Розамунде Пилхер
Търсачите на миди (5)

Ноел

В четири и половина в същия онзи студен, мрачен и влажен петък на март, в който Оливия заплашваше белетристичния редактор с уволнение, а Нанси се разхождаше безцелно в „Харъдс“ брат им Ноел разчистваше бюрото си във футуристичния офис на рекламните агенти „Уенборн и Уейнбърг“ и се приготвяше да се прибере у дома. Работният ден в агенцията свършваше чак в пет и половина, но той бе работил тук пет години и смяташе, че е негово право от време на време да си тръгва по-рано. Колегите му, свикнали с прищевките му, само повдигаха вежди, а ако се случеше да срещне някого от старшите партньори на път към асансьора, историята му беше готова — не се чувства добре, вероятно има грип и отива да си легне.

Не срещна никого от старшите партньори и не отиваше у дома си, за да си легне, а заминаваше с колата в Уилтшър за уикенда. Щеше да гостува на някое си семейство Ърли, които изобщо не познаваше. Камила Ърли бе стара приятелка на Амабел от училище, а Амабел бе сегашната приятелка на Ноел.

— Дават парти за местния елит в събота — беше му казала тя. — Може да е интересно.

— Имат ли централно отопление? — бе запитал предпазливо Ноел.

По това време на годината нямаше никакво намерение да прекара и час, треперейки край огъня.

— О, небеса, да! Всъщност те са доста богати. Някога водеха Камила и я вземаха от училище с огромно бентли.

Звучеше обнадеждаващо. Като място, където човек можеше да срещне подходящи хора. Докато слизаше с асансьора, си наложи да забрави проблемите на деня и умът му се втурна напред. Ако Амабел не закъснееше, щяха да успеят да се измъкнат от Лондон преди задръстването, предизвикано от всеобщото бягство в петъчната вечер. Надяваше се тя да вземе собствената си кола. Неговият ягуар издаваше странни звуци, а и ако отидеха с нейната кола, може би от него нямаше да се очаква да даде пари за бензин.

Мостът Найтсбридж лъщеше от дъжда, а движението по него бе както винаги натоварено. Обикновено Ноел пътуваше до Челси с автобус, а понякога, в летните вечери, изминаваше пеш разстоянието до „Слоун стрийт“, но сега заради неприятния студен вятър прати парите по дяволите и спря такси. На средата на „Кингс Роуд“ накара шофьора да спре и слезе, плати му и зави в улицата, където живееше, за да измине пеш краткото разстояние до къщата.

Колата му бе паркирана до тротоара — ягуар, серия Е, великолепен, но десетгодишен. Беше го купил от банкрутирал бизнесмен и се бе зарадвал, че го е купил за жълти стотинки, но едва у дома откри, че е ръждясал от вътрешната страна на шасито, че спирачките са повредени и че гълта бензин така, както ожаднелите мъже — бира. А сега бяха започнали и тези странни звуци. Спря, за да погледне гумите, и ритна едната. Беше мека. Ако по някакво нещастно стечение на обстоятелствата бе принуден да го използва тази вечер, трябваше да се отбие в някой гараж, за да ги напомпят.

Поклати глава и влезе в сградата през главния вход. Въздухът вътре бе застоял, беше задушно. Имаше малък асансьор, но тъй като живееше на първия етаж, се изкачи по стълбите. Те, както и тесният коридор, който водеше до входната му врата, бяха покрити с килим. Отключи и влезе. Беше си у дома. Дом.

Това всъщност беше шега.

Апартаментите бяха замислени като временни жилища за бизнесмени, победени от изтощението да пътуват всеки ден до тук от Съри, Съсекс или Бъкингамшър. Имаше малък коридор с гардероб, предназначен за градските дрехи на бизнесмените, както и малка баня, кухня с размерите на кухнята на малка яхта и дневна. Една врата без прозорче водеше към стая кутийка, заета почти изцяло от двойно легло, което бе невъзможно да бъде оправено; лятно време в кутийката бе така задушно, че Ноел обикновено спеше на дивана.

Мебелите и украсата вървяха с апартамента и бяха включени в силно надутия наем. Жилището бе издържано в бежово и кафяво и обстановката бе мрачна и скучна. Прозорецът на дневната гледаше към тухлената стена на наскоро построения супермаркет, към тясна уличка и редица заключени гаражи. В стаята никога не проникваше слънчева светлина, а стените, които някога са били кремави, сега бяха потъмнели и имаха цвета на стар маргарин.

Но апартаментът се намираше на добро място. И това бе от най-голямо значение за Ноел. Той бе част от имиджа му като лъскавата кола, ризите от „Харви и Хъдзън“, обувките „Гучи“ Всички тези подробности бяха изключително важни, защото поради обстоятелствата в семейството и финансовия недостиг не го изпратиха в частно училище, а получи образованието си в обикновено училище в Лондон и така бе лишен от приятелствата и полезните връзки, с каквито разполагаха възпитаниците на „Итън“, „Хароу“ или „Уелингтън“. Гневът продължаваше да го разтърсва дори сега, вече почти трийсетгодишен.

Не беше трудно да си намери работа веднага след училище. Постът го чакаше в семейната фирма на баща му „Кийлинг и Филипс“, стара и уважавана издателска къща в Сейнт Джеймс. Работи там пет години, преди да навлезе в безкрайно по-интересния и печеливш бизнес на рекламата. Но социалният му живот бе нещо различно и тук бе оставен на собствената си изобретателност и ресурси. С каквито той разполагаше за щастие в неограничено количество. Беше висок, привлекателен, умен, добър в игрите и дори още като момче се бе научил да демонстрира открити маниери и искреност, които бързо обезоръжаваха. Знаеше как да очарова по-възрастните жени, да показва безкрайно уважение към по-възрастните мъже и с търпението и лукавството на добре обучен шпионин успя без особени трудности да влезе във висшите кръгове на лондонското общество. Години наред беше в списъка на вдовиците с удобни млади мъже, винаги готови да присъстват на бала на някоя дебютантка, и по време на сезона почти не спеше. Връщаше се от никой бал с настъпването на утрото, събличаше фрака и колосаната си риза, вземаше душ и отиваше на работа. През уикендите беше канен от семейства като Хелни, Коуи или Аскът. Канеха го на ски в Давос, на риболов в Съдърланд, а понякога красивото му лице се появяваше на лъскавите страници на „Харпърс енд Куин“ под надслов „Наслаждава се на шегите в компанията на своята домакиня“.

Смяташе това за постижение. Но изведнъж и то вече не му беше достатъчно. Отегчаваше се. Като че ли не стигаше доникъде. Искаше повече.

Апартаментът сякаш го задушаваше, наблюдаваше го като изпаднал в депресия роднина, чакаше го да предприеме някакво действие. Спусна завесите, включи осветлението и нещата започнаха да му изглеждат малко по-добре. Извади „Таймс“ от джоба на палтото си и го хвърли върху масичката. Съблече си палтото и го метна върху облегалката на стола. Отиде в кухнята, където си наля силно уиски и пусна кубчета лед, каквито сам приготвяше в хладилника. Върна се в дневната, седна на дивана и разтвори вестника.

Разгледа първо цените на стоковата борса и видя, че акциите на „Консолидейтид Кейбърс“ са се покачили леко. След това обърна на страницата с резултатите от надбягванията. Червеното цвете бе завършил на четвърто място, което означаваше, че е загубил още 50 долара. Прочете рецензията за нова пиеса, а после и новините относно разпродажбите. Видя, че в галерия „Кристи“ са продали картина на Миле^[1] за почти 800 000 лири.

800 000!

Почти му прилоша от завист и яд. Остави вестника и отпи щедра глътка уиски. Замисли се за „Носачките на вода“ на Лорънс Стърн, която щеше да се продаде на търг следващата седмица в „Буутби“. И той като сестра си Нанси никога не бе имал високо мнение за картините на дядо си, но за разлика от Нанси не бе пропуснал да отбележи каква висока стойност имаха те за онези, които се интересуваха от художниците от викторианската епоха. През последните няколко години беше наблюдавал как сумите, за които картините им се продаваха, нарастваха постепенно, докато накрая достигнаха тези нереални астрономически цифри.

Пазарът за картини бе достигнал върха си, а той нямаше какво да продаде. Лорънс Стърн му беше дядо, а той нямаше нищо. Никой от тях нямаше. В къщата на „Оукли стрийт“ имаше само три картини на Лорънс Стърн и майка им ги бе взела със себе си в Глостършър, за да смаляват с размерите си стаите с ниските тавани на „Подмоурс Теч“.

Колко ли струваха? 500 000? 600 000? Може би, макар че нямаше голяма вероятност да успее. Трябваше да се опита да убеди майка си да ги продаде. Ако успееше, печалбата, разбира се, трябваше да се раздели между всички. Нанси щеше да настоява за дела си, но дори след това щеше да остане достатъчно за Ноел. Въображението му запрепуска любопитно напред и започна да рисува блестящи планове. Щеше да напусне скучната си работа от девет до пет часа в „Уенборн и Уейнбърг“ и да основе собствена агенция. Не за реклама, а за стоки и щеше да играе на стоковата борса при изключително високи залози.

Беше необходимо само да има престижен адрес някъде в Уест Енд, телефон, компютър и много смелост. А от нея имаше повече от достатъчно. Трябваше само да дои борсовите спекуланти и да ласкае инвеститорите. Почувства едва ли не сексуална възбуда. Можеше да го постигне. Липсваше му само първоначален капитал, който да задвижи всичко.

„Търсачите на миди“. Може би следващия уикенд щеше да посети майка си. Не беше я виждал от месеци, но напоследък тя не беше много добре — Нанси му бе предала новината по телефона с тон на обреченост — и това щеше да му осигури необходимото извинение да й се обади в „Подмоурс Теч“, след което леко и почти незабележимо да заговори за картината. Ако тя започнеше да отговаря уклончиво или пък възразеше срещу данъците, той щеше да спомене приятеля си Едуин Мънди, който бе търговец на антики и се бе специализирал в продажбата им в Европа и във внасянето на парите в швейцарски банки, където те бяха в безопасност от ненаситните данъчни агенти. Точно Едуин първи обърна внимание на Ноел върху огромните суми, които се плащаха в Ню Йорк и Лондон за старите алегорични картини, така модерни в началото на века, а веднъж дори му предложи да му стане партньор. Но Ноел, след като обмисли предложението, отказа. Знаеше, че Едуин се движи на ръба на закона, а нямаше намерение да прекара дори и седмица в затвора „Уърмууд Скрабз“.

Всичко това представляваше почти непреодолима трудност. Въздъхна дълбоко, допи уискито си и погледна часовника си. Беше пет и петнайсет. Амабел щеше да го вземе в пет и половина. Стана от дивана, взе куфара от гардероба в коридора и бързо приготви багажа си. Беше експерт в това — имаше години практика — и му бяха необходими не повече от пет минути. След това се съблече и отиде в банята да се обръсне и да вземе душ. Водата бе вряла, което бе едно от предимствата на живота в тази заешка дупка. Стоплил се след душа и ухаещ приятно, се почувства по-добре. Облече чисти и недотам официални дрехи — памучна риза, кашмирен пуловер и сако от туид, затвори куфара, свали мръсните чаршафи от леглото и ги хвърли в ъгъла на кухнята, където чистачката щеше лесно да ги намери. Надяваше се, че ще се справи с изпирането им. Понякога тя не се справяше. Понякога дори не идваше.

Спомни си с дълбока носталгия стария начин на живот, преди майка му да реши, мислейки единствено за себе си, да продаде къщата на „Оукли стрийт“. Там имаха най-доброто от всичко. Там той разполагаше с независимостта на собствената стая и безкрайните предимства на живота у дома. Постоянна топла вода, открити камини, храна в килера, напитки в избата, страхотна градина за лятото, кръчмата отсреща, реката в близост до прага, изпирането на мръсните му дрехи и чаршафи, оправянето на леглото, гладенето на ризите му и за всичко това трябваше да плаща само с няколко ролки тоалетна хартия. Майка му бе толкова независима, колкото и синът й, и ако не беше глуха и чуваше проскърцването на стъпалата под леките женски крачета, то се преструваше, че не го е чула, и никога не направи дори и забележка. Той си въобразяваше, че този идиличен живот е нещо постоянно и че ако въобще трябваше да се направят някакви промени, то щеше да ги направи той. Затова когато тя му каза, че възнамерява да продаде къщата и да се премести в провинцията, целият му свят се разтресе.

— Ами аз? Какво ще правя аз, по дяволите?

— Ноел, мили мой, ти си вече на двайсет и три и може би е време да излетиш от гнездото. Сигурна съм, че ще успееш да уредиш живота си.

Да го уреди. Да плаща наем, да купува храна и скоч, да харчи пари за ужасни неща, като шампоан и пране. Стоя в къщата на „Оукли стрийт“ до последния момент с надеждата тя да промени решението си. Премести се едва когато пристигна камионът, в който щяха да натоварят вещите й и да ги транспортират до Глостършър. Голяма част от неговите неща също заминаха, защото за тях нямаше място в евтиния малък апартамент, който бе наел, и сега те бяха натъпкани в малката стая в „Подмоурс Теч“, която евфемистично бе определена за него.

Ходеше там възможно най-рядко, ядосан не само от необичайното поведение на майка си, но и защото не му харесваше да я вижда така доволно настанена в провинцията и без него. Чувстваше, че тя трябва да има поне благоприличието да покаже малко носталгия по добрите стари дни, когато бяха живели заедно, но той като че ли изобщо не й липсваше.

Беше му трудно да я разбере, защото тя му липсваше много.

Тези нерадостни мисли бяха прекъснати от пристигането на Амабел, която закъсня само с петнайсет минути. Чу звънеца и отмори. Бе застанала на прага с две големи платнени и пълни догоре чанти, от едната, от които стърчаха чифт кални зелени ботуши „Уелингтън“.

— Здравей.

— Закъсня.

— Знам. Съжалявам — влезе и пусна чантите на пода, а той затвори вратата и я целуна.

— Какво те задържа?

— Не можах да намеря такси, а и движението е ужасно.

Такси. Сърцето му се сви. Тя не бе никак практична и бе вероятно една от най-неорганизираните жени, които бе срещал. Беше на двайсет, дребна като дете, с крехки и изящни кости и толкова слаба, че бе на границата на мършавостта. Кожата й бе почти прозрачна, очите — огромни, зелени и обрамчени от гъсти мигли, косата й — дълга и права и обикновено й пречеше, тъй като никога не я прибираше. В тази студена и влажна вечер носеше съвсем неподходящи дрехи. Тънки дънки, тениска и късо дънково яке. Обувките й бяха за топло време, глезените й — открити. Изглеждаше като анорексичка от психиатрична клиника, но всъщност беше благородната и уважавана Амабел Ремингтън-Лард, а баща й беше лорд Стокууд и притежаваше огромно имение в Лестършър. Точно с това тя бе привлякла Ноел и едва на второ място идваше фактът, че той намираше мършавата й фигура за страшно секси.

Ето че щеше да се наложи да отидат до Уилтшър с ягуара. Той преглътна гнева си и каза:

Е, по-добре да тръгваме. Ще трябва да се отбием в някой гараж, за да напомпят гумите и да заредим.

— Господи, съжалявам.

— Знаеш ли пътя?

— Докъде? До гаража ли?

— Не. До мястото, където отиваме, в Уилтшър.

— Но, да, разбира се.

— Как се казва къщата?

— „Шарбърн“. Била съм там много пъти.

Той стоеше и я гледаше — нея и така наречения й багаж.

— Само толкова дрехи ли имаш?

— Взех си ботушите.

— Амабел, все още е зима и ще отсъстваме няколко дни. Взе ли си палто?

— Не, тръгнах от провинцията миналия уикенд — сви мършавите си рамене тя. — Но мога да взема нещо назаем. Камила сигурно има подходящи дрехи.

— Въпросът не е в това. Първо трябва да стигнем дотам, а на отоплението на ягуара невинаги може да се разчита. Последното, което искам, е да хванеш пневмония.

— Съжалявам.

Обаче в тона й не се долавяше съжаление. Ноел потисна раздразнението си, обърна се, отвори претъпкания гардероб и затършува в него. Накрая намери онова, което търсеше — мъжко палто, което не си знаеше годините, дебело и от тъмен туид, с избеляла кадифена яка и обточено със заешка кожа.

— Ето — каза. — Можеш да вземеш това.

— Господи!

Тя изглеждаше очарована. Не, както той добре знаеше, от загрижеността му, а от избелялото великолепие на старата дреха. Обожаваше стари дрехи и пилееше голяма част от парите и времето си из антикварните магазини по „Портобело Роуд“, откъдето си купуваше вечерни рокли от 30-те години на XX век и чанти, обсипани с мъниста. Сега пое старото палто от ръцете му и го облече. То я погълна, но поне подгъвът не се влачеше по пода.

— О, какво чудесно палто! Откъде го взе, за бога?

— Беше на дядо ми. Измъкнах го от гардероба на майка ми, когато тя продаде къщата в Лондон.

— Не може да го задържа, нали?

— Не, не може. Но може да го носиш този уикенд. Повечето от присъстващите има да се чудят, но поне ще имат за какво да говорят.

Тя се загърна плътно в палтото и се засмя не толкова на шегата му, колкото от чистото чувствено удоволствие да носи обточено с кожа палто. Приличаше толкова много на палаво и алчно дете, че той изведнъж изпита силно плътско желание. При нормални обстоятелства щеше да я заведе веднага в леглото, но точно сега нямаха време. Налагаше се да почака.

Пътуването до Уилтшър не бе по-лошо от очакваното. Дъждът не спря, движението извън Лондон бе така натоварено, че изпълваше и трите ленти и колите пълзяха като червеи. Но накрая излязоха на магистралата и набраха скорост, странните звуци, които двигателят издаваше, не бяха така очевидни, а отоплението работеше.

Поговориха известно време, след това Амабел замълча. Помисли, че вероятно е заспала, както обикновено в такива случаи, но после усети, че се раздвижва, и разбра, че не спи.

— Какво има?

— Нещо шуми.

— Шуми ли? — разтревожи се, представи си как колата избухва в пламъци. Дори намали малко.

— Да. Шуми. Нали знаеш? Както когато късаш хартия.

— Къде?

— В палтото — тя отново заопипва подплатата. Има дупка в джоба. Да, мисля, че има нещо в подплатата.

Изпитал огромно облекчение, Ноел отново увеличи скоростта до 100 километра в час.

— Помислих, че колата ще избухне — каза.

— Веднъж намерих една стара половин крона в подплатата на едно от палтата на мама. Тук може да се крие банкнота от 5 лири.

— По-вероятно е да е старо писмо или опаковка от шоколад. Ще видим, когато пристигнем.

Пристигнаха след час. За негова изненада Амабел не сбърка нито веднъж пътя, преведе го през няколко провинциални града и накрая по виещо се шосе, което ги отведе през полята до Шарбърн. Градчето бе живописно дори в дъжда и мрака, главната улица беше павирана, вилите имаха сламени покриви и малки градинки отпред. Минаха покрай кръчмата и църквата, по алея, от двете страни, на която растяха дъбове, и спряха пред внушителна желязна порта.

— Това е.

Влязоха, минаха покрай къщичката на пазача и поеха по алеята през парка. Фаровете на колата осветиха къщата — квадратна, бяла, в джорджиански стил, с приятните пропорции и симетрия, характерни за периода. Зад спуснатите завеси струеше светлина, Ноел направи широк кръг по чакълестата алея и спря пред входната врата.

Изгаси двигателя, слязоха от колата, взеха багажа от багажника и изкачиха стъпалата до затворената входна врата. Амабел намери желязното чукче, потропа по вратата и каза:

— Не се налага да чакаме — след което отвори сама.

Влязоха във фоайето — подът беше от каменни плочи, а в другия му край имаше стъклена врата към коридора. Лампите навсякъде бяха запалени и Ноел видя, че коридорът е голям, с ламперия и от него започва импозантно стълбище към горния етаж. Докато стояха и се колебаеха, в далечния край на коридора се отвори врата и една жена се втурна да ги посрещне. Беше със здраво телосложение и побеляла коса и носеше престилка на цветя върху красивата си тюркоазена рокля от изкуствена материя. Ноел реши, че е съпругата на градинаря, дошла да помогне през уикенда.

Тя ги покани.

— Добър вечер. Влезте. Господин Кийлинг и госпожица Ремингтън-Лард? Точно така. Госпожа Ърли тъкмо отиде да си вземе душ, а Камила и полковникът са в конюшнята, но госпожа Ърли каза да ви заведа в стаите ви. Това ли е целият ви багаж? Каква ужасна вечер! Зле ли пътувахте? Дъждът е нещо ужасно, нали?

Вече бяха вътре. В мраморната камина гореше огън и в къщата се разстилаше блажена топлина. Съпругата на градинаря затвори вратата.

— Бихте ли ме последвали? Ще успеете ли с багажа си?

Да, можеха да носят багажа си. Амабел, все още увита плътно в старото палто, носеше чантите си, а той — куфара си. Така натоварени, последваха пълната дама нагоре по стълбите.

— Останалите гости на Камила пристигнаха в пет часа, но сега са в стаите си, преобличат се. Госпожа Ърли ме помоли още да ви кажа, че вечерята е в осем, но ако слезете четвърт час по-рано, ще има сервирани питиета в библиотеката, където ще можете да се запознаете с останалите…

В края на стълбите имаше свод, след който започваше коридорът към задната част на къщата. Подът бе застлан с червен килим, по стените висяха картини с ловни и спортни сюжети, а Ноел вдъхна с удоволствие мириса на добре поддържана провинциална къща, смесен с мириса на току-що изгладени чаршафи, лъснати мебели и лавандула…

— Ето, това е стаята ти, мила! — дамата отвори една врата и отстъпи встрани, за да може Амабел да влезе. — А вие, господин Кийлинг, сте в съседната стая. Банята е между двете помещения. Мисля, че разполагате с всичко необходимо, но ако имате нужда от нещо, просто ми кажете.

— Много ви благодарим.

— Ще кажа на госпожа Ърли, че ще слезете петнайсет минути преди вечерята.

И тя се отдалечи с доволна усмивка, като затвори вратата. Останал сам, Ноел сложи куфара на пода и се огледа. Годините на уикенди, прекарани в къщите на непознати, бяха изострили възприятията му до такава степен, че можеше почти в мига, в който минеше през входната врата, да прецени възможностите на очакващите го дни и да развие своя собствена система на оценяване.

Една звезда е дъното и обикновено означава влажна и малка провинциална къща, в която винаги става течение, дюшеците са на буци, храната — безвкусна и няма нищо добро, което да удовлетвори мъжката жажда. Гостите обикновено са неразговорливи роднини с невъзпитани деца. Ако попаднеше в такава ситуация, Ноел много често изведнъж си спомняше някой много важен ангажимент и се връщаше в Лондон още в неделя сутринта. Две звезди обикновено обхващат къщите на военните в Съри и на партитата обикновено присъстват много и все атлетични момичета и млади кадети от „Сендхърст“. Обичайното забавление е тенисът, който се играе на затревен корт, а вечерите минават в местната кръчма. Три звезди са непретенциозните провинциални имения, из които се разхождат кучета и има коне в конюшните, истински огън в камините, изобилна и питателна храна и почти винаги превъзходно вино. Четири звезди са върхът, домовете на много богатите. Иконом, разопаковане на багажа и огън в спалните. Танците обикновено се провеждат на открито, на моравата са опънати палатки, наниз от лампи осветява градината, където свири оркестър, чието докарване от Лондон струва невероятно скъпо, а шампанското се лее до шест сутринта.

Той веднага реши, че Шарбърн е три звезди. Беше доволен. Очевидно не му бяха дали най-добрата стая за гости, но това не бе и необходимо. Имението бе старомодно, удобно и приятно, със солидни викториански мебели и тежки пъстри завеси. Тук гостът, който щеше да пренощува, можеше да намери всичко. Съблече палтото си, преметна го през леглото и отвори втората врата, която водеше към просторна и застлана с килим баня с огромна вана, облицована с махагон. От другата страна на банята също имаше врата. Той прекоси и натисна дръжката, като очакваше вратата да е заключена, но тя се отвори и той се озова в стаята на Амабел. Тя все още бе плътно загърната в коженото палто и вадеше безразборно дрехите си от платнените чанти, които бе пуснала на пода в краката си. Вдигна поглед и видя широката усмивка на лицето му:

— На какво се смееш?

— Нашата домакиня очевидно е жена на здравия разум и широките възгледи.

— Какво искаш да кажеш?

Можеше да бъде изключително глупава.

— Че при никакви обстоятелства не би ни настанила в двойна стая, но ясно показва, че не е нейна работа какво ще правим в усамотението на нощта.

— О! — възкликна Амабел. — Предполагам, че има богат опит — бръкна дълбоко в чантата и извади дълга черна рокля.

— Какво е това? — запита той.

— Роклята, която ще облека довечера.

— Не е ли малко измачкана?

Тя тръсна дрехата.

— От жарсе е. Не се мачка. Мислиш ли, че водата е гореща?

— Трябва да е.

— О, добре. Ще взема вана. Ще я напълниш ли за мен, моля те?

Той отиде в банята, запуши ваната и пусна водата. После се върна в стаята си, разопакова багажа си, окачи костюмите си в големия гардероб и подреди чистите си ризи в чекмеджетата. На дъното на куфара му лежеше сребърна манерка. Чуваше как Амабел се плиска във водата, и усети аромата на сапун, а парата проникваше през затворената врата. С бутилката в ръка влезе в банята, взе двете малки чаши, оставени там за миене на зъбите, напълни ги до половината с уиски и наля малко студена вода. Амабел бе решила да измие косата си. Винаги миеше косата си, но тя никога не изглеждаше различно. Показа й едната чаша и я остави на столчето до ваната, откъдето можеше да я вземе, след като изтриеше сапуна от очите си. После пак влезе в стаята й, вдигна палтото на дядо си от пода и се върна с него в банята, седна на капака на тоалетната, остави внимателно чашата си на мивката и започна да оглежда палтото.

Парата започваше да се разнася. Амабел изправи гръб, отметна мокрите кичури от лицето си и отвори очи. Видя питието и протегна ръка към него.

— Какво правиш?

— Търся банкнота от 5 лири.

Опипвайки тежката материя, той стигна до мястото дълбоко в подгъва, което шумолеше. Бръкна в съответния джоб и намери дупката, но тя бе прекалено малка за дланта му, затова разкъса плата още малко и опита отново. Докато опипваха между туида и обратната страна на заешката кожа, върховете на пръстите му усетиха мекотата й. Стисна зъби, представяйки си мъртва мишка или нещо друго също толкова отвратително. Отблъсна тези неприятни образи и продължи да опипва. В края, в самия ъгъл на подгъва, пръстите му напипаха онова, което търсеха. Извади предпазливо ръка от дупката и разтвори длан. Палтото се плъзна от коляното му на пода, а в ръката си държеше сгънато късче хартия, старо и пожълтяло като скъпоценен пергамент.

— Какво е? — поиска да разбере Амабел.

— Не е банкнота от 5 лири. Писмо, мисля.

— Господи, какво разочарование!

Той разтвори внимателно хартията, за да не я скъса. Видя наклонения старомоден почерк и буквите, изписани с острия връх на писалка.

Дафтън Хол

Линкълншър

8 май 1898 г.

 

Драги Стърн,

Благодаря ти за писмото от Рипало и предполагам, е вече си се върнал в Париж. Надявам се да пътувам за Франция следващия месец и възнамерявам да те посетя в студиото ти, за да разгледам маслената скица на „Терасираната градина“. Когато пътуването бъде уредено, ще ти изпратя телеграма, с която ще те информирам за датата и часа на посещението си.

Искрено твой

Ърнест Уолъстън

Прочете писмото наум. Остана за миг дълбоко замислен, после вдигна глава и погледна Амабел:

— Удивително.

— Какво пише?

— Наистина е странно да откриеш нещо такова.

— О, Ноел, за бога, прочети ми го.

Той се подчини, но Амабел не разбра нищо.

— Какво е толкова удивително?

— Това е писмо до дядо ми.

— И какво?

— Никога ли не си чувала за Лорънс Стърн?

— Не.

— Бил е художник. От викторианската епоха. Постигнал е голям успех.

— Никога не съм го знаела. Нищо чудно, че е притежавал такова страхотно писмо.

Ноел не обърна внимание на неуместната й забележка.

— Писмо от Ърнест Уолъстън.

— Той също ли е бил художник?

— Не невежа такава, Ърнест Уолъстън не е бил художник. А индустриалец от викторианската епоха. Милионер, издигнал се сам до върха. Накрая си е заслужил титлата „пер“ и е започнал да се нарича лорд Дафтън.

— А картината… как се казваше?

— „Терасираната градина“. Била е рисувана по поръчка. Дафтън е поръчал на Лорънс Стърн да я нарисува.

— И за това не съм чувала никога.

— А би трябвало. Картината е много известна. През последните десет години виси в музея „Метрополитън“ в Ню Йорк.

— Как изглежда?

Ноел не отговори веднага. Беше смръщил вежди и опита да си спомни картината, която бе виждал само като репродукции на страниците на някакво периодично издание.

— Градина на терасиран терен. В Италия очевидно. Ето защо е посетил Рапало. Група жени, облегнали се на перилата. И рози навсякъде. Кипариси и синьо море и момче, което свири на арфа. Много е красива — погледна отново писмото и всичко си дойде на мястото. Разбра как се бе случило всичко. — Ърнест Уолъстън се е издигнал в обществото и си е построил впечатляваща огромна къща в Линкълншър. Поръчал е специално да му изтъкат килими във Франция и тъй като не е бил наследил портрети, които да окачи по стените, е поръчал на най-известния по онова време художник да му нарисува картина. В онези дни това е било като да поръчаш снимането на филм в наше време. Трябвало е да се обмислят мястото, костюмите, моделите. После, след като всичко това е било решено и проучено, художникът е правел груба маслена скица, която клиентът непременно е трябвало да види. На художника все още са му предстояли месеци работа. Трябвало е да биде сигурен, че ще удовлетвори исканията на клиента, за да остане доволен и да плати исканата сума.

— Разбирам — тя се отпусна във водата и косата й заплува около нея както на Офелия. Замисли се. — Но все още не разбирам защо се вълнуваш така.

— Ами… Никога не съм се замислял за онези маслени скици. Или съм забравил.

— Толкова ли са важни?

— Не знам. Възможно е.

— В такъв случай много добре, че открих писмото в подгъва. Каква умница съм!

— Да. Малката ми умница.

След малко сгъна писмото, сложи го в джоба си, изпи питието си и се изправи. Погледна часовника си.

— Вече е седем и половина. По-добре се облечи.

— Ти къде отиваш?

— Да се преоблека.

Остави я във ваната, отиде в стаята си и затвори вратата след себе си. После много тихо отвори другата врата и излезе в коридора. Заслиза по стълбите, а дебелият килим заглушаваше стъпките му. В подножието на стълбите спря, колебаейки се. Наоколо не се виждаше жива душа, макар че от задната част на къщата долитаха гласове и приятни подрънквания на чаши и съдини, а в ноздрите му нахлуваше приятният аромат на ястия. Това обаче не го отклони от намеренията му, защото в момента в главата му имаше една-единствена мисъл — да открие телефон.

Намери един апарат почти веднага в коридора — в стъклена кабинка под стълбите. Влезе и затвори вратата, вдигна слушалката и набра лондонски номер. Отговориха му почти веднага:

— Едуин Мънди.

— Едуин, на телефона е Ноел Кийлинг.

— Ноел, отдавна не сме се виждали — гласът му бе дрезгав, говореше с едва доловимия акцент на кокни, от който така и не бе успял да се отърве. — Как са нещата при теб?

— Чудесно, но виж, нямам много време. В провинцията съм. Просто исках да те попитам нещо.

— Каквото и да е, стари приятелю.

— Говоря за Лорънс Стърн. Слушаш ли ме?

— Да.

— Знаеш ли дали на пазара са се появявали някои от предварителните му маслени скици?

Пауза. После Едуин каза предпазливо:

— Интересен въпрос. Защо? Разполагаш ли с такива?

— Не. Дори не знам дали съществуват? Затова ти се обаждам.

— Не съм чувал някоя да се е появявала във важните галерии. Но, разбира се, има и дребни търговци из цялата страна.

— Колко… — Ноел прочисти гърлото си и опита отново. — Колко може да донесе такова нещо при сегашното състояние на пазара?

— Зависи от картината. Ако е скица на някоя от значителните му творби, предполагам, около 4000 или 5000… Но помни, стари приятелю, това е само предположение. Не мога да кажа със сигурност, преди да я видя.

— Казах ти. Нямам нищо.

— Защо се обаждаш, тогава?

— Току-що осъзнах, че такива скици може да се намират вкъщи, без никой от нас да знае.

— Искаш да кажеш — в къщата на майка ти ли?

— Е, да, все някъде трябва да бъдат.

— Ако ги намериш — продължи Едуин с най-благовъзпитания си тон — предполагам, че ще ми възложиш продажбата.

Ноел обаче нямаше намерение да се предаде така лесно.

— Първо трябва да се добера до тях — после, преди Едуин да успее да каже още нещо, приключи разговора — Трябва да тръгвам, Едуин. Вечерята е след пет минути, а дори не съм се преоблякъл, благодаря ти за помощта и съжалявам, че те обезпокоих.

— Няма проблем, мило момче. Радвам се, че ти помогнах. Интересна възможност. Желая ти успех в търсенето.

Затвори. Ноел бавно постави слушалката на мястото й. 4000–5000 лири. Повече, отколкото се осмеляваше да мечтае. Пое си дълбоко дъх, отвори вратата и излезе в коридора. Наоколо все още нямаше никой и тъй като никой не го видя, не се налагаше да плати за разговора.