Розамунде Пилхер
Търсачите на миди (16)

Господин Ендърби

В пет без петнайсет вече бе приключило и угощението след погребението и последните гости си бяха тръгнали. Оливия, която ги изпращаше, видя как и последната кола се скри зад ъгъла, и с известно облекчение се обърна и влезе в къщата. В кухнята кипеше оживление. Господин Плъкет и Дейнъс, който през последния половин час ръководеше движението на автомобилите в двора и преместваше неправилно паркираните от тях, сега помагаха на госпожа Плъкет и Антония да съберат и да измият приборите от чая. Госпожа Плъкет беше до мивката, потънала до лактите в сапунена пяна. Господин Плъкет, услужлив както винаги, стоеше до нея и подсушаваше сребърния чайник. Съдомиялната машина жужеше, Дейнъс влезе с още един поднос чаши и чинийки, а Антония вадеше прахосмукачката от шкафа.

Оливия се почувства ненужна.

— Какво да правя аз? — попита тя госпожа Плъкет.

— Нищо — госпожа Плъкет дори не се обърна, зачервените й ръце поставяха чашите и чинийките върху сушилника със скоростта и точността на машина. — Много ръце работят бързо, както винаги съм казвала.

— Чаят беше фантастичен. А от тортата ти не остана и троха.

Но госпожа Плъкет нямаше нито време, нито желание да бъбри.

— Защо не отидеш в дневната и не поседнеш? Госпожа Чембърлейн, брат ти и другият господин са там. След десет минути трапезарията ще бъде в ред и готова за срещата ви.

Предложението бе отлично и Оливия не го оспори. Беше много уморена и гърбът я болеше от непрекъснатото стоене права. Докато прекосяваше коридора, се замисли дали да не се прокрадне горе, да вземе дълга гореща вана, а после да си легне в леглото с хладни чаршафи, меки възглавници и интересна книга. „По-късно“, си обеща. Денят още не бе свършил. По-късно.

В дневната, в която вече нямаше и следа от чая, завари Ноел, Нанси и господин Ендърби, всичките разположили се удобно и погълнати от незначителен разговор. Нанси и господин Ендърби седяха в креслата от двете страни на камината, а Ноел бе заел обичайното си положение с гръб към огъня, подпрял рамене на лавицата. Когато влезе Оливия, господин Ендърби стана. Беше мъж в началото на четирийсетте, но с плешивото си теме, очилата без рамки и строгите дрехи изглеждаше много по-възрастен. Беше спокоен, поведението му — безупречно. Оливия го бе видяла да се запознава с някои от другите гости следобеда и да разнася чаши, чинийки, сандвичи и торта. Беше говорил и с Дейнъс, което бе много любезно, тъй като Ноел и Нанси не му обръщаха никакво внимание. Очевидно все още бяха обидени заради ваканцията в Корнуол, за която бе платила Пенелопе, и заради екстравагантността да отседнат в хотел „Сендс“.

— Съжалявам, господин Ендърби, страхувам се, че малко закъсняваме.

Тя се зарадва, че може да седне на ръба на дивана, а господин Ендърби отново зае мястото си.

— Няма значение. Не бързам — успокои я той.

От трапезарията долетя шумът от прахосмукачката.

— Просто трябва да почистят трохите и можем да започнем. А ти, Ноел? Нямаш ли някаква неотложна работа в Лондон?

— Не и тази вечер.

— А ти, Нанси? Не те ли притиска времето?

— Не. Но трябва да взема децата, а обещах да не закъснявам — макар че бе плакала неудържимо по време на службата, тя вече се бе успокоила и изглеждаше отново весела. Може би защото бе свалила шапката си. Джордж се сбогува с тях в църковния двор и потегли към вкъщи, след като Нанси на висок глас му заръча да шофира внимателно и да предаде поздравите й на архидякона, а той й обеща да изпълни заръките й. — Освен това искам да се прибера по светло. Мразя да шофирам по тъмно.

Шумът от прахосмукачката секна. В следващата секунда вратата се отвори и през пролуката се подаде госпожа Плъкет, все още с траурната шапка на главата.

— Готово, госпожице Кийлинг.

— Много ви благодаря, госпожо Плъкет.

— Всичко е наред вече и двамата с господин Плъкет ще си тръгваме.

— Разбира се. Нямам думи да изразя благодарността си.

— За нас беше удоволствие. Ще се видим утре — и тя затвори отново вратата.

Нанси смръщи вежди:

— Утре е събота. Защо ще идва утре?

— Ще ми помогне да разчистим стаята на мами — Оливия се изправи. — Да започваме ли?

Поведе ги към трапезарията. Всичко беше в ред, а масата бе застлана със зелена покривка от дебело сукно.

— Изглежда точно като за среща на директори — повдигна вежди Ноел.

Никой не отговори на забележката му. Седнаха, като господин Ендърби зае мястото начело на масата, а Ноел и Оливия седнаха от двете му страни. Нанси се настани до Ноел. Господин Ендърби отвори дипломатическото си куфарче, извади разни книжа и ги постави пред себе си. Всичко бе много официално, той владееше положението. Чакаха го да започне. Той прочисти гърлото си.

— Много съм благодарен, че всички се съгласихте да останете след погребението на майка си. Надявам се това да не е причинило неудобство на нито един от вас. Разбира се, не е необходимо официално да се чете завещанието, но възможността да ви запозная с волята на майка ви за разпределение на имуществото й и ако е необходимо, да ви разясня някои положения, докато всички сте тук, под един покрив, ми се стори добра. А сега…

Господин Ендърби взе един дълъг плик и извади от него сгънат лист хартия. Разгъна го и го приглади с длан върху масата. Оливия видя как Ноел извърна глава и започна да разглежда ноктите си, защото не искаше да го заловят, че хвърля крадешком погледи като ученик, който иска да препише на изпит. Господин Ендърби намести очилата си.

— Това е последната воля и завещание на Пенелопе София Кийлинг, по баща Стърн, датиращо от 8 юли 1980 г. — вдигна поглед. — Ако нямате нищо против, няма да чета всички официални редове, а само волята на майка ви — всички кимнаха в знак на съгласие. Той продължи: — Започвам с това, че има две завещания извън семейството: на госпожа Флорънс Плъкет, живуща на „Ходжиз Роуд“ №43, Падли, Глостършър, е оставена сумата 2000 лири и на госпожа Дорис Пенбърт, живуща на „Уорф Лейн“ в Порткерис, Корнуол — 5000 лири.

— Чудесно — каза Нанси, поне веднъж одобрила щедростта на майка си. — Госпожа Плъкет е истинско съкровище. Не знам какво щеше да прави майка без нея.

— Дорис също. Дорис бе най-добрата приятелка на мами. Преживели са заедно войната, бяха наистина много близки.

— Вече познавам госпожа Плъкет — каза господин Ендърби — но не мисля, че госпожа Пенбърт беше тук днес.

— Не беше. Не можа да дойде. Обади се по телефона и обясни, че съпругът й не бил добре и не можела да го остави. Но беше много разтревожена и опечалена.

— В такъв случай ще пиша на двете дами и ще ги уведомя за наследството им. А сега да се върнем на семейните дела.

Ноел се облегна назад и извади сребристата си химикалка от горния джоб на сакото си. Започна да си играе с нея и да щрака шумно.

— Да започнем с това — продължи господин Ендърби, — че майка ви държи всеки от вас да получи определени мебели. За Нанси е масичката „Риджънси“ от спалнята, за Оливия — бюрото от дневната, което някога е принадлежало на бащата на госпожа Кийлинг, покойния Лорънс Стърн, а за Ноел — масата от трапезарията и комплектът от осем стола. Предполагам, че сега седим на тях.

Нанси се обърна към брат си.

— Къде ще ги сложиш в твоя подобен на заешка дупка апартамент? Там няма място дори за котка.

— Може би ще си купя друг апартамент.

— Ще трябва да има трапезария.

— Добре — отговори рязко Ноел. — Моля ви, продължете, господин Ендърби.

Но Нанси не беше свършила:

— Това ли е всичко?

— Не ви разбирам, госпожо Чембърлейн.

— Искам да кажа… а бижутата й?

„Господи, ето отново!“, помисли си Оливия.

— Мами нямаше бижута, Нанси. Продаде пръстените си преди години, за да плати дълговете на татко.

Нанси настръхна както винаги, когато Оливия говореше с такова неодобрение за милия им татко. Нямаше причина да се говори така открито и рязко пред господин Ендърби.

— А обеците на леля Етел? Те струват най-малко 4000–5000 хиляди лири. Не са ли споменати в завещанието?

— Тя вече ги даде на Антония осведоми я Оливия.

Думите й бяха последвани от мълчание, нарушено от Ноел, който постави лакът на масата и прокара отчаяно пръсти през косата си. Възкликна:

— О, мили боже!

Оливия срещна погледа на сестра си над масата. Очите й бяха сини, втренчени и изпълнени с гняв. Бузите на Нанси пламнаха. Накрая тя каза:

— Не може да е вярно.

— Страхувам се — господин Ендърби говореше спокойно и премерено — че е вярно. Госпожа Кийлинг е подарила обеците на Антония, докато са били на ваканция в Корнуол. Каза ми за този подарък в деня, в който дойде да ме види в Лондон — в деня, преди да почине. Искаше да няма недоразумения по този повод. И никакви спорове, разбира се.

— А ти откъде знаеш, че майка е направила подобно нещо? — Нанси бе отправила въпроса си към Оливия.

— Тя ми писа.

— Трябваше да ги получи Мелъни.

— Нанси, Антония бе много добра към мами и мами много я обичаше. Антония я направи много щастлива в последните седмици от живота й. Отиде в Корнуол с нея, прави й компания — нещо, което никой от нас не си направи труда да стори.

— Искаш да кажеш, че трябва да сме й благодарни? Ако питаш мен, е точно обратното…

— Антония е благодарна.

Господин Ендърби отново прочисти дискретно гърлото си и така сложи край на спора, който можеше да продължи вечно. Нанси изпадна в гневно мълчание, а Оливия въздъхна с облекчение. За момента въпросът бе приключен, но тя бе сигурна, че Нанси нямаше да забрави това и обеците на леля Етел щяха често да се споменават в бъдеще.

— Съжалявам, господин Ендърби. Продължете, моля ви.

Той я погледна с благодарност и продължи:

— Сега стигаме до подялбата на имуществото. Когато написа завещанието си, госпожа Кийлинг ми даде ясно да разбера, че не иска между вас тримата да има каквито и да е несъгласия. Следователно решихме, че всичко трябва да се продаде и сумата да се раздели поравно между трима ви. Естествено, трябваше да бъдат посочени изпълнители на завещанието и за такива бяха посочени „Ендърби, Лусби и Тринг“. Това ясно и приемливо ли е? Добре. В такъв случай… — започна да чете: — Разделям и завещавам имуществото си на трите си деца поравно, като за изпълнители, които да извършат продажбата и да разпределят парите, посочвам адвокатите „Ендърби, Лусби и Тринг“. Да, госпожо Чембърлейн? — обърна се той към Нанси.

— Не знам какво означава това.

— Това включва тази къща с всичко в нея, ценните книжа на майка ви и настоящата й банкова сметка.

— Всичко ще се продаде, сумата ще бъде събрана и след това — разделена на три?

— Точно така. След като, разбира се, се изплатят таксите и данъците и се платят разноските по погребението.

— Звучи ужасно сложно.

Ноел отново бръкна в джоба си и извади бележника си. Отвори го на чиста страница и махна капачката на писалката си.

— Може би, господин Ендърби, ще можете да ни осветлите по въпроса, за да направим груби изчисления?

— Много добре. Ще започнем с къщата. „Подмоурс Теч“ с допълнителните пристройки и безупречната градина струва не по-малко от 250 000 лири. Майка ви е платила 120 000 за нея, но това е било преди пет години, а оттогава цените на недвижимите имоти се покачиха значително. Освен това къщата е близо до Лондон, в доста предпочитан район. За това, което е в къщата, не мога да бъда толкова сигурен. Може би 10 000 лири? Акциите на госпожа Кийлинг в момента възлизат грубо на 20 000.

Ноел подсвирна:

— Чак толкова? Нямах представа.

— Нито пък аз — каза Нанси. — Откъде са всичките тези пари?

— Останалото от продажбата на къщата на „Оукли стрийт“. Внимателно инвестирано след покупката на „Подмоурс Теч“.

— Разбирам.

— А банковата й сметка? — Ноел бе записал всичките тези числа в бележника си и очевидно нямаше търпение да ги събере и да ги раздели, за да получи последната сума.

— Банковата й сметка е доста висока, след като напоследък към нея бяха прибавени хилядите лири, които получи за продажбата на двете недовършени платна на Лорънс Стърн. Но всичко това, разбира се, ще бъде намалено от данъците и таксите.

— Дори да е така… — Ноел направи бързи изчисления. — Това прави повече от 350 000 лири — никой не направи коментар. Сумата бе наистина зашеметяваща. В тишината той бавно сложи обратно капачката на писалката си, остави я на масата и се облегна назад. — Като се вземе предвид всичко, момичета, сумата наистина не е лоша.

— Доволен съм — каза сухо господин Ендърби — че това ви задоволява.

— Значи това е — Ноел се протегна и като че ли се канеше да стане от стола. — Какво ще кажете да донеса на всички ни по питие? Желаете ли уиски, господин Ендърби?

— Много. Но не сега. Страхувам се, че още не сме свършили работата.

Ноел смръщи вежди.

— Но какво друго има да обсъждаме?

— Има допълнение към завещанието на майка ви, датиращо от 30 април 1984 година. Това, разбира се, поставя нова дата и на предходното завещание, но тъй като не променя нищо вече казано, едва ли е от значение.

Оливия се замисли.

— 30 април. Това е денят, в който е дошла в Лондон. Денят преди смъртта й.

— Точно така.

— Дошла е специално, за да ви види, господин Ендърби?

— Така мисля.

— И да напише допълнението?

— Да.

— Може би е по-добре да ни го прочетете.

— Ще го прочета, госпожице Кийлинг. Но преди това трябва да кажа, че е написано собственоръчно от госпожа Кийлинг и подписано от нея в присъствието на секретарката и чиновника ми — и той продължи да чете: — На Дейнъс Мърфийлд, живущ в „Трактърманс Котидж“, фермата Соукоум в Падли, Глостършър, оставям четиринайсет маслени скици на картини, рисувани от баща ми — Лорънс Стърн, в годините между 1890 и 1910. Имената на скиците са, както следва: „Терасираната градина“, „Идването на любовника“, „Ухажването на лодкаря“, „Пандора“…

Маслените скици. Ноел подозираше за съществуването им и беше споделил подозренията си с Оливия, беше претърсил къщата на майка си, за да ги открие, но не бе успял. Сега Оливия обърна глава и погледна брат си. Той седеше замръзнал и силно пребледнял. На челюстта му играеше един нерв. Тя се зачуди колко ли дълго щеше да мълчи, преди да избухне гневно.

— … „Носачки на вода“, „Пазар в Тунис“, „Любовното писмо“…

Къде ли са били през всичките тези години? Чие притежание са били? Откъде бяха дошли?

— … „Духът на пролетта“, „Утринта на овчаря“, „Градината на Аморета“…

Ноел не можеше да понесе повече.

— Къде са били? — гласът му бе дрезгав от едва сдържания гняв.

Въпреки че бе прекъснат така грубо, господин Ендърби остана спокоен, което бе достойно за възхищение. Вероятно бе очаквал подобно гневно избухване. Погледна към Ноел над ръба на очилата си.

— Може би ще ми позволите да довърша, господин Кийлинг, а после ще ви обясня.

Настъпи неловка пауза.

— Продължавайте тогава.

Господин Ендърби продължи, без да бърза:

— „Морският Бог“, „Сувенирът“, „Белите рози“ и „Скривалището“. В момента скиците са притежание на господин Рой Брукнър от „Буутби“, „Ню Бонд стрийт“, Лондон, и ще се продадат в Ню Йорк при първа възможност. Ако умра, преди да бъде осъществена продажбата, тогава те ще са притежание на Дейнъс Мърфийлд, който ще може да ги задържи или да ги продаде — както пожелае.

Господин Ендърби се облегна назад и зачака коментарите им.

— Къде са били?

Никой не каза нищо. Атмосферата бе станала непоносимо напрегната. Ноел повтори въпроса си:

— Къде са били?

— Години наред майка ви ги държеше скрити в дъното на гардероба в спалнята си. Постави ги там сама и ги покри с тапет, за да не бъдат намерени.

— И не е искала да знаем за тях?

— Не мисля, че децата й имаха нещо общо с решението й. Тя ги криеше от съпруга си. Намери скиците в старото студио на баща си на „Оукли стрийт“. По онова време семейството изпитваше финансови затруднения и ти не искаше скиците да бъдат продадени просто за да се осигурят пари в брой.

— И кога най-после са излезли на дневна светлина?

— Тя помоли господин Брукнър да дойде в „Подмоурс Теч“, да ги оцени и да купи две други работи на дядо ви. Тогава му показа скиците.

— А вие кога научихте за съществуването им?

— Госпожа Кийлинг ми разказа цялата тази история в деня, в който написа допълнението. И деня, преди да умре. Искате ли да кажете нещо, госпожо Чембърлейн?

— Да. Не разбрах нито дума от онова, което казахте. Не знам за какво говорите. Никой не е споменавал за тези скици пред мен и за първи път чувам за тях. И за какво е целият този шум? Защо Ноел ги смята за толкова важни?

— Защото са важни отговори й Ноел внимателно и търпеливо. — Много са ценни.

— Скиците ли? Мислех, че се изхвърлят.

— Не и ако човек има поне малко здрав разум.

— Е, колко струват?

— 4000–5000 лири всяка. А са четиринайсет на брой. Четиринайсет! — извика Ноел, сякаш Нанси беше глуха. — Хайде, умножи и получи сумата, ако можеш — нещо, в което се съмнявам.

Оливия вече беше пресметнала. 70 000. Въпреки отвратителното поведение на Ноел изпитваше съчувствие към него. Той бе така сигурен, че са тук някъде, в „Подмоурс Теч“. Беше прекарал дори един цял мрачен уикенд горе на тавана под предлог, че иска да го разчисти, докато всъщност ги търсеше. Питаше се дали Пенелопе е знаела от какво е породено това негово усърдие и ако е знаела, какво я е карало да си мълчи. Отговорът вероятно се криеше в приликата на Ноел с баща им, поради което Пенелопе не му вярваше. И така, тя не бе казала нищо, но ги бе поверила на господин Брукнър и накрая, в деня, преди да умре, бе решила да ги даде на Дейнъс.

Но защо? Поради каква причина?

— Господин Ендърби… — проговаряше за първи път, откакто бе повдигнат въпросът за допълнението, и господин Ендърби, като че ли изпитал облекчение да чуе тихия й глас, й посвети цялото си внимание. — Тя посочва ли някаква причина, поради която ги оставя на Дейнъс Мърфийлд? Искам да кажа… — подбираше думите си внимателно, защото не искаше да изглежда гневна и алчна — те очевидно са й били много скъпи… а тя го познава отскоро.

— Не мога да отговоря на въпроса ви, тъй като отговорът не ми е известен. Но тя очевидно е била много привързана към младия човек и мисля, че е искала да му помогне. Мисля, че той иска да започне някакъв дребен бизнес, и ще бъде благодарен за капитала.

— Можем ли да оспорваме? — запита Ноел.

Оливия се обърна към него.

— Нищо няма да оспорваме — каза твърдо. — Дори да беше възможно от гледна точка на закона, аз не бих го направила.

Нанси, която се бореше с пресмятанията наум, сега се включи отново в разговора.

— Но 5 по 14 е седемдесет. Нима искате да кажете, че този млад човек ще получи 70 000?

— Ако продаде скиците, да, госпожо Чембърлейн.

— Но това е абсолютно неправилно. Тя едва го познаваше. Той беше нейният градинар — на Нанси й бяха необходими само секунди, за да се разгневи или да се разтревожи. — Скандално е. Била съм права за него. Винаги съм твърдяла, че е оказвал зловещо влияние върху нея. Казах ти го, Ноел, нали, по телефона, когато ти казах още, че е подарила „Търсачите на миди“? И обеците на леля Етел… И те са подарени. А сега и това. Това е последната сламка. Всичко. Просто е раздала всичко. Не е възможно да е била с ума си. Беше болна, не е разсъждавала трезво. Няма друго обяснение. Трябва да предприемем нещо.

Поне веднъж Ноел беше на страната на Нанси.

— Аз поне няма да седя със скръстени ръце…

— … очевидно не е била с ума си…

— … залогът е прекалено голям…

— … просто са се възползвали…

Оливия не издържаше повече.

— Престанете. Млъкнете говореше тихо, със сдържан гняв — тон, от който редакторите на „Венера“ се бяха научили през годините да се страхуват, но и да го уважават. Брат й и сестра й я гледаха втренчено, изумени, но все пак млъкнаха. В последвалата тишина Оливия продължи: — Не искам да слушам повече. Всичко приключи. Мами е мъртва. Погребахме я днес. Като ви слуша как се джафкате като две улични псета, човек би помислил, че сте забравили. Не можете да мислите, нито да говорите за нищо друго, освен за това, какво ще получите от нея. Сега вече знаем, защото господин Ендърби ни каза. А мами никога не е губила разсъдъка си… напротив, тя беше най-интелигентната жена, която съм познавала. Да, добре, щедра е, но винаги е преценявала какво да даде. Беше практична. Планираше и занапред. Как иначе, мислите, е успяла да ни отгледа през всичките тези години на недоимък и със съпруг, готов да заложи всяка стотинка, до която се добере? Що се отнася до мен, аз съм напълно доволна и мисля, че и вие трябва да бъдете доволни. Тя осигури на всички ни вълшебно детство и страхотен старт в живота и сега, когато вече не е сред нас, е очевидно, че се е погрижила за всички ни. Колкото до обеците — погледна към Нанси студено, обвинявайки я — сигурна съм, че е имало причина да иска да даде обеците на Антония, а не на теб или на Мелъни — Нанси сведе поглед. Започна да дърпа едно пухкаво косъмче на сакото си. — Сигурна съм също, че е имала причина да даде скиците на Дейнъс, а не на Ноел — Ноел отвори уста, но размисли и я затвори, без да каже и дума. — Такава е волята на мами. Постъпила е, как го е искала. Само това има значение и нека повече никой нищо не казва.

Без да повиши глас нито веднъж, Оливия бе казала всичко. В последвалата неловка тишина зачака Нанси и Ноел да направят възраженията си. След малко Ноел се размърда на стола си. Оливия му хвърли студен поглед, готова да продължи словесния двубой, но той като че ли нямаше какво да каже. В жест, който говореше за поражението по-красноречиво от всички думи, той разтърка очи и приглади назад черната си коса. Изправи рамене и намести възела на вратовръзката си. Беше се съвзел. И дори успя да се усмихне горчиво.

— След този малък гневен изблик — каза, без да се обърне специално към някого — мисля, че всички заслужаваме по едно питие — изправи се. — Уиски за вас, господин Ендърби?

И така той намекна, че срещата е към края си, и в същото време намали напрежението. Очевидно много облекчен, господин Ендърби прие предложението на Ноел и започна да прибира книжата в куфарчето си. Нанси измърмори нещо, в смисъл че трябва да напудри носа си, взе дамската си чанта и излезе от стаята. Ноел излезе след нея, за да потърси лед. Оливия и адвокатът останаха сами. Тя каза:

— Съжалявам.

— Не съжалявайте. Речта ви бе превъзходна.

— Не мислите, че мами си е изгубила ума, нали?

— Нито за миг не съм си и помислил подобно нещо.

— Говорихте с Дейнъс днес следобед. Той направи ли ви впечатление на лош човек?

— Напротив. Бих казал, че е честен и достоен млад човек.

— Но все пак бих искала да знам какво я е подтикнало да му остави такова щедро наследство.

— Предполагам, госпожице Кийлинг, че никога няма да узнаем.

— Кога ще му кажете?

— В подходящ момент.

— Смятате ли, че сега моментът е подходящ?

— Да, ако има възможност да поговоря с него насаме.

Оливия се усмихна:

— Искате да кажете, след като Нанси и Ноел си тръгнат.

— Да, ще е по-добре да изчакаме дотогава.

— Няма ли да закъснеете да се приберете у дома?

— Може би ще мога да се обадя на съпругата си.

— Разбира се. Искам Дейнъс да знае възможно най-скоро, защото може да дойде утре и атмосферата да е малко напрегната, ако знам, че не знае.

— Прекрасно ви разбирам.

Ноел се върна с кофичката с лед. Каза:

— Оливия, на кухненската маса е оставено съобщение за теб.

Дейнъс и Антония са отишли да изпият по едно питие в „Съдли Армс“. Ще се върнат в шест и половина.

Каза го съвсем естествено, като за първи път произнесе имената им без гняв или злоба. Което бе окуражаващо при дадените обстоятелства. Оливия се обърна към господин Ендърби.

— Ще можете ли да изчакате дотогава?

— Разбира се.

— Благодарна съм ви. Бяхте безкрайно търпелив с нас.

— Това е част от работата ми, госпожице Кийлинг. Просто част от работата ми.

След като остана горе известно време, за да напудри носа си и да вчеше косата си, но главно за да се съвземе, Нанси слезе отново при тях в трапезарията и обяви, че си тръгва. Оливия беше изненадана.

— Няма ли да пийнеш с нас?

— Не. По-добре не. Трябва да шофирам. Не искам да стане злополука. Довиждане, господин Ендърби, и благодаря за помощта. Не ставайте, моля ви. Довиждане, Ноел. Приятно пътуване до Лондон. Остани на мястото си, Оливия, мога да изляза и сама.

Но Оливия остави чашата си и отиде да изпрати сестра си. Излязоха навън и откриха, че съвършеният пролетен ден преминава в хладна и благоуханна привечер. Небето бе ясно и вече порозовяваше на запад. Вятърът поклащаше най-горните клони на дърветата, а от хълма зад селото долиташе блеенето на овце и агнета.

Нанси се огледа:

— Какъв късмет имахме с времето! Всичко мина добре, Оливия. Бе уредила всичко идеално.

Очевидно полагаше усилия да бъде любезна. Оливия каза:

— Благодаря.

— Много работа. Осъзнавам го.

— Да. Беше необходима организация. И все още трябва да се погрижа за една-две подробности. Надгробна плоча за мами. Но за това можем да говорим и друг път.

Нанси влезе в колата си.

— Кога ще се прибереш в Лондон?

— Утре вечер. Трябва да съм в офиса в понеделник сутринта.

— Ще ти се обадя тогава.

— Добре — Оливия се поколеба, после си спомни добрите решения, които бе взела следобеда. Мами винаги целуваше децата си за довиждане. Наведе се и целуна Нанси по бузата през отворения прозорец на колата. — Шофирай внимателно — каза и тъй като се чувстваше смела и безразсъдна, добави: — Предай любовта ми на Джордж и на децата.

Когато се върна вътре, откри, че двамата мъже бяха напуснали трапезарията и се бяха върнали към уюта на дневната. Ноел бе спуснал завесите и запалил огъня, но веднага щом допи уискито си, погледна часовника си, стана и каза, че е време да тръгва. Господин Ендърби отбеляза, че моментът може би е подходящ да се обади на съпругата си, затова Оливия го остави и изпрати Ноел до входната врата.

— Като че ли цял ден не правя нищо друго, освен да изпращам хората.

— Сигурно си уморена. По-добре си легни рано.

— Мисля, че всички сме уморени. Денят беше дълъг — ставаше все по-хладно. Скръсти ръце на гърди в опит да се предпази от студа. — Съжалявам за начина, по който се подредиха нещата, Ноел. Щеше да е хубаво да получиш скиците. Господ знае колко упорито ги търси. Но сега вече нищо не можеш да направиш. И, признай, ще получим достатъчно. Къщата ще се продаде добре. Така че не разсъждавай върху въображаема несправедливост. В противен случай ще изпиташ горчивина, която няма да е оправдана.

Той се усмихна. Безрадостна, но все пак усмивка.

— Хапът е прекалено горчив, за да го преглътна, но изглежда, че нямам друг изход. И все пак ми се иска да знам защо никога не ни е споменала за скиците, дори не е намекнала, че съществуват. И защо ги е оставила на този млад човек?

Оливия сви рамене.

— Била е привързана към него? Съжалявала го е? Искала е да помогне?

— Трябва да има още нещо.

— Може би — призна тя. — Но не мисля, че някога ще разберем.

Той влезе в ягуара си и потегли, а Оливия остана, заслушана в отдалечаващия се рев на двигателя. Остана така дори когато той вече не се чуваше. Звуците на провинцията отново изпълниха въздуха — блеенето на овцете от другата страна на пътя, набиращият сила вятър, лаят на куче. Чу бързи стъпки да приближават откъм селото, а после и младежки гласове. Дейнъс и Антония се връщаха от „Съдли Армс“. Видя главите им над стената, а когато влязоха през портата, забеляза, че Дейнъс е прегърнал Антония, че Антония е увила червено шалче на вратата си и че бузите й са поруменели. Тя вдигна поглед и забеляза Оливия, която ги чакаше.

— Оливия, защо стоиш тук сама?

— Ноел току-що замина. Чух ви да идвате. Прекарахте ли добре?

— Изпихме само по едно питие. Надявам се, че нямаш нищо против. Никога досега не бях влизала в кръчмата. Прекрасно е. Старомоден интериор, а Дейнъс игра на дартс с пощальона.

— Спечели ли? — попита Оливия.

— Не. Играх безнадеждно. И трябва да го почерпя бира.

Влязоха заедно в къщата. В топлата кухня Антония свали шала си.

— Свърши ли семейната среща?

— Да. Нанси също си отиде. Но господин Ендърби е още тук — обърна се към Дейнъс: — Иска да говори с теб.

На Дейнъс като че ли му бе трудно да повярва.

— С мен?

— Да. В дневната е. Може би е по-добре да не го караш да чака, защото бедният човек иска да се върне при съпругата си.

— Но какво има да говори с мен?

— Нямам представа — излъга Оливия. — Защо не разбереш сам?

Доста озадачен, той отиде. Вратата се затвори след него.

— Защо, за бога, ще иска да говори с Дейнъс? — изражението на Антония изразяваше тревога. — Не е нещо ужасно, нали?

Оливия се облегна на кухненската маса.

— Не, не мисля.

Антония обаче не изглеждаше убедена. Оливия не искаше да продължава този разговор и смени темата.

— Какво ще вечеряме? Дейнъс ще остане ли?

— Ако нямаш нищо против.

— Разбира се, че нямам. По-добре да остане и да нощува. Ще му намерим местенце.

— Така ще бъде добре. Не си е бил в квартирата от две седмици и там сигурно е влажно и безрадостно.

— Кажи ми какво е станало в Единбург. Каква е прогнозата?

— Той е добре, Оливия. Не е епилептик и никога не е бил.

— Това са чудесни новини.

— Да. Като чудо.

— Той означава много за теб, нали?

— Да.

— И ти за него, мисля.

Антония, която излъчваше щастие, кимна.

— И какви са плановете ви?

— Той иска да има разсадник… Собствен бизнес. А аз ще му помагам. Ще правим всичко заедно.

— А работата му в „Собствена градина“?

— Трябва да се върне на работа в понеделник. Ще напусне с едномесечно предизвестие. Те бяха така добри с него и той не може да ги напусне без предизвестие.

— А след това?

— Ще потърсим местенце, което можем да купим или да наемем. В Съмърсет може би. Или в Девън. Но няма да тръгнем, преди, както обещах, „Подмоурс Теч“ и мебелите да бъдат продадени. Ще развеждам хората из къщата, както казах, а Дейнъс ще се грижи за градината.

— Добра идея. Но той трябва да бъде тук с теб, няма нужда да се връща в онази къща, където живее. Ще бъда много по-щастлива, ако знам, че е край теб. Може също така да използва колата на мами, а ти ще ме информираш за потенциалните клиенти. Ще помоля госпожа Плъкет да продължи работата си тук още известно време — докато къщата се продаде. Така ще може да се заеме с пролетното почистване и да ти прави компания в отсъствието на Дейнъс — усмихна се, сякаш беше планирала всичко сама. — Колко добре се подреди всичко.

— Има само едно нещо още. Няма да се върна в Лондон.

— Разбрах.

— Беше много мило, че искаше да ми помогнеш, и съм ти благодарна, но няма да ме бива като модел. Прекалено съм срамежлива.

— Вероятно си права. Ще бъдеш много по-щастлива с градински ботуши на краката и с кал под ноктите — засмяха се. — Щастлива си, нали, Антония?

— Да. По-щастлива от всякога. Денят бе странен — едновременно ужасно тъжен и много щастлив. Но мисля, че Пенелопе щеше да ме разбере. Страхувах се от погребението. До този момент бях присъствала само на погребението на Козмо и умирах от страх. Но този следобед бе доста различно. Беше по-скоро тържествено, отколкото страшно.

— Така исках да бъде. Така го планирах. А сега… — Оливия се прозина. — Всичко свърши.

— Изглеждаш уморена.

— Ти си втората, която ми го казва тази вечер. Обикновено означава, че изглеждам стара.

— Не изглеждаш стара. Отиди горе и си вземи вана. Не се тревожи за вечерята. Аз ще я приготвя. Има малко супа в килера и агнешко в хладилника. Ако искаш, ще ти донеса храната в леглото.

— Не съм чак толкова стара и уморена — Оливия изпъна гръб, за да намали болката в него. — Но ще си взема вана. Ако господин Ендърби си тръгне, преди да сляза, ще му предадеш ли извиненията ми?

— Разбира се.

— И се сбогувай с него от мое име. Кажи му, че ще се свържа с него.

След пет минути, когато Дейнъс и господин Ендърби влязоха в кухнята, Антония беше до мивката и стържеше моркови. Обърна се, усмихна им се и зачака някой от тях да проговори и да обясни за какво е било всичко това. Но нито един от двамата не го направи, а тя нямаше смелост да попита. Вместо това предаде на господин Ендърби съобщението от Оливия.

— Тя е доста уморена и отиде горе да вземе вана. Но ми каза да я извиня с надеждата да я разберете. И да се сбогувам с вас от нейно име.

— Но, разбира се.

— Каза още, че ще се свърже с вас.

— Благодаря, че ми предаде. А сега трябва да тръгвам. Съпругата ми ме чака за вечеря — премести куфарчето си в лявата ръка. — Довиждане, Антония.

— О… — сварена неподготвена, Антония побърза да избърше длани в престилката. — Довиждане, господин Ендърби.

— Желая ти късмет.

— Благодаря.

Той излезе, последван от Дейнъс. Останала сама, Антония продължи да стърже морковите, но умът й не бе зает с работата. Защо господин Ендърби й бе пожелал късмет и какво ли ставаше? Дейнъс не бе тъжен, така че вероятно бе нещо хубаво. Може би господин Ендърби беше харесал Дейнъс, докато разговаряха следобеда, и се опитваше да намери начин да подпомогне разсадника им? Не изглеждаше много вероятно, но по каква друга причина би искал да разговаря с Дейнъс?

Чу колата на господин Ендърби да потегля. Спря да работи, облегна се на мивката и зачака, с ножа в едната ръка и с моркова в другата, Дейнъс.

— За какво искаше да говори с теб? — попита още преди да е прекрачил прага.

Дейнъс взе ножа и моркова, постави ги върху сушилника и я взе в прегръдките си.

— Трябва да ти кажа нещо.

— Какво?

— Няма да се наложи да продаваш обеците на леля Етел.

 

 

— Ехо!

— Госпожо Плъкет?

— Къде си?

— Горе, в спалнята на мами.

Госпожа Плъкет изкачи стълбите.

— Започна ли вече?

— Още не. Опитвам се да реша как да свършим работата. Не мисля, че ще си струва да задържим нещо. Всичките дрехи на мами бяха толкова стари и нетрадиционни, че не мога да си представя кой би ги искал. Донесох торби за боклук. Ще напълним дрехите в тях и ще ги оставим до кофата за боклук.

— Госпожа Тълингъм ще организира разпродажба втора ръка следващия месец. В помощ на фонда за нов орган.

— Добре. Ще видим. Ще оставя ти да решиш. Може би ще започнеш от гардероба, а аз — от шкафа.

Госпожа Плъкет се залови за работа — разтвори широко вратата на гардероба и започна да вади от там старите и така добре познати й дрехи. Хвърляше ги на леглото, а Оливия бързаше да погледне в друга посока. Струваше й се неприлично дори да гледа. Ужасяваше се от тази мъчителна задача, а сега изглеждаше, че дори ще й е по-трудно, отколкото си бе представяла. Окуражена от присъствието на земната и практична госпожа Плъкет, коленичи и отвори най-долното чекмедже. Пуловери и жилетки, повечето протрити на лактите. Бял бебешки шал от шетландска вълна и синият гащеризон, който майка й носеше в градината.

— Какво ще стане с къщата? — попита по едно време госпожа Плъкет.

— Ще се продаде. Такова е желанието на мами, а и бездруго никой от нас няма да пожелае да живее тук. Антония и Дейнъс ще останат, за да развеждат потенциалните купувачи и да се грижат за нея, докато се продаде. А когато това стане, ще трябва да се отървем и от мебелите.

— Антония и Дейнъс? — госпожа Плъкет кимна мъдро и се замисли. — Много мило.

— А после ще потърсят земя, която могат да купят или да наемат. Искат да имат разсадник. Заедно.

— Струва ми се — каза госпожа Плъкет — че две пиленца са се събрали. А къде са между другото? Не ги видях, когато влязох.

— Отидоха на църква.

— Така ли?

— Като че ли одобряваш, госпожо Плъкет.

— Винаги е хубаво, когато млади хора посещават църквата. Не се случва често в наши дни. И се радвам, че ще бъдат заедно. Предполагах, че се обичат. Млади са, но и двамата разсъждават трезво. Какво ще кажеш за това?

Оливия вдигна поглед. Старата пелерина на мами. Изведнъж в главата й изникна ярък спомен. Мами и младата Антония пристигат на летището в Ибиса, мами е с тази пелерина, а Антония тича, за да се хвърли в прегръдките на Козмо. Струваше й се, че е минала цяла вечност оттогава. Каза:

— Прекалено е хубава, за да я изхвърлим. Отдели я за разпродажбата в църквата.

Но госпожа Плъкет като че ли не бе съгласна.

— Дебела е и топла. Може да се носи още години.

— Тогава я вземи. Ще ти е топло, докато въртиш педалите на велосипеда.

— Много мило, госпожице Кийлинг. Ще ти бъда благодарна — преметна я през облегалката на стола. — Ще се сещам за майка ти всеки път, когато я обличам.

Още едно чекмедже. Бельо, нощници, вълнени чорапогащи, шалове и копринен китайски шал с избродирани яркочервени макове. Къса пелерина от черна дантела.

Гардеробът бе почти празен. Госпожа Плъкет протегна силно ръка, за да стигне до дъното.

— Само погледни това! — показа го, както все още висеше на подплатената закачалка — рокля, младежка и къса, от някакъв евтин плат, който падаше свободно. Червена рокля на бели маргаритки, с квадратно деколте и дебели подплънки на раменете. — Никога преди не съм я виждала.

— Аз също. Питам се защо ли мами я е запазила. Изглежда като нещо, което може би е носила през войната. Изхвърли я, госпожо Плъкет.

Най-горното чекмедже. Кремове и лосиони, стари шишенца от парфюми, пудра, перце. Огърлица от стъклени мъниста с цвета на кехлибар. Обеци. Евтини бижута.

А после обувките. Всичките й обувки. Обувките са най-лошото от всичко — най-личните вещи. Оливия стана безмилостна. Торбите с боклук се издуваха все повече.

Накрая приключиха и с тази болезнена задача. Госпожа Плъкет завърза здраво торбите и двете ги занесоха до кофата за боклук.

— Ще ги вземат утре сутринта. И това ще е краят за теб.

Като се върнаха в кухнята, госпожа Плъкет облече палтото си.

— Нямам думи, с които да ти благодаря, госпожо Плъкет — Оливия загледа как сгъва внимателно пелерината и я прибира в пазарската си чанта. — Не бих могла да се справя сама.

— Доволна съм, че успях да ти помогна. Е, трябва да тръгвам. Да се погрижа за вечерята на господин Плъкет. Желая ти приятно пътуване до Лондон и се грижи за себе си. Опитай се да си починеш. Уикендът бе наистина тежък.

— Ще поддържаме връзка, госпожо Плъкет.

— Точно така. Не искам да си представя, че няма да те видя никога вече.

Яхна велосипеда си, здрава изправена фигура, а пазарската чанта висеше на дръжката.

Оливия се качи отново в стаята на Пенелопе. Без личните вещи изглеждаше неописуемо празна. Скоро „Подмоурс Теч“ щеше да бъде продадена и тази стая щеше да бъде на друг човек. Тук щеше да има други мебели, дрехи, миризми, гласове, смях. Седна на леглото и видя през прозореца свежите зелени листа на кестена. Дроздът пееше, скрит някъде сред клоните му.

Огледа се. Видя нощното шкафче и лампата от китайски порцелан с набрания платнен абажур. То имаше малко чекмедже. Не бяха надникнали в него. Отвори го и намери шишенце аспирин, копче, молив и отдавна забравен дневник. И съвсем в дъното — книга.

Извади я. Тънка книжка със синя подвързия. „Дневник на есента“ от Луис Макнийс. Книгата се отвори сама на страницата, която беше белязана с маркера. Там Оливия откри сгънат лист пожълтяла хартия… писмо може би? Или снимка.

Снимката беше на мъж. Погледна я и остави встрани, за да разгъне писмото, но се загледа в текста, защото привлече вниманието й…

Септември дойде и нейната жизненост

се възражда през есента,

нейната природа предпочита

голи дървета и огън в камината.

Затова й давам този месец, а и следващия,

макар че цялата ми година трябва да е нейната —

на тази, която направи толкова

от дните ми непоносими и объркани,

но и толкова много щастливи.

Която остави диря в живота ми,

а сянката й още танцува по стените ми,

чиято коса се преплита със моята

и си спомням целувките й навсякъде из Лондон.

Текстът не беше нов за нея. Оливия беше открила Макнийс като студентка в Лондон, хареса поезията му и жадно изгълта всичко, писано от него, което успя да намери. Но сега се почувства така, сякаш го четеше за първи път. Прочете го отново и остави книгата. Какво бе значението на поемата за мами? Взе отново снимката.

Мъж. В униформа, но гологлав. Обърнал се усмихнат към фотографа, сякаш бе сварен неподготвен, а на рамото му бе преметнато въже. Косата му бе разрошена. В далечината се простираше морският хоризонт. Мъж. Непознат за Оливия и все пак по някакъв странен начин познат. Смръщи вежди. Прилика? Не толкова прилика, колкото напомняне. Но кого й напомняше?

Но, разбира се. Щом веднъж се сети, приликата бе очевидна. Дейнъс Мърфийлд. От снимката не я гледаха неговите черти, нито очите му, но забелязваше друга, по-неуловима прилика. Формата на главата, повдигнатата брадичка. Неочакваната топлота на усмивката.

Дейнъс.

Дали този мъж не бе отговорът на въпроса, на който не можеха да си отговорят нито господин Ендърби, нито Ноел, нито Оливия?

Заинтригувана, взе писмото и го разгъна. Редовете бяха начертани на ръка, почеркът бе приятен, буквите — оформени красиво.

Някъде в Англия

20 май 1944 г.

 

Мила моя Пенелопе,

През последните седмици сядах най-малко пет-шест пъти с намерението да ти пиша. Не успявах да стигна по-далеч от първите четири реда, прекъсван или от телефона, почукване на вратата или от спешно повикване.

Но сега най-после си намерих едно местенце, където, сигурен съм, ще ме оставят на спокойствие поне час. Получих всичките ти писма — доставиха ми огромно удоволствие. Нося ги непрекъснато със себе си като влюбен ученик и ги чета отново и отново. Като не може да съм с теб, може поне да чувам гласа ти.

Усещаше ясно самотата. Къщата беше празна и смълчана. В стаята бе тихо — тишината бе нарушавана само от шумоленето на листовете, които прочиташе и после оставяше настрани. Настоящият свят бе забравен. Пред Оливия се разкриваше миналото на мами — минало неочаквано и невъобразимо.

Винаги съществува възможността Амброуз да се прояви като джентълмен и да ти даде развод. За да бъда честен, не виждам абсолютно никаква причина да постъпи така и съм напълно готов да се изправя в съда като виновника и да му позволя да се разведе с теб. Ако се случи това, той ще трябва да вижда Нанси, но можем да прекосим този мост и когато стигнем до него.

От значение е само да бъдем заедно и накрая — надявам се скоро — да се оженим. Войната ще свърши някой ден. Ще ме демобилизират и ще бъда благодарен да се върна към цивилния живот, след като ме възнаградят скромно. Можеш ли да приемеш идеята да бъдеш съпруга на учител? Защото това е, което искам да правя. Къде ще отидем, къде ще живеем и какъв ще бъде животът ни, не мога да кажа, но ако имам избор, искам да се върна на Север, да бъда близо до езерата и планините на Пийк.

Знам, че всичко това изглежда доста далеч в бъдещето. Пътят пред нас е труден и обсипан с препятствия, които ще трябва да преодоляваме едно по едно. Но дори дългите хиляди километри пътешествия започват с първата крачка и всяка експедиция е по-добре да се обмисли.

Остави страницата встрани и продължи със следващата.

Като чета втори път писмото си, то ми говори за щастлив мъж, който сякаш очаква да живее вечно. Кой знае защо, но не се страхувам, че няма да преживея войната. Смъртта — последният враг, все още ми се струва далечна, присъща на старостта и немощта. И не мога да повярвам, че съдбата, която ни срещна, не иска да бъдем заедно навеки.

Но той е бил убит. Само смъртта може да сложи край на такава любов. Бил е убит и не се е върнал и надеждите и плановете за бъдещето са били напразни, на тях е бил сложен край от куршума. Той е бил убит, а тя просто е продължила да живее. Върнала се е при Амброуз и се е борила през останалата част от живота си без разкаяние и горчивина. И без никакво самосъжаление. И децата й никога не бяха разбрали. Не бяха се досетили. Никой никога не беше узнал. Това й се стори най-тъжно от всичко. „Трябвало е да говориш за него, мами. Да кажеш на мен. Щях да те разбера. С радост щях да те изслушам.“ За своя изненада откри, че очите й са пълни със сълзи. Те се затъркаляха по бузите й и усещането бе странно и непознато, като че ли се случваше на друг човек, а не на нея. А плачеше за майка си. „Искам да си тук. Сега. Искам да разговарям с теб. Имам нужда от теб.“

Може би беше добре, че плачеше. Не беше плакала на погребението, но плачеше сега. Беше сама, нямаше кой да стане свидетел на слабостта й, и тя остави сълзите да се стичат свободно. Силната и внушаваща страх госпожица Кийлинг, главен редактор на „Венера“, сякаш никога не бе съществувала. Беше отново ученичка, влетяла като хала през вратата на огромната стая мазе в къщата на „Оукли стрийт“ и извикала „Мами!“ с ясното съзнание, че мами ще се появи отнякъде. И докато плачеше, бронята, която сама бе издигнала около себе си, онази твърда черупка, която успешно контролираше, се счупи и се разпадна. Но без бронята нямаше да може да преживее първите няколко дни в студения и враждебен свят, в който мами вече я нямаше. Сега, освободена от мъката, тя отново бе човек и самата себе си.

След малко, повече или по-малко успокоена, взе последната страница от писмото и го прочете докрай.

Мисля за всички вас в „Карн Котидж“ представям си какво правите, и ми се иска да съм с вас, да споделям смеха и домашните ви задължения. Мисля за „Карн Котидж“ като за свой втори дом. Всичко, което преживях там, беше хубаво във всеки смисъл на тази дума. А в този живот нищо наистина хубаво не се губи. Остава част от човека, става част от характера му. И така частица от теб винаги е с мен. А част от мен е твоя завинаги, моя любов, мила моя.

Ричард

Произнесе името на глас. „Част от мен е твоя завинаги.“ Сгъна писмото и заедно със снимката го върна между страниците на „Дневник на есента“. Остави книгата, отпусна се на възглавниците, втренчи поглед в тавана и си помисли: „Сега знам всичко“. Но всъщност знаеше, че не е вярно, и искаше да научи всяка подробност, дори най-малката, от случилото се. Как се бяха срещнали, как бе влязъл в живота й, как се бяха влюбили така неизбежно и дълбоко, как е бил убит.

Но кой знаеше? Само един човек. Дорис Пенбърт. Дорис и мами бяха живели заедно през войната. Вероятно са нямали тайни една от друга. Оливия започна развълнувано да прави планове. Някога… може би през септември, когато в офиса е спокойно, ще си вземе няколко дни отпуск и ще отиде с колата до Корнуол. Но първо ще пише на Дорис и ще я уведоми. По всяка вероятност Дорис щеше да покани Оливия да отседне у нея. Ще започнат разговор, Дорис ще си спомни всичко за Пенелопе и някак си ще вмъкне и името на Ричард в разказа и накрая Оливия щеше да разбере всичко. Но няма само да говорят. Дорис ще покаже на Оливия Порткерис и всички онези места, играли такава важна роля в живота на мами. Ще я заведе и до къщата, където мами е живяла някога, ще посетят и малката художествена галерия, за чието основаване е помогнал Лорънс Стърн, и Оливия ще види отново „Търсачите на миди“.

Замисли се за четиринайсетте скици, които Лорънс Стърн е рисувал в началото на века и които сега бяха собственост на Дейнъс. Спомни си как Ноел се сбогува снощи.

Защо ги е оставила на този млад човек?

Била е привързана към него? Съжалявала го е? Искала е да помогне?

Трябва да има нещо повече.

Може би, но предполагам, че никога няма да узнаем.

Беше предположила грешно. Мами бе оставила скиците на Дейнъс по ред причини. С непрекъснатите си искания Ноел бе довел търпението й докрай, но в лицето на Дейнъс тя бе намерила човек, на когото си е струвало да помогне. Докато са били в Порткерис, е забелязала как любовта му към Антония разцъфва и се засилва, и се е досетила, че те вероятно ще се оженят. Двамата са били специални за нея и е искала да им даде тласък в живота. Но най-важната от всички причини е била, че Дейнъс й е напомнял за Ричард. Вероятно е забелязала още първия път, когато го е видяла, силната прилика и веднага е обикнала младия човек. Може би е чувствала, че чрез Дейнъс и Антония й е била дадена нова възможност за щастие… отъждествявала е Ричард и себе си с тях. Както и да е било, те я бяха направили неизразимо щастлива през последните седмици от живота й и тя им се бе отблагодарила щедро.

Оливия погледна часовника си. Беше почти обед. След малко Антония и Дейнъс щяха да се върнат от църква. Стана и отиде да затвори прозореца за последен път. Спря се пред огледалото, за да се увери, че по лицето й няма следи от сълзите. Взе книгата, сред чиито страници бяха писмото и снимката, излезе от стаята и затвори вратата след себе си. Долу, в празната кухня, взе ръжена и вдигна тежкия капак на бойлера. Топлината опари бузите й, тя пусна тайната на мами в огъня и загледа как гори.

Бяха необходими само няколко секунди и нея вече я нямаше.