаше да говори за него. Не искаше дори да мисли нито за остров Уейл и Портсмът, нито дори за Амброуз. Рано или късно щеше да й се наложи, разбира се. Но не и сега. Не и тази вечер. Имаше цяла седмица. Всичко това можеше да почака.

В топлия пролетен следобед от върха на хълма земята се простираше пред тях заспала на слънчевата светлина. Големият залив на север блестеше в синьо, по водата танцуваха слънчеви зайчета. Тревоус Хед не се виждаше ясно заради маранята — сигурен знак, че хубавото време ще продължи. Другият залив — с хълма и замъка на него, се простираше на юг, а между двата залива се ширеха обработваема земя, морави и смарагдовозелени поля, насред които пасеше едър рогат добитък. Подухваше лек ветрец, който разнасяше мирис на мащерка. Чуваха се единствено лай на куче или ръмженето на далечен трактор.

Двете със Софи бяха изминали деветте километра от „Кари Котидж“ до тук. Вървяха по тесните пътечки през тресавището, сред което имаше туфи трева, обрасли с безстъблена иглика. Накрая прескочиха оградата и тръгнаха по обраслата с трева пътека, която се виеше сред гъсталаци от къпини и орлова папрат и стигаше до върха на хълма, до покритите с лишеи скали, където преди хиляди години мъжете, населявали тази древна земя, се изправяли, за да гледат как корабите на финикийците влизат в залива, хвърлят котва и разменят източните си съкровища за безценния калай.

Уморени от дългото ходене, спряха да си починат. Софи лежеше по гръб на тревата, закривайки очите си с ръка от силното слънце. Пенелопе седеше до нея, облегнала лакти на коленете си и подпряла брадичка на дланта си.

Високо в небето прелетя самолет, малък и сребрист като детска играчка. И двете вдигнаха поглед нагоре и проследиха как се отдалечава. Софи каза:

— Не обичам самолетите. Напомнят ми за войната.

— А нима някога забравяш за нея?

— Понякога си позволявам. Преструвам се, че не е избухнала. В ден като този е лесно да се преструваш.

Пенелопе подръпна стръкче трева.

— Все още не сме пострадали много, нали?

— Да.

— А мислиш ли, че ще пострадаме?

— Разбира се.

— Тревожиш ли се?

— Тревожа се за баща ти. Защото той се тревожи. Преживял е всичко това и преди.

— Значи и ти…

— Не се тревожа колкото него.

Пенелопе захвърли стръкчето трева и протегна ръка да откъсне друго.

— Софи.

— Да?

— Ще имам бебе.

Шумът от двигателя на самолета заглъхна, погълнат от необятното небе. Софи бавно седна. Пенелопе обърна глава и срещна погледа на майка си — на младото й загоряло лице видя изражение, което можеше да се опише само като дълбоко облекчение.

— Това ли криеше от нас?

— Знаела си?

— Разбира се. Беше толкова тиха, мълчалива. Със сигурност нещо не беше наред. Защо не ни каза по-рано?

— Няма нищо общо със страх или срам. Просто исках да изчакам подходящия момент. Исках да имаме време да поговорим.

— Бях така разтревожена. Чувствах, че си нещастна и съжаляваш за стореното или че си в беда.

На Пенелопе й се прииска да се засмее.

— А нима не съм?

— Но, разбира се, че не!

— Знаеш ли, никога не преставаш да ме учудваш.

Софи не обърна внимание на думите й. Стана практична.

— Сигурна ли си, че носиш дете?

— Да.

— Ходи ли на лекар?

— Няма нужда. А и единственият лекар, при когото можех да отида в Портсмът, беше хирургът на флота. Не исках да ходя при него.

— Кога се очаква бебето?

— През ноември.

— И кой е бащата?

— Младши лейтенант. На остров Уейл. В момента е в курса по артилерийска стрелба. Казва се Амброуз Кийлинг.

— Къде е сега?

— Все още е там. Не успя да вземе изпитите и сега трябва да кара целия курс наново.

— На колко години е?

— На двайсет и една.

— Знае ли, че си бременна?

— Не. Исках първо да кажа на теб и на татко.

— А ще му кажеш ли?

— Разбира се. Когато се върна.

— Какво ще каже той?

— Нямам представа.

— Като че ли не го познаваш много добре.

— Познавам го достатъчно добре.

Далеч долу под тях, в долината, мъж с куче отвори портата на фермата и започна да се изкачва по хълма към мястото, където пасяха кравите. Легнала по корем и подпряла се на лакти, Пенелопе го гледаше.

— Но си права, не съм щастлива. В началото, когато попаднах на остров Уейл, мислех, че не бих могла да бъда по-нещастна. Бях като риба в непознати води. Бях самотна и ми беше много мъчно за дома. В деня, в който се записах във флота, си представях, че вземам меч в ръце и отивам да се бия редом с всички други, но ето че не правех нищо друго, освен да сервирам зеленчуци, да затъмнявам прозорци и да живея с много жени, с които нямам нищо общо. И не можех нищо да направя. Не можех да избягам. После срещнах Амброуз и започнах да се чувствам по-добре.

— Не знаех, че е чак толкова зле.

— Не споделих с теб. Каква полза?

— Ще трябва ли да напуснеш флота, щом ще имаш бебе?

— Да. Ще ме освободят от военна служба. И вероятно опозорена.

— А ти ще възразиш ли?

— Да възразя ли? Нямам търпение да се махна.

— Пенелопе… не си забременяла нарочно, нали?

— Господи, не! Дори аз не можех да изпадна чак в такова отчаяние. Не, просто се случи. Едно от онези неща.

— Но нали знаеш… сигурна съм, че знаеш… че могат да се вземат предпазни мерки.

— Разбира се, но мислех, че това го прави винаги мъжът.

— О, мила моя, нямах представа, че си толкова наивна. Каква лоша майка се оказах!

— Никога не съм те възприемала като майка. Винаги съм те възприемала като сестра.

— Е, в такъв случай съм лоша сестра — въздъхна майка й. — Какво ще правим сега?

— Ще се върнем и ще кажем на татко, предполагам. А после ще се върна в Портсмът и ще кажа на Амброуз.

— Ще се омъжиш ли за него?

— Ако ме помоли.

Софи се замисли над думите й. После каза:

— Знам, че сигурно много обичаш този млад човек, иначе не би носила детето му — познавам те достатъчно добре. Но не трябва да се омъжваш за него само заради детето.

— Ти си се омъжила за татко, когато си била бременна с мен.

— Но аз го обичах. Винаги съм го обичала. Не можех да си представя живота без него. Нямаше никога да го напусна независимо дали щеше да се ожени за мен или не.

— Ще дойдете ли на сватбата ми, ако се омъжа за Амброуз?

— Нищо не би могло да ни спре.

— Искам да дойдете. А после… Когато приключи обучението си на остров Уейл, ще го изпратят в морето. Ще може ли да си дойда у дома и да живея с теб и татко? И да родя детето си в „Карн Котидж“?

— Що за въпрос! Какво друго можеш да направиш?

— Предполагам, че мога да стана професионална пропаднала жена, но предпочитам да не го правя.

— И бездруго ще бъдеш безполезна като такава.

Пенелопе бе изпълнена с чувство на любов и благодарност.

— Знаех, че ще приемеш. Какъв ужас, ако имах майка като майките на другите.

— Може би, ако бях като тях, щях да бъда по-добър човек. Но аз не съм добра. Егоистка съм. Не мисля за никой друг, освен за себе си. А ето че избухна тази ужасна война и нещата ще се влошат още повече. Ще загиват синове и дъщери, бащи и братя, а аз мога само да бъда благодарна, че ти ще си бъдеш у дома. Толкова много ми липсваше. Сега обаче отново ще бъдем заедно. Колкото и да се влоши положението, поне ще бъдем заедно.

Със силно питие в ръка Амброуз телефонира на майка си.

— Хотел „Куумби“! — гласът бе женски и неизразимо нежен.

— Може ли да се обади госпожа Кийлинг?

— Ако почакате момент, ще отида да я потърся. Мисля, че е във фоайето.

— Благодаря.

— За кого да предам?

— Обажда се синът й. Младши лейтенант Кийлинг.

— Благодаря за информацията.

Той зачака.

— Ало?

— Мамо.

— Милото ми момче. Колко прекрасно, че те чувам. Откъде се обаждаш?

— От остров Уейл. Мамо, виж, трябва да ти кажа нещо.

— Добри новини, надявам се.

— Да. Чудесни — прочисти гърлото си. — Сгодих се и ще се женя.

Абсолютно мълчание.

— Мамо?

— Да.

— Добре ли си?

— Да. Да, разбира се. Каза, че ще се жениш, нали?

— Да. Първата събота на май. В гражданския отдел на Челси. Ще можеш ли да дойдеш?

Сякаш я канеше на малко парти.

— Но… кога? Кое е момичето? О, боже, съвсем ме обърка.

— Недей, моля те! Казва се Пенелопе Стърн. Ще я харесаш — добави без особена надежда.

— Но… кога се случи всичко това?

— Просто се случи. Затова и ти звъня. За да ти кажа.

— Но… коя е тя?

— Военнослужеща — замисли се какво би могъл да каже на майка си, за да й вдъхне увереност. — Баща й е художник. Живеят в Корнуол — отново настъпи мълчание. — Имат къща на „Оукли стрийт“ — замисли се дали да не спомене бентлито, но майка му не обичаше автомобилите.

— Мили, съжалявам, че не проявявам никакъв ентусиазъм, но ти си още много млад… Кариерата ти…

— Води се война, мамо…

— Знам. Аз знам по-добре от всички.

— Ще дойдеш ли на сватбата ни?

— Да. Да, разбира се… Ще дойда в града през уикенда. И ще отседна на „Базил стрийт“.

— Страхотно. Ще се запознаеш с нея тогава.

— О, Амброуз…

Звучеше така, сякаш всеки момент щеше да се разплаче.

— Съжалявам, че те изненадах така. Но не се тревожи. Ще я харесаш — повтори и побърза да затвори, преди да го помоли да пусне нова монета.

Доли Кийлинг бавно постави слушалката обратно върху вилката. От мястото си зад малкото бюро, където се преструваше, че прави някакви сметки, но всъщност слушаше разговора, госпожа Маспрат вдигна поглед и й се усмихна въпросително, наклонила глава на една страна като птица с малки светещи очички.

— Добри новини, надявам се, госпожо Кийлинг?

Доли се съвзе, отметна леко глава назад и на лицето й се изписаха престорена веселост и ентусиазъм.

— Толкова е вълнуващо! Синът ми ще се жени.

— О, чудесно. Колко романтично. Тези смели млади хора. Кога?

— Моля?

— Кога ще бъде щастливото събитие?

— След две седмици. Първата събота на май. В Лондон.

— И кое е щастливото момиче?

Ставаше прекалено любопитна. Започваше да се забравя. Доли я постави на мястото й.

— Все още не съм имала удоволствието да се запозная с нея отговори с достойнство. — Благодаря, че ме извикахте, госпожо Маспрат — и с тези думи остави жената да се занимава със сметките и се върна във фоайето.

Хотел „Куумби“ някога бе частна къща и фоайето бе всъщност бившата трапезария. Имаше висока бяла мраморна камина с малка решетка, много издути дивани и кресла, тапицирани, с бял ленен плат на розови рози. Няколко акварела висяха високо по стените, а от еркерния прозорец се откриваше изглед към градината, която тънеше в бурени от началото на войната. Господин Маспрат подрязваше тревата, но градинарят бе мобилизиран и бурените бяха избуяли по краищата.

В хотела живееха осем души, но четирима бяха образували отделна групичка, защото се смятаха за висша класа. Доли бе една от тях. Другите бяха полковник и госпожа Фосет Смайт и лейди Биймиш. Вечер се събираха и играеха бридж, бяха предявили права над най-хубавите столове — около камината във фоайето, и заемаха най-хубавите маси — до прозореца в трапезарията. Останалите трябваше да се задоволят със студените ъгли, където не можеше да се чете, защото не беше достатъчно светло, както и с масите, които бяха разположени на пътя към килера. Но на никой не му и хрумваше да ги съжали, защото и бездруго бяха прекалено тъжни и унили. Полковник и госпожа Фосет Смайт бяха дошли в Девън от Кент. И двамата бяха прехвърлили седемдесетте. Полковникът бе прекарал по-голямата част от живота си на служба в армията и непрекъснато обясняваше на хората какъв ще бъде следващият ход на Хитлер, изразяваше мнението си за отпечатаните във всекидневниците новини и говореше за тайни оръжия и движение на кораби. Беше дребен мургав мъж с щръкнали мустаци, но компенсираше ниския си ръст със силния си глас и военната стойка. Съпругата му имаше пухкава коса и бе доста безцветна. Плетеше почти непрекъснато, казваше „Да, мили“ и се съгласяваше с всичко, което казваше съпругът й, а това бе добре за всички, защото, ако му противоречаха, полковник Фосет Смайт почервеняваше така, сякаш всеки момент щеше да получи апоплектичен удар.

От тях единствено лейди Биймиш не се страхуваше от бомбите, танковете и всичко, което нацистите биха могли да използват срещу тях. Беше прехвърлила осемдесетте, беше висока и със здраво телосложение, със сива коса, прибрана в кок, и с безмилостни студени сиви очи. Куцаше силно (резултат от ловен инцидент, както бе казала на впечатлената си аудитория) и се подпираше на огромен бастун. Когато не се движеше, го подпираше на стола си и той, естествено, пречеше на онези, които минаваха, като или ги спъваше, или ги удряше болезнено по прасците. Беше дошла твърде неохотно в хотел „Куумби“, но домът й в Хемпшир бе реквизиран от армията и семейството й най-после бе успяло да я убеди да се оттегли в Девън.

— Изпратиха ме да паса трева — оплакваше се непрекъснато тя. — Като някой стар военен кон.

Съпругът на лейди Биймиш някога е бил старши служител в Индийската гражданска служба и тя бе прекарала по-голямата част от живота си на онзи огромен континент, в страната, наричана „перлата в короната на Британската империя“, която тя непрекъснато наричаше „Инджа“. Доли си бе помислила, че тя винаги е била опора на съпруга си, играла е ролята на кралицата на градинските увеселения и в периоди на беди и проблеми е била решаващият фактор за разрешаването им. Не беше трудно да си я представи човек — по сари и с копринен чадър в ръце, как усмирява разбунтувалата се тълпа туземци с твърдия си като стомана поглед или как сплотява дамите, като ги убеждава да разкъсат фустите си и да направят от тях превръзки, ако размирниците откажат да се успокоят.

Събрали се около слабия огън, те — госпожа Фосет Смайт с плетката си, лейди Биймиш с тестето карти в ръка, редейки пасианс, и полковникът с гръб към пламъците, изпънал страдащите си от ревматизъм колене като актьор в ролята на полицай — чакаха Доли.

— Ето ме! — Доли седна отново на стола си.

— За какво беше всичко това? — запита лейди Биймиш и постави черното вале върху червената кралица.

— Обади се Амброуз. Ще се жени.

Това изявление свари неподготвен полковника, който тъкмо бе приклекнал леко. Изглежда, че трябваше да се концентрира, за да може да изпъне отново крака.

— Е, изумен съм! — каза той.

— О, колко вълнуващо! — възкликна с треперещия си глас госпожа Фосет Смайт.

— Кое е момичето? — запита лейди Биймиш.

— Тя е… дъщеря на художник.

Ъгълчетата на устните на лейди Биймиш увиснаха надолу.

— Дъщеря на художник? — гласът й издаваше силно неодобрение.

— Сигурна съм, че е много известен — каза госпожа Фосет Смайт, сякаш искаше да я утеши.

— Как се казва момичето?

— Ъъ… Пенелопе Стърн.

— Пенелопе Стърн? — полковникът невинаги можеше да разчита на слуха си.

— О, господи, не! — всички те съчувстваха на евреите, разбира се, но беше немислимо някой от тях да сключи брак с някого от тях. — Стърн.

— Никога не съм чувал за художник на име Стърн — каза полковникът, като че ли Доли правеше опити да го излъже.

— Имат къща на „Оукли стрийт“. Амброуз казва, че момичето ще ми хареса.

— Кога ще се женят?

— В началото на май.

— Ще отидеш ли на сватбата?

— Разбира се, че трябва. Ще трябва да звънна на „Базил стрийт“ и да си запазя стая. Може би трябва да отида малко по-рано, да обиколя магазините и да намеря нещо, което да облека за случая.

— Голяма ли ще бъде сватбата? — попита госпожа Фосет Смайт.

— Не. Ще подпишат в гражданския отдел на Челси.

— О, боже!

Доли се почувства задължена да защити сина си. Не можеше да понесе мисълта някой от тях да я съжалява.

— Е, война е, знаете. И тъй като Амброуз може всеки момент да бъде изпратен в морето… може би така е най-практично… макар че винаги съм мечтала за истинска красива сватба в църква. Но… това е — сви смело рамене. — C’est la guerre. (Война е.)

Лейди Биймиш търпеливо продължи да задава въпроси:

— Къде са се срещнали?

— Не каза. Но тя е военнослужеща.

— Е, и това е нещо — отбеляза лейди Биймиш. Изгледа Доли остро и многозначително, а Доли направи всичко възможно да не отклони поглед.

Лейди Биймиш знаеше, че Доли е само на четирийсет и четири. Доли й бе разказала надълго и нашироко за някои от неразположенията си — ужасните главоболия (тя ги наричаше мигрени), които я поваляха в най-неподходящи моменти, болките в гърба, които можеха да се обадят и при най-леката домакинска задача, като оправяне на леглата или гладене. Просто не можеше да става и въпрос да работи с ръчна помпа или да кара линейка. Но лейди Биймиш не прояви никакво съчувствие и дори направи няколко забележки за хората, които търсят убежище от бомбите и не искат да поемат отговорностите си.

— Щом Амброуз я е избрал, ще я обичам и аз — заяви твърдо Доли. И добави: — Винаги съм искала дъщеря.

Не беше вярно. Като се качи в спалнята си, където никой не я наблюдаваше, тя се отказа от всякакви преструвки. Изпълнена със самосъжаление и чувство за самота, изпитваща ревност заради споделената любов, тя се обърна за утеха към кутията си с бижута и гардероба, пълен с женствени и много скъпи дрехи. Разгледа няколко тоалета. Роклите от мек шифон и фина вълна се плъзгаха през ръцете й. Свали една прозрачна рокля и застана пред огледалото, като я държеше пред себе си. Беше една от любимите й.

Винаги се чувстваше толкова красива в нея. Срещна погледа си и огледалото. Очите й се напълниха със сълзи. Амброуз. Синът й обичаше и друга жена, освен нея. Щеше да се жени. Пусна роклята върху близкия стол, хвърли се на леглото и заплака.

Лятото бе дошло. Лондон бе изпълнен с уханието на цъфнали дървета и люляк. Слънчевата светлина огряваше благосклонно тротоарите и покривите и се отразяваше от носещите се високо в небето сребристи баражни балони. Беше май, петък по обед. Доли Кийлинг, настанена на сигурно място в хотела на „Базил стрийт“, седеше на дивана до отворения прозорец във фоайето на горния етаж и чакаше да пристигнат синът й и годеницата му.

Когато го видя да идва, като вземаше стъпалата по две наведнъж — с шапка в ръка и много красив в униформата си, тя се зарадва не само защото изглеждаше добре, но и защото беше сам. Може би бе дошъл да й каже, че сватбата се отлага или че няма да се жени. Изправи се нетърпеливо и се спусна да го посрещне.

— Здравей, мамо… — наведе се да я целуне. Високият му ръст бе едно от нещата, които й доставяха удоволствие, защото я правеше уязвима и безпомощна.

— Мили мой… къде е Пенелопе? Мислех, че ще дойдете заедно.

— Заедно сме. Дойдохме с автомобил от Помпей тази сутрин. Но тя искаше да съблече униформата си, затова я оставих на „Оукли стрийт“ и дойдох сам. Няма да се бави.

Едва зародила се, слабата й надежда умря, но поне за малко щеше да има Амброуз само за себе си. Беше й по-лесно да разговаря, когато бяха само двамата.

— Е, ще трябва да я изчакаме. Ела, седни и ми разкажи всичко — улови погледа на келнера и поръча шери за себе си и розов джин за Амброуз. — „Оукли стрийт“. Родителите й там ли са?

— Не. Това са лошите новини. Баща й има бронхит. Научихме го едва снощи. Няма да могат да дойдат за сватбата.

— Но майка й сигурно може да дойде?

— Казва, че трябва да остане в Корнуол и да се грижи за баща й. Нарича го старото момче. И той наистина е стар. На седемдесет и пет е. Предполагам, че не искат да поемат никакви рискове.

— Но няма ли да е малко… Какъв срам — само аз да присъствам на сватбата!

— Пенелопе има леля, която живее в Пътни. И приятели, семейство Клифърд. Те ще дойдат. Това е достатъчно.

Питиетата им пристигнаха и бяха записани на сметката на Доли. Вдигнаха чаши. Амброуз каза:

— А аз имам теб.

И доволна, Доли се усмихна със сигурност другите гости на хотела ги наблюдават, тъй като погледите им са привлечени от красивия млад флотски офицер и красивата жена, която изглежда прекалено млада, за да му бъде майка.

— А твоите планове?

Той започна да й разказва. Най-после бе взел изпитите и бе завършил курса по артилерийска стрелба, предстоеше му седмица в дивизионното училище и после щеше да излезе в морето.

— А меденият ви месец?

— Няма да имаме. Ще се оженим утре, ще пренощуваме в къщата на „Оукли стрийт“ и в неделя ще се върна в Портсмът.

— А Пенелопе?

— Ще я кача на влака за Порткерис в неделя сутрин.

— Порткерис? Тя няма ли да се върне в Портсмът с теб?

— Не. Всъщност… — захапа нокътя на палеца си и се загледа през прозореца, като че ли на улицата долу се случваше нещо интересно. — Наложи се да прекъсне службата си.

— О, Господи. Много малко време ще прекарате заедно.

— Нищо не може да се направи.

— Да. Предполагам.

Обърна се, за да остави чашата си, и видя момичето, което стоеше колебливо на стълбите, сякаш търсеше някого. Много високо момиче с дълга черна коса, която бе отметната назад и разкриваше челото му — коса като на ученичка, обикновена и нефризирана. Лицето — млечнобяла кожа и тъмни очи бе забележително с липсата на грим. Непокритата с пудра кожа сияеше, бледи устни, тъмни вежди — естествени, неоскубани и със съвършена форма. В този горещ ден носеше дрехи, по-подходящи за провинциален празник, отколкото за официален обяд в лондонски хотел. Тъмночервена памучна рокля на бели точки и бял колан около тънката талия. Бели сандали на боси крака и… Доли погледна втори път просто за да е сигурна… да, боси крака. Коя ли беше тя, за бога!? И защо гледаше към тях? И дори вървеше към тях? И се усмихваше…

О, мили боже!

Амброуз се беше изправил.

— Мамо — каза. — Това е Пенелопе.

— Здравейте! — каза Пенелопе.

Доли едва прикри изненадата си. Почувства как челюстта й увисва, но с огромно усилие успя да запази самообладание и да се усмихне. Боси крака. Без ръкавици. Без дамска чанта. Без шапка. Боси крака. Надяваше се, че главният келнер ще им позволи да влязат в ресторанта.

— Мила моя.

Стиснаха си ръцете. Амброуз издърпа още един стол и направи знак на келнера. Пенелопе седна до прозореца, където светлината я обливаше, и погледна Доли с поглед, толкова открит и директен, че чак смущаваше. „Оглежда ме“, помисли си Доли и усети как гневът се надига в нея. Нямаше право да оглежда така бъдещата си свекърва и да й предизвиква сърцебиене. Доли беше очаквала младост, срамежливост, неувереност дори. Но със сигурност не това.

— Толкова се радвам най-после да се запознаем… Добре ли пътувахте от Портсмът до тук? Да, Амброуз тъкмо ми разказваше…

— Какво ще пиеш, Пенелопе?

— Оранжада. С лед, ако имат.

— Не шери? Не чаша вино? — Доли се опита да я изкуши, като прикриваше неудобството си с усмивка.

— Не. Топло ми е и съм жадна. Само оранжада.

— Е, поръчах бутилка вино с обяда. Ще вдигнем малък тост тогава.

— Благодаря.

— Съжалявам, че родителите ти няма да могат да дойдат.

— Да. Но татко е хванал грип, а не е взел веднага мерки. Лекарят му казал поне седмица да не става от леглото.

— Няма ли кой друг да се грижи за него?

— Освен Софи ли имаш предвид?

— Софи?

— Майка ми. Казвам й Софи.

— О, разбирам. Да. Няма ли кой друг да се грижи за баща ти?

— Само Дорис. Тя е от евакуираните. Но трябва да наглежда и двете си момчета. Освен това татко е лош пациент и Дорис няма никакви шансове да се справи с него.

Доли направи неопределен жест с ръка.

— Предполагам, че и вие като нас нямате слуги при тези обстоятелства.

— Никога не сме имали слуги — каза Пенелопе. — О, благодаря ти, Амброуз, това е идеално — пое оранжадата от ръката му, изпи половината на един дъх и я остави на масата.

— Никога не сте имали слуги? Никога не са ви помагали с къщната работа?

— Не, не сме имали слуги. Имало е хора, които са ни помагали срещу заплащане, но никога — слуги.

— Но кой готви?

— Софи. Обожава готвенето. Тя е французойка. И прекрасна готвачка.

— А домакинската работа?

Пенелопе изглеждаше леко озадачена, като че ли никога не се беше замисляла за домакинската работа.

— Не знам. Свършва се. Рано или късно.

— Е… — Доли си позволи да се усмихне. — Всичко това звучи очарователно. И бохемско. Надявам се, че много скоро ще имам удоволствието да се запозная с родителите ти. А сега нека да поговорим за утре. Какво ще облечеш за сватбата си?

— Не знам.

— Не знаеш?

— Не съм мислила. Нещо, предполагам.

— Трябва да си купиш нещо!

— О, господи, не, няма да обикалям магазините. Има куп неща на „Оукли стрийт“. Ще намеря нещо.

— Ще намериш нещо…

Пенелопе се засмя.

— Страхувам се, че не държа особено на дрехите. Никой от нас не държи. И никога нищо не изхвърляме. Софи има някои наистина хубави неща, които държи на „Оукли стрийт“. Днес следобед с Елизабет Клифърд ще ги огледаме — погледна към Амброуз. — Недей да се тревожиш толкова, Амброуз, няма да те разочаровам.

Той се усмихна безрадостно. Доли го съжали. Той и това необикновено момиче, което бе открил и за което бе решил да се ожени, нито веднъж не размениха пълни с любов погледи, не се докоснаха нежно, нито размениха бърза целувка. Бяха ли влюбени? Възможно ли беше да са влюбени и да продължават да се държат така един с друг? Защо се женеше за нея, ако не беше лудо влюбен? Защо се женеше…

Мислите й стигнаха до такава ужасяваща вероятност, че тя се уплаши и бързо ги върна в първоначалната посока. Но те отново поеха натам, накъдето тя не искаше…

— Амброуз ми каза, че в неделя ще се прибереш у дома.

— Да.

— Че ще прекъснеш службата си.

Амброуз гледаше втренчено Пенелопе в опити да привлече погледа й. Доли виждаше ясно това, но Пенелопе очевидно — не. Тя продължаваше да седи съвсем спокойно на мястото си.

— Да. След месец.

— Ще останеш ли на остров Уейл?

Амброуз започна да маха неспокойно с ръка и накрая, сякаш нямаше какво друго да прави, затисна устата си с нея.

— Не, освободиха ме.

Амброуз въздъхна шумно.

— Завинаги?

— Да.

— Това нещо обикновено ли е? — беше горда със себе си, продължаваше да се усмихва, но гласът й бе леденостуден.

Пенелопе също се усмихна:

— Не.

Амброуз, очевидно решил, че положението стана достатъчно лошо, скочи на крака.

— Да отиваме да обядваме. Умирам от глад.

Спокойно и бавно Доли също се изправи и взе чантата и ръкавиците си. Сведе поглед към бъдещата съпруга на Амброуз с тъмните очи, рошавата коса и безгрижната грация. И каза:

— Не съм сигурна дали ще позволят на Пенелопе да влезе в ресторанта. Тя като че ли не носи чорапи.

— О, за бога… дори няма да забележат — в гласа му се долавяха гняв и нетърпение, но Доли се усмихна, защото знаеше, че гневът му е насочен не към нея, а към Пенелопе, която бе издала тайната им.

„Бременна е“, помисли си и ги поведе през фоайето към ресторанта. Беше му заложила капан и го бе уловила. Той не я обичаше. Тя го принуждаваше да се ожени за нея.

След обяда Доли се извини. Щеше да се качи в стаята си и да полежи. Глупаво главоболие, бе обяснила на Пенелопе с леко обвинение в гласа. Обясни още, че трябва да внимава, защото и най-лекото вълнение… Пенелопе изглеждаше смаяна, защото обядът едва ли можеше да се опише като вълнуващ, но каза, че разбира, че ще се видят в гражданската служба, че обядът е бил превъзходен, и й благодари. Доли влезе в старомодния асансьор и се издигна нагоре като птичка, уловена в клетка.

Гледаха след нея. Когато вече не можеше да ги чуе, Амброуз се обърна към Пенелопе:

— За бога, защо трябваше да й казваш?

— Какво? Че съм бременна ли? Не съм й казала. Тя се досети.

— Не се налагаше да се досеща.

— Но нали ще разбере, рано или късно. Защо да не е сега?

— Защото… тези неща я тревожат.

— Затова ли получи главоболие?

— Да, разбира се… — заслизаха по стълбите. — Всичко започна абсолютно погрешно.

— В такъв случай съжалявам. Но наистина не виждам каква е разликата. Защо това да има значение за нея? Ще се оженим. И не е ли това единствено наша работа?

Той не можа да измисли отговор. Не можеше да й обясни, при положение че тя проявява подобна глупост. Мълчаливо излязоха навън и тръгнаха към автомобила му, спрян малко по-надолу по улицата. Тя постави длан върху ръката му. Усмихваше се.

— О, Амброуз, не се тревожиш наистина, нали? Тя ще го преодолее. „Всяко чудо за три дни“, както казва татко. После се забравя. Освен това, щом бебето се роди, ще бъде очарована. Всяка жена очаква с нетърпение първото си внуче и изглупява от любов по него.

Но Амброуз не беше толкова сигурен. Потеглиха по „Павилиън Роуд“, после по „Кингс Роуд“ и накрая влязоха в „Оукли стрийт“. Когато спряха пред къщата, тя го попита дали няма да влезе:

— Ела да се запознаеш с Елизабет. Ще я харесаш.

Но той отказа. Имал да върши други неща.

— Добре — Пенелопе беше спокойна и не започна да спори. Целуна го, слезе от колата и затвори вратата. — А сега отивам да намеря подходяща за утре рокля.

Той се усмихна неохотно. Загледа я как изкачва входните стъпала, отваря вратата, махва му и се скрива.

Той включи на скорост, направи обратен завой и потегли. Прекоси Найтсбридж и влезе в парка. Беше много топло, но под дърветата бе хладно. Остави колата, потърси пейка и седна. Клоните на дърветата шумоляха от вятъра, паркът бе изпълнен с приятни летни звуци… детски гласове и птичи песни на фона на шума от нестихващото лондонско улично движение.

Беше мрачен и без настроение. Пенелопе беше казала, че няма значение, че майка му ще свикне с идеята за внезапната сватба — защото какво друго беше тя! Той обаче прекрасно знаеше, че тя никога нямаше да може да забрави, нито пък да прости това. Цяло нещастие беше, че семейство Стърн нямаше да присъстват на сватбата. Със своите свободни схващания и бохемски виждания за живота може би щяха да успеят да наклонят везните и дори Доли да откажеше да приеме начина им на мислене, може би поне щеше да проумее, че съществува и друга гледна точка.

Защото според Пенелопе те не се тревожели ни най-малко за предстоящото раждане на бебето, дори, напротив, били очаровани и били дали ясно да се разбере, че не очакват от Амброуз да я направи почтена жена.

Новината, че ще става баща, разлюля света му така, както нищо друго не би могло. Беше разтърсен, ужасен и страшно ядосан на себе си, че е позволил да бъде уловен в класическия капан, и на Пенелопе, че го бе хванала в него. Но тя беше много мила. „Няма нужда да се женим, Амброуз, беше го уверила. Моля те, не смятай, че си длъжен да се ожениш за мен.“ И беше толкова спокойна, че той бързо бе започнал да премисля възможностите.

Може би все пак не се намираше чак в задънена улица. Нещата можеше да са и много по-лоши. Тя беше красива, макар и по нейния странен начин. И добре възпитана. Не бе обикновено момиче, което бе повлякъл към леглото от някоя кръчма в Портсмът, а дъщеря на заможни, макар и свободомислещи родители. Родители, които притежаваха недвижима собственост. Къщата им на „Оукли стрийт“ бе достойна за завист, а къщата в Корнуол със сигурност беше допълнителна награда. И винаги съществуваше възможността да наследи старото бентли.

Не. Беше постъпил правилно. Щом веднъж майка му преодолееше недоволството си от предбрачната бременност на Пенелопе, нещата щяха да се оправят. Освен това, докато войната не свършеше, двамата нямаше да могат да се виждат достатъчно често, нито дори да живеят заедно. Амброуз не се съмняваше, че ще оцелее. Нямаше богато въображение, не беше измъчван от кошмари, че ще загине при експлозия, че ще се удави или ще измръзне до смърт в зимните води на Атлантика. А след войната вероятно щеше да бъде по-склонен, отколкото сега, да се установи и да влезе в ролята на семеен мъж.

Размърда се на пейката, която бе твърда и неудобна. И едва сега забеляза любовниците, които само на няколко метра от него бяха преплели тела във високата трева. И му хрумна прекрасна идея. Върна се в колата и излезе от парка, след това заобиколи мраморната арка и навлезе в тихите улици на Бейзуотър, като си подсвиркваше.

Шампанското не ми въздейства,

чистият алкохол въобще не ме блазни,

та кажи ми защо да е вярно…

Спря пред висока представителна сграда и слезе по стъпалата към мазето и цветната градина. Натисна звънеца на жълтата входна врата. Рискуваше, разбира се, но в четири следобед тя обикновено си беше у дома — или подремваше, или готвеше нещо в малката кухня, или беше заета с нещо друго. Рискът си струваше. Тя отвори вратата. Бе рошава и само по къса дантелена нощница, която скромно закриваше едрите й гърди. Анджи. Когато Амброуз бе седемнайсетгодишен, тя нежно го бе освободила от девствеността му и оттогава той тичаше при нея всеки път, когато изпаднеше в беда.

— О! — лицето й грейна. — Амброуз!

Никой мъж не е бил посрещан по-добре.

— Здравей, Анджи.

— Не съм те виждала цяла вечност. Сигурно вече си се издигнал в обществото — протегна пълната си ръка в майчински жест. — Не стой на прага. Влизай.

И той влезе.

Веднага след като Пенелопе отвори входната врата на къщата на „Оукли стрийт“, Елизабет Клифърд се наведе през перилата и я извика. Пенелопе се качи горе.

— Как мина?

— Немного добре — усмихна се Пенелопе. — Тя е от най-лошите свекърви. Държи на шапките и ръкавиците и побесня, защото не носех чорапи. Твърдеше, че няма да ни пуснат в ресторанта, защото съм с голи крака, но ни пуснаха, разбира се.

— Разбра ли за детето?

— Да. Не й го казах направо, но, така или иначе, се досети. Веднага пролича. Така беше много по-добре, наистина. Амброуз много се ядоса, но аз мисля, че тя трябва да знае.

— Предполагам — каза Елизабет, но дълбоко в сърцето си съжаляваше бедната жена. Младите хора, дори Пенелопе, можеха да бъдат ужасно безчувствени. — Искаш ли чаша чай или нещо друго?

— С удоволствие, но по-късно. Първо трябва да видя какво мога да облека утре. Моля те, помогни ми.

— Разглеждах дрехите в един стар куфар… — Елизабет я поведе към спалнята. Върху огромното двойно легло, което деляха с Питър, бяха струпани голям куп смачкани дрехи. — Тази не е ли прекрасна? Купих я, когато ходих до Хърлингъм… Мисля, че беше през 1921-ва. По онова време Питър беше увлечен по крикета. — Вдигна роклята, която беше най-отгоре — беше от фин кремав ленен плат, със смъкната талия и падаше свободно. — Струва ми се малко мръсна, но мога да я изпера и да я изгладя за утре. Виж, има дори подходящи за нея обувки, не са ли очарователни диамантените им токи? Ето и кремави копринени чорапи.

Пенелопе взе роклята и застана пред огледалото — държеше я пред себе си и я гледаше с притворени очи, обръщайки глава ту наляво, ту надясно, за да се огледа по-добре.

— Цветът е прекрасен, Елизабет. Наистина ли може да я взема назаем?

— Разбира се.

— А шапка? Предполагам, че трябва да нося и шапка. Или поне да вдигна косата си.

— Ще трябва да открием и фуста. Платът е толкова фин, че чак прозира, и ще ти се виждат краката.

— Не мога да показвам краката си. Доли Кийлинг ще получи удар.

И двете се засмяха. Пенелопе съблече червената памучна рокля и нахлузи кремавата през главата си. Чувстваше се щастлива и вече започваше да й олеква след срещата с бъдещата й свекърва Доли Кийлинг бе неприятна и досадна, но тя щеше да се омъжи за Амброуз, не за майка му, така че какво значение имаше мнението на старата дама за нея?

Слънцето грееше. Небето бе синьо. Доли Кийлинг закуси в леглото и стана в единайсет. Главоболието й, макар и да не изчезна съвсем, бе по-слабо. Изкъпа се, направи си косата и се гримира. Това й отне много време, защото бе важно да изглежда безупречно и по-млада от годините си. Надяваше се да затъмни всички, включително булката. Когато гримира и последната мигла, се изправи и се облече. Лилава копринена рокля и свободно късо сако от същия плат. Завързана с лилава панделка сламена шапка, която не скриваше лицето й. Обувки с високи токчета и без пръсти. Дълги бели ръкавици и бяла чанта. Последен поглед в огледалото, за да се увери, че изглежда перфектно. Амброуз щеше да се гордее с нея. Взе за последен път два аспирина и слезе във фоайето.

Амброуз я чакаше, неустоимо привлекателен в най-добрата си униформа. От него ухаеше така, сякаш току-що бе посетил най-скъпия бръснар — което всъщност си беше вярно. На масата пред него имаше празна чаша и когато го целуна, тя усети дъха на коняк. И сърцето й се сви за милото й момче, което бе само на двайсет и една все пак и имаше право да бъде нервно.

Слязоха долу и взеха такси до „Кингс Роуд“. Доли държеше здраво Амброуз за ръката с малките си пръсти. Не разговаряха. Разговорът нямаше да им помогне. Тя беше добра майка… Никоя друга жена не би се грижила така добре за него. А колкото до Пенелопе… Е, беше по-добре някои неща да останат неизказани.

Таксито спря пред импозантната сграда на гражданската служба в Челси. Слязоха от таксито и Амброуз плати на шофьора. Беше топло, подухваше лек ветрец. Доли оправи външния си вид, приглади полата си, докосна шапката си, за да се увери, че няма да излети от главата й, и най-накрая се огледа. На няколко метра от тях чакаше друга жена. Странна дребна фигура, по-слаба дори от нея, с най-тънките крака, обути в черни копринени чорапи, които Доли бе виждала. Погледите им се срещнаха. Смутена, Доли побърза да извърне поглед, но беше прекалено късно, защото другата жена вече вървеше към нея. Лицето й бе озарено от нетърпение и радостно предчувствие. Тя се спусна към Доли, сграбчи я за китката с хватка, здрава като менгеме, и заяви:

— Ти сигурно си майката. Кийлинг. Знаех си. Разбрах веднага щом ви видях.

Челюстта на Доли увисна. Беше убедена, че я е нападнала луда. Амброуз, който се обърна, след като таксито потегли, бе също толкова изумен.

— Съжалявам, аз…

— Аз съм Етел Стърн. Сестрата на Лорънс Стърн — носеше закопчано от горе до долу яркочервено сако с богата украса, а на главата — огромна шапка от черно кадифе. — Леля Етел за теб, млади човече.

Тя пусна Доли и подаде ръка на Амброуз. Той не я пое веднага и на лицето на леля Етел се изписа ужасна несигурност.

— Не ми казвайте, че съм сбъркала и вие не сте семейство Кийлинг.

— Не. Разбира се, че не — той се бе изчервил леко, смутен от срещата и от странната й външност. — Радвам се да се запознаем. Аз съм Амброуз, а това е майка ми — Доли Кийлинг.

— Реших, че не може да греша. Чакам от часове — продължи да бъбри тя. Косата й бе боядисана в тъмночервено, а гримът й изглеждаше така, сякаш го беше положила със затворени очи. Почернените й вежди не бяха еднакви, а тъмното й червило вече бе започнало да се просмуква в бръчките около устата й. — Обикновено закъснявам, затова днес направих огромно усилие и, разбира се, пристигнах прекалено рано — изражението й веднага издаде огромната й мъка. Приличаше на малък клоун или маймунка. — Мили боже, не е ли жалко, че състоянието на бедния Лорънс е толкова лошо? Бедният, ще бъде така разочарован.

— Да — отговори Доли едва чуто. — Нямахме търпение да се запознаем с него.

— Той винаги се радва, когато идва в Лондон. Всяко…

Тук тя нададе такъв писък, че Доли подскочи и започна да маха с ръце. Доли видя приближаващото от другата посока такси, което спря, и от него слязоха Пенелопе и семейство Клифърд. Смееха се и Пенелопе изглеждаше спокойна и отпусната. Не беше ни най-малко нервна.

— Здравейте! Ето ни и нас. Точно навреме. Лельо Етел. Изглеждаш великолепно… Здравей, Амброуз! — усмихна му се. — Не познавате семейство Клифърд, нали? Професор и госпожа Клифърд Питър и Елизабет. А това е майката на Амброуз…

Всички изглеждаха доволни и си стиснаха ръцете. Доли се усмихна, кимна и въобще беше очарователна, докато погледът и се стрелкаше преценяващо от един човек на друг, не пропускайки както винаги нищо.

Пенелопе изглеждаше така, сякаш бе облечена в прекрасна и скъпа рокля. Беше влудяващо красива — толкова висока и стройна, а дългата и свободна кремава рокля, вероятно наследена от майка и или от друга роднина, както предположи Доли, само подчертаваше изяществото и грацията й. Косата й бе прибрана в хлабав кок ниско на тила, а огромната й светлозелена сламена шапка бе опасана с изкуствени маргарити.

Госпожа Клифърд, от друга страна, приличаше на пенсионирана гувернантка, вероятно много умна и находчива, но размъкната. Професорът бе малко по-елегантен (но за мъжете винаги е по-лесно да бъдат добре облечени) в тъмносивия си костюм на райета и синята риза. Беше висок, слаб, с хлътнали бузи и имаше нещо аскетично в него. Беше привлекателен, макар и сух и с научен вид Доли не бе единствената, която го намираше за привлекателен. С крайчеца на окото си тя забеляза леля Етел да го прегръща, увисвайки на врата му и ритайки със слабите си крака като актриса от забавен мюзикъл. Запита се дали леля Етел не е малко луда. Надяваше се, че лудостта не се предаваше в семейството.

Накрая всички те бяха организирани от Амброуз, който им каза, че ако не тръгнат веднага, двамата с Пенелопе ще изгубят реда си. Леля Етел оправи шапката си и всички влязоха вътре за церемонията. Която бе толкова кратка, че свърши още преди Доли да бе намерила подходящ момент, в който да попие с носната си кърпичка уж бликналите в очите й сълзи. После всички отидоха в „Риц“, където по молба на родителите й Питър Клифърд беше запазил маса.

Нищо не подобрява по-добре положението от превъзходната храна и неограниченото количество шампанско, особено ако се приемат в изискана среда. Всички, дори и Доли, се отпуснаха, въпреки че леля Етел пушеше цигари, докато се хранеха, и разказваше безброй съмнителни анекдоти, като се смееше високо далеч, преди да стигне до края и шегата да стане ясна на всички. Професорът бе очарователен и проявяваше внимание към всички и каза на Доли, че харесва шапката й, Госпожа Клифърд прояви искрен интерес към живота в хотел „Куумби“ и поиска да чуе всичко за живеещите там. Доли й разказа, като спомена името на лейди Биймиш повече от веднъж. Пенелопе свали зелената си шапка, милият Амброуз стана на крака и произнесе кратка реч, говорейки за Пенелопе като за своя съпруга, и вдигнаха тост. Общо взето, празненството мина добре и когато свърши, Доли знаеше, че си е спечелила приятели за цял живот.

Но и най-добрите неща свършват някога и накрая трябваше, макар и неохотно, да вземат нещата си и да се отправят в различни посоки: Доли — към „Базил стрийт“, семейство Клифърд — на ранен концерт в „Албърт Хол“, леля Етел — към Пътни, а младата двойка в къщата на „Оукли стрийт“.

Всички те, пийнали малко повече, чакаха във фоайето такситата, които щяха да ги отведат в различни посоки, когато се случи онова, което беляза завинаги отношенията на Пенелопе със свекърва й. Доли, замаяна от изпитото шампанско и изпълнена със сантименталност и великодушие, взе ръцете на Пенелопе в своите, погледна я право в очите и каза:

— Мила моя, сега, когато си съпруга на Амброуз, ще се радвам да ме наричаш Марджъри.

Пенелопе премига. Беше удивена. Струваше й се странно да нарича свекърва си Марджъри, когато всички прекрасно знаеха, че се казва Доли. Но щом тя искаше така…

— Благодаря. Разбира се, ще те наричам, както пожелаеш — наведе се и целуна меката напудрена буза, подадена й така благосклонно.

И я наричаше Марджъри в продължение на цяла година. Когато й писа, за да й благодари за подаръка за рождения си ден, започна писмото с: „Мила Марджъри…“. Когато й звънеше в хотел „Куумби“, за да й предаде новините от Амброуз, започваше с: „О, Марджъри, обажда се Пенелопе…“.

Бяха минали много месеци и бе станало вече прекалено късно да поправи стореното, когато осъзна, че онова, което Доли я бе помолила във фоайето на „Риц“, бе да я нарича „мадре“^[3].

В неделя сутринта Амброуз закара Пенелопе на гара Падингтън, за да я качи на влака за Корнуол. Влакът, както обикновено, бе пълен с войници, моряци, багаж, газови маски и каски. Беше невъзможно да купи билет със запазено място, но Амброуз откри свободно ъгълче и струпа багажа й там, за да не може никой друг да предяви претенции към него.

Върнаха се на перона, за да се сбогуват. Беше им трудно да намерят думи, защото изведнъж всичко бе станало ново и чуждо — бяха съпруг и съпруга и нито един от двамата не знаеше какво се очаква от тях. Амброуз запали цигара и докато пушеше, оглеждаше перона ту в едната, ту в другата посока, а също и часовника си. Пенелопе копнееше да чуе свирката на влака, той най-после да потегли и да се сложи край на това.

— Мразя сбогуванията.

— Ще трябва да свикнеш.

— Не знам кога ще те видя отново. Дали ще си заминал след месец, когато отида в Портсмът, за да ме освободят завинаги от служба?

— Най-вероятно.

— Къде ще те изпратят?

— Никой не знае предварително. В Атлантическия океан. Или в Средиземно море…

— По-добре да е в Средиземно море. Там е по-слънчево.

— Да.

Поредната пауза.

— Щеше ми се татко и Софи да бяха дошли вчера и да се беше запознал с тях.

— Когато получа отпуск, ще дойда в Корнуол за няколко дни.

— О, непременно ела.

— Надявам се всичко да бъде добре. С бебето, имам предвид.

Тя се изчерви леко.

— Сигурна съм, че ще бъде.

Той отново погледна часовника си. Тя каза с известно отчаяние:

— Ще ти пиша. Ти трябва…

Но в този момент свирката на кондуктора прониза въздуха. И веднага настана обичайната за такива моменти паника. Започнаха да се затварят врати, гласовете се извисиха, дотича един мъж и скочи във влака в последния момент. Амброуз хвърли цигарата, смачка я с пета, наведе се и целуна съпругата си, помогна й да се качи във влака и затвори вратата след нея. Тя свали прозореца и подаде глава навън. Влакът потегли.

— Ще ми пишеш ли, когато разбереш новия си адрес, Амброуз?

Хрумна му най-странната мисъл на света:

— Но аз не знам твоя адрес.

Тя се засмя. Той тичаше редом с влака.

— „Карн Котидж“ — извика тя, за да извиси глас над шума от колелата. — „Карн Котидж“, Порткерис.

Влакът набра скорост и той вече не успяваше да тича редом с него, затова спря и започна да маха. Влакът взе завоя, който го изведе извън гарата, и се скри от погледа му. И нея вече я нямаше. Той се обърна и закрачи по вече безлюдния перон.

„Карн Котидж“. Имението от елизабетинския период, за което бе мечтал, лодката, с която щяха да плават по река Хелфорд всичко това изчезна, разтвори се във въздуха, стопи се завинаги. „Карн Котидж“. Звучеше ужасно обикновено и той се чувстваше измамен.

Но… Все пак. Нея вече я нямаше. Майка му се беше върнала в Девън и ето че всичко бе приключило благополучно. Сега оставаше само да се върне с колата в Портсмът и да докладва, че се е върнал на служба. Докато вървеше към мястото, където бе паркирал, осъзна, че няма търпение да се върне към ежедневието, живота на острова и колегите си. Общо взето, беше му по-лесно да живее с мъже, отколкото с жени.

След няколко дни, на 10 май, немците нахлуха във Франция.

Бележки

[1] Уилям Морис (1834–1896) — английски текстилен дизайнер, художник и писател утопист. — Б.пр. ↑

[2] Етел М. Дел (1881–1939) — английска писателка, автор на популярни романтични романи. — Б.пр. ↑

[3] Майка (исп.). — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Розамунде Пилхер Търсачите на миди (9)

Метаданни

Данни

Търсачите на миди

Информация

История

Сваляне / Връзки

Амброуз

Розамунде Пилхер
Търсачите на миди (9)