Розамунде Пилхер
Търсачите на миди (2)

Нанси

Понякога мислеше, че за нея Нанси Чембърлейн, дори най-простото и невинно занимание неизменно е обречено да се превърне в досадно усложнение.

Например тази сутрин. Мрачен ден в средата на март. Планираше само да вземе влака в девет и петнайсет от Челтнъм до Лондон, да обядва със сестра си Оливия, може би да се отбие в „Харъдс“ и после да се върне у дома. Все пак в това предложение нямаше нищо неприлично. Нямаше да се впусне в дива оргия, нито да направи нещо екстравагантно, нито да се срещне с любовник. Това бе по-скоро посещение, продиктувано от дълга, трябваше да обсъдят отговорностите си и да вземат решения. Но веднага щом обяви намерението си вкъщи, обстоятелствата като че ли се промениха и тя бе изправена пред възражения или още по-лошо — пред безразличие. Почувства се така, сякаш се бореше за живота си.

Снощи, след като уговориха подробностите с Оливия по телефона, потърси децата. Намери ги в малката дневна, за която Нанси евфемистично мислеше като за библиотека; бяха се излегнали на дивана пред камината и гледаха телевизия. В стаята им за игра, в която имаше и телевизор, нямаше обаче камина и бе смразяващо студено, а и телевизорът бе стар и черно-бял, затова нищо чудно, че прекарваха по-голямата част от времето си тук.

— Милички, утре трябва да отида до Лондон, за да се срещна с леля ви Оливия. Трябва да си поговорим за баба Пен…

— Щом ще бъдеш в Лондон, кой ще заведе Лайтнинг при ковача, за да го подкове? — попита Мелъни.

Докато говореше, тя гризеше края на плитката си, а едното й, изпълнено със злоба око оставаше приковано в рокпевеца, чийто образ изпълваше екрана. Тя беше на четиринайсет и преминаваше, както майка й непрекъснато й повтаряше, през пубертета.

Нанси бе очаквала този въпрос и отговорът й бе готов:

— Ще помоля Крофтуей. Ще трябва да успее и сам.

Крофтуей беше киселият градинар и момче за всичко, който живееше със съпругата си в апартамента над конюшнята. Той мразеше конете и непрекъснато ги плашеше и подлудяваше със силния си глас и недодялани маниери, но от него се изискваше да се грижи за тях и той го правеше, макар и с голяма неохота. Успяваше някак си да впрегне бедните неспокойни създания, а после да отиде с непослушното превозно средство до различни събития, организирани от клубовете за понита. В тези случаи Нанси винаги говореше за него като за „коняря“.

Рупърт, който беше на единайсет, улови края на размяната на реплики и също възрази:

— Обещах на Томи Робсън утре да пием заедно чай. Как ще се прибера?

Нанси за първи път чуваше за тази уговорка. Беше твърдо решена да запази спокойствие и знаеше, че ако му предложи да промени деня, ще предизвика спор и забележки от рода на „не е честно“, затова преглътна гнева си и каза възможно най-спокойно, че може би ще успее да се прибере с автобуса.

— Но това означава, че ще трябва да вървя пеш от селото до спирката.

— Е, добре де, но това са само някакви си 400–500 метра — тя се усмихна, за да омаловажи ситуацията. — Тъй като ще е само веднъж, няма да те убие.

Надяваше се Рупърт да й отговори с усмивка, но той само стисна зъби и продължи да гледа телевизия. Тя зачака. Какво? Да проявят някакъв интерес може би към това важно за цялото семейство положение? Дори да бяха запитали какви подаръци ще им донесе, щеше да е по-добре от това. Но те вече бяха забравили за присъствието й, цялото им внимание бе погълнато от екрана. Изведнъж откри, че не може да понесе шума от телевизора, излезе от стаята и затвори вратата след себе си. В коридора я обгърна пронизващ студ, която сякаш се издигаше от покрития с плочки под по стълбите и стигаше чак до площадката. Зимата бе тежка. Понякога Нанси твърдо си казваше на себе си или на някого, който бе принуден да я слуша, — че няма нищо против студа. Че е топлокръвно създание и той не я безпокои. Добавяше, че на човек никога не му е студено у дома. Че човек винаги има толкова много работа.

Но тази вечер, след като децата й показаха такава липса на разбиране, изправена пред необходимостта да „си поговори“ с вечно недоволния господин Крофтуей, тя потрепери и се загърна плътно в дебелата си жилетка. Видя, че рогозката се повдига, и потръпна от студения въздух, който се промъкваше през недобре затварящата се входна врата.

Къщата бе стара. Някога, при управлението на кралете Джордж, бе принадлежала на викария на това живописно селце в Котсуолд. Старият дом на викария — Бамуърт. Адресът правеше впечатление и на нея й доставяше удоволствие да го съобщава на продавачите в магазините. Добавяше го и във всяка сметка, която подписваше — госпожа Джордж Чембърлейн, Старият дом на викария, Бамуърт, Глостършър. Той беше гравиран върху скъпите й сини листове за писма. Малките неща, като листовете за писма, имаха значение за Нанси. Правеха добро впечатление.

Двамата с Джордж се бяха преместили тук скоро след сватбата си. Малко преди това бившият енорийски свещеник на Бамуърт изведнъж бе изпаднал в пристъп на гняв и бе информирал висшестоящите си, че няма човек… дори свят човек на Църквата, който да може да живее и да отглежда семейство с такава болезнено мизерна заплата в къща с такива чудовищни размери, неудобна и студена. Епархията след известен размисъл — а и след двудневното посещение на архидякона, който се простуди и едва не умря от пневмония — най-накрая се съгласи да построи нов дом за викария. Скоро бе вдигната едноетажна тухлена къща в другия край на селото, а Старият дом на викария бе обявен на пазара за недвижими имоти.

Купиха го Джордж и Нанси. „Ние просто го грабнахме“, казваше тя на приятелите си, като че ли двамата с Джордж бяха проявили хитрост и настоятелност. Купиха го за грошове, но впоследствие Нанси откри, че просто е бил непродаваем.

— Има доста работа по него, разбира се, но това е една от най-прекрасните къщи, които съм виждала — в джорджиански стил, а и върви със земята към нея… ливади и конюшня, пък и е само на половин час от Челтнъм и офиса на Джордж. Идеално, нали?

Къщата беше просто съвършена. За Нанси, която бе израснала в Лондон, се сбъдваха всичките й младежки мечти — фантазии, подхранвани от романите на Барбара Картланд^[1] и Жоржет Хейер^[2]. Да живее в провинцията и да бъде съпруга на провинциален земевладелец — това бе върхът на скромните й амбиции след, разбира се, традиционния лондонски сезон, бялата сватбена рокля, шаферките и снимките й в списание „Тетлър“. Получи всичко, с изключение на лондонския сезон, и току-що омъжила се, се превърна в господарка на къща в Котсуолд с кон в конюшнята и с градина. Имаше още подходящи приятели, подходяща порода кучета, имаше Джордж, който бе председател на местните консерватори и в неделя сутрин четеше откъси от Библията.

В началото всичко вървеше гладко. Имаха достатъчно пари и ремонтираха старата къща, асфалтираха алеите, инсталираха централно отопление, а Нанси уреди да им докарат викторианските мебели, останали от родителите на Джордж, и щастлива, декорира спалнята си в ярък крепон. Но с годините — с нарастването на инфлацията и на цените на газа, с падането на заплатите — все по-трудно намираха кой да им помага в домакинството и градината. Финансовото бреме по поддръжката на къщата ставаше все по-тежко с всяка изминала година и тя понякога чувстваше, че този залък е прекалено голям за тях.

Като че това не беше достатъчно, ами се прибавиха и ужасяващите разноски по образованието на децата. И Мелъни, и Рупърт учеха в местното частно училище. Мелъни щеше да продължи образованието си там, докато не завърши ниво А, но Рупърт щяха да го преместят в общественото училище „Чарлсуърт“. Джордж го записа там в деня, в който Рупърт се роди, като сключи малка застраховка за образованието му, но сега — през 1984-та, незначителната сума щеше да стигне едва за влаковите му билети.

Веднъж, когато прекара нощта в Лондон с Оливия, Нанси сподели и това със сестра си — може би с надеждата, че ще получи конструктивен съвет от тази твърдоглава и упорита кариеристка. Но Оливия не прояви никакво съчувствие. Смяташе ги за глупаци.

— Обществените училища са анахронизъм — каза. — Запишете го в местното държавно училище, за да се смеси с представителите на останалия свят. Това ще е далеч по-полезно за бъдещето му от префинената атмосфера и старомодните традиции.

Но това бе немислимо. Нито Джордж, нито Нанси бяха мислили за държавно образование за сина си. Всъщност понякога Нанси тайно си мечтаеше, че ще приемат Рупърт в „Итън“, като си представяше самата себе си на 4 юни с шапка на градинско парти; и „Чарлсуърт“ — солидната и уважавана институция, й се струваше едва втора величина. Но не призна това на Оливия.

— Не може и дума да става — бе отговорила.

— Ами тогава да кандидатства за стипендия. Нека направи нещо, за да си помогне сам. Защо да пръскате толкова пари по едно дете?

Рупърт обаче не беше гений в ученето. И Джордж, и Нанси си го знаеха и не хранеха никаква надежда, че ще получи стипендия.

— В такъв случай — каза Оливия, вече отегчена от темата — ми се струва, че нямате друга алтернатива, освен да продадете Стария дом на викария и да се преместите в по-малка къща. Помисли за парите, които ще спестите от поддръжката на огромната къща.

Но тази идея ужасяваше Нанси дори повече от идеята за държавно образование за сина й. Не само защото щеше да бъде изключително трудно да признае поражението си и да се откаже от всичко, за което се бе борила, но също, защото хранеше подозрението, че те — тя, Джордж и децата, обитаващи удобна малка къща в покрайнините на Челтнъм, лишени от конете, женската организация, комитета на консерваторите, автомобилните състезания и църковните събирания, ще се смалят, няма повече да представляват интерес за приятелите си, ще изчезнат като умиращите сенки, ще се превърнат в семейство забравени нищожества.

Отново потрепери, стегна се, престана да мисли за тези ужасяващи образи и твърдо започна да подтичва по коридора към кухнята. Тук огромната „Ага“, която никога не се повреждаше, разпръскваше топлина и уют. Понякога Нанси мислеше — и особено по това време на годината, — че е жалко, дето всички не живеят в кухнята… Всяко друго семейство, но не и тяхното, вероятно щеше да се поддаде на изкушението да прекарва зимните вечери тук. Но те не бяха всяко друго семейство. Майката на Нанси — Пенелопе Кийлинг, практически бе живяла в мазето на голямата къща на „Оукли стрийт“, където приготвяше и сервираше обилна храна на голямата излъскана маса; пак там пишеше писма, отглеждаше децата си, кърпеше дрехите и дори забавляваше безкрайните си гости. И Нанси, която негодуваше срещу майка си и се срамуваше от нея, оттогава се възправяше срещу тази непринуденост и топлота в начина на живот. Като дете се бе заклела, че когато се омъжи, ще има дневна и трапезария като всички останали и ще влиза в кухнята възможно най-рядко.

За щастие Джордж мислеше по същия начин. След сериозно обсъждане преди няколко години бяха постигнали съгласие, че практичността да закусват в кухнята надделява над лекото снижаване на стандарта. Но нито един от двамата не бе подготвен да отиде по-далеч. И следователно обядът и вечерята се сервираха в огромната трапезария с високия таван, масата се подреждаше, както трябва, и формалността вземаше превес над уюта. Тази мрачна стая се отопляваше с електричество и когато даваха парти, Нанси включваше отоплението два часа преди сервирането на храната. Така и изобщо не разбра защо дамите, които й идваха на гости, винаги се увиваха в дебели шалове. По-зле се почувства онзи път, който никога нямаше да забрави, когато надникна под сакото на един от мъжете и зърна дебел пуловер с деколте във формата на буквата V. Повече не го поканиха.

Госпожа Крофтуей стоеше до мивката и белеше картофи за вечерята. Тя бе доста надменна (доста повече от съпруга си, който имаше лош език) и когато бе на работа, обличаше бяла престилка; като че ли това можеше да направи готвенето й професионално, а храната — вкусна. Не се получаваше така, но присъствието й в кухнята означаваше, че не се налага Нанси да приготвя сама вечерята.

Реши да премине направо на въпроса.

— О, госпожо Крофтуей, малка промяна в плана. Утре трябва да отида до Лондон — ще обядвам със сестра си. Става въпрос за майка ми, а е невъзможно да говорим за проблема по телефона.

— Мислех, че майка ви е изписана от болницата и че си е отново у дома.

— Да, но вчера говорих с лекаря й по телефона и според него тя не бива да живее повече сама. Инфарктът не е бил масивен и тя се е възстановила прекрасно, но все пак… човек никога не знае…

Нанси сподели тези подробности с госпожа Крофтуей не защото очакваше помощ или съчувствие, а защото болестите бяха една от любимите й теми, и се надяваше, че това ще предизвика повече сърдечност у нея.

— Майка ми също прекара инфаркт и след това вече не беше същата. Лицето й посиняваше, ръцете й се подуваха и трябваше да срежем сватбената й халка.

— Нямах представа, госпожо Крофтуей.

— И вече не можеше да живее сама. Взех я да живее с нас, дадох й най-добрата спалня, но това ме разпъваше на кръст, уверявам ви. По цял ден трябваше да тичам нагоре-надолу по стълбите, а тя непрекъснато чукаше с бастуна си по пода. Превърнах се в кълбо от нерви. Лекарят ми каза, че не е виждал по-нервна жена от мен. Взеха я в болницата и тя умря там.

Това очевидно бе краят на депресиращата сага. Госпожа Крофтуей се посвети отново на картофите, а Нанси каза, не съвсем адекватно:

— Съжалявам… Какво ли напрежение трябва да е било това за вас. На колко години беше майка ви?

— Оставаше й седмица до навършването на шейсет и осем.

— Е… — Нанси се постара гласът й да прозвучи бодро. — Майка ми е само на шейсет и четири и съм сигурна, че ще се възстанови напълно.

Госпожа Крофтуей хвърли един обелен картоф в тенджерата, обърна се и изгледа Нанси. Рядко гледаше хората право в лицето, но погледът й бе особено смущаващ, защото очите й бяха много светли, и като че ли никога не мигаше.

Госпожа Крофтуей имаше свое лично мнение за майката на Нанси. Госпожа Кийлинг, както я наричаше, и госпожа Крофтуей се бяха срещали само веднъж — по време на едно от редките й гостувания в Стария дом на викария, но и това бе повече от достатъчно. Госпожа Кийлинг бе едра и висока жена с тъмни, цигански очи и носеше дрехи, които ставаха само за битпазара. Тя бе особено твърдоглава, влизаше в кухнята и настояваше да мие чиниите, а госпожа Крофтуей си имаше свой начин да върши нещата и никак не обичаше да й се месят.

— Странно е, че е получила инфаркт — отбеляза тя сега. — На мен ми се виждаше здрава като бик.

— Да — отговори Нанси тихо. — Да, това бе шок за всички нас — добави някак си благочестиво, като че ли майка й беше вече мъртва и бе безопасно да се говори така за нея.

Госпожа Крофтуей стисна устни.

— Майка ви е само на шейсет и четири? — в гласа й се долавяше недоверие. — Изглежда на повече, нали? Мислех, че е доста над седемдесет.

— Не. На шейсет и четири е.

— А вие на колко сте тогава?

Поведението й бе скандално. Нанси почувства как се сковава от обидата и как кръвта й се качва в главата. Бузите й поруменяха. Искаше й се да има смелостта да зашлеви тази жена, да й каже да гледа собствената си работа, но бе възможно госпожа Крофтуей да напусне заедно с господин Крофтуей и какво щеше тогава да прави Нанси с градината, конете, къщата и гладното семейство, което трябваше да храни?

— Аз съм на… — гласът й излезе като дрезгав шепот. Прочисти гърлото си и опита отново: — Всъщност съм на четирийсет и три.

— Само толкова ли? Аз ви давам петдесет.

Нанси се засмя, опитвайки се да обърне всичко на шега, защото какво друго можеше да направи?

— Това не е особено ласкателно, госпожо Крофтуей.

— Заради теглото ви. Да, заради него е. Нищо не състарява толкова, колкото похабената фигура. Трябва да минете на диета… Наднорменото тегло е лошо. Току-виж — тя се засмя — сте получили инфаркт.

„Мразя те, госпожо Крофтуей. Мразя те“.

— В списание „Жената“ от тази седмица има добра диета… Трябва да се ядат грейпфрути, а на следващия ден — кисело мляко. Или май беше обратното… Мога да я изрежа и да ви я донеса, ако искате.

— О… колко мило. Може би. Да — изглеждаше смутена, гласът й трепереше. Нанси се стегна, изправи рамене и с известно усилие овладя ситуацията. — Но, госпожо Крофтуей, всъщност исках да говорим за утре. Ще взема влака в девет и петнайсет и няма да имам време да подредя, преди да тръгна, така че вие трябва да свършите всичко… И ще бъдете ли така любезна да нахраните кучетата вместо мен? Ще оставя храната им в купите, а после може да ги разходите около градината… и… — продължи бързо, преди госпожа Крофтуей да започне с възраженията. — Бихте ли съобщили на господин Крофтуей от мое име да заведе Лайтнинг при ковача. Трябва да го подковат и не искаме да отлагаме.

— Ооо — каза госпожа Крофтуей, изпълнена със съмнение. — Не съм сигурна, че ще се справи.

— О, сигурна съм, че ще успее, правил го е и преди… А после, утре вечер, когато се върна, може би ще хапнем агнешко за вечеря. Или някакви хапки… и превъзходното ви брюкселско зеле…

 

 

Едва след като вечерят, щеше да има възможност да говори с Джордж. Трябваше да помогне на децата да напишат домашните си, да намери балетните пантофки на Мелъни, да раздигне масата след вечеря, да звънне на жената на викария, че няма да присъства на срещата на женското дружество на другия ден вечерта, и, общо взето, да организира живота си, та изобщо нямаха време да разменят и дума, тъй като съпругът й не се прибираше преди седем часа, а и тогава не правеше нищо, освен да седи пред огъня с чаша уиски и с вестника.

И когато най-накрая приключи с всичко, Нанси отиде при Джордж в библиотеката. Затвори твърдо вратата след себе си, като очакваше от него да я погледне, но вдигнал „Таймс“ пред лицето си, той дори не помръдна. Затова тя прекоси стаята и отиде до масичката за напитки до прозореца, наля си уиски, после седна във фотьойла и го погледна над рогозката пред камината. Знаеше, че той скоро ще протегне ръка и ще включи телевизора, за да гледа новините. Каза:

— Джордж.

— Хм?

— Джордж, чуй ме за момент.

Той дочете започнатото изречение, след това неохотно остави вестника. Беше в средата на петдесетте, но изглеждаше доста по-стар. Сивата му коса бе силно оредяла, носеше очила без рамки, тъмен костюм и строга вратовръзка, характерни за по-възрастните мъже. Джордж беше адвокат и може би мислеше, че този внимателно изграден външен вид — беше облечен като за роля в пиеса — ще събуди доверие при потенциалните клиенти, но според Нанси, ако облечеше хубав костюм от туид и си купеше очила с рогови рамки, бизнесът му можеше да се пооживи, както и той самият. Защото тази част на света бързо се бе модернизирала, след като прокараха магистралата от Лондон. Тук дойдоха нови и богати жители, фермите наемаха нови работници, дори най-западналите къщи бяха ремонтирани, и то с големи инвестиции, и бяха превърнати във вили за уикенда. Агентите на недвижими имоти и строителните компании разцъфтяваха и дори в най-малките градчета се появиха скъпи бутици и Нанси, колкото и да си блъскаше главата, не можеше да проумее защо „Чембърлейн, Плантуел и Ричардс“ не успяха да хванат този влак на благополучието и да се докопат до големите пари. Но Джордж бе старомоден, придържаше се към традиционните начини на работа и се ужасяваше от промените. Освен това беше предпазлив и затворен човек.

— Какво трябва да чуя? — попита той.

— Утре отивам до Лондон — ще обядвам със сестра си Оливия. Трябва да поговорим за мама.

— Какъв е проблемът сега?

— О, Джордж, знаеш много добре проблема. Казах ти, говорих с лекаря на майка и според него тя не бива да живее повече сама.

— И какво ще направиш по въпроса?

— Ами… ще трябва да й намерим икономка. Или компаньонка.

— Това никак няма да й хареса!

— А дори и да намерим жена… дали мама ще може да си позволи да й плаща заплата? Ако е добра, ще струва 40–50 лири на седмица. Знам, че все още разполага с онази голяма сума от продажбата на къщата на „Оукли стрийт“ и не е похарчила и пени по сегашния си дом „Подмоурс Теч“^[3], с изключение на онази смешна оранжерия, която построи, но това е нейният капитал, нали? Дали ще може да си позволи тези разноски?

Джордж се размърда неспокойно и протегна ръка към чашата с уиски. Каза:

— Нямам представа.

— Тя е толкова потайна, а и независима — Нанси въздъхна. — Невъзможно е да й се помогне. Ако само можеше да ни се довери, да те назначи за свой адвокат, животът щеше да е доста по-лесен за мен. Все пак аз съм най-голямата й дъщеря, а Оливия и Ноел няма да си мръднат и пръста, за да помогнат.

Джордж бе чувал това и преди.

— А какво ще кажеш за онази жена, която ходи при нея всеки ден… Госпожа Някоя си?

— Госпожа Плъкет. Тя ходи само три пъти предобед в седмицата, за да изчисти. Има къща и семейство, за които да се грижи.

Джордж остави чашата си. Седеше, обърнал лице към огъня, беше допрял пръстите си така, че дланите му образуваха палатка. След малко каза:

— Не мога да разбера тревожното ти състояние.

Звучеше така, сякаш разговаряше с някой особено глупав клиент, и Нанси изпита болка.

— Не съм в „състояние“.

Той не обърна внимание на думите й.

— Заради парите ли е? Или се тревожиш, че няма да намериш жена, която да е достатъчно светица, та да живее с майка ти?

— И двете, предполагам — призна Нанси.

— И според теб как Оливия ще ти помогне да разрешиш тази главоблъсканица?

— Може поне да обсъди положението с мен. Все пак през целия си живот тя не е направила нищо за мама… Или за някой друг от нас, ако трябва да бъдем точни — добави, спомняйки си стари болки. — Когато мама реши да продаде къщата на „Оукли стрийт“ и обяви, че ще се върне да живее в Порткерис, Корнуол, аз я убедих, че подобна стъпка би била истинска лудост. И все пак тя можеше да отиде там, ако ти не беше открил „Подмоурс Теч“, докъдето са поне само 40 километра от нас и можем да я наглеждаме. Какво щяхме да правим, ако сега беше в Порткерис, на километри разстояние, с болно сърце, без да знаем състоянието й?

— Да се опитаме да се придържаме към темата — помоли Джордж, който вече започваше да губи търпение.

Нанси не обърна внимание на думите му. Уискито я бе стоплило, но пък бе подхранило и стари дрязги.

— Що се отнася до Ноел, той на практика изостави майка още когато тя продаде къщата на „Оукли стрийт“. Това бе удар за него. Тогава беше на двайсет и три, но не даваше дори и пени вкъщи нито за храна, нито за джин и си живееше съвсем безгрижно. Да, мога да ти кажа, че за Ноел е било истински шок да започне да се грижи сам за себе си.

Джордж въздъхна дълбоко. Мнението му за Ноел не бе по-високо от мнението му за Оливия. А тъща му — Пенелопе Кийлинг, си оставаше пълна загадка за него. Непрекъснато се учудваше как такава нормална жена, като Нанси, се е пръкнала от слабините на такова необикновено семейство.

Допи питието си, стана от стола, хвърли дърва в огъня и отиде да напълни отново чашата си. Каза от другия край на стаята, надвиквайки шума от тракането на кубчетата лед:

— Да предположим, че се случи най-лошото. Да предположим, че майка ти не може да си позволи икономка — върна се на мястото си и отново седна срещу съпругата си. — Да предположим, че не можеш да намериш жена, която да се заеме с непосилната задача да й прави компания. Какво ще стане тогава? Ще й предложиш ли да дойде да живее с нас?

Нанси се замисли за госпожа Крофтуей, която вечно бе обидена за нещо. За децата, които непрекъснато и шумно се оплакваха от безкрайните правила, налагани от баба Пен. Замисли се и за майката на госпожа Крофтуей, на която се бе наложило да срежат брачната халка и която лежала в леглото си и чукала по пода с бастуна си… Каза отчаяно:

— Не мисля, че ще мога да го понеса.

— Аз също — призна Джордж.

— Може би Оливия…

— Оливия? — Джордж повиши глас, за да изрази неверието си в подобна възможност. — Оливия да позволи на някого да нахлуе в личния й живот? Сигурно се шегуваш.

— Е, за Ноел не може да става и дума.

— Изглежда — каза Джордж, — че за нищо не може да става и дума — побутна тайно ръкава си нагоре и погледна часовника си. Не искаше да пропусне новините. — Не мисля, че мога да предложа някакво решение, преди да обясниш това на Оливия.

Нанси бе обидена. Вярно, двете с Оливия никога не са били приятелки… все пак нямаха нищо общо… но не й харесваха думите „преди да обясниш“, като че ли никога не разговаряха, а винаги спореха. Канеше се да обърне внимание на Джордж върху подбора му на думи, но той отложи този разговор, като включи телевизора. Беше точно девет часа и той се настани удобно, за да се наслади на дневната си дажба стачки, бомби, убийства, финансови катастрофи и новината, че от следващия ден ще започнат изключително студени дни и че следобед ще започне да вали дъжд, който бавно ще обхване цялата страна.

Страшно отчаяна и депресирана, Нанси стана след малко. Подозираше, че Джордж дори не разбра, че бе помръднала. Отиде до масичката с напитките, щедро си наля уиски и излезе от стаята, като тихо затвори вратата след себе си. Изкачи стъпалата, мина през спалнята си и влезе в банята. Запуши ваната, пусна водата и изсипа вътре благоуханни масла със същата щедрост, с която си бе наляла уиски. След пет минути се наслаждаваше на най-голямото познато й блаженство — да лежи в гореща вана със студено уиски в ръка.

Обгърната от балончета пяна и пара, тя си позволи да се отдаде на самосъжаление. Каза си, че да бъдеш съпруга и майка, е доста неблагодарно занимание. Жената се посвещава на съпруга и на децата си, проявява внимание и загриженост към всички, грижи се за домашните любимци и животните, поддържа къщата, купува храна, пере дрехите — и каква благодарност получава? Дали въобще я ценят?

Не.

В очите й бликнаха сълзи и се смесиха с влагата в банята. Копнееше да бъде оценена, копнееше за любов и ласки на привързаност, искаше някой да я прегърне и да й каже, че е чудесна и че това, което върши, е прекрасно.

Според Нанси имаше само един човек, който никога не бе я разочаровал. Баща й беше мил, докато беше жив, разбира се, но майка му — Доли Кийлинг, винаги заставаше на нейна страна и Нанси изпитваше доверие в нея.

Доли Кийлинг не се разбираше със снаха си, нямаше време за Оливия и странеше от Ноел, но Нанси й беше любимка и я обожаваше и глезеше. Баба Кийлинг й бе купувала роклите с бухнали ръкави, докато Пенелопе би изпратила детето си на парти с някоя стара, наследена от бабите дреха. Баба Кийлинг й казваше, че е красива, и я глезеше с неща като например чай в „Харъдс“ и посещения на пантомима.

Когато Нанси се сгоди за Джордж, избухнаха страшни кавги. Тогава баща им вече ги бе напуснал, а майка й не можеше да разбере защо за Нанси е толкова важно да има традиционна сватба, бяла рокля, камериерки и прием след това. Бе очевидно, че Пенелопе смята това за идиотски начин да изхарчиш парите си. Защо дъщеря й не бе съгласна със семейна церемония и след това с обяд край голямата излъскана маса в кухнята в мазето на къщата на „Оукли стрийт“? Или парти в градината? Градината бе огромна и щеше да има достатъчно място за всички, а розите нямаше да са от магазина…

Нанси плака, тръшка врати, каза, че никой не я разбира и че всъщност никой никога не я е разбирал. И накрая изпадна в кисело настроение, което можеше да продължи вечно, ако не бе милата баба Кийлинг. Пенелопе отстъпи с огромно удоволствие цялата отговорност на баба й, която уреди всичко. Никоя булка не би могла да иска повече. Светата троица — бяла рокля с шлейф, шаферки в розови рокли и прием в „Туенти три Найтсбридж“ с церемониалмайстор, облечен в червено сако, и огромно количество букети. Беше дошъл и милият татко, поканен от майка си. Изглеждаше божествено в утринното си сако, застанал до Нанси, за да даде ръката й на съпруга й. И дори появата на Пенелопе — без шапка и царствена в одеждите си от брокат и кадифе, не можеше да помрачи съвършенството на деня.

Лежейки във ваната, отдавна порасналата четирийсет и три годишна Нанси заплака за баба Кийлинг. Искаше тя да е тук, за да й предложи съчувствие, утеха и възхищение. „О, мила моя, но ти си просто прекрасна, правиш толкова много за семейството си и за майка си, а всички те приемат грижите ти за даденост“.

Чуваше любимия глас, но само във въображението си — Доли Кийлинг си бе отишла. Тази галантна дама с руж на бузите, с лакираните нокти и бледоморавата жилетка бе починала миналата година на осемдесет и седем години в съня си. Това тъжно събитие стана в малкия частен хотел в Кенсингтън, където бе избрала да прекара годините на залеза си заедно с други невероятно стари хора. Бе погребана с помощта на погребалния агент, с когото управителят на хотела предвидливо се бе уговорил.

 

 

Страховете на Нанси се оправдаха — следващата сутрин не й донесе нищо добро. Имаше главоболие заради изпитото уиски, беше по-студено от всякога и тъмно като в рог, когато в седем и половина се надигна от леглото. Облече се и бе отчаяна, когато откри, че полата й е твърде тясна и се налага да я забоде с безопасна игла. Отгоре навлече вълнения пуловер, който подхождаше идеално на полата й, и извърна очи от огледалото, тъй като не искаше да гледа изобилието от плът, която се подаваше над деколтето му. Обу найлонови чорапи, но тъй като обикновено носеше дебели вълнени чорапи, реши да обуе високи ботуши, на които едва успя да закопчае ципа догоре.

Слезе долу и откри, че нещата не са се подобрили. Едно от кучетата бе болно, печката не гореше и имаше само три яйца в полога. Изведе кучетата, почисти болното, напълни печката със специалното и изключително скъпо гориво, като се молеше то да не свърши, докато я няма, и така госпожа Крофтуей да има основателна причина да се оплаква. Извика на децата да побързат, сложи вода в чайника да заври, свари трите яйца, препече хляб и нареди масата. Рупърт и Мелъни се появиха, повече или по-малко подходящо облечени, но се караха, защото Рупърт бил казал на Мелъни, че е затрила някъде учебника му по география, а Мелъни му била отговорила, че никога не е бил у нея и че той е глупак и лъжец. А сега каза на майка си, че й трябват 25 пенса за подаръка на госпожа Лийпър.

Нанси никога не беше чувала за госпожа Лийпър.

Джордж не помогна с нищо. Просто се появи насред цялото това оживление, изяде своето яйце, изпи чаша чай и излезе. Тя чу роувъра да се отдалечава по алеята, докато трескаво подреждаше чиниите да се сушат и се приготвяше да се заеме с госпожа Крофтуей.

— Е, щом учебникът ми по география не е у теб…

Кучетата виеха отвън. Тя ги пусна вътре и си спомни, че трябва да ги нахрани. Напълни купите им с бисквити и отвори кутия „Бонзо“ като за свое огромно разочарование поряза палеца си на ръба на капака.

— Господи, колко си непохватна! — възкликна Рупърт.

Нанси му обърна гръб и сложи палеца под струята студена вода, за да спре кървенето.

— Ако нямам 25 пенса, госпожа Ролингс ще бъде бясна…

Изтича горе, за да се гримира. Нямаше време да намаже равномерно руж на бузите си, нито да очертае очите си с очна линии и крайният резултат не бе особено задоволителен. Но не можеше нищо да направи. Нямаше време. Извади от гардероба коженото си палто и кожената си шапка. Намери ръкавиците си и чантата си от гущерова кожа. Изсипа в нея съдържанието на чантата, която носеше всеки ден, и тя, разбира се, не искаше да се затвори. Нямаше значение. И по този въпрос не можеше нищо да направи. Нямаше време.

Втурна се отново към долния етаж, като още по стълбите викаше децата. Те се появиха като по чудо, нарамили училищните си чанти. Мелъни нахлупваше на главата си шапката, която никак не й отиваше. Излязоха през задната врата, заобиколиха гаража и се качиха в колата — слава богу, че двигателят запали веднага — и потеглиха.

Закара децата на училище, като ги остави пред вратата, и едва успя да се сбогува с тях, преди отново да потегли с пълна скорост към Челтнъм. Беше девет и десет, когато остави колата на паркинга на гарата, и девет и дванайсет, когато си купи евтин билет за отиване и връщане. На щанда за книги и вестници пререди останалите от опашката с очарователна усмивка, както се надяваше, и купи „Дейли Телеграф“ и — каква екстравагантност! — „Харпърс енд Куин“. След като плати, видя, че списанието е със стара дата всъщност беше от миналия месец, — но нямаше време да обърне внимание върху тази факт и да си поиска парите обратно. Освен това нямаше значение, че е старо — то пак бе глезене от нейна от страна, такова лъскаво и блестящо. Като си повтаряше това, излезе на перона в мига, в който влакът за Лондон спираше. Качи се и откри свободно място. Беше останала без дъх, сърцето й туптеше. Затвори очи. Помисли си, че сигурно така се чувстват хората, успели да се измъкнат от пожар.

След като си пое няколко пъти дълбоко въздух и се смъмри сама, се почувства по-силна. Слава богу във влака беше топло. Отвори очи и разкопча горните две копчета на палтото си. Настани се по-удобно и загледа през прозореца сивия зимен пейзаж, а опънатите й нерви се успокоиха от ритмичното полюшване на влака. Обичаше да пътува с влак. Телефонът не звънеше и човек можеше да се отпусне, без дори да му се налага да мисли.

Главоболието й бе минало. Извади малкото огледалце от чантата си и се огледа, напудри носа си и начерви отново устните си. Новото списание лежеше в скута й, пълно с наслади като кутия шоколадови бонбони. Запрелиства страниците му и видя реклами за кожени палта; за къщи в Южна Испания; за имения в планинската част на Шотландия, където можеш да прекараш почивката си, за бижута и козметика, с която ще изглеждаш по-добре и която ще бъде и лекарство за кожата ти; за лайнери, за…

Спря да прелиства безцелно, тъй като вниманието й бе привлечено от реклама на агенцията за изящни изкуства „Буутби“ върху цяла страница за разпродажбата на картини от викторианския период, която щеше да се състои в галерията им на „Бонд стрийт“ в сряда, 21 март. За илюстрация бе използвана репродукция на картината „Носачки на вода“ (1904) от Лорънс Стърн (1865–1946), която изобразява група млади жени, носещи на хълбок медни урни, в различни пози. Нанси ги изучава известно време и реши, че са робини, защото бяха боси, не се усмихваха (бедните създания, нищо чудно — урните изглеждаха дяволски тежки), одеждите им бяха оскъдни — винени и ръждивочервени парцали, и без абсолютно никаква нужда разкриваха закръглените гърди и розовите им зърна.

Джордж и Нанси не се интересуваха нито от изкуство, нито от музика и театър. В Стария дом на викария имаше картини, разбира се — репродукции, както във всяка уважаваща себе си провинциална къща. Имаше дори картини, рисувани с маслени бои, изобразяващи мъртви елени или верни хрътки, захапали фазани. Тях Джордж бе наследил от баща си. Веднъж, когато трябваше да убият един-два часа в Лондон, отидоха в галерия „Тейт“ и разгледаха изложбата от картини на Констабъл^[4], но споменът на Нанси за този случай бе за зелени дървета и за това, че краката много я боляха тогава.

Но дори Констабъл бе за предпочитане пред тази картина. Гледаше я и не вярваше, че някой ще пожелае на стената му да виси подобен ужас, а още по-малко — че ще даде добри пари за него. Ако тя притежаваше нещо подобно, накрая то щеше да се озове или забравено на тавана, или в пламъците на огъня.

Но картината привлече вниманието на Нанси не по естетически причини. Причината да я гледа с такъв интерес бе фактът, че е рисувана от Лорънс Стърн. Защото той бе бащата на Пенелопе Кийлинг и следователно дядо на Нанси.

Странно, но тя не познаваше творчеството му. Когато Нанси се роди, славата му, чийто връх бе в началото на века, бе отминала, картините му отдавна бяха продадени, разпръснати и забравени. В къщата на майка й на „Оукли стрийт“ по стените висяха само три картини на Лорънс Стърн, като две от тях не бяха завършени и изобразяваха двойка алегорични нимфи, които разпръскваха лилии по обраслите с трева и маргаритки склонове.

Третата картина висеше на стената в приземния етаж под стълбите — единственото място в къщата, отговарящо на големите й размери. Бе рисувана с маслени бои и бе продукт на късното творчество на Стърн. Наричаше се „Търсачите на миди“. Виждаха се морето и бялата пяна на вълните, плажът и небето, обсипано с облаци. Когато се премести от „Оукли стрийт“ в „Подмоурс Теч“, Пенелопе взе тези три скъпоценни вещи със себе си. Двете недовършени останаха на площадката на стълбите, а „Търсачите на миди“ бе окачена в дневната, която изглеждаше по-малка заради размерите на картината и ниския таван с гредоред. Нанси бе така свикнала с тях, че вече едва ги забелязваше. Те бяха част от къщата на майка й — също като хлътналите дивани и фотьойли, старомодните букети, подредени в сини и бели ниски вази, и приятната миризма на готвено.

Всъщност Нанси не се бе замисляла за Лорънс Стърн от години, но сега, седнала във влака, облечена в коженото си палто и с ботушите на краката, спомените неочаквано я завладяха и я върнаха в миналото. Тя бе родена в края на 1940 година в малката болница в Порткерис в Корнуол. Бе прекарала военните години в „Карн Котидж“ под покрива на Лорънс Стърн. Но детските й спомени за стареца бяха неясни — бяха по-скоро спомени за присъствие, отколкото за човек. Дали някога я бе слагал да седне на коляното му, дали я бе водил на разходка, или й бе чел на глас, преди да заспи? Не помнеше. Изглежда, че той не се бе запечатал в детското й съзнание до последния ден, когато, тъй като войната беше свършила, тя и майка й напуснаха Порткерис завинаги и хванаха влака за Лондон. Неизвестно по каква причина тази случка бе останала в паметта на Нанси вече толкова години.

Той ги бе изпратил до гарата. Беше много стар, висок, а заради старостта — крехък, и се подпираше на бастуна си със сребърната дръжка. Бе останал на перона до отворения прозорец на влака и бе целунал Пенелопе за довиждане. Дългата му бяла коса падаше върху яката на палтото му от туид, а разкривените му от възрастта ръце бяха с вълнени ръкавици, от които се подаваха безполезните му пръсти — бели и лишени от кръв като кости.

В последния момент, когато влакът вече тръгваше, Пенелопе бе вдигнала Нанси, а старецът бе протегнал ръка и я бе погалил по закръглената детска буза. Тя си спомни колко студена беше ръката му, като мрамор. Нямаше време за повече. Влакът набра скорост, перонът остана назад, а той стоеше и все повече се смаляваше. И им махаше за довиждане с широкополата си черна шапка. Това бе първият и последен спомен на Нанси за дядо й, защото той почина на следващата година.

„Стара история, каза си тя. Не е нещо, за което си струва да изпадаш в сантиментално настроение“. Беше необикновено, че някой в днешно време ще поиска да купи картините му. „Носачки на вода“. Тя поклати глава. Не разбираше. След това се отказа да си блъска повече главата и щастливо се потопи в успокояващата нереалност на светската хроника.