Розамунде Пилхер
Търсачите на миди (6)

Ханк

В последния момент, когато всичко бе готово за вечерята й насаме с Ханк Спотсууд, Оливия се сети, че не се е обадила на майка си с предложението да я посети на следващия ден в Глостършър, за да помързелува в събота с нея. Белият телефон беше до дивана, на който седеше. Набра номера и чу такси да приближава към дома й. Инстинктивно усети, че е Ханк. Поколеба се. Майка й обичаше да говори по телефона, да разменя новини и въпрос не можеше да става просто да се разбере с нея и да затвори. Чу таксито да спира пред вратата й, спря да набира и остави телефона на мястото му. Майка й не си лягаше преди полунощ.

Стана, оправи възглавничките и се огледа, за да се увери, че всичко е съвършено. Така беше. Приглушено осветление, питиета, лед в сребърната кофичка, тиха музика. Обърна се към огледалото над камината и оправи косата си и яката на кремавата си сатенена блуза „Шанел“. Беше си сложила малки перлени обеци, гримът й беше перлен, нежен и много женствен, за разлика от изненадващо наситените цветове, които използваше през деня. Чу вратата да се отваря и да се затваря. Стъпки. Звънецът.

Отиде да отвори, без да бърза.

Той стоеше на прага в дъжда. Мъж със силно изразени черти, привлекателен, в края на четирийсетте, в ръцете, както се очакваше, с букет червени рози с дълги стъбла.

— Здравей.

— Заповядай. Каква ужасна вечер. Но намери пътя.

— Разбира се. Без проблем.

Той влезе, тя затвори вратата и той й подаде цветята.

— Малък подарък — каза и се усмихна.

Беше забравила колко привлекателна е усмивката му и колко бели, типично по американски са зъбите му.

— О, прекрасни са! — пое ги и автоматично наведе глава, да ги помирише, но те са били принудени да цъфнат в оранжерии и нямаха аромат. — Много мило от твоя страна. Свали палтото си и си налей питие, а аз ще отида да ги сложа във вода.

Занесе ги в малката си кухня, намери ваза, напълни я с вода и сложи розите в нея така, както си бяха — без да ги подреди. Но розите винаги са си били просто грациозни. Взе вазата и се върна в дневната. Постави я с известна тържественост, на видно място върху бюрото си. Червените рози на фона на бялата стена бяха ярки като кървави капки.

Обърна се към него.

— Много мило, че си се сетил. Наля ли си питие?

— Налях си скоч. Надявам се, че нямаш нищо против — остави чашата си. — Какво да ти приготвя?

— Същото. С вода и лед.

Тя се отпусна в ъгъла на дивана, свила крака близо до тялото, и се загледа как борави с чашите и бутилките. Той й подаде питието, тя протегна ръка и го пое, а той взе своята чаша и се настани на фотьойла срещу камината, вдигайки чашата си.

— Наздраве!

— Наздраве! — каза Оливия.

Отпиха. И започнаха да разтоварят. Беше им лесно да намират думите, чувстваха се уютно един с друг. Той се възхити на къщата й заинтересува се от картините й, попита я за работата й и поиска да узнае как и на чие парти се е запознала със семейство Риджуей, на чието парти се бяха срещнали преди две вечери. А после, след тактично зададените си въпроси, започна да й разказва за себе си — в бизнеса с килими е и е в Англия заради Международната текстилна конференция, отседнал е в „Риц“. От Ню Йорк е, но се е преместил на Юг, в Далтън, Джорджия, заради работата си.

— Преместването вероятно е било голяма промяна в начина ти на живот. От Ню Йорк в Джорджия.

— Да — той сведе поглед и започна да върти чашата в ръцете си. — Но се случи в подходящ момент. Със съпругата ми се бяхме разделили наскоро и това улесни уреждането на домашните ни въпроси.

— Съжалявам.

— Няма за какво да се съжалява. Просто едно от онези неща.

— Имаш ли деца?

— Да. Двама тийнейджъри — момче и момиче.

— Виждаш ли ги достатъчно често?

— Разбира се. Прекарват лятната си ваканция с мен. Югът е добро място за децата. Могат да играят тенис през цялата година, да яздят, да плуват. Членуваме в местния клуб и така могат да се срещат с много млади хора на тяхната възраст.

— Звучи забавно.

В разговора настъпи пауза. Оливия тактично чакаше, даваше му възможност да извади от портфейла си снимките на децата си, което за щастие той не направи. Започваше да й харесва все повече и повече. Каза:

— Чашата ти е празна. Искаш ли друго питие?

Продължиха да разговарят. Насочиха се към по-сериозни теми — американските политици, икономическото равновесие между двете страни. Неговите мнения бяха едновременно либерални и практични и макар да й каза, че е гласувал за републиканците, изглеждаше дълбоко загрижен за проблемите на Третия свят. След известно време той погледна часовника си и с известна изненада осъзна, че е вече девет часа.

Тя каза:

— Мисля, че вече е време да хапнем.

Той стана, взе празните чаши и я последва в малката трапезария. Тя включи приглушеното осветление и разкри очарователно подредената маса, кристала, сребърните прибори и в средата — ранните лилии. Светлината, макар и приглушена, но все пак достатъчна, за да забележи веднага кобалтовосинята стена, покрита от пода до тавана със снимки в рамки. Вниманието му веднага бе отвлечено от храната.

— Хей, каква страхотна идея!

— Семейните снимки винаги са ми се стрували проблем. Никога не знам къде да ги сложа, и разреших въпроса, като просто покрих стената с тях.

Тя отиде зад барплота на малката кухня и взе пастет и черен хляб, а той продължаваше да стои с гръб към нея и да разглежда снимките с интереса и вниманието на посетител на художествена галерии.

— Кое е онова красиво момиче?

— Сестра ми Нанси.

— Прекрасна е.

— Беше — съгласи се Оливия. — Но се отпусна, как го казват. Напълня доста и, общо взето, се превърна в лелка на средна възраст. Но наистина беше прекрасна като момиче. Снимката е направена малко преди сватбата й.

— Къде живее?

— В Глостършър. Има две ужасни деца и скучен съпруг, а представата й за рая е да се разхожда наоколо в компанията на два лабрадора и да поздравява с висок глас всичките си приятели — той се обърна, смръщил озадачено вежди, и Оливия се засмя. — Дори не знаеш за какво говоря, нали?

— Да. Но схванах идеята — отново се обърна към снимките. — А коя е красивата дама?

— Майка ми.

— Нямаш ли снимка на баща си?

— Не. Баща ми не е жив. Но ето онова там е брат ми Ноел. Красивият мъж със сините очи.

— Наистина е красив. Женен ли е?

— Не. Вече е почти на трийсет, но все още не е женен.

— Има ли приятелка?

— Не и такава, с която да живее. Всъщност никога не е живял с жена. Ужасява се от обвързването. Разбираш ли, той е от онези мъже, които никога не приемат покана за парти, ако изникне нещо по-добро.

Раменете на Ханк се разтресоха беззвучно.

— Не си много мила, що се отнася до семейството ти.

— Знам. Но какъв е смисълът да храниш сантиментални илюзии, особено когато си достигнал моята възраст?

Излезе иззад плота и остави на масата пастета, маслото и хляба. След това запали свещите.

— А кой е това?

— Кой по-точно?

— Мъжът с момичето.

— О! — застана до него. — Козмо Хамилтън. Момичето е дъщеря му Антония.

— Хубаво дете.

— Снимката е правена преди пет години. Тя трябва вече да е на осемнайсет.

— Роднини ли са ти?

— Не. Той е приятел. Беше приятел. Любовник всъщност. Има къща в Ибиса и преди пет години живях там една година, за да си почина…

Ханк повдигна вежди.

— Една година. Това е доста време.

— Мина много бързо.

Усещаше погледа му.

— Обичаше ли го?

— Да. Никого не съм обичала повече.

— Защо не се омъжи за него… Или може би той вече е бил женен?

— Не. Беше разведен. Не се омъжих за него, защото не исках да се омъжа. И все още не искам.

— Виждаш ли се още с него?

— Не. Сбогувах се с него и това беше краят на връзката ни.

— А дъщеря му Антония?

— Не знам какво е станало с нея.

— Пишете ли си?

Оливия сви рамене.

— Изпращам му картички за Коледа. Така се разбрахме. Всяка година коледна картичка с червеношийка.

— Не ми се струва много щедро.

— Не е, нали? За теб вероятно е невъзможно да разбереш. Но важното е, че Козмо разбира — усмихна се. — Сега, ако си свършил с роднините и приятелите ми, какво ще кажеш да налееш виното и да хапнем?

 

 

Той каза:

— Утре е събота. Какво правиш обикновено в събота?

— Понякога ходя някъде за уикенда. Понякога просто си седя у дома. Отпускам се или пък каня приятели за по питие.

— Планирала ли си нещо за утре?

— Защо?

— Нямам уредени срещи. Мислех, че можем да вземем кола и да отидем някъде заедно… Ще можеш да ми покажеш така известната английска провинция, за която чувам непрекъснато, но още не съм виждал.

Бяха свършили вече с вечерята, чиниите бяха оставени на масата, светлините — изгасени. С бренди и кафе седнаха отново до камината, но този път и двамата на дивана — в двата му края, полуобърнати един към друг. Оливия бе положила тъмнокосата си глава върху възглавничката в индийско розово и бе свила краката си под себе си. Единият от скъпите й кожени пантофи бе паднал от крака й на пода. Тя каза:

— Смятах утре да посетя мама в Глостършър.

— Тя очаква ли те?

— Не. Но смятах да й се обадя, преди да си легна.

— Налага ли се да отидеш?

Оливия се замисли. Беше решила да отиде и се бе почувствала по-добре, след като бе взела решението. Но сега…

— Не. Не се налага. Но тя не беше добре напоследък, а и не съм я виждала отдавна. Трябва да отида.

— Колко ще трябва да те убеждавам, за да промениш решението си?

Оливия се усмихна. Отпи щедра глътка от силното ароматно кафе и остави чашката си точно в центъра на чинийката.

— Как ще ме убедиш?

— Мога да те изкуша с храна в ресторант четири звезди. Или с разходка край реката. Или сред природата. Ще ти предложа онова, което ти доставя най-голямо удоволствие.

Оливия се замисли.

— Предполагам, че мога да отложа посещението си за другата седмица. След като не ме очаква, няма да бъде разочарована.

— Ще дойдеш значи.

Тя взе бързо решение.

— Да, ще дойда.

— Да наема ли кола?

— Аз имам достатъчно добра собствена кола.

— Къде ще отидем?

Оливия сви рамене и остави чашката си с кафе.

— Където искаш. В Ню Форест, нагоре по реката до Хенли. А може в Кент и да разгледаме градините в Сисингхърст.

— Не може ли да решим утре?

— Щом искаш.

— В колко часа ще тръгнем?

— Рано, мисля. За да излезем от Лондон, преди движението да е станало непоносимо.

— В такъв случай може би е време да се върна в хотела.

— Да — каза Оливия. — Може би е време.

Но нито един от двамата не помръдна. Погледите им се срещнаха и се задържаха. Беше много тихо. Музиката бе спряла, тъй като дискът отдавна бе свършил, дъждът плющеше по прозореца. Мина кола, а малкият часовник на лавицата над камината отброяваше секундите. Беше почти един часа след полунощ.

Той се премести към нея — нещо, което тя знаеше, че ще направи — и я прегърна така, че главата й вече почиваше не върху възглавничката, а върху широките му гърди. С другата ръка отметна косата от бузата й, повдигна брадичката й, наведе се и я целуна по устата. Ръката му се спусна към шията й, а после към извивката на малките й гърди. Каза:

— Цялата вечер очаквам това.

— А на мен ми се искаше да го направиш.

— Щом ще тръгваме толкова рано сутринта, не е ли глупаво да измина целия този път до „Риц“, за да поспя четири часа, а после да се върна при теб?

— Ужасно глупаво.

— Може ли да остана?

— Защо не?

Той се отдръпна леко назад и сведе поглед към обърнатото й нагоре лице, а очите му изразяваха едновременно желание и леко учудване.

— Но нямам нито бръснач, нито четка за зъби.

— Аз имам. Нови, които държа за гости. Или за спешни случаи.

Той се засмя.

— Ти си удивителна жена.

— Казвали са ми го.

 

 

Оливия се събуди рано, както винаги. В седем и половина сутринта. Завесите бяха спуснати, но помежду им имаше пролука и въздухът нахлуваше в стаята, свеж и студен. Току-що се бе съмнало, небето бе ясно. Може би денят щеше да е чудесен.

Тя остана да лежи, сънена и отпусната, усмихната доволно, спомняща си изминалата нощ и предвкусваща удоволствията на предстоящия ден. Обърна глава и загледа с огромно задоволство мъжа, който спеше в другата половина на огромното легло. Едната му ръка бе под главата, другата лежеше върху дебелото бяло одеяло. Беше силно загоряла, както и цялото му здраво и по младежки стегнато тяло, и обсипана със златисти косъмчета. Протегна ръка и я докосна — така, както би докоснала порцелан или статуя, само заради чисто чувственото удоволствие да усети формата и извивката й под върховете на пръстите си. Лекото й докосване не го обезпокои и когато тя отдръпна ръката си, пак не го събуди.

Сънливостта й я бе напуснала, заменена от обичайната и неспокойна енергия. Вече беше съвсем будна и нетърпелива да тръгне. Седна предпазливо в леглото, отметна завивките и стана. Напъха босите си крака в пантофите и протегна ръка към бледорозовия вълнен халат. Облече го и завърза копринените му връзки около тънката си талия. Излезе от спалнята, затвори тихо вратата след себе си и слезе по стълбите.

Дръпна завесите и видя, че денят наистина обещава да бъде съвършен. Миналата нощ бе застудяло, но сега небето беше безоблачно и първите коси лъчи на зимното слънце вече проникваха в безлюдната улица. Отвори входната врата, взе млякото занесе го в кухнята и го прибра в хладилника. Нареди в съдомиялната чиниите, останали на масата след вечерята, и подреди масата за закуска. Сложи кафе да се вари, приготви яйца с бекон и овесена каша. Върна се в дневната, оправи възглавничките, изми чашите и запали камината. Розите, които й бе подарил, започваха да се разтварят, венчелистчетата се извиваха и приличаха на ръце, които молят. Спря се, за да ги помирише, но, бедните, все още не излъчваха аромат. „Няма значение, каза им, пак сте красиви. И трябва да се задоволите с красивия си външен вид.“

Изтрака капакът на пощенската кутия и пощата падна на килимчето до входната врата. Беше прекосила наполовина стаята, за да я вземе, когато звънна телефонът. Втурна се да го вдигне, защото не искаше да разбуди мъжа, който продължаваше да спи на горния етаж.

— Ало.

В огледалото над камината виждаше отражението на лицето си — без грим, а тъмната й коса се бе спуснала над едната й буза. Отметна я назад и тъй като не бяха й отговорили, повтори:

— Ало?

Чуха се пукане и жужене и накрая женски глас:

— Оливия?

— Да.

— Обажда се Антония.

— Антония?

— Антония Хамилтън. Дъщерята на Козмо.

— Антония! — Оливия се отпусна в ъгъла на дивана, подви крака и притисна слушалката към ухото си. — Откъде се обаждаш?

— От Ибиса.

— Чува се така, сякаш си в съседната стая.

— Знам. Връзката е добра. Слава богу.

Нещо в младежкия глас привлече вниманието й. Усмивката й се стопи, пръстите й стиснаха здраво гладката бяла слушалка.

— Защо се обаждаш?

— Трябва да знаеш, Оливия. Мисля, че е доста тъжно. Баща ми почина.

Мъртъв. Козмо беше мъртъв.

— Мъртъв — прошепна думата, без дори да знае, че е излязла от устата й.

— Почина късно в четвъртък вечерта в болницата… Погребението беше вчера.

— Но… — Козмо беше мъртъв. Не беше за вярване. — Но… как? Защо?

— Аз… Не мога да ти кажа, не и по телефона.

Антония беше без Козмо в Ибиса.

— Откъде се обаждаш?

— От бара на Педро.

— А къде живееш?

— В „Кен Делт“.

— Сама ли си там?

— Не. Томеу и Мария се преместиха при мен, за да ми правят компания.

— Но…

— Оливия, трябва да дойда в Лондон. Не мога да остана тук, защото къщата не е на татко и… и по хиляди други причини. И ще трябва да си намеря работа. Ако дойда… ще може ли да остана при теб няколко дни, докато уредя нещата си? Не бих те молила, ако имаше към кого друг да се обърна.

Оливия се колебаеше и се мразеше заради колебанието си, но всеки неин инстинкт крещеше срещу нахлуването на когото и да било, дори и на Антония, в скъпоценното лично пространство на дома и живота й.

— А… а майка ти?

— Тя се омъжи втори път. Сега живее на Север, близо до Хадърсфийлд. Не искам да ходя там… И това ще ти обясня по-късно. Само за няколко дни, както казах, докато се организирам.

— Кога искаш да дойдеш?

— Следващата седмица. Може би във вторник, ако успея да намеря свободно място за някой полет. Ще бъде наистина само за няколко дни, Оливия.

Умолителната нотка в гласа й, долитащ по километрите телефонен кабел, така млад и уязвим като на дете… Неочаквано Оливия си спомни Антония такава, каквато я бе видяла за първи път, да тича през залата за пристигащи пътници на летището, за да се хвърли в прегръдките на Козмо. „Антония те моли за помощ, глупава краво, каза си. Дъщерята на Козмо, а Козмо е мъртъв, а фактът, че се обръща към теб, е най-големият комплимент, който може да ти направи. Поне веднъж в живота си престани да мислиш само за себе си.“

Усмихна се, сякаш Антония можеше да я види. Усмивката трябваше да я успокои и да я окуражи. Каза топло.

— Разбира се, че може да дойдеш. Съобщи ми кога пристига самолетът ти, и ще те посрещна на „Хийтроу“. И тогава ще ми разкажеш всичко.

— О, ти си истинска светица. Няма да ти създавам проблеми.

— Разбира се, че няма — с практичния си ум започна да обмисля други евентуални трудности. — Имаш ли достатъчно пари?

— О! — в гласа на Антония се долови изненада, като че ли въобще не се беше замислила за подобни подробности. И вероятно не беше. — Така мисля.

— Имаш ли достатъчно да платиш самолетния билет?

— Да, така мисля.

— Тогава ми се обади и ще те чакам.

— Много ти благодаря. И… съжалявам, че трябваше да ти съобщя за татко…

— Аз също съжалявам за него — това бяха най-слабо изразените чувства в живота й. Затвори очи, за да прогони болката от загубата, която дори не бе осмислила още напълно. — Той беше много специален човек.

— Да — Антония плачеше. Чуваше хлипанията й и едва ли не виждаше сълзите й. — Да… Дочуване, Оливия.

— Дочуване.

Антония затвори.

След малко Оливия тромаво върна слушалката на мястото й. Изведнъж й стана студено. Сгушена в ъгъла на дивана, се обгърна с ръце и огледа блестящата от чистота и подредена дневна, в която нищо не се беше променило и все пак всичко беше различно. Защото Козмо го нямаше, беше мъртъв. И остатъка от живота си Оливия щеше да живее в свят, в който Козмо го нямаше. Спомни си онази топла вечер, в която седяха пред бара на Педро и слушаха момчето да изпълнява концерта на Родриго за китара, а нощта бе изпълнена с музиката на Испания. Защо се сети точно за това, когато имаше толкова скъпи спомени от връзката си с Козмо?

Чу стъпки и вдигна поглед. Ханк Спотсууд слизаше по стълбите. Беше облякъл огромния й бял халат за баня и не изглеждаше смешно в него, защото халатът и бездруго беше мъжки. Беше доволна, че не изглежда смешно. Не би могла да го понесе в този момент, ако изглеждаше смешно. Това бе истинска лудост, защото какво значение имаше как изглежда той, след като Козмо беше мъртъв?

Гледаше го безмълвно. Той каза:

— Чух те да говориш по телефона.

— Надявах се да не те събудя.

Не знаеше, че е смъртнобледа, а тъмните й очи бяха като две дупки в лицето й.

— Какво има? — попита той.

Брадата му бе набола, косата му бе рошава. Замисли се за изминалата нощ и се зарадва, че той бе останал.

— Козмо е починал. Мъжът, за когото ти разказах снощи. Мъжът от Ибиса.

— О, мили боже!

Седна до нея, взе я безмълвно в прегръдките си, като че тя беше наранено дете, което имаше нужда от утеха. Притисна лице към собствената си хавлия, тя отчаяно се молеше да може да заплаче. Копнееше сълзите да се излеят, мъката да намери някакъв физически отдушник и така да намали болката, която я стискаше право за гърлото. Но това не се случи. Никога не плачеше.

— С кого говори по телефона?

— С дъщерята на Козмо, Антония. Бедното дете. Починал е в четвъртък вечер. Погребението е било вчера. Не знам нищо повече.

— На колко години беше?

— На около шейсет… предполагам. Но толкова млад.

— Какво се е случило?

— Не знам. Не искаше да ми каже по телефона. Каза само, че е починал в болницата. Тя… иска да дойде в Лондон. Ще пристигне следващата седмица. И ще остане при мен няколко дни.

Той не каза нищо, но я прегърна още по-здраво и я потупа по рамото, сякаш се опитваше да успокои силно напрегнато животно. След малко тя се поуспокои. Престана да усеща студ. Отскубна се от прегръдката му и вече спокойна и отново себе си, го отблъсна леко.

— Съжалявам — извини се. — Обикновено ме съм такова емоционална.

— Има ли нещо, което мога да направя?

— Никой нищо не може да направи. Всичко е свършено.

— А плановете ни за днес? Искаш ли да се откажем? Просто ще изчезна, няма да се мяркам пред очите ти, ако предпочиташ. Може би искаш да останеш сама.

— Не, не искам да бъда сама. Последното, което искам, е да бъда сама — след като подреди разбърканите си мисли, разбра, че най-важното в този момент бе да съобщи на майка си за смъртта на Козмо. — Но се страхувам, че Сисингхърст и Хенли отпадат. Ще се наложи все пак да отида до Глостършър и да се видя с майка ми. Казах ти, че тя не беше добре напоследък, но не и че прекара лек инфаркт. А толкова много обичаше Козмо. Дойде ни на гости, когато живеех в Ибиса. Толкова щастливо време беше. Едно от най-щастливите в живота ми. Трябва да й кажа за смъртта му, и то не по телефона — погледна го. — Имаш ли нещо против да дойдеш с мен? Опасявам се, че пътуването е дълго, но тя ще ни поднесе прекрасен обяд и ще прекараме един спокоен следобед с нея.

— Ще се радвам да дойда. Ще те закарам.

Беше като скала. Тя успя да се усмихне, изпълнена с благодарност.

— Ще й се обадя — протегна ръка към телефонната слушалка. — И ще й кажа да ни чака за обяд.

— Не може ли да я изведем на обяд?

Оливия набра номера.

— Не познаваш майка ми.

Той прие думите й и се изправи.

— Усещам аромата на кафе отбеляза. — Какво ще кажеш да приготвя закуска?

Потеглиха в девет часа. Оливия седеше на предната седалка на собственото си алфа ромео, а Ханк шофираше. Отначало изключително внимателно, като все се опитваше да запомни в коя лента на платното трябва да остане, но след като спряха да заредят, стана по-уверен, набра скорост и поеха по магистралата към Оксфорд със стабилните 130 километра в час.

Не разговаряха. Неговото внимание бе погълнато от пътя и трафика. Оливия бе доволна от мълчанието, бе заровила брадичка дълбоко в яката на коженото си палто, гледайки, но не виждайки мрачния пейзаж, който прелиташе край прозореца.

Но след Оксфорд нещата се пооправиха. Денят искреше, макар и зимен, а с издигането на слънцето в зимното небе скрежът по тревата и полята се разтопи; голите дървета хвърляха дълги сенки върху шосето. Фермерите бяха започнали да орат и ята чайки следваха тракторите и браздите по току-що обърнатата черна пръст. Минаха през малки и оживени в съботната утрин градчета. Тесните улици бяха отеснели още повече от редиците автомобили, паркирани пред магазините за уикендския пазар, тротоарите гъмжаха от майки, деца и детски колички, а количките на супермаркета превозваха до автомобилите дрехи, играчки, балони, цветя, пресни плодове и зеленчуци и какво ли още не. По паветата на двора пред една селска кръчма още по-навътре в провинцията отекваха конски копита, въздухът бе изпълнен с рева на ловджийските рогове и виковете на ловджиите, които сияеха в розовите си сака. Ханк не можеше да повярва на късмета си.

— Господи, погледни това! — повтаряше непрекъснато. Канеше се да спре, за да погледа, но един млад полицай твърдо му махна да продължи. И той се подчини, макар и с голяма неохота, поглеждайки през рамо към традиционната английска сцена. — Изглеждаше като от филм с тази стара странноприемница с панирания двор. Трябваше да си взема фотоапарата.

Оливия беше доволна заради него.

— Не можеш да се оплачеш, че не получаваш онова, което си искал. Можеше да обиколим цялата страна и пак да не видим нещо такова.

Пред тях вече се простираха земите на Котсуолд. Пътищата станаха по-тесни, виеха се през кални ливади и минаваха по малки каменни мостове. На слънчевата светлина блестяха къщи и стопански постройки, изградени от добивания в Котсуолд жълт камък, пред къщите имаше градинки, които през лятото избуяваха в богатство от цветове, а в овощните градини растяха сливови и ябълкови дървета.

— Мога да разбера желанието на майка ти да живее тук. Никога не съм виждал такава природа. И всичко е толкова зелено.

— Може да ти се види странно, но тя не дойде тук заради красивата природа. Когато продаде къщата в Лондон, възнамеряваше да отиде да живее в Корнуол. Живяла е там като дете и копнееше да се върне в земята на детството си. Но сестра ми Нанси реши, че Корнуол е прекалено далеч и че тя ще трябва да живее отделена от всичките си деца. И й намери тази къща. Както се оказа, това е било за добро, но по онова време бях ядосана на сестра ми, че се намесва така грубо в живота й.

— Майка ти сама ли живее?

— Да. В това е проблемът. Лекарите казват, че не бива да живее повече сама. Нанси смята, че трябва да й намерим икономка, но знам, че майка ми би се възпротивила с всички сили. Тя е ужасно независима, а и не е толкова стара. Само на шейсет и четири е. Чувствам, че ще бъде обида за интелигентността й, ако започнем да се държим с нея като със слабоумна. Тя въобще не се спира. Готви, грижи се за градината, приема гости, чете всичко, което й попадне, слуша музика и говори дълго по телефона. Понякога пътува в чужбина, за да се види с приятели. Обикновено ходи до Франция, баща й е бил художник и като дете е прекарвала доста време в Париж обърна се и се усмихна на Ханк. — Но защо ти разказвам за майка си? След малко ще можеш и сам да я видиш.

— На нея харесва ли й Ибиса?

— Обожава острова. Козмо живееше в стара селска къща навътре в острова. Беше много идилично. Точно каквото майка ми обича. Щом й останеше свободна минута, отиваше в градината с чифт лозарски ножици в ръце точно както ако си беше у дома.

— Познава ли Антония?

— Да. Гостуваха ни на Ибиса по едно и също време. Станаха големи приятелки. Между тях не съществуваше бариерата на възрастта. Майка ми умее прекрасно да общува с младите. Много по-добре, отколкото аз бих могла, ако някога ми се наложи — замълча за малко, после добави в импулсивен пристъп на откровение: — Не съм сигурна в себе си дори сега. Искам да помогна на детето на Козмо, но не ми допада идеята някой да живее с мен независимо за колко кратко. Не е ли срамно?

— Не. Естествено е. Тя колко ще остане?

— Докато си намери работа, предполагам. И квартира.

— А има ли някакви квалификации за работа?

— Нямам представа.

Вероятно нямаше. Оливия въздъхна дълбоко. Сутрешните събития я бяха изтощили емоционално и физически. Не само че не се бе справила с шока и мъката от смъртта на Козмо, но и на всичко отгоре се чувстваше обсадена от проблемите на други хора. Антония щеше да пристигне и да остане при нея, щеше да се наложи да я утешава, да я окуражава и да я подкрепя и накрая вероятно дори да й намери работа. Нанси щеше да продължи да й се обажда и да й досажда с въпроса за икономката на майка им, докато майка им щеше да се бори със зъби и нокти, за да остане сама. И още…

Потокът от мисли изведнъж секна. После внимателно се върнаха. Нанси. Майка им. Антония. Но, разбира се. Ето го и решението. Проблемите, когато се решават заедно, успешно се ликвидират един друг и резултатът е съвършен като самата простота.

Тя каза:

— Току-що ми хрумна блестяща идея.

— Каква?

— Антония може да дойде да живее с майка ми.

Ако очакваше незабавен ентусиазъм от него, то това не се случи. Ханк обмисли думите й, преди предпазливо да попита:

— Но дали тя ще иска?

— Разбира се. Казах ти — тя обожава мами. Антония не искаше тя да си тръгва, когато двете ни гостуваха в Ибиса. И какво по-добро за Антония, която току-що е изгубила баща си, да прекара няколко седмици на това тихо място под грижите на майка ми, преди да започне да обикаля улиците на Лондон, търсейки си работа?

— Тук си права.

— А и мами няма да се чувства така, както би се чувствала в компанията на икономка. Ще има приятел до себе си. Ще й го предложа още днес. Ще видим какво мисли. Но съм почти сигурна, че няма да откаже.

Решаването на проблемите и вземането на решения винаги я зареждаха с живот и енергия и тя изведнъж се почувства по-добре. Седна, свали сенника и се огледа в огледалото на гърба му. Видя лицето си, все още смъртнобледо, а под очите й имаше сини петна, сякаш някой я бе удрял. Тъмната яка на коженото й палто подчертаваше бледността й. Надяваше се, че майка й няма да направи някоя забележка за това. Сложи червило на устните си, вчеса косата си, събра сенника и отново насочи вниманието си върху пътя.

Вече бяха преминали през Бърфорд и им оставаха само около 4 километра, а пътят й беше познат.

— Тук трябва да завием надясно съобщи на Ханк.

Колата пое по тясно шосе и те видяха табелата с надпис „Темпъл Падли“. Той намали рязко и буквално запълзяха. Пътят се изкачваше нагоре, криволичеше по хълмовете и като стигнаха горе, селото се разкри пред тях сгушено в долината, а край него се виеше Уиндраш със сребристите си води. Появиха се и първите къщи, изградени от жълт камък, много стари и красиви. Видяха старата църква, заслонена от тисовите дървета. Мъж водеше пред себе си стадо овце, а пред кръчмата, която носеше името „Съдли Армс“, имаше спрени автомобили. Тук спря и Ханк и изключи двигателя.

Леко изненадана, Оливия се обърна и го погледна.

— Да не би да имаш нужда от едно питие? — попита учтиво.

Той се усмихна и поклати глава.

— Не. Но мисля, че би искала да прекараш известно време насаме с майка си. Ще сляза тук и ще дойда по-късно, ако ми обясниш как да намеря къщата.

— Третата по-нататък по пътя. Вдясно, с бяла порта. Но няма нужда да ме оставяш сама.

— Знам — потупа я по ръката. Но мисля, че така ще бъде по-лесно и за двете ви.

— Много си сладък — каза тя и беше искрена.

— Иска ми се да занеса нещо на майка ти. Дали тук ще ми продадат две бутилки вино?

— Да, особено ако кажеш, че са за госпожа Кийлинг. Вероятно ще ти продаде от най-скъпото си бордо.

Той се усмихна широко, отвори вратата и слезе. Тя проследи как прекосява павирания двор и се скрива в кръчмата, като внимателно навежда глава, за да не я удари в горния праг. Тя разкопча колана си, седна зад кормилото и запали двигателя. Беше почти дванайсет часа.

 

 

Пенелопе Кийлинг стоеше насред топлата си и уютна кухня и се опитваше да си спомни какво трябваше да свърши. След това реши, че вероятно няма какво повече да прави, тъй като всичко бе готово. Бе намерила време дори да се качи горе и да смени работните си дрехи с подходящи за неочакваните гости. Оливия винаги бе толкова елегантна и човек можеше поне да се постарае за нея. Затова бе облякла плътна пола от брокат (която много обичаше и беше много стара, всъщност полата беше ушита от стари завеси), мъжка вълнена риза на райета и жилетка без ръкави с цвета на макове. Дългите й чорапи бяха тъмни и дебели, обувките й — тежки и с връзки. На врата й висяха златни верижки, косата й беше направена наскоро и след като пръсна зад ушите си малко парфюм, я обхвана празнично настроение и усети тръпката от очакването. Оливия я посещаваше рядко, поради което гостуванията й ставаха само по-скъпи и по-ценни, и Пенелопе започна с приготовленията за обяда още щом й се обадиха рано сутринта.

Но вече всичко бе готово. Огънят в дневната бе запален, напитките — сервирани, виното — изстудено. Тук, в кухнята, ухаеше на бавно печащо се говеждо филе с лук и картофи. Сама бе приготвила хлебчетата, обелила ябълките и настъргала морковите. По-късно щеше да нареди различните видове сирене върху подноса, да смели кафе и да го сервира с хубавата сметана, която бе купила от селската мандра. Сложи престилка, за да не изцапа дрехите си, изми разпръснатите из кухнята мръсни съдини и ги нареди върху сушилника. Прибра тенджерите, избърса масата с влажен парцал, напълни каната с вода и поля здравеца си. След това развърза престилката и я окачи на гвоздея.

Пералнята бе спряла. Тъй като нямаше сушилня, переше само когато денят бе хубав, за да можеше дрехите да изсъхнат бързо.

Обичаше прането да съхне на открито, защото тогава ухаеше свежо и се гладеше много по-лесно. Оливия и приятелят й щяха да пристигнат всеки момент, но въпреки това взе голямата плетена кошница и извади прането в нея. Мина през оранжерията и излезе в градината. Прекоси моравата, мина през отвора в живия плет и се озова в овощната градина. Едната й половина бе преработена в зеленчукова градина, която даваше изобилен плод, но другата си оставаше така, както беше при покупката на къщата — с изкривени от старост ябълкови дървета и обсипана с глогини. Между три дървета беше опънато дълго въже и тук Пенелопе започна да простира. Едно от огромните удоволствия за нея беше да простира в ярка и ясна утрин. Някъде чуруликаше дрозд, а луковиците вече се подаваха от влажната земя. Беше ги засадила сама. Бяха хиляди глухарчета, минзухари и кокичета. Когато тези цветя преминеха, тревата ставаше наситенозелена и други диви цветя надигаха главици. Иглика, метличина и алени макове. И всички те израстваха от семена, които сама бе разпръснала.

На лекия бриз се развяха чаршафи, ризи, калъфки за възглавници, чорапи и нощници. Когато изпразни кошницата, тя я вдигна и си тръгна, но бавно, без да бърза, като първо се отби в зеленчуковата си градина, за да провери дали зайците не са нагризали младото пролетно зеле, а после се спря до калиновия храст, чието тънко стъбло бе задушено от тъмнорозовите цветове, които носеха аромата на лятото. Щеше да вземе лозарските ножици и да отреже едно-две клончета, за да внесе аромата им в дневната. Запъти се да си влезе, но вниманието й отново бе отвлечено — този път от прекрасната гледка на къщата зад широката зелена морава. Та се издигаше окъпана в слънчева светлина на фона на голите дъбове и ясното синьо небе. Беше дълга и ниска варосана панелна постройка, а тръстиковият покрив се подаваше навън от горните прозорци като гъсти вежди. „Подмоурс Теч“^[1]. Оливия смяташе името за смешно и се смущаваше всеки път, когато трябваше да го произнесе. Дори беше предложила на Пенелопе да измисли някакво друго за старата къща. Но Пенелопе знаеше, че имената на къщите, също като имената на хората, не може да се променят. Освен това бе научила от викария, че Уилям Подмоур слагал тръстикови покриви на къщите в селото преди двеста години и къщата носи неговото име. С което въпросът приключваше.

Някога къщата е била разделена на две, но някой от предишните собственици бе избил разделящата двете половини стена. Това означаваше, че къщата има два входа, две стълбища и две бани. Означаваше също, че се влизаше от една стая в друга, което затрудняваше малко усамотението. И така, на долния етаж бяха кухнята, трапезарията, дневната и старата кухня на някогашната втора къща, където сега Пенелопе държеше градинските си принадлежности — сламената шапка, гумените ботуши, престилките, сандъчетата за цветя, ножиците, мотиките и така нататък. Над нея беше малката стая, в която бяха натъпкани вещите на Ноел, а после следваха в редица три големи спални. Стаята над кухнята беше нейната.

По дължината на цялата къща се простираше таванско помещение. Там беше прибрано всичко, което Пенелопе нямаше сърце да изхвърли, след като продаде къщата на „Оукли стрийт“ и за което нямаше място никъде другаде. Пет години вече си обещаваше, че тази зима ще разчисти, но всеки път, когато изкачеше недотам стабилните стъпала и се огледаше, се обезкуражаваше от количеството работа, която трябваше да свърши, и отново отлагаше.

Когато се нанесе тук, в градината бяха избуяли бурени, но за нея това бе част от забавлението. Беше вманиачена на тема градинарство и прекарваше всеки свободен момент навън — плевеше, копаеше лехи, тореше, режеше мъртвите дървета, садеше, орязваше храстите. Сега, след пет години, можеше да се изправи в градината и да огледа гордо плодовете на труда си. И тогава забравяше за Оливия и дори за времето. Често го правеше. И тогава времето губеше своето значение. Това бе едно от добрите неща на остаряването — човек не бързаше непрекъснато. През целия си живот Пенелопе се бе грижила за другите, но сега нямаше за кого другиго да мисли, освен за себе си. Имаше време да поспре и да се огледа и като се огледа, да си спомни. И така полезрението й се разширяваше — както гледката се открива от върха на планина — и със съзнанието, че е стигнала толкова далеч, беше смешно да не поспре и да не й се наслади.

Разбира се, възрастта идваше и с ужасните си недостатъци. Самота и болести. Хората непрекъснато говореха за самотата на старите хора, но на шейсет и четири, което не се смяташе за чак такова напреднала възраст, Пенелопе се наслаждаваше на усамотението си. Никога преди не беше живяла сама и в началото това й се видя странно, но постепенно се научи да приема самотата като благословия и да й се наслаждава. Това означаваше, че сутрин може да стане от леглото, когато пожелае, да се протегне лениво или да стои будна до два сутринта, за да слуша някои концерт. Храната бе другото нещо. Цял живот бе готвила за семейството и приятелите си. Беше отлична готвачка, но с течение на времето бе открила, че би искала да си почине дори от това и че е склонна да яде отвратителна според другите храна. Студен печен зелен боб, който ядеше с лъжица направо от тавата. Бутилирана сметана върху марулите и туршия, която би се срамувала да сервира на масата на „Оукли стрийт“. Дори болестите си имаха своите добри страни. След лекото неразположение преди месец, което лекарите настояваха да наричат инфаркт, за първи път в живота си осъзнаваше, че е смъртна. Това не я плашеше, защото никога не се бе страхувала от смъртта, но изостри възприятията й и й напомни за греховете, за които църквата непрекъснато предупреждаваше. Тя не бе особено религиозна и не размишляваше върху греховете си, които от гледна точка на църквата вероятно бяха хиляди, но сега започна да изрежда наум нещата, които не бе успяла да свърши. Като например изкачването на планините в Бутан, прекосяването на Сирийската пустиня и посещаването на руините в Палмира. Приемаше, че вече вероятно никога не би ги извършила, както и че нямаше да удовлетвори почти болезнения копнеж и да се завърне в Порткерис.

Четирийсет години бе прекалено дълго време. Тогава — в края на войната, се сбогува с баща си, качи се на влака с Нанси и замина за Лондон. Старецът почина следващата година и тя остави Нанси на грижите на свекърва си, за да отиде до Корнуол за погребението. Двете с Дорис останаха два дни след погребението, за да разчистят „Карн Котидж“ от вещите му, а после тя трябваше да се върне в Лондон към отговорностите си на майка и съпруга. И оттогава не бе стъпвала в Корнуол. А много искаше. Казваше си, че ще води там децата през ваканциите. Че те ще играят по плажовете, по които бе играла и тя, че ще търсят диви цветя из блатата. Но това изобщо не стана. Защо не се върна там? Какво се случи с годините, които бързо отминаваха — като пословичната бързотечаща вода под моста? Възможностите идваха и си отиваха, но тя никога не ги улови, главно защото нямаше време, нито пари за билети за влака, защото беше прекалено заета да се грижи за голямата къща, да се разправя с наемателите, да отглежда децата, да се справя с Амброуз.

Беше задържала „Карн Котидж“ четири години. Отказваше да продаде къщата, да признае, че никога няма да се върне там. Четири години тя бе давана чрез агент под наем на различни наематели и през цялото това време си казваше, че някой ден ще се върне там. Че ще заведе децата и ще им покаже квадратната бяла къща на върха на хълма със скритата зад високия жив плет градина и разкриващата се към залива и фара гледка.

Това продължи, докато накрая, по времето, когато бе в едно от най-тежките си финансови състояния, агентът я уведоми, че една възрастна двойка иска да види къщата и евентуално да я купи, за да има къде да живее след пенсионирането си. Освен че бяха възрастни, бяха и богати. Пенелопе, която по онова време се бореше да задържи главата си над водата с трите деца в училищна възраст и безполезен съпруг, откри, че не й остава нищо друго, освен да приеме щедрото им предложение. И така продаде „Карн Котидж“.

След това вече нито веднъж не помисли да се върне в Корнуол. Когато продаде къщата на „Оукли стрийт“, изрази желание да се върне да живее там, представяйки си изгладена от гранит малка къща с палма в градината, но Нанси я разубеди, което вероятно бе за добро. Освен това трябва да се отдаде дължимото на Нанси, защото Пенелопе се влюби в „Подмоурс Теч“ от пръв поглед и осъзна, че не иска да живее никъде другаде.

Но все пак… Щеше да е хубаво, ако можеше да отиде поне веднъж в Порткерис, преди да умре. Можеше да отседне при Дорис. Може би Оливия щеше да се съгласи да отиде с нея.

 

 

Алфа ромеото на Оливия мина през отворената порта и пое по покритата с чакъл алея, мина покрай порутения дървен навес, който служеше едновременно за гараж и склад за инструменти и спря пред задния вход на „Подмоурс Теч“. Наполовина остъклената врата водеше към веранда, покрита с плочки. Там окачваха палтата и шлиферите, шапките, чадърите. Сега се виждаше колекция от шапки, синьо-бял чадър, няколко бастуна и стикове за голф. От верандата се влизаше направо в кухнята, в която бе топло и миришеше на печено говеждо.

— Мами?

Не последва отговор. Оливия прекоси кухнята, влезе в оранжерията и веднага видя майка си в далечния край на моравата. Пенелопе стоеше неподвижно, като изпаднала в транс, с празната кошница на хълбок, а лекият бриз развяваше косата й.

Оливия отвори вратата към градината и се озова на студената, но ярка слънчева светлина.

— Ехо!

Пенелопе се стресна леко, видя дъщеря си и веднага тръгна да я посрещне.

— Мила.

Оливия не я беше виждала след боледуването и сега тревожно търсеше някакви признаци за промяна, като същевременно се страхуваше, че ще ги открие. Но като се изключеше лекото отслабване, майка й изглеждаше в добро здраве. Бузите й бяха румени, а походката — както винаги, по младежки пъргава. Не й се искаше да заличи щастливото изражение от лицето й с новината за смъртта на Козмо. Хрумна й, че може би хората са живи за някого, докато не разбере, че са мъртви. Може би дори беше жалко, че новините за смъртта въобще се съобщаваха.

— Оливия, как се радвам да те видя!

Защо стоиш тук с празната кошница в ръце?

— Ей така — стоя и гледам. Какъв божествен ден. Добре ли пътувахте? — погледна над рамото на Оливия. — Къде е приятелят ти?

— Отби се в кръчмата да ти купи подарък.

— Нямаше нужда.

Мина покрай Оливия и влезе вътре, след като внимателно избърса краката си върху килимчето. Оливия я последва и затвори вратата. Подът на оранжерията бе каменен, а тя бе обзаведена с плетени столове и с табуретки и възглавнички от избелял крепон. Тук беше много топло, зеленината бе избуяла, имаше много растения в саксии, въздухът бе натежал от аромата на фрезиите — любимите цветя на Пенелопе.

— Той просто прояви такт — Оливия остави чантата си върху масата от борово дърво. — Трябва да ти кажа нещо.

Пенелопе остави кошницата до чантата й и се обърна към дъщеря си. Усмивката й бавно се стопи, красивите й тъмни очи се изпълниха с тревога, но гласът й бе твърд и силен, както винаги, когато каза:

— Оливия, бледа си като призрак.

Това окуражи Оливия:

— Знам. Научих едва тази сутрин. Тъжна новина, страхувам се. Починал е Козмо.

— Козмо. Козмо Хамилтън? Починал е?

— Антония ми се обади от Ибиса.

— Козмо — повтори тя, а лицето й изразяваше безмерна мъка. — Не мога да повярвам… Този мил човек!

Не заплака, а и Оливия знаеше, че няма да пролее и сълза. Майка й никога не плачеше. През целия си живот тя нито веднъж не я бе видяла да плаче. Но бе пребледняла и инстинктивно сложи длан на гърдите си, сякаш искаше да спре бясно препускащото си сърце.

— Този толкова мил човек. О, мила моя, дълбоко съжалявам. Бяхте много един за друг. Добре ли си?

— А ти добре ли си? Страхувах се да ти кажа.

— Само съм шокирана. Така внезапно — потърси с ръка стол, намери и го придърпа. Бавно се отпусна на него.

Оливия се разтревожи.

— Мами?

— Толкова е глупаво. Чувствам се малко странно.

— Какво ще кажеш за глътка бренди?

Пенелопе се поусмихна и затвори очи.

— Каква блестяща идея!

— Ще донеса.

— Във…

— Знам къде е — побутна друг стол напред. — Вдигни краката си. И стой тук… Няма да се бавя…

Бутилката с бренди винаги стоеше в шкафа в трапезарията. Намери я и я занесе в кухнята, извади чаши от шкафа и напълни щедро двете до половината — лекарствена доза. Ръката й трепереше и бутилката се удряше в чашата. Разля малко върху масата, но това нямаше значение. Нищо нямаше значение, освен мами и болното й сърце. Господи, не позволявай да получи втори инфаркт. Взе двете чаши и се върна в оранжерията.

— Ето.

Постави питието в ръката на майка си. Отпиха мълчаливо. Брендито ги стопли и успокои. След две глътки Пенелопе дори успя да се усмихне.

— Смяташ ли подобна отчаяна нужда от питие за старческа слабост?

— Не. Аз също имах нужда от глътка алкохол.

— Бедната ми! — отпи още малко. Бузите й отново поруменяха.

— А сега ми разкажи всичко отначало.

Оливия се подчини. Но нямаше много за разказване.

— Обичаше го, нали?

Това не бе въпрос, а твърдение.

— Да. Обичах го. През онази година той бе част от мен. Промени ме — нещо, което никой друг не успя да направи.

— Трябваше да се омъжиш за него.

— Той поиска. Но аз не можех, мами. Просто не можех.

— Иска ми се да се беше омъжила.

— Недей. По-добре съм си сама.

Пенелопе кимна. Разбра я. Прие го.

— А Антония? Кажи ми за нея. Бедното дете. Била ли е там, когато се е случило?

— Да.

— Какво ще стане с нея? Дали ще остане на Ибиса?

— Не. Не може. Къщата не беше на Козмо. Тя няма къде да живее. Майка й се е омъжила повторно и се преместила на Север. Предполагам също, че не разполага с много пари.

— Но какво ще прави?

— Връща се в Англия. Следващата седмица. В Лондон. Ще остане при мен ден-два. Каза, че трябва да си намери работа.

— Но тя е толкова млада. На колко е сега?

— Осемнайсет. Вече не е дете.

— А беше такова мило дете.

— Искаш ли да я видиш отново?

— Повече от всичко на света.

— Би ли… — Оливия отпи от брендито. То изгори гърлото й, стопли стомаха й, изпълни я със сила и смелост. — Би ли я приела тук, при теб? Да живее с теб месец-два?

— Защо задаваш този въпрос?

— По няколко причини. Защото мисля, че Антония ще има нужда от време, за да реши какво ще прави с живота си. И защото Нанси не ме оставя на мира и все повтаря, че според лекарите не бива да живееш повече сама.

Каза всичко това без никакво увъртаме, както винаги говореше с майка си — честно и откровено. Това бе едно от нещата, благодарение на които двете изпитваха такова удовлетворение от връзката помежду си, и една от причините никога, дори при най-напрегнати обстоятелства, да не се карат.

— Лекарите говорят глупости — увери я жизнерадостно Пенелопе. Брендито бе стоплило и нея.

— И аз мисля така, но не и Нанси. И няма да престане да ми се обажда по телефона, докато тук не дойде някой. И ако позволиш това да бъде Антония, ще помогнеш и на мен, и на нея. А и ще се радваш на компанията й, нали? Двете не престанахте да се смеете заедно през онзи месец в Ибиса. Тя ще ти прави компания, а ти ще й помогнеш да преживее този лош момент.

Но Пенелопе все още бе изпълнена със съмнения.

— Няма ли да й е ужасно скучно тук? Не водя много вълнуваш живот, а тя може би се е превърнала в изискана млада дама.

— Не звучеше като такава. А както обикновено. А ако копнее за дискотеки и ярки светлини, винаги можем да я запознаем с Ноел.

„Да не дава Господ!“ Но Пенелопе не каза нищо на глас.

— По план трябва да пристигне в Лондон в четвъртък. Мога да я доведа следващия уикенд.

Наблюдаваше майка си нетърпеливо и много искаше тя да се съгласи с плана й. Но Пенелопе мълчеше и като че ли мислеше за нещо различно, защото на лицето й се изписа весело изражение и очите й изведнъж се засмяха.

— Каква е шегата?

— Изведнъж си спомних плажа, където Антония се учеше да кара сърф. И всичките онези тела, проснати на пясъка, червени като херинги. И застаряващите дами с увиснали или хлътнали гърди. Каква гледка! Помниш ли колко се смяхме тогава?

— Никога няма да забравя.

— Какво щастливо време беше тогава.

— Да. Най-доброто. Може ли да дойде тук?

— Да дойде? Разбира се, че може да дойде, ако иска. И да остане, колкото иска. За мен ще е добре. Ще се почувствам отново млада.

И така, когато Ханк дойде, кризата вече бе преодоляна, предложението на Оливия бе прието, а мъката, шокът и тъгата — поне за момента забравени. Животът продължаваше и насърчена и същевременно успокоена от брендито и компанията на майка си, Оливия почувства, че ще може да се справи. Когато на вратата се звънна, тя скочи и отиде да отвори на Ханк. Той носеше кафяв плик, който подаде на Пенелопе, след като й бе представен. Тя го остави на масата и тъй като бе от хората, на които е приятно да им се подарява нещо, веднага го отвори. Двете бутилки бяха освободени от хартията, в която бяха увити, и радостта й бе награда за усилието му.

— „Шато Латур“, „Гран Кру“! Колко си мил! Не ми казвай, че си убедил господин Ходжкинс от „Съдли Армс“ да се раздели с тях.

— Както ми каза Оливия, той нямаше търпение да ми услужи, след като разбра за кого са.

— Не съм знаела дори, че има нещо подобно в мазето си. Чудесата никога няма да свършат. Много ти благодаря. Ще пием от тях на обяд, само че вече отворих бутилка вино…

— Запази ги за тържествени случаи — посъветва я той.

— Така ще направя — и тя ги прибра в шкафа.

Ханк съблече палтото си. Оливия го окачи при другите на верандата, после всички минаха в дневната.

Тя не беше голяма и Оливия непрекъснато се удивяваше колко много от скъпоценните си лични вещи майка й бе успяла да събере тук. Любимите стари дивани, облечени в ярки индийски тъкани и обсипани с бродирани възглавнички. Бюрото й, отворено както винаги, бе натъпкано със стари сметки и писма. Масичката за бродиране, лампите, безценните й килимчета и рогозки върху тъканите килими. Книгите и картините бяха навсякъде, кани от китайски порцелан с изсушени цветя. Снимки, украшения, дребни сребърни предмети покриваха всяка хоризонтална повърхност, из цялата стая бяха разпръснати списания, вестници, каталози за семена и недовършени плетки. Целият ентусиазъм на оживения й живот бе между тези четири стени, но както ставаше винаги когато някой видеше стаята за първи път, вниманието на Ханк веднага бе привлечено от картината, която висеше над огромната открита камина.

Тя беше може би метър и шейсет на метър и доминираше над всичко в стаята. „Търсачите на миди“. Оливия знаеше, че никога няма да се умори да я гледа, дори да живееше с нея през целия си живот. Въздействието й бе като на порива на студения вятър, примесен със солта на морето. Обсипаното с облаци небе, морето и покритите с бяла пяна вълни, които се разбиваха в брега. Леките розови и сиви нюанси на пясъка, плитките локвички, останали след отдръпването на прилива, и отразяващата се в тях слънчева светлина. И фигурките на трите деца, групирани в едната половина на картината — две момичета със сламени шапки и рокли, и момче. Всичките със загорели крайници, босоноги и погълнати от съдържанието на малката червена кофа.

— Господи! — изглежда, че не му достигаха думи. — Страхотна картина.

— Нали! — Пенелопе му се усмихна лъчезарно, с обичайната гордост. — Най-ценната ми вещ.

— За бога… — потърси подписа. — Кой е художникът?

— Баща ми. Лорънс Стърн.

— Лорънс Стърн ти е баща? Оливия нищо не е споменала.

— Оставих майка да ти каже. Тя го познава много по-добре от мен.

— Мисля, че той беше… прерафаелист.

Пенелопе кимна.

— Да.

— Но това прилича повече на работата на импресионист.

— Знам. Интересна е, нали?

— Кога е рисувана?

— Около 1927-а. Той имаше студио на северния плаж в Порткерис. Това е гледката, която се разкриваше от прозореца. Нарича се „Търсачите на миди“ и малкото момиченце вляво съм аз.

— Но защо стилът на тази картина е толкова различен?

Пенелопе сви рамене.

— По няколко причини. Всеки художник трябва да се развива, да се променя. Иначе нищо няма да струва. Освен това по онова време вече страдаше от артрит и не можеше да рисува така точно и прецизно, както преди.

— На колко години беше тогава?

— През 1927-а ли? На около шейсет и две. Беше възрастен татко, защото се бе оженил чак на петдесет и пет.

— Имаш ли и други негови картини? — огледа се.

Стените бяха почти изцяло заети от картини, сякаш това тук бе изложба.

— Не и тук — каза Пенелопе. — Тези са на негови колеги. Имам две недовършени платна, но са на площадката на стълбите. Те са последните му работи, а артритът вече така го мъчеше, че едва можеше да държи четката. Затова и не ги довърши.

— Артрит? Колко жестоко.

— Да. Беше много тъжно. Но той го понасяше добре, много философски. Казваше: „Това е наградата за труда ми“. Но вероятно е било много мъчително за него и нямам предвид само физически. Дълго след като престана да рисува, продължи да държи студиото и когато беше депресиран или както той се изразяваше, черното куче бе заспало на рамото му, отиваше в студиото и просто седеше до прозореца и гледаше плажа и морето.

— Ти помниш ли го? — Ханк се обърна към Оливия.

Тя поклати глава.

— Не. Родила съм се след смъртта му. Но сестра ми Нанси е родена в къщата в Порткерис.

— Все още ли се грижите за къщата?

— Не — отговори тъжно Пенелопе. — Наложи се да я продадем.

— А ходила ли си пак там?

— Не съм била в Корнуол от четирийсет години. Но странно днес сутринта си мислех, че трябва отново да отида — погледна към Оливия. — Защо не дойдеш с мен? Само за седмица. Можем да отседнем у Дорис.

— О… — сварена неподготвена, Оливия се поколеба. — Аз не знам…

— Можем да отидем по всяко време… — Пенелопе прехапа устни. — Колко съм глупава… Разбира се, ти не можеш да вземеш веднага решение.

— О, мами, съжалявам, но е малко трудно. Няма да имам отпуск преди лятото, а тогава заминавам за Гърция с приятели. Имат вила там и яхта.

Това не бе съвсем вярно, тъй като пътуването бе само план, но ваканциите й бяха така скъпоценни, а и Оливия копнееше за слънце. Но веднага щом изрече тези думи, тя изпита чувство на вина, защото лицето на Пенелопе веднага помръкна от разочарование. Но на устните й почти веднага изгря усмивката на разбирането.

— Разбира се. Трябваше да се сетя. Това бе само идея. Не се налага да имам компания при пътуването.

— Далеч е, за да шофираш сама…

— Мога да отида с влака.

— Вземи Лала Фридман. Тя би се радвала да отиде в Корнуол.

— Лала. Не съм се сетила за нея. Е, ще видим… — Пенелопе се отказа от темата и се обърна към Ханк: — Ето, ние си бъбрим, а бедният човек няма дори питие. Какво би искал да пиеш?

Обядваха бавно, без да бързат, а храната бе превъзходна. Докато хапваха от нежно розовото говеждо, което Ханк бе така любезен да им нареже, от сочните и хрупкави зеленчуци, от соса с репички и йоркширския пудинг, Пенелопе го засипваше с въпроси. За Америка, за дома и съпругата му, за децата му. Оливия, която обикаляше около масата и наливаше виното, знаеше, че тя не задава въпроси само защото смята, че трябва да прояви учтивост и да води някакъв разговор, а защото интересът й бе искрен. Хората бяха нейната страст, особено ако бяха непознати, дошли от чужд бряг, и особено ако бяха красиви, представителни и очарователни.

— Живееш в Далтън, Джорджия, ли? Не мога да си го представя този Далтън в щата Джорджия. В апартамент ли живееш? Или имаш къща с градина?

— Имам къща. И градина също, но ние я наричаме двор.

— Предполагам, че при такъв климат може да се отглежда практически всичко.

— Страхувам се, че не знам много по въпроса. Наемам хора, които да се грижат за имота. Трябва да призная, че дори не кося сам моравата си.

— Няма защо да се срамуваш.

— А тук как е?

— Мами никога не е имала нужда от помощ — каза Оливия. — Всичко, което виждаш през прозореца, е изцяло нейно творение.

За Ханк бе трудно да повярва.

— Не мога да повярвам! Защото това е огромна работа.

Пенелопе се засмя.

— Не бива да се ужасяваш. За мен тона не е трудна и досадна задача, а огромно удоволствие. Както и да е, човек не може да продължава така до безкрай, затова в понеделник, каквото и да става, ще наема градинар.

Челюстта на Оливия увисна.

— Наистина ли?

— Казах ти, че ще се огледам.

— Да, но не вярвах, че говориш сериозно.

— Има много добра фирма в Падли. Казва се „Собствена градина“, което не ми се вижда като проява на особено въображение, но това не е съществено. Ще изпратят млад човек, който ще ми помага три пъти в седмицата. Той ще върши повечето работа, свързана с копаене, и ако се справя, ще му поръчвам и други задачи, като например цепенето на дървата. Както и да е, ще видим как ще потръгне. Ако ми изпратят мързеливец или пък ми струва прекалено много, лесно мога да прекратя уговорката. Вземи си още говеждо, Ханк.

Обядът им отне по-голямата част от следобеда. Когато най-после станаха от масата, беше почти четири часа. Оливия предложи да измие чиниите, но майка й не й позволи. Облякоха палтата си и излязоха в градината за глътка свеж въздух. Разходиха се из нея и я разгледаха. Ханк помогна на Пенелопе да завърже едно клонче повет, а Оливия откри самакитка под ябълковото дърво и откъсна няколко стръка, които да вземе със себе си в Лондон.

Когато стана време да се сбогуват, Ханк целуна Пенелопе.

— Не мога да изразя благодарността си. Беше страхотно.

— Трябва да дойдете пак.

— Може би. Някой ден.

— Кога се връщаш в Америка?

— Утре сутринта.

— Какво кратко гостуване. И колко тъжно. Но се радвам, че се запознахме.

— Аз също.

Той отиде при колата и отвори вратата на Оливия.

— Довиждане, мами.

— О, мила моя! — прегърнаха се. И много съжалявам за Козмо. Но не трябва да тъжиш. Просто бъди благодарна за времето си, прекарано с него. Не поглеждай назад. Не съжалявай.

Оливия се усмихна смело.

— Да. Няма да съжалявам.

— И освен ако не ми се обадиш с друга новина, ще те чакам за уикенда. С Антония.

— Ще ти се обадя предварително.

— Довиждане, мила моя.

Потеглиха. Тя си замина. Оливия, в красивото кестенявокафяво палто с яката от норки, вдигната до ушите й, стиснала в ръка букетчето самакитка. Беше като дете. Пенелопе се натъжи за нея. Децата си остават деца завинаги. Дори когато са на трийсет и осем и са постигнали успех в кариерата. Можеш да понесеш всякакви свои страдания, но е непоносимо да видиш детето ти да страда. Сърцето й тръгна с Оливия — за Лондон, но тялото й, уморено в края на деня, се върна бавно вкъщи.

На следващата сутрин все още се чувстваше уморена и отпаднала. Събуди се тъжна и отначало не разбираше защо, но после си спомни за Козмо. Валеше дъжд и поне веднъж не очакваше гости за неделния обяд, затова се излежава до десет и половина, когато стана, облече се и слезе до селото за неделните вестници. Камбаните на църквата биеха, а шепа хора минаваха през портата й за утрешната служба. Не за първи път в живота си изпита желание да бъде истински религиозна. Вярваше, разбира се, и ходеше на църква за Коледа и Великден, защото животът би бил непоносим, ако човек не вярваше в нищо. Но сега, докато гледаше недългата опашка селяни, които вървяха по покритата с чакъл алея между древните надгробни плочи, си мислеше, че би било хубаво, ако можеше да се присъедини към тях със сигурността, че ще намери утеха. Но не беше така. Не се беше получавало преди и бе малко вероятно да се получи и сега. Вината не беше на Бога, това имаше нещо общо само със състоянието на нейния ум.

Когато се върна, запали камината и се зачете в „Обзървър“, след което си приготви леко угощение от студено печено говеждо, ябълка и чаша вино. Хапна в кухнята, а после се върна в дневната да подремне. Когато се събуди, дъждът бе спрял, затова стана от дивана, обу ботушите си и излезе в градината. Беше подрязала розите през есента и ги бе наторила добре, но пак имаше няколко мъртви стъбла, затова се зарови сред бодлите и се захвана за работа.

Както винаги, не усети как лети времето, не мислейки за нищо друго, освен за розите. Когато се изправи за малко заради болката в гърба си, се изненада да види двама души, които идваха към нея. Не беше чула кола, а не очакваше и никой. Бяха момиче и мъж. Висок и необикновено красив млад мъж с тъмна коса и сини очи, и пъхнал ръце дълбоко в джобовете си. Амброуз. Сърцето й прескочи един удар. Каза, че не трябва да бъде глупачка, защото това не можеше да бъде излезлият от миналото Амброуз, а синът й Ноел, който толкова много приличаше на баща си, че неочакваната му поява често я стряскаше.

Ноел. С момиче, естествено.

Изправи се, усмихна се, пусна ножиците в джоба си, свали си ръкавиците и тръгна към тях.

— Ма, здравей!

Когато стигна до нея, все още с ръце в джобовете, той се наведе да я целуне.

— Каква изненада. Откъде изскочихте?

— Бяхме в Уилтшър за уикенда. И се отбихме да те видим.

Уилтшър? Отбили са се от Уилтшър? Отклонили са се на километри от пътя си.

— Това е Амабел.

— Радвам се да се запознаем.

— Здравейте — каза Амабел, без да подаде ръка.

Беше дребна и крехка като дете, с руса коса и кръгли бледозелени очи. Носеше огромно, дълго до глезените палто от туид, което й се стори познато, и като го погледна втори път, Пенелопе разпозна едно от палтата на Лорънс Стърн, загадъчно изчезнало след преместването й от „Оукли стрийт“.

— Били сте в Уилтшър? У кого?

— У семейство Ърли, приятели на Амабел. Но си тръгнахме след обяда. Реших да се отбия, тъй като не съм те виждал, след като излезе от болницата — дари я с най-очарователната си усмивка. — Трябва да кажа, че изглеждаш фантастично. Мислех, че ще те заваря бледа, с болки и с вдигнати крака на дивана.

Споменаването на болницата раздразни Пенелопе.

— Само глупава уплаха. Нищо ми няма. Както обикновено, Нанси прави от мухата слон, а аз не обичам да се суетят около мене — после обаче изпита разкаяние, защото наистина бе много мило от негова страна да измине целия този път, за да я види. — Много мило, че си загрижен, но аз наистина съм добре. И е прекрасно, че ви виждам и двамата. Колко е часът? Господи, почти четири и половина. Искате ли чаша чай? Да влезем вътре и ще приготвя. Заведи Амабел вътре, Ноел. В дневната е топло. Ще дойда при вас след миг, само да сваля ботушите си.

Той поведе Амабел към оранжерията. Тя гледаше след тях, докато не влязоха вътре, и тръгна към къщата. В кухнята събу ботушите си и закачи палтото си, а после отиде в стаята си, като мина през празните спални, за да измие ръцете си и да вчеше косата си. Слезе по другото стълбище и се озова в кухнята. Сложи водата да заври и нареди подноса. Намери малко плодова торта в хладилника. Ноел обожаваше плодова торта, а момичето изглеждаше така, че всяка хапка би му се отразила добре. Пенелопе се зачуди дали не страда от анорексия. Нямаше да се изненада. Ноел винаги си намираше най-странните момичета.

Приготви чая и занесе подноса в дневната, където Амабел, която бе съблякла палтото на Лорънс, се бе свила като мършава котка в края на дивана, а Ноел добавяше дърва в почти загасналата камина. Пенелопе остави подноса, а Амабел каза:

— Каква уютна къща.

Пенелопе се опита да покаже топли чувства към нея.

— Да. Нали?

Бледозелените очи бяха обърнати към „Търсачите на миди“.

— Картината е поразителна.

— Всички смятат така.

— Корнуол ли изобразява?

— Да, Порткерис.

— И аз така реших. Веднъж ходих там през ваканцията, но валя непрекъснато.

— О, мила — не можа да измисли какво друго да каже, и запълни неловката пауза, като сервира чая. След като раздаде чашите и наряза тортата, поднови разговора. — А сега ми разкажете за уикенда си. Беше ли забавно?

Отговориха й, че да, било забавно. Партито било за десет души, вечерята се състояла в нечия друга къща, после танцували и си легнали едва в четири сутринта.

Това звучеше неизразимо ужасно за Пенелопе, но тя каза:

— Да, колко хубаво.

Те като че ли нямаха други новини, затова тя им разказа за посещението на Оливия и американския й приятел. Амабел потисна прозявката си, а Ноел, сгънал под доста неудобен ъгъл дългите си крака, седеше на ниското столче до огъня с чаша чай и слушаше учтиво, но както забеляза Пенелопе, не и внимателно. Запита се дали да им каже за смъртта на Козмо, но се отказа. С лед това се зачуди дали да им съобщи за евентуалното пристигане и оставане на Антония, но реши да премълчи и това. Ноел не познаваше Козмо и не се интересуваше особено от работите на другите в семейството. Всъщност той не се интересуваше почти от нищо друго, освен от самия себе си, защото приличаше на баща си не само външно, но и по характер.

Канеше се да го попита за работата му и дори отвори уста, но той я изпревари:

— Ма, като заговорихме за Корнуол… (наистина ли бяха говорили за Корнуол?)… знаеш ли, че една от картините на баща ти ще се продава на търг тази седмица в „Буутби“? „Носачки на вода“. Според мълвата сумата може да достигне 200 000. Ще бъде интересно да се види.

— Да, знам. Оливия спомена вчера.

— Трябва да отидеш до Лондон. Да бъдеш на мястото на действието. Сигурно ще бъде забавно.

— Ти ще отидеш ли?

— Ако мога да се измъкна от офиса.

— Странно колко модерни са отново тези стари работи. И парите, които хората са готови да платят. Бедният татко ще се обърне в гроба, ако научи.

— „Буутби“ вероятно правят цяло състояние от тях. Видя ли рекламата им в „Сънди Таймс“?

— Още не съм прочела „Таймс“?

Вестникът лежеше сгънат върху креслото. Ноел го взе, разгъна го, намери онова, което търсеше, и й го подаде отворен на съответната страница. Тя видя в долния ъгъл една от редовните реклами на „Буутби“. „Второстепенна работа или откритие?“

Погледът й се премести върху думите, изписани с дребен шрифт. Очевидно на пазара се бяха появили две малки картини — масло, много подобни по тема и рисунък. Едната им бе донесла 340 лири, а втората — над 16 000.

Усещайки погледа на Ноел, тя продължи да чете:

Търговете на „Буутби“ допринасят много за подновяването на интереса към забравените картини от викторианския период. Нашият опит и съвети са на разположение на потенциалните ни клиенти. Ако притежавате картина от този период и бихте искали да получите оценка за нея, защо не позвъните на нашия експерт — господин Рой Брукнър, който с удоволствие ще дойде при Вас и ще Ви предложи съвет напълно безплатно.

Бяха дадени, адресът и телефонният номер.

Пенелопе сгъна вестника и го остави. Ноел чакаше. Тя вдигна глава и го погледна.

— Защо толкова много искаше да прочета рекламата?

— Просто реших, че ще ти бъде интересно.

— Да оценят картините ми ли?

— Не всичките. Само работите на Лорънс Стърн.

— С цел застраховка ли? — попита Пенелопе спокойно.

— Ако желаеш. Не знам за колко си ги застраховала сега. Но не забравяй, цените на пазара са най-високи сега. Картина на Миле се продаде за 800 000 онзиден.

— Не притежавам картина на Миле.

— И… не би обмислила евентуална продажба?

— Продажба? На картините на баща ми?

— Не „Търсачите на миди“, разбира се. Но може би другите две платна?

— Те не са довършени. И вероятно нищо не струват.

— Така си мислиш ти. Ето защо трябва да бъдат оценени. Намеренията ти може би ще се променят, когато узнаеш колко струват. Все пак никой не ги вижда там, на площадката, а ти вероятно не си ги поглеждала дори. И няма да ти липсват.

— Не можеш да знаеш дали ще ми липсват или не.

Той сви рамене.

— Просто предполагам. Не са много добри, а темите, които застъпват, са направо отвратителни.

— Щом мислиш така, добре е, че вече не ти се налага да живееш с тях — тя се обърна към Амабел: — Мила, питам се дали би искала още една чаша чай.

Ноел знаеше, че когато изпитва леденостуден гняв и е възмутена, майка му е на прага да избухне и че ако продължи да настоява, няма да постигне нищо, освен да засили упоритостта й. Поне бе повдигнал темата, бе посял семената на идеята. Като останеше сама, може би щеше да размисли. И така, с най-очарователната си усмивка той призна поражението си:

— Добре. Печелиш. Няма да говоря повече за това — остави чашата си, отметна маншета си и погледна часовника си.

— Времето ли ви притиска? — попита майка му.

— Не бива да се бавим много. Пътуването до Лондон е дълго, и движението, както винаги, ще бъде отвратително. Ма, знаеш ли дали ракетата ми за скуош е в стаята ми? Уговорил съм се да поиграя, а не мога да я намеря никъде в апартамента.

Изпитала облекчение от смяната на темата, тя отговори.

— Не знам — малката му стая тук, в „Подмоурс Теч“, бе пълна с кутии, куфари и различни спортни принадлежности, но тъй като той рядко нощуваше тук и още по-рядко влизаше там, тя не знаеше какво има вътре. — Защо не отидеш да погледнеш?

— Да — той разгъна дългите си крака и се изправи. Няма да се бавя — и излезе. Чуха го да се качва по стълбите.

Амабел потисна поредната си прозявка. Имаше вид на страдаща русалка.

— Отдавна ли познаваш Ноел? — попита Пенелопе, макар да не й харесваше, че въпросът й прозвуча недружелюбно и прекалено официално.

— От около три месеца.

— В Лондон ли живееш?

— Родителите ми живеят в Лестършър, но аз имам апартамент в Лондон.

— Работиш ли?

— Само когато се налага.

— Искаш ли още една чаша чай?

— Не, но бих искала още едно парче торта.

Пенелопе й сервира и Амабел го изяде. Пенелопе се запита дали момичето ще забележи, ако вземе вестника и се зачете в него. Замисли се за това, колко очарователни можеха да бъдат младите и колко невъзпитана бе Амабел, която не бе научена, че трябва да се храни със затворена уста.

Победена, накрая престана да прави опити, взе подноса с чашите за чай и го занесе в кухнята. Амабел изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да заспи. Пенелопе изми чашите и чинийките, а Ноел още го нямаше. Вероятно продължаваше да търси ракетата си за скуош. Смятайки, че може да му помогне, се изкачи по кухненските стълби, мина през празните спални и стигна до неговата стая. Вратата беше отворена, но той не беше вътре. Озадачена, тя се поколеба, после чу колебливи стъпки и скърцането на дъските над главата си. Таванът? Какво правеше той на тавана?

Вдигна поглед. Старата дървена стълба водеше към квадратния отвор.

— Ноел?

Той се появи след миг — първо дългите крака, а после и останалата част от тялото му. Слезе пъргаво по стълбата.

— Какво правиш там горе, за бога?

Застана до нея. По сакото му имаше пухчета, а в косата му — паяжини.

— Не можах да намеря ракетата си. Помислих си, че може да е на тавана.

— Разбира се, че не е там. На тавана са само старите боклуци от „Оукли стрийт“.

Той се засмя и изтупа праха от себе си.

— Можеш да го повториш.

— Вероятно не си потърсил, както трябва — тя влезе в претъпканата малка стая, отмести няколко палта и други вещи и веднага намери ракетата за скуош. — Тук е, идиот такъв. Никога нищо не можеш да намериш.

— О, по дяволите. Съжалявам. Благодаря — пое я от нея.

Тя го наблюдаваше, но в изражението му нямаше нищо необичайно, нито дяволито.

— Амабел е с палтото на баща ми. Кога успя да ми го отмъкнеш?

Дори това не го смути.

— По време на голямото преместване. Ти никога не го носиш, а то е величествено и прекрасно.

— Трябваше да ме попиташ.

— Знам. Искаш ли си го обратно?

— Разбира се, че не. Задръж го — замисли се за Амабел, загърната в тази овехтяла луксозна дреха. Амабел и без съмнение безброй други момичета. — Сигурна съм, че на теб ще ти е много по-полезно, отколкото на мен.

Завариха Амабел дълбоко заспала. Ноел я събуди и тя се изправи с мъка, прозявайки се и кокорейки се. Той й помогна да облече палтото, целуна майка си за довиждане и двамата потеглиха.

Тя се върна вътре. Затвори вратата и изпълнена с безпокойство, остана насред кухнята. Какво се надяваше да намери на тавана Ноел? Прекрасно знаеше, че ракетата за скуош не е там, какво търсеше тогава?

Върна се в дневната и сложи една цепеница в камината. „Сънди Таймс“ лежеше на пода — там, където го бе захвърлила. Вдигна го и прочете още веднъж рекламата на „Буутби“. След това отиде до бюрото си, намери ножиците, внимателно я изряза и я прибра в едно от малките чекмеджета.

 

 

Посред нощ изведнъж се събуди. Вятърът се бе усилил, беше много тъмно и отново валеше. Прозорците се тресяха, дъждът блъскаше по прозорците. „Веднъж ходих там през ваканцията, но валя непрекъснато“, бе казала Амабел. Порткерис. Спомни си дъжда, който вятърът довяваше откъм Атлантическия океан. Спомни си спалнята си в „Карн Котидж“, как лежеше в мрака точно както сега и слушаше как вълните долу се разбиваха в брега, завесите на отворения прозорец се развяваха, а лъчите от маяка танцуваха по белите стени. Спомни си градината, пътеката, която водеше към блатото, гледката от върха, залива и брилянтно синьото небе. Морето бе една от причините, поради които искаше да се върне там. Глостършър бе красив, но нямаше море, а тя копнееше за морския простор. Миналото е като друга страна, но пътуването все пак може да се направи. Нищо не я спираше да замине. Нямаше значение, дали щеше да пътува сама или с компания. Щеше да поеме по пътя на Запад, преди да е станало много късно. Щеше отново да отиде там, където някога — в младостта, бе живяла и бе обичала.