Розамунде Пилхер
Търсачите на миди (14)

Дейнъс

Пенелопе се събуди за още една ясна утрин и чу приятните и познати звуци — шума на морето, миещо нежно брега далеч долу; крясъците на чайките и чуруликането на дроздовете под прозореца й; приближаваща кола, която смени скоростите и спря на чакълестата алея.

Беше осем и десет. Беше спала дванайсет часа. Чувстваше се отпочинала, изпълнена с енергия и много гладна. Беше вторник. Последният ден от ваканцията й. Усети разочарование. На другия ден сутринта трябваше да опаковат багажа си и да предприемат дългото обратно пътуване до Глостършър. Беше обхваната още от чувство на неспокойствие, защото все още имаше неща, които въпреки голямото си желание не бе успяла да свърши. Остана да лежи и мислено си направи списък, като за първи път реши най-отгоре да бъдат нейните приоритети. Дейнъс и Антония и положението, в което се намираха, за момента щяха да заемат второ място. По-късно щеше да мисли за техните проблеми. Сега нейното време трябваше да бъде за нея.

Стана, изкъпа се, направи си косата и се облече. След това, чиста и парфюмирана, с чисти дрехи, седна на масата за писане на писма и написа — на плътната и скъпа хартия, която хотелът осигуряваше — писмо до Оливия. Писмото не беше дълго, беше по-скоро бележка, в която уведомяваше Оливия, че е подарила обеците на леля Етел на Антония. Не знаеше защо, но беше много важно Оливия да знае. Сложи писмото в плик, адресира го и го запечата. След това взе чантата и ключовете си и слезе долу.

Нямаше никого във фоайето, въртящите се врати бяха отворени и вътре нахлуваха свеж въздух и утринните миризми. Само чиновникът стоеше на рецепцията, а жена в син гащеризон почистваше килима с прахосмукачка. Пожела добро утро и на двамата, пусна писмото и влезе в празната трапезария да си поръча закуска. Портокалов сок, две сварени яйца, препечен хляб и мармалад, черно кафе. Докато се нахрани, влязоха още един-двама гости на хотела, седнаха, разтвориха вестниците си и започнаха да обсъждат предстоящия ден. Планираха игра на голф и разглеждане на забележителностите. Пенелопе ги слушаше и се радваше, че не се налага да се съобразява с някой друг. Дейнъс и Антония все още не бяха слезли и тя бе благодарна, но и изпълнена със срам заради чувствата си.

Излезе от трапезарията. Вече беше почти девет и половина. Прекоси фоайето и застана пред рецепцията.

— Ще отида в художествената галерия. Знаете ли в колко часа отваря?

— Около десет, мисля, госпожо Кийлинг. Ще отидете с колата, нали?

— Не. Ще вървя пеш. Утринта е толкова красива. Но може би, ако ви се обадя, когато съм готова, ще можете да уредите да ме посрещне такси.

— Разбира се.

— Благодаря ви.

Излезе, предвкусваща удоволствието от слънчевата светлина и хладния и освежаващ бриз, които засилваха чувството й за свобода и безотговорност. Като дете се чувстваше точно така в събота сутрин — без цел, готова да я запълни с неочаквани удоволствия. Вървеше бавно, любувайки се на миризмите и звуците, и спираше, за да се порадва на градините, на блестящата вода в залива, и да погледа мъжа, който разхождаше кучето си по плажа. Накрая стигна до пътя покрай пристанището и пое по стръмната павирана улица, която водеше към галерията. Вратата беше отворена, но в този час и толкова рано през годината галерията, разбираемо, беше празна, ако се изключеше младият мъж, който седеше зад бюрото до входа. Беше с много светла кожа, с дълга коса, дънки, съшити от различни парчета, и с огромен пуловер на точки. Прозина се, сякаш не беше спал, но като видя Пенелопе, потисна прозявката си, изправи гръб и предложи да й продаде каталог.

— Не, нямам нужда от каталог, благодаря ви. Може би по-късно ще купя пощенски картички.

Смъртно уморен, той отново се отпусна върху стола. Тя се запита на кого ли му бе хрумнало да го наеме на работа, и реши, че вероятно върши това от любов към изкуството и без заплащане.

„Търсачите на миди“ я чакаше — впечатляваща в новия си дом, поставена в центъра на дългата стена без прозорци. Пенелопе прекоси залата, като стъпките й отекваха шумно по покрития с плочки под, и се настани удобно на стария кожен диван, където преди толкова много години бяха седели двамата с баща й.

Той се беше оказал прав. Те бяха дошли — предречените от него млади художници. „Търсачите на миди“ беше обградена от абстрактни и примитивни картини, изобилстващи от цветове, светлина и живот. По-незначителните творби си бяха отишли („Рибарски лодки през нощта“; „Цветя в прозореца ми“). Разпозна работите и на други художници — новите, които бяха заели мястото на старите — Бен Никълсън^[1], Питър Лениън^[2], Брайън Уинтър^[3], Патрик Херън^[4].

Те по-скоро подчертаваха сините и сивите нюанси и красотата в картината на татко. Пенелопе си помисли, че впечатлението е като да влезеш в стая, пълна с красиви мебели, смесица от традиционни и модерни, но без нито една да съперничи на другите просто защото всяка е работа на майстор и е най-добрата от периода си.

Седеше тихо и доволно и се наслаждаваше на това угощение за очите.

Влезе друг посетител, но тя не излезе от унеса си. Дочу шепот. След това — бавни стъпки. И изведнъж всичко беше точно като в онзи ветровит августовски ден по време на войната и тя отново беше на двайсет и три, и имаше дупки в маратонките, а до нея седеше баща й. И Ричард влезе в галерията и в живота им. А баща й му каза: „Те ще дойдат… да нарисуват топлината на слънцето и цвета на вятъра“. Така бе започнало всичко.

Стъпките приближиха. Той стоеше там и чакаше тя да му обърне внимание. Пенелопе обърна глава. Мислеше за Ричард, но видя Дейнъс. Объркана, изгубена във времето, го погледна — бе непознат.

Той каза:

— Безпокоя те.

Познатият глас разкъса магията. Тя се стегна, отърси се от миналото и се усмихна.

— Разбира се, че не. Бях потънала в спомени.

— Да те оставя ли сама?

— Не, не!

Беше сам. Носеше светлосин пуловер. Очите му имаха необикновен блясък, бяха наситеносини и не примигваха.

— Сбогувам се с „Търсачите на миди“ — отмести се и потупа топлата кожена седалка, канейки го да седне: — Ела, седни до мен.

Той седна полуобърнат към нея, подпрял едната си ръка на облегалката и кръстосал дългите си крака.

— По-добре ли си тази сутрин?

Тя не си спомняше да е била болна.

— По-добре ли?

— Антония ми каза снощи, че не се чувстваш добре.

— О, това ли? — махна с ръка. — Просто бях малко уморена. Днес съм съвсем добре. Как разбра къде да ме намериш?

— Служителят на рецепцията ми каза.

— Къде е Антония?

— Приготвя багажа.

— Вече? Но нали тръгваме чак утре сутринта.

— Приготвя моя багаж. Това дойдох да ти кажа. Трябва да тръгна днес. Ще хвана влака за Лондон, а тази вечер — и до Единбург. Трябва да се прибера у дома.

Тя можеше да се сети само за една причина за такова бързо заминаване.

— Семейството ти. Нещо не е наред. Да не би някой да е болен?

— Не. Нищо такова.

— Но защо?

Върна се в мислите си към предната вечер — Антония, седнала на леглото и обляна в сълзи. „Никога не се страхувай да казваш истината, да бъдеш искрена и пряма“, беше посъветвала тя Антония, сигурна с арогантността на опита, че дава правилния съвет. А изглежда, че вместо това просто се бе намесила, където не трябва, и бе разрушила всичко. Планът й не бе дал плодове. Смелостта на Антония, това, че бе поставила картите на масата, не бе помогнало. Искреността бе провокирала конфронтация — може би дори непоправимо скарване — и двамата с Дейнъс бяха решили, че трябва да се разделят.

Не можеше да има друго обяснение. Доплака й се.

— Аз съм виновна — повтори. — Вината е моя.

— Никой не е виновен. Случилото се няма нищо общо с теб.

— Но аз казах на Антония…

Той я прекъсна:

— И си била права. Ако снощи тя не беше заговорила, щях да го направя аз. Защото вчера денят, който прекарахме заедно — изигра ролята на катализатор. Всичко се промени. Сякаш прекосихме мост. Всичко стана много просто и ясно.

— Тя те обича, Дейнъс. Сигурно си го разбрал.

— Точно затова трябва да замина.

— Толкова ли малко означава тя за теб?

— Не. Напротив. Точно обратното. Изпитвам към нея повече от любов. Тя стана част от мен. Да й кажа довиждане, е равносилно на изтръгване на корените за мен. Но трябва да го направя.

— Объркана съм.

— Не те обвинявам.

— Какво се случи вчера?

— Мисля, че и двамата изведнъж пораснахме. Или може би израсна връзката между нас. До вчера всичко, което правехме заедно, бе маловажно, доста тривиално и безобидно. Работехме рамо до рамо в градината в „Подмоурс Теч“, плувахме под скалите Пенджизал. Нищо важно. Нищо сериозно. Мисля, че вината вероятно е моя. Не търсех сериозна връзка. Това бе последното, което исках. А после вчера отидохме до Манакан. Бях споделил с Антония мечтата си някой ден да имам собствен разсадник, тя беше обсъдила идеята с мен, но по най-небрежния и ненатрапчив начин и не знаех колко присърце е взела този наш разговор. После Евърард Ашли започна да ни развежда из разсадника си и докато вървяхме един до друг, се случи нещо необикновено. Станахме двойка. Изглеждаше така, като че ли, каквото и да правехме, щяхме да бъдем заедно. Антония се заинтересува от идеята и изпълнена с ентусиазъм като мен, питаше, споделяше идеите и плановете си и изведнъж, застанал сред лехите с домати, осъзнах, че тя е част от моето бъдеще. Че сега тя е част от мен. Не мога да си представя живота без нея. Каквото и да правя, искам да го правя с нея и каквото и да се случи с мен, искам да е за двама ни.

— И защо това не бива да стане?

— По две причини. Едната е чисто практическа. Нямам какво да предложа на Антония. На двайсет и четири съм, нямам пари, нито къща, нито собствени средства и седмичната ми заплата е възнаграждението на градинар. Собствен разсадник, място на пазара — това са просто мечти. Евърард Ашли е започнал бизнеса заедно с баща си, но аз трябва да го купя, а нямам капитал.

— Има банки, които отпускат заеми. Или може би държавна субсидия? — мислеше за родителите му. От откъслечната информация, която понякога се откъсваше от устата на Дейнъс, беше добила впечатлението, че ако семейството му не се къпе в пари, то поне такива не му липсват. Родителите ти не могат ли да ти помогнат?

— Не до такава степен според мен.

— Попита ли ги?

— Не.

— А обсъди ли плановете си с тях?

— Още не.

Подобно пораженческо поведение бе колкото неочаквано, толкова и дразнещо. Тя беше разочарована от него и същевременно откри, че губи търпение.

— Съжалявам, но не мога да разбера за какво е всичко това. Двамата сте се открили, обичате се и искате да прекарате остатъка от живота си заедно. Трябва да грабнете щастието, да го стиснете здраво и да не позволите да си отиде. Грешно е да се постъпи по друг начин. Подобен шанс не идва втори път. Какво значение, дали ще живеете с по-малко или с повече средства? Антония може да си намери работа. Повечето млади съпруги го правят в днешно време. Други млади двойки успяват да държат главата си над водата просто защото знаят кои са приоритетите им — той не каза нищо и тя смръщи вежди. — Подозирам, че причината се крие в гордостта ти. Глупава и твърдоглава шотландска гордост. И ако е така, ти се проявяваш като краен егоист. Как може да я изоставиш, да я направиш толкова нещастна? Какво не е наред с теб, Дейнъс, че можеш да обърнеш гръб на любовта?

— Казах, че причините са две. А споделих с теб само едната.

— И каква е другата?

Той каза:

— Епилептик съм.

Тя замръзна от изненада. Не можеше да проговори, не можеше дори да намери думи. Гледаше лицето му, очите му, а той й отвръщаше със спокоен поглед, без да трепне дори. Искаше да го прегърне, да го притисне към себе си, да го утеши, но не направи нищо. Мислите й бяха несвързани, разпръснаха се във всички посоки като птици. Отговорът на всички незададени въпроси.

Пое си дълбоко дъх и каза:

— Каза ли на Антония?

— Да.

— Искаш ли да кажеш и на мен?

— Затова съм тук. Антония ме изпрати. Каза, че трябва да знаеш. Преди да си тръгна, трябва да ти изложа причините си.

Тя сложи длан на коляното му.

— Слушам те.

— Предполагам, че всичко започва с майка ми и баща ми. И с Йън. Май ти бях казал, че баща ми е адвокат. В неговото семейство вече три поколения са адвокати, а бащата на майка ми е член на Камарата на лордовете в качеството си на юрист. Йън трябваше да тръгне по стъпките на баща ни, да се присъедини към семейната фирма и, общо взето, да спази традицията. Той щеше да стане добър адвокат, защото, с каквото и да се захванеше, то винаги се превръщаше в успех. Но Йън умря на четиринайсет. И от мен неизбежно се искаше да заема мястото му. Дори не бях мислил с какво искам да се занимавам. Просто знаех, че ще трябва да правя това. Предполагам, човек би могъл да каже, че съм бил програмиран, че съм бил като компютър. Е, завърших училище и макар че не бях умен колкото Брайън, успях да взема необходимите изпити и да вляза в Единбургския университет. Но бях още много млад, затова преди да се запиша в университета, реших да попътувам две години и да видя света. Отидох в Америка. Пътувах от крайбрежие до крайбрежие, работех каквото ми попадне, а после се озовах в Арканзас. Започнах работа в ранчото на Джак Роджърс. Ранчото бе огромно, простираше се на километри, а аз бях един от каубоите, които помагаха да се прибира добитъкът, да се поправят оградите, и живеех в малка къща заедно с трима други като мен.

Ранчото бе невероятно отдалечено. Най-близкият град беше Слийпинг Крийк, но и той беше на 80 километра разстояние, а и не беше кой знае какво. Понякога ходех дотам с камиона, за да заведа Сали Роджърс да напазарува или да вземе припаси и оборудване за Джак. Пътуваше се цял ден, камионът подскачаше по мръсния път, а по нас полепваше кафяв прах.

После, към края на престоя ми там, се разболях. Почувствах се зле, започнах да повръщам, да треперя и вдигнах изключително висока температура. Вероятно съм изпаднал в делириум и съм бълнувал, защото не помня как са ме преместили от малката къща в голямата ферма, а Сали Роджърс се грижеше за мен. Тя свърши наистина добра работа и след около седмица се възстанових и бях отново на крака. Решихме, че е бил някакъв вирус, и когато можех вече да направя три крачки, без да падна, се върнах на работа.

После — съвсем скоро и без никакви симптоми — припаднах. Паднах по гръб като посечено дърво и съм бил в безсъзнание около половин час. Като че ли нямаше никаква причина, но това се случи отново след седмица, а и ми беше толкова зле, че Сара ме вкара в камиона и ме закара при лекаря в Слийпинг Крийк. Той изслуша историята ми и проведе някакви изследвания. След седмица отидох отново при него и разбрах, че имам епилепсия. Даде ми хапчета, които трябваше да вземам по четири пъти на ден. Каза, че ако ги вземам, ще бъда добре. Каза още, че не може да направи нищо друго за мен.

Дейнъс замълча. Пенелопе чувстваше, че от нея се очаква да каже нещо, но не можеше да се сети за нищо, което да не е банално. Настъпи дълга пауза, след която Дейнъс продължи:

— Никога през живота си не бях боледувал. Никога не бях прекарвал нещо по-лошо от заушки. Попитах лекаря: Защо? Той ми зададе няколко въпроса и накрая стигнахме до ритника в главата, който бях получил в училище, докато съм играл ръгби. Тогава имах сътресение на мозъка, но нищо по-сериозно. До онзи момент. Имах епилепсия. Бях почти на двайсет и една и бях епилептик.

— Каза ли на милите хора, за които работеше?

— Не. Помолих лекаря да се закълне, че ще спази лекарската си клетва за поверителност. Не исках никой да знае. Ако не можех да се справя сам, значи въобще нямаше да се справя. Накрая се върнах в родината си. Взех самолет до Лондон, а от там — нощния влак за Единбург. Вече бях решил, че няма да се запиша в университета. След известно време, през което размишлявах, осъзнах истината, а именно че никога няма да мога да заема мястото на Йън. Страхувах се да не се проваля и така да разочаровам баща си. Освен това през тези месеци бях разбрал, че имам нужда да бъда на открито. Че искам да работя с ръцете си. Не исках никой да стои зад рамото ми и да има очаквания, които никога не бих могъл да изпълня. Да кажа всичко това на родителите си, бе едно от най-неприятните неща в живота ми. В началото те не повярваха. А после се почувстваха наранени и силно разочаровани. Не ги обвинявах. Бях разрушил всичките им планове. Но накрая се примириха и успяха да извлекат най-доброто от ситуацията. Но след всичко това така и не събрах смелост да им кажа за епилепсията си.

— Не си им казал? Но как си могъл?

— Брат ми умря от менингит. Чувствах, че има достатъчно неща, с които трябваше да се справят. Какъв смисъл имаше да ги товаря с още грижи и тревоги? А и бях добре. Вземах редовно хапчетата си и не припадах. Бях съвсем нормален. Трябваше само да се регистрирам при нов млад лекар… такъв, който не знае нищо за мен и медицинската ми история. Той ми даде рецепта за хапчетата. След това се записах в селскостопанския институт в Устършър, където учих три години. Там бях просто още едно обикновено момче. Правех това, което и всички други студенти. Напивах се, шофирах, играех футбол. Но пак бях епилептик. И знаех, че ако спра да вземам хапчетата, всичко ще започне отново. Преструвах се, че не мисля за това, но човек не може да спре това, което е в главата му. То е винаги там. Огромно тегло — като пълна раница, която никога не можеш да оставиш.

— Ако беше споделил проблема си с някого, може би нямаше да е такова бреме.

— Накрая споделих. Бях принуден. След като завърших института, успях да си намеря работа в „Собствена градина“ в Падли. Видях рекламата във вестника, кандидатствах и бях приет. Работих до Коледа, след което си отидох у дома за две седмици. По Нова година се разболях от грип. Лежах пет дни и хапчетата ми свършиха. Не можех да отида да ги взема сам, затова накрая помолих майка си да отиде и да ги вземе. И, разбира се, всичко излезе наяве.

— Значи тя знае. О, слава на бога за това. Вероятно й се е искало да те удуши заради потайността ти.

— Странно, но тя като че ли изпита облекчение. Подозирала, че има нещо, и си въобразявала най-лошото. Но запазила страховете си за себе си. Това е проблемът на семейството ми — винаги пазим нещата си в тайна. Вероятно има нещо общо с това, че сме шотландци и много държим на независимостта, че не искаме да бъдем досадни за другите. Така сме възпитани. Майка ми никога не е показвала открито чувствата си, никога не е създавала около себе си атмосфера на уют, но онзи ден, след като се втурна да вземе хапчетата ми от аптеката, седна на ръба на леглото ми и разговаряхме с часове. Тя ми говори дори за Йън — нещо, което никога преди това не бе правила. Спомняхме си още добрите времена и се смяхме. И тогава й казах, че осъзнавам, че никога няма да бъда най-добрият и че никога не бих могъл да заема мястото на Йън. Тогава тя изведнъж стана пак старото си „аз“, доби студен и делови вид и ми каза да не се превръщам в бълнуващ идиот, че аз съм си аз, че тя не иска да бъда никой друг и че иска единствено да ме види отново добре. Което означаваше нова диагноза и второ мнение. Едва съвзел се от грипа, и вече седях в кабинета на един от най-известните неврохирурзи и ми задаваха хиляди въпроси. Нови изследвания и скенер на мозъка… А в края на деня ми казаха, че не могат да ми поставят точна диагноза, докато вземам хапчетата. Затова трябваше да ги спра за три месеца и след това да отида за втора консултация. Казаха ми, че ако внимавам, това няма да има лоши последствия за мен, но че при никакви обстоятелства не трябва да пия алкохол и да шофирам.

— И кога ще изтекат трите месеца?

— Изтекоха преди две седмици.

— Но това е глупаво. Не трябва да губиш повече време.

— Така ми каза и Антония.

Антония. Пенелопе почти беше забравила за нея.

— Какво се случи снощи, Дейнъс?

— Знаеш по-голямата част. Срещнахме се в бара, чакахме те, а когато ти не дойде, Антония се качи горе да те търси. И докато седях, мислено си правех списък на всяко нещо, което се канех да й кажа. Представях си колко ужасно трудно ще ми бъде, търсех правилните думи и съставях смешно формални изречения. После тя се върна — на ушите й бяха обеците, които ти й бе дала, и изглеждаше така потресаващо възрастна и красива, че всички внимателно подготвени фрази излетяха от главата ми. Казах й онова, което беше на сърцето ми. Тя започна да говори още преди да свърша, и се засмяхме, защото осъзнахме, че казваме едно и също.

— О, мило мое момче!

— Страхувах се да не я нараня и да не я стресна. Винаги ми бе изглеждала толкова млада и уязвима. Но тя бе удивителна. Много практична. И също като теб бе ужасена, че съм оставил да изминат цели две седмици след срока.

— Но нали вече си записал час при лекаря?

— Да. Обадих му се днес в девет сутринта. Ще се видя с неврохирурга в четвъртък и ще ми направят нова енцефалограма. Резултатите ще станат известни почти веднага.

— Нали ще ни звъннеш в „Подмоурс Теч“ и ще ни ги кажеш?

— Разбира се.

— Щом си изкарал цели три месеца без хапчета, и то без да припаднеш, прогнозата със сигурност ще бъде обнадеждаваща.

— Не смея да мисля за това.

— Но ще се върнеш при нас, нали?

За първи път Дейнъс изглеждаше несигурен. Колебаеше се.

— Не знам… Работата е там, че може да се наложи някакво лечение. И то може да продължи месеци. Възможно е да се наложи да остана в Единбург…

— А Антония? Какво ще стане с Антония?

— Не знам. Не знам дори какво ще стане с мен. Засега не виждам никаква възможност да й осигуря добрия живот, който заслужава. Тя е на осемнайсет. Може да прави всичко с живота си, да има всекиго. Трябва само да звънне на Оливия — и само след месеци ще бъде на корицата на всяко лъскаво списание в страната. Не мога да й позволя да се обрече на мен, докато не видя някакво бъдеще за двама ни. Наистина няма алтернатива.

Пенелопе въздъхна. Но уважаваше начина му на мислене.

— Ако се налага да бъдете разделени известно време, за Антония може би ще е най-добре да се върне в Лондон при Оливия. Не може просто да седи в „Подмоурс Теч“ при мен. Ще умре от скука. Ще е по-добре, ако има работа. Нови приятели. Нови интереси…

А ти ще се чувстваш ли добре без нея?

— О, разбира се — усмихна се тя. — Бедният Дейнъс, толкова ми е жал за теб. Болестта е лошо нещо независимо каква форма взема. Аз съм болна. Прекарах инфаркт, но не бих го признала пред никого. Излязох по-рано от болницата въпреки мнението на специалистите и казах на децата си, че лекарите са идиоти. Настоявах, че ми няма нищо. Но, разбира се, не е така. Когато се разтревожа, сърцето ми започва да подскача и трябва да взема хапче. Може да откаже във всеки момент и да се озова на онзи свят. Но докато това стане, съм наистина по-щастлива да се преструвам, че нищо не се е случило. Ти и Антония не трябва да се тревожите за мен и за това, че ще бъда сама. Имам си милата госпожа Плъкет. Но безсмислено е да се преструвам, че няма да ми липсвате. Прекарахме добре. И не бих могла да искам по-добра компания. И съм ви много благодарна, че дойдохте с мен, защото мястото е специално за мен.

Той поклати глава. Беше едновременно щастлив и смутен.

— Никога няма да разбера защо си така изключително мила с мен.

— Обяснението е просто. Харесах те веднага заради външността ти. Приличаш много на един мъж, когото познавах по време на войната. Сякаш те познавах още преди да съм те видяла. Дорис Пенбърт също отбеляза приликата вечерта, когато с Антония дойдохте да ме вземете. Дорис, Ърни и аз останахме единствените хора, които го помним. Казваше се Ричард Ломакс и беше убит в деня, в който американските войски влязоха в Нормандия. Да кажеш за някого, че е бил любовта на живота ти, е доста банално клише, но за мен той бе точно това. Когато загина, част от мен умря с него. След него повече не се влюбих.

— А съпругът ти?

Пенелопе въздъхна и сви рамене.

— Страхувам се, че бракът ни не беше от най-добрите. Ако Ричард не беше загинал във войната, щях да напусна Амброуз. Двете с Нанси щяхме да живеем с Ричард. Но след смъртта му реших да се върна при Амброуз. Виждаше ми се единственото подходящо нещо. Бях млада и бях егоистка, когато се оженихме, а и се разделихме почти веднага. Бракът ни просто нямаше шанс. Но чувствах, че дължа този шанс на Амброуз. Освен това той бе бащата на Нанси. И исках още деца. Накрая разбрах, че никога вече няма да обичам. Не можеше да има друг Ричард. И ми се виждаше разумно да запазя това, което имах. Трябва да призная, че съвместният ми живот с Амброуз не беше успешен, но имах Нанси, а после дойде и Оливия, а накрая — Ноел. Малките деца, макар че са досадни, могат да бъдат голяма утеха.

— Говорила ли си някога с децата си за този друг мъж?

— Не. Не съм споменавала името му дори. Четирийсет години не съм говорила за него. До онзи ден, когато Дорис го спомена така, сякаш току-що бе излязъл от стаята. Беше прекрасно. Вече не беше тъжно. Толкова дълго бих живяла с мъката и тъгата. И в самота, която никой и нищо ме можеше да облекчи. Но с годините се примирих със случилото се. Научих се да живея сама със себе си, да отглеждам цветя, да гледам как децата ми растат, да гледам картини и да слушам музика.

— „Търсачите на миди“ ще ти липсва.

Беше трогната от наблюдателността му.

— Не, Дейнъс. Вече не. „Търсачите на миди“ си отиде така, както си отиде и Ричард. Вероятно никога вече няма да произнеса името му. И ти ще запазиш завинаги в тайна онова, което ти казах.

— Обещавам.

— Добре. А сега, като нямаме какво повече да си кажем, не е ли време да тръгваме? Антония ще реши, че сме изчезнали завинаги — Дейнъс се изправи и протегна ръка да й помогне да стане. Като стана, тя осъзна, че краката я болят. — Няма да мога да изкача хълма. Ще трябва да помолим дългокосия младеж да се обади в хотела да ни изпратят такси. Ще оставя „Търсачите на миди“ и всичките си спомени в миналото. Точно тук, в тази малка художествена галерия, където започна всичко и където е повече от подходящо да приключа с миналото.