Розамунде Пилхер
Търсачите на миди (7)

Лорънс

Тя беше на деветнайсет. Между бюлетините, които всички слушаха с нетърпение и тревога, радиото предаваше мелодии като „Наситено пурпурно“ и „Тези глупави неща“, както и музика от последните филми на Фред Астер и Джинджър Роджърс. Градът беше залян от туристи през цялото лято. И магазините се продаваха безброй кофички и лопатки за децата, плажни топки, миришещи на гума на силното слънце, а по-умните дами бяха отседнали в хотел „Касъл“ и шокираха местните жители, като се разхождаха из улиците по плажни одежди, а на плажа се печаха по бански костюми от две части. Повечето туристи вече си бяха отишли, но все пак имаше още няколко, които лежаха на плажа, където все още стояха чадърите и кабинките за преобличане. Пенелопе, която се разхождаше по мократа ивица пясък, видя децата и изпита съчувствие към униформените гувернантки, които седяха в шезлонги и плетяха, докато в същото време държаха под око малките, които копаеха дупки в пясъка или се плискаха с писъци в плитките вълни.

Беше топла и слънчева неделна утрин, която мамеше навън. Беше помолила Софи да се разходи с нея, но тя бе предпочела да остане в кухнята и да приготви обяда и Пенелопе я бе оставила да реже зеленчуците за ястието с пиле. След закуската баща й сложи на главата старата си широкопола шапка и отиде в студиото. Пенелопе щеше да го вземе от там по-късно. И двамата щяха да се върнат заедно на хълма, в „Кари Котидж“, където ги очакваше традиционен обяд.

— Не му позволявай да отиде в кръчмата, мила моя. Не и днес. Доведи го направо у дома.

И тя обеща. Когато седнеха пред ястието с пилешко на Софи, всичко щеше да е приключило. Дотогава щяха да знаят.

Стигна до края на плажа — до скалите и дъската, от която се гмуркаха. Изкачи бетонните стъпала и излезе на тясната панирана алея, която се виеше надолу по хълма и между варосаните къщи. Наоколо се виждаха доста котки, привлечени без съмнение от останките от риба в кофите за боклук, чайките кръжаха над главата й или кацаха по покривите и комините, гледайки света със студените ги жълти очи и кряскайки предизвикателно без особена причина.

В подножието на хълма се издигаше църквата. Камбаните призоваваха за утринната служба, а хората, които се бяха събрали на покритата с чакъл алея и се канеха да изчезнат в мрака зад голямата дъбова врата, бяха повече от обикновено. Облечени в тъмни костюми, с шапка на главата, сериозни и пристъпвайки тържествено, те прииждаха от целия град. Не бяха много усмивките и никой не поздравяваше с „Добро утро“.

Беше единайсет без пет. Приливът бе придошъл наполовина и рибарските лодки, завързани за пристана, се повдигаха и се спускаха ритмично. Беше странно безлюдно. Само група деца играеха със стара кофа, а в другия край на пристанището един мъж работеше нещо по лодката си. Звукът от ударите с чук отекваше по опустелия плаж.

Църковният часовник започна да отброява часа и чайките, кацнали на върха на кулата, се издигнаха във въздуха и закряскаха, обезпокоени от силния шум. Тя продължи да върви бавно, пъхнали ръце в джобовете на престилката си. Внезапен порив на вятъра подхвана косата й и залепи няколко кичура по бузите й. Изведнъж усети самотата си. Наоколо не се виждаше никой друг, а когато се отдалечи от пристанището и започна да се изкачва по една стръмна улица, през един отворен прозорец чу последните удари на Биг Бен. И гласът, който започна да говори.

Представи си семействата в различните къщи, сгушили се пред радиото, за да черпят утеха един от друг.

Сега бе вече в старата част на града и вървеше през озадачаващия лабиринт на павираните улички към отворените плажове на северния бряг. Чуваше как вълните се разбиват о брега, усещаше вятъра, който развяваше полите на памучната й рокля и рошеше косата й. Зави на ъгъла и видя плажовете. Видя малкия магазин на госпожа Томас, отворен за един час — докато се продават вестниците. Рафтовете пред него бяха отрупани с вестници, големите букви на заглавията се набиваха в очи. Тя имаше няколко пенса в джоба си, стомахът й, който се свиваше в предчувствие, беше празен, затова влезе вътре и си купи шоколад за два пенса.

— Разхождаш ли се, любов моя? — запита я госпожа Томас.

— Да. Ще отида да взема татко от студиото.

— Най-доброто място в такава сутрин. Времето просто не позволява да останеш зад затворени врати.

— Да.

— И цената на балоните ще се покачи — подаде й шоколада през тезгяха. — Господин Чембърлейн казва, че сме във война с проклетите германци — госпожа Томас беше на шейсет. Вече бе преживяла една опустошителна война, както и бащата на Пенелопе и милиони други невинни хора из цяла Европа. Съпругът на госпожа Томас бе убит през 1916-а, а синът й Стивън вече бе в армията като редник в леката пехота на граф Корнуол. — Вероятно е трябвало да се случи. Човек не може да живее, без да прави нещо. Не и когато умират толкова много поляци.

— Да — Пенелопе пое шоколада.

— Предай поздрави на баща си тогава, мила моя. Той е добре, нали?

— Да, добре е.

— Довиждане тогава.

— Довиждане.

Излезе отново на улицата и й стана студено. Вятърът се бе усилил и тънката рокля и жилетката не можеха да я предпазят. Разви опаковката на шоколада и отхапа. Война. Вдигна поглед към небето, едва ли не очаквайки да види бомбардировачи като онези от кинопрегледите, които летяха в строй и разрушаваха Полша. Но видя само облаци, подгонени от вятъра.

Война. Странна дума. Също както и „мъртъв“. Колкото по-често я повтаряш, толкова повече се замисляш и толкова по-неразбираема става. Дъвчейки шоколада, продължи по тясната павирана уличка, която водеше до студиото на Лорънс Стърн, за да му каже, че е време за обяд и че не трябва да се отбива в студиото за една бира, както и че войната най-после е започнала.

Студиото беше с висок таван и в него непрекъснато ставаше течение, но имаше огромен северен прозорец с гледка към плажа и морето. Той отдавна бе изградил камина, чийто комин се издигаше над върха на покрива, но дори когато огънят в нея бушуваше, тук пак не беше топло.

Не беше топло и сега.

Лорънс Стърн не бе работил повече от десет години, но инструментите му бяха разпръснати навсякъде, като че ли всеки момент щеше да вземе четката и да започне да рисува. Триножници и платна, наполовина използвани туби с боя, палитрите, в които боята отдавна бе изсъхнала. Столът, на който сядаше моделът, все така стоеше върху покрития с драперия подиум, а върху нестабилната маса бе захвърлена табелата, на която с черни букви пишеше: „Студио“. От миризмата на маслени и терпентинови бои, примесена с мириса на солено море и вятър, който влизаше през отворения прозорец, лъхаше носталгия.

Пенелопе видя подредените в единия ъгъл сърфове, плажната хавлия на райета, отдавна преметната през облегалката на стола и забравена. Запита се дали ще има друго лято за баща й и дали тези неща отново ще се използват някога.

От течението вратата се затръшна след нея. Той обърна глава. Седеше на една страна върху перваза на прозореца, кръстосал дългите си крака и подпрял лакът на перваза. Гледаше чайките, облаците, тюркоазеното море и безкрайните вълни.

— Татко.

Той беше на седемдесет и четири. Висок и представителен, със силно загоряло лице с дълбоки бръчки и все още яркосини очи. Дрехите му бяха младежки и смели. Избелели червени панталони, старо зелено кадифено сако и поради липсата на вратовръзка — шалче ни точки около врата. Само косата издаваше възрастта му, бяла като сняг и дълга, което вече не бе модерно. Косата и ръцете, изкривени от артрита, който, каква трагедия, бе сложил край на кариерата му.

— Татко.

Гледаше я така, сякаш не можеше да я познае. Като че беше непозната, вестител, който носеше лоши новини. Както си и беше всъщност. После рязко и неочаквано се усмихна и вдигна ръка в познатия жест на обич и приветствие.

— Мила моя.

Тя се приближи. Подът бе обсипан с довян от вятъра пясък и изглеждаше така, сякаш някой нарочно го бе посипал със захар. Той я привлече към себе си.

— Какво ядеш?

— Ментов шоколад.

— Ще си развалиш апетита.

— Винаги го казваш — отдръпна се от него. — Искаш ли?

— Не — поклати глава той.

Тя прибра останалото парче в джоба на жилетката си.

— Войната е започнала — каза.

Той кимна.

— Госпожа Томас ми каза.

— Знам. Знаех.

— Софи приготвя ястие с пилешко. Заръча да не те пускам да ходиш в кръчмата за бира, а да те заведа направо у дома.

— В такъв случай най-добре да тръгваме.

Но не помръдна. Тя затвори прозорците и шумът от разбиващите се вълни вече не беше така силен. Шапката му беше на пода. Тя я вдигна и му я подаде, а той я сложи на главата си и се изправи. Хванати за ръка, двамата поеха по дългия път към къщи.

„Карн Котидж“ се намираше на върха на хълма високо над града — малка квадратна бяла къща с градина, заобиколена от високи стени. Да минеш през портата в стената и да я затвориш след себе си, беше като да нахлуеш в някое тайно местенце, където нищо не може да те стигне — дори вятърът. Сега, в края на лятото, тревата бе все още много зелена, а Софи бе засяла покрай стената маргаритки, кученца и далии. По фасадата на къщата се виеха здравец и повет, който в началото на май изобилстваше от бледолилави цветове. Имаше още зеленчукова градина, скрита зад живия плет, както и заградено място с малко езерце зад къщата, където бяха кокошките и патиците.

Софи беше в градината и докато ги чакаше, бе решила да набере букет далии. Като чу вратата да се затваря, се изправи и тръгни да ги посрещне. С панталоните, еспадрилите и пуловера на сини и бели райета приличаше на момче. Черната й коса бе много къса и подчертаваше тънката й загоряла шия и прекрасната форма ни главата. Очите й бяха тъмни, огромни и блестящи. Всички казваха, че са най-красивото нещо у нея, докато не се усмихнеше. След това вече не бяха толкова сигурни.

Тя беше съпруга на Лорънс и майка на Пенелопе. Баща й — Филип Шарлру, и Лорънс бяха художници и деляха едно и също ателие в Париж преди Първата световна война. Лорънс познаваше Софи още от невръстно дете, което играеше в градините на Тюйлери и понякога придружаваше баща си и приятелите му в кафенетата, където те си поръчваха нещо за пиене и се закачаха невинно с красивите момичета. Бяха много близки и дори не си и представяха, че някога ще дойде краят на тези приятни дни, но войната бе разделила не само тях и семействата им, но и цели страни, цяла Европа и дори целия свят.

Изгубиха се. През 1918 година Лорънс вече бе прехвърлил петдесетте. Прекалено стар, за да се запише войник, бе карал четири ужасни години линейка из Франция. Накрая го раниха в крака, обявиха го за инвалид и го изпратиха у дома. Но поне беше жив. Други нямаха този късмет. Филип, както знаеше Лорънс, беше починал. Но не знаеше какво бе станало със съпругата и дъщеря му. Когато войната свърши, се върна в Париж, за да ги потърси, но начинанието му бе безнадеждно. Париж бе тъжен, студен и гладен. Като че всички носеха черния цвят на траура и улиците на града, на които винаги преди това се бе любувал, сякаш бяха изгубили магията си. Върна се в Лондон — в старата семейна къща на „Оукли стрийт“. Родителите му бяха вече починали и къщата беше негова, но бе прекалено голяма за сам човек. Реши проблема, като се настани в мазето и приземния етаж, а горните стаи започна да дава под наем на всеки, който имаше нужда от покрив над главата и можеше да плати за него. Ателието му се намираше в голямата градина зад къщата. Отключи постройката, разчисти боклуците и решително загърби спомените от войната. Взе четките, а с тях и живота си в ръце.

Откри, че му е трудно. Един ден, докато се бореше с адски трудна композиция, един от наемателите му съобщи, че има посетител. Лорънс се вбеси, защото мразеше да го прекъсват, докато работи. С изписано отвращение на лицето захвърли четките, избърса дланите си в парцала и отиде да види кой може да е. Влезе в кухнята през градинската врата. А там край печката видя момиче, което явно бе измръзнало до кости, защото си топлеше ръцете. Не я позна.

— Какво искате?

Беше много слаба, косата й бе прибрана в хлабав кок на тила, и под старото и протъркано палто се подаваше подгъвът на полата й. Обувките й бяха износени и, общо взето, имаше вид на малко улично хлапе. Тя каза:

— Лорънс!

Нещо в гласа й събуди спомен у него. Отиде до нея, взе брадичката й в длан и обърна лицето й към прозореца и светлината.

— Софи!

Не можеше да повярва, но тя каза:

— Да.

Беше дошла в Англия специално, за да го открие. Беше сама. А той бе най-добрият приятел на баща й.

— Ако нещо се случи с мен — беше казал Филип — отиди при Лорънс Стърн. Той ще ти помогне.

И ето че сега Филипе го нямаше вече, а майка й бе станала жертва на грипната епидемия, развилняла се из цяла Европа след войната.

— Ходих в Париж, да те търся — каза Лорънс. — Къде беше?

— В Лион живеех със сестрата на майка ми.

— Защо не остана при нея?

— Защото исках да те намеря.

Остана при него. Пристигна в много подходящ момент, когато беше без любовница. Той бе чувствен и привлекателен мъж и още от първата му година като студент в Париж през живота и леглото му започнаха да преминават редица красиви жени. Софи обаче беше различна. Беше още дете. Но се грижеше за къщата прекрасно, с уменията на добре възпитано френско момиче. Готвеше, пазаруваше, кърпеше, переше завесите и търкаше пода. Дотогава никой не се бе грижил толкова добре за него. Скоро тя вече не приличаше на мършаво улично хлапе и макар че никога не напълня, бузите й порозовяха, косата й заблестя и скоро той започна да я използва като свой модел. Тя му носеше късмет. Рисуваше без усилие, картините му се продаваха добре. Даваше й пари да си купува разни неща и тя се връщаше горда и усмихната, облечена в някоя евтина рокля. Беше красива и по онова време той престана да мисли за нея като за дете. Беше жена и точно като жена отиде при него една вечер и спокойно легна до него в леглото. Имаше очарователно тяло и той не я отблъсна, защото може би за първи път в живота си беше влюбен. Тя стана негова любовница. И много скоро беше вече бременна. И много радостен, Лорънс се ожени за нея.

По време на бременността й отидоха за първи път в Корнуол. Спряха в Порткерис, който вече бе открит от художници от цялата страна, и много от съвременниците на Лорънс се бяха установили там. Първо наеха постройката, която по-късно щеше да се превърне в негово студио, и там живяха два дълги зимни месеца в крайна мизерия и неудобства, но напълно щастливи. След това на пазара за недвижими имоти се появи „Карн Котидж“ и Лорънс, който бе скътал една прилична сума, купи къщата. Пенелопе се роди в „Карн Котидж“, където прекарваха всяко лято, а когато започваха да духат силните и студени есенни ветрове, или затваряха къщата за през зимата, или я даваха под наем и се връщаха в мазето и приемния етаж на топлата, дружелюбна и претъпкана къща на „Оукли стрийт“ в Лондон. Пътуваха винаги с кола, защото сега Лорънс беше гордият притежател на голямо бентли с гюрук, който се сваляше през лятото, и с огромни фарове „Лукас“. Не всяка година, но понякога през пролетта вземаха и сестрата на Лорънс — Етел, множество чанти и кутии и се качваха на ферибота за Франция, а после се спускаха с колата до Средиземно море и Южна Франция с нейните мимози и червени скали, за да отседнат при Шарл и Шантал Рейние — техни стари приятели още отпреди войната, които имаха вила с капаци на прозорците с вече поизбеляла боя и градина, пълна с цикади и гущери. Тогава говореха само на френски, включително леля Етел, която се превръщаше в истинска французойка още със слизането им в Кале, слагаше на главата си барета, която носеше под доста смел ъгъл, и пушеше огромно количество френски цигари. В тези пътувания вземаха участие всички възрастни, а така също и Пенелопе, чиято майка бе толкова млада, че можеше да й бъде сестра, и чийто баща бе толкова стар, че можеше да й е дядо.

Тя ги смяташе за съвършената двойка. Понякога, когато я канеха на гости другите деца и тя присъстваше на сковани официални обеди в компанията на сериозни гувернантки, които непрекъснато се грижеха за маниерите на малките, или пък бе принудена от някой млад и жизнерадостен татко да играе на някоя игра, тя се питаше как ли се понасят такива ограничения и как ли се живее изискващ абсолютна дисциплина живот, и нямаше търпение да се прибере у дома.

Сега Софи не каза нито дума за току-що избухналата война. Просто целуна съпруга си, прегърна дъщеря си и им показа цветята, които бе набрала. Далии. Истинска заря от оранжево, пурпурно, яркочервено и жълто.

— Мисля — каза им, — всъщност те ме карат да мисля за руския балет — така и не бе изгубила очарователния си френски акцент. Усмихна се. — Няма значение. Реших, че вероятно ще закъснеете. И се радвам, че не закъсняхте. Да отворим бутилка вино и да се нахраним.

 

 

Два дни по-късно, в четвъртък, войната се разрази с пълна сила. Звънна входният звънец и Пенелопе, която отиде да отвори, видя госпожица Поусън на прага. Тя бе от онези здрави жени, които приличаха на мъже и се появяваха от време на време в Порткерис. Лорънс ги наричаше „неприспособилите се жени на трийсетте“, които се бяха отказали от нормалните радости на живота, като съпруг, дом и деца, а изкарваха сами прехраната си по различни начини, обикновено свързани с животни — уроци по езда, развъждане на кучета или пък снимки на кучета. Госпожица Поусън развъждаше шпаньоли от породата „крал Чарлз“ и добре позната гледка за жителите на Порткерис бяха кучетата й, с които тя провеждаше упражнения на плажа или разходки из града.

Госпожица Поусън живееше с госпожица Прийди — скромна дама, която преподаваше уроци по танци. Не народни танци, нито балет, а някаква нова и странна идея за танцовото изкуство, основаваща се на гръцките танци, дълбокото дишане и хармонията. Понякога организираше концерт в залата на общината в града. Веднъж Софи бе купила билети и всички те бяха отишли. Госпожица Прийди и пет от ученичките й (някои много млади, а други достатъчно стари, та да са по-мъдри) излязоха на сцената боси, с дълги до коляното оранжеви туники и с ленти ниско на челото. Наредиха се в полукръг и госпожица Прийди пристъпи напред. С висок и ясен глас, стигащ дори до последните редици, съобщи, че вероятно са необходими някои обяснения, и им ги даде. Изглежда, нейният метод бе не танцуване в общоприетия смисъл на думата, а серия от упражнения и движения, които по рода си бяха продължение на естествените функции на тялото.

Лорънс бе измърморил „О, мили Боже!“, а Пенелопе го бе сръгала с лакът в ребрата, за да пази тишина.

Госпожица Прийди поговори още малко, после се върна на мястото си и забавлението започна. Тя плесна с ръце, каза „едно“ и всички те легнаха по гръб като зашеметени. Хипнотизираната публика трябваше да протегне врат, за да може да ги вижда. Последва „две“ и всички те бавно вдигнаха крака във въздуха с пръсти, насочени към тавана. Оранжевите туники се смъкнаха на талиите им и разкриха шест чифта широки спортни дамски гащета, прихванати с ластик в коленете. Лорънс се закашля, изправи се и излезе от залата. Той не се върна и Софи и Пенелопе останаха сами в следващите два часа, като потискаха смеха си, притиснали ръце до устата си и тресящи безмълвно рамене.

Като стана на шестнайсет, Пенелопе прочете „Кладенецът на самотата“. След това гледаше на госпожица Поусън и госпожица Прийди по нов начин, но пак остана в блажено неведение за естеството на връзката им.

И ето я сега госпожица Поусън на прага им — със здравите грозни обувки, с панталони, сако с цип, колосана яка, вратовръзка и барета върху ниско подстриганата сива коса. Носеше папка с някакви документи, а маската против газове бе паднала върху едното й рамо. Очевидно бе облечена за битка и ако й дадяха пушка и патрондаш, щеше да е находка за всеки уважаващ себе си отряд партизани.

— Добро утро, госпожице Поусън.

— Тук ли е майка ти, мила? Дошла съм да я видя във връзка с настаняването на евакуираните.

Софи се появи и въведе госпожица Поусън в дневната. Тъй като посещението очевидно бе официално, трите се настаниха около масата в средата на стаята и госпожица Поусън извади писалка от джоба си.

— Сега — нямаше какво да го увърта, тъй като въпросът бе спешен — колко стаи имате?

Софи изглеждаше леко изненадана. Госпожица Поусън и госпожица Прийди бяха идвали няколко пъти в „Карн Котидж“ и прекрасно знаеха с колко стаи разполага къщата. Но госпожица Поусън очевидно се забавляваше от изпълнението на поверената й задача и щеше да е жалко да й развалят забавлението, затова Софи отговори:

— Четири. Тази, трапезарията, кабинетът на Лорънс и кухнята.

Госпожица Поусън попълни „четири“ в съответната графа.

— А на горния етаж?

— Нашата спалня, спалнята на Пенелопе, стаята за гости и банята.

— Стая за гости?

— Не искам никой да живее в нея, защото сестрата на Лорънс Етел, е много стара и съвсем сама в Лондон и ако започнат да бомбардират столицата, тя ще дойде да живее при нас.

— Разбирам. Тоалетни?

— О, да, имаме — увери я Софи. — Имаме тоалетна в банята.

— Само една?

— Има една и навън, в двора зад кухнята, но там държим дървата.

Госпожица Поусън записа: „Една тоалетна“.

— А таванските помещения?

— Таванските помещения?

— Колко легла можете да сложите там?

Софи беше ужасена.

— Не бих настанила никого там. Тъмно е и е пълно с паяци — после добави, изпълнена със съмнения: — Предполагам, че някога там са спели слугите. Бедните.

Това бе достатъчно за госпожица Поусън.

— В такъв случай ще запиша, че можете да сложите три легла в таванските помещения. Хората не могат да бъдат придирчиви в такава ситуация, нали разбирате. Не бива да забравяме, че се води война.

— А трябва ли да приемем евакуирани?

— О, да, всички трябва да ги приемат. Всички трябва да дадем своя дял.

— И кои ще бъдат тези евакуирани?

— Вероятно жители на лондонския Ийст Енд. Ще се опитам да ви намеря майка с две деца. Е… — събра листовете хартия и се изправи. — Трябва да тръгвам. Трябва да посетя още дузина къщи.

Тръгна към вратата много сериозна, стиснала устни. Пенелопе едва ли не очакваше да отдаде войнишки поздрав на сбогуване, но тя не го направи. Просто тръгна с широки крачки през градината. Софи затвори вратата и се обърна към дъщеря си, разкъсвана между смеха и огорчението. Трима души на тавана. Качиха се горе, за да огледат мрачното помещение. Беше дори по-зле, отколкото мислеха. Беше тъмно, мръсно и прашно, пълно с паяжини и миришеше на мухъл и стари обувки. Софи сбърчи нос и се опита да отвори една от капандурите, но тя бе здраво заяла. Старите тапети с отвратителни шарки се бяха откъснали на места и висяха. Пенелопе хвана един свободен край и дръпна. Тапетът падна на пода навит като змия, и вдигна облаче прах.

— Ако боядисаме стените и тавана в бяло, може би няма да е толкова зле — каза тя, отиде до таванския прозорец, почисти малко място върху стъклото и погледна навън. — А гледката е прекрасна…

— Евакуираните няма да се интересуват от гледката.

— Откъде знаеш? О, хайде, Софи, не се отчайвай. Щом ще дойдат, трябва да има къде да спят. Ще имат или това, или нищо.

Това бе първата й задача, свързана с войната. Свали тапетите и вароса стените и тавана, боядиса дървените повърхности и излъска пода. А Софи посети няколко търга и купи килим, три дивана, които се разпъваха в легла, гардероб от махагон и шкаф, завеси, гравюра, озаглавена „На тръгване от Валпараисо“, и статуетка на момиче в ръце с плажна топка. За всичко това плати 8 лири, 14 шилинга и 9 пенса. Мебелите донесе и качи на таванското помещение един мил човек, облечен в гащеризон и бяла престилка. Софи го почерпи с бира и му даде половин лира и той си отиде щастлив, а двете с Пенелопе застлаха леглата и окачиха завесите. После трябваше само да чакат — и да се надяват, противно на здравия разум, че няма да дойдат — евакуираните.

Те пристигнаха. Млада майка и две малки момчета — Дорис Потър, Роналд и Кларк. Дорис беше блондинка, с фризирана коса и стил „Джинджър Роджърс“ и прилепнала черна пола. Съпругът й, вече мобилизиран, се казваше Бърт и беше във Франция. Синовете й — на седем и на шест години, бяха кръстени на Роналд Колман и Кларк Гейбъл^[1]. Бяха под средния ръст, мършави и бледи, с изпъкнали колене и грубо подстригани сухи коси, които приличаха на четка. Пристигнаха с влак от Хекни. Никога преди не бяха пътували толкова надалеч и децата имаха етикети за багаж върху вълнените си палта — в случай че се изгубят по време на пътуването.

Мирното съществуване в „Карн Котидж“ бе разтърсено от пристигането на семейство Потър. За броени дни Роналд и Кларк успяха да счупят един прозорец, да напикаят леглата си, да изскубнат всички цветя на Софи, да си хапнат неузрели ябълки, да се разболеят и да подпалят навеса за инструменти, който изгоря до основи.

Лорънс погледна философски на нещата и просто отбеляза, че е жалко, дето и двамата не са били вътре.

В същото време момчетата бяха толкова срамежливи, че будеха съчувствие. Провинцията не им харесваше, морето бе прекалено голямо, бояха се от кравите, кокошките и патиците. Освен това ги бе страх да спят на тавана, но това бе само защото се плашеха сами, като си разказваха истории за духове.

Времето за хранене се превърна в кошмар не защото Роналд и Кларк не намираха какво да си кажат, а защото изобщо им липсваха маниери. Хранеха се с отворена уста, пиеха с пълна уста, протягаха едновременно ръце към купата с масло и събаряха каната с водата, караха се и се биеха и категорично отказваха да ядат витаминозните зеленчуци и пудингите на Софи.

Освен всичко вдигаха непрекъснато и много шум. И най-простото действие бе придружено от писъци на радост, гняв или възмущение и от размяна на обиди. Дорис не бе по-добра. Тя никога не говореше на децата си, а винаги им крещеше.

„Какво си мислиш, че правиш, мръсно малко хулиганче? Ако го направиш пак, ще ти нашаря задничето с колана. Погледни си ръцете и коленете. Мръсни са! Откога не си се мил? Малък мръсен паяк“.

Пенелопе, която вече не бе дете, разбра две неща. Едното — че Дорис, макар и груба към децата си, не е лоша майка и че много обича малките си момчета. Другото — че им крещи, защото им бе крещяла през целия им живот, докато ги гонеше по „Хекни стрийт“, където двамата бяха родени и отгледани, и защото по всяка вероятност нейната майка й бе крещяла на самата нея. Тя просто не знаеше, че съществуват и други начини на възпитание. Затова нищо чудно, че Роналд и Кларк не й отговаряха, когато ги викаше. А тя, вместо да тръгне да ги търси, просто повишаваше глас с една октава и започваше отново да вика.

Накрая Лорънс не издържаше вече и каза на Софи, че ако семейство Потър не утихнат поне малко, ще бъде принуден да си стегне багажа и да се изнесе. И беше готов, ако се наложеше, наистина да живее в ателието си. И Софи, ядосана, че е поставена в такова положение, влезе като буреносен облак в кухнята и даде на Дорис да се разбере.

— Засто непрекъснато крестис така? — когато беше ядосана, френският й акцент ставаше по-забележим, а тъй като в момента бе бясна, говореше като съпругата на рибар от Марсилия. — Децата ти са зад ъгъла, съвсем наблизо. Не се налага да крестис. Mon Dieu, къщата е малка и подлудяваш всички ни.

Дорис бе изненадана, но прояви здрав разум и не се обиди. С нея не беше трудно да се разбереш, а не беше и глупава. Знаеше, че са намерили добри и разбрани хора в лицето на семейство Стърн. Другите евакуирани семейства й бяха разказали някои отвратителни истории и не искаше да я преместят в дома на някоя високомерна стара крава, която щеше да се отнася с нея като със слугиня, и да живее в кухнята.

— Съжалявам — каза както винаги безгрижно. Усмихна се. — Предполагам, че просто така съм свикнала…

— И децата ти… — Софи се бе успокоила малко, но беше твърдо решена да приключи с въпроса веднъж завинаги. — … трябва да ги приучис на маниери. Ако не мозес, тогава аз сте го направя. Трябва осте да се научат да се подчиняват. И това сте стане, ако говорис тихо. Те не са глухи, но мозес да ги оглусис с крясъците си.

Дорис сви рамене.

— Добре — съгласи се тя веднага и добродушно. — Ще опитаме. А сега, какво ще кажеш за картофите за вечеря? Искаш ли аз да ги обеля?

След това нещата потръгнаха. Шумът утихна поне малко, децата, приучвани от Софи и Пенелопе, се научиха да казват „моля“ и „благодаря“, да се хранят със затворена уста и да искат солта и пипера. Някои неща възприе и Дорис, която стана така изискана, че държеше чашката с вирнато нагоре кутре и попиваше крайчеца на устните си със салфетка. Пенелопе водеше момчетата на плажа и ги научи да строят пясъчни замъци и те станаха доста сръчни в това занимание. После започна училището и през повечето време те не бяха вкъщи. Дорис се научи да готви поне малко и помагаше в домакинската работа. Нещата се успокоиха. Никога нямаше да станат като семейство Стърн, но вече бяха станали поне поносими.

В стаите на втория етаж на „Оукли стрийт“ живееха Питър и Елизабет Клифърд. Другите наематели идваха и си отиваха, но те живееха тук вече петнайсет години и се бяха превърнали в едни от най-добрите приятели на семейство Стърн. Питър бе вече на седемдесет. Бе доктор по психоанализа и бе учил във Виена, където се преподаваше учението на Фройд. Имаше успешна кариера като професор в една от големите лондонски учебни болници. Пенсионира се, но не престана да работи и всяка година ходеше до Виена, за да изнася лекции в университета.

Нямаха деца и съпругата му го придружаваше във всяко пътуване. Елизабет бе само с няколко години по-млада от Питър и по свой собствен начин бе също толкова умна. Преди да се омъжи, беше пътувала много, беше учила в Германия и Франция и бе написала серия от дълбокомислени полуполитически романи, статии и есета — истински бижута по отношение на прецизната научна структура, и благодарение на тях си бе спечелила международна известност.

Именно те първи бяха разказали на Лорънс и Софи за зловещите събития в Германия. Четиримата разговаряха дълго през нощта на чаша кафе и коняк при спуснати завеси, а гласовете им издаваха тревогата и страха им. Но чувствата им не излизаха от онази стая и светът не знаеше нищо за възгледите им. Бяха възможно най-дискретни, защото много от приятелите им в Австрия и Германия бяха евреи, и официалните им посещения във Виена бяха добро прикритие за тайните им операции.

Пред очите на властта и с огромен риск те се свързваха с хора, уреждаха паспорти и пътувания, осигуряваха пари за различни каузи. Благодарение на предприетите от тях действия и смелостта им успяха да изведат от Германия няколко еврейски семейства, които пристигнаха благополучно в Англия, за да отплават в Съединените щати. Всички те пристигнаха без пукната пара, изоставили в родината цялото си имущество, но поне бяха свободни. Тази опасна дейност на семейство Клифърд продължи до началото на 1938 година, когато новият режим ясно им показа, че присъствието им и Германия и Австрия вече не е желано. Някой беше проговорил. Подозираха ги и ги включиха в черния списък.

В началото на новата — 1940, година Лорънс, Софи и Пенелопе проведоха семейно събрание. Тъй като беше ясно, че Дорис и децата й ще останат в „Карн Котидж“ вероятно до самия край на войната, не можеше да става и дума да се върнат в къщата на „Оукли стрийт“. Софи обаче не искаше просто така да изостави дома си в Лондон. Не беше виждала къщата от шест месеца и искаше да се погрижи за някои неща — да провери наемателите, да ушие черни завеси за стаите в мазето, да направи инвентар и да намери човек, който да се погрижи за градината. Искаше също да вземе от там зимните им дрехи, тъй като времето бе ужасно студено, а в „Карн Котидж“ нямаше централно отопление. И накрая, искаше да види семейство Клифърд.

Лорънс сметна идеята за чудесна. Освен всичко друго се тревожеше и за „Търсачите на миди“. Картината висеше над камината в спалнята им. Страхуваше се за нея след началото на бомбардировките.

Софи му каза, че ще се погрижи за „Търсачите на миди“ и че ще бъде транспортирана до Порткерис. И звънна на Елизабет Клифърд, за да й съобщи кога пристига. След три дни всички отидоха пеш до гарата и Пенелопе и Софи се качиха на влака. Лорънс остана. Така бе решил, щеше да наглежда малкото домакинство и да бъде оставен на нежните грижи на Дорис, която с радост прие отговорността. Двамата със Софи се разделяха за първи път след женитбата си и Софи заплака горчиво, когато влакът потегли. Сякаш се страхуваше, че никога вече няма да го види.

Пътуването продължи цяла вечност. Във влака бе смразяващо студено, нямаше вагон-ресторант, а в Плимът се качиха много моряци, не остана свободно място, коридорите също бяха задръстени от чанти и пушещи мъже, играещи карти. Пенелопе бе притисната в ъгъла от едно момче, което се чувстваше сковано и неудобно в новата си униформа. Когато влакът потегли отново, то веднага заспа, отпуснало глава на рамото й. Мракът се спусна рано и не можеше дори да се чете на недостатъчната светлина на крушките. Сякаш за да се влошат още повече нещата, ги задържаха в Рийдинг и накрая пристигнаха на гара „Падингтън“ с три часа закъснение.

Затъмнен заради бомбардировките, Лондон бе като непознат град. Извадиха голям късмет с таксито, което споделиха с двойка непознати, пътуващи в същата посока. Таксито трополеше по тъмите и почти безлюдни улици, валеше проливен дъжд и бе наистина много студено. Сърцето на Пенелопе се сви. Никога преда това не се бе чувствала така при завръщането си у дома.

Но Елизабет бе предупредена и ги чакаше, като се ослушваше за таксито. Платиха на шофьора и заслизаха по стълбите към мазето пипнешком. Вратата се отвори и понесени от течението, се озоваха вътре, преди и лъч светлина да бе пронизал мрака.

— О, бедните, опасявах се, че няма да успеете да пристигнете. Много закъсняхте.

Последваха прегръдки и целувки, описание на ужасното пътуване и накрая смях, защото бе огромно облекчение да се отървеш от студа и мрака във влака и да се завърнеш у дома.

Голямата позната стая се простираше по цялата дължина на къщата. В края към улицата беше кухнята, която служеше и за трапезария, а дневната беше в онзи край, който беше към градината. Тук беше светло, защото на прозорците вместо завеси имаше одеяла и черен плат, печката гореше и на нея къкреше пилешка супа, а чайникът съскаше. Софи и Пенелопе съблякоха палтата си и стоплиха ръцете си, а Елизабет им поднесе горещ чай и печени филийки. Не след дълго седяха вече край масата както преди, хапваха си от импровизираната вечеря (Пенелопе умираше от глад) и говореха всички едновременно, тъй като новините не бяха малко. Унинието се стопи, а досадното и уморително пътуване остана в миналото и бе забравено.

— Как е милият Лорънс?

— Прекрасно, но се тревожи за „Търсачите на миди“. Не иска картината да пострада при бомбардировките. Това е една от причините да сме тук. Ще я вземем в Корнуол с нас — засмя се Софи. — Той като че ли не се тревожи за останалите си вещи.

— А кой ще се грижи за него?

Разказаха й за Дорис.

— Евакуирани! О, бедните! Каква напаст за вас — и тя продължи да им разказва за всичко, което се бе случило през последните няколко седмици. — Трябва да ви призная нещо. Младият мъж, който живееше на тавана, бе мобилизиран и дадох стаята на една млада двойка. Бегълци от Мюнхен. В Англия са от година, но е трябвало да напуснат квартирата си в „Сейнт Джоунс Ууд“ и не са могли да си намерят жилище. Трябва да простите ненавременната ми щедрост, но те се нуждаеха отчаяно от покрив над главите. Знам, че ще бъдат добри наематели.

— Но, разбира се. Толкова се радвам. Много умно от твоя страна. — Софи й се усмихна мило. Елизабет никога не би се поколебала да помогне. — Как се казват?

— Фридман. Уили и Лала. Искам да се срещнеш с тях. Ще слязат на кафе тази вечер, така че защо не дойдете и вие? След като се настаните. Питър копнее да види и двете ви. А и ще е хубаво да поговорим. Ще бъде като в доброто старо време.

Излъчваше ентусиазъм, което бе нейната най-мила и заразителна черта. Красивото й, набраздено от бръчките лице бе интелигентно, както винаги очите й блестяха, гъстата й сива коса бе прибрана в кок на тила, но няколко кичура се бяха изплъзнали. Дрехите й и изобщо не бяха модерни, но бяха от онези, които нямаха възраст, а пръстите й с подутите стави бяха обсипани с пръстени.

— Разбира се, че ще дойдем — увери я Софи.

— В девет? Ще бъде наистина хубаво.

Когато отидоха, завариха семейство Фридман вече там — седяха до газовата печка в старомодния салон на семейство Клифърд. Бяха много млади и с изключително добри маниери. Скочиха на крака, за да бъдат представени. Но на Пенелопе й се сториха стари. Притежаваха онова незасегнато от мизерията достойнство, което нямаше възраст, а когато се усмихнаха за поздрав, усмивката не стигна до очите им.

Отначало тръгна добре. Незначителни приказки за дребни неща. Разбраха, че Уил Фридман е учил право в Мюнхен, но сега си изкарвал прехраната с преводи за лондонска издателска къща. Лала преподаваше музика и по-точно — уроци по пиано. Тя бе бледа, но красива и седеше спокойно, но Уил бе нервен и непрекъснато ръкомахаше. Или копнееше за цигара, или наистина му бе трудно да седи неподвижен.

Беше в Англия от година, но Пенелопе, която го наблюдаваше тайно, си мислеше, че прилича на току-що влязъл в страната човек. И изпитваше съчувствие към него, опитваше се да си представи какъв живот е водил, как се е справил с намирането на работа в чужда държава, лишен от подкрепата на колеги и приятели, принуден да работи нещо, което не му е призвание. Освен това се тревожеше и за роднините си, които бяха останали в Германия. Представи си, че има майка, баща, братя и сестри, за чиято съдба не знаеше нищо. Те самите можеше да бъдат отведени всеки момент. Почукване на вратата — и животът им вече никога нямаше да бъде същият.

Елизабет отиде в кухнята и се върна с поднос с чаши, горещо кафе и бисквити. Питър извади бутилка коняк „Кордон Блу“ и чашки. Раздадоха ги. Софи се обърна към Уили с очарователната си усмивка:

— Толкова се радвам, че живеете тук. Надявам се, че ще бъдете щастливи. Съжалявам, че ние няма да бъдем тук, но трябва да се върнем в Корнуол, за да се грижим за хората там. Не давайте мазето под наем. Трябва да имаме местенце, ако се върнем в Лондон. Но ако започнат бомбардировки, използвайте стаите в мазето като подслон.

Предложението бе разумно и отправено тъкмо навреме. До този момент имаше само предупреждения за възможно въздушно нападение, последвани от сигнали, че всичко е чисто. Но всички бяха готови. Лондон бе целият в окопи и убежища, имаше ги дори в парковете, навсякъде се срещаха резервоари с вода и пунктове за оказване на първа помощ. Из целия град се виждаха оръдия, покрити със защитни платове и мрежи, а до тях — войници, които чакаха нападенията да започнат минута след минута, час след час, седмица след седмица.

Предложението бе разумно, но имаше шокиращ ефект върху семейство Фридман.

Той каза:

— Да.

Гаврътна рязко чашата с коняка и не я отдръпна, когато Питър, без да каже и дума, я напълни отново. Уили се разприказва. Благодари на Софи. И на Елизабет заради добрината й. Щял да бъде бездомен, ако не била Елизабет. Без хора като Елизабет и Питър той и Лала вероятно щели вече да не са сред живите. Или дори по-лошо…

Питър каза:

— О, хайде сега, Уили!

Но Уили като че ли не знаеше как да спре. Беше изпил и втората чаша коняк и сега сам се протегна към бутилката, за да я напълни за трети път. Лала седеше, без да помръдва дори, и гледаше втренчено съпруга си с кръглите си тъмни очи, които бяха изпълнени с ужас. Но не се опита да го спре.

Той говореше. Потокът от думи сякаш щеше да ги удави, валеше върху главите на петимата в стаята, които просто седяха и слушаха хипнотизирани. Пенелопе погледна към Питър, но замислен и сериозен, той имаше очи само за бедния объркан млад човек, който приличаше на луд. Може би Питър знаеше, че той има нужда да говори. Че все някога трябва да излее всичко това и защо не сега, когато двамата със съпругата му са на топло и безопасно място, с приятели.

Той говореше, ли говореше. И не спираше. Разказа им за неща, които беше видял, за които беше чул и за такива, които се бяха случили с негови приятели. След известно време Пенелопе не искаше да слуша повече, копнееше да запуши ушите си с ръце и да затвори очи, за да се отърве от ужасяващите образи. Но продължаваше да слуша и постепенно бе погълната от ужаса и отвращението, които нямаха нищо общо с гледането на кинопрегледите или със слушането на бюлетините по радиото, нито с четенето на вестници. Изведнъж ужасът бе персонализиран, стана личен и я сграбчи за гърлото. Безчовечността на хората бе нещо отвратително и гнусно и лична отговорност на всеки. Значи това било значението на думата ВОЙНА. Войната не означаваше само да носиш противогаз, да затъмняваш прозорците, да се кикотиш в компанията на госпожица Поусън и да боядисваш таванското помещение, за да настаниш в него евакуираните. Войната беше нещо безкрайно по-ужасно, кошмар, от който не можеш да излезеш, като просто се събудиш с благодарност. Тя трябваше да се понесе, но това можеше да стане само ако не избягаш и не заровиш главата си в пясъка, а вземеш меча и се изправиш срещу нея.

Тя нямаше меч, но рано на следващата сутрин излезе от къщата, след като каза на Софи, че отива да пазарува. Когато се върна, малко преди обяд и с празни ръце, Софи бе озадачена.

— Мислех, че отиде да пазаруваш.

Пенелопе издърпа един стол, седна и изгледа майка си през масата, след което й съобщи, че е намерила пункт за набиране на доброволци и се е записала в Женския кралски флот.