Портиерът на хотел „Сендс“, величествен в тъмнозелената си униформа, затвори вратата на колата и им пожела безопасно пътуване. Шофираше Антония. Старото волво потегли, взе завоя на алеята и излезе на шосето. Пенелопе не погледна назад.

Денят бе повече от подходящ да си тръгнат. Необичайно хубавото за месеца време се бе развалило. През нощта от морето се бе вдигнала мъгла и всичко бе обвито във влага, която се разпръскваше, а после отново се събираше — като дим. Само веднъж мъглата се разсея — това стана малко преди да излязат на магистралата — слънцето грейна и те видяха устието на реката. Беше по време на отлив. Вдлъбнатините в пясъка бяха безжизнени, но не и морските птици, а в далечината се виждаха покритите с бяла пяна вълни на Атлантика, разбиващи се в брега. След това пред себе си не виждаха нищо друго, освен стръмно издигащото се нагоре шосе.

Бе приключила с раздялата. Пенелопе се подготви за дългото пътуване. Замисли се за „Подмоурс Теч“ и осъзна, че копнее да си бъде у дома. Предчувстваше със задоволство завръщането си, представяше си как ще влезе вкъщи, ще разгледа градината си, ще разопакова багажа си, ще отвори прозорците, ще прочете пощата…

Антония запита:

— Добре ли си?

— Мислиш ли, че трябва да заплача?

— Не. Но да напуснеш любимо място, винаги е болезнено. Чакала си прекалено дълго, за да се върнеш. А ето че отново заминаваме.

— Щастлива съм. Сърцето ми обича две места, така че съм доволна, където и да съм.

— Трябва да дойдеш отново догодина. И да гостуваш на Дорис и Ърни. Така ще има какво да очакваш с нетърпение. Козмо винаги казваше, че животът нищо не струва, ако няма какво да очакваш.

— Колко прав е бил, милият — замисли се. — Страхувам се, че в момента твоето бъдеще ти се вижда мрачно и самотно.

— Само за момента.

— По-добре е да бъдем реалисти, Антония. Ако се стегнеш и очакваш от Дейнъс лоши новини, добрите ще бъдат превъзходна награда.

— Знам. Нямам никакви илюзии относно него. Знам, че може да отнеме дълго време да преодолеем чувствата си и да страдам заради него. Но за мен — каква проява на егоизъм! — заради болестта му нещата изглеждат по-лесни. Наистина се обичаме и нищо друго няма значение… Да, това е най-важното и ще се придържам към него.

— Много си смела. Разумна и смела. Не че съм очаквала нещо различно от теб. Наистина много се гордея с теб.

— Всъщност въобще не съм смела. Но нищо не е толкова лошо, ако си зает с нещо. Най-лошо беше в понеделник, когато се връщахме от Манакан и нито един от нас не проронваше и дума, когато знаех, че има нещо, но нямах представа, какво е. Въобразявах си, че е уморен от мен, че му се иска да не съм там, че е искал да отиде сам да се види с приятеля си. Беше наистина ужасно. Нима недоразуменията не са най-ужасното нещо на света? Никога няма да позволя нещо подобно да ми се случи отново. И знам, че между мен и Дейнъс повече няма да има недоразумения.

— Вината е колкото негова, толкова и твоя. Но мисля, че тази болезнена сдържаност му е вродена, наследена от родителите му, а и така е възпитан.

— Той ми каза, че точно това харесва най-много у теб. Че винаги и всичко си готова да обсъдиш. И което е по-важно — да изслушваш. Каза ми, че когато бил дете, въобще не е разговарял с родителите си, че никога не се е чувствал истински близък с тях. Тъжно, нали? Те вероятно са го обожавали, но никога не са му го казали.

— Антония, ако Дейнъс трябва да остане в Единбург и да предприеме лечение или дори да влезе в болница за известно време… мислила ли си какво искаш да правиш?

— Да. Ако може, ще остана още седмица-две с теб. Дотогава ще знаем резултата. Ако Дейнъс ще отсъства дълго, ще се обадя на Оливия и ще приема предложението й за помощ. Не че много искам да бъда модел. Не ми харесва, но ако мога да спечеля добри пари и да спестя, с Дейнъс ще имаме поне някакъв старт в живота, когато се оправи. Така ще имам за какво да работя. И няма да ми се струва, че си губя времето.

Докато се отдалечаваха от крайбрежието и навлизаха навътре в страната, мъглата все повече и повече се разреждаше. Високите хълмове, полята, фермите, блатата и старите локомотивни депа, нащърбени като счупени зъби и устремени към безоблачното пролетно небе, се къпеха в слънчевата светлина.

Пенелопе въздъхна:

— Толкова е странно.

— Кое?

— Първо моят живот. А после и животът на Оливия. А после и ти. И ето че сега говорим за твоето бъдеще. Странна последователност.

— Да — Антония се поколеба, после продължи: — За едно не трябва да се тревожиш. Дейнъс не е чак толкова увреден. Искам да кажа, не е импотентен или нещо подобно.

Трябваше й миг, за да осмисли важността на тази информация. Пенелопе обърна глава и я погледна. Очарователният профил на Антония подсказа, че е втренчила поглед в пътя, но се е изчервила леко от смущение. Пенелопе погледна през прозореца и тайничко се усмихна.

— Радвам се.

Църковният часовник в Темпъл Падли удари пет часа точно когато минаха през портата на „Подмоурс Теч“ и спряха на алеята. Входната врата беше отворена и от комина излизаше дим. Госпожа Плъкет ги чакаше. Чайникът свиреше, а тя беше изпекла кифлички. Не можеха да си представят по-добро посрещане.

Госпожа Плъкет ги поздрави бурно, разкъсвана между желанието да чуе техните новини и да им разкаже своите.

— Погледнете как сте загорели! Времето сигурно е било хубаво като тук. Наложи се господин Плъкет да полее зеленчуците — толкова изсъхнала беше земята. Благодаря ти за картичката, Антония. Това ли беше вашият хотел — този с разветите знамена? На мен ми изглежда като палат. Вандали влязоха в църковния двор, счупиха всички вази с цветя и написаха мръсни думи по стените на гробниците. Донесох ви храна — хляб и масло, мляко и две пържоли. Добре ли пътувахте?

Най-после успяха да й кажат, че са пътували добре, движението не е било натоварено и че умират за чаша чай.

Едва тогава на госпожа Плъкет й направи впечатление, че за Корнуол бяха тръгнали трима души, а се връщат само двама.

— Къде е Дейнъс? Оставили сте го в Соукоум, нали?

— Не, той не дойде с нас. Трябваше да се върне в Шотландия. Хвана вчерашния влак.

— В Шотландия? Доста неочаквано, нали?

— Да. Но нищо не можеше да се направи. А и прекарахме пет прекрасни дни заедно.

— Само това има значение. Видя ли се със старата си приятелка?

— Дорис Пенбърт? Да, разбира се. И мога да ти кажа, госпожо Плъкет, че говорихме с часове — госпожа Плъкет приготвяше чая. Пенелопе се настани на масата и си взе кифличка. — Много мило, че ни посрещаш.

— Е, казах на Линда, мисля, че е по-добре да отида. Да проветря къщата. Да набера малко цветя. Знам, че обичаш в къщата да има цветя. А ето и една друга новина. Дарън детето на Линда, проходи. Направи няколко крачки из кухнята онзиден — наля чая. — Рожденият му ден е в понеделник. Казах на Линда, че ще й помогна, и трябва да те питам дали имаш нещо против да дойда във вторник. Измих прозорците и оставих пощата ти на бюрото… — издърпа един стол и седна, като кръстоса големите си сръчни длани на масата пред себе си — … имаше цял куп на килимчето от вътрешната страна на вратата…

Най-после тя си тръгна, яхнала огромния си здрав велосипед, за да сервира чая на господин Плъкет. Междувременно Антония извади куфарите от багажника, занесе ги на горния етаж и най-вероятно вече ги разопаковаше. И така, след като госпожа Плъкет си тръгна, Пенелопе направи онова, за което бе копняла. Първо отиде в оранжерията. Поля всички цветя. След това взе градинските ножици и излезе в градината. Тревата имаше нужда от подрязване, ирисите бяха увехнали, а в далечния край растяха в стройни редици червени и жълти лалета. Първият от ранните рододендрони беше цъфнал и тя откъсна едно цветче, като започна да се диви на бледорозовото му съвършенство, обградено от корави тъмнозелени листа. Реши, че човешка ръка не можеше да постигне такова задоволително и радващо окото подреждане на венчелистчета и тичинки. След малко тръгна с цветчето в ръка из потъналата в цвят овощна градина, мина през портата и се спусна до брега на реката. Уиндраш течеше тихо и бавно, плъзгайки се под надвисналите клони на върбите. Игликата и слезът се бяха показали, от тръстиката излезе патица и заплува по течението, следвана от дузина пухкави патенца. Пенелопе бе очарована. Тя отиде чак до дървения мост и тогава, удовлетворена от възможността да се порадва на владенията си, се върна, без да бърза, в къщата. Когато прекосяваше моравата, Антония я извика от прозореца на спалнята си.

— Пенелопе! — Пенелопе спря и вдигна поглед нагоре. Главата и раменете на Антония се очертаваха в рамката на орловите нокти. — Минава шест часа. Имаш ли нещо против да се обадя на Дейнъс? Обещах да му звънна, за да знае, че сме се прибрали благополучно.

— Разбира се. Използвай телефона в моята спалня. И му предай любовта ми.

— Непременно.

Намери ваза в кухнята, напълни я с вода и сложи в нея цветчето от рододендрона. Занесе я в дневната, вече богато украсена от вещите ръце на госпожа Плъкет. Постави вазата на бюрото си, взе пощата и се настани във фотьойла. Скучни пликове — най-вероятно със сметки. Пусна ги направо на пода. Другите… ги прегледа. Дебел бял плик, който й се стори интересен. Разпозна нечетливия почерк на Роуз Пилкингтън. Отвори го с палец. Чу шума от автомобил, който мина през портата, приближи и спря пред входната врата.

Не помръдна от мястото си. Ако беше непознат, щеше да натисне звънеца, а ако беше приятел, щеше да влезе. Този гост бе влязъл. Стъпките прекосиха кухнята, после — коридора. Вратата на дневната се отвори и в стаята влезе синът й Ноел.

Едва ли би могла да бъде по-изненадана.

— Здравей — той бе със светлобежови панталони и небесносин пуловер, а на врата му бе завързано памучно шалче на червени точки. Беше загорял и изглеждаше необикновено красив.

Пенелопе забрави за писмото на Роуз Пилкингтън.

— Откъде се взе?

— От Уелс — затвори вратата след себе си. Тя вдигна глава в очакване на някоя от формалните му целувки, но той не спря и дори не и прегърна. Прекоси грациозно стаята и се спря пред камината, подпря рамене на лавицата над нея, пъхнал ръце дълбоко в джобовете си. Стената зад главата му, където някога бе висяла „Търсачите на миди“, изглеждаше гола и празна. — Прекарах там великденския уикенд. А сега се връщам в Лондон. Реших да се отбия.

— Великденският уикенд? Но сега е сряда.

— Уикендът беше дълъг.

— Колко удобно за теб. Забавлява ли се?

— Много, благодаря. А ти как прекара в Корнуол?

— Беше вълшебно. Върнахме се към пет часа. Дори не съм разопаковала багажа си още.

— А къде са приятелите ти, с които пътува? — в гласа му се долавяше неприятна нотка. Тя му хвърли остър поглед, но той извърна глава и не срещна погледа й.

— Дейнъс е в Шотландия. Замина вчера с влак. А Антония е горе, в спалнята ми, за да му се обади и да му каже, че сме се прибрали благополучно.

Ноел повдигна вежди.

— От тази информация ми е трудно да си представя какво точно се е случило. Завръщането в Шотландия може да означава, че между вас е възникнало напрежение, докато сте били в хотел „Сендс“. Но ето че Антония говори с него по телефона. Ще трябва да обясниш.

— Няма нищо за обясняване. Дейнъс има работа в Единбург, която трябва да свърши. Толкова е просто — изражението на Ноел подсказваше, че не й вярва. Тя реши да смени темата. — Искаш ли да останеш за вечеря?

— Не, трябва да се върна в Лондон — каза, но не помръдна.

— Питие тогава… Искаш ли питие?

— Не.

Тя си помисли: „Няма да му позволя да ме тормози“. Каза:

— Но аз искам. Уиски със сода. Може би ще бъдеш така любезен да ми донесеш.

Той се поколеба, след това отиде в трапезарията. Чу го да отваря вратите на шкафовете, чу дрънченето на чаши. Прибра в куп писмата, които лежаха в скута й, и ги остави на масата до фотьойла. Той се върна и тя разбра, че е променил решението си, защото носеше две чаши. Подаде й едната и отново зае мястото си пред камината.

— А „Търсачите на миди“? — попита.

Това било значи. Усмихна се.

— Кой ти каза за „Търсачите на миди“? Оливия или Нанси?

— Нанси.

— Нанси бе дълбоко наранена, че съм направила нещо подобно. Беше лично обидена. И ти ли се чувстваш така? Това ли си дошъл да ми кажеш?

— Не. Исках просто да зная какво, за бога, те е подтикнало да сториш това?

— Баща ми я даде на мен. Усещам, че съм му я върнала, след като съм я дарила на галерията в Порткерис.

— Имаш ли някаква представа, колко струва?

— Знам каква стойност имаше за мен. Що се отнася до финансовата оценка, никога преди не е била излагана и следователно никога не е била оценявана.

— Обадих се на приятеля си — Едуин Мънди, и му казах какво си направила. Той, разбира се, никога не е виждал картината, но има доста добра представа, колко би могла да донесе, ако бъде продадена на търг. Знаеш ли каква цена щяха да й сложат?

— Не. И не искам да знам — Ноел отвори уста да й каже, но тя му хвърли остър предупредителен поглед и той я затвори, без от нея да излезе и звук. — Ядосан си — каза майка му. — Защото по някаква причина на вас с Нанси ви се струва, че съм подарила нещо, което по право е ваше. Но не е, Ноел. И никога не е било. А колкото до недовършените платна, трябва да сте доволни, че последвах съвета ви. Вие ме подтикнахте да ги продам и ме насочихте към господин Рой Брукнър и „Буутби“. Той ми намери частен купувач, който ми предложи 100 000 за тях. Приех ги. Парите ще бъдат част от имуществото ми, когато умра. Това задоволява ли те, или искаш още нещо?

— Трябваше да го обсъдиш с мен. Аз съм твой син все пак.

— Обсъдихме го. Няколко пъти. И всеки път дискусията не водеше до нищо или свършваше с кавга. Знам какво искаш, Ноел. Искаш парите сега. В ръцете си. Да ги прахосаш, както желаеш, за някоя глупава идея, която най-вероятно до нищо няма да доведе. Имаш добра работа, но искаш по-добра. Стоковата борса. И когато вероятно загубиш всичките си пари, ще измислиш нещо друго… Ще мислиш за някое друго гърне със злато в края на несъществуващата дъга. Щастието е в това, което имаш. Богатството също е в това, което имаш. А ти имаш толкова много. Защо не можеш да го видиш, да го осъзнаеш? Защо винаги искаш още?

— Говориш така, сякаш мисля само за себе си. Но не е така. Мисля и за сестрите си, и за внуците ти. 100 000 лири ти се струват много, но ще трябва да платиш данъци и ако продължиш да ги харчиш за всяко бездомно куче, което се изпречи на пътя ти и привлече вниманието ти…

— Ноел, не ми говори така, сякаш съм слабоумна. Владея напълно сетивата и ума си, ще избирам сама приятелите си и ще вземам сама решенията си. Когато отидох в Порткерис, отседнах в „Сендс“ и взех със себе си Дейнъс и Антония. За първи път в живота си, наистина за първи път, познах радостите на екстравагантността и щедростта. За първи път в живота ми не се налагаше да броя всяка стотинка. За първи път можех да давам, без да се тревожа за цената. Никога няма да забравя това преживяване, което ми е още по-скъпо заради стоплящата сърцето благодарност, с която беше прието.

— Това ли искаш? Безкрайна благодарност?

— Не. Но мисля, че можеш да се опиташ да разбереш. Ако съм уморена от нуждите и замислите ти, то е, защото съм преживяла всичко това и преди, с баща ти. Няма да позволя да започне отново.

— Едва ли можеш да ме обвиняваш заради баща ми.

— Не мога. Ти беше съвсем малък, когато той ни изостави. Но носиш много от него в себе си. Добри неща. Външността му, чара му и несъмнените му способности. Но и друго, което не е така похвално — велики, но неприложими идеи, разточителство, неуважение към чуждата собственост. Съжалявам. Не ми се иска да говоря такива неща. Но, изглежда, е дошло времето, когато с теб трябва да бъдем открити един с друг.

Той каза:

— Нямах представа, че чак толкова не ме харесваш.

— Ти си мой син, Ноел. Не разбираш ли, че ако не те обичах толкова много, никога нямаше да си направя труда да кажа всичко това?

— Показваш любовта си по странен начин. Даваш всичките си скъпи неща на непознати… И нищо на децата си.

— Говориш като Нанси. Нанси ми каза, че никога нищо не й давам. Какво не е наред с вас двамата? Ти, Нанси и Оливия бяхте моят живот. Години наред бяхте всичко, заради което живеех. И сега, като те слушам да говориш така, ме изпълва отчаяние. Чувствам, че напълно съм се провалила.

— Мисля — каза Ноел бавно, — че е така.

След това като че ли вече нямаше какво да си кажат. Той допи питието си, обърна се и остави чашата над лавицата на камината. Очевидно се готвеше да си тръгне, а Пенелопе не можеше да понесе мисълта, че ще си тръгне, огорчен от свадата помежду им.

— Остани за вечеря с нас, Ноел. Няма да закъснееш. Ще се върнеш в Лондон до единайсет.

— Не. Трябва да вървя — и тръгна.

Тя стана и го последва през кухнята до входната врата. Без да я погледне или да срещне погледа й, той се качи в колата, затвори вратата, закопча колана и запали двигателя.

— Ноел.

Той обърна лице към майка си, красивите му черти бяха втвърдени и студени, в тях нямаше и капка любов. Тя каза:

— Съжалявам.

Той кимна рязко, приемайки извинението й. Тя се опита да се усмихне:

— Ела отново, скоро.

Но той бе вече потеглил и думите й се удавиха в рева на мощния двигател. Тя влезе вътре. Застана до масата в кухнята и се замисли за вечерята. Беше като ударена от гръм, не можеше да си спомни какво се канеше да направи. С огромно усилие събра мислите си, отиде до килера, взе кошница картофи и ги занесе на мивката. Пусна студената вода и се загледа в струята. Искаше й се, но не можеше да заплаче.

Остана така няколко минути. След това телефонът звънна веднъж и я върна рязко в реалността. Отвори чекмеджето на бюрото и извади малкото си остро ножче. Когато Антония дотича долу да я потърси, тя спокойно белеше картофи.

— Съжалявам, говорихме с часове. Дейнъс каза, че ще плати разговора. Сигурно струва много — Антония седна до масата и кръстоса крака. Усмихваше се и изглеждаше доволна като пословичната котка, изяла сметаната. — Изпраща ти любовта си и каза, че ще ти напише дълго писмо. Ще се види с лекаря утре сутринта и ще ни се обади веднага щом разбере каква е присъдата. Не изглеждаше разтревожен. Каза още, че е слънчево дори в Единбург. Сигурна съм, че това е добър признак, а ти? Мисля, че това ни дава надежда. Ако валеше, той сигурно нямаше да е така весел. Май чух гласове? Дойде ли някой?

— Да. Ноел. Връщаше се в Лондон от уикенд в Уелс. Много дълъг уикенд, както ме увери — всичко беше наред, гласът й беше спокоен и дори не трепваше. — Поканих го да остане за вечеря, но той не пожела. Изпихме по питие и той тръгна.

— Съжалявам, че не се видяхме. Но имахме толкова много да си кажем с Дейнъс. Не можех да спра да бъбря. Не искаш ли аз да обеля картофите? Или да отида да потърся зеле? Или да сложа масата? Не е ли прекрасно да си бъдеш отново у дома? Знам, че не е мой дом, но тук се чувствам у дома си и е толкова хубаво, че се върнахме. И ти се чувстваш така, нали? Не съжаляваш за нищо?

— Не — отговори Пенелопе. — Не съжалявам за нищо.

На следващата сутрин в девет часа тя се обади два пъти в Лондон и си уговори две срещи. Едната беше с Лала Фридман.

Прегледът на Дейнъс беше в десет часа и двете бяха решили, че вероятно ще стане поне единайсет и половина, докато той намери телефон, да им каже каква е била присъдата на лекаря. Но се обади малко преди единайсет и слушалката вдигна Пенелопе, защото Антония беше в овощната градина, за да простре прането.

— „Подмоурс Теч“.

— Дейнъс е.

— Дейнъс! О, боже, Антония е в градината. Какви са новините? Кажи ми веднага. Какви новини имаш за нас?

— Нямам новини.

Сърцето на Пенелопе се сви от разочарование.

— Беше ли при лекаря?

— Да, след това отидох до болницата за енцефалограма, но… изобщо няма да повярвате… компютърът беше повреден и не можаха да ми дадат резултатите.

— Не мога да повярвам. Колко досадно! Колко ще трябва да чакаш?

— Не знам. Не можеха да ми кажат.

— И какво ще правиш?

— Помниш ли, че ти разказах за приятеля си Роди Макри? Снощи бях с него в „Тилтид Уиг“, а и утре сутринта той заминава на риболов в Съдърланд. Покани ме да отида с него и реших да приема поканата му. Ще трябва да изчакам два дни за резултатите от скенера, но мога да почакам и седмица. Поне няма да седя у дома, да си гриза ноктите от нетърпение и да подлудявам майка си.

— Кога ще се върнеш в Единбург?

— Вероятно в четвъртък.

— Няма ли начин майка ти да се свърже с теб в Съдърланд и да ти каже какви са резултатите?

— Не. Казах ти, с приятеля ми ще бъдем накрай света. И да ти кажа истината, живях толкова дълго с това нещо, че мога да почакам още седем дни.

— В такъв случай вероятно е по-добре да отидеш. А ние ще стискаме палци. Няма дори за миг да престанем да мислим за теб. Обещаваш ли да ни се обадиш веднага щом се върнеш?

— Разбира се. Антония не е ли там?

— Ще я повикам. Почакай.

Остави слушалката и излезе през оранжерията. Антония вървеше през тревата с празната кошница под мишница. Бе облякла розова блуза с навити до лактите ръкави и синя памучна пола, която се развяваше на вятъра.

— Антония, бързо. Дейнъс е на телефона.

— Вече? — тя пребледня силно. — О, какво каза? Какво се е случило?

— Още няма новини, защото компютърът бил повреден… Хайде… Аз ще взема кошницата.

Антония й я даде и се втурна вътре. Пенелопе занесе кошницата до стойката й пред прозореца на дневната. Наистина, животът бе толкова жесток. Човек все имаше да се тревожи за нещо. Но може би при дадените обстоятелства бе по-добре Дейнъс да замине с приятеля си. Компанията на стар другар понякога беше отговорът на подобно заплитане на ситуацията. Представи си двамата млади мъже в онзи свят на безкрайни блата, извисяващи се хълмове, леденостудени северни морета и дълбоки, кафяви и бързотечащи реки. Щяха да ловят риба. Да, Дейнъс бе взел добро решение. Говореше се, че риболовът има силни лечителни сили.

Долови движение с крайчеца на окото си. Обърна глава и видя Антония да излиза от оранжерията. Имаше отчаян вид и влачеше краката си като дете. Застана до Пенелопе и каза:

— По дяволите.

— Знам. Голямо разочарование. За всички ни.

— Проклет стар компютър. Защо не могат да го оправят? И защо трябваше да се случи на Дейнъс!

— Да, наистина лош късмет. Но нищо не може да се направи, така че трябва да извлечем най-доброто от ситуацията.

— Това като че ли е добре за него, защото ще отиде на риболов за цяла седмица.

Пенелопе се усмихна:

— Говориш като пренебрегната съпруга.

— Така ли? — Антония изпита разкаяние. — Нямах такова намерение. Само дето тази седмица, в която ще трябва да чакаме, ще ми се стори безкрайна.

— Знам. Но за него е по-добре, отколкото да седи и да чака телефонът да звънне. На този свят няма нищо по-лошо. По-добре е да бъде зает с нещо. Сигурна съм, че не му се сърдиш за това. А седмицата ще мине. В понеделник ще ходя в Лондон. Искаш ли да дойдеш с мен?

— Защо?

— Да се видя със стари приятели. Доста отдавна не съм ги виждала. Ако решиш да дойдеш с мен, можем да отидем с колата. Но ако предпочиташ да останеш тук, може би ще ме закараш до Челтнъм, откъдето ще взема влака.

Антония се замисли върху предложението й. След малко каза:

— Не. Мисля да остана. Може би скоро ще се наложи да се върна в Лондон и ще е жалко да пропусна дори и един ден в провинцията. И заради рождения ден на Дарън госпожа Плъкет ще дойде във вторник, а не в понеделник, така че ще свърша домакинската работа и ще приготвя вкусна вечеря, с която ще те посрещна, когато се върнеш. Освен това — усмихна си и отново заприлича на себе си — винаги съществува възможността Дейнъс да намери телефон и да ми се обади. Ще бъде трагедия, ако не съм тук.

И така, Пенелопе замина за Лондон сама. Както бяха планирали, Антония я закара до Челтнъм и тя хвана влака за Лондон в девет и петнайсет, посети Кралската академия и обядва с Лала Фридман. След това взе такси и отиде на „Грейс Ин Роуд“, където бяха офисите на „Ендърби, Лусби и Тринг, адвокати“. Каза името си на секретарката зад бюрото, която я поведе нагоре по тесните стълби към кабинета на господин Ендърби. Момичето почука и отвори вратата.

— Господин Ендърби, имате посетител — госпожа Кийлинг.

И се отдръпна. Пенелопе влезе, а господин Ендърби стана от бюрото си, за да я посрещне.

В старите дни, когато парите все не стигаха, от „Грейс Ин Роуд“ до гара „Падингтън“ Пенелопе щеше да отиде с автобуса или с метрото. Всъщност дори възнамеряваше и сега да постъпи така, но когато най-после застана на тротоара пред офисите на „Ендърби, Лусби и Тринг“, идеята да пътува из Лондон с обществения транспорт изведнъж й се стори ужасно отблъскваща. Видя такси, стъпи на платното и го спря.

Облегна се назад, благодарна за самотата, и потънала в мисли, спомняйки се разговора с господин Ендърби. Обсъдиха, решиха и свършиха доста неща. И приключиха. Бяха доволни, но доста уморени и тя откри, че е на края и на физическите, и на психическите си сили. Главата я болеше, а краката й се бяха подули. Беше й все още неприятно топло, защото следобедът, макар и облачен и без слънце, бе тежък и задушен. Докато чакаха светофарът да светне зелено, тя погледна през прозореца на таксито и изведнъж усети как всичко, което виждаше и чуваше, я обсебва и потиска. Огромният град, милионите човешки същества, които изпълваха тротоарите, загрижените им и тревожни лица и фактът, че всички бързаха, сякаш закъсняваха за срещи и дела, които са на живот и смърт. Някога беше живяла в Лондон. Той беше неин дом. Тук бе отгледала семейството си. А сега не можеше да си представи как бе издържала през всичките тези години.

Възнамеряваше да хване влака в четири и петнайсет, но движението по „Мерилбоун Роуд“ бе така ужасяващо натоварено, че когато таксито мина покрай Музея на Мадам Тюсо, вече се бе примирила с мисълта, че ще се наложи да хване по-късен влак. На гара „Падингтън“ плати невъзможно високата цена за таксито, провери разписанието на влаковете, намери телефонна будка и се обади на Антония, за да й каже, че ще пристигне в Челтнъм в осем без петнайсет. Купи си списание, влезе в хотела на гарата, поръча си чай и зачака.

Пътуването с влака, в който бе претъпкано, задушно, горещо и неудобно, продължи сякаш вечно и облекчението, което изпита, когато стигна на гарата в Челтнъм, бе огромно. Антония я чакаше на перона и бе истинско блаженство да я посрещнат, да я целунат, да я хванат за ръка и да знае, че вече някой друг е отговорен за нея. Минаха през бариерата и излязоха в двора на гарата. Пенелопе вдигна поглед към ясното небе и вдъхна с благодарност мириса на дървета и трева, напълвайки дробовете си със свеж въздух.

— Сякаш съм отсъствала седмици — каза на Антония.

Седнаха в старото волво и поеха към вкъщи.

— Как мина денят ти? Добре ли? — попита Антония.

— Да, но съм изцедена. Чувствам се мръсна и изтощена като някой бежанец. Забравила съм каква суматоха цари в Лондон. По-голямата част от деня минава само докато стигнеш от едно място до друго. Затова и изпуснах влака си. А влакът, който хванах, бе пълен и до мен седеше мъжът с най-големия задник в света.

— Има пиле фрикасе за вечеря, но може би не искаш да ядеш толкова късно.

— Искам първо гореща вана, а после да си легна…

— В такъв случай ще си вземеш вана веднага щом се върнем. А когато си легнеш, ще дойда да видя дали не искаш лека вечеря, и ще ти донеса поднос с храна.

— Ти си най-милото дете на света.

— Ще ти кажа нещо. Чувствам се странно в „Подмоурс Теч“ без теб.

— Как прекара деня, като беше сама?

— Окосих тревата. Електрическата косачка изглежда доста професионална.

— Дейнъс обади ли се?

— Не. Но пък и не очаквах да звънне.

— Утре е вторник. Още два дни — и ще се обади.

— Да.

Замълчаха. Пътят пред тях се виеше сред природата на Котсуолд.

Мислеше, че ще заспи, но не успя. Сънят бягаше — дремеше и се събуждаше. Мяташе се, обръщаше се, задрямваше отново. Сънищата й бяха объркани, изпълнени с гласове, думи и откъслечни безсмислени разговори. Там бяха Амброуз и Доли Кийлинг, която бъбреше нещо за някаква стая, която искаше да декорира с цвят на магнолия. После се появи и Дорис, която не спираше да говори и се смееше високо. Лала Фридман беше отново млада. Млада и уплашена, защото съпругът й Уили беше полудял. „Ти никога нищо не ми даваш. Сигурно не си с ума си. Те се възползват от теб.“ Антония се качи във влака и си отиде завинаги. Опитваше се да каже нещо на Пенелопе, но свирката на влака бе така пронизителна, че Пенелопе само видя как устата й се отваря и се затваря. Ядоса се и се разтревожи, защото знаеше, че онова, което Антония искаше да й каже, е от особено значение. А после старият сън — безлюдният плаж и мъглата, която обгръщаше всичко като одеяло. И отчаянието, защото на света нямаше друг човек, освен нея.

Мракът сякаш нямаше край. От време на време се събуждаше и светваше лампата, за да погледне часовника. Два часа. Три и половина. Четири и четвърт. Чаршафите бяха измачкани и усукани и нямаше почивка за крайниците, натежали от необичайна умора. Копнееше за светлина.

И тя най-после дойде. Гледаше как небето просветлява, и бавно се успокои. Задряма отново, после отвори очи. Видя първите ниски и коси лъчи светлина, бледото безоблачно небе, чу песента на птиците. И после и дрозда, скрит в клоните на кестена.

Слава богу, нощта беше свършила. В седем часа, неотпочинала и странно уморена, стана бавно от леглото и намери пантофите и роклята си. Правеше всичко необикновено трудно и дори прости действия изискваха съзнателно мислене и концентрация. Отиде в банята, изми лицето и зъбите си, като извършваше внимателно всяко движение, за да не вдигне шум и да не обезпокои Антония. Върна се в стаята си, облече се, седна пред огледалото, вчеса косата си, усука и я забоде с фибите. Видя тъмните кръгове под очите си и колко бледа е кожата й.

Слезе долу. Замисли се дали да не си направи чай, но реши, че не иска. Излезе през оранжерията, като отключи стъклената врата, и пристъпи в градината. Въздухът бе студен и остър като диамант. Потрепери и се загърна плътно с жилетката. Но въздухът бе и освежителен като прясна и студена пролетна вода или гмуркането в меден басейн. Наскоро окосената морава блестеше от капките роса, но първите топли лъчи бяха докоснали едното й ъгълче и там росата се изпаряваше, а тревата бе в различен нюанс на зеления цвят.

Духът й се успокои, както винаги, от гледката на тревата и дърветата… нейното убежище, което бе създала сама в продължение на пет години упорита, тежка, но задоволителна работа. Щеше да прекара целия ден в градината. Имаше толкова много работа.

Стигна до терасата, където бе старата дървена пейка. В пукнатините между плочите растяха трева и тамян. Едно глухарче привлече погледа й и тя се наведе да го откъсне, дърпайки силно здравия корен. Но, изглежда, дори това леко физическо усилие бе прекалено много за нея, защото, когато се изправи, се почувства странно — зави й се свят и се уплаши, че ще припадне. Протегна инстинктивно ръка към пейката и намерила опора в нея, успя да седне. Несигурна, зачака какво ще се случи по-нататък. А то се случи почти мигновено. Нагоре по лявата й ръка се стрелна остра болка, обхвана гърдите й и ги стегна силно, като в стоманени клещи. Не можеше да диша. Никога не бе изпитвала такова нещо. Затвори очи и отвори уста, за да изкрещи, за да намали болката, но от нея не излезе нито звук. Цялото съществуване се смали до тази болка. До болката и до глухарчето, което пръстите на дясната й ръка все още стискаха. По някаква причина беше много важно да продължи да го държи. Усещаше студената и влажна пръст, която бе полепнала по корените му, а в ноздрите й нахлуваше острият мирис на земя. Някъде далеч и съвсем слабо чу песента на дрозда.

А после, прокрадвайки се, дойдоха други миризми и други звуци. Мирисът на прясно окосената трева на моравата, която се спускаше до брега на реката, където растяха диви нарциси и глухарчета. Соленият мирис на прилива, който изпълваше поточето. Стъпки на мъж.

Най-големият лукс. Отвори очи. Болката си бе отишла. Слънцето — също. Може би се беше скрило зад облак. Нямаше значение. Вече нищо нямаше значение.

Той идваше.

Ричард.

Той беше там.

Беше девет и петнайсет във вторник. Оливия беше в малката си кухня на „Ранфърли Роуд“. Приготвяше си кафе, вареше си яйце и преглеждаше сутрешната поща. Беше направила косата и гримирала лицето си, но още не се беше облякла за работа. Сред пощата си имаше и цветна картичка от Асизи, където прекарваше ваканцията си един от редакторите й. Обърна я, за да прочете пожеланието, и телефонът звънна.

Като продължаваше да държи картичката, прекоси дневната и вдигна слушалката.

— Оливия Кийлинг.

— Госпожица Кийлинг? — женски глас, провинциален акцент.

— Да.

— О, хванах ви! Толкова се страхувах, че може да сте тръгнали за работа…

— Не, не. Излизам в девет и половина. Кой се обажда?

— Госпожа Плъкет. От „Подмоурс Теч“.

Госпожа Плъкет. Изключително внимателно, като че ли това действие бе много важно, Оливия остави безвкусната картичка върху лавицата над камината, подпряна на рамката на огледалото. Устата й пресъхна.

— Мами добре ли е? — успя да запита.

— Госпожице Кийлинг, страхувам се… е, новините са лоши. Съжалявам. Майка ви почина, госпожице Кийлинг. Днес сутринта. Доста рано, още преди някой от нас да отиде там.

Асизи под невъзможно синьото небе. Никога не беше ходила в Асизи. Мами беше мъртва.

— Как се е случило?

— Инфаркт. Трябва да е бил внезапен. Била е в градината. Антония я намери седнала на пейката в градината. Плевила е. Държала е в ръка прецъфтяло глухарче. Сигурно е усетила нещо, щом е седнала на пейката. Тя… не изглеждаше измъчена, госпожице Кийлинг.

— Зле ли се чувстваше напоследък?

— Не, не, добре беше. Върна се загоряла от Корнуол и беше съвсем добре. Но вчера беше в Лондон през целия ден…

— Мами е била в Лондон? Но защо не ми е казала?

— Не знам, госпожице Кийлинг. Не знам защо отиде. Взе влака от Челтнъм и Антония я посрещна на гарата снощи. Каза, че госпожа Кийлинг била наистина уморена. Взела вана и си легнала веднага щом се прибрала, а Антония й занесла лека вечеря. Но може нещо да се е преуморила.

Мами — мъртва. Ужасното нещо, което не можеше дори да си представи, се беше случило. Мами си бе отишла завинаги, а Оливия, която я обичаше повече от почти всяко друго човешко същество, не усещаше нищо, освен ужасен студ. Ръцете й бяха настръхнали. Мами беше мъртва. Сълзите, мъката и мъчителното чувство за загуба ги имаше, но не се проявяваха и тя бе благодарна за това. „Ще скърбя по-късно“, каза си. За момента щеше да потисне мъката. Щеше да се отнася като с пакет, който трябваше да се отвори в по-подходящ момент. Беше се научила да постъпва така от горчив опит. Беше научена винаги да се концентрира върху проблема, който бе най-важен за момента.

— Разкажете ми, госпожо Плъкет.

— Добре. Влязох в „Подмоурс Теч“ днес сутринта в осем часа. Обикновено не идвам във вторник, но вчера внукът ми имаше рожден ден, та смених дните. И дойдох рано, защото госпожа Китсън също идва да чисти във вторник. Влязох със собствения си ключ и не видях никого. Тъкмо се занимавах с бойлера, когато Антония слезе долу. Попита къде е госпожа Кийлинг, тъй като вратата на спалнята била отворена, а леглото празно. Е, не можехме да се сетим. След това видях, че вратата на оранжерията е отворена, и казах на Антония: „Вероятно е навън, в градината“. Антония отиде да я потърси. След това я чух да ме вика. И изтичах. И я видях.

Оливия беше благодарна да долови в гласа на госпожа Плъкет провинциалния диалект на жена, която познаваше такива житейски кризи и се е справяла с тях. Тя беше зряла, опитна жена. Вероятно се беше изправяла — и справяла със — срещу смъртта и друг път и за нея тя бе нито страшна, нито ужасна.

— Първо трябваше да успокоя Антония. Тя беше истински шокирана, плачеше истерично и трепереше като коте. Прегърнах я, приготвих й чаша чай и тя, какво смело момиче, се успокои и сега седи и кухнята с мен. Веднага щом се почувства по-добре, се обадих на пекаря в Падли. Той дойде след десет минути и си позволих свободата да се обадя и на господин Плъкет. Той бе свършил смяната си във фабриката и дойде с велосипеда си. Двамата с лекаря внесоха госпожа Кийлинг вътре и я занесоха в стаята й. Сега тя лежи на леглото си. Не трябва да се тревожите за това.

— Какво каза лекарят?

— Каза инфаркт, госпожице Кийлинг. Вероятно мигновен. Подписа и смъртния акт. Остави го на мен. После казах на Антония: „По-добре да звъннем на госпожа Чембърлейн“, но тя каза да се обадим първо на вас. Може би трябваше да ви се обадя по-рано, но не исках да мислите за бедната си майка мъртва там, в градината.

— Много мило от ваша страна, госпожо Плъкет. Значи не сте казали на никого другиго?

— Не, госпожице Кийлинг. Само на вас.

— Добре — Оливия погледна часовника си. — Аз ще кажа на госпожа Чембърлейн и на брат си. След това ще дойда с колата в „Подмоурс Теч“ — веднага щом се организирам. Ще бъда при вас около обед. Вие ще бъдете ли още там?

— Не мислете за това, госпожице Кийлинг. Ще остана, докогато искате.

— Ще се наложи да остана няколко дни. Ще можете ли да ми приготвите легло в свободната спалня? И да се погрижите да има достатъчно храна в къщата. Ако е необходимо, Антония може да вземе колата и да напазарува в Падли. За нея ще е добре да има какво да прави — хрумна й нещо. — А младият градинар? Дейнъс? Той наоколо ли е?

— Не, госпожице Кийлинг. Той е в Шотландия. Заминал е за там направо от Корнуол. Имал някаква среща.

— Това не е добре. Но нищо не може да се направи. Предайте любовта ми на Антония.

— Искате ли да говорите с нея?

— Не — каза Оливия. — Не. Това може да почака.

— Съжалявам, госпожице Кийлинг. Много съжалявам, че трябваше аз да ви го кажа.

— Все някой трябваше да го направи. И, госпожо Плъкет… благодаря ви.

Затвори. Погледна през прозореца и за първи път забеляза, че денят е красив. Съвършена майска утрин, а мами е мъртва.

След като всичко приключи. Оливия се чудеше какво ли щяха да правят, ако не беше госпожа Плъкет. Въпреки че имаше богат опит в живота, досега не й се бе налагало да се справя с погребение. Откри, че е свързано с много работа. А още с пристигането в „Подмоурс Теч“ първата трудност, на която се натъкна, беше да се справи с Нанси.

Когато Оливия се обади в Стария дом на викария, телефона вдигна Джордж и за първи път в живота си тя бе дълбоко благодарна да чуе гласа на зет си. Каза му възможно най-просто и най-бързо какво се бе случило, обясни, че тя самата ще тръгне веднага за „Подмоурс Теч“, и затвори, оставяйки го той да съобщи новината на Нанси. Надяваше се това да е краят поне за момента, но щом автомобилът й мина през портата на „Подмоурс Теч“, видя колата на Нанси и разбра, че няма да се отърве така леко, както се бе надявала.

Едва слезе от автомобила си, когато Нанси излетя към нея през отворената врата с протегнати напред ръце и подпухнало от плач лице. Преди Оливия да успее да се изплъзне, Нанси я прегърна, притисна горещата си буза до бледата и хладна буза на Оливия и избухна в ридания.

— О, мила моя… Дойдох веднага. Веднага след като Джордж ми каза. Трябваше да съм с всички вас. Аз… трябваше да бъда тук…

Оливия стоеше като вкаменена и понасяше стоически и учтиво неприятната й прегръдка. Когато стана възможно, нежно се освободи.

— Добре си постъпила, Нанси. Но нямаше нужда…

— Така каза и Джордж. Каза, че само ще досаждам — Нанси извади от джоба на жилетката си вече мокра носна кърпичка, издуха носа си и опита да се успокои. — Но, разбира се, че не можех да остана у дома. Трябваше да бъда тук — изправи гръб и рамене. — Знаех, че трябва да дойда. Пътуването бе истински кошмар. Все още треперех, когато дойдох, но госпожа Плъкет ми направи чаша чай и сега съм по-добре.

Мисълта да подкрепя Нанси в мъката й и да й помогне да преживее следващите няколко часа бе повече, отколкото Оливия можеше да понесе.

— Не трябва да оставаш — каза тя на сестра си в търсене на някаква основателна причина да прогони Нанси от къщата. Изведнъж се сети. Трябва да мислиш за децата и Джордж. Не бива да ги пренебрегваш. Аз няма за кого другиго да мисля, освен за себе си, така че очевидно аз трябва да се погрижа за нещата тук.

— Но работата ти?

Оливия й обърна гръб, за да вземе куфара си от задната седалка.

— Всичко е уредено. Не се налага да ходя в офиса преди понеделник сутрин. Хайде да влезем вътре. Ще изпием по питие и после можеш да се прибереш вкъщи. Ако ти нямаш нужда от джин с тоник, аз имам.

Поведе я, а Нанси я последва. Познатата кухня беше подредена и чиста. Беше още топла, но ужасяващо празна.

— А Ноел? — запита Нанси.

— Какво за него?

— Ти каза ли му?

— Разбира се. Веднага щом се обадих на Джордж. Той беше в офиса.

— Много шокиран ли беше?

— Да, мисля, да. Не говори много.

— Ще дойде ли?

— Не веднага. Казах му, че ще му се обадя, ако имам нужда от него.

Нанси, като че ли неспособна да стои права повече от две минути, издърпа стол и седна. Заради драматичното й втурване към „Подмоурс Теч“ очевидно не й бе останало време да среши косата си, да напудри носа си и да намери пола, която да се съчетава с блузата.

Изглеждаше не само измъчена, но и неугледна и Оливия изпита старото раздразнение, което сестра й обикновено пораждаше у нея. Каквото и да се случеше, добро или лошо, Нанси винаги го превръщаше в драма и което бе още по-досадно, винаги се поставяше в главната роля.

— Вчера отишла в Лондон — говореше Нанси. — Не знаем защо. Просто хванала влака, съвсем сама, и отсъствала цял ден. Госпожа Плъкет каза, че се върнала изтощена — звучеше обидена, като че ли Пенелопе — отново — я бе изиграла.

Оливия очакваше едва ли не да каже: „И дори не ни каза, че възнамерява да умре“. За да смени темата, попита:

— Къде е Антония?

— Отишла в Падли да пазарува.

— Ти видя ли я?

— Още не.

— А госпожа Плъкет?

— Горе е, мисля, че приготвя стаята ти.

— В такъв случай ще занеса багажа си горе и ще поговоря с нея. Ти остани тук. Като се върна, ще изпием по питие, а после ще се върнеш при Джордж и децата…

— Но… не мога просто така да те оставя сама…

— Разбира се, че можеш — отговори студено Оливия. — Ще поддържаме връзка по телефона. Ще се справя по-добре сама.

Нанси най-после тръгна. Като я нямаше, Оливия и госпожа Плъкет можеха най-после да се заловят за работа.

— Трябва да се свържем с погребален агент, госпожо Плъкет.

— Джошуа Бедуей. Той е най-добрият в тези работи.

— Къде е той?

— Наблизо, в Темпъл Падли. Той е селският дърводелец, занимава се с погребения като нещо в добавка. Добър човек е, много тактичен и дискретен. Върши прекрасна работа — госпожа Плъкет погледна часовника си. Беше почти един без четвърт. — Сега сигурно си е у дома, за обяд. Искате ли да му звънна?

— О, бихте ли го направили? Помолете го да дойде възможно най-скоро.

Госпожа Плъкет се обади — без превземки и без да сниши гласа си дори с октава. Даде просто обяснение и отправи проста молба. По същия начин би го помолила да дойде да поправи портата. Като затвори, на лицето й бе изписано задоволство, сякаш бе свършила добра работа.

— Готово. Ще бъде тук в три. Аз ще дойда с него. Ще ви е по-лесно, ако съм тук.

— Да — каза Оливия. — Да, ще ми бъде много по-лесно.

Седнаха на масата в кухнята и започнаха да правят списъци. Оливия пиеше вече втория си джин с тоник, а госпожа Плъкет бе приела да изпие малка чаша порто. Което било истинско глезене, както каза на Оливия. Защото наистина обичала да пие порто.

— Следващият човек, с когото трябва да се свържем, госпожице Кийлинг, е викарият. Ще искате църковна служба, разбира се, и християнско погребение. Трябва да определим място в гробището, а след това — ден и час за погребението. А после ще говорим за химни и други подробности. Ще има химни, надявам се. Госпожа Кийлинг обичаше да слуша концерти и ще е добре на погребението й да има музика.

По време на обсъждането на тези подробности Оливия се почувства малко по-добре. Махна капачката на химикала си.

— Как се казва викарият?

— Преподобният Томас Тилингъм. Господин Тилингъм, както го знаем всички. Живее в дома на викария, близо до църквата. Може би ще е най-добре да му се обадим и да го поканим да дойде утре сутринта. И да го почерпим с чашка кафе.

— Той познаваше ли майка ми?

— О, да. Всички в селото познаваха госпожа Кийлинг.

— Тя не ходеше редовно на църква.

— Да. Но беше винаги готова да помогне да се съберат пари за орган или за Коледа. А от време на време канеше семейство Тилингъм на вечеря. Слагаше най-хубавите дантелени салфетки на масата и бутилка от най-хубавото си червено вино.

Не беше трудно да си го представи. Оливия — за първи път в онзи ден — се усмихна.

— Тя наистина обичаше да забавлява приятелите си.

— Тя беше прекрасна дама във всяко едно отношение. Човек можеше да говори с нея за всичко — госпожа Плъкет отпи малка глътка от виното си. — И още нещо, госпожице Кийлинг. Трябва да уведомите адвоката на госпожа Кийлинг, че тя вече не е сред нас. Банкови сметки, такива неща. Трябва да се погрижите и за това.

— Да, сетих се — и си записа: „Ендърби, Лусби и Тринг“. — Ще трябва да дадем обява във вестниците. „Таймс“ и „Телеграф“ може би…

— И цветя за църквата. Хубаво е да има цветя, а може да не успеете да се справите сама. Има едно мило момиче в Падли. Има малка каравана. Когато умря старата майка на госпожа Китсън, тя свърши прекрасна работа с цветята.

— Е, ще видим. Първо трябва да решим къде ще бъде погребението.

— А след погребението… — госпожа Плъкет се поколеба. — В днешно време много хора не смятат това за необходимо, но мисля, че е добре хората да дойдат в къщата, да изпият по чаша чай с плодова торта например. Разбира се, зависи в колко часа ще бъде службата, но когато хората са изминали дълъг път — а не се съмнявам, че ще има доста, дошли отдалеч — ще бъде грубо да ги отпратим дори без чаша чай. А и това някак си улеснява нещата. Хората могат да поговорят, а това намалява тъгата. Чувстваш, че не си сам.

Оливия не се беше сетила за стария провинциален обичай, наречен бдение, но прозря здравия разум в предложението на госпожа Плъкет.

— Да, права сте. Ще организираме нещо. Но трябва да ви предупредя, че не умея да готвя. Ще трябва да ми помогнете.

— Оставете на мен. Плодовите торти са моят специалитет.

— В такъв случай това, изглежда, е всичко — Оливия остави химикалката и се облегна назад. Двете с госпожа Плъкет млъкнаха за миг. После Оливия каза: — Мисля, госпожо Плъкет, че вероятно сте били най-добрата приятелка на майка ми. Сега знам, че сте и моя.

Госпожа Плъкет се смути.

— Направих само необходимото, госпожице Кийлинг.

— Антония добре ли е?

— Така мисля. Беше шокирана, но е разумно момиче. Добра идея беше да я изпратим да напазарува. Дадох й списък, дълъг колкото ръката ми. Поне беше заета с нещо. Така се почувства полезна — с тези думи госпожа Плъкет изпи и последната капка вино, остави празната чаша на масата и се изправи. — А сега, ако нямате нищо против, ще отида у дома да нахраня господин Плъкет. Но ще се върна в три и ще пусна Джошуа Бедуей в къщата. Ще остана, докато свърши.

Оливия я изпрати до вратата. Тя замина, както винаги, яхнала велосипеда си. Оливия чу шума от приближаващата кола и в следващия миг волвото мина през портата. Тя остана на мястото си. Макар да изпитваше обич и съжаление към дъщерята на Козмо, знаеше, че не е способна да се справи с още един прилив на чувства и с още една сълзлива сърцераздирателна прегръдка. Резервираността, здрава като броня, бе за момента единствената й защита. Проследи с поглед как волвото спира, как Антония разкопчава колана си и слиза. Оливия скръсти ръце на гърдите си — жестът на тялото за физическо отхвърляне. Погледите им се срещнаха над покрива на колата през няколкото метра чакъл, които ги разделяха. Кратка пауза, после Антония затвори тихо вратата на колата и тръгна към нея.

— Ти си тук — бе всичко, което каза.

Оливия постави длани на раменете й.

— Да. Тук съм — наведе се и я целуна формално, просто докосване на бузите.

Всичко щеше да бъде наред. Нямаше да има истерии. Оливия бе дълбоко благодарна за това поведение, но изпитваше тъга, защото винаги е тъжно, когато някой, когото си познавал като дете, накрая пораства и знаеш, че никога вече няма да бъде истински млад.

Джошуа Бедуей бе там точно в три часа, а до него беше госпожа Плъкет. Оливия се бе страхувала, че ще бъде облечен целият в черно и с мрачно изражение на лицето, но той само бе сменил работния си гащеризон с подходящ костюм и черна вратовръзка, а на Оливия й се струваше, че изгорялото от слънцето му лице не може да остане дълго време сериозно.

За момента обаче той изразяваше подходяща тъга и съчувствие. Каза на Оливия, че майка й ще липсва на много хора в село. За шестте години в Темпъл Падли тя била станала, каза той, част от малката общност.

Оливия му благодари за милите думи и след като приключиха с формалностите, господин Бедуей извади от джоба си тетрадка. Каза й, че има една-две подробности, и продължи с обясненията си. Докато го слушаше, й хрумна, че той е истински професионалист, за което също изпита дълбока благодарност. Той й задаваше въпроси, а тя му отговаряше. Накрая той прибра отново тетрадката в джоба си и каза:

— Мисля, че това е всичко, госпожице Кийлинг, може да оставите останалото на мен.

Тя направи точно това. Хвана Антония за ръката и двете излязоха. Не слязоха до реката, а тръгнаха по пътеката, която се изкачваше нагоре по хълма зад селото. Тя водеше през поля, в които пасяха овце и агнета; глогиновите храсти бяха цъфнали, а канавките бяха обрасли с мъх и иглика. На върха на хълма се издигаха величествени стари букове, чиито корени бяха оголени, тъй като почвата бе ерозирала през вековете под въздействието на водата и вятъра. Когато стигнаха горе, останали без дъх, седнаха и попиха с очи гледката.

Традиционният английски пейзаж се простираше пред тях на километри, окъпан в слънчевата светлина на необикновения пролетен следобед. Ферми, поля, трактори, къщи — всичко бе смалено от разстоянието до размерите на детски играчки. Далеч долу под тях Темпъл Падли спеше. Църквата бе полускрита от тисовите дървета, но „Подмоурс Теч“ и варосаните стени на Съдли Армс се виждаха съвсем ясно. От комините се издигаше дим, а в една градина гореше буен огън.

Цареше блажена тишина. Блеенето на овцете и шумоленето на вятъра в клоните на дърветата бяха единствените звуци. После високо в небето зажужа хеликоптер подобно на сънена пчела, но дори и този шум не наруши покоя.

Известно време мълчаха. До този момент не бяха успели да разговарят. Оливия бе заета непрекъснато с телефона (два пъти се бе обадила, напълно излишно, и Нанси). Сега тя погледна Антония — седеше на тревата само на метър от нея, облечена в избелели дънки и розова блуза. Пуловерът, който бе съблякла по време на дългото изкачване, лежеше до нея, а косата й падаше напред и скриваше лицето й. Антония — детето на Козмо. Въпреки собственото си нещастие изпита съчувствие към нея. Осемнайсет е прекалено крехка възраст, за да ти се случват толкова много неща. Но не можеше нищо да се промени и Оливия знаеше, че сега, когато Пенелопе вече я нямаше, Антония отново беше нейна отговорност. И тя наруши мълчанието:

— Какво смяташ да правиш?

Антония се обърна и я погледна.

— Какво искаш да кажеш?

— Какво ще правиш сега, когато мами я няма и вече няма причина да останеш в „Подмоурс Теч“? Ще се наложи да започнеш да вземаш решения. Да мислиш за бъдещето си.

Антония отново обърна глава и подпря брадичка на коленете си.

— Вече мислих.

— Искаш ли да се върнеш в Лондон? И да приемеш предложението ми?

— Да, ако може. Бих искала. Но не веднага.

— Не разбирам.

— Мислех, че може би… ще мога да остана известно време тук. Искам да кажа… какво ще стане с къщата? Ще се продава ли?

— Предполагам. Аз не мога да живея тук, Ноел също. А не смятам, че Нанси ще иска да се премести в Темпъл Падли. Не е достатъчно изискано за нея.

— В такъв случай ще идват хора, които ще искат да я огледат. И е много по-вероятно да получите по-добра цена, ако я продадете обзаведена; има цветя и градината изглежда добре. Мислех, че може да остана и да се погрижа за всичко това — да развеждам наоколо потенциалните купувачи, да кося редовно тревата. А после, когато къщата се продаде, вероятно ще се върна в Лондон.

Оливия беше изненадана.

— Но, Антония, тук ще бъдеш съвсем сама. Няма ли да се притесняваш?

— Не. Не мисля, че ще се чувствам самотна тук.

Оливия обмисли идеята и осъзна, че всъщност е разумна.

— Е, ако си сигурна, смятам, че всички ние ще ти бъдем много благодарни. Защото никой от нас не може да остане, а госпожа Плъкет си има и други задължения. Разбира се, още нищо не е решено, но съм сигурна, че къщата ще се продаде — сети се за още нещо: — Но не виждам защо трябва да се грижиш и за градината. Сигурна съм, че Дейнъс Мърфийлд може да продължи да идва на работа.

Антония каза:

— Не знам.

Оливия смръщи вежди.

— Мислех, че е отишъл в Единбург само заради някаква среща.

— Да. С лекар.

— Болен ли е?

— Има епилепсия. Епилептик е.

Оливия се ужаси.

— Епилептик? Колко ужасно! Мами знаеше ли?

— Не, не знаехме — нито аз, нито тя. Каза ни едва по време на ваканцията в Корнуол.

Оливия беше заинтригувана. Не беше виждала младия човек, а всичко, което чуваше — от сестра си, майка си и Антония, — само засилваше интереса й.

— Сигурно е доста потаен човек — Антония остави думите й без коментар. Оливия се сети още нещо: — Мами ми каза, че не шофира и не пие, ти също ми писа. Предполагам, че това е причината.

— Да.

— И какво се е случило в Единбург?

— Направили са му нов скенер на мозъка, но компютърът в болницата се е повредил и не е могъл да получи резултатите от изследванията. Обади се, за да ни каже. Това беше миналият четвъртък. А после отиде за една седмица на риболов със свой приятел. Каза, че така е по-добре, отколкото да седи у дома и да си гризе ноктите.

— И кога ще се върне от риболова?

— В четвъртък. Вдругиден.

— И тогава ще узнаем ли резултатите от скенера?

— Да.

— И какво ще стане? Ще се върне ли на работа в Глостършър?

— Не знам. Предполагам, че зависи от степента на заболяването му.

Всичко това звучеше доста тъжно и безнадеждно. Но като се замислеше, не беше изненадващо. Доколкото Оливия си спомняше, в живота на майка й бяха намерили място доста странни и нуждаещи се от помощ хора. Тя винаги ги подкрепяше и това нейно раздаване на енергия — а понякога и на пари — беше едно от нещата, които най-много дразнеха Ноел. И може би затова веднага бе намразил Дейнъс Мърфийлд.

— Мами го харесваше, нали?

— Да, мисля, че беше много привързана към него. А той беше много мил с нея. Грижеше се за нея.

— Тя разтревожи ли се много, когато той й каза за болестта си?

— Да. Не за себе си, а за него. А и беше истински шок да научим. Корнуол беше вълшебен, така се забавлявахме… И като че ли нищо лошо не можеше да се случи. И това беше само преди седмица. Когато Козмо умря, мислех, че това е най-лошото. Но мисля, че не съм преживявала по-ужасна и по-дълга седмица от тази.

— О, Антония, съжалявам.

Страхуваше се, че Антония ще заплаче, но тя се обърна, погледна я и Оливия изпита облекчение, когато видя, че очите й са сухи, а лицето й — спокойно, макар и сериозно.

— Не бива да съжаляваш, Оливия. Трябва да се радваш, че успя да се върне в Корнуол, преди да почине. Радваше се на всяка минута от ваканцията си. Мисля, че за нея това беше като връщане в младостта. Сякаш отново беше млада. Беше изпълнена с енергия и ентусиазъм. Всеки неин ден бе запълнен. Не пропиля нито миг.

— Тя много те обичаше, Антония. Твоето присъствие вероятно е удвоило удоволствието й.

Антония каза, изпълнена с мъка:

— Трябва да ти кажа още нещо. Тя ми подари обеците. Онези, които й е оставила леля Етел. Не исках да ги взема, но тя настоя. В стаята ми са — тук, в „Подмоурс Теч“. Ако смяташ, че трябва да ги върна, ще ти ги донеса…

— Защо да трябва да ги връщаш?

— Защото са много ценни. Струват 4000 лири. Мисля, че трябва да ги наследите ти, Нанси или дъщерята на Нанси.

— Мами нямаше да ти ги даде, ако не искаше да бъдат твои — Оливия се усмихна. — И нямаше нужда да ми казваш, защото знаех. Мами ми писа писмо, в което ме уведомяваше какво е направила.

Антония беше озадачена.

— Защо го е направила?

— Според мен заради теб и доброто ти име. Не е искала някой да те обвини, че си ги взела сама.

— Но това е странно! Можела е да ти каже по всяко време.

— Тези неща се изразяват по-добре в писмо.

— Не смяташ ли, че е имала предчувствие? Че е знаела, че ще умре?

— Ние всички знаем, че ще умрем.

Преподобният Томас Тилингъм, викарий на Темпъл Падли, отиде в „Подмоурс Теч“ в единайсет часа на следващата сутрин. Оливия не очакваше с нетърпение разговора с него. Нямаше голям опит с хора на подобна длъжност и не беше сигурна как двамата ще успеят да се разберат. Опита се предварително да се подготви за всякакви случаи, но това бе трудно, тъй като нямаше никаква представа, какъв човек щеше да се окаже той. Може би щеше да бъде възрастен и мъртвешки блед, с плътен глас и старомодна външност. Или пък щеше да е млад и модерен и като външност, и като възгледи. И двете възможности я плашеха. Най-много обаче се страхуваше той да не предложи двамата да коленичат и да се молят. Реши, че ако наистина отправи подобна молба, ще каже, че я боли главата и че не се чувства добре, и ще избяга от стаята.

Но всичките й страхове се оказаха напразни. Господин Тълингъм не беше нито млад, нито стар. Беше просто обикновен мил човек на средна възраст. Носеше сако от туид, както и свещеническата якичка. Оливия прекрасно разбираше защо Пенелопе го бе канила на вечеря. Посрещна го на входната врата и го отведе в оранжерията, която според нея беше най-веселото място в къщата. Идеята се оказа добра, защото обсъдиха растенията в саксии, а после — и градината и така, постепенно и естествено, разговорът стигна до самата Пенелопе.

— Тя ще липсва много на всички ни — каза господин Тълингъм. Думите му прозвучаха съвсем искрено и Оливия безрезервно повярва, че не му е тъжно за прекрасната храна, която майка й няма повече да му сервира. — Тя бе необикновено мила и допринасяше много за живота в селото.

— Така каза и господин Бедуей. Много приятен човек. И много мил с мен, тъй като аз, виждате ли, никога преди не съм организирала погребение. Но госпожа Плъкет и господин Бедуей се погрижиха за всичко вместо мен.

Сякаш чула думите й, госпожа Плъкет се появи с поднос с две чашки кафе и чиния бисквити. Господин Тълингъм добави щедро количество захар в кафето и заговори за църковните дела. Не отне много време. Погребението на Пенелопе щеше да се състои в три часа следобед в събота. Решиха каква ще бъде службата, а след това обсъдиха и въпроса с музиката.

— Съпругата ми свири на орган — каза господин Тълингъм. — Ще се зарадва да свири, ако желаете.

— Много мило от нейна страна — да, бих искала. Но не траурна музика. Нещо красиво и познато на хората. Ще оставя на нея да избере.

— Химни?

Решиха кой ще бъде химнът.

— А поучителна проповед?

Оливия се поколеба.

— Както казах, господин Тълингъм, за първи път организирам погребение. Може би трябва да оставя всичко на вас.

— Но няма ли брат ви да иска да прочете проповедта?

Според Оливия Ноел не би приел да прави подобно нещо.

Господин Тълингъм насочи вниманието й към още една-две подробности, с които тя бързо се справи. След това той допи кафето си и се изправи. Оливия го поведе през кухнята и го изпрати до входната врата, където го чакаше очуканото му рено.

— Довиждане, госпожице Кийлинг…

— Довиждане, господин Тълингъм — стиснаха си ръцете. Тя каза: — Бяхте много мил.

Той се усмихна. Усмивката му бе неочаквано чаровна и топла. Не беше се усмихнал до този момент и сега обикновените му черти бяха така преобразени, че Оливия престана да го възприема като викарий и откри, че й е по-лесно да каже онова, което се въртеше в ума й, откакто беше влязъл. — Не разбирам защо трябва да сте така мил и услужлив. И двамата знаем, че мами не ходеше редовно на църква. Тя дори не бе особено религиозна. И й беше много трудно да преглътне идеята за възкресението и задгробния живот.

— Знам. Веднъж двамата обсъдихме темата, но не стигнахме до съгласие.

— Дори не съм сигурна, че вярваше в Бог.

Все още усмихнат, господин Тълингъм поклати глава и протегна ръка към дръжката на вратата.

— Аз не бих се тревожил прекалено за това. Тя може и да не е вярвала в Бог, но съм сигурен, че Бог е вярвал в нея.

Без собственичката си къщата беше мъртва. Сърцето й беше спряло да бие. Пуста, странно тиха, тя като че ли чакаше. Тишината се усещаше физически, от нея не можеше да се избяга, беше като тежест. Не се чуваха стъпки, нито гласове, от кухнята не долиташе тракането на тенджери, а от магнетофона върху кухненския шкаф не се разнасяше музиката на Вивалди и Брамс. Вратите бяха затворени. Всеки път, когато се изкачваше по тясното стълбище, Антония заставаше лице в лице със затворената врата на спалнята на Пенелопе. Преди тя беше винаги отворена и се виждаха преметнатите й през стола дрехи, през отворения прозорец влизаше лек ветрец, във въздуха витаеше сладката миризма, която се излъчваше от самата Пенелопе. А сега имаше само врата.

Долу не беше по-добре. Столът й до камината оставаше празен. Огънят не бе запален, чекмеджетата на бюрото бяха затворени. Не се чуваха приятелско бърборене, смях, нямаше ги вече спонтанните топли прегръдки. В света, в който Пенелопе бе живяла, дишала, слушала, бе си спомняла, лесно можеше да се повярва, че не би могло да се случи нищо лошо. Или ако се случеше… — а на Пенелопе се бе случило… — че съществуват начини да се справиш, да приемеш, да откажеш да признаеш поражението.

Тя беше мъртва. В онази ужасна сутрин, когато излезе от оранжерията в градината и видя Пенелопе отпусната върху старата дървена пейка с протегнати напред дълги крака и затворени очи, Антония си бе казала, че тя просто си почива, наслаждава се на свежия студен въздух и на немощните първи лъчи на слънцето. Очевидното бе така ужасяващо, че не искаше дори да си помисли за него. Съществуването без източника на тази постоянна наслада и без сигурността бе немислимо. Но немислимото се бе случило. Нея я нямаше.

Най-лошото бе, че трябваше да преживее всеки следващ ден. Дните, които преди не бяха достатъчно дълги за различните им дейности и занимания, сега се проточваха до безкрайност; бяха век, който заемаше времето между изгрева и залеза. Дори градината не предлагаше утеха, защото Пенелопе не бе там да й вдъхне живот. Беше й трудно, трябваше да положи усилие, за да излезе навън и да се залови за нещо — да откъсне няколко бурена или шепа минзухари, които да постави във ваза и да сложи вазата някъде. Където и да е. Нямаше значение. Вече нищо нямаше значение.

Самотата бе ново и ужасяващо преживяване. Досега не знаеше какво е да си сам. Преди винаги имаше някого. Отначало Козмо, а после, когато Козмо умря, я успокояваше мисълта, че има Оливия. В Лондон наистина и на километри от Ибиса, но там някъде. На другия край на телефонната жица, казвайки: „Всичко е наред, ела при мен, аз ще се погрижа за теб“. Но в момента не можеше да стигне до Оливия. Практична и организирана, Оливия правеше списъци и говореше по телефона — на Антония й се струваше, че непрекъснато говори по телефона. Беше дала ясно да се разбере, без да каже и дума, че сега не е време за дълги и интимни разговори, за доверяване на тайни. Антония имаше достатъчно ум да го разбере. За първи път виждаше тази друга страна на Оливия — студената и компетентна делова жена, която се бе борила, за да се изкачи по стълбицата на успеха до редактор на „Венера“, и по пътя се бе научила да бъде безмилостна към човешките слабости и нетолерантна към сантименталността. Другата Оливия — онази, която Антония бе познавала в „доброто старо време“, както мислеше сега за него — бе най-вероятно прекалено уязвима и в резултат се бе затворила в себе си.

Заради тази бариера между тях и защото знаеше, че и на Оливия не й е лесно в момента, Антония не й разказа почти нищо за Дейнъс. Говориха за него там, на ветровития хълм, докато господин Бедуей беше зает с немислими неща в „Подмоурс Теч“, но не казаха нищо важно. Поне нищо, което да бе наистина важно. „Той има епилепсия“, бе казала Антония. „Епилептик е.“ Но не бе споделила, че го обича. Че е първият мъж, когото обича, и че той изпитва същото към нея. Че двамата бяха правили любов и че това не бе страшно, както бе смятала винаги, а, напротив, бе правилно и вълшебно. Не бе казала, че не я интересува какво крие бъдещето за тях и че той няма пари. Че иска той да се върне при нея възможно най-скоро и че ако е болен, тя ще чака да се оправи, ще се грижи за него и двамата ще живеят заедно в провинцията и ще отглеждат зеле.

Не бе споделила това с нея, защото знаеше, че Оливия мисли за други неща. Съществуваше дори вероятността това да не я интересува и да не иска да слуша. Да се живее в една къща с Оливия, беше като да се седи до непознат във влака. Нямаше смисъл да се опитва да влезе в контакт с нея и Антония се чувстваше сама и изолирана в нещастието си.

Преди все имаше някого. А сега го нямаше дори Дейнъс. Той бе далеч на Север в Съдърланд и не можеше да му се обади, нито да му изпрати телеграма. Казваше си, че не би могъл да се откъсне повече от нея, дори да караше кану по Амазонка или ако водеше впряг от хъскита някъде на Северния полюс. Това, че не можеше да се свърже с него, бе почти непоносимо. Пенелопе вече я нямаше и затова той бе нужен на Антония. Мислено му изпращаше съобщения през деня и го караше да се свърже с нея, молеше го да шофира 40 километра до най-близкия телефон, ако бе необходимо, и да набере „Подмоурс Теч“, за да разбере за случилото се. И правеше всичко това, сякаш телепатията бе нещо, на което можеше да се разчита.

Това обаче не се случи и Антония не беше изненадана. Утешаваше се, че ще й се обади в четвъртък. Трябваше да се върне в Единбург в четвъртък и щеше да й се обади при първа възможност. Беше обещал. Щеше да й се обади, да й каже… — на нас, на двете ви? — какви са резултатите от скенера на мозъка и каква е прогнозата на лекаря. (Колко странно, че сега това не изглеждаше толкова важно.) И тогава тя щеше да му каже, че Пенелопе е починала, и той щеше да намери начин да дойде. И тя отново щеше да бъде силна. Антония имаше нужда от тази сила, за да можеше да понесе изпитанието, каквото за нея бе погребението на Пенелопе. Не беше сигурна дали щеше да се справи, ако Дейнъс не беше до нея.

Часовете минаваха бавно. Измина срядата и дойде четвъртъкът. Той щеше да звънне днес. Четвъртък сутрин. Четвъртък по обяд. Четвъртък следобед.

Телефонът мълчеше.

Оливия излезе в три и половина, за да се срещне в църквата с момичето от Темпъл Падли, което щеше да отговаря за цветята на погребението. Останала сама, Антония се разхождаше безцелно из градината, а после отиде да прибере прането. Църковният часовник удари четири и изведнъж тя разбра — сякаш беше като откровение — че не може да чака нито миг повече. Беше време да предприеме някакво позитивно действие и ако не действаше веднага, щеше да изпадне в истерия или да се затича надолу по склона и да се хвърли в Уиндраш. Заряза кошницата за пране, прекоси оранжерията, влезе в кухнята, вдигна слушалката и набра номера в Единбург.

Бе топъл и сънлив следобед. Дланите й бяха потни, устата — пресъхнала. Часовникът в кухнята отмерваше секундите по-бързо от биенето на сърцето й. Докато чакаше някой да отговори, осъзна, че всъщност не бе решила какво ще каже. Ако Дейнъс не беше там и майка му вдигнеше, трябваше да му остави съобщение. „Моля ви, бихте ли предали на Дейнъс, че госпожа Кийлинг почина? И ще го помолите ли да ми се обади? Антония Хамилтън. Той има номера ми.“ Дотук добре. Но щеше ли да има смелостта да попита госпожа Мърфийлд дали има новини от болницата, или това щеше да се приеме като проява на нахалство и безчувствие? Ами ако прогнозата бе известна, но не вдъхваше надежда. Майката на Дейнъс едва ли щеше да сподели естествената си тревога с напълно непозната, с глас, който не свързва с лице и който идва от далечен Глостършър. От друга страна…

— Ало?

Тъй като мислите й блуждаеха, Антония се сепна и едва не изтърва слушалката.

— Аз… о… госпожа Мърфийлд ли е на телефона?

— Не. Съжалявам, но госпожа Мърфийлд я няма в момента — гласът бе женски, говореше с шотландски акцент и бе много изискан.

— Е… А кога ще се върне?

— Съжалявам, но нямам представа. Отиде на среща на благотворителната организация „Да спасим децата“, а после ще пие чай с приятели, мисля.

— А Мърфийлд?

— Господин Мърфийлд е в офиса си — отговорът бе даден с тон, който като че ли казваше на Антония, че въпросът й е глупав, тъй като отговорът бе очевиден. — Ще се върне едва в 18,30 часа.

— С кого разговарям тогава?

— Помощницата на госпожа Мърфийлд — Антония се поколеба. Гласът издаде нетърпение, тъй като жената вероятно искаше да продължи да бърше праха. — Искате ли да оставите съобщение?

Обзета от отчаяние, Антония запита:

— А Дейнъс няма ли го?

— Дейнъс е на риболов.

— Знам. Но трябваше да се върне днес и реших, че може би се е прибрал.

— Не. Не е. И нямам представа, кога го очакват.

— Е, може би… Ще приемете ли да оставя съобщение?

— Ще трябва да изчакате да взема лист и химикал.

Антония зачака. Мина известно време:

— Готова съм.

— Просто кажете, че се е обаждала Антония. Антония Хамилтън.

— Да, изчакайте да запиша. Ан-то-ния Ха-мил-тън.

— Да, точно така. Кажете му… че госпожа Кийлинг е починала във вторник сутринта. Погребението е в три часа в събота следобед в Темпъл Падли. Той ще разбере. Може би ще пожелае да дойде — молеше се да успее и да бъде до нея.

В „Подмоурс Теч“ телефонът звънна в десет часа в петък сутринта. Беше четвъртото телефонно обаждане след закуската и на всичките отговаряше Антония, която буквално се спускаше към телефонната слушалка. Но тя бе отишла до селото, за да вземе вестниците и млякото, и Оливия, която седеше на масата в кухнята, стана и вдигна слушалката.

— „Подмоурс Теч“.

— Госпожица Кийлинг?

— На телефона.

— Обажда се Чарлз Ендърби от „Ендърби, Лусби и Тринг“.

— Добро утро, господин Ендърби.

Той не поднесе обичайните съболезнования, защото вече го бе направил, когато Оливия му се обади, за да му каже — като на адвокат — че майка й е починала.

— Госпожице Кийлинг, разбира се, ще бъда в Глостършър в събота за погребението, но реших, че за вас, сестра ви и брат ви може би ще е удобно да се съберем след това, за да прочетем завещанието и да обясня, ако има нещо неясно. Ако това ви се струва прибързано, имате, разбира се, свободата да посочите друга дата, но на мен възможността, когато цялото семейство е под един покрив, ми се струва добра. Няма да отнеме повече от половин час.

Оливия обмисли предложението.

— Не виждам причина да не се съберем. Колкото по-скоро, толкова по-добре, а и тримата не се срещаме често.

— Ще предложите ли час?

— Службата започва в три, а след това ще сервираме чай за всеки, който дойде вкъщи. Предполагам, че всичко ще приключи до пет. Какво ще кажете за пет часа?

— Чудесно. Ще си запиша. Ще уведомите ли госпожа Чембърлейн и брат си?

— Да, разбира се.

Обади се в Стария дом на викария:

— Нанси, на телефона е Оливия.

— О, Оливия, тъкмо се канех да ти звънна. Как си? Какво става? Имаш ли нужда от мен в „Подмоурс Теч“? Няма проблем да дойда. Не мога да ти кажа колко безполезна се чувствам…

Оливия я прекъсна:

— Нанси, обади ми се господин Ендърби. Иска семейството да се съберем след погребението на мами, за да прочете завещанието й. В пет часа. Ще можеш ли?

— Пет часа ли? — гласът на Нанси бе висок и пронизителен вероятно защото бе разтревожена. Като че ли Оливия й бе предложила някаква тайна среща. — О, не, не пет часа. Не мога.

— Защо не, за бога?

— Джордж трябва да се срещне с викария и архидякона. Става въпрос за възнаграждението на помощника на енорийския свещеник. Ужасно важно е. Ще трябва да се приберем веднага след погребението…

— Това също е важно. Кажи му да отложи срещата.

— Не може, Оливия.

— В такъв случай ще трябва да дойдете на погребението с две коли и да се прибереш сама. Трябва да си тук…

— Не може ли да се срещнем с господин Ендърби по друго време?

— Разбира се, че може, но няма да е толкова удобно. А и вече казах на господин Ендърби, че ще бъдем там, така че наистина нямаш избор — гласът на Оливия звучеше заповеднически и остро дори в собствените й уши. Добави, вече по-меко: — Ако не искаш да шофираш до дома си същата вечер, можеш да останеш да спиш тук. Но трябва да бъдеш тук.

— О, добре — Нанси, макар и недоволна, се предаде. — Но няма да остана през нощта. Събота е свободният ден на госпожа Крофтуей и ще трябва да приготвя вечерята на децата.

Госпожа Крофтуей можеше да върви по дяволите. Оливия вече не беше любезна.

— В такъв случай ще се обадиш ли на Ноел, за да му кажеш, че той също трябва да бъде тук? Така ще ме освободиш от още нещо, което трябва да свърша, и може би ще престанеш да се чувстваш безполезна.

След дълъг период на суша, по време на който нивото на реката спадна катастрофално и басейнчетата, където се криеше сьомгата, се превърнаха просто в плитки и застинали локви, дъждът най-после дойде в Съдърланд. Първи се появиха от запад плътните сини облаци и закриха небето и слънцето, настаниха се на върха на хълма, превърнаха се първо в мъгла, а след това — и в дъждовни капки. Сухата земя пое влагата, погълна я, а излишната вода потече като реки надолу по хълма. Един цял ден непрекъснат силен дъжд бе достатъчен, за да възстанови нивото на реката. Водата се надигна, набра сила, изпълни басейнчетата и потече стремително към морето. В четвъртък сутринта възможността за риболов, която дотогава не съществуваше, изведнъж стана реална и вълнуваща.

Двамата млади мъже планираха да се върнат в Единбург в четвъртък. А сега стояха на прага на отворената врата на малката къща, гледаха дъжда и обсъждаха ситуацията. След седмица на безполезни опити беше изключително трудно да устоят на изкушението да отложат завръщането си.

— Не се налага да бъда в офиса по-рано от понеделник — каза Роди. — Решението зависи от теб, стари приятелю. Ти искаш да се прибереш у дома и да разбереш какво са решили проклетите лекари. Ако не можеш да почакаш още един ден, за да узнаеш присъдата, ще опаковаме багажа и ще тръгнем веднага. Но ми се струва, че след като си чакал толкова дълго, можеш да почакаш още един ден, в който да се забавляваш. Предполагам още, че майка ти няма да се разтревожи, ако не се прибереш довечера. Ти си вече голямо момче и ако слуша прогнозата за времето, тя ще се досети какво се е случило.

Дейнъс се усмихна. Небрежният начин, по който Роди стигна до същината на дилемата, го изпълни с благодарност. Бяха приятели от години, но през последните няколко дни, в които имаха за компания само себе си, бяха станали много близки. Тук, в тази отдалечена част от света, където никой и нищо не можеше да стигне до тях, имаше малко развлечения и вечерно време, след като приготвеха вечерята си и стъкнеха огъня, нямаше какво друго да правят, освен да разговарят. За Дейнъс бе добре да говори, да разкаже за нещастието, което бе пазил прекалено дълго само за себе си. Разказа на Роди за Америка и за внезапната проява на болестта си и като излезе наяве, заболяването изгуби голяма част от ужаса си. Като изплю камъчето, беше много по-лесно да продължи да му се доверява. Да обясни решението си да не следва избраната от родителите му кариера, да сподели плановете си за бъдещето. Разказа на Роди за работата си в „Подмоурс Теч“. Описа му идиличната седмица в Корнуол. И накрая му разказа за Антония.

— Ожени се за момичето — бе съветът на Роди.

— Искам. Някой ден. Но първо трябва да разбера.

— Какво?

— Ако се оженим, ще имаме деца. Не знам дали епилепсията се наследява.

— О, господи, разбира се, че не.

— А и работата ми не може да се нарече доходна. Всъщност не разполагам въобще с пари.

— Вземи заем от баща си. На него не може да му липсват пари и брой.

— Бих могъл наистина, но предпочитам да не го правя.

— Гордостта доникъде няма да те доведе, човече.

— Предполагам, че няма — замисли се. — Ще видя — беше всичко, което можеше да обещае.

Сега обърна лице към небето, замисли се дали да се прибере у дома и да узнае жизненоважната присъда. Замисли се и за Антония, която вероятно се чудеше как да запълва дните си в „Подмоурс Теч“ и непрекъснато се ослушваше за звъна на телефона, очаквайки той да се обади. Каза:

— Обещах на Антония да й се обадя днес. Веднага след като се прибера в Единбург.

— Може да го направиш и утре. Ако е момичето, за което я смятам, ще разбере.

Реката вероятно бе достигнала най-високото си възможно ниво. Във въображението си Дейнъс почувства тежестта на специалната въдица за сьомга, която все още не беше използвал. Чу как се развива макарата, усети как рибата подръпва кордата. Роди започна да става нетърпелив.

— Хайде, вземай решение. Да живеем опасно, да си дадем още един ден. Досега не сме хванали нищо, освен пъстърва, а и вече я изядохме. А сьомгата е там и ни очаква. Трябва да си дадем този шанс.

Очевидно нямаше търпение да отиде на реката. Дейнъс обърна глава и погледна приятеля си. Лицето на Роди изразяваше нетърпението на малко момче, което очаква най-хубавото нещо в живота си, и Дейнъс нямаше сърце да му откаже.

Усмихна се и се предаде:

— Добре. Ще останем.

Рано на следващия ден поеха на Юг. Багажникът на колата бе пълен с чанти, въдици, куки, непромокаеми рибарски панталони, ботуши, въдичарски кошници. Там бяха и двете огромни сьомги — наградата за решението им да останат. Малката къща, почистена, подредена и заключена, се скри сред хълмовете. Пред тях се разстилаше дългият тесен път, който се виеше сред безлюдните блата на Съдърланд. Дъждът бе спрял, но по небето все още имаше сиви облаци, чиито сенки се движеха по земята. Прекосиха блатата и слязоха до река Леирг, прекосиха я при моста Бонар и заобиколиха сините води на залива Дорнох. След това се изкачиха по стръмните склонове на Струай и стигнаха до Черния остров. Тук пътят бе широк и набраха скорост. Старите забележителности изникваха и изчезваха една след друга с тревожна бързина. Инвърнес, Калоден, Карбридж, Авимоур, а после пътят се виеше на юг, за да се изкачи по мрачните хълмове на Гленгъри. В единайсет часа вече Пърт бе останал зад тях и бяха излезли на магистралата, врязвайки се във Файф като хирургически скалпел. Пред очите им се разкриха двата големи моста над Форт. Те блестяха на ярката утринна светлина и изглеждаха така, сякаш бяха изградени от жица. След реката поеха по магистралата за Единбург. Гледани от разстояние, кулите на древния град и замъка представляваха силует, неподвластен на времето и непроменящ се като стара снимка.

Магистралата свърши. Намалиха скоростта до седемдесет километра в час, а после — и до петдесет. Движението стана по-натоварено. Минаваха покрай къщи, магазини, хотели, светофари. Дотук почти не бяха проговорили. Сега Роди наруши мълчанието:

— Беше страхотно. Ще дойдем отново някой ден.

— Да. Някой ден. Няма да мога да ти се отблагодаря.

Роди почука с пръсти по кормилото.

— Как се чувстваш?

— Добре.

— Страхуваш ли се?

— Всъщност не. Реалист съм. Ако ще трябва да живея с болестта до края на живота си, значи така ще бъде.

— Човек никога не знае — светофарът светна зелено. Колата потегли. — Може пък новините да са добри.

— Не мисля за това. Предпочитам да очаквам най-лошото, за да мога по-лесно да се справя.

— Какво и да е… каквото и да научиш… няма да позволиш отчаянието да те обземе, нали? Искам да кажа, ако нещата изглеждат много черни, не ги пази за себе си. Ако чувстваш, че няма с кого другиго да поговориш, винаги можеш да разчиташ на мен.

— Как ти се струва да ме посещаваш в болницата?

— Винаги мога да видя там някоя хубава медицинска сестра. Ще ти нося грозде, което ще изяждам сам.

„Куинсфери Роуд“, мостът Дийн. Сега се намираха сред широките улици и съвършените пропорции на новия град. Къщите бяха измити от дъжда и окъпани в слънчева светлина, а стените им имаха меден цвят. Дърветата бяха обвити в мъгла и свежи зелени листа, а черешовите дръвчета — потънали в бял цвят.

„Хериът Роу“. Високата и тясна къща, която беше негов дом. Роди спря до тротоара. Слязоха, разтовариха багажа на Дейнъс, включително кошницата, в която беше неговата скъпоценна риба, и го струпаха на прага.

— Това е — каза Роди, но все още се колебаеше, като че ли не искаше да изостави стария си приятел. — Искаш ли да вляза с теб?

— Не — каза Дейнъс. — Ще се справя.

— Обади ми се довечера.

— Дадено.

Роди го потупа приятелски по рамото:

— Довиждане тогава, стари приятелю.

— Беше страхотно, Роди.

— И късмет.

Качи се отново в колата и потегли. След като се скри от погледа му, Дейнъс извади ключа от джоба си и отключи масивната черна врата, която се отваряше навътре. Видя познатия дълъг коридор, изящната извивка на стълбището. Всичко бе безупречно, тишината се нарушаваше само от тиктакането на високия часовник, който някога бе принадлежал на дядото на Дейнъс. Мебелите блестяха от препарата за полиране и дългогодишните грижи, а на шкафа до телефона имаше купа със зюмбюли, изпълващи въздуха с тежкия си чувствен аромат.

Поколеба се. На горния етаж се отвори и се затвори врата. Чу стъпки. Вдигна поглед и видя майка си на върха на стълбите.

— Дейнъс.

Той каза:

— Риболовът се оказа успешен. Останах още един ден.

— О, Дейнъс…

Тя изглеждаше както винаги. Спретната и елегантна — с пола от туид и вълнен пуловер, а всеки косъм от посивяващата й коса беше на мястото си. И все пак изглеждаше различно. Слизаше по стълбите към него… тичаше, което всъщност беше необичайно. Гледаше я втренчено. Тя спря на най-долното стъпало, погледът й бе на едно ниво с неговия, ръката й беше върху перилата. Каза:

— Добре си — не плачеше, но сините й очи блестяха като от непролети сълзи. Никога преди не я беше виждал в такова състояние на емоционално вълнение. — О, Дейнъс, всичко е наред, нищо ти няма. И никога не е имало. Обадиха се снощи. Говорих дълго със специалиста. Поставената ти в Америка диагноза е била абсолютно погрешна. Всичките тези години… никога не си имал епилепсия. Никога не си бил епилептик.

Не можеше да проговори. Мозъкът му бе спрял да работи и не можеше да оформи нито една свързана мисъл. После се опита да каже нещо:

— Но… — полагаше усилие дори да говори, гласът му бе дрезгав. Преглътна и опита отново: — А припадъците?

— Били са причинени от вируса и много високата температура. Очевидно това може да се случи. И се е случило с теб. Но не е епилепсия. И никога не е било. И ако не бе така глупав да пазиш тайната за себе си, щеше да си спестиш всичките тези години нещастие и мъка.

— Не исках да те тревожа. Мислех за Йън. Не исках да преживееш същото и втори път.

— Бих преминала през огън, за да ти спестя нещастията. А всичко е било напразно. Нямало е причина. Ти си добре.

„Добре. Никога не е било епилепсия.“ Беше като кошмар, никога не се бе случвало. Той беше добре. Нямаше да има повече хапчета, нито несигурност. Облекчението бе толкова силно, че му се зави свят и се усети безтегловен — струваше му се, че може да се издигне до тавана. Сега можеше да направи всичко. Да постигне всичко. Можеше да се ожени за Антония. „О, мили боже, мога да се оженя за Антония и да имаме деца. Боже, просто не мога да ти благодаря достатъчно. Благодаря ти за това чудо. Толкова съм ти благодарен и никога няма да престана да бъда. Никога няма да забравя. Обещавам ти никога да не забравя. Аз…“

— О, Дейнъс, не стой така. Нима не разбираш?

Той каза:

— Да, разбирам — и после: — Обичам те.

Макар че беше вярно, не помнеше някога да й е го казвал. Майка му избухна в сълзи, което бе друго ново преживяване. Дейнъс я прегърна и я притисна към себе си така здраво, че след миг тя престана да плаче и заподсмърча, търсейки носната си кърпичка. Накрая се откъснаха един от друг, тя издуха носа си, избърса очите си и се опита да оправи косата си.

— Толкова е глупаво — каза. — Последното, което имах намерение, бе да плача. Но новината бе така прекрасна, че с баща ти бяхме разочаровани, че не можем да се свържем с теб и да ти я съобщим, за да се успокоиш. Но сега мисля, че има още нещо, което трябва да знаеш. Вчера следобед е оставено телефонно съобщение за теб. Мен ме нямаше, но госпожа Купър го е записала и го е оставила на място, където да го намеря. Страхувам се, че новината не е никак приятна, но се надявам да не се разтревожиш прекалено…

Тя вече се преобразяваше в старото си „аз“, и то пред очите му. С демонстрацията на чувства беше приключено, поне за момента. Прибра носната си кърпичка в ръкава, побутна леко Дейнъс, да отиде до шкафа с телефона и да прелисти оставения до него бележник със съобщенията.

— Ето го. Някоя си Антония Хамилтън. По-добре го прочети сам.

Антония.

Взе бележника и видя почерка на госпожа Купър.

„Антония Хамилтън позвъни в четири часа в четвъртък, каза, че госпожа Кийлинг починала във вторник, погребението ще бъде в Темпъл Падли в събота следобед в три часа, смята, че може би ще поискаш да отидеш, надявам се да съм разбрала правилно. Л. Купър“.

Семейството се събра за погребението на майката. Първи пристигнаха семейство Чембърлейн — Нанси със собствената си кола, а Джордж със стария роувър. Нанси носеше синьо палто и пола и филцова шапка, която бе изненадващо неподходяща. Изражението на лицето й под периферията бе мрачно и смело.

Оливия бе облечена — нещо, което й вдъхваше кураж и спокойствие — в любимия си тъмносив костюм. Посрещна и целуна и двамата. Да целуне Джордж, беше като да целуне твърда кост, а от него се излъчваше слабата миризма на антисептик, сякаш идваше от зъболекаря. Като че ли бяха гости или непознати, тя ги поведе през топлата и украсена с цветя дневна. Също така разговаряше с тях като с гости, като непрекъснато се извиняваше.

— Съжалявам, че не можах да ви поканя на обяд. Но както вероятно видяхте, госпожа Плъкет е подредила масата в трапезарията за чай, а двете с Антония цяла сутрин правихме сандвичи.

— Не се тревожи. Хапнахме в едно заведение по пътя — Нанси се настани с въздишка на облекчение на стола на мами. — Госпожа Крофтуей има почивен ден, та се наложи да оставим децата при приятели в селото. Оставихме Мелъни обляна в сълзи. Ужасно страда за баба си Пен. Бедното дете, за първи път се сблъсква със смъртта. Лице в лице — Оливия не можа да се сети какво да отговори на това. Нанси свали черните си ръкавици. — Къде е Антония?

— Горе. Преоблича се.

Джордж погледна часовника си.

— По-добре да побърза. Вече е три без двайсет и пет.

— Джордж, от тук до църквата има само пет минути.

— Може би. Но не искаме да пристигнем в последния момент. Не е прилично.

— А майка? — Нанси почти шепнеше. — Къде е майка?

— В църквата. Готова е и ни чака отговори рязко Оливия. — Господин Бедуей предложи семейно шествие от къщата до църквата, но аз отхвърлих идеята. Надявам се, че и двамата сте съгласни с мен.

— А кога ще пристигне Ноел?

— Всеки момент, надявам се. Ще дойде с кола от Лондон.

— Движението в събота винаги е натоварено — отбеляза Джордж. — Вероятно ще закъснее.

Но мрачното му предсказание се оказа неоснователно, защото след пет минути провинциалната тишина бе нарушена от познатите звуци, придружаващи пристигането на брат им — рева на двигателя на ягуара, скърцането на гумите по чакъла на алеята, затръшването на вратата. След миг той бе при тях, висок, мургав и елегантен в сивия си костюм, който без съмнение бе ушит по поръчка за скъпи делови обяди и бе някак си прекалено показен за малко провинциално погребение.

Нямаше значение, беше дошъл. Нанси и Джордж седяха и го гледаха, но Оливия стана и отиде да го целуне. Той миришеше на скъп парфюм, а не на дезинфектант и тя му бе благодарна за това.

— Как пътува?

— Не бе много лошо, но движението бе ужасно. Здравей, Нанси. Здравей, Джордж. Оливия, кой е старецът в синия костюм, който се мотае пред гаража?

— О, сигурно е господин Плъкет. Ще остане в къщата, докато сме в църквата.

Ноел повдигна вежди:

— Бандити ли очакваме?

— Не, но такъв бил местният обичай. Госпожа Плъкет настоя. Носи лош късмет, когато къщата се оставя празна по време на погребалната служба. И така, тя уреди господин Плъкет да остане и му нареди да поддържа огъня, да сложи чайниците да заврат и да свърши други подобни дребни задължения.

— Каква добра организация.

Джордж отново погледна часовника си. Ставаше нетърпелив.

— Мисля, че наистина трябва да тръгваме. Хайде, Нанси.

Нанси стана, отиде до огледалото, което висеше над бюрото на майка й, за да види дали ужасната шапка е под правилния ъгъл. След това сложи ръкавиците си.

— А Антония?

— Аз ще я извикам — каза Оливия.

Антония бе вече долу и ги чакаше в кухнята. Седеше край излъсканата дървена маса и разговаряше с господин Плъкет, който вече бе влязъл вътре, заемайки поста си на пазач на къщата. Когато всички влязоха, тя стана и се усмихна учтиво. Носеше памучна пола на синьо-бели райета и бяла блуза с набрана яка, върху която бе облякла синя жилетка. Косата й бе прибрана в конска опашка и завързана със синя панделка. Приличаше на ученичка, скромна и смъртнобледа.

— Добре ли си? — попита я Оливия.

— Да, разбира се.

— Джордж казва, че е време да тръгваме…

— Готова съм.

Оливия ги поведе навън, на бледата, но чиста слънчева светлина. Останалите я последваха — малка мрачна група. Докато вървяха по покритата с чакъл алея, чуха нов звук. Църковната камбана заби тържествено. Отмерените удари се понесоха над спокойния смълчан пейзаж и прогониха от върховете на дърветата враните, които се разкряскаха. „Бият камбаната за мами“, каза си Оливия и изведнъж всичко стана студено и реално. Спря, за да даде възможност на Нанси да ги настигне. И като се обърна, видя как Антония изведнъж се закова намясто. Беше бледа и преди, но сега бе бяла като платно.

— Какво има, Антония?

Антония изглеждаше завладяна от паника.

— Аз… забравих нещо.

— Какво си забравила?

— Аз… носна кърпичка. Нямам носна кърпичка. Трябва ми… Няма да се бавя. Не ме чакайте. Продължавайте… Ще ви настигна…

И се втурна обратно в къщата. Нанси каза:

— Колко необикновено. Тя добре ли е?

— Така мисля. Разтревожена е. Може би трябва да я изчакам…

— Не можем да чакаме — каза категорично Джордж. — Няма време. Ще закъснеем. Антония ще се оправи. Ще й запазим място. Хайде, Оливия…

Но докато стояха, чуха шума от кола, която се носеше прекалено бързо по пътя през селото. Тя се появи зад ъгъла на кръчмата, намали и спря само на метри от отворената врата на „Подмоурс Теч“. Беше тъмнозелен форд ескорт и съвсем непознат за тях. Изненадани, загледаха как шофьорът слиза и затръшва вратата след себе си. Млад мъж, непознат за тях като автомобила му. Мъж, когото Оливия никога преди не бе виждала.

Стояха, гледаха се втренчено и никой не продумваше и дума. Накрая той наруши мълчанието:

— Съжалявам, че закъснях. Идвам доста отдалеч — погледна към Оливия и видя изписаното на лицето й смущение. Усмихна се. — Не мисля, че се познаваме. Ти сигурно си Оливия. Аз съм Дейнъс Мърфийлд.

Но, разбира се. Висок като Ноел, с широки рамене и силно загоряло лице. Хубав и представителен млад мъж и на Оливия й трябваше само миг, за да разбере защо мами е била така привързана към него. Дейнъс Мърфийлд. Кой друг?

— Мислех, че си в Шотландия — беше всичко, което се сети да каже.

— Бях. Вчера. Едва вчера научих за госпожа Кийлинг. Ужасно съжалявам…

— Тъкмо отиваме в църквата. Ако…

Той я прекъсна.

— Къде е Антония?

— Върна се в къщата. Забравила е нещо. Не мисля, че ще се забави. Ако искаш да я изчакаш, господин Плъкет е в кухнята…

Джордж, вече изгубил търпение, не можеше да чака повече:

— Оливия, нямаме време да стоим тук и да бъбрим. Не може да става и дума да чакаме. Трябва да тръгваме. Веднага. А този млад човек може да накара Антония да побърза и да се погрижи тя да не закъснее. Хайде, да тръгваме… — започна да ги бута, сякаш бяха овце.

— Къде ще намеря Антония?

— В стаята й, предполагам — извика Оливия през рамо. — Ще запазим места и за двама ви.

Завари господин Плъкет да седи край кухненската маса и да чете „Рейсинг Нюз“.

— Къде е Антония, господин Плъкет?

— Отиде горе. Беше обляна в сълзи.

— Имате ли нещо против да отида да я потърся?

— Не е моя работа — отговори господин Плъкет.

Дейнъс го остави и затича нагоре по стълбите.

— Антония! — тъй като не познаваше втория етаж на къщата, отваряше вратите подред, попадна в баня и в килер, в който имаше метла. — Антония! — прекоси малката площадка и отвори трета врата. Видя спалня, която в момента беше празна. В другия й край имаше втора врата. Отвори я, без да почука, и най-после я намери седеше тъжна на ръба на леглото и обляна в сълзи.

Облекчението му бе така силно, че му се зави свят.

— Антония.

Само две широки крачки и бе при нея, седна, взе я в прегръдките си и притисна челото й към рамото си. Целуна косите й, челото й и подпухналите й очи. Сълзите й бяха солени, а бузите — мокри, но нищо нямаше значение, освен че я бе намерил, че я прегръщаше, че я обичаше повече от всеки друг човек на земята и че вече никога, абсолютно никога нямаше да се раздели с нея.

Най-накрая попита:

— Не ме ли чу да те викам?

— Чух, но не вярвах, че е истина. Чувах единствено биенето ма камбаната. Бях добре, докато тя не започна да бие, и… Изведнъж осъзнах, че не мога повече. Не можех да продължа с другите. Тя толкова много ми липсва. Всичко е ужасно без нея. О, Дейнъс, тя е мъртва, а толкова много я обичах. Искам да съм с нея. Искам да съм с нея непрекъснато…

— Знам, знам.

Тя продължи да ридае на рамото му:

— Всичко е толкова ужасно. Откакто ти замина. Толкова ужасно. Нямах никого…

— Съжалявам…

— И толкова много мислех за теб. През цялото време. Чух те да ме викаш, но не повярвах, че си ти… Онази ужасна камбана ми причини ужасна мъка. Толкова много исках да си тук, с мен.

Той не каза нищо. Риданията й вече заглъхваха, бурята бе отминала. След малко той я освободи от прегръдките си, тя се отдръпна и вдигна лице към него. Кичур коса бе паднал над челото й и той го приглади назад, след това извади чистата си носна кърпа и й я подаде. Гледаше я с нежност как попива сълзите си и издухва носа си шумно като дете.

— Но, Дейнъс, къде беше? Какво се случи? Защо не се обади?

— Върнахме се в Единбург едва вчера. Заваля дъжд, риболовът щеше да бъде добър и нямах сърце да откажа на Роди. Той така се забавлява… Като се върнах у дома, майка ми предаде съобщението ти. Но телефонът даваше непрекъснато заето.

— Той не спира да звъни.

— Накрая пратих всичко по дяволите, скочих в колата на мама и дойдох.

— Шофирал си — удиви се тя. Трябваше й секунда, за да осмисли важността на казаното. — Шофирал си? Сам?

— Да. Отново мога да шофирам. И да се напия, ако пожелая. Всичко е наред. Не съм епилептик и никога не съм бил. Всичко е започнало с погрешната диагноза на онзи лекар в Арканзас. Бях болен. Известно време бях много болен. Но никога не съм имал епилепсия.

За миг си помисли, че тя отново ще избухне в сълзи. Но тя го прегърна с такава сила, че той се уплаши да не се задуши.

— О, Дейнъс, мили, това е чудо.

Той се освободи нежно, но продължи да държи и двете й ръце.

— Но това не е краят. А само началото. Цял един нов старт. За двама ни. Защото, каквото и да правим, искам да бъдем заедно. Не знам какво ще бъде, то и все още не мога нищо да ти предложа, но, моля те, ако ме обичаш, не позволявай да се разделяме повече.

— О, не. Няма да се разделяме. Никога — спря да плаче и отново бе неговата мила Антония. — Ще имаме разсадник. Някак си ще го постигнем. Някой ден. Ще намерим пари отнякъде…

— Наистина не искам да ходиш в Лондон, за да бъдеш модел.

— Не бих отишла, дори да ме молиш. Трябва да има и други начини — изведнъж й хрумна блестяща идея. — Знам. Мога да продам обеците. Обеците на леля Етел. Струват най-малко 4000 лири… Знам, не е много, но поне ще бъде някакво начало, нали? Ще имаме с какво да започнем. А Пенелопе няма да има нищо против. Когато ми ги даде, каза, че мога да ги продам, ако искам.

— Не искаш ли да ги задържиш, за да ти напомнят за нея?

— О, Дейнъс, нямам нужда от обеци, за да я помня. Има хиляди други неща, с които да я запомня.

През цялото време, докато говореха, църковната камбана биеше. Звънът й се разнасяше над мирния пейзаж. Но изведнъж рязко спря да бие. Те се спогледаха. Той каза:

— Трябва да отидем. Трябва да бъдем там. Не бива да закъсняваме.

— Да, разбира се.

Изправиха се. Тя бързо оправи косата си и прокара пръсти по бузите си.

— Личи ли, че съм плакала?

— Само малко. Никой няма да забележи.

Тя се извърна от огледалото.

— Готова съм.

Той я хвана за ръката и излязоха заедно от стаята.

Семейството вървеше към църквата, а ударите на камбаната станаха все по-силни и заглушаваха всички останали звуци, идващи откъм селото. Оливия видя паркираните до тротоара коли и малкия поток опечалени, които минаваха през портата и поемаха по пътеката между древните надгробни паметници. Спря се за миг, за да размени няколко думи с господин Бедуей, и последва останалите в църквата. След топлата и ярка слънчева светлина вътре й се стори студено, тъй като камъкът и плочите не се стопляха лесно. Беше като да влезеш в пещера, миришеше на влага. Но не беше мрачно, защото момичето от Темпъл Падли си бе свършило работата и цветята бяха навсякъде — накъдето и да погледнеш, радваха окото. Църквата, тъй като беше малка, бе пълна. Това успокои Оливия, която намираше празните пейки за доста отчайваща гледка.

Докато вървяха по пътеката, ударите на камбаната рязко спряха. В последвалата тишина стъпките им отекваха по плочите. Първите две пейки бяха празни и те заеха местата си. Оливия, Нанси, Джордж и накрая — Ноел. Оливия се страхуваше точно от този момент, защото ковчегът чакаше до олтара. Като обзета от малодушие страхливка тя обърна глава и се огледа. След морето от непознати селски лица — предполагаше, че са жителите на Темпъл Падли, дошли да засвидетелстват последната си почит — откри и други, които познаваше от години и които бяха дошли отдалеч: семейство Аткинсън от Девън, адвоката господин Ендърби, портретиста Роджър Уимбъш, който преди толкова много години, когато беше още студент, бе живял в студиото на Лорънс Стърн в градината на къщата на „Оукли стрийт“. Видя Лала и Уили Фридман, които изпъкваха, както винаги, с бледите си интелигентни лица. Видя Луиз Дачъмп, много елегантна в черните си дрехи Луиз, дъщерята на Шарл и Шантал Рейние и една от най-скъпите приятелки на Пенелопе, предприела дългото пътуване от Париж до Англия само за да дойде. Луиз вдигна поглед и се усмихна на Оливия. Оливия й се усмихна в отговор, разчувствана от жеста й да дойде толкова отдалеч и благодарна за присъствието й.

Камбаната бе млъкнала и зазвуча музика, изпълвайки тишината в църквата. Госпожа Тилингъм, както бе обещала, свиреше на органа. Органът бе стар и останал без дъх като немощен старец, но дори тези негови недостатъци не можеха да намалят съвършенството на „Тиха нощна музика“. Моцарт. Любимецът на мами. Дали това бе известно на госпожа Тилингъм, или бе получила внезапно вдъхновение?

Видя още старата Роуз Пилкингтън, която наближаваше деветдесетте, но бе елегантна, както винаги, в черната си кадифена пелерина и шапката с виолетка, която изглеждаше толкова овехтяла, сякаш бе обиколила света два пъти. Което вероятно бе точно така. Сбръчканото лице на Роуз бе спокойно, тя бе примирена със случващото се и с онова, което щеше да се случи. Като видя Роуз, Оливия се засрами от малодушието си. Обърна се напред, заслуша се в музиката и най-после погледна към ковчега на мами. Но тя не се виждаше, тъй като бе обсипана с цветя.

На прага се вдигна шум от раздвижване и тихи, приглушени гласове. После по пътеката се чуха бързи стъпки. Оливия се обърна и видя Антония и Дейнъс, които заеха местата си на втората пейка.

— Успяхте.

Антония се наведе напред. Очевидно се бе успокоила, защото вече не беше толкова бледа.

— Съжалявам, че закъсняхме — прошепна.

— Точно навреме.

— Оливия… това е Дейнъс.

Оливия се усмихна:

— Знам.

Над главите им, високо горе, часовникът на кулата удари три.

Службата бе почти свършила, кратката реч бе произнесена и господин Тилингъм обяви химна. Госпожа Тилингъм изсвири първите ноти и паството, с готови книги с химни в ръце, се изправи на крака.

За всички светци, които от работа си почиват,

които Ти по вяра назова, преди светът да ги признае,

имената им, о, Исусе, нека бъдат благословени навеки.

Алилуя.

Селяните от Темпъл Падли знаеха добре този химн и гласовете им се извисиха и отекнаха силно и разтресоха старите и проядени от червеи тавански греди. Химнът може би не беше най-подходящият за погребение, но Оливия го бе избрала, защото знаеше, че е един от любимите на мами. Не биваше да забравя нито едно от нещата, които мами бе харесвала, и то не само прекрасната музика, гостите в къщата, отглеждането на цветя и факта, че винаги се обаждаше, готова за дълги телефонни разговори, когато най-много имаха нужда от нея, а също смеха й, твърдостта й, толерантността й и любовта й. Оливия знаеше, че не може да остави тези качества да си отидат от живота й само защото мами вече я нямаше. Защото, ако позволеше това да стане, най-хубавата част от нейната сложна личност щеше да се свие и да умре и щяха да й останат само интелигентността и безмилостната амбиция. Никога не бе мислила за сигурността на брака, но имаше нужда от мъжете — ако не като любовници, то поне като приятели. За да получава любов, трябваше да бъде готова да дава, в противен случай щеше да завърши дните си като изпълнена с горчивина самотна старица с остър език и вероятно без нито един приятел в света.

Следващите няколко месеца нямаше да са лесни. Докато мами беше жива, някаква малка нейна част си оставаше дете, обичано и закриляно. Може би човек никога не пораства напълно, докато майка му не умре.

Ти беше тяхната скала, тяхната крепост и тяхната сила,

Ти, Господи, беше техният капитан в славната битка.

Тя пееше. Високо и силно. Не защото гласът й беше особено силен, но защото като онова дете, подсвиркващо си в мрака, така добиваше смелост.

Ти, в страшния мрак, бе тяхната истинска светлина.

Алилуя.

Нанси се предаде на сълзите. Беше успяла да ги задържи по време на службата, но вече не можеше и ги остави да се стичат. Подсмърчаше шумно, което без съмнение бе смущаващо, но наистина не можеше нищо да направи, за да се успокои. От време на време издухваше шумно и носа си. Скоро щеше да свърши всичките си хартиени кърпички, които прибираше една след друга в чантата си.

Много искаше — най-много от всичко на света — да види майка си отново… или поне да поговори с нея след онзи последен ужасен телефонен разговор, в който майка й се бе обадила от Корнуол, за да им пожелае щастлив Великден. Но майка й се държеше наистина странно и някои неща без съмнение бе по-добре да се кажат открито. Но накрая майка й бе затворила телефона и бе прекъснала Нанси. И ето че преди да е имала време и възможност да изясни нещата между тях, майка й бе починала.

Нанси не се самообвиняваше. Но напоследък се събуждаше посред нощ, чувстваше се странно сама в мрака и плачеше. Плачеше и сега и пет пари не даваше, че хората я гледаха и чуваха мъката й. Мъката й бе очевидна, тя не направи никакъв опит да спре сълзите и те течаха като вода, загасявайки горещите въглени на непризнатата й вина.

О, нека Твоите воини, предани, верни и смели,

се борят като Светците, които някога се биха

и спечелиха златната корона на победителите.

Алилуя.

Ноел не пееше, дори не държеше отворена книгата с химните. Стоеше в края на редицата пейки, неподвижен и с едната ръка в джоба на сакото, а другата — поставена на облегалката пред него. Красивото му лице бе безстрастно и бе невъзможно да се прочетат мислите му.

О, благословено причастие! Божествена връзка!

Ние едва се борим, те в слава сияят.

Госпожа Плъкет, застанала най-отзад, близо до входа, възвисяваше глас в радостна възхвала. Държеше високо книгата си с химните, едрата й гръд се издигаше и се спускаше мощно. Службата бе прекрасна. Музика, цветя, а сега и този възторжен и вдъхновяващ химн… Точно такъв, какъвто би зарадвал госпожа Кийлинг. А и посещението бе добро. Всички селяни бяха дошли. Семейство Соукоум, господин и госпожа Ходжкинс от Съдли Армс. Господин Китсън — банковият управител от Падли, и Том Хъдли, който държеше будката за вестници и списания, както и дузина други. А семейството се държеше добре — всички, с изключение на госпожа Чембърлейн, която подсмърчаше така, че целият свят можеше да я чуе. Госпожа Плъкет не мислеше, че е възпитано да показваш чувствата си, нито че проявата им помага по някакъв начин. „Дръж емоциите си в себе си“, бе нейното мото. Което бе една от причините да бъдат толкова добри приятелки с госпожа Кийлинг. Да, госпожа Кийлинг бе истинска приятелка. Щеше да остави празнина в живота на госпожа Плъкет. Огледа пълната църква и направи мислено няколко изчисления. Колко ли от тези хора щяха да се върнат в къщата за чай? Четирийсет? Четирийсет и пет може би. Ако имаше късмет, господин Плъкет нямаше да забрави да сложи водата в чайниците да заври.

И всички те са едно в Теб, защото всички са Твои.

Алилуя.

Надяваше се плодовата торта да стигне за всички.

Към следващата част или към съдържанието

Розамунде Пилхер Търсачите на миди (15)

Метаданни

Данни

Търсачите на миди

Информация

История

Сваляне / Връзки

Пенелопе

Розамунде Пилхер
Търсачите на миди (15)