Розамунде Пилхер
Търсачите на миди (3)

Оливия

Новият фотограф се казваше Лайъл Медуин. Беше много млад, с мека кестенява коса, която изглеждаше така, сякаш бе подстриган с помощта на купа за супа, с нежно лице и очи, които издаваха загриженост. Изглеждаше наивен и безпомощен като всеки отдаден на работата си новак и на Оливия й бе трудно да повярва, че се бе издигнал до такива висоти в кариерата си, без някой да му пререже гърлото.

Стояха до масата до прозореца в офиса й. Върху масата бяха разпръснати избрани негови снимки, които тя трябваше да разгледа — около две дузини големи цветни снимки, които той се надяваше тя да одобри. Оливия ги бе разгледала наистина внимателно и бе решила, че й харесват. На първо място, бяха чисти и ярки. Тя винаги бе настоявала, че модните снимки трябва да показват дрехите, тяхната форма, набора на полата, материята на пуловера, и то така, че да привличат погледа. Но тези снимки излъчваха също живот, движение, радост и дори нежност.

Взе една. Мъж с телосложението на атлет буташе сърфа си във водата, а ослепително белият му анцуг се очертаваше на фона на кобалтовосиньото море. Загоряла кожа, пот, мирис на морски въздух и излъчване за физическо блаженство.

— Къде направи тази?

— В Малибу. Реклама за спортни дрехи.

— А тази? — взе друга, вечерна снимка на момиче в рокля от шифон с цвета на пламъка и с лице, обърнато към залязващото слънце.

— В Пойнт Рийз. За „Вог“.

Тя остави снимките и подпирайки се на ръба на масата, обърна лице към него. Така очите й се изравняваха с неговите и погледите им се срещнаха.

— Какъв професионален опит имаш?

Той сви рамене.

— Завършил съм технически колеж. Работих известно време на свободна практика, а после се присъединих към екипа на Тоби Страйбър. Бях негов помощник две години.

— Точно Тоби ми каза за теб.

— После, след като напуснах екипа на Тоби, отидох в Лос Анджелис. И живея там от три години.

— И се справяш добре.

Той се усмихна, сякаш не бе съгласен с твърдението й.

— Да, предполагам.

Дрехите му издаваха, че е жител на Лос Анджелис. Бели маратонки, избелели дънки, бяла риза и избеляло дънково яке. Заради студеното лондонско време бе увил около тънкия си загорял врат кашмирен шал с цвета на корал. Външният му вид бе неугледен, но дрехите му бяха чисти, сякаш току-що извадени от пералнята и изсушени на слънчева светлина, но не и изгладени. Тя го намираше за невероятно привлекателен.

— Карла посвети ли те в работата? — Карла беше модният редактор на Оливия. — Става въпрос за юлското издание. Последно представяне на ваканционни тоалети, преди да се захванем с туида.

— Разбира се… Спомена, че снимките ще се правят навън.

— А каза ли къде?

— Говорихме за Ибиса… имам връзки там…

— Ибиса.

Той бързаше да й угоди.

— Но ако предпочиташ някое друго място, аз нямам нищо против. Мароко може би.

— Не — тя се изправи и отиде до стола си зад бюрото. — Не сме били в Ибиса известно време… Мисля, че няма да снимаме на плажа. Селските пейзажи ще внесат разнообразие. Ще се виждат кози, овце и здрави и калени селяни, работещи на полето. Ще придадат на рекламата автентичност. Те имат прекрасни лица и обичат да се снимат…

— Страхотно…

— Говори с Карла тогава…

Той се поколеба.

— Значи получих работата?

— Разбира се. Само я свърши добре…

— Разбира се. Благодаря… — започна да прибира снимките и да ги подрежда в купчина.

Звънна вътрешният й телефон, Оливия натисна бутона и заговори със секретарката си.

— Да?

— Външно обаждане, госпожице Кийлинг.

Тя погледна часовника си. Беше дванайсет и петнайсет.

— Кой е? Тъкмо излизам за обяд.

— Някой си господин Хенри Спотсууд.

Хенри Спотсууд. Кой, по дяволите, беше Хенри Спотсууд? А после си спомни името, спомни си и мъжа, когото бе срещнала преди две вечери на коктейлното парти в „Риджуейс“. Имаше сивееща коса и бе висок колкото нея. Но се бе нарекъл Ханк.

— Свържи ме, Джейн.

Тя протегна ръка към телефона, а Лайъл Медуин, пъхнал папката със снимките под мишница, прекоси тихо стаята и отвори вратата.

— Довиждане — оформи думата с устни, махна й и се усмихна. В следващия миг вече го нямаше.

— Госпожице Кийлинг?

— Да.

— Оливия, обажда се Ханк Спотсууд. Срещнахме се в „Риджуейс“.

— Разбира се.

— Имам един-два свободни часа. Някакъв шанс да обядваме заедно?

— Какво, днес?

— Да, сега.

— О, съжалявам, няма да успея. Сестра ми пристига от провинцията и ще обядвам с нея. Вече закъснявам, трябва да тръгвам.

— О, много лошо. А какво ще кажеш да вечеряме?

Гласът му събуди спомените. Сини очи. Приятно лице със силни черти. Тъмен костюм, риза от „Брукс Брадърс“, закопчана догоре.

— Бих искала.

— Чудесно. Къде би искала да отидеш?

Тя се поколеба за миг, после взе решение.

— Не искаш ли поне веднъж да не се храниш в ресторант или хотел?

— Какво искаш да кажеш?

— Ела у дома, аз ще приготвя вечеря.

— Това ще бъде прекрасно — в гласа му се долавяше изненада, но в никакъв случай липса на ентусиазъм. — Но това няма ли да те натовари?

— Не — отговори тя и се усмихна. — Ела около осем часа — даде му адреса и няколко прости указания, в случай че попадне на нов в занаята таксиметров шофьор, казаха си довиждане и тя затвори.

Ханк Спотсууд. Това бе добре. Усмихна се отново, после погледна часовника си, изхвърли Ханк от ума си, скочи на крака, грабна шапката, палтото, чантата и ръкавиците си и тръгна за срещата си с Нанси.

Трябваше да се срещнат в „Кетнърс“ в Сохо, където Оливия бе запазила маса. Тя провеждаше тук всичките си делови обяда и не виждаше причина да променя навиците си, макар да знаеше, че Нанси ще се чувства по-комфортно в „Харви Никълс“ или на някое друго място, пълно с изтощени жени, които бяха решили да си отпочинат от пазаруването.

Но срещата им бе в „Кетнърс“ и Оливия закъсняваше, а Нанси я чакаше, по-дебела от всякога във вълнения си пуловер и пола и кожена шапка, която имаше същия цвят като побелелите й руси къдрици и изглеждаше като израснала не на място коса. Тя бе единствената жена в морето от бизнесмени, оставила дамската си чанта в скута, с огромна чаша джин и тоник пред себе си и изглеждаше толкова не на място, че Оливия изпита чувство за вина и в думите и тона й прозвуча чувство, каквото не изпитваше.

— О, Нанси, съжалявам, ужасно съжалявам, задържаха ме. Отдавна ли чакаш?

Не се целунаха. Никога не се целуваха.

— Няма нищо.

— Поръчала си си питие… Не искаш още едно, нали? Запазила съм маса за един без петнайсет. Не искаме да пропуснем обяда, нали?

— Добър ден, госпожице Кийлинг.

— О, здравей, Джерърд. Не, не, не искам питие, нямаме достатъчно време.

— Запазили ли сте маса?

— Да. За 12,45. Страхувам се, че малко закъснях.

Той ги поведе към масата, но Оливия изчака, докато Нанси се надигна тежко, взе чантата и списанието и подръпна пуловера надолу върху значителното си коремче, преди да го последват. В ресторанта беше топло и шумно. Беше препълнено, нямаше нито едно свободно място. Отведоха ги до обичайната маса на Оливия в далечния край на помещението, където след задължителното раболепничене на управителя се настаниха на пейката, бутнаха масата към тях и им подадоха огромните менюта.

— По чаша шери, докато решите какво да поръчате?

— За мен „Перие“, Джерърд… А за сестра ми… — обърна се към Нанси. — Искаш ли вино?

— Да, ще бъде добре.

Без да обърне никакво внимание на списъка с вината, Оливия поръча половин бутилка бяло вино.

— Какво искаш за хапване?

Нанси нямаше представа. Менюто бе ужасяващо дълго и на френски. Оливия знаеше, че сестра й може да седи така цял ден, затова предложи няколко неща и накрая Нанси се съгласи да хапне телешко с гъби. Оливия си поръча омлет и зелена салата. Когато келнерът се отдалечи, попита:

— Как пътува?

— О, много удобно, наистина. Взех влака в девет и петнайсет. Беше ми малко притеснено, тъй като трябваше да заведа децата на училище, но успях.

— Как са те?

Опита се да покаже искрен интерес, но Нанси знаеше, че те не я интересуват, затова, слава богу, не се впусна надълго и нашироко в темата.

— Добре.

— А Джордж?

— И той е добре, мисля.

— А кучетата? — настоя Оливия.

— Добре са… — после се сети: — Едното беше болно тази сутрин.

Оливия направи гримаса.

— Не ми казвай. Поне докато не се нахраним.

Келнерът донесе напитките им — „Перие“ за Оливия и половин бутилка бяло вино за Нанси. Отвори ги сръчно и напълни чашата на Нанси. Зачака. Нанси се сети, че трябва да го опита. Отпи, сви професионално устни и обяви, че е превъзходно. Келнерът остави бутилката на масата и се отдалечи с безизразно лице.

Оливия сама напълни чашата си.

— Никога ли не пиеш вино? — попита Нанси.

— Не и по време на делови обяд.

Нанси повдигна вежди в почти съвършена дъга.

— А това делови обяд ли е?

— А не е ли? Нали се каним да разговаряме за мами!

Бебешката дума, както винаги, подразни Нанси. Всяко едно от трите деца на Пенелопе използваше различно обръщение. Ноел се обръщаше към нея с „ма“. Нанси я наричаше „майко“ от няколко години, тъй като смяташе това за подходящо за тяхната възраст и положение в живота. Само Оливия — толкова коравосърдечна и изискана във всяко друго отношение — продължаваше да се обръща към нея с „мами“. Понякога Нанси се питаше дали Оливия осъзнава колко смешно звучи това.

— И по-добре да приключим с този въпрос. Нямам цял ден на разположение — продължи Оливия.

Студеният й глас бе пословичната последна сламка. Гневът се надигна в Нанси, която бе дошла чак от Глостършър за тази среща, бе избърсала болното куче, порязвайки палеца си от бързане, и бе успяла някак си да заведе децата на училище и да хване влака.

„Нямам цял ден на разположение.“

Защо Оливия бе толкова брутална и безсърдечна? Нима никога нямаше да могат да разговарят топло и искрено като две сестри, без Оливия непрекъснато да изтъква колко заета е, като че ли животът на Нанси, в който приоритет бяха домът, съпругът и децата, не струваше нищо.

Когато бяха малки, Нанси бе по-хубавата от двете. Русокоса, синеока, мила и (благодарение на баба Кийлинг) облечена в красиви дрехи. Нанси привличаше погледите, възхищението, мъжете. Оливия беше умна и амбициозна, обсебена от книгите, учебниците, изпитите и академичните постижения, но бе обикновена, толкова обикновена, както си припомни Нанси сега. Болезнено висока и слаба, плоскогърда и с очила, тя демонстрираше почти арогантна липса на интерес към противоположния пол и мълчеше презрително всеки път, когато се появеше някое от гаджетата на Нанси, или се скриваше в спалнята си, за да чете.

Все пак тя притежаваше и черти, които компенсираха това. Нямаше да е дъщеря на родителите си, ако не бе благословена поне с толкова. Косата й бе необикновено гъста и с цвета на махагон, а тъмните й очи, наследени от майка им, проблясваха като диаманти и излъчваха язвителност и интелигентност.

Но какво се беше случило? Дългурестата и изключително умна студентка, сестрата, с която нито един мъж не искаше да танцува, се беше превърнала — някак си, някога, някъде — в този феномен, Оливия на трийсет и осем. Тази вдъхваща страхопочитание кариеристка, редакторката на „Венера“.

Както винаги, и днес изглеждаше безкомпромисно. Дори грозна, но абсолютно шикозна. Черна велурена шапка, прекалено голямо за нея черно палто, кремава копринена блуза, златни гривни и обеци, огромни пръстени. Лицето й бе бледо, а устните — яркочервени. Дори огромните й очила с черни рамки се бяха превърнали в пораждащ завист аксесоар. Нанси не беше глупачка. Докато вървяха с Оливия през препълнения ресторант към масата им, тя забеляза интереса на мъжете и косите им погледи, обръщането на главите и тихия шепот. Знаеше, че го бе предизвикала не тя, а Оливия.

Нанси не знаеше нищо за личния живот на сестра си. Преди пет години, преди да се случи това необикновено чудо на преобразяването, тя искрено вярваше, че сестра й е или девица, или абсолютно асексуална. (Разбира се, съществуваше още една, доста по-зловеща възможност, която хрумна на Нанси, след като прочете биографията на Вита Саквил-Уест^[1], но после си каза, че дори не си струва да мисли за нея.)

Класически пример за амбициозна и умна жена, Оливия очевидно бе погълната от кариерата си. Напредваше постепенно, но неизменно, докато накрая не стана главен редактор на „Венера“ интелигентното и скъпо женско списание, в което работеше от седем години. Името й фигурираше на първа страница, понякога снимката й се появяваше на страниците му като илюстрация към някоя статия, а веднъж се появи дори по телевизията — отговаряше на въпроси в семейно предаване.

После, когато всичко вървеше толкова добре, Оливия предприе онази неочаквана и нехарактерна за нея стъпка. Отиде във ваканция в Ибиса, срещна Козмо Хамилтън и не се върна у дома. Е, накрая се върна, но след като живя цяла година с него. Редакторът й получи официално писмо от Ибиса с оставката й. Когато научи озадачаващата новина от майка си, Нанси отказа да повярва. Непрекъснато си повтаряше, че това е истински шок, и то си и беше, защото чувстваше, макар и смътно, че Оливия я е изпреварила.

Нямаше търпение да каже на Джордж. Очакваше той да бъде слисан като нея, но реакцията му я свари неподготвена.

— Интересно — беше всичко, което той каза.

— Не изглеждаш изненадан.

— Не съм.

Тя смръщи вежди.

— Джордж, говорим за Оливия.

— Разбира се, че говорим за Оливия — той погледна съпругата си, на чието лице бе изписано объркване, и едва не се засмя. — Нанси, не може да мислиш, че Оливия цял живот е живяла като добра монахиня. Това потайно момиче с апартамент в Лондон и с вечната й уклончивост. Ако си вярвала в това, си по-глупава, отколкото предполагах.

В очите на Нанси бликнаха сълзи.

— Но… Но аз мислех…

— Какво си мислела?

— О, Джордж, тя е толкова непривлекателна.

— Не — отговори Джордж. — Не, Нанси, не е непривлекателна.

— Но аз мислех, че не я харесваш…

— Така е, не я харесвам — каза Джордж и разтвори вестника, с което сложи край на разговора.

Не беше характерно за Джордж да изкаже толкова категорично мнение по някой въпрос. Не бе характерно още да прояви такава чувствителност, но след като поразмисли добре, накрая Нанси реши, че най-вероятно е прав за Оливия. Щом веднъж се примири със ситуацията, не й беше трудно да я обърне в своя полза. На Нанси й се струваше едновременно бляскаво и изискано да може да се похвали с толкова преуспяла роднина — като в пиеса на стария Ноел Кауърд^[2] — и ако човек поне за малко забравеше, че Оливия и Козмо Хамилтън живеят в грях, темата можеше да прекрати всеки разговор, на което и да е парти. „Знаете ли, Оливия, моята умна сестра, е прекалено романтична. Отказа се от всичко заради любовта. Сега живее в Ибиса… в най-красивата къща на света“. Въображението й препускаше към други очарователни и, надяваше се, осъществими възможности. „Може би следващото лято ние с Джордж и децата ще им погостуваме няколко седмици. Зависи от състезанията с понита, нали? Ние, майките, сме роби на Клуба на понитата.“

Но макар Оливия да покани майка им — покана, която Пенелопе прие с удоволствие и прекара цял месец с нея и Козмо, — подобна покана не бе отправена на семейство Чембърлейн. Нещо, за което Нанси никога не прости на сестра си.

В ресторанта бе много топло. Изведнъж Нанси усети, че й е непоносимо горещо. Прииска й се да бе облякла блуза, а не пуловер, но не можеше да го съблече, затова отпи щедра глътка от студеното вино. Осъзна, че въпреки горещината ръцете й треперят.

Оливия каза:

— Видя ли се с мами?

— О, да — остави чашата. — Отидох да я видя в болницата.

— Как е тя?

— Много добре, като се има предвид, че прекара инфаркт.

— Сигурни ли са, че е било инфаркт?

— О, да. Държаха я в интензивното ден-два. После я преместиха в отделението, а тя реши, че може да се изпише сама, и се прибра у дома.

— Това вероятно не се е харесало на лекаря.

— Не. Беше бесен. Затова и ми звънна. И в този разговор ми каза, че тя не трябва повече да живее сама.

— А ти потърси ли и друго мнение?

Нанси настръхна.

— Оливия, той е много добър лекар.

— Общопрактикуващ лекар от провинцията.

— Ще се обиди много, ако…

— Глупости. Смятам, че не трябва да приемаме нищо по отношение на компаньонка или икономка, докато не се е консултирала и с друг лекар.

— Знаеш, че никога няма да го направи.

— Така да бъде тогава. Защо да й натрапваме някаква си жена, след като иска да живее сама? Милата госпожа Плъкет ходи в дома й три пъти сутрин в седмицата, а съм сигурна, че и хората от селото ще я наглеждат. Все пак тя живее там вече пет години и всички я познават.

— Но да предположим, че получи втори инфаркт и умре само защото няма кой да й помогне. Или падне по стълбите. Или се блъсне с колата и убие някого.

Оливия се засмя — смехът й бе жесток.

— Не знаех, че имаш толкова силно развито въображение. А и ако ще блъсне някого с колата, това ще стане независимо дали има икономка, или не. Не мисля, че трябва да се тревожим.

— Напротив.

— Защо?

— Не е само икономката… Трябва да се помисли и за други неща. Градината например. Тя е цели два акра, а мама винаги се е грижела сама за нея. Сама прекопава зеленчуците и полива ливадата. Всичко върши сама. Не може повече да се очаква от нея да се справя с тази тежка физическа работа.

— Тя няма да работи повече в градината — каза Оливия и Нанси смръщи вежди. — Разговарях дълго с нея по телефона онази вечер и…

— Не ми каза.

— Ти не ми даде възможност. Мами звучеше прекрасно, стори ми се здрава и весела. Каза, че според нея лекарят бил глупак и че ако се наложи да живее с друга жена, вероятно ще я убие. Че къщата е прекалено малка и двете ще се блъскат една в друга, с което съм напълно съгласна. Колкото до градината, още преди да получи инфаркта, беше решила, че работата е прекалено тежка за нея, затова се обади в местната градинарска агенция и уреди два или три пъти седмично да идва градинар. Мисля, че той ще започне работа следващия понеделник.

Дори всичко това не успя да успокои Нанси. Чувстваше се така, сякаш Оливия и майка й заговорничат зад гърба й.

— Не мисля, че идеята е много добра. Откъде да знаем какъв човек ще изпратят? Трябвало е да намери някой приятен човек от селото.

— Всички мили хора от селото са вече заети във фабриката по електроника в Пъдли…

Нанси щеше да продължи да спори, но донесоха супата. Сервираха я в гювече и ухаеше превъзходно. Изведнъж осъзна колко е гладна, взе лъжицата и протегна ръка към топлото хлебче.

След малко каза сковано:

— Не помисли ли да обсъдиш въпроса с мен и Джордж.

— За бога, какво има да се обсъжда? Това няма нищо общо с никого другиго, освен с мами. Честно, Нанси, двамата с Джордж се отнасяте с нея като със слабоумна. Тя е на шейсет и четири, в разцвета на живота, здрава като вол и по-независима от всякога. Престанете да се бъркате в живота й.

Нанси здравата се ядоса.

— Да се бъркаме! Може би, ако двамата с Ноел се бъркахте, както се изразяваш, малко повече, щяхте да свалите част от бремето от раменете ми.

Тонът на Оливия стана леденостуден.

— Първо, никога не говори за мен и за Ноел едновременно. И, второ, ако имаш товар на раменете си, ти сама си го измислила и нарамила.

— Не знам защо въобще двамата с Джордж си правим този труд. Със сигурност не получаваме благодарност.

— И за какво трябва да сме ви благодарни?

— За много неща. Ако не бях убедила майка, че е лудост, тя щеше да се върне в Корнуол и вече сигурно щеше да живее в някоя рибарска колиба.

— Така и не разбрах защо смяташ това за толкова лоша идея.

— Оливия. Корнуол е на километри от тук, от нас, на другия край на страната… Идеята бе просто смешна. Казах й го. „Не можеш да се върнеш там“, казах. Тя се опитваше да си върне младостта. Но това щеше да бъде катастрофа. И освен всичко друго Джордж й намери „Подмоурс Теч“. Дори ти не можеш да кажеш, че това не е най-очарователната и съвършена къща във всяко едно отношение. И всичко благодарение на Джордж. Не го забравяй, Оливия. Всичко е благодарение на Джордж.

— Три пъти „ура“ за Джордж.

Тук разговорът бе прекъснат отново, за да отнесат празното гювече от супата и да донесат телешкия шницел и омлета. Наляха и последната капка вино в чашата на Нанси, а Оливия загреба от салатата. Когато келнерът отново ги остави сами, Нанси попита:

— И какво ще ни струва този градинар? Тези, които ги изпращат от агенциите, са баснословно скъпи.

— О, Нанси, има ли значение?

— Разбира се, че има. Ще може ли майка да си го позволи? Тревожа се. Тя винаги е така потайна, когато става въпрос за пари, а в същото време — толкова екстравагантна.

— Мами? Екстравагантна? Никога не харчи нищо за себе си.

— Но и никога не престава да се забавлява. Сметките й за напитки и храна сигурно са астрономически. И онази смешна оранжерия, която построи. Джордж се опита да я разубеди. Щеше да е по-добре да изхарчи парите си за двойни прозорци.

— Може би не е искала двойни прозорци.

— Отказваш да се разтревожиш, нали? — гласът на Нанси трепереше от възмущение. — Да обмислиш възможностите.

— И какви са възможностите, Нанси? Осветли ме.

— Тя може да доживее до деветдесет.

— Надявам се да доживее.

— А капиталът й няма да трае вечно.

В очите на Оливия проблеснаха весели пламъчета.

— Да не би двамата с Джордж да се страхувате, че ще трябва да се грижите за беден и зависим родител? Че ще има още едно перо, което изтощава финансите ви след издръжката на онзи хамбар, който наричате свой дом, и на скъпите училища на децата ви?

— Не е твоя работа за какво избираме да харчим парите си.

— А как мами избира да харчи своите, не е ваша работа.

Този отговор накара Нанси да замълчи. Тя посвети вниманието си на телешкото. Оливия, която я наблюдаваше, видя как бузите й поруменяха, а бузите и брадичката й затрепериха. „За бога, помисли си тя, тя е само на четирийсет и три, а изглежда като дебела и будеща съжаление старица.“ И изведнъж изпита съчувствие към Нанси и чувство за вина. Каза вече по-мило и дори окуражително:

— Не бих се тревожила прекалено много, ако бях на твое място. Тя получи наистина добра цена за къщата на „Оукли стрийт“ и й останаха повече от достатъчно средства дори след като купи „Подмоурс Теч“. Не мисля, че старият Лорънс Стърн осъзнаваше това, но той наистина й осигури спокоен и удобен живот. Което е добре и за теб, мен и Ноел, защото, хайде да си признаем, във финансово отношение баща ни беше пълен неудачник…

Нанси неочаквано откри, че няма какво повече да каже. Беше изчерпала аргументите си, а и никак не й харесваше Оливия да говори за милия татко по този начин. При нормални обстоятелства тя веднага щеше да се впусне да го защитава — скъпия мъртъв старец. Но сега не й достигаше енергия. Срещата с Оливия беше чиста загуба на време. Не бе взето никакво решение — нито за майка им, нито за парите, нито за икономката, за нищо. Както винаги, Оливия смяташе себе си за права, а Нанси се чувстваше като прегазена от влак.

Лорънс Стърн.

Вкусната храна бе свършила. Оливия погледна часовника си и попита Нанси дали иска кафе. Нанси пък попита дали има време, и Оливия отговори утвърдително. Каза, че разполага с още пет минути, а Нанси отговори, че ще пие кафе. Оливия го поръча и Нанси, след като неохотно изхвърли от главата си мисълта за примамливите пудинги, които бе видяла върху сервитьорската количка, протегна ръка към списание „Харпърс енд Куин“, което бе купила за папка и което сега лежеше на тапицираната пейка до нея.

— Видя ли това?

Прелисти страниците, докато не стигна до рекламата на „Буутби“, и подаде списанието на сестра си. Оливия му хвърли поглед и кимна.

— Да. Видях го. Изложбата е следващата сряда.

— Не е ли необикновено? — Нанси взе списанието обратно. — Кой би поискал да купи такава ужасна картина, като тази?

— Нанси, мога да те уверя, че много хора биха искали да купят ужасна картина, като тази.

— Сигурно се шегуваш.

— Със сигурност не се шегувам — като видя искреното объркване на сестра си. Оливия се засмя. — О, Нанси, къде сте били двамата с Джордж през последните няколко години? Има нов и силен интерес към картините от викторианския период. Лорънс Стърн, Алма-Тадема, Джон Уилям Уотърхаус… Благодарение на тези художници търговците на картини печелят наистина огромни суми.

Нанси гледаше мрачните „Носачки на вода“, както се надяваше, с нов поглед. Но не виждаше разлика.

— Но защо? — настоя тя.

Оливия сви рамене.

— Отново ценят техниката им на рисуване. Редките неща имат висока стойност.

— Какво по-точно искаше да кажеш с „огромни суми“? Искам да кажа, колко може да струва това?

— Нямам представа.

— Предположение?

— Ами… — Оливия се замисли, издавайки напред долната си устна. — Може би… 200 000.

— 200 000? За това?

— Плюс или минус 20 пенса.

— Но защо? — проплака отново Нанси.

— Казах ти. Редките неща имат висока стойност. Всичко има цена, когато някой го иска. Картините на Лорънс Стърн не са много. Ако се загледаш в най-малките подробности на картината, ще разбереш защо. Сигурно са му били необходими месеци, за да я завърши.

— Но какво е станало с другите му картини?

— Няма ги. Разпродадени са. Вероятно са купени направо от триножника, докато боята е била още мокра. Всеки уважаващ себе си частен колекционер или обществена художествена галерия в света биха искали да имат поне по една картина на Лорънс Стърн. А такива се появяват много рядко на пазара в наше време. И не забравяй, той е спрял да рисува много преди войната, тъй като немощните му ръце не са можели вече да държат четката. Предполагам, че е продал всичко, което е успял, и се е радвал, че е успял да осигури живот и прехрана на семейството си. Така и не е забогатял от картините си и за нас е цяло щастие, че е наследил огромна къща в Лондон от баща си, а по-късно е успял да купи „Карн Котидж“. Продажбата на „Карн Котидж“ осигури образование и на трима ни, и печалбата от продажбата на къщата на „Оукли стрийт“ осигурява средства на мами сега.

Нанси слушаше, но не с цялото си внимание. Умът й бе зает с осмисляне на възможностите, претегляше и преценяваше.

Каза възможно най-нехайно:

— А картините, които са у мама?

— Имаш предвид „Търсачите на миди“?

— Да. И двете платна на площадката на стълбите.

— Какво за тях?

— Ако се продадат сега, ще струват ли много пари?

— Предполагам, че да.

Нанси преглътна. Устата й пресъхна.

— Колко?

— Нанси, не съм в този бизнес.

— Грубо.

— Предполагам… близо 500 000.

— 500 000 — произнесе почти беззвучно Нанси. Облегна се назад слисана. Половин милион. Виждаше сумата изписана и всяка нула кръгла до съвършенство.

В този миг келнерът донесе кафето им — черно, димящо и ароматно. Нанси прочисти гърлото си и опита отново:

— Половин милион.

— Грубо — с една от редките си усмивки Оливия побутна захарницата към Нанси. — Сега разбираш ли защо двамата с Джордж не трябва да се тревожите за мами?

Това бе краят на разговора. Изпиха кафето си в мълчание, Оливия плати сметката и станаха. Излязоха на тротоара и тъй като бяха в две различни посоки, извикаха две таксита. Тъй като свободното време на Оливия бе свършило, тя взе първото. Сбогуваха се на тротоара и Нанси загледа след отдалечаващата се кола. Докато обядваха вътре, навън бе започнало силно да вали, но тя стоеше насред пороя и дори не го забелязваше.

Половин милион.

Пристигна и второто такси. Каза на шофьора да я откара в „Харъдс“, спомни си, че трябва да даде бакшиш на портиера, и се качи. Таксито потегли. Нанси се облегна назад и загледа през запотените прозорци минаващия покрай нея Лондон, но без да го вижда. Не беше постигнала нищо с Оливия, но денят не бе пропилян. Сърцето й биеше бързо от вълнение.

Половин милион лири.

Една от причините Оливия Кийлинг да постигне такъв успех в кариерата си бе способността й да мисли трезво и последователно — тя решаваше проблемите един по един. Умът й беше подреден като сегментите на подводница — всяко едно помещение бе отделено от другите и запечатано. Така сутринта тя бе изхвърлила мисълта за Ханк Спотсууд от главата си и бе посветила цялото си внимание на Нанси. Още с влизането си в сградата, където беше офисът й, престана да мисли за Нанси и нейните тривиални тревоги за семейството и се превърна в главния редактор на „Венера“. В главата й нямаше нито една мисъл, която да не бе подчинена на успеха и продажбите на списанието. Целия следобед диктува писма, организира фотосесии с рекламния мениджър, уреди рекламен обяд в „Дорчестър“, проведе отдавна отлаганата си среща с един от редакторите и информира бедната жена, че ако не намери по-интересни истории от онези, които й бе представила за одобрение, „Венера“ ще престане да публикува белетристика и тя ще остане без работа. Жената бе самотна майка, полагаща усилия, за да отгледа двете си деца, и веднага избухна в сълзи. Но Оливия бе неумолима. За нея списанието бе над всичко друго, затова просто подаде на жената хартиена кърпичка и й даде срок от две седмици, за да извади вълшебен заек от шапката си.

Всичко това бе ужасно изморително. Изведнъж осъзна, че е петък и краят на работната седмица, за което бе благодарна. Работи до шест часа, разчисти и подреди бюрото си и най-после взе вещите си и асансьора до подземния паркинг, влезе в колата си и потегли към къщи.

Движението бе натоварено, но тя бе свикнала с това. Мислено затръшна вратата към офиса и „Венера“ престана да съществува, като че ли нищо не се бе случило следобеда, и тя отново бе в „Кетнърс“ с Нанси.

Беше груба с Нанси, беше я обвинила в преувеличаване на проблемите, бе подценила болестта на майка им и се бе отнесла с пренебрежение към знанията и прогнозата на провинциалния лекар. Това бе, защото Нанси винаги правеше от мухата слон… Бедното момиче, та какво друго й оставаше с този неин скучен живот… Но и защото Оливия, сякаш бе още дете, не искаше да приеме, че е възможно Пенелопе да не е добре. Мислеше за нея като за неостаряваща. И дори като за безсмъртна. Не искаше тя да е болна. Не искаше тя да умира.

Инфаркт. Как бе възможно това да се случи на майка й, която никога не боледуваше? Тя бе висока, силна, жизнена, интересуваше се от всичко и което бе най-важното, бе винаги там за тях. Оливия си спомни кухнята в мазето на къщата на „Оукли стрийт“, сърцето на огромната лондонска къща, където винаги къкреше супа, а те седяха около голямата изтъркана до блясък маса и разговаряха с часове на чашка коняк и кафе, докато майка им гладеше или кърпеше чаршафите. Винаги когато някой споменеше думата „сигурност“, Оливия се сещаше за онова спокойно място и за онзи безметежен период от живота си.

А сега? Въздъхна. Може би лекарят беше прав. Може би Пенелопе не трябваше да живее сама. Най-добре да отиде да я види, да поговори с нея и ако бе необходимо, да се опита да постигне съгласие с нея по въпроса. Утре бе събота. „Ще отида да я видя утре“, каза си тя и се почувства по-добре. Щеше да тръгне рано сутринта и да прекара целия ден в „Подмоурс Теч“. След като взе решение, изхвърли всякакви подобни мисли от главата си и се изпълни с радостно предчувствие за очакващата я вечер.

Вече си бе почти у дома. Но първо се отби в местния супермаркет, за да напазарува. Хрупкав типов хляб, масло, пастет от гъши дроб, пиле и полуготова салата, зехтин, праскови, сирене, бутилка скоч и две бутилки вино. Купи и букет минзухари, сложи всичко в багажника на колата, потегли и измина краткото разстояние до „Ранфърли Роуд“.

Живееше в една от малките тухлени къщи в джорджиански стил, всяка от които имаше тераса, издадени напред прозорци и градина с павирана алея отпред. Отвън къщата изглеждаше почти болезнено обикновена, което само засилваше въздействието на неочаквано изискания интериор. Малките стаи на приземния етаж бяха превърнати в едно-единствено просторно помещение, като кухнята бе отделена от трапезарията само с барплот, а към горния етаж водеше открито стълбище. В далечния край на единственото помещение бяха френските прозорци с изглед към градината. Те придаваха на къщата странен провинциален вид, тъй като зад градината се виждаше църквата с принадлежащата й половин акър земя, където през лятото хората си правеха пикник под разперените клони на огромния дъб.

Ето защо изглеждаше съвсем естествено Оливия да обзаведе и да декорира къщата си с мебели от чам в провинциален стил и с памучни възглавнички с избродирани клонки, но впечатлението всъщност бе за хладен и напълно съвременен мансарден апартамент. Основният цвят беше белият. Оливия обожаваше бялото. За нея това бе цветът на лукса и на светлината. Подът бе покрит с бели плочки, бели бяха и стените, и завесите. Бели бяха и памучните възглавнички, удобните дивани и столове, лампите и абажурите. И резултатът не бе чувство за студенина, защото тази девствено бяла чистота бе разнообразена с ярки цветове. Имаше възглавнички в яркочервено и индийскорозово, испански рогозки и изненадващи абстрактни картини в сребърни рамки. Масата в трапезарията бе от стъкло, столовете бяха черни, едната стена на трапезарията бе боядисана в кобалтовосиньо и обсипана със снимки на роднини и приятели.

Жилището й бе топло, безупречно и блестящо чисто. Чистотата се дължеше на отдавнашното й споразумение със съседката й, която идваше всеки ден да пере и да чисти. Във въздуха винаги се усещаше мирисът на препаратите, които тя използваше за подовете и мебелите, а сега той се смесваше с аромата на сините зюмбюли във вазата. Беше ги засадила в градината миналата есен и те най-после бяха достигнали съвършения си аромат.

Без да бърза, съзнателно разтоварвайки се от напрежението, тя се приготвяше за предстоящата вечер. Дръпна завесите, запали камината (която бе газова, но създаваше същия уют и топлина както истинският огън), сложи диск в стереоуредбата и си наля скоч. Отиде в кухнята, подправи салатата, подреди масата и сложи виното да се изстудява.

Беше вече почти седем и половина, когато се качи горе. Спалнята й се намираше в задната част на къщата и гледаше към градината и дъба. Беше издържана също в бяло, подът бе застлан с дебел килим, а леглото бе двойно и огромно. Погледна го, помисли си за Ханк Спотсууд и смени чаршафите с изпрани и току-що изгладени ленени. След това се съблече и напълни ваната.

За Оливия ритуалът на вечерната баня беше моментът да се поглези и напълно да се отпусне. Отпусната в благоуханната вода, тя позволяваше на ума си да се скита. Това бе интерлюдия към приятни размисли — ваканции, които трябваше да обмисли, дрехите за близките месеци и понякога неясни фантазии за мъжа, с когото излизаше в момента. Но странно, тази вечер мислите й се върнаха към Нанси. Питаше се дали вече се е върнала в онази ужасна къща, която наричаше свой дом, при неблагодарното си семейство. Вярно, сестра й имаше проблеми, но на нея й се струваше, че тя сама си ги създава. С всичките им претенции двамата с Джордж живееха по-разточително, отколкото им позволяваха средствата, а в същото време успяваха да убедят сами себе си, че заслужават много повече. Беше й трудно да не се усмихне, като си представи лицето на Нанси с отпуснатата челюст и ококорените очи, когато бе подхвърлила предполагаемата цена за картините на Лорънс Стърн. Нанси не умееше да крие мислите си, особено когато бе сварена неподготвена. Неподправеното й удивление почти веднага бе заменено от алчност — Нанси без съмнение пресмяташе и си представяше платени училищни такси, двойни прозорци на Стария дом на викария и осигурено вечно благоденствие на целия род Чембърлейн.

Това не тревожеше Оливия. Тя не се страхуваше за „Търсачите на миди“. Лорънс Стърн бе подарил картината на дъщеря си като сватбен подарък и за нея тя бе по-ценна от всички пари на света. Никога нямаше да я продаде. Нанси — а също и Ноел — трябваше просто да почака естественият ход на живота да свърши своята работа и Пенелопе да почине. Което, както Оливия искрено се надяваше, нямаше да е в близките години.

Съзнателно престана да мисли за Нанси, като се отдаде на по-приятни мисли. Например за умния млад фотограф Лайъл Медуин. Истинска находка. А също и изключително възприемчив.

„Ибиса“, беше казал и тя неволно бе повторила името. Той вероятно бе доловил въпросителна нотка в гласа или в изражението й, защото веднага бе направил друго предложение. Ибиса. Сега тя осъзна — докато стискаше гъбата, та топлата вода да потече по блажено голата й кожа, — че спомените са живи, макар и заровени дълбоко в подсъзнанието й, събудени от тази привидно нищо незначеща размяна на реплики.

Не беше се сещала за Ибиса от месеци. Но бе предложила „селски пейзаж“. „С кози, овце и калени селяни в полето.“ Представи си къщата, дълга и ниска, с под от червени плочки и с бугенвилии и виещи се лози по стените. Чу звънчетата на кравите и кукуригането на петлите. Долови отново мириса на борови дървета и хвойна, повяван откъм морето от топлия бриз. И почувства отново парализиращата горещина на Средиземно море.