„Подмоурс Теч“. Песента на птичка пронизваше тишината на сивата зора. Огънят бе загаснал, но лампата над „Търсачите на миди“ светеше, както бе светила и през цялата нощ. Пенелопе не бе спала, но сега се размърда като човек, събудил се от дълбок и безметежен сън. Протегна крака под дебелото вълнено одеяло, разпери ръце и разтърка очи. Огледа се и на приглушената светлина видя собствената си дневна, вещите си, които й вдъхваха сигурност, цветя, растения, бюро, картини, отворения прозорец и зад него — градината. Видя долните клони на кестена и пъпките, които още не бяха се разтворили в листа. Не беше спала, но не бе изтощена. Напротив, намираше се в състояние на спокойно задоволство, което може би се дължеше на това, че си бе позволила напълно да се отпусне.

Беше стигнала до края. Пиесата бе свършила. Илюзията за театър беше много силна. Светлината замираше, а актьорите се обръщаха, за да слязат от сцената. Дорис и Ърни бяха млади — такива, каквито вече нямаше да бъдат. И старите семейства Пенбърт, Трабшот и Уотсън-Грант. И татко. Всички те бяха починали. Отдавна. Последен си отиде Ричард. Спомни си усмивката му и осъзна, че времето — този велик лечител, най-после си бе свършило работата и сега, през годините, любовта вече не извикваше агонията на мъката и горчивината. Всъщност беше благодарна. Защото миналото щеше да бъде празно без Ричард, нямаше да има никой, за когото да си спомня. „По-добре да си обичал и да си изгубил любовта, каза си, отколкото въобще да не си обичал.“ И знаеше, че е вярно.

Големият часовник върху лавицата над камината удари шест. Нощта си беше отишла. Беше утре. Още един четвъртък. Какво ставаше с дните? Осъзна, че са изминали две седмици от посещението на Рой Брукнър. А все още нямаше новини от него за недовършените платна и за скиците.

Не се беше чувала също с Ноел и Нанси. Стояха настрани заради кавгата и очевидно бяха твърдо решени да не общуват с майка си. Това я тревожеше много по-малко, отколкото децата й вероятно предполагаха. Нямаше съмнение, че след време щяха отново да се свържат с нея. Нямаше да се извинят, а щяха да се държат така, сякаш нищо не се бе случило. А дотогава тя имаше достатъчно работа и не биваше да пилее енергията си в мисли за кавгата и за наранените чувства. Както винаги, къщата и градината изискваха най-голямо внимание. По традиция времето през април бе много променливо. Сиво небе, зелени листа, проливни дъждове, а после отново слънце. Тревата в овощната градина се бе превърнала в килим от глухарчета, виолетки и безстъблена иглика.

Четвъртък. Дейнъс щеше да дойде днес сутринта. А Рой Брукнър може би щеше да се обади от Лондон. Като обмисли тази възможност, изведнъж изпита увереността, че той наистина ще звънне. Беше повече от усещане. Много повече. Беше предчувствие.

Сега вече пееше не само една птичка, а цял хор и въздухът бе изпълнен с трелите на песни те им. Беше невъзможно да заспи вече. Стана от дивана, изгаси лампата и отиде горе, за да си вземе много гореща вана.

Предчувствието й се оказа вярно. Телефонът звънна, когато обядваха. Розовата зора премина в сив ден, небето се покри с облаци, понякога преваляваше, което убиваше всяко желание да се хранят навън или в оранжерията. Затова тримата — тя, Антония и Дейнъс — седнаха в кухнята на спагети със сос „Болонезе“ и домашни бисквити. Заради времето Дейнъс прекара предобеда в чистене на гаража. Пенелопе бе тръгнала към бюрото си, за да намери някакъв телефонен номер, но виждайки безредието, което цареше върху него, забрави за другата работа и остана там — плати отдавна отлагани сметки, отново прочете стари писма и изхвърли официалните писма, които така и не си беше направила труда да отвори. С обяда се бе заела Антония.

— Ти си не само отличен помагач в градината, но и първокласен готвач — каза Дейнъс, който стържеше сирене „Пармезан“ върху спагетите си.

Телефонът звънна.

Антония каза:

— Да вдигна ли?

— Не — Пенелопе остави вилицата и стана. — И бездруго сигурно е за мен — не се обади от кухнята, а отиде в дневната и затвори вратата след себе си.

— Ало.

— Госпожа Кийлинг?

— На телефона.

— Обажда се Рой Брукнър.

— Да, господин Брукнър.

— Съжалявам, че мина толкова време, преди да се свържа с вас. Господин Ардуей гостуваше на приятели в Гщаад и се върна в Женева преди два дни. Едва тогава видя писмото ми, което го очакваше в хотела му. Кацна на „Хийтроу“ тази сутрин и сега е при мен. Показах му недовършените платна и го уверих, че сте готова да ги продадете не на търг. Той ви е много благодарен за възможността. Предложи 50 000 за всяко платно. Което прави 100 000 за двете. Лири стерлинги, разбира се, не долари. Цената приемлива ли е за вас, или искате време за размисъл? Той би искал да се върне в Ню Йорк утре, но е готов, ако е необходимо, да отложи полета си — в случай че ви е нужно повече време да стигнете до съгласие. Аз смятам, че предложението е добро, но ако… госпожо Кийлинг? Все още ли сте на линия?

— Да, чувам ви.

— Съжалявам. Реших, че може би са ни прекъснали.

— Не.

— Имате ли някакви забележки?

— Не.

— Приемлива ли ви се струва споменатата сума?

— Да. Абсолютно.

— Значи искате от мен да осъществя продажбата?

— Да. Моля ви.

— Едва ли има нужда да ви казвам, че господин Ардуей е очарован.

— Радвам се.

— Ще се свържа с вас. И, разбира се, плащането ще бъде извършено веднага след като собствеността върху платната бъде прехвърлена.

— Благодаря ви, господин Брукнър.

— Може би моментът не е подходящ, но трябва да ви кажа, че ще има значителен данък върху парите. Знаете това, нали?

— Да, разбира се.

— Имате ли счетоводител или някой, който се грижи за финансовите ви дела?

— Да, имам. Господин Ендърби от „Ендърби, Лусби и Тринг“. Адвокатската им кантора се намира на „Грейс Ин Роуд“. Господин Ендърби се погрижи за всичко, когато продадох къщата на „Оукли стрийт“ и купих тази.

— В такъв случай може би е добре да се свържете с него и да го запознаете със ситуацията.

— Да, да, ще му се обадя…

Пауза. Запита се дали той ще затвори.

— Госпожо Кийлинг?

— Да, господин Брукнър.

— Добре ли сте?

— Защо?

— Гласът ви звучи малко… унило.

— Така е, защото има малко неща, за които да се вълнувам.

— Щастлива ли сте от уреждането на въпроса?

— Да. Доста съм щастлива.

— В такъв случай дочуване, госпожо Кийлинг…

— Не, господин Брукнър, почакайте. Има още нещо.

— Да?

— Става въпрос за „Търсачите на миди“.

— Да?

Тя му каза какво иска да направи.

Остави много бавно слушалката. Седеше на току-що подреденото си бюро и остана така още малко. Беше много тихо. Чуваше тихите гласове на Дейнъс и Антония от кухнята. Двамата винаги имаха какво да си кажат. Върна се в кухнята и ги завари все така на масата. Бяха изяли спагетите си и сега си хапваха плодове и сирене и пиеха кафе. Нейната чиния беше изчезнала.

— Сложих я във фурната, за да е топла — каза Антония и скочи, за да я донесе, но Пенелопе я спря.

— Не. Не си прави труда. Не искам повече.

— Чаша кафе тогава?

— Не. Дори това не искам — седна на стола и постави длани ни масата пред себе си. Усмихна се, защото ги обичаше и двамата и се канеше да им предложи най-ценния подарък в целия свят. Подарък, който бе предложила на всяко едно от трите си деца и който те, едно по едно, бяха отказали.

— Имам предложение за вас. Ще дойдете ли в Корнуол с мен? Да прекараме Великден там. Заедно. Само тримата.

„Подмоурс Теч“

Темпъл Падли

Глостършър

17 април 1984 г.

Моя мила Оливия,

Пиша ти, за да ти разкажа за някои неща, които се случиха, и за други, които предстои да се случат.

Последния уикенд — когато Ноел докара Антония и разчисти тавана, а Нанси дойде за обяд — между нас се разрази истинска кавга, за която съм сигурна, че не знаеш. Както винаги, неизбежно ставаше въпрос за пари. Те смятат, че трябва да продам веднага картините на баща си, докато пазарът предлага най-високите цени. Загрижени са, както ме увериха, единствено за мен, но аз ги познавам и двамата прекалено добре.

След като си тръгнаха, премислих всичко и на следващата сутрин се обадих на господин Рой Брукнър от „Буутби“. Той дойде, видя недовършените платна и ги взе със себе си. Намерил ми е частен купувач, американец, който ми предложи 100 000 лири за двете. Приех предложението.

Има много начини да похарча това неочаквано богатство, но аз ще направя онова, за което копнея от толкова дълго време — ще се върна в Корнуол. Тъй като нито ти, нито Ноел, нито Нанси нямате време и желание да ме придружите, поканих Антония и Дейнъс. Дейнъс се колебаеше отначало дали да приеме поканата ми. За него тя бе наистина съвсем неочаквана и мис ля, че бе смутен или пък бе решил, че го съжалявам или покровителствам. Мисля, че той е доста горд млад човек. Но накрая успях да го убедя, че ще ми направи услуга, че имаме нужда от силен мъж, за да се справим с багажа, портиерите и главните келнери. Накрая той се съгласи да говори с работодателя си и да се опита да си вземе една седмица отпуск. Ще тръгнем утре сутринта. Двете с Антония ще се редуваме на кормилото. Няма да отседнем при Дорис, тъй като в малката й къща няма достатъчно място. Запазих стаи в хотел „Сендс“. Ще прекараме Великден там.

Избрах „Сендс“, защото си го спомням като непретенциозен и уютен. Когато бях дете, цели семейства лондончани прекарваха лятото там. Идваха всяка година с децата, шофьорите, гувернантките и кучетата си и всяко лято управителят им организираше малък турнир по тенис, вечерни партита, на които възрастните припкаха насам-натам във вечерни одежди, а децата танцуваха „Сър Роджър кавалерът“ и получаваха балони. По време на войната хотелът беше превърнат в болница и бе пълен с бедни ранени млади мъже, завити с червени одеяла, а когато поукрепваха, красиви сестри с бели шапчици ги учеха да плетат кошници.

Но когато казах на Дейнъс къде отиваме, той изглеждаше леко учуден. Очевидно „Сендс“ сега е доста изискан хотел и той май се тревожи, мило и ненатрапчиво, за разноските. Но, разбира се, цените нямат значение. За първи в живота си пиша подобно изречение. Чувствам се доста странно, сякаш изведнъж съм станала съвсем друг човек. Не възразявам ни най-малко и се вълнувам като дете.

Вчера двете с Антония отидохме до Челтнъм, за да напазаруваме. Сега съм една съвсем нова Пенелопе и няма да разпознаеш в мен скромната си и пестелива майка, но мисля, че ще ме одобриш. Бяхме като полудели. Купихме рокли за Антония, прекрасна блуза от сатен, дънки и памучни пуловери, жълт шлифер и четири чифта обувки. След това тя отиде в един фризьорски салон да подстрижат бретона й и оставена сама, аз похарчих малко пари за прекрасни, но ненужни неща за моята ваканция. Нови платнени обувки с връзки, пудра и огромно шише парфюм. Ленти за фотоапарата и крем за лице, и кашмирен пуловер с цвят на виолетки. Купих още термос, рогозка за пикник и няколко книги с меки корици (включително „И изгрява слънце“ — не съм чела Хемингуей от години). Купих още книга за птиците във Великобритания и друга, с географски карти.

Като приключих с тази оргия на екстравагантността, се отбих в банката, след това се почерпих с чашка кафе и отидох да взема Антония. Тя изглеждаше непривично, но беше много красива. Не само се беше подстригала, но и беше боядисала миглите си. Това напълно промени външността й. Отначало тя се смущаваше малко, но вече свикна и понякога я улавям да се гледа с възхищение в огледалото. Отдавна не съм била толкова щастлива.

Госпожа Плъкет ще дойде утре, ще почисти и ще заключи къщата, след като ние тръгнем. Ще се върнем в сряда, на 25-и.

Има само още едно нещо. „Търсачите на миди“ вече я няма. Дадох я в памет на баща си на художествената галерия в Порткерис, за чието основаване и той помогна. Странно, но вече нямам нужда от нея и ми харесва да мисля, че другите — обикновените хора — ще могат да споделят удоволствието и насладата, които тя ми даваше. Господин Брукнър уреди да бъде транспортирана до западното графство, дойде каравана и я взе. По-светлото петно над камината е много очевидно, но някой ден ще сложа там нещо друго. Вече нямам търпение да я видя в новия й дом, където цял свят ще може да й се радва.

Не съм писала нито на Ноел, нито на Нанси. Рано или късно, ще узнаят всичко и вероятно ще се разгневят, но не мога с нищо да им помогна. Дадох им всичко, което мога, а те непрекъснато искат още. Може би сега ще спрат да ми досаждат и ще продължат да живеят живота си.

Но ти, вярвам, ще разбереш.

С любов както винаги

Мами

Нанси се чувстваше малко неудобно и смутена. Причината бе, че не се беше чувала с майка си след онази провалена неделя, в която се разрази ужасната кавга за картините и Пенелопе се нахвърли върху двамата, като им наговори всичко, каквото мислеше.

Нанси не се чувстваше виновна. Напротив, беше дълбоко наранена. Пенелопе й отправи обвинения, които не можеше да отмине просто така, и не се опита да се свърже с нея, защото очакваше майка й да направи първата крачка, като й се обади по телефона. Ако не да се извини, то поне да поговорят, да попита за децата и дори да предложи да се срещнат; да докаже на Нанси, че всичко е забравено и че отношенията им отново са нормални.

Но нищо подобно не се случи. Пенелопе не се обаждаше. В началото Нанси продължаваше да бъде обидена, като сама подхранваше чувствата си. Не й харесваше това, че я бяха сложили на мястото й. Все пак не бе направила нищо лошо. Просто беше изказала мнението си, загрижена за доброто на всички.

Но постепенно започна да се тревожи. Не беше характерно за майка й да се сърди. Да не би пак да се е почувствала зле? Сама се бе довела до ужасно състояние, което със сигурност не беше добре за възрастна жена, прекарала инфаркт. Дали това не й се бе отразило? Уплаши се от тази мисъл и побърза да я изхвърли от ума си. Потисна тревогата си. Със сигурност майка й беше добре! Защото иначе Антония щеше да се свърже с тях. Беше млада и вероятно безотговорна, но дори тя не би могла да бъде чак толкова безотговорна.

Тревогата така обсеби Нанси, че не можеше да я изхвърли от главата си. Няколко пъти вдигна телефона с намерението да набере „Подмоурс Теч“, но го оставяше, защото не можеше да измисли какво да каже, нито пък виждаше някаква причина да го каже. После се сети. Наближаваше Великден. Щеше да покани майка си и Антония за обяд на Великден. Така нямаше да признае поражението си и над агнешкото и пресните картофи те щяха да се помирят.

Беше заета с недотам тежката задача да обере праха в трапезарията, когато й хрумна този великолепен план. Остави парцала и препарата за лъскане на мебели и отиде направо в кухнята. Набра номера и зачака усмихната, готова да вложи усмивката и в гласа си. Чу сигнала. Не отговориха. Усмивката й се стопи. Чака доста дълго. Накрая, силно разочарована, остави слушалката.

Звънна отново в три следобед и отново — в шест. След това се обади на „Повреди“ и ги помоли да проверят линията.

— Телефонът на търсения от вас абонат звъни — й отговориха.

— Знам, че звъни. Цял ден го слушам. Трябва да има някаква повреда.

— Сигурна ли сте, че човекът, на когото звъните, си е у дома?

— Разбира се, че си е у дома. Звъня на майка си. Тя винаги си е у дома.

— Ако ми дадете номера, ще проверя и ще ви се обадя.

— Благодаря ви.

Зачака. Обадиха й се. Линията била наред. Най-вероятно просто майка й не си е у дома.

Нанси вече не се тревожеше. Беше ядосана. Обади се на Оливия в Лондон.

— Оливия?

— Здравей.

— Нанси е на телефона…

— Да, предположих…

— Оливия, опитвам да се свържа с майка, но никой от „Подмоурс Теч“ не отговаря. Имаш ли някаква представа, какво може да се е случило?

— Разбира се, че не отговарят. Мами отиде в Корнуол.

— В Корнуол?

— Да. Ще прекара Великден там. Взела е колата, Антония и Дейнъс.

— Антония и Дейнъс?

— Не се ужасявай толкова — в гласа на Оливия се долавяше весела нотка. — Защо да не ги вземе със себе си? От месеци иска да отиде, а никой от нас не пожела да я придружи, така че ги е взела за компания.

— Но не биха могли да отседнат всичките при Дорис Пенбърт, нали? Просто няма да има достатъчно място.

— О, не, не при Дорис. Ще отседнат в хотел „Сендс“.

— В „Сендс“ ли?

— О, Нанси, престани да повтаряш всичко, което кажа.

— Но „Сендс“ е най-добрият хотел. Един от най-луксозните в цялата страна. Пише го навсякъде. Той е много скъп.

— Но не знаеш ли? Мами има много пари. Продала е на един американски милионер недовършените платна на дядо за 100 000 лири.

На Нанси й прилоша и се зачуди дали няма да припадне. Вероятно щеше да припадне. Усети как кръвта се отдръпва от лицето й. Коленете й трепереха. Протегна ръка към близкия стол.

— 100 000 лири! Не е възможно. Не може да струват толкова. Нищо не може да струва 100 000 лири.

— Нищо не струва колкото и да е, докато някой не го пожелае. Съществува и стойността на редките неща. Опитах се да ти обясня всичко, когато обядвахме с теб в „Кетнърс“. Картини на Лорънс Стърн се появяват много рядко на пазара и този американец, който и да е той, очевидно ги иска повече от всичко друго на света. И не се интересува колко ще плати за тях. За късмет на мами. Много се радвам за нея.

Но умът на Нанси продължаваше да препуска. 100 000 лири!

— Кога е станало това? — успя да попита най-после.

— О, не знам. Съвсем скоро.

— А ти откъде знаеш за всичко това?

— Написа ми дълго писмо, в което ми разказа всичко. Писа ми и за кавгата между нея, теб и Ноел. Вие сте ужасни. Непрекъснато ви повтарям да я оставите на спокойствие, но вие не ме чувате. Заяждате се с нея, докато накрая нервите й не са издържали. Мисля, че поради тази причина накрая е решила да продаде платната. Вероятно смята, че само така ще престанете с безкрайните си натяквания.

— Това не е справедливо.

— О, Нанси, престани да се преструваш пред мен и най-вече пред себе си.

— Те имат голямо влияние над нея.

— Кои?

— Дейнъс и Антония. Не биваше да изпращаш това момиче да живее с майка. А и нямам никакво доверие на Дейнъс.

— Ноел също.

— Това не те ли тревожи?

— Ни най-малко. Имам огромно доверие на преценката на мами.

— А какво ще кажеш за парите, които харчи за тях? Дори в момента. Живее в лукс в хотел „Сендс“. С градинаря.

— Но защо тя да не може да харчи парите си? Те са нейни. И защо да не може да ги харчи за себе си и за двама млади хора, които обича? Както вече казах, тя покани и трима ни, но никой от нас не пожела да отиде. Имахме своя шанс, но го пропиляхме. Не можем да обвиняваме никого, освен себе си.

— Когато ме покани мен, не спомена нищо за хотел „Сендс“. Каза, че ще отседнем у Дорис. В свободната стая на семейство Пенбърт.

— Затова ли не прие? Защото щяхте да бъдете у Дорис? Щеше ли да отидеш, ако бе размахала под носа ти хотел „Сендс“ така, както размахват морков пред муцуната на магаре?

— Нямаш право да говориш така.

— Имам всякакво право. Аз съм ти сестра, Господ да ми е на помощ. Има още нещо, което трябва да знаеш. Мами отиде в Порткерис, защото много отдавна копнее да се върне там, но освен това отиде да види „Търсачите на миди“. Дарила е картината на тамошната художествена галерия в памет на баща си и иска да я види да виси там.

— Дарила я е? — за миг Нанси помисли, че не е чула правилно или че сестра й нещо не е разбрала. — Искаш да кажеш, че я е подарила?

— Точно така.

— Но тя вероятно струва хиляди. Стотици хиляди.

— Сигурна съм, че всички ще оценят жеста й.

„Търсачите на миди“. Чувството за извършена срещу нея и семейството й несправедливост изпълни Нанси с гняв.

— Винаги е казвала — каза с горчивина — че не може да живее без тази картина. Че тя е част от живота й.

— Да. Така беше години наред. Но, мисля, сега мами чувства, че може да се справи и без нея. И иска и други хора да й се радват.

Оливия — нещо, което бе твърде очевидно — беше на страната на майка им.

— А ние? Семейството й? Внуците й. Ноел. Ноел знае ли за всичко това?

— Нямам представа. Не мисля. Не съм го виждала, нито чувала, откакто закара Антония в „Подмоурс Теч“.

— Аз ще му кажа! — това беше заплаха.

— Кажи му — отговори Оливия и затвори.

Нанси тресна слушалката. Оливия можеше да върви по дяволите. Вдигна я отново и с треперещи ръце набра Ноел. Не помнеше откога не е била така ядосана и разтревожена едновременно.

— Ноел Кийлинг.

— Обажда се Нанси — говореше сериозно и се чувстваше важна, сякаш свикваше семейна конференция.

— Здравей! — в гласа му не се долавяше ентусиазъм.

— Току-що говорих с Оливия. Опитах да се обадя на майка, но тя не отговаряше, затова звъннах на Оливия, за да разбера дали тя знае нещо. Знаеше, защото майка й е написала дълго писмо. Писала е на Оливия, но не е направила опит да се свърже нито с теб, нито с мен.

— Не знам за какво говориш.

— Майка е отишла в Корнуол и е взела със себе си Дейнъс и Антония.

— Мили боже!

— И са отседнали в хотел „Сендс“.

Това привлече вниманието му.

— „Сендс“ ли? Мислех, че ще отседне у Дорис. И как така може да си позволи „Сендс“? Той е един от най-скъпите хотели в страната.

— Ще ти кажа как. Продала е недовършените платна. За 100 000 лири! Без да го обсъди с никого от нас. 100 000 лири, Ноел! Които, както виждаш, е готова да изхарчи. И това не е всичко. Дарила е „Търсачите на миди“ на художествената галерия в Порткерис. Просто я е подарила, а само Бог знае колко струва. Мисля, че е полудяла. Струва ми се, че не знае какво прави. Казах на Оливия каквото мисля. Че майка се намира под лошото влияние на онези двама млади хора — Антония и Дейнъс. Случва се, нали знаеш. Човек чете за такива неща във вестниците. Това е престъпление. Не трябва да позволяваме. Сигурно има нещо, което можем да направим, за да я спрем. Ноел? Там ли си все още?

— Да.

— Какво ще кажеш?

Ноел каза „По дяволите!“ и затвори.

Хотел „Сендс“

Порткерис

Корнуол

Четвъртък, 19 април

Мила Оливия,

Ето че тук сме вече цял ден. Не мога да опиша с думи колко красиво е всичко. Времето е като в разгара на лятото и има цветя навсякъде. И палмови дървета, и тесни павирани улички, а морето е прекрасно синьо. По-синьо дори от Средиземно море и тъмносиньо на хоризонта. Като в Ибиса е, дори по-красиво, защото е потънало в пищна зеленина, а вечер, когато слънцето залезе, е влажно и мирише на пръст.

Пътуването беше чудесно. Аз шофирах през по-голямата част от пътя, Пенелопе шофира за кратко, а Дейнъс отказва да държи кормилото. Щом веднъж излязохме на магистралата, не ни беше необходимо много време да стигнем дотук, а майка ти дори не можеше да повярва колко бързо се движим. От Девън хванахме стария път през Дартмур и си направихме пикник на върха на една скала, от която имаше гледка във всички посоки, а наблизо видяхме дръгливи понита, които бяха много доволни, че могат да изядат останките от сандвичите ни.

Хотелът сякаш не е от този свят. Никога досега не съм отсядала в хотел и не мисля, че и Пенелопе е отсядала, така че е ново преживяване за всички ни. Тя непрекъснато ни повтаряше колко удобно и уютно ще бъде, но когато най-накрая навлязохме в алеята (от двете страни, на която растяха хортензии), веднага стана ясно, че сме попаднали в страната на лукса. Отпред бяха паркирани един ролс-ройс и три мерцедеса, а багажът ни бе поет от униформен портиер. Дейнъс все се шегува с багажа ни, защото всичките ни куфари са еднакво очукани и вехти.

Пенелопе обаче приема всичко без никакво усилие. Под „всичко“ имам предвид страшно дебели килими, басейни, джакузита, бани за всеки, телевизори до леглата, огромни купи с пресни плодове и цветя навсякъде. Имаме чисти чаршафи и хавлии всеки ден. Стаите ни са в един и същ коридор и имат съседни балкони с гледка към градините и морето. От време на време излизаме на тях и си говорим. Точно като Ноел Кауърд в „Частен живот“.

Колкото до кухнята, все едно че са те извели на вечеря в най-скъпия лондонски ресторант. Сигурна съм, че ще развия слабост към омарите, стридите, пресните ягоди, гъстата корнуолска сметана, пържолите и филето. Добре, че Дейнъс е с нас, защото той пое грижата за това, какво ще пием с тази превъзходна храна. Изглежда, знае ужасно много за вината, макар че самият той не пие. Не знам защо, както и не знам защо не шофира.

Има толкова много неща да се правят. Тази сутрин слязохме в града и отидохме първо в „Карн Котидж“, където някога е живяла майка ти. Преживяването обаче беше тъжно, защото като толкова много други къщи и тя беше превърната в хотел, а по-голямата част от градината — в паркинг. Но отидохме в онова, което бе останало от градината, и пихме кафе. Но Пенелопе ни разказа какво е било някога, как майка й е обмисляла внимателно къде да засади розите и глициниите, а после ни разказа как е загинала в Лондон при бомбардировка. Не знаех за това. Щях да заплача, но само я прегърнах, защото в очите й заблестяха сълзи, а не знаех какво друго да сторя.

След като излязохме от „Карн Котидж“, се потопихме в самото сърце на града, за да открием художествената галерия и да видим „Търсачите на миди“. Галерията не е голяма, но е много красива. Стените й са варосани и се открива гледка към града на север. „Търсачите на миди“ заема централно място и изглежда напълно у дома си тук, окъпана в студената ярка светлина на Порткерис, където е била рисувана. Управителката на галерията беше доста възрастна и не мисля, че си спомняше Пенелопе, но със сигурност знаеше коя е, и започна страшно да се суети около нея. Изглежда, не бяха останали много живи от доброто старо време. Освен Дорис, разбира се. Двете ще се видят утре следобед и ще пият чай. Пенелопе очаква с нетърпение срещата и много се вълнува. А в неделя ще си направим пикник на скалите при Пенджизал. Хотелът осигурява храна за пикниците в красиви картонени кутии, в които има истински вилици и лъжици, но Пенелопе не смята това за истински пикник, затова ще спрем някъде и ще купим хляб, масло, домати, пресни плодове и бутилка вино. Ако е толкова топло, колкото е днес, двамата с Дейнъс ще поплуваме.

А в понеделник двамата с Дейнъс ще отидем до южното крайбрежие — до Манакан, където един познат на Дейнъс — Евърард Ашли, има разсадник. Двамата са учили заедно в селскостопанския институт и той иска да види разсадника му и може би да получи някой и друг съвет. Защото иска да се занимава точно с това в бъдеще, макар да е трудно, защото човек има нужда от доста капитал за подобно начинание — нещо, с което той не разполага. Но няма значение, винаги е добре да получиш съвет, а и ще е забавно да видим и другата страна на това вълшебно графство.

От писмото ми сигурно ти е станало ясно, че съм много щастлива. Нямаше да повярвам, че толкова скоро след смъртта на Козмо ще бъда отново щастлива. Надявам се това да не е грешно. Не мисля, че е, чувствам, че всичко е, както трябва.

Благодаря ти за всичко. За това, че бе така безкрайно мила и търпелива и че ми уреди престоя в „Подмоурс Теч“. Защото иначе нямаше да съм тук с двама души, които обичам най-много на света. И теб, разбира се.

С любов

Антония

Пенелопе трябваше да признае, че децата й — Нанси, Оливия и Ноел, бяха… безумно прави. Порткерис се беше променил във всяко едно отношение. „Карн Котидж“ не беше единствената къща, чиято градина беше пометена от булдозери и имаше табела „Хотел“ над вратата и раирани чадъри на терасите. Хотел „Уайт Кепс“ беше доста разширен и преобразуван в апартаменти, а пътят покрай пристанището, където някога живееха и работеха художниците, се бе превърнал в арена на развлеченията — зали за игри, дискотеки, ресторанти за бързо хранене и магазини за сувенири. В пристанището вече нямаше рибарски лодки. Беше останала само една, а на кея бяха хвърлили котва кораби, които предлагаха разходки и други удоволствия срещу огромни суми, както и скумрия като допълнително изкушение.

Но което бе изненадващо, Порткерис не се беше променил чак толкова много. Сега, през пролетта, градът бе сравнително празен, защото първата вълна туристи щяха да пристигнат едва през юни. Имаха време да се мотаят, както и достатъчно пространство, за да застанат някъде и да наблюдават живота. Нищо не би могло да промени прекрасния син цвят на залива, нито извивката на сушата, нито лабиринта от улици и къщите със стръмните покриви, накацали по хълмовете от самите върхове, та чак до водата. Чайките все още изпълваха небето с крясъка си, въздухът все още миришеше на солен вятър, безстъблена иглика и глицинии, а лабиринтът от тесни и криволичещи улички бе все така озадачаващ.

Пенелопе отиде да види Дорис. Беше й приятно да е сама. Компанията на Антония и Дейнъс бе очарователна, но самотата също беше приятна. На слънчевата светлина в топлия следобед тя прекоси благоуханната градина на хотела, излезе на пътя над плажа, мина покрай терасите на викторианските къщи и слезе в града.

Потърси цветарския магазин. Но сега там имаше магазин за дрехи, и то такива, каквито купуваха туристите, полудели от желание да похарчат парите си — розови потничета от ластична материя, огромни тениски с изображения на поп звезди, прилепнали по бедрата дънки, които причиняват болка само като ги погледнеш. Най-после откри цветарски магазин в едно закътано ъгълче, където преди толкова много години стар обущар с кожена престилка слагаше подметки на обувките им и им вземаше по три пенса за свършената работа. Влезе и купи огромен букет за Дорис. Не анемонии или нарциси, а по-екзотични цветя. Карамфили, ириси, лалета и фрезии, увити в светлосиня хартия. Малко по-нататък по улицата откри малък магазин, където купи бутилка от известното уиски „Граус“ за Ърни. Натоварена с покупките, продължи нататък и навлезе в старата част на града, където улиците бяха толкова тесни, че нямаше място за тротоари, а къщите с варосани стени бяха скупчени и от двете им страни и стръмните стъпала от гранит водеха до ярко боядисаните им входни врати.

Къщата на семейство Пенбърт се намираше в самото сърце на този лабиринт. Тук Ърни беше живял с майка си и баща си, по тези улици Дорис, Пенелопе и Нанси бяха вървели в зимните следобеди по време на войната, за да се отбият при старата госпожа Пенбърт, която ги гощаваше с торта и силен чай, който наливаше от розов чайник.

Сега, докато си спомняше, Пенелопе се зачуди защо ли й бе необходимо толкова необичайно дълго време, за да разбере, че Ърни, срамежлив и мълчалив, ухажваше Дорис. Беше пестелив на думи, почти не говореше, но работеше за десетима. Бяха започнали да приемат присъствието му в „Карн Котидж“ за даденост. „О, Ърни ще го свърши“, казваха, когато изникнеше нещо наистина ужасно, като например да се заколи кокошка или да се почистят водосточните тръби. И той винаги свършваше работата. Никой не мислеше за него като за добра партия, той беше просто член на семейството, не искаше никога нищо, никога не се оплакваше и винаги беше в добро настроение.

Едва през есента на 1944-та той най-после изплю камъчето. Една сутрин Пенелопе влезе в кухнята на „Карн Котидж“ и завари Дорис и Ърни да пият чай. Седяха на кухненската маса, а в средата й бе поставена синьо-бяла ниска ваза, пълна с далии.

Тя огледа сцената.

— Ърни, не знаех, че си тук…

Той се смути.

— Само се отбих — бутна настрани чашата и чинийката си и се изправи.

Тя погледна цветята. В „Карн Котидж“ вече не растяха далии, защото изискваха много работа.

— Откъде се взеха?

Ърни побутна назад кепето си и се почеса по главата:

— Татко ги отглежда на земята, която му е дадена за частно ползване. Донесох малко за… за вас.

— Никога не съм виждала такива великолепни далии. Огромни са.

— Да — Ърни намести отново кепето си и размърда крака. — Има дърва за цепене.

И тръгна към вратата.

Дорис каза:

— Благодаря за цветята.

Той се обърна и кимна:

— Чаят беше много хубав.

И излезе. След малко откъм задния двор долетяха звуците, характерни за цепенето на дърва. Пенелопе седна на масата. Погледна цветята. Погледна Дорис, но Дорис не срещна погледа й. Пенелопе каза:

— Имам странното чувство, че прекъснах нещо.

— Какво например?

— Не знам. Ти ще ми кажеш.

— Нямам какво да ти кажа.

— Не е донесъл тези цветя за нас, нали? Донесъл ги е за теб.

Дорис отметна глава назад.

— Има ли някакво значение за кого ги е донесъл?

Точно тогава Пенелопе най-после прозря истината и се запита защо не се бе досетила по-рано.

— Дорис, мисля, че Ърни те ухажва.

Дорис бе възмутена.

— Ърни Пенбърт? Едва ли.

Пенелопе обаче отказваше да я разубеждават.

— Казал ли ти е въобще нещо?

— Той не говори много, нали знаеш?

— Но въпреки това го харесваш?

— У него няма нищо, което човек би могъл да не хареса.

Поведението й бе прекалено рязко, за да бъде убедително. Нещо ставаше.

— Той те ухажва.

— Ухажва ли? — Дорис скочи на крака и раздигна чашите и чинийките, като тракаше силно. — Той не знае как да ухажва дори муха — остави порцелановите чаши и чинийки в мивката и пусна водата. — Освен това — добави по-високо, за да надвика водата — той е толкова смешен.

— Никога няма да намериш по-мил…

— Нямам намерение да свърша дните си с мъж, който е по-нисък от мен.

— Нямаш причина да бъдеш толкова надменна само защото не е втори Гари Купър. А аз мисля, че външността му е приятна. Харесват ми черната му коса и много тъмните му очи.

Дорис спря водата, обърна се, облегна се на мивката и скръсти ръце.

— Но той никога нищо не казва, нали?

— Тъй като ти говориш непрекъснато, той едва успява да вмъкне нещо. Но действията са по-красноречиви от думите. Виж го само, донесъл ти е цветя — замисли се. — И никога не престава да прави нещо за теб. Поправя ти въжетата за простиране, носи ти храна, която заделя от магазина на баща си.

— И какво от това? — Дорис смръщи подозрително вежди. — Опитваш се да ме омъжиш за Ърни Пенбърт? Опитваш се да се отървеш от мен или какво?

— Просто мисля за бъдещото ти щастие — каза лицемерно Пенелопе.

— Изобщо не е така. Е, можеш да помислиш отново. В деня, в който умря Софи, се заклех да не мръдна от тук, докато тази проклета война не свърши. А когато загина и Ричард… Е, това ме направи по-твърда от всякога. Не знам какво ще правиш ти… дали ще се върнеш при Амброуз или не, но войната скоро ще свърши и ще трябва да решиш, а аз ще съм тук, за да ти помогна, независимо какво ще решиш. А ако се върнеш при него, кой ще се грижи за баща ти? Още сега ще ти кажа. Аз. Така че нека повече не говорим за Ърни Пенбърт, а?

Тя спази обещанието си. Не искаше да се омъжи за Ърни, защото не искаше да остави баща й сам. Едва след смъртта на стареца се почувства свободна да помисли за себе си, синовете си и собственото си бъдеще. И взе решение. След два месеца стана госпожа Ърни Пенбърт и напусна „Карн Котидж“ завинаги. Бащата на Ърни също бе умрял наскоро, старата госпожа Пенбърт се изнесе от къщата и отиде да живее при сестра си, така че Дорис и Ърни живееха сами. Ърни пое магазина за плодове и зеленчуци, грижеше се за синовете на Дорис, но двамата нямаха деца.

А сега… Пенелопе спря, огледа се и се опита да възстанови равномерното си дишане. Беше почти стигнала. Северният плаж бе съвсем близо. Усети как вятърът се усили, долови соления му мирис. Зави на последния ъгъл и заслиза по стръмния хълм, в чието подножие се гушеше бяла къщичка — бе навътре от улицата, с павиран двор отпред. Прането плющеше на вятъра, навсякъде имаше саксии и сандъчета, пълни с нарциси и минзухари, зюмбюли и увивни растения. Входната врата бе боядисана в бяло. Пенелопе прекоси павирания двор, като се наведе, за да мине под прането, и вдигна юмрук, за да почука на вратата. Но в този момент тя се отвори и на прага застана Дорис.

Дорис. Елегантна, хубава и синеока, такава, каквато си бе винаги — нито по-слаба, нито по-пълна. Косата й бе сребристобяла, къса и къдрава, по лицето й се виждаха бръчки, разбира се, но усмивката й бе все същата, както и гласът й:

— Чаках те. Гледах през прозореца в кухнята — сякаш бе пристигнала в онзи същия ден, в който се бе върнала от „Хекни“. — Защо се забави толкова? От четирийсет години чакам тази среща.

Дорис. С червило и обеци и червена жилетка над набраната бяла блуза:

— О, за бога, не стой на прага, влизай.

Пенелопе влезе и се озова направо в малката кухня. Остави цветята и уискито на масата, а Дорис затвори вратата. Обърна се. Двете стояха с лице една към друга и се усмихваха като идиоти, изгубили дар слово. После усмивките им преминаха в смях, прегърнаха се и се стиснаха здраво като ученички, които са били разделени дълго време.

Като продължаваха да се смеят и все още неспособни да проговорят, се разделиха. Първа проговори Дорис:

— Не мога да повярвам, Пенелопе. Мислех си, че може да не те позная. Но ти си все така висока, дългокрака и красива. Така се страхувах, че ще бъдеш различна, но не си.

— Разбира се, че съм различна. Косата ми е посивяла, стара съм.

— Ако ти си посивяла и стара, то аз съм с единия крак в гроба. Наближавам седемдесет. Ърни ми го припомня всеки път, когато мисля прекалено много за външността си.

— Къде е той?

— Реши, че ще искаме да сме сами за малко. Не може да понася сантименталности. Отиде на мястото, което обработва за частно ползване. Само то го спасява, откакто се пенсионира. Казвах му аз, че ако не се занимава с моркови и ряпа, ще страда от синдрома на пенсионерите — и тя се засмя със стария шумен и весел смях.

— Донесох ти цветя.

— О, красиви са. Не трябваше… Виж, аз ще ги сложа във ваза, а ти отиди в дневната и се настани удобно. Сложила съм чайника, така че скоро ще пием чай…

Дневната беше до кухнята, вратата беше отворена. Като мина през вратата, все едно че се озова в миналото. Стаята беше уютна и пълна с вещи, точно такава, каквато Пенелопе я помнеше от времето на старата госпожа Пенбърт. Нейните стари съкровища бяха все още по местата си. Видя красивия порцеланов сервиз в шкафа със стъклената витрина, двете порцеланови кучета — порода стафордшир, от двете страни на камината, изтърбушените дивани и фотьойли с дантелените покривки. Но имаше и промени. Огромният телевизор беше съвсем нов, както и басмените завеси с ярки мотиви, а над камината, където някога гордо висеше черно-бяла снимка на брата на госпожа Пенбърт като войник, загинал в Първата световна война, сега се виждаше портретът на Софи, рисуван от Шарл Рейние. Пенелопе го беше подарила на Дорис след погребението на Лорънс Стърн.

— Не можеш да ми го дадеш — беше казала Дорис.

— Защо?

— Но това е портретът на майка ти.

— Искам да го имаш.

— Но защо аз?

— Защото обичаше Софи не по-малко от нас. Обичаше и татко и се грижеше за него вместо мен. Никоя дъщеря не би могла да направи повече.

— Прекалено си добра. Прекалено много е…

— Не е достатъчно! Но само това мога да ти дам.

Сега стоеше насред стаята и гледаше портрета, който след четирийсет години не беше загубил нищо от красотата, чара и веселостта си. Софи на двайсет и пет, с леко извитите нагоре очи, омагьосващата усмивка и късата като на гамен коса и с копринен яркочервен шал с ресни, наметнат небрежно върху раменете.

— Радваш ли се да го видиш отново? — запита Дорис.

Пенелопе се обърна и видя Дорис да влиза в ръка с вазата с цветя, която внимателно постави в средата на масата.

— Да. Забравила съм колко очарователен е.

— Обзалагам се, искала си да не се разделям с него.

— Не. Просто се радвам да го видя отново.

— Придава класа на това място, нали? Толкова много хора са му се възхищавали. Дори ми предложиха цяло състояние за него, но не исках да го продам. Не бих се разделила с тази картина дори за всичкия чай на света. Хайде, ела да се настаним удобно и да си побъбрим, преди да се е върнал старият Ърни. Искаше ми се да ми погостуваш, колко много те каних! Наистина ли си отседнала в „Сендс“? С всичките онези милионери? Какво се е случило? Да не си спечелила от лотарията?

Пенелопе обясни как се бяха променили обстоятелствата при нея. Разказа на Дорис за постепенното и чудотворно превръщане на картините на Лорънс Стърн в ценности, за Рой Брукнър и за предложението на американския милионер за двете незавършени платна.

Дорис онемя:

— 100 000 за онези две малки картини? Не съм чувала подобно нещо. О, Пенелопе, радвам се за теб.

— Подарих „Търсачите на миди“ на художествената галерия в Порткерис.

— Знам. Прочетох за това в местния вестник, а после двамата с Ърни отидохме и се уверихме със собствените си очи. Стори ми се странно да видя картината там. Имам толкова много спомени, свързани с нея. Но няма ли да ти липсва?

— Малко, предполагам. Но животът трябва да продължи. Всички остаряваме. Време е да сложим нещата си в ред.

— Можеш да го кажеш отново. И докато говорим за живота и промените в него, какво ще кажеш за Порткерис! Обзалагам се, че не си познала старите места. Никога не знам какво ще направят хората тук, макар че предприемачите дойдоха година-две след войната. Старото кино сега е супермаркет… Предполагам, че си забелязала. Ателието на баща ти беше съборено и на негово място построиха блок с апартаменти за почиващи, от които се разкрива гледка към северния плаж. Имаше и няколко години, в които тук идваха хипита — страшна атракция са, да знаеш. Спяха на плажа и ходеха по малка нужда, където сварят. Беше отвратително.

Пенелопе се засмя.

— Старият „Уайт Кепс“ също е блок с апартаменти. Колкото до „Карн Котидж“…

— Не ти ли се доплака? Прекрасната градина на майка ти. Трябваше да ти пиша и да те предупредя за промените.

— Радвам се, че не си го направила. Както и да е, това няма значение. Някак си вече няма значение.

— Предполагам, че няма, когато живееш в лукса на „Сендс“. Помниш ли, когато там беше болницата? Човек не можеше да влезе, освен ако и двата му крака не бяха счупени.

— Дорис, отседнала съм в „Сендс“, а не при теб, не само защото съм богата. А защото доведох със себе си двама млади приятели и знаех, че при теб няма място за всички ни.

— Разбира се. Кои са тези приятели?

— Момичето се казва Антония. Баща й почина наскоро и в момента живее при мен. А младият мъж се казва Дейнъс. Помага ми в градината в Глостършър. Ще се запознаеш с тях. Казаха, че хълмът е прекалено стръмен, за да го изкачва стара жена, като мен, и ще дойдат да ме вземат с колата.

— Това ще бъде хубаво. Но ми се искаше да беше довела Нанси. Бих искала отново да видя моята Нанси. И защо не дойде по-рано в Порткерис? Не можем да запълним четирийсет години само за два часа…

Но поне се опитаха, като едва си поемаха дъх — задаваха въпроси, отговаряха, разказваха си за децата и за внуците.

— Кларк се ожени за едно момиче от Бристъл и има две деца… Ето снимката им над камината. Това е Сандра, а това — Кевин. Тя е такова умно малко момиченце. А това са децата на Роналд… Той живее в Плимът. Тъстът му ръководи фабрика за мебели и взе Рон в бизнеса. Идват през летните ваканции, но се настаняват в малкия хотел по-нагоре по улицата, защото тук няма място за тях. А сега ми разкажи за Нанси. Колко сладка беше някога!

Дойде редът на Пенелопе, но, разбира се, тя беше забравила да вземе снимки. Разказа на Дорис за Мелъни и Рупърт и с големи усилия успя да ги изкара добри деца.

— Живеят близо до теб, нали? Виждаш ли ги?

— Разстоянието е около 20 километра.

— О, прекалено е далеч, нали? Но ти харесва животът в провинцията? По-добре ли се чувстваш там, отколкото в Лондон? Бях ужасена, когато ми писа как Амброуз просто те е изоставил. Какво нещо! Но пък, от друга страна, той винаги си е бил безполезен. Привлекателен, разбира се, но никога никъде не пасваше. Въпреки това да те зареже! Егоистично копеле. Мъжете винаги мислят само за себе си. Казвам го на Ърни всеки път, когато остави мръсните си чорапи на пода в банята.

След като разказаха за семействата и съпрузите си, се отдадоха на спомени. Спомниха си дългите години на войната, която бяха преживели заедно, споделяйки не само мъката, страховете и досадната скука, но и странните и смешни случки, които, като погледнеха сега назад, можеха да бъдат единствено забавни.

Полковник Трабшот, който една вечер, когато гражданите прилежно бяха затъмнили прозорците си, не можа да намери пътя, прекатури се през стената на пристанището и падна в морето. Госпожица Прийди, която изнасяше лекция за Червения кръст пред много и все безразлични дами и накрая сама се оплете в бинтовете. Генерал Уотсън-Грант, който обучаваше членовете на отряда за охрана на училищното игрище, и старият Уили Чъргуин, който бе пробол палеца на големия си крак с щика, та трябваше да го откарат с линейка в болницата.

— И как ходехме на кино — припомняше си Дорис, бършейки си бликналите от смях сълзи. — Помниш ли киното? Ходехме два пъти в седмицата и не пропускахме нито един филм. Помниш ли Чарлз Бойер в „Задръжте зората“? Всички плачеха. Бях изхабила три носни кърпи и все още плачех, когато излязохме.

— Беше прекрасно, нали? Предполагам, че нямаше какво друго да правим. Освен да слушаме предаванията по радиото и господин Чърчил, който ни вдъхваше кураж от време на време.

— Най-добра беше Кармен Миранда. Никога не пропусках филм с Кармен Миранда — Дорис скочи на крака и постави едната си ръка с разперени пръсти на хълбока си. — Ай-ай-ай-ай-ай, много те обичам. Ай-ай-ай-ай-ай, мисля, че си стрррахотен…

Вратата се затръшна и влезе Ърни. Дорис намери това прекъсване за дори по-смешно от собственото си изпълнение, падна по гръб на дивана от смях и остана така, неспособна да помръдне.

Смутен, Ърни гледаше ту едната, ту другата.

— Какво ви става на вас двете?

Осъзнала, че Дорис няма да може да отговори на въпроса, Пенелопе стана и отиде да го поздрави.

— О, Ърни… — избърса очите си с длан и потисна смеха си. — Съжалявам. Какви глупачки сме само. Спомняме си разни неща и се смеем. Моля те, прости ни — Ърни изглеждаше по-дребен, а също и доста стар. Черната му коса сега бе снежнобяла. Носеше стар гащеризон, беше събул ботушите си и бе обул пантофи. Дланта му бе загрубяла и мазолеста. Тя така се зарадва на срещата им, че й се искаше да го прегърне, но се въздържа, защото знаеше, че така само ще го смути още повече. — Как си? Чудесно, че мога отново да те видя.

— Аз също се радвам — стиснаха си тържествено ръцете. Погледът му се спря отново на съпругата му, която се бе изправила и издухала носа си и, общо взето, отново се владееше. — Като чух целия този шум, се учудих какво ли става. Пихте чай, нали?

— Не. Нямахме време. Толкова много си говорихме.

— Водата в чайника сигурно е извряла. Напълних го, като излязох.

— О, господи, съжалявам. Забравих — Дорис стана. — Ще отида да приготвя чай. Пенелопе ти е донесла бутилка уиски, Ърни.

— Прекрасно. Много ти благодаря — отметна маншета на гащеризона си и погледна огромния си часовник. — Пет и половина — вдигна поглед. В очите му блестеше така рядкото за него весело пламъче. — Защо да не пропуснем чая и да пием направо уиски?

— Ърни Пенбърт! Ти, стар дяволе! Какво предложение!

— Мисля — каза Пенелопе твърдо, — че предложението е много добро. Все пак не сме се виждали цели четирийсет години. Ако не празнуваме сега, то кога?

Така срещата им се превърна в нещо като тържество. Уискито развърза езика дори на Ърни и тримата можеха да останат до късно през нощта, ако не бяха дошли Дейнъс и Антония. Пенелопе бе изгубила всякакво чувство за време и звънването на вратата я изненада също толкова, колкото и Дорис и Ърни.

— Кой може да е? — попита Дорис разгневена.

Пенелопе погледна часовника си.

— Господи, шест часа е! Нямах представа, че е толкова късно. Вероятно са Дейнъс и Антония, които са дошли да ме вземат…

— Времето лети, когато човек се забавлява — отбеляза Дорис и отиде да отвори вратата. Чуха я да казва: — Заповядайте, тя е готова. Малко е пийнала, като всички нас, но не е нещо, за което да бъдем укорявани.

Пенелопе побърза да изпие питието си и да остави празната чаша на масата, за да не си помислят, че са прекъснали нещо. След това всички отидоха в малката стая, Ърни стана и всички бяха представени един на друг. Ърни отиде в кухнята и се върна с още две чаши.

Дейнъс се почеса по тила и се огледа. В очите му светеха весели пламъчета.

— Мислех, че ще пиете чай.

— О, чай! — в гласа на Дорис прозвуча презрителна нотка. — Забравихме за чая. Разговаряхме и се смяхме толкова много, че съвсем забравихме за чая.

Антония каза:

— Каква прекрасна стая. Такива къщи обичам най-много. И малкият двор, пълен с цветя.

— Това е градината ми или поне аз я наричам така. Щеше да е хубаво да имам истинска градина, но както винаги казвам, човек не може да има всичко.

Погледът на Антония се спря върху портрета на Софи.

— Кое е момичето от картината?

— Тази ли? Ами майката на Пенелопе. Не виждате ли приликата?

— Красива е!

— О, да, красива беше. Нямаше друга като нея. Французойка… Нали Пенелопе? Звучеше много секси. Говореше с лек акцент, а когато беше ядосана… Е, ако можеше да я чуете как ругаеше като съпруга на рибар.

— Изглежда толкова млада.

— О, да, млада беше. Много по-млада от бащата на Пенелопе. Двете бяхте като сестри, нали, Пенелопе?

Ърни прочисти шумно гърлото си, за да привлече вниманието, и попита Дейнъс:

— Искаш ли питие?

Дейнъс се усмихна и поклати отрицателно глава.

— Много мило от твоя страна и се надявам да не ме помислиш за неучтив, но не пия.

За пръв път в живота си Ърни доби наистина озадачен вид:

— Болен ли си?

— Не. Не съм болен. Просто не пия.

Ърни беше очевидно смутен. Обърна се без особена надежда към Антония:

— Предполагам, че ти също не искаш?

Тя се усмихна:

— Не. Благодаря. Аз също не съм неучтива, но трябва да шофирам нагоре по хълма и да успея да премина през всичките тези стръмни и тесни улички. По-добре да не пия.

Ърни поклати тъжно глава и сложи обратно капачката. Партито бе приключило. Време беше да тръгва. Пенелопе се изправи, приглади полата си и провери дали фибите й са на мястото си.

— Не тръгвате, нали? — Дорис не искаше да ги пусне.

— Трябва да вървим, Дорис, макар никак да не ми се иска. Останах тук достатъчно дълго.

— Къде оставихте колата? — попита Ърни Дейнъс.

— Горе на хълма — отговори Дейнъс. — Не открихме друго място. Навсякъде беше оградено с двойна жълта линия.

— Ужасно, нали? Правила навсякъде. По-добре да дойда с вас, за да ви помогна да я обърнете. Няма много място там и не бихте искали да започнете спор с някоя гранитна скала, нали?

Дейнъс прие помощта му с благодарност. Ърни сложи кепето на главата си и обу ботушите си. Дейнъс и Антония се сбогуваха с Дорис, която каза:

— Радвам се, че се запознахме.

Тримата излязоха, за да вземат волвото. Дорис и Пенелопе останаха отново сами. Но смехът, кой знае защо, си беше отишъл. Между тях се настани мълчанието, сякаш, след като толкова много бяха говорили, вече си бяха казали всичко. Пенелопе усети погледа на Дорис, обърна глава и срещна твърдо очите й.

— Къде го намери? — попита я Дорис.

— Дейнъс ли? — опитваше се да говори безгрижно. — Казах ти. Работи за мен. Той е моят градинар.

— Градинар от висшата класа.

— Да.

— Прилича на Ричард.

— Да — името бе произнесено на глас. Тя каза: — Осъзнаваш ли, че Ричард бе единственият, когото не споменахме цял следобед. Спомнихме си за всички други, но не и за него.

— Нямаше смисъл. Произнесох името му само защото този млад човек прилича толкова много на него.

— Знам. Приликата ме порази още щом го видях. Трябваше ми известно време, за да свикна.

— А има ли нещо общо с Ричард?

— Не. Не мисля. Той е от Шотландия. Приликата е просто необичайно съвпадение.

— Затова ли си така привързана към него?

— О, Дорис, от устата ти това звучи така, сякаш съм окаяна старица, която води жиголо със себе си.

— Очарователен е, нали?

— Много го харесвам. Заради външния му вид и характера му. Той е благороден. Добра компания. И ме кара да се смея.

— Да го доведеш тук… в Порткерис… Дорис хвърли тревожен поглед на приятелката си. — Не се опитваш да съживиш старите спомени, нали?

— Не. Помолих децата да дойдат с мен. Всяко едно поотделно, но никой не пожела. Дори Нанси. Не исках да ти го казвам, но ето че се наложи. Дейнъс и Антония дойдоха вместо тях.

Дорис не коментира това. Известно време мълчаха, всяка заета със собствените си мисли. После Дорис каза:

— Не разбирам. Ричард беше убит така… жестоко. Винаги ми е било трудно да простя на Бог, че позволи този мъж да бъде убит. Ако въобще на света имаше човек, който трябваше да живее… Никога няма да забравя деня, в който научихме. Това бе едно от най-лошите неща, които се случиха по време на войната. И не мога да спра да мисля за това, че когато умря, той взе със себе си и част от теб, но в замяна не ти остави частица от себе си.

— Напротив, остави ми.

— Но нищо, което да можеш да докоснеш, да почувстваш или да задържиш. Щеше да е по-добре, ако имаше дете от него. Така щеше да имаш извинение да не се върнеш при Амброуз. Ти, Нанси и бебето щяхте да живеете добре и сами.

— Често съм мислила за това. Изобщо не вземах предпазни мерки с Ричард, но просто не забременях. Оливия беше моето утешение. Тя бе първото ми дете след войната и да, беше дете на Амброуз, но по някаква причина винаги е била специална за мен — продължи, подбирайки внимателно думите си. Призна пред Дорис нещо, което едва признаваше пред себе си и със сигурност нямаше да признае пред никого другиго. — Чувствах се така, сякаш някаква физическа част от Ричард беше останала с мен. Запазена като деликатесна храна във фризер. И когато се роди Оливия, някакъв атом, някаква частица, някаква клетка от Ричард стана чрез мен частица и от нея.

— Но тя не е негово дете.

Пенелопе се усмихна и поклати глава.

— Не.

— Но си я усещала като негово дете.

— Да.

— Мога да те разбера.

— Знаех, че ще разбереш. Затова и ти казах. Ще разбереш и когато ти кажа, че се радвам, дето татковото ателие е съборено и на негово място е издигнат блок, че си е отишло завинаги. Сега знам, че съм достатъчно силна да се справя с почти всичко, но не мисля, че някога ще съм достатъчно силна да се върна там.

— Да. Мога да разбера и това.

— Има и още нещо. Като се върнах да живея в Лондон, се свързах с майка му.

— Питах се дали не си го направила.

— Трябваше ми много време, за да събера кураж, но накрая й се обадих по телефона. Обядвахме заедно. Беше изпитание и за двете ни. Тя беше очарователна и дружелюбна, но нямаше за какво да си говорим, освен за Ричард, и накрая осъзнах, че това е прекалено много за нея. След това повече не я видях. Ако бях омъжена за Ричард, можеше да я утеша или поне да я успокоя. А така като че ли само допринесох за трагедията й.

Дорис не каза нищо. Чуха двигателя на волвото, което приближаваше предпазливо по стръмните и тесни улици. Пенелопе се наведе и взе дамската си чанта.

— Това е колата. Време е да тръгвам.

Прекосиха заедно кухнята и излязоха на слънчевата светлина в малкия двор. Прегърнаха се и се целунаха. В очите на Дорис имаше сълзи.

— Довиждане, Дорис, мила. И ти благодаря за всичко.

Дорис избърса глупавите сълзи с длан.

— Ела отново, и то скоро — каза. — Не чакай още четирийсет години, защото тогава сигурно ще храним маргаритките.

— Следващата година. Догодина ще дойда сама и ще отседна при теб и Ърни.

— Как ще си прекараме само!

Колата се появи и спря отстрани до тротоара. Ърни слезе от нея и отвори вратата. Приличаше на портиер, докато стоеше там, държейки вратата и чакайки Пенелопе да се качи.

— Довиждане, Дорис — обърна се, но Дорис не беше свършила с нея.

— Пенелопе!

Тя се обърна.

— Да?

— Ако той е Ричард, коя трябва да е Антония?

Дорис не беше глупачка. Пенелопе се усмихна:

— Аз самата?

— За първи път дойдох тук на седем години. Беше специален случай, защото татко беше купил автомобил. Преди това нямахме кола и това бе първото ни пътуване. То бе първото от много пътувания, но го помня най-добре, защото бях много учудена, че татко може да запали двигателя и да шофира.

Тримата се бяха изкачили на скалите Пенджизал високо над синия Атлантик. Разположиха се в тревиста падинка, заслонена от вятъра от извисяващите се, покрити с мъх огромни камъни.

Цялата земя бе покрита с безстъблена иглика и нежни светлосини заешки уши. Небето бе безоблачно, въздухът — изпълнен с грохота на вълните и крясъка на морските птици. Бе пладне, а априлският ден беше толкова топъл, сякаш лятото бе в разгара си. Лежаха върху новата рогозка, а кошницата с обяда бяха сложили на сянка.

— Какъв беше автомобилът? — Дейнъс лежеше, подпрял се на лакът. Беше съблякъл пуловера си и навил ръкавите на ризата си. Мускулестите му ръце бяха загорели, а лицето му, обърнато нагоре към нея, излъчваше веселие и интерес.

— Бентли с резервоар четири и половина галона — отговори тя. — Беше доста старо, но той не можеше да си позволи нов автомобил. Този се превърна в гордостта на сърцето му.

— Прекрасно. Имаше ли кожени каиши, които да придържат капака?

— Да, точно така. Имаше и гюрук, който се сваляше много трудно, затова го вдигахме само при дъжд.

— Такъв автомобил ще струва цяло състояние в наши дни. Какво стана с него?

— Когато татко умря, го подарих на господин Грабни. Не можах да измисля какво друго да нравя с него. А той винаги бе така мил с мен, държа го в гаража си през цялата война и не ни взе никакъв наем. А в извънредно важен момент от моя живот… наистина много важен, ми намери на черния пазар бензин. Така и не успях да му се отблагодаря.

— Защо не го задържа?

— Не можех да си позволя да поддържам кола в Лондон, а и нямах нужда. Ходех навсякъде пеш, бутах детска количка и пазарувах. Амброуз побесня, когато научи, че съм подарила бентлито. Първо за него попита, когато се върнах от погребението на татко. След това се сърди цяла седмица.

Дейнъс прояви съчувствие:

— Не съм сигурен, че мога да го обвиня.

— Не. Бедният. Вероятно е бил ужасно разочарован.

Пенелопе седна и надникна над ръба на скалата, за да види колко се е отдръпнал отливът. Водата бе спаднала, но все още не се беше отдръпнала напълно. Когато това се случеше, басейнът под скалата щеше да се разкрие — както бе обещала на Дейнъс и Антония, подобен на огромен син скъпоценен камък, блестейки на слънчевата светлина. Беше идеален за гмуркане и плуване.

— Още половин час — отсъди тя. — И ще може да се изкъпете.

Облегна се отново на лакти назад и кръстоса крака. Беше със старата си дънкова пола, с памучна блуза и с новите си маратонки, а на главата й се мъдреше старата сламена градинска шапка. Слънцето бе така жарко, че бе благодарна за сянката под нея. До нея Антония, която дотогава лежеше със затворени очи, сега се размърда, обърна се по корем и положи буза на кръстосаните си ръце.

— Разкажи ни още нещо, Пенелопе. Често ли идвахте тук?

— Не. Пътуването беше дълго и уморително, а и пътят от фермата, където оставяхме колата, до тук бе дълъг. По онова време нямаше пътечка през скалите и трябваше да вървим през прещип и къпини. А и трябваше да сме сигурни, че приливът не е придошъл, за да можем със Софи да поплуваме.

— Баща ти не плуваше ли?

— Не. Казваше, че е прекалено стар. Нахлупил ниско широкополата си шапка, седеше тук на сгъваемото столче пред триножника и рисуваше. Отваряше бутилка вино, пълнеше си чаша, палеше пура и въобще гледаше да му е удобно.

— А през зимата? Идвахте ли тук през зимата?

— Никога. Зимите прекарвахме в Лондон. Париж, Флоренция, Порткерис и „Карн Котидж“ принадлежаха на лятото.

— Идеално.

— Не по-малко идеално от божествената къща на баща ти в Ибиса.

— Предполагам. Всичко е относително, нали? — Антония се обърна на една страна и подпря брадичка на ръката си. — А ти, Дейнъс? Къде прекарваше лятото?

— Надявах се, че никой няма да ми зададе този въпрос.

— О, хайде, кажи ни.

— В Северен Беруик. Родителите ми наемаха там всяко лято къща. Играеха голф, а ние тримата — аз, сестра ми и брат ми — седяхме на плажа с гувернантката и строяхме пясъчни замъци под поривите на студения вятър.

Пенелопе смръщи вежди:

— Брат ти ли? Не знаех, че имаш брат. Мислех, че сте само двамата със сестра ти.

— Да, имах брат. Йън. Беше най-големият. Умря от менингит на четиринайсет.

— О, мили боже, каква трагедия!

— Да. Трагедия си беше. Родителите ми така и не го преживяха. Той беше златното момче — умен и привлекателен. Удаваха му се всякакви игри и въобще беше детето, за което всички родители мечтаят. За мен той бе нещо като бог, защото знаеше как се прави всичко. Когато порасна достатъчно, започна да играе голф. Сестра ми — също. Но аз бях безнадежден, а и голфът не ме интересуваше особено. Излизах сам с велосипеда си и търсех птици. Това ми беше много по-забавно, отколкото да се боря с трудностите на голфа.

— Северен Беруик не ми се струва много хубаво място — отбеляза Антония. — Никога ли не ходеше другаде?

Дейнъс се засмя.

— Ходех, разбира се. Родителите на най-добрия ми приятел в училище — Роди Макри, имаха малък земеделски имот в Северен Съдърланд, близо до Танг. Баща му имаше разрешително за риболов в Нейвър и ме учеше как да хвърлям въдица. Когато пораснах, прекарвах повечето ваканции с тях.

— Какво е малък земеделски имот? — попита Антония.

— Каменна фермерска къща само с две стаи. Без водопровод, без електричество, без телефон. Накрая на света, в пустошта. Беше страхотно.

Настана мълчание. На Пенелопе й хрумна, че едва за втори път чува Дейнъс да говори за себе си. Натъжи се. Вероятно е била истинска травма за него да изгуби брат си в такава крехка възраст. Но да чувства, че никога не би могъл да се мери с него, бе още по-лошо. Зачака с мисълта, че след като бе разчупил леда и бе започнал да им се доверява, може би щеше да продължи. Но той мълчеше. Размърда се, протегна се и накрая стана.

— Приливът се отдръпна каза той на Антония. — Басейнчето под скалите ни чака. Достатъчно смела ли си да поплуваме?

Скриха се от погледа й. Бяха слезли от ръба на скалата и поели по опасната пътека надолу, до подножието на скалите. Басейнчето ги чакаше, застинало като стъкло, проблясващо и ослепително синьо. Докато чакаше да се появят отново, Пенелопе се замисли за баща си. Спомни си го с широкополата шапка на главата, триножника, чашата вино, самотата и концентрацията, в които с удоволствие потъваше. Едно от най-големите разочарования в живота й беше това, че не бе наследила таланта му. Тя не беше художник, не можеше дори да рисува, но влиянието му бе изключително силно и бе живяла толкова дълго с него, че, съвсем естествено, виждаше всичко с неговото точно и наблюдателно око. Всичко бе както някога, с изключение на зелената пътечка, отъпкана от много туристи, виеща се сред орловата папрат и следваща извивките на крайбрежието.

Гледаше морето и се чудеше как ли щеше да го нарисува, ако имаше таланта на баща си. Защото то бе синьо, но това синьо се състоеше от хиляди нюанси. Над пясъка и плитчините бе полупрозрачно и зелено като смарагд, но с жилки, сини като аквамарин. Над скалите и водораслите добиваше тъмносиния цвят на индигото. Далеч навътре, където малка рибарска лодка се бореше с вълните, бе наситеносиньо. Вятърът беше слаб, но океанът бе жив и дишаше, надигаше се от вътрешността, образуваше вълни. Слънчевата светлина, която преминаваше през тях, докато се къдреха, за да се разбият, ги превръщаше в движещи се скулптури от зелено стъкло. И всичко това бе потънало в светлина — така уникална и брилянтна, че бе привлякла художниците в Корнуол и бе вдъхнала на френските импресионисти страст да създават.

Съвършената композиция. Липсваха само човешки фигури, които да й придадат правилни пропорции и жизненост. Появиха се. Далеч долу и смалени от разстоянието, Антония и Дейнъс вървяха бавно към скалите и басейнчето. Гледаше ги как напредват. Дейнъс носеше хавлиите. Когато стигнаха до равната скала, която бе надвиснала над водата, ги пусна на земята и отиде до ръба. Протегна се и се гмурна. Вряза се във водата почти без да вдигне пръски. Антония го последва. Чу гласовете им, смеха им. Други гласове, други думи. „Беше хубаво, а нищо наистина хубаво не се губи.“ Гласът на Ричард. „Прилича на Ричард.“

Никога не беше плувала с Ричард, защото тяхното бе любов през зимата на войната, но сега, като гледаше Дейнъс и Антония, тя усети отново и с такава осезаемост, каквато спомените не притежаваха, шока от студената вода. Спомни си радостното вълнение, чувството на задоволство така ясно, все едно тялото й бе още младо и недокоснато от болестите на натрупалите се години. А имаше и други удоволствия, други наслади. Нежното допиране на ръцете, устните, телата. Спокойствието, което идваше след изразходваната страст, радостта да се събудиш от сънени целувки и безпричинен смях…

Отдавна, когато бе още много малка, баща й я бе запознал с очарованието на компаса и острия молив. Научи се да чертае модели, кръгове, венчелистчета и извивки, но нищо не й доставяше по-голямо удоволствие от това да рисува кръг върху чист бял лист. Толкова бе красив, така прецизен. Движението на молива, линията, която се повяваше след него и как, сякаш по магия, завършваше там, откъдето бе започнал.

Кръгът бе общоприетият знак за вечността, за безкрая. Ако животът й беше тази така точно описана крива, то тя усещаше, че двата края скоро ще се съединят. Беше направила пълен кръг и се питаше какво се бе случило с всичките тези години. Този въпрос понякога предизвикваше у нея тревога и я изпълваше с ужасно чувство за прахосничество. Но сега, изглежда, въпросът бе абсолютно несъществен и следователно отговорът, какъвто и да беше, вече не бе от значение.

— Оливия?

— Мами! Каква прекрасна изненада.

— Осъзнах, че не съм ти честитила Великден. Съжалявам и се надявам, че не е прекалено късно. А и не бях сигурна дали ще те намеря. Опасявах се, че може би още не си се прибрала.

— Не. Току-що пристигнах. Бях в „Айл ъв Уайът“.

— У кого беше отседнала?

— У семейство Блейкисън. Помниш ли Шарлът? Водеше рубриката за храната във „Венера“, но напусна, за да създаде семейство.

— Беше ли забавно?

— Беше божествено. Винаги е така, когато съм с тях. Партито беше огромно. А те вършат всичко без никакво видимо усилие.

— Онзи мил американец беше ли с теб?

— Мил американец? О, имаш предвид Ханк. Не, върна се в Щатите.

— Мисля, че наистина е мил и много специален.

— Да, така е. Ще се видим следващия път, когато дойде в Лондон. Но, мами, разкажи ми за себе си. Как е при теб?

— Прекарваме си чудесно. Живеем в лукс.

— Време беше, след всичките тези години… Получих дълго писмо от Антония. Звучи екзалтирано и очевидно е щастлива.

— Двамата с Дейнъс са навън по цял ден. Взеха колата и отидоха на южното крайбрежие, да се видят с някакъв млад човек, който има разсадник. Но вероятно вече са се върнали.

— Как се държи Дейнъс?

— Той се оказа огромен успех.

— Все още ли го харесваш толкова много?

— Да. И дори повече, ако е възможно. Но никога досега не съм познавала толкова сдържан човек. Може би има нещо общо с шотландския му произход.

— Каза ли ти защо не пие и не шофира?

— Не.

— Най-вероятно е излекуван алкохолик.

— Дори да е така, това си е негова работа.

— Кажи ми ти какво прави. Видя ли се с Дорис?

— Разбира се. Тя цъфти. Жива, както винаги. А в събота прекарахме целия ден на скалите Пенджизал. Вчера сутринта изпълнихме дълга си и отидохме на църква.

— Хубава ли беше службата?

— Прекрасна. Църквата в Порткерис е особено красива и, разбира се, беше пълна с цветя, а по пейките нямаше свободно място, музиката и песните бяха изключителни. Епископът и проповедта бяха доста скучни, но музиката компенсираше напълно досадата от поученията му. А накрая всички станахме на крака и изпяхме „За всички светци, които си почиват“. Двете с Антония решихме, че това е един от любимите ни химни.

Оливия се засмя.

— О, мами, и това от твоята уста! Дори не знаех, че имаш любим химн.

— Аз не съм съвсем атеистка, мила. Просто не мога да не бъда малко скептична. А Великден винаги ме смущава с идеята за възкресението и обещанието за задгробен живот. Не мога да повярвам. И макар много да искам да видя Софи и татко отново, има дузини други хора, които никак не искам да видя. И представи си само каква блъсканица е там! Като да си поканен на огромно и скучно парти и да прекараш цялото време в търсене на забавните хора, които наистина искаш да видиш.

— А какво ще кажеш за „Търсачите на миди“? Видя ли я?

— Изглежда прекрасно. Съвсем у дома си. Като че ли е висяла там през целия си живот.

— Не съжаляваш ли, че я подари?

— Нито за миг.

— А какво правиш в момента?

— Изкъпах се, лежа в леглото, чета „И изгрява слънце“ и ти звъннах. След това ще се обадя на Ноел и Нанси, а после ще се облека за вечеря. Тук вечерите са ужасно изискани, а в ресторанта един мъж дори свири на пиано. Точно като в „Савой“.

— Да, ужасно изискано. Какво ще облечеш?

— Кафтана. Малко е поизносен, но нищо.

— Изглеждаш фантастично в него. Кога ще си дойдеш у дома?

— В сряда. Ще бъдем в „Подмоурс Теч“ в сряда вечерта.

— Ще ти се обадя там.

— Обади се, мила моя. Бог да те благослови.

— Дочуване, мамо.

Набра номера на Ноел и изчака секунда-две, заслушана в звъна на телефона, но не вдигнаха. Остави слушалката. Вероятно беше някъде в провинцията за един от дългите си уикенди. Взе пак слушалката и набра Нанси.

— Старият дом на викария.

— Джордж?

— Да.

— На телефона е Пенелопе. Христос воскресе!

— Воистина воскресе — отговори Джордж. И не каза нищо повече.

— Нанси там ли е?

— Да. Искаш ли да говориш с нея?

Защо иначе ще се обаждам, глупчо?

— Ако може.

— Почакай, ще я викна.

Тя зачака. Беше й приятно да лежи така, затоплена и отпусната, подпряна на огромните възглавници, но на Нанси й трябваше толкова много време да стигне до телефона, че я обхвана нетърпение.

Какво ли правеше това момиче? За да убие времето, взе книгата и дори прочете един-два пасажа, преди най-после да чуе:

— Ало.

Остави книгата.

— Нанси, къде беше? В дъното на градината?

— Не.

— Добре ли прекарахте на Великден?

— Да, благодаря.

— Какво правихте?

— Нищо особено.

— Имахте ли гости?

— Не.

Гласът й бе скован. Това бе Нанси в най-отвратителното й настроение, силно обидена. Какво ли се е случило пък сега?

— Какво има, Нанси? Какво не е наред?

— Защо мислиш, че има нещо? И какво би могло да не е наред?

— Нямам представа, но очевидно нещо не е наред.

Мълчание.

— Нанси, най-добре ми кажи.

— Просто се чувствам малко… наранена и разтревожена. Това е всичко.

— За какво?

— За какво!? Питаш, сякаш не знаеш прекрасно защо.

— Нямаше да те питам, ако знаех.

— Нямаше ли да си наранена, ако беше на мое място? Не съм те чувала от седмици. Нищо. А после, като звъннах в „Подмоурс Теч“, за да ви поканя двете с Антония да прекарате Великден с нас, разбрах, че си заминала за Корнуол с нея и с градинаря, и то без да кажеш нито дума на Джордж и на мен.

Значи това било.

— Да ти кажа честно, Нанси, не мислех, че те интересува.

— Не в това е проблемът. Става въпрос за загриженост. Да заминеш просто така, без да кажеш дума на някого… Всичко би могло да се случи и нямаше да знаем къде си.

— Оливия знаеше.

— О, Оливия. Да, разбира се, тя знаеше и беше много доволна, че може да ме осветли по въпроса. Учудва ме това, че намираш за необходимо да споделяш с нея какво си намислила, а на мен не казваш нито дума — беше вече в пълната си стихия. — Научавам всичко от втора ръка, чрез Оливия. Всичко, което правиш. Всичко, което решаваш. Като например наемането на онзи градинар. Приемането на Антония да живее с теб, след като седмици наред изразходвах средства да публикувам обяви във вестниците, че търсим икономка. След това продаде недовършените платна и подари „Търсачите на миди“. Без да се посъветваш с Джордж и с мен. Не мога да те разбера. Все пак аз съм първото ти дете. Ако не ми дължиш нещо друго, можеш поне да зачиташ чувствата ми. А после замина за Корнуол просто така, без да се обадиш, и взе със себе си Антония и градинаря. Двама непознати. А когато ти предложих да вземеш Мелъни и Рупърт, ти отказа дори да обмислиш предложението ми. Собствените ти внуци! Но взе двама непознати. За които никой от нас не знае нищо. Те се възползват от теб, майко. Сигурна съм, че го виждаш. Явно си мислят, че могат да те разиграват, макар да не мога да си представя, че може да бъдеш толкова сляпа. Това боли… необмислено е…

— Нанси…

— … ако си се държала така и с бедния татко, нищо чудно, че те е напуснал. Това е достатъчно, за да накара всеки да се почувства отхвърлен и нежелан. Баба Кийлинг винаги казваше, че си най-безчувствената жена, която е познавала. Двамата с Джордж се опитваме да бъдем отговорни по отношение на теб, но ти не ни улесняваш. Да заминеш така… без да кажеш и дума… да харчиш безразборно пари. Всички знаем какво ще ти струва престоят в „Сендс“… А и да подариш „Търсачите на миди“… след като знаеш колко отчаяно се нуждаем всички от пари…

Натрупаният гняв кипеше. Нанси вече говореше несвързано, изпускайки и последната пара. Пенелопе най-после успя да се вмъкне, прекъсвайки тирадата й.

— Свърши ли? — попита учтиво. Нанси не отговори. — Може ли вече да кажа нещо?

— Щом искаш.

— Звъннах, за да ви честитя празника. Не да се караме. Но щом искаш кавга, ще я получиш. Да, продадох платната, но просто направих това, което двамата с Ноел от месеци ме подтиквахте да направя. Взех за тях 100 000 лири, както Оливия вероятно вече ти е казала, и за първи път в живота си реших да похарча малко за себе си. Знаеше, че имах намерение да дойда в Порткерис, защото те поканих да дойдеш с мен. Поканих и Ноел, и Оливия. Всички вие си намерихте извинение. Нито един от вас не искаше да дойде.

— Майко, обясних ти…

— Извинения — повтори Пенелопе. — Нямах намерение да дойда сама. Исках весела компания, с която да споделя удоволствието. И Антония и Дейнъс дойдоха с мен. Все още не съм си изгубила ума дотолкова, та да не мога да подбирам приятелите си. А колкото до „Търсачите на миди“, картината беше моя. Не го забравяй. Татко ми я даде като сватбен подарък и сега, когато тя виси в художествената галерия на Порткерис, чувствам, че съм му я върнала. На него и на хиляди обикновени хора, които ще могат да я видят и може би така ще познаят някаква част от утехата и удоволствието, които тя винаги ми е давала.

— Нямаш представа, колко струва.

— Имам по-добра представа от теб. Ти живя с „Търсачите на миди“ цял живот, а едва я погледна.

— Нямах предвид това.

— Да, знам, че нямаше.

— Като че ли… — Нанси търсеше думи, с които да изрази чувствата си. — Като че ли наистина искаше да ни нараниш… Като че ли не ни обичаш…

— О, Нанси!

— … и защо винаги споделяш с Оливия, а не с мен.

— Може би защото ти е така трудно да ме разбереш.

— Как мога да те разбера, когато се държиш така странно, никога не ми се доверяваш… отнасяш се с мен като с глупачка… Винаги Оливия. Винаги си обичала Оливия. И когато бяхме деца, пак беше винаги Оливия, толкова умна и толкова забавна. Никога не си се опитвала да ме разбереш… ако не беше баба Кийлинг…

Беше стигнала до точката, когато, завладяна от самосъжаление, беше готова да си спомни всяко отдавна отминало зло, което си въобразяваше, че й е било причинено. Изтощена от разговора, Пенелопе неочаквано осъзна, че не може да слуша повече. Вече бе чула достатъчно и да слуша сега детските приказки на четирийсет и три годишна жена, бе повече, отколкото можеше да понесе. Каза:

— Нанси, мисля, че трябва да прекратим разговора.

— … не знам какво щях да правя без баба Кийлинг. Само нейното присъствие правеше живота ми възможен…

— Дочуване, Нанси.

— … защото ти никога нямаше време за мен… никога нищо не ми даваше…

Пенелопе внимателно върна слушалката на мястото й, прекъсвайки разговора с дъщеря си. Гневният висок глас най-после млъкна. Вятърът влизаше през отворения прозорец и раздвижваше завесите. Както винаги след такива мъчителни преживявания, сърцето й, биейки неравномерно, подскачаше в гърдите й. Протегна ръка към хапчетата, взе две, глътна ги с вода, отпусна се върху меките възглавници и затвори очи. Замисли се дали просто да не се предаде. Чувстваше се изцедена и за миг бе повече от готова да се предаде на изтощението и дори на сълзите. Но не, нямаше да позволи на Нанси да я тревожи. Нямаше да заплаче.

След малко, когато сърцето й вече бе възвърнало нормалния си ритъм, отметна завивките и стана. Носеше тънка нощница, а дългата й коса падаше свободно. Отиде до тоалетката и седна, загледана без особено задоволство в отражението си. След това взе четката за коса и започна да се вчесва с бавни, дълги и успокояващи движения.

„Винаги Оливия. Винаги си обичала Оливия.“

Беше вярно. От мига, в който се роди и погледът й се спря върху нея — мъничко мургаво бебе с нос, прекалено голям за малкото личице, Пенелопе се почувства безкрайно близка с нея. Заради Ричард Оливия беше специална. Но това беше всичко. Никога не я беше обичала повече от Нанси и Ноел. Обичаше всичките си деца. Обичаше ги силно, макар и поради различни причини. И откри, че любовта има своите странни начини да се умножава. Да се удвоява и да се утроява, така че с идването на всяко дете пак да има повече от достатъчно. И Нанси, първородното, беше получила най-много любов, без да я дели с никого. Замисли се за малката Нанси, толкова мила и очарователна, която вървеше несигурно из градината на „Карн Котидж“ на късите си дебели крачета. Преследваше кокошките, буташе количката, която Ърни й беше измайсторил, беше глезена от Дорис и непрекъснато заобиколена от обичливи ръце и усмихнати лица. Какво бе станало с онова малко момиченце? Можеше ли Нанси наистина да няма никакъв спомен за онези щастливи дни на ранното й детство? Беше тъжно, но като че ли наистина беше така.

„Никога нищо не ми даваше.“

Това не беше вярно. Беше дала на Нанси каквото и на останалите си деца. Дом, сигурност, утеха, любов, място, където да води приятелите си, и здрава входна врата, която да я пази от външния свят. Замисли се за огромното мазе на къщата на „Оукли стрийт“, където миришеше на чесън и подправки и беше много топло заради камината и готварската печка. Спомни си ги всичките как чуруликаха като врабчета и колко гладни бяха винаги, как се връщаха по тъмно през зимата от училище, как хвърляха чантите си на пода, сваляха шаловете си и палтата си и сядаха на масата, за да погълнат огромни количества наденички, макарони, рибни пайове, печени филийки с масло, сливови сладкиши и какао. Спомни си онази прекрасна стая на Коледа с мириса на елха и с коледните картички, закачени на дълга червена панделка като пране. Замисли се за летата, когато френските прозорци бяха винаги отворени към градината и сянката на дърветата, а въздухът ухаеше на трева и цветя. Спомни си децата, които непрекъснато играеха в градината и крещяха щастливи. Нанси бе едно от тях.

Беше дала на Нанси всичко това, но не можеше да й даде онова, което Нанси винаги бе искала (Нанси никога не казваше „искам“, винаги казваше „имам нужда“), защото никога нямаше достатъчно пари за материалните неща, за които копнееше. Рокли за тържествени случаи, колички за кукли, пони, училище с пансион, уроци по танци и сезон в Лондон. Голяма и претенциозна сватба беше върхът на нейните амбиции, но бе постигнала тази своя мечта само благодарение на навременната намеса на Доли Кийлинг, която бе уредила и платила цялото това екстравагантно и смущаващо събитие.

Най-после остави четката за коса. Все още бе ядосана на Нанси, но поне малко се бе успокоила. Като оправи външността си, се почувства по-добре, по-силна, контролираща се и способна да взема решения. Протегна ръка към фибите и ги забоде с твърда ръка по местата им.

Половин час по-късно, когато Антония дойде да я потърси, беше пак в леглото. Седеше, подпряна на възглавниците, с книга в скута.

На вратата се почука и Антония извика:

— Пенелопе?

— Влез.

Вратата се отвори и Антония подаде глава.

— Дойдох само да… — влезе и затвори вратата след себе си. — Ти си в леглото! — на лицето й се изписа силна загриженост. — Какво има? Болна ли си?

Пенелопе затвори книгата.

— Не, не съм болна. Само съм малко уморена. И не ми се слиза за вечеря. Съжалявам. Чакахте ли ме?

— Не дълго — Антония седна на ръба на леглото. — Слязохме в бара, но след като ти не дойде, Дейнъс ме изпрати тук да видя какво има.

Антония беше облечена подходящо за вечерта. Носеше тясна черна пола и кремавата сатенена блуза, която двете бяха купили заедно в Челтнъм, препасана с колан. Златисторусата й коса падаше, блестяща и чиста, върху раменете й, а лицето й, чисто и гладко като ябълка, бе съвсем невинно и искрено. Без никакъв грим, ако не се брояха боядисаните й мигли.

— Не си ли гладна? Искаш ли да се обадя на румсървис и да ти поръчам нещо?

— Може би по-късно. Но мога да поръчам и сама.

— Подозирам — обвини я Антония — че си се преуморила, че си вървяла прекалено бързо и много, след като двамата с Дейнъс не бяхме тук, за да се грижим за теб.

— Не, не съм се преуморила. Само се ядосах много.

— Но на какво би могла да се ядосаш тук?

— Обадих се на Нанси, за да й честитя празника, и в отговор бях засипана с обвинения.

— Колко ужасно от нейна страна. И за какво бе всичко?

— О, за всичко. Тя, изглежда, ме мисли за слабоумна. Обвини ме, че съм я пренебрегвала като дете и че се държа екстравагантно на стари години. Че пазя всичко в тайна от нея, че съм безотговорна и че не мога да избирам приятелите си. Предполагам, че всичко се е насъбирало от известно време и че чашата е преляла с поканата към теб и Дейнъс да ме придружите в Порткерис. Гневът й кипна и се изсипа върху мен — усмихна се. — О, нищо. Винаги е по-добре да изпуснеш парата, както казваше татко.

Антония бе възмутена.

— Но как е могла да те разтревожи така?

— Не си позволих да се разтревожа. Ядосах се, което е много по-здравословно. И, нека да признаем, във всяка ситуация има и нещо смешно. Затворих и си я представих как тича разплакана при Джордж и го засипва с оплаквания за всички неправди, извършени от майка й. А Джордж се крие зад „Таймс“ и нищо не казва. Той е най-необщителният човек на света. Не разбирам защо Нанси реши да се омъжи за него. Нищо чудно, че децата им са толкова неприятни. Рупърт въобще не знае как да се държи, а Мелъни винаги гледа втренчено и дъвче края на плитката си.

— Не мисля, че си мила.

— Не, не съм. Злобна съм. Но се радвам, че това се случи, защото ми помогна да взема решение. Ще ти подаря нещо — взе от нощното шкафче голямата си кожена чанта и започна да рови в нея. Пръстите й напипаха онова, което търсеха. Извади старата и овехтяла кутийка за бижута и я подаде на Антония: — Ето, това е за теб.

— За мен?

— Да. Искам ти да ги носиш. Вземи. Отвори я.

Едва ли не неохотно, Антония взе кутийката. Натисна закопчалката и я отвори. Пенелопе наблюдаваше лицето й. Видя как се ококори от изумление, а челюстта й увисна:

— Но… Не може да са за мен.

— Напротив. Давам ги на теб. Искам ти да ги носиш. Обеците на леля Етел. Остави ми ги, когато умря, а аз ги взех със себе си, когато ви гостувах в Ибиса и ги носех на партито на Козмо. Не помниш ли?

— Разбира се, че помня. Но не можеш да ги дадеш на мен. Сигурна съм, че са много ценни.

— Не струват повече от приятелството ни. И от удоволствието, което ти ми даваш.

— Но сигурно струват хиляди.

— Май около 4000. Не можех да си позволя да ги застраховам, затова ги държах в банка. Взех ги от банката онзиден, когато отидохме до Челтнъм. Не мисля, че ти ще можеш да ги застраховаш, така че вероятно пак ще отидат в банката. Бедните обеци, няма живот за тях, нали? Но можеш да си ги сложиш тази вечер. Ушите ти са пробити, нали? Сложи ги, да видим как ти стоят.

Антония продължаваше да се колебае.

— Щом струват толкова много, не трябва ли да ги запазиш за Оливия или за Нанси? Или за внучката си. Може би трябва да ги носи Мелъни.

— Знам, че Оливия ще поиска да ги дам на теб. Ще й напомнят за Ибиса и за Козмо и ще се съгласи с мен, че са за теб. А Нанси е станала така досадно алчна, че не заслужава нищо. А колкото до Мелъни, съмнявам се дали някога въобще ще може да оцени красотата им. Хайде, сложи ги.

Все още изпълнена със съмнения, Антония се подчини. Извади ги внимателно от гнездата им и ги плъзна в дупчиците в меката част на ушите си. После отметна косата си назад.

— Как изглеждат?

— Съвършено. Точно каквото трябва, за да се довърши изисканият ти тоалет. Отиди до огледалото и се виж.

Антония стана от леглото, прекоси стаята и застана пред тоалетката с огледалото. Пенелопе гледаше отражението й и си мислеше, че не е виждала друго момиче, което да изглежда така сензационно.

— Стоят ти идеално. Жената трябва да е висока, за да може да носи такива пищни бижута. А ако някога наистина много ти трябват пари, можеш да ги заложиш. Ще можеш винаги да разчиташ на тях.

Но Антония мълчеше, онемяла пред великолепието им. След малко се обърна и се върна до леглото на Пенелопе.

— Объркана съм. Не знам защо си така мила с мен — поклати глава.

— Един ден, когато остарееш като мен, мисля, че ще намериш отговора на този въпрос.

— Ще сключа сделка с теб. Ще ги нося тази вечер, но утре сутринта, ако си размислила, ще ти ги върна.

— Няма да размисля. Сега, като ги видях на ушите ти, съм повече от сигурна, че трябва да ги носиш ти. Хайде да не говорим повече за това. Седни и ми разкажи как прекарахте деня. Дейнъс няма да има нищо против. Може да почака още десет минути. И искам да чуя всичко. Хареса ли ти южното крайбрежие? Толкова е различно от тукашния бряг, само гори и вода. Веднъж прекарах там цяла седмица по време на войната. В къща с градина, която се спускаше полегато до едно поточе. Навсякъде имаше диви нарциси, а веднъж на пристана бяха кацнали два гълъба. Понякога се питам какво ли е станало с онази стара къща и кой ли живее там сега — но всичко това нямаше нищо общо с разговора, който водеха. — А сега ми кажи къде ходихте вие. И с кого се видяхте. И беше ли забавно.

— Да, беше прекрасно. Пътуването бе приятно. И интересно. Видяхме онзи огромен разсадник с оранжериите и магазина, в който можеш да си купиш какви ли не растения, лейки и всякакви други неща. Там се отглеждат домати и ранни картофи и разни екзотични зеленчуци.

— Кой е собственикът?

— Фамилията Ашли. Евърард Ашли е бил в селскостопанския университет с Дейнъс. Затова и отидохме там.

Тя млъкна, като че ли това бе всичко, което имаше да разкаже. Пенелопе чакаше, но Антония мълчеше. Тази сдържаност бе неочаквана. Пенелопе я погледна остро, но Антония бе свела поглед и въртеше из пръстите си кутийката за бижута, като отваряше и затваряше капака. Пенелопе се разтревожи. Нещо не беше, както трябва. Нежно настоя:

— Къде обядвахте?

— Със семейство Ашли в кухнята им.

Приятният образ на някоя интимна селска кръчмичка бързо се изпари.

— Евърард женен ли е?

— Не. Живее с родителите си. Фермата е на баща му. Управляват я заедно.

— И Дейнъс иска да направи нещо подобно?

— Така казва.

— Ти обсъди ли го с него?

— Да.

— Какво има, Антония?

— Не знам.

— Да не сте се скарали?

— Не.

— Но се е случило нещо.

— Нищо не се е случило. Това не е наред. Стигнах толкова далеч, но вече не напредвам. Мисля, че го познавам. Мисля, че съм близка с него, а после той отново става сдържан. Чувствам се така, сякаш е затръшнал врата в лицето ми.

— Привързана си към него, нали?

— О, да. — Изпод спуснатите клепачи се търкулна сълза и потече по бузата на Антония.

— Влюбена си в него, нали?

Дълго мълчание. Антония кимна.

— Но мислиш, че той не е влюбен в теб.

Сега сълзите закапаха бързо. Антония вдигна ръка и ги избърса.

— Не знам. Не може да е влюбен в мен. Бяхме толкова много и често заедно през последните седмици, че той сигурно вече е разбрал по един или друг начин… Има точка, след която няма връщане назад, и на мен ми се струва, че я преминахме…

Пенелопе каза:

— Вината е моя. Ето… — протегна ръка към нощното шкафче и подаде на Антония пакетче книжни кърпички.

Антония издуха шумно носа си. След това попита:

— Защо вината да е твоя?

— Защото мисля единствено за себе си. Исках компания като всяка егоистична старица. И затова ви помолих двамата с Дейнъс да дойдете с мен. И може би се намесих малко във вашите отношения. Да събереш двама млади. Това винаги е фатално. Мислех, че съм толкова умна. А може би направих ужасна грешка.

Антония изглеждаше отчаяна.

— Какво не е наред с него, Пенелопе?

— Сдържан е.

— Това е повече от сдържаност.

— Гордост може би.

— Прекалено горд, за да обича?

— Не точно. Но мисля, че няма пари. Знае какво иска, но няма пари в брой, за да започне. В наши дни всеки вид бизнес има нужда от голям основен капитал. И следователно пред него не се разкрива бъдеще. Може би чувства, че не е в състояние да се обвърже.

— Обвързването не означава непременно да приемеш отговорностите на брака.

— Според мен с мъж като Дейнъс вероятно означава.

— Мога просто да бъда с него. Ще измислим нещо заедно. Работим добре заедно. Във всеки смисъл на думата.

— Каза ли му го?

— Не мога. Опитах, но не мога.

— В такъв случай, смятам, че трябва да опиташ отново. Заради двама ви. Кажи му какво чувстваш. Постави картите си на масата. Ако не нещо друго, вие сте добри приятели. Със сигурност можеш да бъдеш откровена с него.

— Искаш да кажеш, че мога да му кажа, че го обичам, че искам да прекарам остатъка от живота си с него и че не давам пет пари, дори да няма и лира в джоба си, и накрая, че дори не възразявам, ако не се ожени за мен.

— Казано така, признавам, че звучи малко грубо. Но… да. Мисля, че това имах предвид.

— А ако той ме прати да си вървя по пътя?

— Ще бъдеш наранена и ще страдаш, но поне ще знаеш как стоят нещата. Но по някаква причина не мисля, че той ще постъпи така. Според мен ще бъде честен с теб и ще разбереш, че обяснението за отношението му е нещо различно от връзката му с теб.

— Как е възможно това?

— Не знам. Иска ми се да знаех. Също така ми се иска да знам защо не пие и не шофира. Не е моя работа, но ми се иска да ми каже. Сигурна съм, че премълчава нещо. Но като го познавам, не мисля, че е нещо срамно.

— А аз не давам и пукната пара, дори и да е — Антония бе престанала да плаче. Издуха носа си още веднъж и каза: — Съжалявам. Нямах намерение да плача.

— Понякога е по-добре така. По-добре е чувствата да излизат навън, а не да се таят вътре.

— Той е първият мъж, към когото съм привързана и с когото се чувствам близка. Предполагам, че щях да се справя по-добре, ако бяха цяла върволица. Но не мога да се чувствам по различен начин, а няма да понеса, ако го изгубя. Когато го видях за първи път в „Подмоурс Теч“, разбрах, че е специален и че ще е много важен за мен. И всичко беше наред, докато бяхме там. Всичко бе леко и естествено, разговаряхме, работехме заедно, садяхме разни растения и между нас нямаше никакво напрежение. Но тук е различно. Ситуацията е някак нереална и аз, изглежда, нямам никакъв контрол над нея…

— О, мила моя, вината е моя. Съжалявам. Мислех, че преживяването ще е романтично и специално за вас. Не бива да плачеш. Ще съсипеш красивото си лице и ще развалиш цялата вечер…

— Иска ми се да не бях самата себе си… — каза бързо Антония. — Иска ми се да бях Оливия. Тя никога не би се забъркала в каша като тази.

— Но ти не си Оливия. А себе си. Красива си и си млада. Всичко е пред теб. Никога не искай да си друг човек, дори и Оливия.

— Тя е силна. И мъдра.

— Ти също ще бъдеш. Измий лицето си и вчеши косата си, слез долу и кажи на Дейнъс, че искам да прекарам една спокойна вечер сама. След това изпийте по едно питие и по време на вечерята му кажи всичко онова, което каза на мен. Не си дете. Нито един от двама ви не е дете. Тази ситуация не може да продължи, а няма да позволя да бъдеш нещастна. Дейнъс е мил човек. Каквото и да се случи, каквото и да каже, никога няма да те нарани преднамерено.

— Знам.

Целунаха се. Антония стана от леглото и отиде в банята да измие лицето си. Като излезе, застана пред огледалото и вчеса косата си с гребена на Пенелопе.

— Обеците ще ти донесат късмет — каза й Пенелопе. — И увереност. Хайде, време е да тръгваш. Дейнъс сигурно се чуди какво е станало и с двете ни. И помни, говори смело, не се страхувай. Никога не се страхувай да казваш истината, да бъдеш искрена и пряма.

— Ще се опитам.

— Лека нощ, мила моя.

— Лека нощ.

Към следващата част или към съдържанието

Розамунде Пилхер Търсачите на миди (13)

Метаданни

Данни

Търсачите на миди

Информация

История

Сваляне / Връзки

Дорис

Розамунде Пилхер
Търсачите на миди (13)