През лятото на 1943-та на Пенелопе Кийлинг, както и на повечето други хора, се струваше, че войната продължава вече цяла вечност и че никога няма да свърши. Животът и работата бяха монотонни, еднообразни и неблагодарни — недоимък и затъмнения, нарушавани само от моменти на ужас или от резолюции и изявления. Като например, когато британските бойни кораби бяха победени, когато съюзническите сили бяха пометени или когато Чърчил заяви по радиото, че се справят чудесно.

Беше като двете последни седмици преди раждането, когато си сигурна, че то никога няма да се роди и ще изглеждаш огромна като слоница през остатъка от живота си. Или като да си в много дълъг и криволичещ тунел, светлината на деня да е останала далеч зад теб, а все още да не виждаш малката искрица светлина пред себе си. Тя щеше да се появи някой ден. В това никой ни най-малко не се съмняваше. Но засега всичко тънеше в мрак. В такава ситуация човек просто продължава, като поставя единия си крак пред другия, справя се с всекидневните проблеми да храни хората, да ги топли, да се грижи децата да имат обувки и да се опитва да предпази къщата от срутване поради невежество или невъзможност да се направят ремонти.

Пенелопе беше на двайсет и три и понякога й се струваше, че няма какво да очаква, освен филма, който ще прожектират следващата седмица в малкото кино в града. Ходенето на кино се беше превърнало в нещо като култ за нея и Дорис. Не пропускаха нито един филм. Не подбираха, гледаха всичко просто за да избягат, макар и само за час-два, от досадното си съществуване. В края на филма се изправяха, както им повеляваше дългът, за да изслушат химна „Господ да пази краля“, а после, препъвайки се, излизаха на тъмната като преизподня улица или опиянени от вълнение, или изпълнени със сантименталност, и поемаха към вкъщи, уловили се за ръце, и кикотейки се тихо, се изкачваха по стръмните улици, осветени само от звездите.

Както Дорис винаги отбелязваше, промяната им се отразяваше добре.

Пенелопе предполагаше, че някой ден ще дойде краят на това мрачно преддверие на ада, наречено война, но й бе трудно да го повярва и още по-трудно — да си го представи. Как да повярва, че ще могат да си купуват пържоли и портокали, че няма да се страхуват да слушат новините по радиото и ще пускат светлината да струи през прозорците, без да има опасност да бъдат бомбардирани или да последва поток от ругатни от страна на полковник Трабшот. Мислеше за завръщане във Франция, представяше си как пътува с автомобил към Южния бряг, мимозите и горещото слънце. Чуваше камбаните да бият от мълчаливите църковни кули, но не за да предупреждават за нашествие, а за да празнуват победата.

Победа. Нацистите победени, Европа освободена. Затворниците на войната, събрани в лагери из цяла Германия, щяха да се завърнат у дома. Войниците щяха да бъдат демобилизирани, семействата — да се съберат отново. Това, последното, беше проблем за Пенелопе. Другите жени се молеха съпрузите им да се върнат здрави и читави у дома, но Пенелопе нямаше да страда, ако никога повече не видеше Амброуз. Това не беше проява на безсърдечие. Месеците минаваха и спомените й за него избледняваха. Тя искаше войната да свърши — само луд не би искал — но не приветстваше изгледите да поднови връзката си с Амброуз — съпруга, когото едва познаваше и почти беше забравила — и да се опита да се примири с необмислената си женитба.

Понякога, когато беше в особено лошо настроение, от подсъзнанието й изплуваше надежда, от която трябваше да се срамува. Надежда, че нещо може да се случи с Амброуз. Не да бъде убит, разбира се. Това бе немислимо. Не желаеше смъртта на никого и със сигурност на такъв млад, красив и влюбен в живота мъж. Но ако можеше между битките в Средиземно море и нощните патрули корабът му да влезе в някое пристанище и там той да срещне някоя млада дама — сестра може би или военнослужеща — безкрайно по-привлекателна от съпругата му, в която да се влюби безумно и която с течение на времето да заеме мястото на Пенелопе до него и да изпълни мечтата му за щастие.

Той, разбира се, щеше да й пише, че е влюбен.

Скъпа Пенелопе,

Не ми се иска да го правя, но има само един начин да ти кажа. Срещнах друга. Случилото се между нас е така силно, че е безсмислено да се борим с него. Любовта ни един към друг… и така нататък, и така нататък…

Всеки път, когато получеше някое от редките му съобщения и писма — обикновено безлични телеграми, една страница, сведена до няколко реда — в сърцето й изгряваше слабата надежда, че това е въпросното така желано писмо, но тя винаги беше последвана от разочарование. Той й пишеше за приятелите си, които тя не познаваше, или описваше парти на някой друг безименен кораб и тя разбираше, че нищо не се е променило. Все още беше омъжена за него. Той все още беше неин съпруг. Пъхаше телеграмата обратно в плика и по-късно — понякога минаваха дни — сядаше, опитвайки се да му отговори. Резултатът обикновено беше писмо, по-скучно дори от неговите. „Пихме чай с госпожа Пенбърт. Роналд членува в морските скаути. Нанси може да рисува къща.“

Нанси. Нанси вече не беше бебе. Тя израстваше и Пенелопе бе като омагьосана от нея. Майчинският й инстинкт неочаквано се беше пробудил. Да я гледа как от пеленаче израства в малко дете, беше като да наблюдава как пъпката се разтваря в цвете — бавен, но очарователен процес. Тя беше, както татко беше обещал, като жена от картина на Реноар, розова и златна, с извити тъмни мигли и малки перлени зъбки и си остана любимката на Дорис и на повечето приятели на Дорис. Понякога Дорис буташе количката, когато се прибираха след някое събиране, доволна, че някоя друга млада майка й е подарила някоя омаляла дрешка или празнична рокличка. Тя я изпираше, оглаждаше я безупречно и Нанси цъфтеше в новата си премяна. Нанси обичаше да я обличат в нови дрехи.

— Не е ли красавица? — казваше напевно Дорис, а Нанси се усмихваше доволно и приглаждаше поличката на рокличката си с дебелите си пръстчета.

В такива моменти тя отново се превръщаше в Доли Кийлинг, но дори това не разваляше удоволствие и забавлението на Пенелопе.

— Ти си малка госпожичка — казваше на Нанси и вземаше детето в прегръдките си. — Истинска красавица.

Почти цялото време на Пенелопе и Дорис отиваше в усилия да осигурят храна и дрехи на Нанси и на момчетата. Дажбите бяха станали смешно малки. Всяка седмица тя слизаше по стръмните улици до града и бакалията на господин Ридли. Подаваше книгите, в които се записваха дажбите на семейството, и в замяна й продаваха миниатюрни количества захар, масло, маргарин, свинска мас, сирене и бекон. Дажбите месо бяха дори още по-малки и трябваше с часове да стоиш на опашката, без да имаш представа, за какво си се наредил. А когато си купуваха зеленчуци или плодове, им ги напъхваха в торбите им с пръстта, защото нямаше хартиени пликове и се смяташе за невъзпитано да молиш за плик.

Във вестниците се появяваха странни рецепти, измислени от Министерството на храните. Те имаха претенциите да са не само икономични, но и хранителни и вкусни. Паят с наденички на господин Уултън, приготвен от почти безмаслено тесто и парче старо говеждо. Кейк, на който бе придадена определена влажност чрез настъргани в него моркови. Запечено във фурната блюдо, състоящо се почти само от картофи. На един плакат пишеше: „Яжте картофи вместо хляб“, а на други: „Правете всичко възможно за победата“ и „Небрежността се заплаща с живот“. Хлябът означаваше жито, а то трябваше да се внася при нечувано огромен риск за корабите и за живота на хората през другата част на Атлантическия океан. Белият хляб отдавна беше изчезнал от рафтовете на хлебарниците и мястото му беше заето от нещо, което се наричаше „национален хляб“ и имаше сиво-кафяв цвят и разни по-плътни частици в него. Пенелопе го наричаше „сладичък хляб“ и се преструваше, че й харесва, но татко отбелязваше, че има съвсем същия цвят и качество като новата тоалетна хартия, решавайки, че Министерството на храните и Министерството на снабдяването — за които се предполагаше, че са отговорни за толкова жизненоважни стоки — някак си са смесили рецептите си.

Бяха много тежки времена и все пак в „Карн Котидж“ живееха сравнително по-добре. Имаха кокошките и патиците на Софи и използваха яйцата до последното снесено от тези полезни твари, а имаха и Ърни Пенбърт.

Ърни беше роден в Порткерис и цял живот беше живял там. Баща му беше местният зарзаватчия и доставяше стоката си с каруца, теглена от кон. Майка му — госпожа Пенбърт, вдъхваща страхопочитание жена — беше стълбът на женската гилдия и посещаваше редовно църква. Като малък Ърни се бе заразил от туберкулоза и беше прекарал две години в санаториум в Тихайди^[1].

Но се беше възстановил и Софи го бе наела при най-свободни условия. Появяваше се, когато изникнеше работа или трябваше да се помогне при прекопаването на градината. Външността му не впечатляваше, защото беше нисък и с нездрава жълтеникава кожа. Заради прекараната в детството болест не го взеха в армията. И така, вместо да прекара войната като войник, Ърни обработваше земята и помагаше на един притиснат от оскъдицата фермер, чиито синове бяха мобилизирани. Всяка свободна минута обаче той посвещаваше в помощ на малкото домакинство от „Карн Котидж“ и с годините Ърни стана незаменим, защото всичко му се удаваше — не само отглеждаше великолепни зеленчуци, но и поправяше огради и косачки, размразяваше тръби, справяше се и с бушоните. Можеше дори да извие врата на кокошка, докато останалите не можеха дори да си помислят да сложат край на живота на някоя вярна птица, снасяла им яйца години наред, а сега негодна за нищо друго, освен за тенджерата.

Когато храната стана наистина оскъдна и дажбите месо паднаха до малко парче говеждо за шестима, Ърни като по магия винаги ги спасяваше. Появяваше се на задната им врата ту със заек в ръка, ту с няколко скумрии или гълъби, които сам беше застрелял.

Междувременно Пенелопе и Дорис правеха всичко възможно да внесат малко разнообразие в храната. Точно тогава Пенелопе си създаде навика, който запази за цял живот. Винаги когато излизаше, вземаше със себе си торба, кофа или кошница. Нищо не бе толкова незначително или противно, че да не се улови и занесе у дома. Ряпа или зеле, изпаднали от някоя каруца, се занасяха триумфално в „Карн Котидж“, за да се окажат основата на някое хранително зеленчуково блюдо или супа. Храстите се претърсваха за къпини, плодове на бъза или малини, а в мокрите от росата ливади търсеха гъби. Носеха вкъщи също вейки и шишарки, с които разпалваха огъня, паднали клони и изхвърлени от морето дърва, които можеха да бъдат нарязани — всичко, което можеше да гори и от което водата завираше, а камината в дневната започваше да топли. Топлата вода бе особено ценна. Водата във ваната не можеше да бъде повече от шест сантиметра — татко беше дръпнал черта и водата не биваше да я надхвърля независимо кой се къпеше — и бяха развили навика да се редят на опашка и да се къпят в една и съща вода: първо — децата, после — възрастните, а последният бързаше да се сапуниса, преди водата да изстине.

Дрехите бяха друг дразнещ проблем. По-голямата част от полагаемите се на всички дрехи отиваха за обличането на децата и за подновяването на старите и износени чаршафи и одеяла. Не оставаше нищо за лични нужди. Дорис, която обичаше да се облича в нови и красиви дрехи, намираше това за огромно разочарование и винаги кроеше и шиеше. Преправяше стари дрехи — отпускаше подгъва или шиеше блуза от някоя памучна рокля. Веднъж дори уши пола от синя торба за пране.

— Но на предницата е избродирано „лен“ — отбеляза Пенелопе, когато Дорис й занесе полата за одобрение.

— Може би хората ще решат, че се казвам така.

Пенелопе не се тревожеше за външния си вид. Носеше старите си дрехи, а когато се късаха, преравяше гардероба на Софи и изваждаше от там нещо, което ставаше за носене.

— Как понасяш това положение? — питаше я Дорис.

Тя смяташе дрехите на Софи за свещени и може би беше права. Но на Пенелопе й беше студено. Закопчаваше догоре жилетката от шетландска вълна и не си позволяваше никакви сантименталности. Повечето време ходеше с голи крака, но когато задухаше студеният източен януарски вятър, обуваше дебелите черни чорапи, останали й от дните на военнослужеща. А когато старото й, отъняло от употреба палто накрая се скъса, изряза дупка в средата на стара тапицерия за кола с вълнени ресни и почна да я носи като пончо.

Баща й казваше, че в него прилича на мексиканска циганка, но с усмивка, доволен от предприемчивостта й. А в онези дни не се усмихваше често. След смъртта на Софи изведнъж бе остарял. Старата рана от Първата световна война изведнъж бе започнала да се обажда и кракът го болеше непрекъснато. Болката беше особени силна в студените и влажни зимни месеци и той се движеше с бастун. Бе се превил и измършавял, ръцете му бяха станали восъчни и безжизнени като ръцете на мъртвец. Не можеше да прави почти нищо в къщата и градината и прекарваше по-голямата част от времето с ръкавици и шал до огъня в дневната, четейки вестник или някоя любима книга, слушайки радио или пишейки писма, въпреки че ръцете му трепереха и бяха несигурни, на стар приятел, който живееше в друга част на страната. Понякога — когато слънцето грееше, морето беше синьо и вълните, покрити с бяла пяна, танцуваха — заявяваше, че има нужда от свеж въздух. Тогава Пенелопе му носеше палтото и голямата шапка и двамата слизаха по стръмните улици и алеи до сърцето на малкия градец, разхождаха се по пристанището, гледаха рибарските лодки и чайките, отбиваха се в „Слайдинг Текъл“ за по едно питие — каквото собственикът вадеше изпод тезгяха, — а ако нямаше нищо, пиеха бира, която им се струваше разводнена и с недобър вкус. Друг път, ако той се чувстваше достатъчно силен, ходеха чак до северния плаж и старото студио, което бе заключено и в което рядко се влизаше, или поемаха по спускащата се надолу улица към художествената галерия, където той седеше или щастлив, разглеждайки колекцията от картини, която той и колегите му бяха успели да съберат, или мълчалив, потънал в спомените си.

А по-късно — през август, когато Пенелопе вече се беше примирила с това, че никога няма да се случи нещо вълнуващо, то се случи.

Първи момчетата — Роналд и Кларк, започнаха да изказват предположения. Върнаха се от училище много ядосани и дълбоко възмутени, защото бяха пропуснали следобедната игра на футбол. Изглежда, вече не им позволяваха да играят на градското игрище за ръгби на върха на хълма. Заедно с две от най-добрите пасища на Уили Пендервис то беше реквизирано, оградено от дълга с километри жица, по която минаваше електрически ток, и забранено за всички. Ето защо беше предмет на различни предположения. Някои казваха, че ще строят оръжеен завод за Втория фронт, други — че ще го превърнат в концентрационен лагер или пък ще построят мощна станция за предаване на кодирани съобщения до Рузвелт.

С една дума, в Порткерис кипеше от клюки и мълви.

Дорис донесе новината за следващата загадъчна проява на свързана с войната активност. Беше ходила с Нанси на разходка и се бе върнала по главния път. Влезе в „Карн Котидж“, бликаща от новини.

— Старият хотел „Уайт Кепс“ — онзи, който е празен от месеци… Ремонтиран е — боядисан и излъскан до блясък, а паркингът е пълен с камиони и американски джипове. Порталът се охранява от командир от Кралския флот. Видях значката му. Представяте ли си. Може пък да стане забавно с войници наоколо…

— Кралският флот ли? Какво правят тук, за бога?

— Може би ще нахлуят в Европа. Мислиш ли, че това е началото на Втория фронт?

Пенелопе не смяташе това за вероятно.

— Да нахлуят в Европа откъм Порткерис? О, Дорис, всички ще се издавят в опити да заобиколят Лендс Енд.

— Е, все нещо трябва да е.

После, само за една нощ, изглежда, Порткерис бе изгубил северния си кей. Появиха се още участъци, оградени с тел, по която протичаше ток; простираха се по протежение на цялото пристанище, че и по-нататък, включвайки рибния пазар. И всичко това бе обявено за собственост на Адмиралтейството. Рибарските лодки, които обикновено седяха закотвени в дълбоките води на северния кей, изчезнаха и мястото им беше заето от около дузина малки десантни кораби. Те бяха дискретно охранявани от шепа командири от Кралския флот, които бяха с бойни униформи и със зелени барети на главите. Присъствието им в града причини леко раздвижване, но все още никой не беше измислил разумно обяснение за ставащото.

Едва в средата на месеца най-после бяха осветлени. Времето беше идеално — топло и леко ветровито. В онази сутрин Пенелопе и Лорънс излязоха навън — тя седна на входните стъпала и започна да рони грах за обяд, а той се отпусна в шезлонга на тревата с нахлупена над очите шапка, за да ги пази от слънцето. Седяха мълчаливо, когато в един момент чуха, че портата се отвори и се затвори. И двамата вдигнаха поглед и видяха генерал Уотсън-Грант да изкачва каменните стъпала между лехите с обички.

Полковник Трабшот отговаряше за мерките за противовъздушна отбрана в Порткерис, а генерал Уотсън-Грант командваше местната охрана. Лорънс не можеше да понася полковник Трабшот, но имаше много време за генерала, който, макар че бе прекарал по-голямата част от службата си в армията в Куета^[2] и в престрелки с афганистанците, след пенсионирането си бе се отдал на мирни занимания. Беше запален по градинарството и колекционирането на марки, а колекцията му бе забележителна. В онзи ден носеше не униформата на местната охрана, а кремав костюм, вероятно ушит в Делхи, и оръфана панамена шапка с избеляла черна копринена панделка. Когато вдигна поглед и видя Пенелопе и Лорънс, които го чакаха, вдигна бастуна си за поздрав.

— Добро утро. Още един прекрасен ден.

Беше дребен и слаб като вейка, с щръкнали мустаци и мургава кожа, наследство от годините по Северозападния фронт. Лорънс се зарадва, като го видя. Генералът се отбиваше само от време на време, но винаги бе добре дошъл.

— Не ви преча, нали?

— Не. Не правя нищо, освен да се наслаждавам на слънцето. Пенелопе, донеси стол на генерала.

Пенелопе, която беше препасала кухненска престилка, но бе боса, бутна встрани граховите шушулки и се изправи.

— Добро утро, генерал Уотсън-Грант.

— А, Пенелопе. Радвам се да те видя, мила моя. Заета си с готвене ли? Остави Дорис да се справи с граха.

— Искате ли чашка кафе?

Генералът се замисли над предложението й. Беше изминал дълъг път, но не обичаше кафе. Предпочиташе джин. Лорънс знаеше това и се престори, че поглежда часовника си.

— Дванайсет часа. Със сигурност бихме могли да пийнем нещо по-силно. Какво имаме, Пенелопе?

Тя се засмя.

— Не мисля, че имаме кой знае какво, но ще погледна.

Влезе в къщата, която й се стори тъмна след яркия ден навън. В шкафа в трапезарията намери две бутилки бира „Гинес“, чаши и отварачка за бутилки. Сложи всичко върху поднос, изнесе го и го остави на входните стъпала, а после се върна вътре, за да вземе стол за генерала. Сложи стола така, че да му бъде удобно, и той седна, като й благодари. Слабите му рамене щръкнаха напред, а тесните му панталони се вдигнаха нагоре и разкриха жълти чорапи и солидни кожени обувки.

— Това е то живот — отбеляза.

Пенелопе отвори бутилката и напълни чашите.

— Бира „Гинес“, страхувам се. Нямаме джин от месеци.

— Ние си свършихме дажбата джин преди месец. Господин Ридли ми обеща бутилка от следващата доставка, но само Господ знае кога ще пристигне. Е, наздраве — и той изпи половината съдържание само на една глътка.

Пенелопе започна отново да рони грах и се заслуша в разговора на двамата възрастни мъже, които се информираха за здравето си, разказаха си клюките и си спомниха за времето на войната. Беше сигурна, че това е причината за посещението на генерала, и се намеси, когато настъпи пауза в разговора.

— Генерал Уотсън-Грант, сигурна съм, че можете да ни кажете какво става в Порткерис. Лагерът на игрището за голф, затвореното пристанище и моряците от Кралския флот. Всички правят какви ли не предположения, но никой нищо не знае. Ърни Пенбърт е обичайният ни източник на информация, но сега е жътва и не сме го виждали от три седмици.

— Всъщност — каза генералът — известно ми е.

Лорънс побърза да каже:

— Не ни казвай, че е тайна.

— Знам от няколко седмици, но всичко наистина се пази в тайна. Но сега вече мога да ви кажа. Тренировъчни занятия. Катерене на скали. Инструктори ще бъдат командирите от Кралския флот.

— И кого ще обучават?

— Група американски рейнджъри.

— Американски рейнджъри? Искаш да кажеш, че тук ще нахлуят американци?

Генералът се развесели.

— По-добре американци, отколкото немци.

— Лагерът за американци ли е? — заинтересува се и Пенелопе.

— Точно така.

— А рейнджърите пристигнаха ли вече?

— Не, още не. Предполагам, че ще разберем, когато пристигнат. Бедните дяволи. Вероятно цял живот са прекарали в прериите или в равнините на Канзас и никога не са виждали море. Представете си, че сте захвърлени в Порткерис и сте принудени да изкачите скалите при Боскарбен.

— Скалите при Боскарбен? — на Пенелопе й прилоша. — Не мога да се сетя за нещо по-лошо от това. Скалите там са перпендикулярни и високи около 300 метра.

— Предполагам, че точно това е идеята — каза генералът. — Но трябва да кажа, че съм съгласен с теб, Пенелопе. От самата идея ми се завива свят. По-добре те, отколкото аз. Бедните янки.

Пенелопе се усмихна. Генералът винаги говореше направо и това бе едно от нещата, които най-много харесваше у него.

— А десантните кораби? — попита Лорънс.

— За транспорт. Ще стигнат до скалите по море. Човек би помислил, че ще умрат от морска болест, преди корабите да стигнат до подножието на скалите.

Пенелопе изпита огромно съжаление към бедните млади американци.

— Ще се питат какво ги е връхлетяло. А какво ще правят в свободното си време? Порткерис не предлага много възможности за социален живот, а „Слайдинг Текъл“ не е най-оживената кръчма на света. Освен това тук няма никого. Всички млади хора заминаха. Останаха само сламените вдовици, малките деца и старците. Като нас.

— Дорис ще бъде очарована — отбеляза Лорънс. — Американски войници, които говорят като филмови звезди — това ще бъде приятно разнообразие.

Генералът се засмя.

— Винаги е проблем да решиш какво занимание да намериш на младите и здрави войници. Но след като изкачат два пъти скалите при Боскарбен, няма да им е останала много енергия… — направи пауза и затърси подходяща дума: — за флиртуване — бе всичко, което успя да измисли.

Беше ред на Лорънс да се засмее.

— Мисля, че всичко това е доста вълнуващо — хрумна му блестяща идея: — Сега, след като знаем всичко, да отидем, Пенелопе, да видим със собствените си очи. Да отидем още днес следобед.

— О, татко. Няма нищо за гледане.

— Напротив. Има нова кръв в околността. Имахме нужда нещо да се случи, само не и да ни удари някоя заблудена бомба. А сега, генерале, бирата ви свърши… Вземете моята.

Генералът се замисли над предложението му. Пенелопе побърза да каже:

— Няма друга. Това бяха последните две бутилки.

— В такъв случай… — генералът остави празната си чаша в краката си в тревата — ще трябва да тръгвам. Да видя какво е приготвила Дороти за обяд — изправи се с известна трудност, тъй като столът бе силно хлътнал. — Бирата беше чудесна. И много освежителна.

— Благодаря, че дойдохте. И ни осведомихте какво става в района.

— Реших, че бихте искали да знаете. Че вероятно се питате за какво е всичко това. Това ни обнадеждава донякъде, нали? Може би вървим към края на тази ужасна война — наклони шапката си. — Довиждане, Пенелопе.

— Довиждане. И поздравете съпругата си.

— Непременно ще й предам поздравите ви.

— Ще ви изпратя до вратата — каза Лорънс и двамата закрачиха един до друг.

Напомняха на Пенелопе, която ги гледаше как прекосяват градината, две стари кучета. Изпълнен с достойнство санбернар и жилав малък джак ръсел териер. Стигнаха до стъпалата и започнаха внимателно да слизат. Пенелопе се наведе да вдигне тенджерите с оронения грах и с шушулките и ги внесе вътре. Намери Дорис и й предаде всичко, което бе узнала от генерал Уотсън-Грант.

— Американци! — Дорис не вярваше на късмета им. — Американци в Порткерис. О, слава богу, най-после малко живот. Американци — повтори тя вълшебната дума. — Е, предполагахме разни забавни неща, но така и не се сетихме за американци.

Посещението на генерал Уотсън-Грант имаше върху Лорънс ефекта на морфинова инжекция. Не говориха за нищо друго по време на обяда и когато излезе от кухнята, след като раздига масата и изми чиниите, Пенелопе откри, че баща й я чака вече облечен за разходка — протритото сако от рипсено кадифе, което пазеше старите му кости от хапливия вятър, и яркочервеното шалче около врата; освен това бе с шапка и ръкавици. Чакаше търпеливо, подпрял се на шкафа в коридора и с длани върху роговата дръжка на бастуна си.

— Татко.

— Да тръгваме.

Тя имаше да върши куп неща — да нареже зеленчуците и да отстрани семките, да окоси тревата и да изглади цял куп дрехи.

— Наистина ли искаш да отидеш?

— Нали казах, че искам? Казах, че искам да отида и да погледна.

— Е, ще трябва да почакаш още минутка-две, докато намеря чифт обувки.

— Побързай. Нямаме цял ден.

Напротив, имаха, но тя не му каза нищо. Върна се в кухнята, за да осведоми Дорис за плана им и да целуне набързо Нанси, а после изтича горе да обуе чифт гуменки, да измие лицето си, да вчеше косата си и да завърже на главата си старо копринено шалче. Извади една жилетка от гардероба, метна я около раменете си и се втурна надолу.

Той я чакаше там, където го бе оставила.

— Красива си, мила моя.

— О, татко, благодаря ти.

— Да тръгваме тогава, да видим военните.

Веднага щом излязоха, се зарадва, че я бе накарал да се разходят, защото следобедът беше идеален, ярък и син. Приливът беше придошъл и пенести вълни обливаха залива. Тревоус Хед беше обвит в мараня, но морският бриз бе хладен и носеше мириса на сол. При главния път останаха за миг загледани в отвесната стена на скалите. Виждаха се върховете на покривите и стръмните градини и морави, които стигаха до малката гара, а после и до плажа. Преди войната плажът беше претъпкан през август, но сега бе почти безлюден. Мрежата, която бяха опънали през 1940-а, все още стоеше на мястото си, но имаше дупка в средата и няколко семейства бяха влезли на плажа. Децата тичаха, пищяха и се хвърляха в плиткото, а кучетата преследваха чайките сред вълните. Далеч долу се разкриваше и оградена със стена градина, където рози задушаваха старото ябълково дърво, а сухите листа на палмата трептяха на вятъра.

След малко продължиха и започнаха да се спускат по хълма. Пътят се виеше и пред тях се разкри хотел „Уайт Кепс“ — каменна сграда в редицата хотели, чиито прозорци с тежки рамки гледаха към залива. Беше останал порутен и празен известно време, но сега видяха, че е освежен с бяла боя и изглежда изненадващо добре. Високите железни перила около паркинга също бяха боядисани, а той бе пълен с камиони и джипове. До отворения портал стоеше млад моряк от Кралския флот.

Приближиха се. Видяха белия пилон и самото знаме, което се развяваше на вятъра. Добре излъсканите стъпала от гранит водеха до входната врата, която блестеше на слънчевата светлина. Спряха се, за да погледат. Младият войник от Кралския флот ги гледаше втренчено и безстрастно.

— По-добре да тръгваме — каза Лорънс след малко. — В противен случай ще ни прогонят като досадници.

Но преди да се отдалечат, настана голямо оживление в сградата. Вътрешната стъклена врата се отвори и се появиха две униформени фигури. Майор и сержант. Спуснаха се по стъпалата, като тропаха силно с ботушите си, прекосиха чакълената алея и се качиха в един джип. Шофираше сержантът. Запали двигателя, даде на заден и обърна. Като минаха през вратата, младият дежурен войник отдаде чест и офицерът отвърна със същото. На главния път спряха за миг, но понеже движение нямаше, джипът зави и пое надолу по хълма към града, вдигайки облак прах.

Пенелопе и баща й гледаха как изчезва зад завоя. Когато шумът от двигателя му заглъхна, Лорънс каза:

— Хайде. Да вървим.

— Къде отиваме?

— Да видим десантните кораби, разбира се. А после в галерията. Не сме били там от седмици.

Галерията. Това означаваше да се сбогува с плановете си за следобеда. Готова с възраженията си, Пенелопе се обърна към него, но видя, че тъмните му очи блестят, и сърце не й даде да му развали забавлението.

Усмихна се, кимна и го хвана под ръка.

— Добре. Десантните кораби, а после — галерията. Нека не бързаме. Няма смисъл да се уморяваме.

В галерията винаги, дори и през август, беше студено. Дебелите стени от гранит не пропускаха топлината на слънцето, а през високите прозорци влизаха всички въздушни течения. Подът беше покрит с плочки, нямаше отопление, а в онзи ден вятърът, който духаше откъм северния плаж, довяваше огромни облаци над сградата. Край ниската, отрупана с каталози и репродукции на картини маса до вратата дежуреше госпожа Триуей, наметнала одеяло на раменете си и топлейки краката си на малка електрическа печка.

Пенелопе и Лорънс бяха единствените посетители. Седнаха един до друг на дългия стар кожен диван в центъра на помещението. На Лорънс не му се говореше. Обичаше да седи тук сам — приведен напред, подпрял брадичка на положените върху бастуна си длани и погълнат от познатите картини, да си спомня за старите си приятели, много от които не бяха вече между живите.

Пенелопе се облегна назад, протягайки дългите си голи крака, и се сви в жилетката. Гуменките й имаха дупки на палците. Замисли се за обувки. Нанси имаше нужда от обувки, а също и от дебел пуловер, тъй като зимата щеше да дойде. Нямаха достатъчно купони за дрехи за двете. Трябваше да бъдат обувки. Колкото до пуловера, може би щеше да успее да намери някъде в къщата стара плетена дреха, да я разплете и да оплете пуловер за Нанси. Беше го правила и преди, но работата бе бавна и досадна и тя не бе във възторг от такава перспектива. Нямаше ли да е прекрасно да може да купи нова вълна — розова или жълта, дебела и мека, и да оплете на Нанси нещо наистина хубаво.

Вратата зад тях се отвори и се затвори. Нахлу студен въздух. Още един посетител. Нито Пенелопе, нито баща й помръднаха. Стъпки. Мъж. Няколко разменени с госпожа Триуей думи. После бавното и колебливо тропане на ботуши, докато новодошлият прекосяваше помещението. След десетина минути Пенелопе го забеляза. Тя все още мислеше за пуловера на Нанси, когато обърна глава и го погледна. Видя го в гръб — това можеше да е само майорът, който се бе качил в джипа. Тъмнозелена униформа, зелена барета. Не бе възможно да бърка. Наблюдаваше го, докато той се приближаваше бавно към тях със събрани на гърба длани. После, когато бе само на няколко метра, се обърна, осъзнавайки присъствието им и вероятно не желаейки да ги безпокои. Беше висок и слаб, лицето му не беше забележително с нищо, освен с удивително светлите и ясни сини очи.

Пенелопе срещна погледа му и се смути, че са я уловили да гледа втренчено. Извърна се. Остави на Лорънс да наруши мълчанието. Той сякаш изведнъж забеляза новодошлия и вдигна глава, за да види кой може да бъде.

Нов порив на вятъра и ново потреперване на прозорците, след което Лорънс каза:

— Добър ден.

— Добър ден, сър.

Лорънс бе присвил учудено очи под периферията на голямата черна шапка.

— Вие не сте ли мъжът, когото видяхме да потегля с джипа?

— Точно така, сър. Вие бяхте от другата страна на пътя. И аз реших, че съм ви разпознал — говореше спокойно, гласът му беше малко по-висок от нормалното.

— Къде е сержантът?

— Долу, на пристанището.

— Не ви беше необходимо много време, за да намерите това място.

— Тук съм от три дни, но едва сега имам възможност да я посетя.

— Искате да кажете, че сте знаели за галерията?

— Но, разбира се. Кой не знае?

— Много хора.

Друга пауза, по време на която Лорънс оглеждаше непознатия. В такива случаи погледът му беше остър и проницателен — нещо, което твърде много хора намираха за изнервящо. Майорът от Кралския флот обаче изобщо не бе смутен. Просто чакаше. Лорънс, на когото това спокойствие се понрави, видимо се отпусна. И каза рязко:

— Аз съм Лорънс Стърн.

— Помислих, че може би сте вие. Надявах се да сте вие. За мен е чест да ви срещна.

— А това е дъщеря ми, Пенелопе Кийлинг.

— Приятно ми е — каза той, но не пристъпи напред и не подаде ръка.

Пенелопе каза:

— Здравейте.

— По-добре ни кажете името си.

— Ломакс, сър. Ричард Ломакс.

— Е, майор Ломакс — Лорънс потупа мястото до себе си, елате и седнете. Карате ме да се чувствам неудобно, като стоите там.

Все така спокоен, майор Ломакс прие предложението му и седна от другата страна на Лорънс. Наведе се напред отпуснат, с длани между коленете.

— Вие сте основали галерията, нали, сър?

— Аз и много други хора. В началото на 20-те. Някога това беше параклис. Стоеше празен от години. Получихме го за нищо, но оставаше проблемът да поставим тук само най-добрите картини. Да оформим ядрото на рядка колекция. Всички ние дарихме любимите си работи. Вижте — облегна се назад и посочи с бастуна си: — Станхоуп Форбс^[3]. Лора Найт. Колко е красива.

— И необикновена. Винаги я свързвам с площади.

— Тази е рисувана в Порткърно^[4] — продължи да посочва с бастуна.

— Ламорна Бърч^[5]. Манингс^[6]. Монтагю Доусън^[7]. Томас Мили Доу^[8]. Ръсел Флинт^[9]…

— Трябва да ви кажа, сър, че баща ми имаше ваша картина. За нещастие, когато почина, къщата му беше продадена, а с нея — и картината…

— Коя беше?

Продължиха да разговарят. Пенелопе престана да ги слуша. Престана да мисли за дрехите, от които Нанси имаше нужда, но вместо това започна да мисли за вечерята. С какво можеше да ги нахрани? Макарони със сирене? Беше останало малко „Чедър“ от дажбата за седмицата, можеше да го настърже и да приготви сос от него. Или пък карфиол със сирене. Но бяха яли тази гозба само преди два дни и децата щяха да се оплакват.

— … нямате ли съвременни работи тук?

— Както виждате. Това тревожи ли ви?

— Не.

— Значи харесвате картини?

— Обожавам Миро^[10] и Пикасо. Шагал^[11] и Брак^[12] ме изпълват с радост. Дали го мразя.

Лорънс се засмя.

— Сюрреализъм. Култ. Но скоро, след края на войната, ще се случи нещо прекрасно. Аз и моето поколение и дори следващото вече направиха всичко, което могат. Възможността да настъпи революция в изкуството ме изпълва с огромно вълнение. Дори само поради тази причина ми се иска отново да бъда млад. Защото един ден те ще дойдат. Както дойдохме ние. Млади мъже с дълбоко проникновение, силно развито възприятие и чутовен талант. Те ще дойдат, за да рисуват не залива и морето, лодките и блатата, а топлината на слънцето и цвета на вятъра. Съвсем нова идея. Каква движеща сила е това! Каква жизненост! Прекрасно! — въздъхна. — А аз няма да го доживея. Чудно ли е, че съжалявам? Ще пропусна всичко.

— Дори един човек прави много през живота си.

— Вярно е. Но е трудно да не бъдеш алчен. В човешката природа е заложено винаги да иска повече.

Отново настъпи мълчание. Пенелопе, която мислеше за вечерята, погледна часовника си. Четири без петнайсет. Докато стигнат до „Карн Котидж“, щеше да стане почти пет.

— Да тръгваме, татко.

Той не я чу.

— Хм?

— Казах, че е време да се прибираме.

— Да. Да, разбира се — понечи да се изправи, но майорът го изпревари и скочи на крака, готов да му помогне. — Благодаря ви… много сте мил. Възрастта е нещо ужасно — най-накрая с мъка се изправи. — Но артритът е дори по-лош. Не съм рисувал от години.

— Съжалявам.

Когато най-после бяха готови да тръгнат, майор Ломакс ги съпроводи до вратата. Вече навън, на ветровития павиран площад, беше паркиран джипът му. Той се извини:

— Иска ми се да можех да ви закарам у дома, но нямаме право да качваме цивилни.

— Предпочитаме да вървим — увери го Лорънс. — Не бързаме. Беше приятно да си поговоря с вас.

— Надявам се да се видим отново.

— Но, разбира се. Трябва да дойдете на обяд или вечеря — остана така за миг, замислил се върху блестящата си идея. Пенелопе, със свито сърце, знаеше съвсем точно какви ще бъдат следващите му думи. Сръга го с лакът в ребрата, но той не обърна внимание на предупреждението й, а и беше прекалено късно. — Елате довечера.

Тя изсъска ядосано:

— Татко, няма нищо за вечеря. Дори не знам какво ще ядем.

— О! — изглеждаше наранен и разочарован.

Майор Ломакс изглади обаче нещата:

— Много мило, че ме поканихте, но се страхувам, че довечера не ми е удобно.

— Друг път може би.

— Да, сър. Благодаря ви. Някой друг път с удоволствие ще дойда.

— Ние сме си винаги у дома.

— Хайде, татко.

— Довиждане, майор Ломакс — вдигна бастуна си за сбогом и тръгна, най-после подчинявайки се на волята на Пенелопе. Но пак имаше своите възражения:

— Това беше грубо — укори я. — Софи никога не връщаше гост дори ако можеше да му предложи само хляб и сирене.

— Е, може да дойде друг път.

Хванати за ръце, те се заспускаха по павираните улици към пристанището, което беше първата точка по дългия обратен път до дома. Тя не погледна назад, но имаше чувството, че майор Ломакс стои до джипа, където го бяха оставили, и гледа след тях. Накрая завиха на ъгъла до „Слайдинг Текъл“ и изчезнаха от полезрението му.

Следобедното вълнение, дългата разходка и щедрите глътки свеж въздух умориха доста стареца. Пенелопе изпита облекчение, когато най-после го поведе през градината и отворената входна врата на „Карн Котидж“. Той веднага се отпусна на един стол и започна бавно да възвръща нормалното си дишане. Тя свали шапката от главата му и я окачи на гвоздея, а после свали и шала от врата му. Взе едната му ръка и без да сваля ръкавицата, леко я разтри, като че ли този мил жест на обич можеше да върне живота във восъчножълтите му изкривени пръсти.

— Следващия път, когато ходим в галерията, татко, ще се върнем с такси.

— Трябваше да вземем бентлито. Защо не го взехме?

— Защото не можем да получим бензин за него.

— Да, не е от кой знае каква полза без бензин.

След малко той се беше възстановил достатъчно, за да отиде в дневната. Тя му помогна да седне на любимия си стол с възглавничките.

— Ще ти направя чаша чай.

— Не си прави труда. Ще поспя малко.

Облегна се назад и затвори очи. Тя коленичи пред камината, запали хартията и изчака, докато пламнат съчките и въглените. Той отвори очи.

— Огън през август?

— Не искам да настинеш — изправи се. — Добре ли ти е?

— Разбира се — усмихна й се с благодарност и любов. — Благодаря ти, че дойде с мен. Беше един хубав следобед.

— Радвам се, че ти хареса.

— А аз — че се срещнах с онзи млад човек. Разговорът с него беше истинско удоволствие. Отдавна не съм разговарял така. Много отдавна. Ще го поканим на вечеря, нали? Бих искал да го видя отново.

— Да, разбира се.

— Трябва да помолим Ърни да застреля няколко гълъба. Вероятно с удоволствие би хапнал гълъб… — очите му отново се затвориха. Тя го остави.

В края на август реколтата беше прибрана, американските рейнджъри се бяха разположили в лагера на върха на хълма, а времето се развали.

Реколтата беше добра и фермерите бяха доволни. Без съмнение, когато му дойдеше времето, земеделското министерство щеше да ги похвали. Що се отнася до американските войници, те нямаха кой знае колко голямо влияние върху живота в Порткерис, както някои се страхуваха. Мрачните предсказания на верните посетители на църквата се оказаха безпочвени — в града не се разхождаха пияни войници, нямаше нито кавги, нито изнасилвания. Напротив, войниците имаха безупречни маниери и се държаха изключително добре. Млади, високи и дългокраки, ниско подстригани, облечени в маскировъчни якета и червени барети, с ботуши с гумени подметки, те вървяха по улиците и ако се изключеха няколко стандартни подсвирквания и приятелските им думи към децата, чиито джобове скоро бяха издути от шоколади и дъвки, присъствието им не оказваше абсолютно никакво влияние на всекидневния живот на малкия град. Спазвайки заповедите, дадени им вероятно от съображения за сигурност, те не се набиваха в очи и между лагера и пристанището пътуваха наблъскани в задната част на камионите или в джиповете. В тези случаи те се чувстваха длъжни да подсвиркват на всяка млада жена, която срещаха по пътя, вероятно за да оправдаят лошата репутация, която им се приписваше. Но дните минаваха, изтощителните им тренировки продължаваха и генерал Уотсън-Грант се оказа прав. Войниците, които всеки ден пътуваха по море до скалите Боскарбен, изкачваха ги и после слизаха обратно, вечер не мислеха за нищо друго, освен за горещ душ, храна и сън.

Сякаш за да им причини още повече неудобства, времето изведнъж стана отвратително след продължилите дълго слънчеви седмици. Северозападният вятър бе силен, барометърът падна и дъждът започна да се излива на талази от ниско надвисналите сиви облаци, които прииждаха откъм океана. Долу, в града, мокрите павета на тесните улици блестяха като рибешки люспи, а канавките бяха пълни с вода и прогизнали боклуци. В „Карн Котидж“ лехите се размиха, едно старо дърво изгуби един клон, а в кухнята нямаше място от мокрото пране, тъй като нямаше къде другаде да го сушат.

Както отбеляза Лорънс, количеството дъжд беше достатъчно да убие ентусиазма на всекиго.

Морето беше сиво и ядосано. Големи буреносни вълни се разбиваха с грохот в северния плаж, оставяйки нанос далеч зад обичайната линия на водата. Но на брега бяха изхвърлени и други предмети, много по-интересни от наноса и обичайните боклуци. Останките на търговски кораб, потопен в Атлантическия океан преди месеци или седмици и най-накрая изхвърлен от прилива, един-два спасителни пояса, няколко разнебитени платформи и доста голям брой дървени щайги.

Бащата на Ърни Пенбърт, който бе излязъл рано една сутрин с коня и каруцата си, ги бе видял пръв. В единайсет часа същия ден Ърни се появи пред задната врата на „Карн Котидж“. Пенелопе белеше ябълки, вдигна поглед и го видя. От черния му шлифер капеше вода, а над носа му бе нахлупена прогизнала шапка. Но се усмихваше широко.

— Искате ли компот от праскови?

— Компот от праскови ли? Сигурно се шегуваш.

— Татко има две щайги компоти от праскови в магазина. Намерил ги е на северния плаж. Донесе ги и отворихме един. Калифорнийски праскови. Като пресни са.

— Какъв късмет! Наистина ли ще ни дадете няколко?

— Отделил е шест за вас. Реши, че децата ще ги харесат. Каза да слезете долу, ако искате. Може да ги вземете по всяко време.

— Той е светец! О, Ърни, благодаря ти. Ще сляза още днес следобед, докато не е променил решението си.

— Няма да го промени.

— Искаш ли да хапнеш с нас?

— Не, по-добре да се връщам. Но ви благодаря.

Веднага след като обядва, Пенелопе обу ботуши, закопча догоре стария жълт шлифер, нахлупи вълнена шапка и тръгна. Носеше две здрави пазарски кошници и щом свикна със силата на вятъра, който понякога заплашваше да я вдигне във въздуха — и с потоците вода, които плющяха право лицето й, лошото време започна да повдига духа й и тя дори се зарадва на разходката. Когато пристигна, й се стори, че градът е безлюден. Бурята беше затворила всички вкъщи, но чувството за самота или по-скоро — че имаше целия град за себе си, само усили задоволството й. Чувстваше се безстрашна като някой смел изследовател.

Зеленчуковият магазин на господин Пенбърт беше по средата на пътя до пристанището. До него можеше да се стигне и по лабиринт от задни улички, но тя избра шосето, което следваше брега, и така се озова право в лапите на бурята. Приливът беше придошъл, пристанището бе покрито с мътна сива вода. Чайките кряскаха, летейки във всички посоки, рибарските лодки се люлееха на котвите, а в далечния край на северния плаж видя десантните кораби, които се люлееха силно над водата. Очевидно времето беше прекалено лошо дори за войниците, които не смееха да излязат в морето.

Изпита облекчение, когато най-после стигна до зарзаватчийницата — малка триъгълна сграда на пресечката на две тесни улици. Отвори вратата, влезе и чу звънчето да пропява над главата й. Магазинът беше празен, във въздуха се носеше приятният мирис на пащърнак, ябълки и пръст, но когато затвори вратата, завесата в задната стена се повдигна и се появи господин Пенбърт, облечен както винаги в дебел плетен вълнен жакет и шапка във формата на гъба.

— Аз съм — каза тя, без да има нужда, докато от нея по пода капеше вода.

— Така си и помислих — имаше черните очи както синът си и същата усмивка, макар и с по-малко зъби. — Слезе до града, а? Какъв отвратителен ден! Но бурята вече утихва и вероятно ще спре до довечера. Чух прогнозата за времето по радиото. Получи съобщението ми, нали? Ърни ти е казал за компотите от праскови?

— Защо мислиш, че съм тук? Нанси не е опитвала праскова през живота си.

— По-добре ела отзад. Държа ги скрити. Ако хората разберат, че имам компоти от праскови, ще умра.

Той задържа завесата встрани и тя внесе кошниците в претъпканото помещение в задната част на магазина, което служеше едновременно за склад и офис. Тук гореше печка на въглища, оттук господин Пенбърт провеждаше телефонните си разговори и си приготвяше чай, когато нямаше клиенти. Днес миришеше силно на риба, но Пенелопе дори не забеляза, защото вниманието й бе изцяло погълнато от ламаринените кутии, които запълваха всяка свободна повърхност… Късметът на господин Пенбърт от сутринта.

— Каква находка! Ърни каза, че си ги намерил на северния плаж. Как успя да донесеш тук всичките тези щайги?

— Помогна ми съседът. Пренесох ги с каруцата. Шест ще са ти достатъчни, нали?

— Повече от достатъчни.

Той сложи по три във всяка кошница.

— А искаш ли риба?

— Защо?

Господин Пенбърт изчезна под бюрото си и извади източника на силната миризма на риба. Пенелопе, като погледна в кофата, видя, че е пълна догоре със скумрии.

— Едно от момчетата излезе тази сутрин и размених малко от прасковите за риба. Госпожа Пенбърт не яде скумрия, казва, че е мръсна риба. Реших, че може да са ви от полза. Пресни са.

— Ако мога да взема шест, ще са ни достатъчни за вечеря.

— Прекрасно каза господин Пенбърт. Като порови малко, извади стар вестник, уви рибата и я остави върху кутиите с компот.

— Готово.

Пенелопе вдигна кошниците. Бяха много тежки. Господин Пенбърт смръщи вежди.

— Ще се справиш, нали? Не са ли прекалено тежки за теб? Мога да ги донеса следващия път, когато имам път с каруцата към вас, но скумрията няма да е прясна, ако престои още един ден.

— Ще се справя.

— Е, надявам се храната да ви хареса… — изпрати я до вратата.

— Как е Нанси?

— Разцъфтява.

— Кажи на двете с Дорис скоро да дойдат да ни видят. Не съм ги виждал месец или дори повече.

— Ще им кажа. И ти благодаря, Пенбърт, толкова съм ти благодарна.

Натоварена с прасковите и рибата, Пенелопе тръгна към вкъщи. Тъй като следобедът бе напреднал, по улиците имаше повече хора — бяха излезли да пазаруват или по някаква работа. Господин Пенбърт се оказа прав за прогнозата за времето. Беше настъпил отливът, вятърът вече започваше да утихва, дъждът — също. Тя вдигна глава и високо в небето зад черните облаци видя ивица синьо небе. Тръгна бързо. Чувстваше се сравнително в добро настроение, тъй като поне веднъж нямаше да се тревожи какво ще вечерят всички. Но след малко усети тежестта на кошниците, ръцете я заболяха, струваше й се, че ще изхвръкнат от раменната става. Хрумна й, че може би беше сгрешила, като беше отказала на предложението на господин Пенбърт да й ги донесе, но почти веднага прогони тази мисъл от главата си заради шума на бързо приближаващ се автомобил. Идваше откъм северния плаж, зад нея.

Пътят бе тесен, а локвите — дълбоки. Тъй като гледаше да не я залее поток от мръсна вода, тя отстъпи встрани с намерението да изчака колата да отмине. Автомобилът се стрелна покрай нея, но на няколко метра по-нататък внезапно спря. И тя видя открития джип и двамата униформени мъже, които обикновено пътуваха с него. Майор Ломакс и сержантът. Джипът остана на мястото си с работещ двигател, но майор Ломакс слезе и отиде при нея.

И без никакви предисловия каза:

— Струвате ми се доста натоварена.

Благодарна за предложеното извинение да се отърве от кошниците, Пенелопе ги остави на земята и се обърна към него.

— Да, така е.

— Срещнахме се онзиден.

— Помня.

— На пазар ли сте били?

— Не. Отидох да взема тези неща. Подариха ми ги. Шест кутии компот от праскови. Били изхвърлени тази сутрин на северния плаж. И малко скумрия.

— Къде ги носите?

— У дома.

— И къде е това?

— На върха на хълма.

— Не може ли да ви ги доставят?

— Не.

— И защо?

— Защото ще ми трябват за довечера.

Развеселен, той се усмихна. Усмивката направи нещо необикновено с лицето му и я накара да го погледне — и наистина за първи път да го види. „Незабележителен“ беше първата й присъда за него в деня, в който се бяха срещнали в галерията, но сега видя, че, напротив, той въобще не беше незабележителен, защото правилните му черти, странно бляскавите му очи и тази неочаквана усмивка му придаваха необикновен чар.

Той каза:

— Може би ще можем да ви помогнем.

— Как?

— Не можем да ви качим в джипа, но не виждам защо сержант Бъртън да не може да закара прасковите ви у дома.

— Няма да намери пътя.

— Подценявате го — наведе се и вдигна кошниците. И каза, доста троснато: — Не бива да носите толкова тежък товар. Ще си причините някое страдание.

— Нося тежко непрекъснато. На всички се налага сами да носим покупките си…

Той не обърна внимание на думите й. Вече беше тръгнал към джипа. Пенелопе, все още слабо протестирайки, се спусна след него.

— Мога да се справя…

— Сержант Бъртън.

Сержантът изгаси двигателя.

— Сър?

— Тези неща трябва да бъдат доставени — и решително остави кошниците на задната седалка на джипа. — Младата дама ще ти даде указания.

Сержантът се обърна към нея и зачака учтиво. Не й оставаше нищо друго, освен да се подчини.

— … нагоре по хълма, надясно, като стигнете до гаража на Грабни, после следвайте пътя, докато не стигнете до върха. Има висока стена, а къщата се казва „Карн Котидж“. Ще трябва да оставите джипа на пътя и да прекосите градината.

— Има ли някой у вас, госпожице?

— Да. Баща ми.

— Как се казва, госпожице?

— Господин Стърн. Ако не ви чуе… Ако никой не отговори на звънеца, просто оставете кошниците на прага.

— Добре, госпожице — той чакаше.

Майор Ломакс каза:

— Значи всичко е наред. Продължавайте, сержант. Аз ще продължа пеш. Ще се видим отново в щаба.

— Сър.

Сержантът отдаде чест, запали двигателя и потегли, а товарът изглеждаше странно — по домашному и на подходящото място — на задната седалка на джипа. Зави зад ъгъла, когато стигна до „Лайф боут Хаус“, и се скри от погледите им. Пенелопе остана с майора. Смутена от този неочакван обрат на събитията, се чувстваше неудобно. Беше и недоволна от външния си вид — нещо, което обикновено ни най-малко не я притесняваше. Можеше само да свали грозната вълнена шапка и да тръсне глава, за да освободи косата си, след което напъха шапката в джоба на шлифера си.

Той каза:

— Да тръгваме, а?

Дланите й бяха студени, така че пъхна и тях в джобовете.

— Наистина ли искате да вървите пеш? — попита, изпълнена със съмнение.

— Нямаше да съм тук, ако не исках.

— Нямате ли някаква работа?

— Каква например?

— Да планирате обучението на войниците или да пишете доклад?

— Не. Останалата част от деня е моя.

Закрачиха. Изведнъж тя се сети за нещо.

— Надявам се сержантът ви да няма проблеми. Сигурна съм, че не е разрешено да пренася с джипа покупките на цивилните.

— Само аз мога да го наказвам. Сега сигурна ли сте, че няма да пострада?

— Бях военнослужеща около два месеца, така че знам всичко за правилата и заповедите. Не ми позволяваха да нося дамска чанта и чадър, поради което животът ми бе много по-труден.

Той като че ли се заинтересува.

— Кога бяхте военнослужеща?

— О, много отдавна. През 1940-а. Служих в Портсмът.

— И защо напуснахте службата?

— Забременях. Омъжих се и родих бебето.

— Разбирам.

— Тя е почти на три. Казва се Нанси.

— Съпругът ви във флота ли е?

— Да. В Средиземно море, мисля. Никога не съм сигурна.

— Откога не сте го виждали?

— О… — не можеше да си спомни, а и не искаше. — От векове — облаците високо горе се раздалечиха за миг и слънчевата светлина започна да струи през тях. Мокрите улици я отразиха и стените на къщите светнаха в златисто. Удивена, Пенелопе обърна лице към това сияние: — Наистина се прояснява. Господин Пенбърт се оказа прав. Слушал прогнозата за времето и каза, че бурята ще спре. Вечерта може да бъде красива.

— Да, вероятно.

Слънцето изчезна така бързо, както се бе и появило. И всичко отново посивя. Но поне дъждът беше спрял. Тя каза:

— Нека не минаваме през града. Да вървим покрай морето и да минем през гарата. Там има стъпала, които излизат точно пред хотел „Уайт Кепс“.

— Добре. Все още не съм научил всички улици в града, но предполагам, че вие го познавате като линиите на дланта си. Винаги ли сте живели тук?

— През лятото. През зимата живеехме в Лондон. А ваканциите прекарвахме във Франция. Майка ми беше французойка. Имахме приятели там. Но сме в Порткерис, откакто избухна войната. И предполагам, че ще останем, докато не свърши.

— А съпругът ви? Не иска ли да сте при него, когато слиза на брега?

Бяха свили в тясна уличка, успоредна на брега. Приливът бе оставил тук малки камъчета, водорасли и части от въжета. Тя спря, взе едно камъче и го хвърли във водата. Каза:

— Нали ви казах. Той е в Средиземно море. А дори и да можех да бъда с него, пак щях да остана тук, защото трябва да се грижа за татко. Майка ми загина по време на бомбардировка през 1941-ва. Така че трябва да остана с него.

Той не каза, че съжалява. А отново:

— Разбирам — звучеше така, сякаш наистина разбираше.

— Не живеем само тримата — аз, той и Нанси. С нас живеят още Дорис и двете й момчета. Евакуираха ги от Лондон и ги настаниха у нас. Тя е вдовица. Така и не се върна в Лондон — погледна го. — Татко много се зарадва на възможността да разговаря с вас онзиден в галерията. И се ядоса, защото не ви поканих на вечеря. Каза, че съм груба. Не исках да бъда груба. Просто нямаше нищо за ядене.

— И аз много се зарадвах на срещата ни. Като разбрах, че съм изпратен тук, си помислих, че може би ще видя известния Лорънс Стърн. Но нямах представа, че наистина ще се случи. Мислех, че ще е прекалено стар и немощен, за да излиза. Когато ви видях там, от другата страна на пътя, срещу щаба, веднага разбрах, че е той. А когато влязох в галерията и ви видях, просто не можех да повярвам на късмета си. Какъв художник! — сведе поглед към нея. — Вие наследили ли сте таланта му?

— Не. Което е голямо разочарование. Често виждам нещо толкова красиво, че красотата причинява болка — като например стара ферма или напръстник, поникнал в някой жив плет. И така ми се иска да уловя красотата и да я пресъздам на платно, за да я запазя завинаги. Но, разбира се, не мога.

— На човек никога не му е лесно да живее със слабите си страни.

Мина й през ума, че той не прилича на човек, който знае какво означава изразът „слаби страни“.

— Вие рисувате ли?

— Не. Защо питате?

— Слушах разговора ви с татко. Говорехте така, сякаш сте познавач.

— Ако е така, това най-вероятно се дължи на факта, че бях отгледан от майка с много артистична и творческа натура. Щом проходих, бях разведен из всички галерии и музеи в Лондон. И принуден да посещавам концерти.

— Звучи така, сякаш е било възможно завинаги да се отвратите от културата.

— Не. Мама беше изключително тактична, а и умееше още да направи преживяването интересно и забавно.

— А баща ви?

— Баща ми работеше на стоковата борса.

Тя се замисли. Животът на другите хора винаги е толкова очарователен.

— Къде живеехте?

— „Кадогън Гардънс“. Но след смъртта на татко майка ми продаде къщата, защото беше прекалено голяма, и се преместихме в по-малка на „Пемброук Скуеър“. Тя е там и сега. Остана там по време на бомбардировките. Каза, че по-скоро би умряла, отколкото да живее извън Лондон.

Пенелопе се замисли за Доли Кийлинг, отседнала на сигурно място в хотел „Куумби“, заета в игра на бридж с лейди Биймиш и в писане на любящи писма до Амброуз. Въздъхна, защото мисълта за Доли винаги я потискаше. Изпитваше чувство на вина, защото може би беше редно да поканят Доли да им погостува в „Карн Котидж“ поне няколко дни, за да види внучката си. Или да й предложат Пенелопе и Нанси да й погостуват в хотел „Куумби“. Но и двете идеи бяха така ужасяващи, че й беше по-лесно да ги изхвърли от ума си и да започне да мисли за нещо друго.

Тесният път ги поведе нагоре по хълма. Бяха оставили морето зад себе си и сега вървяха между две редици варосани малки къщи, в които живееха рибарите. Отвори се врата и навън излезе котка, следвана от жена с кош пране в ръце, което започна да простира на опънатото пред къщата въже. Слънцето отново се показа и този път грееше силно. Жената обърна усмихнатото си лице към него.

— Така е малко по-добре, нали? Не съм виждала такъв дъжд, какъвто се изля тази сутрин. Не след дълго времето ще бъде прекрасно.

Котката се уви около глезените на Пенелопе. Тя се наведе да я погали. Продължиха. Тя извади ръцете си от джобовете и разкопча шлифера си. Каза:

— Защо отидохте в Кралския флот? Защото не пожелахте да работите на стоковата борса? Да не би заради войната?

— Заради войната. Но и не исках да съм на стоковата борса. Завърших класическа и английска литература в университета и получих работа като учител на момчета в начално училище.

— А научиха ли ви в Кралския флот да катерите скали?

Той се усмихна.

— Не. Катерех ги дълго преди това. Изпратиха ме в пансион в Ланкашър и един от тамошните учители ни водеше да катерим скалите при езерото. Запалих се по този спорт още четиринайсетгодишен и просто продължих да се катеря по скали през целия си живот.

— А изкачвали ли сте скали в чужбина?

— Да. В Швейцария и Австрия. Исках да отида в Непал, но това означаваше месеци подготовка и пътуване и така и не успях да отделя време.

— Скалите в Боскарбен сигурно ви се виждат нищо в сравнение с Матерхорн.

— Не — увери я той сухо — не. И тези скали не са лесни за катерене.

Продължиха по пътя, изкачиха се на върха на хълма и поеха по скритите виещи се пътечки, които гостите на града изобщо не откриваха, после поеха по стъпалата от гранит, които бяха толкова стръмни, че на Пенелопе не й остана дъх за разговори. Последният ред стъпала се виеше на зигзаг по предната стена на скалата между гарата и главния път и накрая ги изведе директно пред хотел „Уайт Кепс“.

Загрята от физическото усилие, Пенелопе се подпря на стената, за да си почине и да изчака дишането й да се нормализира, а сърцето й да спре да бие учестено. Майор Ломакс, който вървеше зад нея, като че ли въобще не се беше уморил. Тя забеляза, че дежурният войник ги гледа безстрастно от другата страна на пътя, но изражението му не издаваше нищо.

Когато възвърна способността си да говори, каза:

— Чувствам се като пребита.

— Нищо чудно.

— Не съм изкачвала тези стъпала от години. Когато бях малка, дотичвах тук горе от плажа. Беше нещо като самоналожен тест за издръжливост.

Тя се обърна, подпряла ръце на върха на стената, и погледна надолу по пътя, от който бяха дошли. Морето бе вече по-спокойно и отразяваше синия цвят на ясното небе. Далеч долу на плажа един мъж разхождаше кучето си. Вятърът бе утихнал до свеж бриз и от прогизналите от дъжда градини се носеше мирис на влажен мъх, който я настрои носталгично. Изненадана от прилива на чувства, Пенелопе почувства безумен екстаз, какъвто не познаваше от детство.

Замисли се за последните две години, за скуката, за ограничеността на това съществуване, за липсата, на каквито и да е очаквания. И ето че сега завесите се отвориха само за миг и вятърът нахлу през отворения прозорец, разкриващ кръгозора, който бе там през цялото време и я чакаше. Кръгозор, пълен с възможности.

Щастието бе нещо, което помнеше от дните преди войната, преди Амброуз и преди шокиращата смърт на Софи. Щастието бе нещо, като да си отново млад. „Но аз съм млада. Само на двайсет и три съм.“ Извърна се от стената и обърна лице към мъжа, застанал до нея. Беше изпълнена с благодарност към него, защото в известен смисъл той беше причината тя да си припомни щастието.

Откри, че я гледа, и се запита колко ли долавя, какво ли знае. Но неподвижността и мълчанието му не разкриваха нищо. Тя каза:

— Трябва да си вървя. Татко ще се чуди какво е станало с мен. Той кимна в знак, че разбира. Щяха да си кажат довиждане и да се разделят. Той щеше да прекоси пътя, да върне поздрава на дежурния войник, да изкачи стъпалата и да изчезне през стъклената врата. И тя може би нямаше да го види никога вече. Каза:

— Бихте ли искали да дойдете на вечеря?

Той не отговори веднага и за един ужасен миг тя си помисли, че ще откаже. После той се усмихна:

— Много мило.

Изпита облекчение.

— Тази вечер?

— Сигурна ли сте?

— Напълно. Татко така ще се радва да ви види отново. Ще можете да продължите разговора си.

— Благодаря ви. За мен ще бъде удоволствие.

— Тогава около седем и трийсет — звучеше ужасно формално. — Аз… Мога да ви поканя, защото поне веднъж има какво да ядем.

— Нека позная. Скумрия и компот от праскови?

Формалността и сдържаността се изпариха. Двамата избухнаха в смях и тя знаеше, че никога няма да забрави този весел звук, защото това беше първата им споделена шега.

Завари Дорис да прелива от любопитство.

— Какво става тук? Гледам си аз работата и ето че се появява сержантът с кошниците ти. Поканих го на чаша чай, но той отговори, че не може да остане. Къде го намери?

Пенелопе седна на кухненската маса и разказа за неочакваната среща. Дорис слушаше с ококорени очи. Когато Пенелопе свърши, извика радостно:

— Ако питаш мен, изглежда, имаш ухажор…

— О, Дорис, поканих го на вечеря.

— Кога?

— Довечера.

— А той ще дойде ли?

— Да.

Лицето на Дорис помръкна.

— О, по дяволите! — облегна се назад, самото олицетворение на отчаянието.

— Защо „по дяволите“?

— Няма да бъда тук. Ще водя Кларк и Роналд на опера в Пензанс — ще гледаме „Микадо“^[13].

— О, Дорис. Разчитах, че ще бъдеш тук. Не може ли да го отложиш?

— Не, не може. Организирано е пътуване с автобус, а и ще я изпълняват само две вечери. Момчетата очакват това развлечение от седмици, горките! — на лицето й се изписа примирение. — Нищо не може да се направи. Ще ти помогна с готвенето, преди да тръгна, и ще сложа Нанси да спи. Обаче не мога да ти кажа колко съм ядосана, че ще изпусна забавлението. В къщата не е идвал приличен мъж от години.

Пенелопе не спомена Амброуз. Вместо това попита:

— Ами Ърни? Той е приличен мъж.

— Да. Нищо му няма — но бедният Ърни бързо бе отхвърлен.

— Обаче той не се брои.

Като две млади момичета, завладени от невинно вълнение, те се захванаха за работа — обелиха зеленчуците, направиха салата, подредиха старата маса, почистиха отдавна неизползваните сребърни прибори, излъскаха кристалните винени чаши. Лорънс, пъргав като никога, стана от стола и слезе предпазливо в мазето, където в по-щастливи времена държеше значителните си запаси френско вино. Сега вече беше останало съвсем малко, но той се върна с бутилка евтино алжирско вино и прашна бутилка порто, която внимателно преля в гарафата. Пенелопе знаеше, че на никой гост не би могло да се окаже по-голямо внимание.

В седем и двайсет и пет Нанси беше вече в леглото, Дорис и момчетата бяха излезли и всичко беше готово. Пенелопе изтича горе в стаята си, за да се погрижи за външността си. Облече чиста блуза, обу на бос крак червени сандали с висок ток, вчеса косата си, сплете я на плитка, нави я и я забоде с шнола. Нямаше пудра, нито червило и отдавна бе използвала и последната капка парфюм. Хвърли дълъг и критичен поглед в огледалото и си позволи да изпита леко задоволство. Приличаше на гувернантка. Намери гердан от червени мъниста, закопча го около врата си и в този миг чу портата в дъното на градината да се отваря и да се затваря. Отиде до прозореца и видя Ричард Ломакс да върви през уханната градина по пътеката към къщата. Забеляза, че и той се бе преоблякъл — вече не беше със строгата униформа, а бе обул тъмнозелен панталон от ленен габардин и кестенявокафява риза. Носеше дискретно скрит пакет, който можеше да е само бутилка.

Откакто се бяха разделили, тя копнееше да го види и предчувстваше новата им среща. Но сега, като го гледаше да се приближава и знаеше, че след миг ще звънне на входната врата, изпадна в паника. „Студени крака“ — така Софи наричаше това униване на сърцето, причинено от необмислено действие, за което внезапно започваш да съжаляваш. Ами ако вечерта не се окажеше успешна, а се провалеше? И най-вече защото веселата Дорис не беше тук, за да й помогне… Бе съвсем възможно да е сгрешила по отношение на Ричард Ломакс. Може би мимолетният екстаз, неочакваното щастие и необикновеното чувство за близост бяха просто част от илюзия, породена от собствения й дух и настроението й, от изгряването на слънцето след дъждовните дни…

Отдалечи се от прозореца, хвърли последен поглед на отражението си в огледалото, намести червения гердан, излезе от стаята и заслиза по стълбите. Чу звънеца. Прекоси преддверието и отвори вратата, а той се усмихна:

— Надявам се, че не съм закъснял, нито пък подранил.

— Не, точно навреме. Лесно ли намери пътя?

— Не беше трудно. Каква красива градина!

— Бурята не й се отрази добре — отстъпи назад. — Заповядай.

Той влезе и свали зелената си барета с червената ивица и сребърната значка и я остави върху шкафа. Обърна се към нея и й подаде пакета.

— Това е за баща ти.

— Колко мило.

— Той пие ли скоч?

— Да…

Всичко щеше да е наред. Не беше сбъркала — той не беше обикновен. А много специален, защото беше донесъл със себе си в „Карн Котидж“ не само блясък, но и спокойствие. Спомни си какво беше, когато Амброуз беше тук. Напрежението и мълчанието. Всички, подвластни на атмосферата, ставаха раздразнителни и мрачни. Но този висок непознат ги караше да се чувстват удобно дори само с присъствието си. Сякаш беше дългогодишен приятел, отбил се, за да поднови познанството, да споделят новини. Усещането за нещо познато се върна и този път беше дори още по-силно. Толкова силно, че едва ли не очакваше вратата на дневната да се отвори и от там да излезе Софи, засмяна и разговорлива, да прегърне младия мъж и да го целуне и по двете бузи. „О, мили мой, толкова се радвам да те видя отново.“

— … но отдавна вече нямаме в къщата. От месеци. Той ще бъде очарован. В дневната е, чака ви… — отиде да отвори вратата. — Татко. Гостът ни дойде… и ти е донесъл подарък…

— Колко ще продължи службата ви? — попита Лорънс.

— Нямам представа, сър.

— Не бихте ми казали, дори и да знаехте. Смятате ли, че догодина ще бъдем готови да нахлуем в Европа?

Ломакс се усмихна, но не издаде нищо.

— Надявам се, сър.

— Тези американци… Като че ли винаги пазят всичко за себе си.

— Не са тук, за да се веселят или да празнуват. Те са професионалисти и са съвсем отделна част със свои собствени офицери, столова и начини за забавление.

— Как се разбираш с тях?

— Като цяло много добре. Малко са диви… Може би не са толкова дисциплинирани като нашите войници, но, взети поотделно, са много смели.

— И вие командвате цялата операция?

— Не. Полковник Мелъби е командващият офицер. Аз съм просто обучаващият офицер.

— Харесва ли ви да работите с тях?

Ричард Ломакс сви рамене.

— Със сигурност е различно.

— А Порткерис? Били ли сте тук преди?

— Не. Никога. Ваканциите прекарвах обикновено на Север, катерейки планини. Но бях чувал за Порткерис заради художниците, които идват тук. Виждал съм картини на пристанището в различните галерии, които майка ми настояваше да посетя. Те са необикновени, уникални и различни. И светлината. Ярката светлина на морето. Не можех да повярвам, че е така, докато не го видях с очите си.

— Да. Морето притежава магия. Човек изобщо не може да свикне с нея независимо колко дълго е живял тук.

— А вие отдавна ли сте в Порткерис?

— От 1920-а. Доведох съпругата си тук малко след като се оженихме. Нямахме къща, затова живеехме в студиото ми. Приличахме на двойка цигани.

— Портретът в дневната на съпругата ви ли е?

— Да. Софи. Трябва да е била на деветнайсет по онова време. Рисува я Шарл Рейние. Една пролет всички ние наехме къща близо до Варенжвил сюр Мер. Смятахме да си почиваме, но него го обзе безпокойство — както винаги, когато не работеше. И Софи се съгласи да му позира. Отне му по-малко от ден, но е една от най-добрите му работи. Но, разбира се, той я познаваше още от дете. Художникът работи по-бързо, ако е близо до модела си.

Трапезарията тънеше в полумрак, тъй като дневната светлина се стопяваше. Светеха само свещите, а последните лъчи на залязващото слънце проникваха през прозореца и се отразяваха от кристалните чаши, сребърните прибори и полираната повърхност на кръглата махагонова маса. Тъмните тапети бяха кадифената обвивка на кутия за бижута. Лекият ветрец раздвижваше леко дантелените завеси.

Ставаше късно. Скоро трябваше да затворят прозореца и да спуснат тежките завеси. Вечерята бе приключила. Супата, печената риба и сладките праскови бяха изядени и чиниите — отнесени. Пенелопе донесе от шкафа чиния с оранжеви ябълки, паднали от дървото в най-горния край на овощната градина, и я сложи в средата на масата. Ричард Ломакс си взе една и започна да я бели с ножа за плодове с перлената дръжка. Дланите му бяха удължени, а върховете на пръстите му — четвъртити. Пенелопе го гледаше как сръчно борави с ножа, като кората падаше на една дълга лента в чинията. Той раздели ябълката на четири съвсем еднакви парчета.

— Ателието все още ли е ваше?

— Да. Но сега стои празно. Рядко ходя там. Не мога да работя, а разстоянието дотам е прекалено голямо за мен.

— Бих искал да го видя.

— Когато кажете. Ключът е у мен — усмихна се през масата на дъщеря си. — Пенелопе ще ви заведе.

Ричард Ломакс разряза четирите парчета ябълка на по-малки.

— Шарл Рейние… жив ли е още?

— Доколкото знам. Освен ако не е отворил устата си прекалено широко и не е бил убит от Гестапо. Надявам се да не е така. Живее в Южна Франция. Ако се държи добре, ще оживее…

Пенелопе се замисли за къщата на Рейние, за обвития в бугенвилии покрив, за червените скали, които се спускаха долу до синьото като тинтява море, за жълтите мимози. Замисли се за Софи, която викаше от терасата, че е време да спре да плува, защото обядът е готов. Заслепена от тези образи, й беше трудно да повярва, че Софи не е жива. Тази вечер — от пристигането на Ричард Ломакс — тя беше с тях; не мъртва, а жива и дори сега седеше на празния стол начело на масата. Не беше лесно да се намери основателна причина за тази натраплива илюзия, че нищо не се е променило. Когато всъщност всичко се беше променило. Съдбата бе жестока, войната ги бе връхлетяла, бе коствала живота на член от семейството. Софи и семейство Клифърд бяха загинали при бомбардировка. Вероятно пак съдбата беше срещнала Пенелопе с Амброуз. Но тя му беше позволила да я люби, бе заченала Нанси и накрая се бе омъжила за него. Като обръщаше поглед назад, не съжаляваше, че се бяха любили — нещо, на което тя се бе наслаждавала толкова, колкото и той; още по-малко съжаляваше за раждането на Нанси и сега дори не можеше да си представи живота без хубавото си, очарователно и мило дете. Но съжаляваше, и то горчиво, за идиотския си брак. „Не трябва да се омъжиш за него само заради детето“, бе казала Софи. Но Пенелопе за първи път в живота си не бе послушала съвета на майка си. Амброуз бе първият мъж в живота й и нямаше с кого да го сравни. Щастливият брак на родителите й не й помогна. Мислеше, че всички бракове са щастливи и че идеята да се омъжи, е добра. Изправен пред ситуацията, Амброуз, след като бе преодолял първоначалното си изумление и нежелание, изглежда, също реши, че идеята е добра. И се бяха оженили.

Ужасна, отвратителна грешка. Тя не го обичаше. Никога не го бе обичала. Нямаше нищо общо с него и изобщо не искаше да го види отново. Погледна през масата към Ричард Ломакс, чието спокойно лице бе обърнато към Лорънс. Сведе поглед към дланите му, които лежаха събрани на масата пред него. Прииска й се да хване ръцете му и да притисне бузата си и тях.

Запита се дали той също е женен.

— Никога не съм го срещал — казваше Лорънс — но ми се струва скучен човек — все още говореха за портретисти. — Човек би очаквал нечувано лошо поведение и неблагоразумие… със сигурност има добри възможности за това… но както изглежда, никога не е извършвал и най-дребната простъпка. Биърбом го изобрази в карикатура как гледа през прозореца дългата опашка известни в обществото дами, които чакат той да ги обезсмърти.

— Харесвам скиците му повече от портретите му — каза Ричард Ломакс.

— Съгласен съм. Всичките тези издължени дами и господа в ловни костюми. Високи по три метра и невъзможно арогантни — протегна ръка към виното, напълни чашата си и подаде гарафата на госта си. — Кажете ми, играете ли бегамон?

— Да.

— Искате ли да изиграем една игра?

— С удоволствие.

Беше се почти стъмнило. Пенелопе стана от масата, затвори прозорците и спусна тежките завеси — ужасните черни и прекрасните кадифени. Измърмори нещо за кафе, излезе от стаята и отиде в кухнята. Спусна черните завеси и там, светна лампата и видя обичайното безредие от тенджери, мръсни чинии и прибори. Сложи водата в чайника да заври. Чу мъжете да се движат в дневната, да слагат въглени в огнището и всичко това на фона на непрекъсващия разговор.

Баща й беше в стихията си, прекарвайки може би най-приятните часове в живота си. Ако играта на карти му бе допаднала, вероятно щеше да покани Ричард Ломакс отново да им гостува. Намери чист поднос, извади от шкафа чашки за кафе и се усмихна. Играта свърши точно когато часовникът удари единайсет. Лорънс беше спечелил. Ричард Ломакс призна поражението си с усмивка и се изправи.

— Мисля, че е време да вървя.

— Нямах представа, че е толкова късно. Много се забавлявах. Трябва отново да ни гостувате — Лорънс се замисли и добави: — Ако желаете.

— Много ми се иска, сър. Страхувам се, че не мога да правя планове, защото не разполагам с времето си…

— Всичко е наред. Може да идвате, когато пожелаете. Просто се отбивайте. Ние винаги сме си у дома — опита се да стане, но Ричард Ломакс постави ръка на рамото му и го спря: — Не ставайте…

— Е… — старецът с благодарност се отпусна върху възглавниците. — Май няма да стана все пак. Пенелопе ще ви изпрати.

Докато те играеха, тя плетеше до огъня. Сега заби куките в кълбото прежда и се изправи. Той се обърна към нея с усмивка. Тя отиде да отвори вратата и го чу да казва:

— Лека нощ, сър, и отново ви благодаря…

— Няма защо.

Пенелопе го поведе през тъмния коридор и отвори входната врата. Натежала от мириса на мокро дърво, градината беше обляна в синя светлина. Луната висеше ниско на небето. Далеч долу, на плажа, се чуваше нежният шепот на морето. Той застана до нея на прага с баретата в ръка. И двамата погледнаха нагоре — към облаците и слабо светещата луна. Нямаше вятър, но от моравата се издигаше влажен студен въздух и Пенелопе потрепери. Той каза:

— Почти не ви проговорих през цялата вечер. Надявам се да не сте ме взели за грубиян с лоши обноски.

— Дойдохте да говорите с татко.

— Не съвсем, но така се получи.

— Ще има и други възможности.

— Надявам се. Както казах, не разполагам с времето си… Не мога да правя планове и да назовавам дати…

— Знам.

— Но ще дойда, когато мога.

— Ще се радваме.

Той сложи баретата на главата си. Лунната светлина се отрази от значката.

— Вечерята бе превъзходна. Никога скумрията не ми е била по-вкусна.

Тя се засмя.

— Лека нощ, Пенелопе.

— Лека нощ, Ричард.

Той се обърна и скоро, погълнат от мрака на градината, изчезна. Тя изчака да чуе портата да се затвори след него. Застанала там само по тънката си блуза, настръхна. Потрепери отново, влезе в къщата и затвори вратата след себе си.

Изминаха две седмици преди да го видят отново. Кой знае защо, това не разтревожи Пенелопе. Беше казал, че ще дойде, когато може, и тя знаеше, че ще бъде така. Можеше да чака. Мислеше много за него. Дори в дните, когато беше най-заета, той не излизаше от главата й, а нощем присъстваше в сънищата й и тя се събуждаше сънена и доволна, усмихната и нежелаеща споменът за съня да избледнее и да се стопи. Лорънс се тревожеше повече от нея.

— Не си ли чула нещо за онзи приятен човек майор Ломакс? — измърморваше от време на време. Очаквам с нетърпение следващата ни игра на бегамон.

— О, ще дойде, татко уверяваше го тя спокойна, защото знаеше, че е истина.

Вече бе септември. Циганско лято. Хладни вечери, студени нощи, безоблачни дни и златно топло слънце. Листата бяха започнали да менят цвета си и да падат върху тревата. Близо до къщата растяха безброй далии, разтваряха кадифени венчелистчета последните рози и изпълваха въздуха с аромата си, който, понеже беше така скъп, й се струваше два пъти по-силен, отколкото през юни.

Събота. По време на обяда Кларк и Роналд обявиха, че ще слязат до плажа, за да доплуват със свои съученици. Дорис, Пенелопе и Нанси не бяха поканени да отидат с тях. Скоро след това момчетата вече крачеха радостно по градинската пътечка така, сякаш нямаха и миг за губене, натоварени с хавлии, сандвичи с мармалад и бутилки лимонада.

Топлият следобед беше тих и скучен. Лорънс седна в дневната да подремне до отворения прозорец. Дорис изведе Нанси в градината. Пенелопе изми чиниите, подреди кухнята и прибра прането. Върна се в кухнята, сгъна приятно ухаещите чаршафи, покривки и хавлии, а ризите и калъфките за възглавници сложи встрани, защото трябваше да ги оглади. По-късно обаче. Можеше да свърши тази работа и по-късно. Навън я чакаше слънцето. Излезе от кухнята, прекоси коридора, чиято тишина бе нарушавана само от тиктакането на часовника на дядо й и от жуженето на пчелата, която се блъскаше в прозореца. Входната врата беше отворена и върху износения килим падаше златиста светлина. Дорис седеше на стария градински стол с кошница, пълна с дрехи за кърпене, а Нанси играеше доволна в пясъчника, изграден от Ърни, който бе докарал пясъка от плажа с количката за зеленчуци на баща си. Там Нанси се забавляваше безкрайно при хубаво време. И сега, облечена в кърпено гащеризонче, седеше в пясъка и правеше купчини от пясък с помощта на стара ламаринена кофичка и дървена лъжица. Пенелопе отиде при тях. Дорис бе постлала старо одеяло на земята и Пенелопе легна върху него. Тя загледа Нанси развеселена от концентрацията, която бе изписана на личицето й, и бе омагьосана от сянката, която дългите й мигли хвърляха върху бузките, и от пълните ръчички, които тупаха по пясъка.

— Не си огладила прането, нали? — запита Дорис.

— Не. Прекалено е горещо.

Дорис вдигна една стара и свила се вече блуза, чиято яка бе разцепена на две подобно на усмивка.

— Смяташ ли, че има смисъл да кърпя това?

— Не. Ще лъскаме с нея мебелите.

— В къщата имаме повече парцали за лъскане, отколкото дрехи. Знаеш ли, когато тази кървава война свърши, най-доброто, за което се сещам, е да изляза и да купя дрехи. Нови дрехи. Дузини дрехи. Уморена съм до припадък от кърпене и преправяне. Погледни този вълнен пуловер на Кларк. Закърпих го миналата седмица, а има нова дупка на лакътя. Как го правят, по дяволите?

— Просто са момчета, които растат — Пенелопе легна по гръб, разкопча блузата си и дръпна полата си над коленете. — Дрехите омаляват и не може да бъде другояче — затвори очи, защото слънцето беше силно. — Помниш ли колко мършави и бледи бяха, когато дойдохте тук? Човек едва би ги познал сега — загорели като истински жители на Корнуол.

— Радвам се, че не са по-големи — Дорис вдяна в иглата дълъг вълнен конец. — Не искам да ги вземат войници. Не бих могла да го понеса…

Млъкна. Пенелопе чакаше.

— Какво не би могла да понесеш? — попита накрая.

Дорис отговори с тревожен шепот:

— Имаме гост.

Слънцето сякаш се скри. Върху нея падна сянка. Пенелопе отвори очи и видя силуета на мъж, застанал в краката й. Изпаднала в паника, тя седна и започна да закопчава блузата си…

— Съжалявам — каза Ричард. — Не исках да ви стресна.

— Откъде се взехте? — скочи на крака, закопча и последното копче и отметна косата от лицето си.

— Минах през портата и през градината.

Сърцето й препускаше лудо. Надяваше се, че не се е изчервила.

— Не съм ви чула.

— Моментът неподходящ ли е?

— Не, ни най-малко. Не сме заети с нищо.

— Трябваше да остана в офиса цял ден и изведнъж усетих, че не издържам повече. Реших, че ако имам късмет, ще ви намеря тук.

Погледът му се премести от Пенелопе върху Дорис, която седеше на стола като хипнотизирана все още с кошницата в скута си и държейки иглата с вдянатия конец вдигната, сякаш държеше някакъв символ.

— Не мисля, че се познаваме. Ричард Ломакс. Вие сигурно сте Дорис.

— Точно така — стиснаха си ръцете и Дорис, леко разочарована, добави: — Радвам се да се запознаем.

— Пенелопе ми разказа за вас и за двамата ви синове. Те не са ли тук?

— Не, отидоха да плуват с приятели.

— Разумни младежи. Бяхте излезли и в онази вечер, когато дойдох на вечеря.

— Да. Заведох момчетата на представление на „Микадо“.

— Хареса ли им?

— О, да! Прекрасни мелодии. Забавна комедия. Никога през живота си не са се смели толкова.

— Радвам се.

После посвети вниманието си на Нанси, която седеше и го гледаше втренчено, явно озадачена от появата на този висок непознат в живота й.

— Това ли е малкото ви момиченце?

Пенелопе кимна.

Той клекна, за да се изравни с детето.

— Здравей! — Нанси продължи да го гледа втренчено. — На колко е?

— Почти на три.

По лицето на Нанси имаше пясък, а долнището на гащеризона й бе мокро.

— Какво правиш? Пясъчни замъци? Хайде, дай да ти помогна — Ричард взе малката кофичка и дървената лъжица от ръката й, макар че тя не искаше да я пусне. Напълни кофата, натисна пясъка с лъжицата, обърна кофата и се образува съвършена купчина пясък. Нанси веднага я разруши. Той се засмя и й върна играчките. — Има правилни инстинкти — отбеляза, седна на тревата, свали баретата от главата си и разкопча горното копче на униформата си.

Пенелопе каза:

— Изглежда, ви е топло.

— Да. Прекалено е топло за тези стегнати униформи — разкопча куртката си, съблече я и като нави ръкавите на памучната си риза, веднага доби вид на човек, на когото му е удобно.

Може би окуражена от това, Нанси излезе от пясъчника и се настани на коляното на Пенелопе, откъдето можеше добре да вижда новодошлия. Продължи да го гледа втренчено в лицето, без да мига.

— Никога не мога да позная възрастта на чуждите деца — каза той.

— А вие имате ли свои? — попита невинно Дорис.

— Не и такива, за които да знам.

— Моля?

— Не съм женен.

Пенелопе наведе глава и допря буза до копринената коса на Нанси. Ричард се подпря на лакти и обърна лице към слънцето.

— Горещо е като посред лято, нали? Къде другаде може да е човек, освен в градината? Къде е баща ви?

— Спи. Но вероятно вече е буден. Ей сега ще отида да му кажа, че сте тук. Копнее за друга игра на бегамон.

Дорис погледна часовника си, прибра иглата и остави кошницата с дрехите за кърпене на тревата.

— Почти четири часа е — каза. — Защо да не приготвя по чаша чай за всички? И вие ще пиете, нали, Ричард?

— Не се сещам за нищо, което да искам повече.

— Аз ще кажа на баща ти, Пенелопе. Той обича да пие чая си в градината.

И ги остави. Гледаха я как се отдалечава. Ричард каза:

— Какво приятно момиче…

— Да.

Пенелопе започна да къса маргаритки и да ги сплита във венец за Нанси.

— Какво правихте през цялото това време?

— Катерехме се по скалите. И подскачахме по вълните в онези забравени от Бога десантни кораби. Мокрехме се. Издавахме заповеди, планирахме обучения и пишехме дълги доклади.

Замълчаха. Тя добави още една маргаритка към венеца. След малко той попита рязко:

— Познавате ли генерал Уотсън-Грант?

— Да, разбира се. Защо питате?

— С полковник Мелъби сме поканени на питие в понеделник.

Тя се усмихна.

— Татко и аз — също. Госпожа Уотсън-Грант се обади днес сутринта и ни покани. Господин Ридли — бакалинът, им дал две бутилки джин и те смятат това за добра причина да дадат парти.

— Къде живеят?

— На около 2 километра от тук. Нагоре по хълма, извън града.

— Вие как ще отидете дотам?

— Генералът ще изпрати кола за нас. Градинарят му ще шофира. Той получава бензин, защото е началник на охраната. Сигурна съм, че всичко това е незаконно, но е много мило от негова страна, защото в противен случай нямаше да можем да отидем.

— Надявах се, че ще бъдете там.

— Защо?

— За да познавам някого. И защото след това ще мога да ви изведа на вечеря.

Венецът от маргаритки бе станал прекалено дълъг. Тя го държеше като гирлянда между дланите си.

— Ще поканите мен и татко или само мен?

— Само вас. Но ако баща ви иска да дойде…

— Няма да иска. Не обича да излиза късно.

— А вие?

— Аз ще дойда.

— Къде ще отидем?

— Не знам.

— В Хотел „Сендс“…

— Той беше реквизиран още в началото на войната. Сега е пълен с ранени, които се възстановяват.

— Или в Замъка?

Замъкът. Настроението й се изпари при самата мисъл за него. При първото и така злощастно гостуване на Амброуз в „Карн Котидж“, в отчаянието си и търсейки някакъв начин да развесели съпруга си, Пенелопе бе предложила да отидат в Замъка в неделя за вечеря и танци. Вечерта не се бе оказала по-успешна от уикенда. Студената и официална трапезария бе наполовина празна, храната беше отвратителна, а другите посетители — все възрастни. От време на време обезсърченият оркестър изпълняваше по някоя стара мелодия, но не можеха да танцуват, защото Пенелопе бе така огромна по онова време, че Амброуз не можеше да я обгърне с ръце.

Каза бързо:

— Не, нека не ходим там. Келнерите са стари и бавни като костенурки, а повечето клиенти са в инвалидни колички. Ужасно потискащо е… — обмисли въпроса и направи далеч по-весело предложение. — Може да отидем в бистрото на Гастон.

— Къде е това?

— Над северния плаж. Малко е, но храната не е лоша. Понякога — на рожден ден например, татко ни води там двете с Дорис.

— Бистрото на Гастон. Неочаквано е. Имат ли телефон?

— Да.

— Ще запазя маса.

— Дорис, той ме покани на вечеря.

— Боже! Кога?

— В понеделник.

— А ти каза ли, че ще отидеш?

— Да. Защо? Мислиш ли, че трябваше да откажа?

— Да откажеш? Трябва да си прегледаш главата. Мисля, че е прекрасен. Напомня ми за Грегъри Пек^[14] по доста забавен начин.

— О, Дорис, той въобще не прилича на Грегъри Пек.

— Не на външен вид, но е също така спокоен като него. Знаеш какво имам предвид. Какво ще облечеш?

— Не съм мислила. Ще намеря нещо.

Дорис се ядоса.

— Знаеш ли, понякога ме подлудяваш. Излез и си купи нещо ново. Никога не харчиш и стотинка за себе си. Слез до магазина на мадам Жоли в града и виж какво има.

— Нямам купони за дрехи. Дадох последния за ужасни салфетки за чай и топла нощничка за Нанси.

— За бога, имаш нужда само от седем. Сигурна съм, че ако се обединим шестимата, ще съберем седем купона за дрехи. Знам черен пазар, откъдето мога да купя.

— Това е незаконно.

— О, законът може да върви по дяволите. Това е случай. Първата ти среща от години. Живей на ръба. Слез до града в понеделник сутрин и си купи нещо красиво.

Не помнеше откога не бе влизала в магазин за дрехи, но тъй като мадам Жоли беше всъщност госпожа Коулс — дебела и с майчински вид като всяка баба и съпруга на крайбрежната охрана, нямаше причина да бъде смутена или уплашена.

— Боже мой, не съм те виждала тук от години — отбеляза тя, когато Пенелопе влезе.

— Искам нова рокля — каза направо Пенелопе.

— Нямам нищо специално в склада, мила, повечето са всекидневни дрехи. Не мога да получа нищо друго. Но има една красива червена рокля, която ще ти е по мярка. Червеното винаги е било твоят цвят. Тази е с десен на маргарити. От изкуствена коприна е, разбира се, но въпреки това гали приятно тялото.

Донесе я. Пенелопе се затвори в малкото пространство, което служеше за пробна, съблече дрехите си и спусна червената рокля през главата си. Беше мека и миришеше на ново — каква вълнуваща миризма! Излезе иззад завесата и закопча копчетата и червения колан.

— О, съвършена е! — възкликна мадам Жоли.

Пенелопе се изправи пред огледалото и се вгледа в отражението си, опитвайки се да се види с очите на Ричард. Роклята беше с квадратно деколте, с подплънки на раменете и плисирана пола. Широкият колан смаляваше талията й, а когато се завъртя, за да се види и отзад, полата се разтвори и ефектът беше толкова женствен и така приятен за окото, че Пенелопе се възхити от собствения си външен вид. В никоя друга дреха не се бе чувствала така уверена. Беше също като да се влюбиш, и тя веднага разбра, че трябва да я купи.

— Колко струва?

Мадам Жоли потърси етикета, пришит към задната част на деколтето.

— Седем лири и десет шилинга. Или седем купона, опасявам се.

— Ще я купя.

— Взе правилното решение. Представяш ли си, още първата рокля, която пробва, ти стана. Но се сетих за нея още когато те видях да влизаш. Какъв късмет!

— Татко, харесва ли ти новата ми рокля?

Извади я от хартиената торба, разгъна я и я задържа пред себе си. Седнал на любимия си стол, той свали очилата си и се облегна назад върху възглавничките с притворени очи, за да види по-добре ефекта.

— Цветът е подходящ за теб… Да, харесва ми. Но защо така изведнъж реши да си купиш рокля?

— Защото довечера сме канени на питие при Уотсън-Грант. Нима си забравил?

— Не, но забравих как ще отидем дотам.

— Генералът ще ни изпрати кола.

— Колко мило.

— И някой ще те върне. Защото аз съм поканена на вечеря.

Той сложи очилата си и дълго гледа дъщеря си над ръба.

— С Ричард Ломакс — каза и това не беше въпрос.

— Да.

Протегна ръка към вестника:

— Добре.

— Татко, чуй. Смяташ ли, че трябва да отида?

— А защо не?

— Омъжена съм.

— Но не си някоя глупачка.

Тя се поколеба.

— А ако се увлека?

— Има ли вероятност?

— Не знам. Възможно е.

— И? Увлечи се.

— Знаеш ли какво, татко? Наистина те обичам.

— Озадачен съм. Защо?

— По хиляди причини. Но главно защото винаги съм можела да разговарям с теб.

— Щеше да е катастрофа, ако не можехме да разговаряме. Колкото до Ричард Ломакс, вече не си дете. Не искам да те видя да страдаш, но решенията си вземаш сама.

— Знам — каза тя и си помисли: „Не добави: «Трябва»“.

Пристигнаха последни в дома на Уотсън-Грант. Защото, когато Джон Тонкинс градинарят на генерала, дойде да ги вземе, Пенелопе беше още пред огледалото и се чудеше как да направи косата си. Най-накрая реши да я вдигне нагоре, а после я пусна. След това трябваше да намери палто, защото новата рокля беше тънка, а септемврийската вечер студена. Нямаше палто, а само пончото, което си бе направила сама, а то изглеждаше ужасно, така че още се забави, дока го намери стария кашмирен шал на Софи. Наметна го и се втурна надолу по стълбите да търси баща си. Откри го в кухнята, защото беше решил, че трябва да лъсне обувките си.

— Татко. Колата е тук Джон ни чака.

— Нищо не мога да направя. Това са най-хубавите ми обувки и не са лъскани от четири месеца.

— Откъде знаеш, че са мина ли четири месеца?

— Защото тогава за последен път ходихме у Уотсън-Грант.

— О, татко!

С немощните си ръце Лорънс не можеше да отвори боята.

— Чакай. Аз ще ги почистя.

Лъсна ги, колкото може по-бързо, като изцапа целите си длани с кафява боя. Изми се, докато той се обуваше, после коленичи, за да завърже връзките му. Накрая със скоростта, с която той вървеше, излязоха от къщата и прекосиха градината. Джон Тонкинс и старият роувър ги чакаха до портата.

— Съжалявам, че те забавихме, Джон.

— За мен няма никакво значение — Джон задържа вратата отворена и Лорънс с мъка се настани на предната седалка.

Пенелопе седна отзад. Джон зае мястото си зад кормилото и потеглиха. Но немного бързо, защото Тонкинс внимаваше да не повреди автомобила на господаря си и шофираше така, сякаш колата беше бомба, която можеше да експлодира при скорост над 70 километра в час. Накрая, в седем часа, влязоха в алеята на достойната за завист градина на генерала, която изобилстваше от рододендрони, азалии, камелии и обички, и спряха пред входната врата на къщата сред облак от прах и чакъл. На алеята имаше още три-четири автомобила. Пенелопе разпозна стария морис на Трабшот, но не и тъмнозеления автомобил с емблемата на Кралския флот. Зад кормилото седеше млад войник и убиваше времето си с „Пикчър Поуст“. Като слезе от роувъра, тя тайно се усмихваше.

Влязоха вътре. Преди войната ги посрещаше униформена икономка, но сега нямаше никой. Фоайето и коридорът бяха празни, а от дневната долитаха приглушени разговори. Прекосиха я и влязоха в оранжерията, където гостите се бяха вече събрали. Оранжерията беше голяма и претенциозна. Бе построена от генерала след пенсионирането му от армията и завръщането му от Индия. Тук имаше палми в саксии, тръстикови столове, жълтеникавокафяви ниски столчета, рогозки с шарки, имитиращи тигрова кожа, и меден гонг, окачен между бивните на отдавна убит слон.

— О, ето ви най-после! — госпожа Уотсън-Грант ги видя и отиде да ги посрещне. Беше дребна слаба жена, силно загоряла под жестокото индийско слънце, с късо подстригана коса. Пушеше цигара след цигара и бе заклет играч на бридж. Ако се вярваше на мълвата, в Куета била прекарвала повечето време върху гърба на кон и веднъж дори срещнала тигър, който хладнокръвно застреляла. Сега ръководеше местния Червен кръст и копаеше в градината, но й липсваха бурните отминали дни и щом в ръцете й попаднеха две бутилки джин, веднага организираше парти. — Както винаги, закъсняхте — добави, защото винаги изричаше онова, което мислеше. — Какво ще пиете? Джин и портокалов сок или джин и лайм? И, разбира се, познавате всички. С изключение може би на полковник Мелъби и майор Ломакс…

Пенелопе се огледа. Видя семейство Спрингбърн от Сейнт Енедок и госпожа Трабшот, висока и подобна на привидение, с рокля от лилав шифон, с огромна шапка с кадифена панделка и катарама на главата. С нея беше госпожица Поусън, застанала леко разкрачена и с обувки с толкова дебели гумени подметки, че приличаха на танкове. Видя полковник Трабшот, който говореше с непознатия полковник Мелъби и както винаги държеше фронта, без съмнение излагайки мнението си за воденето на войната. Полковникът от Кралския флот бе привлекателен мъж с настръхнали мустаци и оредяваща коса, много по-висок от полковник Трабшот и трябваше да се навежда, за да чуе какво казва Трабшот. На лицето му бе изписана досада, но прикрита от учтивост и престорено внимание. Затова Пенелопе предположи, че разговорът не е ни най-малко интересен. Видя в далечния край на стаята Ричард, който стоеше с гръб към градината. С него беше госпожица Прийди, която беше облечена в бродирана унгарска блуза и пола от съответната народна носия и изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да затанцува гопак. Той каза нещо и тя се закикоти, наклонила срамежливо глава на една страна. След това той вдигна очи, улови погледа на Пенелопе и й намигна.

— Пенелопе — до лакътя й се материализира генерал Уотсън-Грант. — Имаш ли питие? Слава богу, че сте тук. Страхувах се, че няма да дойдете.

— Знам. Закъсняхме. И накарахме бедния Джон Тонкинс да ни чака.

— Няма значение. Просто съм малко разтревожен заради тези офицери от Кралския флот. Бедните, поканени са на парти, а се озоваха в стая, пълна със старци. Трябваше да поканя по-весела компания за тях, но не можах да се сетя за никого. Освен за теб.

— Аз не бих се тревожила. Изглеждат щастливи.

— Ще те представя.

— Вече познаваме майор Ломакс.

— Така ли? Кога го срещнахте?

— Татко разговаря с него в галерията.

— Изглеждат приятни хора — погледът на генерала обхождаше гостите му. — Ще спася Мелъби. Вече десет минути слуша приказките на Трабшот, а това е повече от достатъчно за всеки човек.

Остави я така внезапно, както се беше появил, и Пенелопе отиде да говори с госпожица Поусън за ръчната й помпа. Партито продължаваше. Известно време Ричард нито я потърси, нито я заговори, но това нямаше значение, защото просто удължаваше предчувствието, че отново ще бъде до него, с него. Като в ритуален танц те описваха кръгове, но никога не бяха достатъчно близо, та да разменят и дума. Усмихваха се един на друг и слушаха разговорите на другите. Накрая Пенелопе се озова до отворената врата към градината, обърна се да остави празната си чаша и погледът й веднага бе привлечен от градината на генерала. Бе обляна в златиста светлина, а сред дърветата танцуваха облаци от мушички и комари. Застиналият въздух се оживяваше единствено от гукането на гълъбите и нежния аромат на топлата септемврийска вечер.

— Здравей — той се бе озовал до нея.

— Здравей.

Взе празната чаша от ръката й.

— Искаш ли още едно питие?

Тя поклати лава.

— Не.

Той намери свободно място на масата, върху която имаше саксия с палма, и остави чашата.

— Цял половин час се тревожех, че няма да дойдеш.

— Винаги и за всичко закъсняваме.

Той се огледа.

— Очарован съм от тази прекрасна атмосфера. Все едно че сме в Пуна^[15].

— Трябваше да те предупредя.

— Защо? Прекрасно е.

— Мисля, че оранжерията е най-хубавото място в тази къща. Някой ден, ако имам подходяща собствена къща, ще си построя оранжерия. Голяма и слънчева като тази.

— А в нея ще има ли тигрови кожи и медни гонгове?

Тя се усмихна.

— Татко казва, че тук липсват само раджи.

— Или може би цяла орда дервиши, които да изскачат от храстите, готови да сеят смърт и разрушение. Мислиш ли, че нашият човек е застрелял тигър?

— По-вероятно е това да го е сторила госпожа Уотсън-Грант. Дневната е пълна със снимки, на която тя носи шлем, а плячката лежи в краката й.

— Познаваш ли полковник Мелъби?

— Още не. Не мога да стигна до него — все има някой.

— Ела, аз ще те представя. А после, знам, той ще каже, че е време да си тръгваме. Ще ни закара до щаба със служебната кола, а от там двамата ще отидем в заведението. Имаш ли нещо против?

— Не.

— А баща ти?

— Джон Тонкинс ще го закара вкъщи.

Той я хвана за лакътя.

— Ела тогава…

Стана така, както бе казал. След като го представиха на Пенелопе, полковникът води с нея кратък учтив разговор, после погледна часовника си и обяви, че е време да тръгват. Сбогуваха се. Пенелопе потвърди, че има кой да закара Лорънс в „Карн Котидж“, и го целуна за довиждане. Генералът ги изпрати до вратата и Пенелопе взе шала си от стола, където го беше оставила. Излязоха навън, войникът побърза да сгъне вестника, изскочи от колата и отвори вратата. Полковникът седна отпред, а Пенелопе и Ричард — отзад. Потеглиха, но войникът не бе предпазлив шофьор като бедния Тонкинс и стигнаха много бързо до хотел „Уайт Кепс“, където трябваше да слязат.

— Вие двамата ще излезете за вечеря ли? Вземете колата и шофьора ми, ако искате.

— Благодаря, сър, но ще повървим. Вечерта е прекрасна.

— Да, наистина. Е, добре, забавлявайте се — кимна доброжелателно, освободи шофьора, завъртя се на пети, изкачи стъпалата и изчезна през вратата на хотела.

Ричард каза:

— Ще тръгваме ли?

Вечерта наистина беше красива, спокойна и тиха. Морето бе бистро, едва ли не прозрачно и блестеше като вътрешността на мида. Слънцето бе залязло, но небето все още бе озарено от розовите лъчи на залеза. Вървяха надолу към града по безлюдни улици и покрай затворени магазини.

Наоколо се виждаха малко хора — не само местни жители, но и американски рейнджъри, които очевидно бяха излезли да се позабавляват, с прибрани в коланите пропуски. Някои от тях си бяха намерили момичета — кикотещи се шестнайсетгодишни тийнейджърки, увиснали на ръцете им. Други се бяха наредили на опашка пред киното и чакаха да отвори или се разхождаха по улиците, най-вероятно търсейки кръчми. Като видяха Ричард, групите изведнъж изчезнаха, сякаш се стопиха в мрака.

— Съжалявам ги — каза Пенелопе.

— Няма защо.

— Би било хубаво, ако хората можеха да канят и тях на парти.

— Не мисля, че имат много общо с гостите на генерал Уотсън-Грант.

— Той беше смутен, че освен вас е поканил само скучни старци.

— Той ли каза това? Доста е сгрешил. Аз ги намерих за очарователни.

Това й се стори леко преувеличено.

— Аз харесвам семейство Спрингбърн. Той обработва земята в Сейнт Енедок. А обожавам семейство Уотсън-Грант.

— А какво ще кажеш за госпожица Поусън и госпожица Прийди?

— О, те са лесбийки.

— Подозирах. А семейство Трабшот?

— Те са кръст, който ние всички носим. Тя не е толкова лоша. Но той е голям досадник. Оглавява противовъздушната отбрана и непрекъснато обвинява хората, че от прозорците им струи лъч светлина, че те трябва да отидат в съда и да бъдат глобени.

— Признавам, това не е най-добрият начин да се сприятелиш с хората и да им окажеш влияние, но предполагам, че просто си върши работата.

— Изразяваш се много по-мило от мен и татко. Другото, което така и не можем да разберем, е защо такъв дребен мъж се е оженил за толкова висока жена. Та той едва стига до талията й.

Ричард се замисли. И каза:

— Баща ми имаше приятел, който също беше много дребен и също се ожени за много по-висока от него жена. Когато баща ми го попита защо не си е избрал жена с неговия ръст, той обясни, че всички щели да говорят за тях като за „смешната дребна двойка“. Може би затова полковник Трабшот е предложил на госпожа Трабшот.

— Да, може би. Никога не съм мислила за това.

Поведе го към северния плаж по най-краткия път — през задни улички и павирани площади, нагоре по ужасно стръмния хълм, а после надолу по виеща се пътека. От нея излязоха на виещо се павирано шосе и тръгнаха по протежение на северния бряг. Редица дълги варосани къщи гледаха към залива, прилива и силните вълни.

Той каза:

— Не мога да се нагледам на този залив откъм морето, но всъщност никога не съм идвал тук…

— Този плаж ми харесва повече от другите. Винаги е безлюден, мястото е диво и много по-красиво. Почти стигнахме. Онази малка къщичка с табелата, която виси от сандъчетата за цветя.

— Кой е Гастон?

— Истински французин, но от Британия. Някога е ловил риба край Нюлин^[16] с лодка за раци. Оженил се за момиче от Корнуол, после изгубил крака си в ужасен инцидент в морето. След това вече не можел да лови риба, затова двамата с Грейс — съпругата му, отворили това място. И го имат вече пет години — надяваше се той да не реши, че е прекалено скромно. — Както казах, не е особено изискано.

Той се усмихна, протегна ръка и отвори вратата.

— Изисканите места не ми харесват.

Звънчето над главите им издрънча. Влязоха в коридор, чийто под бе покрит с плочки, и в ноздрите им веднага нахлу ароматът на превъзходна храна, подправена с чесън и пресни подправки, а в ушите — приглушена музика. Музика, която носталгично нашепваше за Париж. Сводест отвор водеше към малката трапезария, чийто таван беше от гредоред, а стените — варосани. Масите бяха застлани с покривки на червено-бели райета, а сгънатите салфетки бяха бели. На всяка маса имаше свещи и ниски вази със свежи цветя, а в огромната камина пламтеше огън.

Две от масите бяха вече заети. На едната седяха млад капитан от авиацията и приятелката му… или може би съпругата му, а на другата — възрастна двойка, която изглеждаше така, сякаш бе избягала от скуката на хотел „Замъкът“. Обаче най-добрата маса до прозореца — беше свободна.

Докато се колебаеха, се появи Грейс, която бе чула звънчето.

— Добър вечер. Майор Ломакс, нали? Запазихте маса. Настаних ви до прозореца. Реших, че гледката ще ви хареса и… — забеляза Пенелопе над рамото му и на луничавото й силно загоряло лице под изрусената коса се появи усмивка на силна изненада. — Здравей, какво правиш тук? Не знаех, че ще дойдеш.

— Да, предполагам, че не си знаела. Как си, Грейс?

— Прекрасно. Работим много както винаги, но не говорим за това. Доведе ли баща си?

— Не, не и тази вечер.

— О, добре, добре е понякога да излизаш и сама. За разнообразие — погледът й, в който се четеше интерес, се премести върху Ричард.

— Не познаваш майор Ломакс.

— Радвам се да се запознаем. Къде искате да седнете? С лице към гледката ли? Няма да можете да й се любувате, защото след малко трябва да затъмним. Искате нещо за пиене, нали, а после ще донеса менюто, за да поръчате.

— Какво можем да пийнем?

— Немного неща… — сбърчи нос. — Имаме шери, но е южноафриканско и има вкус на стафиди — наведе се през Ричард под претекст, че трябва да нареди наново приборите му и прошепна в ухото му: — Искате ли вино? Винаги пазим по една-две бутилки за господин Стърн. Сигурна съм, че няма да възрази, ако ви сервираме едната.

— Чудесно.

— Не се радвайте прекалено. Има и други присъстващи. Ще помоля Гастон да я налее в гарафа, така няма да могат да видят етикета — намигна им, подаде им менюто и се отдалечи.

Ричард се облегна назад. Изглеждаше удивен.

— Какво отношение! Винаги ли е така?

— Обикновено. Гастон и татко са големи приятели. Гастон почти не излиза от кухнята, но когато татко е тук, а другите клиенти вече са си отишли, се появява с бутилка бренди и двамата с татко седят и разговарят до малките часове на нощта. А музиката е идея на Грейс. Тя казва, че помещението е толкова малко, та ако не с музиката, ще чуваш разговорите на другите. Знам съвсем точно какво има предвид. В трапезарията на „Замъка“ се чуват шепот и тракане на ножове и вилици. Предпочитам музика. Така ми се струва, че участвам във филм.

— И това ти харесва?

— Създава илюзия.

— Обичаш ли киното?

— Обожавам го. Двете с Дорис ходим понякога по два пъти на седмица през зимата. Не пропускаме филм. Напоследък няма много развлечения в Порткерис.

— Но е било различно преди войната?

— О, разбира се, съвсем различно. Никога не сме прекарвали тук зимата преди войната. Идвахме тук само през лятото, а зимата прекарвахме в Лондон. Имаме къща на „Оукли стрийт“ — тя въздъхна. — Това, което най-много мразя във войната, е, че сме принудени да живеем на едно място. Трудно е да се измъкнеш от Порткерис, след като заминава само по един автобус на ден, а няма бензин за автомобилите. Предполагам, че такава е цената, ако си свикнал със съществуването на номад. Татко и Софи никога не се задържаха дълго на едно място. При всяко възможно извинение и без предупреждение опаковахме багажа си и тръгвахме за Франция или Италия. Животът бе прекрасен и вълнуващ.

— Единствено дете ли си?

— Да. И съм много разглезена.

— Не вярвам.

— Вярно е. Бях винаги с възрастните и те се отнасяха с мен като с възрастна. Най-добрите ми приятели бяха приятели и на родителите ми. По това не звучи толкова странно, като се сетя колко млада бе майка ми. Тя ми беше по-скоро като сестра.

— И красива.

— Имаш предвид портрета й. Да, беше прекрасна. Но и топла, забавна и любяща. Имаше горещ темперамент и можеше да избухне и веднага след това да се засмее. Можеше да устрои дом навсякъде. Около нея се създаваше чувство за сигурност. Не мога да се сетя дори за един човек, който да не я е обичал. Продължавам да мисля за нея всеки ден. Понякога осъзнавам, че не е жива и че няма да се върне. А друг път не мога да повярвам, че не е някъде в къщата, че няма да се отвори вратата и тя да влезе. В нашето семейство никога не сме имали нужда от други хора и не сме искали чужда компания. Но къщата ни винаги бе пълна с гости и често у нас спяха познати, които нямаше къде другаде да отидат. Приятели — също. А леля Етел и семейство Клифърд идваха всяко лято.

— Леля Етел?

— Сестрата на татко. Тя е доста особена, ексцентрична е. Но не е идвала цяла вечност в „Карн Котидж“ отчасти защото Дорис и Нанси заемат стаята й, отчасти защото напусна Лондон и отиде да живее в дивия Уелс с приятели, които отглеждат кози и предат на ръка. Може да ти е смешно, но е истина. Тя винаги е имала най-странните приумици.

— А семейство Клифърд? — запита той, копнеейки да чуе още неща.

— Това вече не е забавно. Не идват, защото не са живи. Загинаха от същата бомба, която уби Софи.

— Съжалявам. Не знаех.

— Бяха най-скъпите приятели на татко. Живееха на „Оукли стрийт“ с нас. Когато това се случи, той се промени. Промени се в мига, в който чу новината по телефона. Остаря. Ей така изведнъж. Пред очите ми.

— Той е фантастичен човек.

— Много е силен.

— Самотен ли е?

— Да. Но повечето стари хора са самотни.

— Има късмет, че те има.

— Никога няма да го напусна, Ричард.

Прекъсна ги Грейс, която влезе през въртящата се врата откъм задната част с две гарафи бяло вино в ръце.

— Ето — остави ги на масата и намигна многозначително, като внимаваше другите посетители да не видят. — А сега съжалявам, но вече се стъмва и ще трябва да спусна черните завеси — справи се сръчно с пердетата, като ги подгъна в края, та да не избяга нито лъч светлина. — Решихте ли какво ще поръчате?

— Дори не сме погледнали менюто. Какво ще ни препоръчаш?

— Аз бих взела супата от миди и рибния пай. Месото тази седмица не е добро. Кораво е като стари кости и е само жили.

— Добре, ще поръчаме риба.

— И прясно броколи и зелен боб? Прекрасно. Ще бъде готово след минута.

Отдалечи се, като прибираше празните чинии от другите маси. Ричард напълни чашите им с вино. Вдигна чашата си.

— Наздраве.

— Santè! (Наздраве!)

Виното бе леко и студено. Имаше вкус на Франция и на други лета, на други времена. Пенелопе остави чашата си.

— Татко щеше да го хареса.

— Хайде, разкажи ми още.

— Какво? За леля Етел и козите й?

— Не, за теб.

— Това е досадно.

— Не намирам. Разкажи ми за времето, когато си била военнослужеща.

— Това е последното, за което искам да говоря.

— Не ти ли харесваше този живот?

— Мразех всяка секунда от него.

— Тогава защо се записа?

— О, глупав импулс. Бяхме в Лондон и… нещо се случи…

Той чакаше.

— Какво се случи?

Тя го погледна и каза:

— Ще ме помислиш за глупачка.

— Съмнявам се.

— Историята е дълга.

— Имаме време.

Тя си пое дълбоко дъх и заразказва. Започна с Питър и Елизабет Клифърд и продължи до онази вечер, в която двете със Софи се бяха качили в апартамента им за по чашка кафе и бяха срещнали за първи път семейство Фридман.

— Фридманови бяха съвсем млади. Бяха бегълци от Мюнхен. Евреи — Ричард я слушаше, без да откъсва поглед от нея, лицето му бе спокойно. Тя откри, че му разказва неща, които така и не бе намерила сили да разкаже на Амброуз. — И Уил Фридман започна да разказва за съдбата на евреите в нацистка Германия. Заговори за неща, които семейство Клифърд се опитваха да кажат на света от години, но никой не искаше да чуе. Разказът му се оказа нещо много лично за мен. Нещо ужасно и страшно, но много лично. И така, на следващия ден влязох в първия офис за набиране на военнослужещи, който видях. И се присъединих към корпуса на жените военнослужещи. Край на историята. Трогателно наистина.

— Не, въобще не е трогателно.

— Нямаше да бъде, ако не бях съжалила почти веднага. Поболях се от носталгия по дома, не се сприятелих с никого там и никак не ми харесваше да живея с куп непознати.

Ричард прояви съчувствие.

— Не си единствената, която се е чувствала така. Къде те изпратиха?

— На остров Уейл. В артилерийското училище на Кралския флот.

— Там ли срещна съпруга си?

— Да — тя сведе поглед, взе вилицата си и започва да описва зигзаг по карираната покривка. — Беше младши лейтенант.

— Как се казва?

— Амброуз Кийлинг. Защо питаш?

— Помислих, че може да съм го срещал. Но не съм.

— Не бих казала, че е възможно да сте се срещнали — каза тя студено. — Той е много по-млад от теб. О, ето я и Грейс със супата — повиши леко глас от облекчение. И за да може Ричард да помисли, че облекчението й е предизвикано от пристигането на супата, а не защото това е добро извинение да престане да говори за Амброуз, побърза да добави: — Току-що осъзнах колко съм гладна.

Тръгнаха си чак в единайсет и поеха нагоре по хълма по тъмни улици и покрай къщи със спуснати завеси и щори. Беше станало много по-студено и Пенелопе се загърна добре в шала на Софи, благодарна за топлината. Високо горе облаците плаваха в обсипаното със звезди небе и с изкачването по хълма ветрецът, който идваше откъм Атлантика, стана осезаем, свеж и силен.

Най-сетне стигнаха до гаража на Грабни и последния хълм. Пенелопе спря, за да отметне косата от лицето си и да намести шала на раменете си. Той каза:

— Съжалявам.

— Защо?

— Толкова много вървяхме. Трябваше да взема такси.

— Не съм уморена. Свикнала съм. Изкачвам тези хълмове по няколко пъти на ден.

Той я хвана за ръката, преплете пръсти с нейните и отново тръгнаха. След малко каза:

— Ще бъда доста зает през следващите десет дни, но ще дойда да те видя при първа възможност. И да изиграя още една игра на бегамон с баща ти.

— Когато решиш. Просто ела. Татко ще се радва да те види. А на масата ни винаги има храна, та дори да е само супа и хляб.

— Много си мила.

— Въобще не съм мила. Милият си ти. Не съм прекарвала толкова хубава вечер от години… Забравила съм какво е чувството да бъдеш изведена на вечеря.

— След четири години служба аз пък съм забравил какво е да бъдеш навън, а не с другарите си, които не правят нищо друго, освен непрекъснато да говорят. Така че може би си правим взаимно добро.

Стигнаха до стената и високата порта. Тя спря и се обърна към него.

— Искаш ли да влезеш за чашка кафе или нещо друго?

— Не. Ще се връщам. Утре трябва да ставам рано.

— Както казах, Ричард, можеш да дойдеш по всяко време.

— Ще дойда — каза той. Постави длани на раменете й, наведе се и я целуна по бузата. — Лека нощ.

Тя мина през портата и през градината и влезе в заспалата къща. В спалнята спря пред тоалетката с огледалото и се взря в отражението на тъмноокото момиче. Разхлаби възела на шала и той падна на пода в краката й. Бавно започна да разкопчава червената рокля, но после се отказа и се наведе напред, за да разгледа лицето си и да докосне с колебливи пръсти бузата, която той бе целунал. Присмя се на себе си, съблече се, изгаси лампата, дръпна завесите и си легна. Лежеше с широко отворени очи и гледаше тъмното небе зад отворения прозорец, заслушана в шепота на морето и в биенето на сърцето си, а в ума си прехвърляше всяка дума, която си бяха разменили.

Ричард Ломакс спази обещанието си. През следващите няколко седмици той идваше и си отиваше и скоро обитателите на „Карн Котидж“ приеха за даденост посещенията му, неочаквани и без предупреждение. Лорънс, който можеше да изпадне в депресия, изправен пред перспективата да прекара още една дълга зима затворен вкъщи, се развеселяваше в мига, в който чуеше гласа му. Дорис вече бе решила, че Ричард е прекрасен, и фактът, че винаги бе готов да играе футбол със синовете й или да им помогне да поправят велосипедите си, само засилваше ентусиазма й. Роналд и Кларк отначало изпитваха страхопочитание и благоговение пред него, но бързо се отпуснаха и започнаха да го наричат с малкото му име и да му задават безкрайни въпроси от рода на това, в колко битки е участвал, дали е скачал с парашут и колко немци е убил. Ърни го харесваше, защото бе естествен и непретенциозен, бе винаги готов да изцапа ръцете си и режеше и цепеше дърва, без дори да го молят. Дори Нанси омекна накрая и една вечер, когато Дорис я нямаше, а Пенелопе бе заета в кухнята, позволи на Ричард да я занесе на горния етаж и да я изкъпе.

За Пенелопе това време бе необикновено — време на събуждане, сякаш отдавна, толкова отдавна, че вече не помнеше колко, бе полужива. Сега с всеки изминал ден възприятията й се изостряха и добиваха нова чувствителност. Едно от проявленията на новото й събуждане бяха внезапно придобилите значение популярни песни. В кухнята на „Карн Котидж“ имаше радио, което рядко се изключваше, защото Дорис обожаваше компанията му. То имаше предавания като „Развлечения за работници“, четеше бюлетините, говореше и пееше и като думите на някой лунатик се чуваше, но не се и слушаше. Но една сутрин, докато режеше моркови над мивката, Пенелопе чу да пее Джуди Гарланд^[17] и се заслуша.

Струва ми се, че сме стояли и разговаряли така и преди,

и тогава се гледахме по същия начин,

но не мога да си спомня къде или кога.

И тогава ти беше със същите дрехи,

и усмивката ти беше същата…

Влезе Дорис и като я видя, извика:

— Какво те прихваща?

— Ммм?

— Стоиш до мивката с нож в едната ръка и с морков в другата и гледаш през прозореца. Добре ли си?

Имаше и други, по-малко банални примери за изострената й чувствителност. Понякога най-обикновени неща я караха да спре и да загледа втренчено. Окапаха и последните листа от дърветата и голите клони се очертаха като дантела на фона на бледото небе. Когато след дъжд изгрееше слънцето, павираните улици изглеждаха сини като рибени люспи и заслепяваха очите. Есенните ветрове, пенещи вълните, донесоха не студ, а странно чувство за жизненост. Беше изпълнена с физическа енергия и се зае със задачите, които отлагаше от месеци почисти среброто, потруди се неуморно в градината, а през уикендите водеше децата на дълги разходки през блатото и дори до скалите зад северния плаж. И което беше най-хубаво и може би най-странно, че когато Ричард не идваше, тя не страдаше от тревожни мисли. Знаеше, че рано или късно ще дойде и ще донесе със себе си онова странно чувство за спокойствие и интимност, която я бе впечатлило още при първото му гостуване. И когато той най-после идваше, това беше прекрасен подарък — подаръкът на радостта.

Като се опита да анализира и да намери причината за спокойното си приемане на ситуацията, откри, че няма нищо мимолетно нито във връзката й с Ричард Ломакс, нито в редкия нов нюанс на дните й. Напротив, тя усещаше само непреходност, сякаш това бе част от някакъв план, направен в деня на раждането й и също така предопределен. Това, което се случваше, трябваше да се случи. И тъй като нямаше точно определено начало, не бе възможно да има и край.

— … един ден в средата на лятото се наричаше Деня на отворените ателиета. Всички художници боядисваха и почистваха ателието си, а някои се нуждаеха от наистина много лъскане и търкане — и излагаха завършените си платна, а хората обикаляха от ателие на ателие и понякога купуваха по някоя картина. Разбира се, голяма част от тях разглеждаха просто от любопитство… от желание да заврат носа си в някоя чужда къща… но идваха и сериозни купувачи. Както казах, някои ателиета бяха доста мръсни, но Софи правеше истинско пролетно почистване в ателието на татко, след което го пълнеше с цветя и черпеше гостите с бисквити и вино. Казваше, че това помага за продажбите…

Беше вече краят на октомври, неделя, ранен следобед. По време на гостуванията си в „Карн Котидж“ Ричард неведнъж бе изразявал желанието си да види ателието на Лорънс Стърн, но така и не бяха намерили подходящ момент. Днес обаче той беше свободен и Пенелопе, импулсивно и отказвайки се от всичките си други планове, предложи най-после да го заведе там. И сега двамата крачеха нататък, а големият стар ключ беше в джоба на жилетката й.

Въздухът бе студен и свеж, духаше западен вятър и танцувайки по морето, се редуваха слънчева светлина и сянка, а ниско надвисналите облаци ту се струпваха, ту се разпръскваха, разкривайки синьото небе. Пътят, който се виеше край пристанището, бе почти безлюден и малкото туристи отдавна си бяха тръгнали. Всички магазини бяха затворени, а местните хора, които бяха методисти и зачитаха Свещената събота и неделя, или спяха, или се занимаваха в градините си.

— Има ли все още картини на баща ти в ателието?

— О, боже, не. Е, може би има някоя и друга недовършена скица или платно. Но нищо повече. Той беше благодарен, че успяваше да продаде всичко. Картините му вървяха толкова много, че по някои боята не успяваше да изсъхне. Те ни осигуряваха препитание. Продаде всичките, с изключение на „Търсачите на миди“. Нея дори не я изложи. Беше много лична за него, не знам поради каква причина. Никога дори и не помисли да я продава — бяха свърнали от пътя покрай пристанището и сега вървяха по тесните улички зад него. — Вървях по този път в деня, в който обявиха войната, за да взема татко и да го заведа вкъщи за обяд. Когато часовникът на църквата удари единайсет, накацалите по кулата чайки отлетяха и се издигнаха високо в небето.

Завиха и на последния ъгъл и се озоваха на северния плаж. Както винаги, силният вятър беше като шок и ги принуди да се поколебаят за миг и да си поемат дълбоко дъх, преди да продължат по виещата се пътека към ателието.

Пенелопе пъхна ключа в ключалката на тежката врата и го завъртя. Отвори вратата и веднага изпита срам, тъй като месеци на ред не бе стъпвала тук. Веднага биеха на очи безпорядъкът и занемареността на това огромно и просторно помещение. Въздухът беше студен и застоял, миришеше на терпентин, на пушек, катран и влага. Заради студената и ясна северна светлина, която нахлуваше през прозореца, се виждаше всяка жестока подробност от общата занемареност.

Ричард затвори вратата след тях. Пенелопе каза направо и откровено:

— Изглежда ужасно. И е влажно.

Отиде до прозореца и го отвори, макар и малко трудно. Вятърът нахлу като поток ледена вода. Тя видя безлюдния плаж и вълните, покрити с бяла пяна. Ричард отиде при нея. И каза с известно задоволство:

— „Търсачите на миди“.

— Разбира се. Рисувана е от този прозорец — обърна се и се огледа. — Ако беше тук, Софи щеше да припадне при вида на студиото в такова състояние.

Всичко бе покрито с прах и фини частици пясък. Масичката беше отрупана със стари оръфани списания; имаше още пълен пепелник и захвърлена плажна хавлия. Кадифената завеса, която обгръщаше стола за моделите, бе избеляла и прашна, а пред старата печка бе нападала пепел. В ъгъла отзад имаше два хлътнали дивана с раирани одеяла и куп възглавнички отгоре, като едната от тях дори бе проядена от мишки.

Като се чудеше откъде да започне, Пенелопе колебливо се опита да пооправи малко. В стара хартиена кесия пъхна изгризаната възглавничка, изсипа съдържанието на пепелника в нея и я сложи до вратата, за да я изхвърли в най-близката кофа за боклук. Махна възглавничките и изтупа одеялата през прозореца. Вятърът отвя песъчинките, остатъците от пълнежа на възглавничката и мишите изпражнения. Подреди одеялата и възглавничките и ателието веднага доби малко по-добър вид.

Междувременно Ричард, който очевидно не беше смутен от безпорядъка, се разхождаше наоколо и се оглеждаше, очевидно очарован, че може да надникне в живота и времето на художника и да разгледа струпаните тук вещи и спомени: морските раковини и камъчета, както и различните по форма дървени отломъци, събрани и запазени заради цвета и формата им; снимките по стените; глинената кана, пълна с птичи пера и суха трева, крехка като прах; триножниците на Лорънс, старите платна и скицниците; подносите с тубите вече изсъхнала боя; старите палитри и буркани с четки, зацапани от различни цветове боя — охра, кобалтовосиньо, яркочервено и яркосиньо, любимите му цветове.

— Баща ти откога не е работил?

— От години.

— И все пак всичко си е тук, на мястото.

— Той никога нищо не изхвърля, а аз нямам сърце да го направя.

Той спря пред печката.

— Защо не я запалим? Няма ли да помогне срещу влагата?

— Възможно е. Но нямам кибрит.

— Аз имам.

Той клекна внимателно, отвори вратичката на печката и разбърка пепелта с ръжена.

— Тук има и някакъв вестник, съчки и клонки.

— Сигурно някоя птичка си е направила гнездо в комина.

— Скоро ще разберем.

Изправи се, свали зелената си барета, захвърли я встрани и разкопча тъмнозеленото си сако. Нави ръкавите на ризата си и се захвана за работа. Докато Ричард почистваше пепелта от огнището, Пенелопе намери метла зад двата сърфа и започна да мете пясъка от пода и масите. Намери парче картон, събра пясъка в него и го изхвърли през прозореца. Плажът вече не беше безлюден. В далечината сякаш от нищото се бяха появили две фигурки. Мъж и жена с куче. Мъжът хвърли една пръчка във водата и кучето скочи, за да му я донесе обратно. Пенелопе потрепери. Бе прекалено студено. Затвори прозореца и тъй като нямаше какво друго да прави, се сви в края на дивана. Така правеше като дете — в края на дълъг слънчев ден, в който бе плувала и играла, се сгушваше в Софи, за да й прочете или да й разкаже приказка.

Сега гледаше Ричард и в нея зрееше същото чувство на спокойствие и сигурност. Той бе успял да запали печката. Вейките пукаха и пламтяха и той предпазливо добави малко дърва. Тя се усмихна, защото бе така вглъбен от работата си като момче, което пали лагерен огън. Той вдигна поглед и улови усмивката й.

— Бил ли си някога скаут?

— Да. Научих се дори да стягам моряшки възел и да правя носилка от два пръта и дъждобран.

Хвърли в огъня едно-две дървета и пламъците лумнаха. Затвори вратичките на печката, изправи се и избърса длани в панталоните си.

— Готово.

— Ако имахме чай и мляко, можеше да изпием по чаша хубав горещ чай.

— Това е почти толкова хубаво, колкото да кажем: Ако имахме бекон, бихме могли да си приготвим яйца с бекон — издърпа едно ниско столче и седна срещу нея. Беше си изцапал със сажди дясната буза, но тя не му каза. Чай ли си правехте тук?

— Да, след като карахме сърф. Много помага, когато ти е студено и трепериш. А с чая винаги имаше и бисквити с джинджифил. Когато имаше силни бури през зимата, не можехме да отворим прозорците, защото бяха засипани с пясък. Но иначе си беше както днес — тя се намести по-удобно и размърда крака. — Ето какво прави носталгията. Като старица съм, нали? През цялото време говоря за миналото. Сигурно се отегчаваш.

— Не. Интересно ми е. Но понякога имам чувството, че животът ти е свършил в деня, в който е избухнала войната. А това не е хубаво, защото си много млада.

— На двайсет и четири съм. Само — поправи се.

Той се усмихна.

— Кога имаш рожден ден?

— Беше миналият месец. Теб те нямаше.

— През септември — замисли се малко, после доволно кимна. Да. Точно така. Съвпада.

— Какво искаш да кажеш?

— Чела ли си някога нещо на Луис Макнийс^[18]?

— Дори не съм чувала за него.

— Ирландски поет. Най-добрият. Сега ще те запозная с него, рецитирайки по памет, и вероятно ужасно ще те смутя.

— Не се смущавам лесно.

Той се засмя. И започна:

Септември дойде и нейната жизненост

се възражда през есента,

нейната природа предпочита

голи дървета и огън в камината.

Затова й давам този месец, а и следващия,

макар че цялата ми година трябва да е нейната —

на тази, която направи толкова

от дните ми непоносими и объркани,

но толкова — и много щастливи.

Която остави диря в живота ми,

а сянката й още танцува по стените ми,

чиято коса се преплита със моята

и си спомням целувките й навсякъде из Лондон.

Любовна поема. Съвсем неочаквано любовна поема. Не беше смутена, беше дълбоко разчувствана. Думите, произнесени от тихия глас на Ричард, предизвикаха буря от чувства, но и тъга: „… и си спомням целувките й навсякъде из Лондон“. Замисли се за Амброуз и за вечерта, когато бяха отишли на театър, а после — на вечеря и накрая се бяха върнали в къщата на „Оукли стрийт“, но спомените бяха плоски и безцветни и за разлика от поемата не предизвикаха у нея никакви чувства. Което беше, най-слабо казано, потискащо.

— Пенелопе.

— Хм?

— Защо никога не говориш за съпруга си?

Тя вдигна рязко поглед и за един ужасен миг се запита дали не бе изрекла мислите си на глас.

— А ти искаш ли да говоря за него?

— Не особено. Но би било естествено. Познавам те вече… колко станаха… два месеца и през цялото това време ти не си казала нищо за него, нито си споменала името му. Баща ти — също. Всеки път, когато дори се приближим до темата, я сменяте.

— Причината е много проста. Амброуз го отегчава. Амброуз отегчаваше и Софи. Нямаха нищо общо. Да не говорим за другите.

— А ти?

Знаеше, че трябва да бъде честна — не само с Ричард, но и със себе си.

— Не говоря за него, защото това е нещо, с което не се гордея. Не постъпих правилно.

— Каквото и да означава това, не мислиш, че бих променил мнението си за теб, нали?

— О, Ричард, нямам представа, какво мислиш за мен.

— Пробвай ме.

Тя сви рамене, изгубила дар слово.

— Омъжих се за него.

— Обичаше ли го?

Тя отново каза истината:

— Не знам. Но беше привлекателен и мил и първият ми истински приятел, след като се записах доброволка и ме изпратиха на остров Уейл. Никога не бях имала… — поколеба се, търсейки правилната дума, но каква друга можеше да използва, освен „приятел“? — Никога преди това не бях имала приятел, всъщност не бяха имала никаква връзка с мъж на моята възраст. Той беше добра компания и ме харесваше, всичко това бе ново и различно за мен.

— И това ли е „всичко“? — той изглеждаше искрено озадачен, както и можеше да се очаква след нескопосаното й обяснение.

— Не. Имаше и друга причина. Забременях с Нанси — усмихна се лъчезарно. — Това шокира ли те?

— За бога! Разбира се, че не ме шокира.

— Изглеждаш шокиран.

— Само защото си се омъжила за него.

— Не се налагаше да се омъжвам за него — беше важно да поясни, защото в противен случай може би щеше да си представи Лорънс с пушка, а Софи обляна в сълзи и обвиняваща. — Татко и Софи не настояваха. Не са такива хора. Те са свободни души. Обществените условности не означават нищо за тях. Бях в отпуск, когато им казах, че съм бременна. При нормални обстоятелства можеше да си остана у дома и да родя Нанси и Амброуз нямаше дори да разбере. Но бях все още доброволка. Отпускът ми свърши и трябваше да се върна в Портсмът и следователно да видя отново Амброуз. Трябваше да му кажа за бебето. Така беше честно. Казах му, че не се налага да се омъжва за мен… но… — поколеба се, защото не си спомняше с точност какво се бе случило. — … след като свикна с мисълта, той като че ли реши, че е длъжен да се ожени за мен. А аз се разчувствах, защото не очаквах подобно нещо от него. След като решихме, нямаше време за губене, защото Амброуз беше завършил курса и щяха да го изпратят в морето. Беше определена дата за сватбата и… това е. Оженихме се една прекрасна майска утрин в гражданското в Челси.

— Родителите ти познаваха ли го преди това?

— Не. Не можаха да дойдат и на сватбата, защото татко бе болен от бронхит. Запознаха се с него едва след няколко месеца, когато дойде в „Карн Котидж“ за уикенда. В мига, в който влезе в къщата, разбрах, че съм сгрешила. Той не принадлежеше към нашия кръг. Нямаше нищо общо дори с мен. Бях в напреднала бременност, отегчавах се и бях много раздразнителна. Дори не се опитах да го забавлявам. Това е едно от нещата, от които се срамувам. Срамувам се, защото винаги съм мислела за себе си като за умна и зряла, а в края на краищата взех най-глупавото решение, което една жена може да вземе.

— Имаш предвид да се омъжиш?

— Да. Признай, Ричард, че ти никога не би извършил нещо толкова глупаво.

— Не бъди така сигурна. Бил съм много близо до женитбата три-четири пъти, но в последния момент здравият разум винаги ме е принуждавал да се откажа.

— Разбирал си, че не си влюбен и че не е правилно да се ожениш? Това ли искаш да кажеш?

— Отчасти. Отчасти ми пречеше и това, че от десет години знаем, че войната ще избухне. Сега съм на трийсет и две. А бях на двайсет и две, когато Хитлер и нацистката партия се появиха на сцената. В университета имах страхотен приятел — Клаус фон Райндорп. Много умен човек. Не беше евреин, а произхождаше от едно от най-старите семейства в Германия. Разговаряхме много за случващото се в страната му. Още по онова време той беше изпълнен с лоши предчувствия. Едно лято отидох в Австрия, за да се катеря в планините в Тирол. И сам усетих напрежението, видях графитите по стените. Приятелите ти, семейство Клифърд не са били единствените, които са осъзнавали какво предстои да се случи.

— А какво стана с приятеля ти?

— Не знам. Върна се в Германия. Писа ми известно време, след това писмата спряха. Просто изчезна от живота ми. Мога само да се надавам, че ако е умрял, смъртта му не е била жестока.

— Мразя тази война — каза тя. — Мразя я, както и всички други. Искам да свърши и да престанат убийствата, бомбардировките и битките. Но също така се страхувам от края й. Татко остарява. Не му остава още много живот и като го няма, за да се грижа за него, и войната свърши, няма да имам причина да не се върна при съпруга си. Виждам себе си и Нанси в някаква отвратителна виличка в Алвърстоук или Киъм и тази възможност ме изпълва с ужас.

Признанието бе излязло от устата й. Думите й увиснаха в мълчанието, настанило се между тях. Подозираше, че той не одобрява мислите и поведението й, и повече от всякога се нуждаеше от окуражаване. Разтревожена, го попита:

— Мразиш ли ме заради егоизма ми?

— Не — наведе се напред и покри дланта й със своята. — Напротив.

Нейната ръка бе леденостудена, а неговата — топла. Тя сключи пръсти около китката му, защото имаше нужда от тази топлина и искаше тя да се разпростре по тялото й и да стигне до всяка нейна част. Инстинктивно взе ръката му и я допря до бузата си. И двамата казаха едновременно:

— Обичам те.

Тя вдигна поглед и срещна неговия. Беше произнесено. Беше свършено. Думите никога нямаше да могат да се върнат назад.

— О, Ричард!

— Обичам те — повтори той. — Мисля, че се влюбих в теб още първия път, когато те видях да стоиш с баща си от другата страна на пътя — вятърът рошеше косата ти и ти приличаше на красива циганка.

— Не знаех… Наистина не знаех…

— И от самото начало знаех, че си омъжена, но това въобще нямаше значение. А когато ме покани в „Карн Котидж“, си казах, че е заради баща ти, защото той се радва на компанията ми и иска да играем карти. Затова дойдох и после пак дойдох… да го видя, разбира се, но също, защото, ако бях с него, ти също щеше да бъдеш там. Заобиколена от деца и безкрайно заета, но все пак там. Само това имаше значение.

— За мен също само това имаше значение. Не се опитвах да анализирам. Знаех само, че всичко става по-ярко, когато влезеш през вратата. Сякаш винаги съм те познавала. Като всичко най-добро от миналото и бъдещето — сякаш всичко се случваше наведнъж. Но не се осмелявах да го нарека любов…

Сега той беше до нея — вече седеше не на метър от нея, а до нея и я бе прегърнал. Притискаше я така силно до себе си, че чуваше ударите на сърцето му. Лицето й беше притиснато до рамото му, а пръстите му бяха заровени в косата й.

— О, мило, мило мое момиче.

Тя се отдръпна леко, вдигна лице към него и се целунаха като любовници, които са били разделени от години. И целувката бе като завръщане у дома — както когато чуваш вратата да се затваря след теб и знаеш, че си в безопасност, а светът натрапник е останал отвън и нищо и никой не може да застане между теб и единствения човек, с когото искаш да бъдеш.

Тя легна по гръб и косата й се разпиля по старите избелели възглавнички.

— О, Ричард… — това бе просто шепот, но не бе способна на повече. — Не разбрах. Не знаех… Дори не съм предполагала, че мога да се чувствам така… че може да бъде така.

Той се усмихна:

— Може да бъде и по-добре.

Тя вдигна поглед към лицето му, разбра какво й казваше, и знаеше, че не иска нищо повече. Засмя се, а устата му покри нейната, както бе отворена, и думите, макар да бяха много сладки, изведнъж станаха ненужни и недостатъчни.

Старото студио познаваше любовта. Печката смело ги успокояваше с топлината на огъня, проникващият през пролуките в прозореца вятър също познаваше любовта. Върху покритите с одеяла дивани някога бяха споделяли любовта си Лорънс и Софи и сега те приеха тази нова любов, станаха нейни съучастници. А после, в дълбокия мир, последвал потушената за момента страст, настана спокойствие и те лежаха притихнали, прегърнати, загледани в носещите се по небето облаци и заслушани във вечния прибой.

— Какво ще стане сега? — попита тя.

— Какво искаш да кажеш?

— Какво ще правим?

— Ще продължим да се обичаме.

— Не искам да се връщам. Не искам нещата да бъдат както преди.

— Не можем да направим това.

— Но се налага. Не можем да избягаме от реалността. А искам да има утре, утре, утре и утре и да знам, че всички тези бъдещи дни ще мога да прекарам всеки един час с теб.

— Аз също го искам — в гласа му се долавяше тъга. — Но не може.

— Тази война. Толкова я мразя.

— А може би трябва да бъдем благодарни. Че ни събра.

— О, не. Щяхме да се срещнем. Някак си. Съдбата на хората е записана в звездите. И деня, в който съм се родила, някоя небесна служеща в гражданското е сложила печат с моето име, изписано с главни букви, на челото ти. Този мъж е запазен за Пенелопе Стърн.

— Само дето аз не съм бил мъж в деня, в който си се родила. Бил съм ученик и съм се борил със загадките на латинската граматика.

— Няма значение. Пак си принадлежим. Винаги си бил предназначен за мен.

— Да — целуна я отново и неохотно вдигна ръка, за да погледне часовника. — Почти пет часа е…

— Мразя войната. Часовниците също.

— За нещастие, мила моя, не можем да останем тук вечно.

— Кога ще те видя отново?

— Не веднага. Ще отсъствам известно време.

— Но колко?

— Три седмици. Не бива да ти казвам, за да не издадеш нещо неволно.

— Но къде отиваш? — тревогата се усети в гласа й.

— Не мога да ти кажа…

— Какво ще правиш? Опасно ли е?

Той се засмя.

— Не, глупачето ми, разбира се, че не е опасно. Обучение… част от работата ми. Така че никакви въпроси повече.

— Страх ме е, че ще ти се случи нещо.

— Нищо няма да ми се случи.

— Кога ще се върнеш?

— В средата на ноември.

— Нанси има рожден ден в края на ноември. Ще стане на три.

— Тогава ще съм с теб.

Тя се замисли.

— Три седмици — въздъхна. — Струват ми се цяла вечност…

— Отсъствието е вятърът, който загасва малката свещ, но подклажда огъня и кара въглените да се разгорят.

— Все пак мога да мина и без него.

— А ще ти помогне ли да запомниш колко те обичам?

— Да. Малко.

Дойде зимата. Задуха студеният източен вятър, понесе се над блатото и морето, неспокойно и ядосано, и доби цвета на олово. Къщи, улици и дори небето сякаш изсветляха, завладени от студа. В „Карн Котидж“ денят започваше с палене на камината и огънят се поддържаше през целия ден с въглища и всичко друго, което гореше. Дните станаха по-къси и завесите за затъмнението се спускаха още в пет часа, когато се сервираше чаят, а нощите бяха много дълги. Пенелопе се върна към пончото и дебелите черни чорапи, а следобедната разходка на Нанси означаваше да я облече във вълнен пуловер, вълнени чорапи, шапка и ръкавици.

Лорънс, чиито стави усещаха силно студа, топлеше ръцете си на камината. Беше станал мрачен и неспокоен. Отегчаваше се.

— Къде се дяна Ричард Ломакс? Не е идвал вече три седмици, че и повече.

— Три седмици и четири дни, татко — тя ги броеше.

— Никога преди не е отсъствал толкова дълго.

— Ще се върне и пак ще играете бегамон.

— Но какво прави?

— Нямам представа.

Измина още една седмица, а него все още го нямаше. Пенелопе започна да се тревожи. Може би нямаше да се върне. Може би някой адмирал или генерал бе решил, че Ричард е предопределен за други дела, и го беше изпратил на Север, в Шотландия, и тя нямаше да го види никога повече. Не беше писал, но може би писмата бяха забранени. Или може би… Но това бе почти немислимо. Може би заради създаването на Втори фронт в бъдеще го бяха изпратили в Норвегия или в Холандия като разузнавач, за да проправи пътя на съюзническите войски… Тревожното й и напрегнато въображение побърза да отхвърли тази мисъл.

Рожденият ден на Нанси наближаваше и това бе добре, защото така Пенелопе имаше и за какво друго да мисли. Двете с Дорис замисляха да организират неголямо тържество. Изпратиха покани за чай на десет нейни малки приятелки. Купоните за храна бяха изразходвани за шоколадови бисквити, а Пенелопе направи торта благодарение на запасите им от маргарин и масло.

Нанси вече бе достатъчно голяма да очаква този специален ден с нетърпение и за първи път в краткия си живот разбра за какво бе всичко това. Ставаше въпрос за подаръци. След закуска седна върху рогозката пред камината в дневната и отвори пакетите, гледана с известно удивление от майка си и дядо си и с обожание от Дорис. Не беше разочарована. Пенелопе й подари нова кукла, а Дорис — дрехи за куклата, ушити с любов от останали парчета плат и вълна. Имаше още здрава дървена количка, която бе направил Ърни Пенбърт, и картина мозайка от Роналд и Кларк. Лорънс, който винаги търсеше наследен талант, бе купил на внучката си кутия цветни моливи, но най-хубавият подарък беше от баба Доли Кийлинг. Голяма кутия, която трябваше да отвори, пластове хартия, която трябваше да разкъса, и най-накрая — нова рокля. Не всекидневна, а рокля за тържества. Пластове тънък муселин, обточен с дантела и розова коприна. Нищо не би могло да достави по-голяма радост на Нанси.

Захвърли другите подаръци и извика:

— Искам да я облека сега — и веднага започна да съблича гащеризончето си.

— Не, роклята е за тържества. Може да я облечеш следобед на собственото си тържество. Виж, ето куклата ти — облечена е в новите дрехи. Погледни каква рокля е ушила Дорис за нея. Има и дантелена фуста…

По-късно сутринта:

— Ще трябва да се преместиш, татко — каза Пенелопе. — Тържеството ще трябва да е тук, в дневната, където има достатъчно място за игри — и тя издърпа масата до стената.

— И къде трябва да седя аз? В навеса за въглища ли?

— Не. Дорис е затоплила кабинета ти. Там ще ти е тихо и спокойно. Нанси не иска никакви мъже наоколо. Каза го съвсем ясно. Дори Роналд и Кларк няма да присъстват, а ще отидат да пият чай у госпожа Пенбърт.

— Няма ли да ми позволиш да дойда и да хапна от тортата?

— Но да, разбира се. Не трябва да позволяваме на Нанси да развие склонност да командва.

Майките или гувернантките доведоха малките гости в четири часа и цял един уморителен час и половина единствено Дорис и Пенелопе отговаряха за децата. Празненството протичаше по обичайния дневен ред. Всички бяха донесли малки подаръчета за Нанси, които трябваше да се отворят. Едно дете се разплака и каза, че иска да си отиде у дома, а друго — надменна малка дама с къдрици, попита дали ще имат ухажори. Пенелопе побърза да я увери, че няма да има.

Играха на различни игри. „Изпратих писмо до любимия си, но по пътя го изпуснах“, пееха всички в хор, седнали в кръг с кръстосани крака на пода в дневната. Една малка гостенка, вероятно превъзбудена, се подмокри и трябваше да я отнесат горе, за да я подсушат.

Фермерът е в бърлогата си,

фермерът е в бърлогата си,

хей-хо, мой татко, о,

фермерът е в бърлогата си.

Вече изтощена, Пенелопе погледна часовника и едва повярва, че е само четири и половина. Трябваше да оцелее още един час, преди майките и гувернантките да се появят и да отведат милите си дечица.

Играха още на „Подай нататък пакета“. Всичко вървеше добре, докато надменното дете с къдриците не каза, че Нанси й е откраднала пакета и че е неин ред да разопакова хартията. Нанси възрази и момиченцето с къдриците запищя в ухото й, в резултат на което тя веднага го зашлеви. Пенелопе тактично ги раздели и ги успокои. Дорис се появи на прага и обяви, че чаят е готов. Никога чаят не е бил толкова приветстван и навременен.

Игрите бяха зарязани на мига и всички се събраха в трапезарията, където Лорънс вече седеше на украсения с дърворезба стол начело на масата. Завесите бяха спуснати, огънят гореше, атмосферата бе празнична. Децата млъкнаха поне за малко или заради вдъхващия страхопочитание старец, който седеше тук като патриарх, или заради храната, която очакваха с радост. Гледаха втренчено колосаната бяла престилка, ярките чаши и чинии, сламките, през които щяха да пият лимонада, и бисквитите. Гощавката включваше още желирани бонбони и сандвичи, бисквити с глазура и сладкиш с конфитюр и, разбира се, тортата. Заеха местата си около масата и за известно време настана пълна тишина, с изключение на звук от дъвченето. Имаше инциденти, разбира се — изтървани на земята сандвичи, обърната чаша с лимонада, намокрена покривка, но всичко това бе нещо рутинно, с което бързо и лесно се справиха. След това си сложиха хартиените шапки, а към дрехите си закачиха мъниста и звънчета. И накрая Пенелопе запали три свещички върху тортата, а Дорис изгаси осветлението. Тъмната стая се превърна в сцена, във вълшебно място. Пламъците на свещите се отразяваха в ококорените очи на децата около масата.

Седнала на почетното място до дядо си, Нанси се изправи на стола и помогна да разрежат тортата.

Честит рожден ден…

Честит рожден ден…

Честит рожден ден, мила Нанси.

Вратата се отвори и в трапезарията влезе Ричард.

— Не можех да повярвам. Помислих си, че виждам привидения, когато ти влезе. Не можех да повярвам, че е истина — стори й се по-слаб, по-стар и посивял от умора. Имаше нужда от бръснене, военната му униформа беше изцапана и измачкана. — Къде беше?

— В пустошта.

— Кога се върна?

— Преди около час.

— Изглеждаш изтощен.

— Изтощен съм — призна той, — но казах, че ще съм тук за празненството на Нанси.

— Глупчо такъв, това няма значение. Трябва да си легнеш.

Бяха сами. Всичките малки гостенки на Нанси си бяха тръгнали — всяка с балон и близалка. Дорис бе занесла Нанси горе, за да я изкъпе. Лорънс бе предложил да изпият по чашка уиски и беше отишъл да търси бутилка. В дневната все още цареше безпорядък, всички мебели бяха разместени, но те седяха, без това да ги тревожи, насред целия този хаос — Ричард, полуизлегнал се във фотьойла, а Пенелопе — коленичила на килимчето пред камината в краката му.

Той каза:

— Обучението продължи по-дълго… оказа се по-сложно… отколкото очаквахме. Не можах дори писмо да ти напиша.

— Досетих се.

Настана мълчание. Топлината от камината го приспа, клепачите му натежаха. За да се пребори със съня, седна, разтри очи и прокара длан по наболата си брада.

— Сигурно изглеждам като развалина. Не съм се бръснал и не съм спал три нощи. А сега нямам сили за нищо. Което е тъжно, защото исках да те изведа на вечеря и да те имам само за себе си до сутринта. Но не мисля, че ще имам сили… Няма да има полза от мен. Ще заспя още преди да донесат супата. Сърдиш ли се? Можеш ли да чакаш?

— Разбира се. Нищо не може да ме разсърди вече, след като се върна. Страхувах се, да не би да попаднеш в плен или да те убият.

— Подценяваш ме.

— Стори ми се, че отсъствието ти продължи цяла вечност, но сега, когато отново си тук и мога да те гледам и да те докосвам, ми се струва, че въобще не си отсъствал. И липсваше не само на мен, но и на татко. Оплакваше се, че няма развлечения, искаше играта си на бегамон.

— Ще дойда някоя вечер и ще играем — наведе се и взе лицето й в дланите си. — Красива си, каквато те помня — в уморените му очи проблесна весело пламъче. — И дори може би повече.

— Какво е толкова забавно?

— Ти. Да не би да си забравила, че все още си с хартиената шапка на главата?

Остана още съвсем малко, колкото да изпие уискито, което му донесе Лорънс. След това изтощението го победи и прикривайки прозевките си, се изправи, извини се, че е бил толкова скучна компания, и им пожела лека нощ. Пенелопе го изпрати. Целунаха се в мрака пред отворената врата и той си тръгна.

Тя влезе и затвори вратата. Поколеба се за миг, тъй като имаше нужда от време, за да събере мислите си. Накрая отиде в трапезарията, намери поднос и се залови за досадната задача да разчисти след тържеството на Нанси.

Беше в кухнята и миеше чиниите, когато влезе Дорис.

— Нанси вече спи. Легна си с новата рокля, както пожела — въздъхна. — Уморена съм. Струваше ми се, че партито никога няма да свърши — взе кърпа и започна да подсушава чиниите. — Ричард отиде ли си?

— Да.

— Мислех, че ще те води на вечеря.

— Не. Трябва да се наспи.

Дорис избърса куп чинии и ги прибра.

— Все пак беше мило, че дойде. Очакваше го, нали?

— Не.

— И аз така си помислих.

— Защо?

— Наблюдавах те. Ти пребледня. Очите ти блеснаха. Сякаш щеше да припаднеш.

— Просто бях изненадана.

— О, хайде, Пенелопе. Не съм глупачка. Все едно святкат светкавици, когато сте заедно. Видях го как те гледа. Той е луд по теб. И като те наблюдавам от мига, в който той влезе в живота ти, мога да кажа, че е взаимно.

Пенелопе миеше чаша с нарисувано върху нея Зайчето Питър. Обърна я в ръцете си и я потопи в сапунената вода.

— Не знаех, че е толкова очевидно.

— Е, не бъда нещастна заради това. Няма от какво да се срамуваш, Ричард Ломакс е красив и приятен мъж. Няма нищо лошо да се поразвлечеш малко с него.

— Не съм сигурна, че е само развлечение. Всъщност знам, че не е така. Влюбена съм в него.

— Господи!

— Не знам какво да правя…

— Толкова ли е сериозно?

Пенелопе обърна глава и изгледа Дорис. Погледите им се срещнаха и за миг й хрумна, че бяха станали много близки с годните. Споделяха отговорността, мъката, разочарованията, тайните, шегите и смеха и между тях се бе създала връзка, която бе много по-силна от приятелството. Всъщност Дорис — земна, практична и безкрайно мила — бе запълнила болезнената празнота, останала след смъртта на Софи. И затова беше лесно да й се довери.

— Да.

— И как, по дяволите, успя?

— О, Дорис, не беше много трудно.

— Не… Искам да кажа… е, къде?

— В студиото.

— Проклета да съм! — Дорис ругаеше само когато не й бяха останали думи.

— Шокирана ли си?

— Защо да съм шокирана? Няма нищо общо с мен.

— Омъжена съм.

— Да, омъжена си, каква липса на късмет.

— Не харесваш ли Амброуз?

— Знаеш, че не го харесвам. Никога не бих го казала, но прекият въпрос изисква честен отговор. Мисля, че не е подходящ за съпруг, както и за баща. Не идва да те види и не ми казвай, че няма отпуск. Почти не пише. И дори не изпрати подарък за рождения ден на Нанси. Честно, Пенелопе, той не те заслужава. За мен е истинска загадка, защо въобще си се омъжила за него.

— Бях бременна с Нанси — каза Пенелопе, изпълнена с чувство за безнадеждност.

— Това е най-основателната причина, която съм чувала.

— Изобщо не съм очаквала, че ще го кажеш.

— А ти за каква ме смяташ? За светица ли?

— Значи одобряваш онова, което правя?

— Ричард Ломакс е истински джентълмен и надминава с една глава и едни рамене мръсници като Амброуз Кийлинг. И защо да не се забавляваш? Само на двайсет и четири си, а, Господ ми е свидетел, животът ти през последните няколко години е много скучен. Дори съм изненадана, че не си залитнала по-рано, защото си красива жена. Единствената причина, трябва да го признаем, вероятно е фактът, че преди да се появи Ричард Ломакс, наоколо просто нямаше достатъчно мъже.

Пенелопе се засмя.

— Дорис, не знам какво щях да правя без теб.

— Много неща, предполагам. Сега поне знам откъде духа вятърът. И мисля, че е страхотно.

— Но как ще свърши?

— Война е. Не знаем как ще свърши каквото и да било. Трябва да живеем за момента, да сграбчваме мига. Ако той те обича и ти го обичаш, просто продължавай напред. Аз ще пазя гърба и на двама ви и ще ти помагам, с каквото мога. А сега, за бога, да измием чиниите, преди момчетата да се върнат и да трябва да приготвяме вечерята.

Беше декември. И преди да се усетят, дойде Коледа. Трудно беше да се купят подходящи подаръци в полупразните магазини в Порткерис, но някак си успяха да ги купят, да ги опаковат и да ги скрият както всяка друга година. Дорис приготви пудинга, известен като „военновременен коледен пудинг“, по рецептата на Министерството на храните, а Ърни обеща да извие врата на някоя кокошка или пуйка. Генерал Уотсън-Грант им донесе от градината си клонки от смърч, а Пенелопе успя да намери кутията с коледните украшения играчки за елха, останали от детството й, увити в станиол шишарки, хартиени звезди и гирлянди.

Ричард получи отпуск за Коледа, но щеше да прекара няколко дни с майка си в Лондон. Преди да тръгне обаче, се отби в „Карн Котидж“, за да им даде подаръците. Бяха завити в кафява хартия и завързани с червени панделки, облепени със стикери, изобразяващи имел и червеношийки, и прилежно надписани. Пенелопе беше дълбоко трогната. Представи си го как купува панделките, как седи на леглото в спартанската си квартира, как старателно ги опакова и как завързва панделките. Опита се да си представи Амброуз да прави нещо толкова лично и поглъщащо времето му, но не можа.

Тя беше купила за Ричард червен вълнен шал. Беше й струвал не само пари, но и скъпоценни купони за храна и той вероятно щеше да го сметне за непрактичен, защото не можеше да се носи с униформа, а той не ходеше никога цивилен. Но шалът бе толкова луксозна вещ, толкова весел и подходящ за Коледа, че тя не можа да устои. Зави го в хартия, откри и кутия, в която да го сложи, и го даде на Ричард, след като той остави техните подаръци под елхата, за да го вземе със себе си в Лондон. Той повъртя кутията в ръце и каза:

— Защо да не го отворя сега?

Тя изпадна в ужас.

— О, не, не трябва. Трябва да го запазиш за коледната сутрин.

— Добре. Щом така казваш.

Никак не й се искаше да се сбогува с него, но каза с усмивка:

— Прекарай една щастлива Коледа.

Той я целуна.

— Ти също, мила моя — сякаш я разкъсваха. — Весела Коледа.

Коледната утрин започна рано и както винаги бе изпълнена с врява и вълнения. Шестимата се събраха в спалнята на Лорънс, възрастните пиха чай, а децата се покатериха на огромното му легло, за да получат и да отворят чорапите си. Шегуваха се, ядоха ябълки, а Лорънс си сложи фалшив нос и фалшиви Хитлерови мустаци и всички се смяха със сълзи. След това закусиха и по традиция всички се събраха в дневната, за да отворят подаръците си. Настъпи още по-голямо вълнение. Подът скоро бе засипан от разкъсана хартия и канап, а въздухът се изпълни с радостни викове и възклицания.

— О, благодаря, мамо, точно каквото исках. Виж, Кларк, клаксон за велосипеда ми.

Пенелопе остави подаръка на Ричард настрани, за да го отвори последен. Останалите не бяха така решителни. Дорис разкъса хартията и извади копринено шалче с екстравагантни размери и богатство на цветовете.

— Никога досега не съм имала такова! — извика тя, сгъна го на триъгълник, сложи го на главата си и го завърза под брадичката си. — Как изглеждам?

Роналд каза:

— Като принцеса Елизабет върху понито си.

— О! — тя беше очарована. — Елегантна съм, нали?

За Лорънс имаше бутилка уиски, за момчетата — смъртоносни професионални катапулти. За Нанси — кукленски чаен сервиз от бял порцелан, обточен със златен кант и с изрисувани миниатюрни цветчета.

— Какъв е твоят подарък, Пенелопе?

— Още не съм го отворила.

— Отвори го сега.

Тя се подчини, а погледите на всички бяха приковани в нея. Развърза панделката и разгъна внимателно кафявата хартия. Видя бяла кутийка, обточена в черно. „Шанел №5“. Вдигна капака на кутийката и видя квадратното шишенце сред сатенените гънки.

Дорис зина.

— Никога не съм виждала толкова голямо шишенце! Не и извън парфюмериите. И „Шанел №5“! Ще ухаеш несравнимо!

В кутията имаше и сгънат син плик. Пенелопе го извади незабележимо и го пусна и джоба на жилетката си. По-късно, докато другите почистваха пода от парчетата хартия, се качи в стаята си и прочете писмото.

Мило мое момиче,

Честити Коледа! Подаръкът ти дойде от другата страна на Атлантическия океан. Мой добър приятел беше в Ню Йорк, където корабът му спря, за да зареди гориво, и го донесе в Англия. За мен ароматът на „Шанел №5“ е равен на блясък, елегантност, сексапил, безгрижност и забавления. Равен е още на обяд в „Бъркли“ в Лондон през май — с цъфнал люляк, със смях, с любов и с теб. Непрекъснато мисля за теб. Винаги си в сърцето ми.

Ричард

Беше същият сън. Мислеше за него като за страната на Ричард. Винаги едни и същ. Дългата, обрасла с дървета ивица земя и в края й — къща с равен покрив в средиземноморски стил. Басейнът и Софи, която и плува в него, татко пред триножника си, лицето му — затъмнено от сянката, която хвърля периферията на широкополата му шапка. А после безлюдният плаж и чувството, че търси не миди, а определен човек. Той идва и тя го вижда да се приближава, макар и още да е далеч, и се изпълва с радост. Но преди да стигне до нея, от морето идва мъгла, тъмна и издигаща се като прилива, и покрива всичко наоколо. Той нагазва в нея и се удавя.

— Ричард.

Събуди се и протегна ръка към него. Но сънят се разтвори и изчезна. Ръката й усети само хладните чаршафи от другата страна на леглото. Чу шепота на морето, но нямаше вятър. Всичко бе спокойно, застинало. Какво я бе обезпокоило, какво бе изплувало от подсъзнанието й? Мракът се разсейваше и небето зад отворения прозорец бе не черно, а сиво и тя виждаше ясно очертанията на познатите предмети в стаята. Таблата на леглото, нощното шкафче, наклоненото огледало, в което се отразяваше небето. Видя малкия фотьойл и отворения куфар до него, вече наполовина готов…

Това беше. Куфарът. Днес. „Днес заминавам. На почивка. Седем дни с Ричард…“

Известно време лежа, мислейки за него, после си спомни озадачаващия сън. Никога не се променяше. Все същата последователност. Носталгични образи на отдавна изгубено щастие, после търсенето. Всичко се изгубва в несигурността и се разтваря в чувството за загуба. Но ако го анализираше, може би не беше така озадачаващ, защото бе нахлул в съня й скоро след като Ричард се върна от Лондон в началото на януари и се появяваше на неравни интервали през последните два месеца и половина.

Период на болезнено разочарование, защото бе така погълнат от работа, че тя едва го виждаше. Макар че времето все повече се влошаваше, обученията зачестиха. Броят на войниците, както и на военните коли растеше. Сега по тесните улици на града често се виждаха конвои, а в командния център на северния кей кипеше усилена подготовка.

Очевидно предстояха решителни удари. Над морето кръжаха хеликоптери, а след Нова година се появиха и сапьори, които обикаляха изоставените блата зад скалите Боскарбен, като понякога дори и лагеруваха там. Мястото изглеждаше зловещо — бе оградено с бодлива тел и навсякъде имаше червени предупредителни знамена също като знаците, указващи на цивилното население да стои далеч и заплашващи със смърт всеки, който се приближи. При вятър в Порткерис ясно се чуваха и денем, и нощем откъслечни изстрели. Това бе особено тревожно през нощта, когато жителите се събуждаха рязко и с бясно тупкащи сърца и никога не бяха сигурни какво точно ставаше.

От време на време Ричард се появяваше — както винаги без предизвестие. Стъпките му в коридора и гласът му не преставаха да я радват. Обикновено идваше след вечеря и седеше с нея и баща й, пиеха кафе и играеха бегамон в малките часове на нощта. Веднъж, след като беше телефонирал и уредил всичко в последния момент, я заведе в заведението на Гастон на вечеря, където на бутилка отлично вино разговаряха, без да спират, тъй като не се бяха виждали от седмици.

— Разкажи ми за Коледата си, Ричард. Каква беше?

— Тиха.

— Какво прави?

— Слушах концерти. Посетих службата в полунощ в Уестминстърското абатство. Разговарях.

— Само двамата с майка ти ли бяхте?

— Отбиха се и няколко приятели. Но повечето време бяхме само двамата.

Струваше й се, че е прекарал приятно. Беше любопитна.

— За какво разговаряхте?

— За много неща. За теб.

— Казал си на майка си за мен?

— Да.

— И какво й каза?

Той протегна ръка през масата и хвана ръката й.

— Че съм намерил единствения човек на света, с когото искам да прекарам остатъка от живота си.

— Каза ли й, че съм омъжена и че имам дете?

— Да.

— И тя как реагира?

— Изненада се. След това прояви съчувствие и разбиране.

— Звучи мило.

Той се усмихна.

— Обичам я.

Още преди да се усетят, дългата зима почти бе свършила. В Корнуол пролетта идва рано — във въздуха се долавя свеж аромат и слънчевата топлина започва да се усеща, за разлика от другата част на страната, където студеното време все още продължава. И тази година не бе по-различно. Насред военните приготовления, стрелбата и кръжащите над главите хеликоптери в закътаните долини започнаха да пристигат прелетните птици. Въпреки изписаните с главни букви заглавия във вестниците и мълвата за предстоящо нахлуване в Европа, първият топъл и благоуханен ден изгря със синьо небе, тих и спокоен. Дърветата разцъфнаха, блатото позеленя от орловата папрат, а бреговете бяха обсипани с безстъблена иглика.

И точно в един такъв ден Ричард беше свободен, не го притискаха никакви задължения и най-после успяха да отидат отново в ателието. Запалиха огъня и оставяйки го да осветява любовта им, се потопиха в собствения си таен свят, задоволиха нуждата си да бъдат заедно и си позволиха да станат едно цяло.

— Колко време ще мине, преди да можем да дойдем тук отново? — поинтересува се тя след това.

— Иска ми се да знаех.

— Алчна съм. Все искам още. Все искам да е утре.

Седнаха до прозореца. Плажът беше огрян от слънчева светлина, пясъкът бе ослепително бял, а по морето танцуваха слънчеви зайчета. Чайките се носеха с вятъра, кряскайки. Две малки момчета търсеха миди в едно басейнче под скалите.

— В момента утрешният ден е нещо като награда.

— Искаш да кажеш, заради войната ли?

— Тя е част от живота — като раждането и смъртта.

Пенелопе въздъхна:

— Опитвам се да не бъда егоистка. Напомням си, че има милиони жени по света, които биха дали мило и драго да са на мое място, да са на сигурно и топло място, да са нахранени и около тях да е цялото им семейство. Но това не ми помага. Гневя се, защото не мога да бъда с теб непрекъснато. А фактът, че си тук, само влошава нещата. Не охраняваш Гибралтар, не воюваш в джунглите на Бирма, нито си на кораб насред Атлантика. Ти си тук. И войната пак застава между нас и ни разделя. С цялото това безпокойство и приказки за предстоящо нахлуване в Европа имам чувството, че времето изтича между пръстите ми като пясък. И получаваме само няколко откраднати часа.

— Имам седмица отпуск в края на месеца. Ще дойдеш ли с мен?

Докато говореше, тя гледаше двете момченца и мрежите им за улов на миди. Едното беше намерило нещо, заровено дълбоко в зелените водорасли. Клекна, за да го разгледа, и намокри дъното на панталонките си. Седмица отпуск. Обърна глава и го погледна, решавайки, че или не е чула правилно, или той иска още повече да я ядоса.

Той разчете правилно изражението на лицето й и се усмихна.

— Казвам истината — увери я.

— Цяла седмица?

— Да.

— Защо не ми каза по-рано?

— Пазех го в тайна. Най-доброто трябва винаги да остава за края.

Седмица. Далеч от всичко и от всички. Само двамата.

— Къде ще отидем? — попита тя предпазливо.

— Където поискаш. Може да отидем в Лондон, да отседнем в „Риц“ и да обикаляме театрите и нощните клубове.

Тя се замисли. Лондон. „Оукли стрийт“. Но Лондон означаваше Амброуз, а къщата на „Оукли стрийт“ бе населена от духовете на Софи и семейство Клифърд.

— Не искам да ходя в Лондон. Има ли друга алтернатива?

— Да. Стара къща, която носи името „Трезилик“ и се намира на южното крайбрежие, на полуостров Роузланд. Не е нито голяма, нито изискана, но градината й се спуска до водата, а около цялата фасада се вие глициния.

— И знаеш къде е?

— Да. Отседнах едно лято, когато бях още в университета.

— Кой живее там?

— Приятелка на майка ми. Хелена Бредбъри. Омъжена е за Хенри Бредбъри, капитан от Кралския флот. Майка ми й писа след Коледа и преди два дни получих писмо от нея, в което ни кани на гости.

— Нас?

— Теб и мен.

— И тя ли знае за мен?

— Очевидно.

— Но няма ли да се наложи да спим в две отделни стаи и да бъдем изключително дискретни?

Ричард се засмя.

— Не познавам друга жена, която да си измисля трудности като теб.

— Не си измислям трудности. Практична съм.

— Не вярвам, че ще имаме подобни проблеми. Хелена е известна с широтата на възгледите си. Израснала е в Кения, а по някаква причина дамите, израснали в Кения, рядко се тревожат за светските условности.

— Прие ли поканата й?

— Още не. Исках първо да говоря с теб. Трябва да помислим и за други неща. Баща ти например.

— Татко?

— Няма ли да възрази да дойдеш с мен?

— Ричард, би трябвало да го познаваш по-добре.

— Каза ли му за нас?

— Не. Не с толкова много думи — усмихна се. — Но той знае.

— А Дорис?

— На Дорис казах. Тя смята, че всичко това е чудесно. Според нея си прекрасен и приличаш на Грегъри Пек.

— В такъв случай няма какво да ни спре. И така… — изправи се.

— Хайде, да тръгваме. Трябва да свършим някои неща.

Имаше телефонна кабина на ъгъла до магазина на госпожа Томас. Двамата влязоха вътре, затвориха вратата след себе си и Ричард се обади в „Трезилик“. Пенелопе бе така плътно притисната в него, че чуваше как телефонът в другия край звъни.

— Ало — женският глас, висок и ясен, едва не оглуши Ричард. — На телефона Хелена Бредбъри.

— Ричард Ломакс е, Хелена.

— Ричард, ах, ти, дяволе! Защо не се свърза по-рано с мен?

— Съжалявам, но наистина нямах възможност…

— Получи ли писмото ми?

— Да. Аз…

— Ще дойдете ли?

— Ако може.

— Прекрасно! Не ми харесва, че си в онази пустош през цялото време, но не знаех за това, докато майка ти не ми писа. Кога ще дойдете?

— Имам седмица отпуск в края на март. Ще ти бъде ли удобно тогава?

— Краят на март? О, по дяволите. Няма да съм тук. Ще отида в Челтнъм да прекарам малко време със стареца. Не можете ли по друго време? Не, разбира се, че не можете. Глупав въпрос. Е, няма значение. Елате. Къщата ще е на ваше разположение. Тук ще бъде госпожа Брик, която живее в къщичката на пазача. Тя има ключ. Идва и си отива. Ще оставя храна в килера. Чувствайте се като у дома си…

— Но това е прекалено мило…

— Не, не. Нямам нищо против. Просто се ядосвам, че няма да бъда тук. Няма значение, ще се видим някой друг път. Пиши ми, за да знае госпожа Брик кога да ви очаква. Сега трябва да бягам. Добре, че се чухме. Довиждане.

Тя затвори. Ричард, останал с мълчаливата слушалка в ръка, бавно я върна на мястото й. И каза:

— Жена, пестелива на думи и привърженик на действието.

Прегърна Пенелопе и я целуна. За първи път тук, в тази задушна и тясна телефонна кабина, тя си позволи да повярва, че пътуването наистина ще се случи. Щяха да заминат заедно, не в отпуск — тази ужасна военна дума — а на почивка.

— Нищо не може да попречи, нали, Ричард? Нищо не може да се обърка.

— Не.

— Как ще стигнем дотам?

— Ще трябва да измислим. С влак до Труро може би. Такси.

— Но няма ли да е по-забавно, ако отидем с кола? — хрумна й блестяща идея. — Ще вземем бентлито. Татко ще ни го даде.

— Не забравяш ли нещо?

— Какво?

— Малкият проблем с бензина.

Наистина беше забравила.

— Ще говоря с господин Грабни — каза.

— И какво ще направи той?

— Ще ни даде бензин. Някъде. Някога. Черният пазар, ако е необходимо.

— И защо да го прави?

— Защото ми е приятел и съм го познавала през целия си живот. Няма да възразиш, ако ме закараш до Роузланд във взето под наем от татко бентли, заредено с бензин от черния пазар?

— Не. Но ще е добре да имам и писмено уверение, че няма да отидем в затвора.

Тя се усмихна. Въображението й препускаше. Видя как потеглят по пътищата на юг с Ричард зад кормилото, а багажът — струпан на задната седалка. И каза:

— Знаеш ли какво? Когато тръгнем, вече ще е пролет. Наистина ще бъде пролет.

Къщата се намираше в отдалечен край на страната, до който се стигаше трудно и който не се беше променил от векове. Защитена с гори от погледа, не се виждаше от пътя, който, осеян с дупки и обрасъл от двете страни с хортензии, водеше до нея. Най-после я откриха — четвъртита, строена преди векове, придобила с годините множество пристройки, конюшни, защитни стени, по които пълзяха виещи се растения, бръшлян, мъх и папрат.

Градината пред къщата бе полуподивяла, обработена само наполовина. Спускаше се на терасирани морави до брега на виещо се поточе, което се пълнеше при прилив. Тесни пътечки мамеха окото и водеха сред камелии, азалии и рододендрони „Розова перла“. Тревата до реката не беше поддържана и бе пожълтяла от глухарчета и диви нарциси; имаше и дървен вълнолом, за който бе завързана малка лодка.

Глициниите, които покриваха предната фасада, все още не бяха цъфнали, но навсякъде из градината имаше цъфнали цветя, а черешовото дърво до терасата сега бе окъпано в бели цветове, които се сипеха като снежец, когато подухнеше ветрец.

Посрещна ги госпожа Брик, както се бяха разбрали. Показа се от входната врата веднага след като старото бентли спря зад къщата. Госпожа Брик имаше щръкнала бяла коса и бе кривогледа. Носеше плътни чорапи, а на кръста й бе завързана престилка.

— Вие сте майор и госпожа Ломакс, нали?

Пенелопе остана без думи от това обръщение, но Ричард го прие съвсем спокойно.

— Да, точно така — слезе от колата. — А вие трябва да сте госпожа Брик — отиде до нея и й подаде ръка.

Беше ред на госпожа Брик да се смути. Тя избърса зачервените си ръце в престилката и пое ръката му.

— Точно така — трудно беше да се определи накъде точно гледа. — Останах тук, за да ви помогна да се настаните. Госпожа Бредбъри отсъства. Внесете чантите си.

Последваха я вътре в коридора, чийто под бе покрит с плочки. Към горния етаж водеше извито каменно стълбище. Стъпалата бяха изтъркани, а във въздуха се усещаше мирис на влага и мухъл, който не бе неприятен и напомняше антикварен магазин.

— Само ще ви разведа наоколо. Трапезарията и дневната… тук мебелите са покрити с чаршафи. Госпожа Бредбъри не ги е използвала, откакто избухна войната. Използва библиотеката, ето тук. Трябва да поддържате огъня, за да ви е топло. И ако слънцето пече, може да отваряте френските прозорци и да излизате на терасата. А сега елате и ще ви покажа кухнята… — вървяха послушно след нея. — Трябва редовно да зареждате печката и да разбутвате въглищата в нея, защото иначе няма да имате топла вода… — за да им покаже, тя взе ръжена и предизвика зловещо раздвижване в корема на огромното чудовище. Има шунка, мляко, яйца и хляб в килера. Така каза госпожа Бредбъри.

— Много сте мила.

Тя обаче нямаше време, което да губи в любезности.

— А сега да видите и горния етаж — взеха куфарите и чантите си и я последваха. Банята и тоалетната са там, по-нататък по коридора — ваната беше върху медни крачета, а тоалетната беше с казанче с верига, на което имаше надпис „Дръпни“. — Проклета стара тоалетна е тази. Ако не проработи от първия път, трябва да изчакате малко и да дръпнете отново.

— Благодарим ви, че ни казахте.

Нямаха време да размишляват върху проблемите на водопровода, защото тя вече ги водеше по-нататък. Отвори друга врата, точно до върха на стълбите, и върху площадката затанцуваха слънчеви лъчи.

— Ето. Настанени сте в най-добрата гостна, гледката от прозореца е прекрасна. Надявам се леглото да ви е удобно. Сложете в него бутилка с гореща вода, за да изгони влагата. И внимавайте, като излизате на балкона. Дървото е изгнило на места. Може да паднете долу. Ами това е — беше изпълнила дълга си. — Аз ще тръгвам.

Пенелопе най-после се окопити.

— Ще ви видим ли отново, госпожо Брик?

— О, ще идвам понякога. За да ви наглеждам. Така каза госпожа Бредбъри.

И с тези думи тя се отдалечи.

Пенелопе не можеше да погледне Ричард. Стоеше, покрила уста с длан, някак успявайки да потисне смеха си, докато не чу входната врата да се затръшва и не разбра, че госпожа Брик не може да ги чуе. След това вече нямаше значение. Легна по гръб на огромното пухкаво легло и избърса сълзите си. Ричард седна до нея:

— Трябва да решим кое от очите й е кривогледо и кое — не, защото това може да доведе до разни нещастни недоразумения.

— „Проклета стара тоалетна е тази“. Като Белия заек, който викал: „По-бързо, по-бързо“.

— Как се чувстваш като госпожа Ломакс?

— Невероятно.

— Предполагам, че така е казала госпожа Бредбъри.

— Сега разбирам какво искаше да кажеш за дамите, израснали в Кения.

— Ще бъдеш ли щастлива тук?

— Мисля, че ще се справя.

— Как мога да те направя щастлива?

Тя отново започна да се смее. Той се излегна до нея и я взе, без да бърза, в прегръдките си. Чуваха разни тихи звуци зад затворения прозорец. Крясък на далечна чайка. Тихото гукане на гълъб по-близо. Подухна ветрец и клоните на бялото черешово дърво зашумоляха. Приливът бавно придойде и поточето се напълни.

По-късно разопаковаха багажа и се настаниха. Ричард обу стари панталони, бял пуловер с поло яка и обу стари велурени обувки. Пенелопе окачи униформата му в дъното на гардероба и прибраха куфарите под леглото.

— Чувствам се като в началото на училищна ваканция — каза Ричард. — Да отидем да разгледаме.

Първо разгледаха къщата. Отваряха вратите, откриха стълбища на неочаквани места и дълги коридори. На долния етаж отвориха френските прозорци в библиотеката, разгледаха заглавията на книгите, намериха стар грамофон и куп възхитителни плочи. Брамс, Делиус^[19], Шарл Трене^[20], Елла Фицджералд.

— Можем да си направим музикална вечер.

Запалиха огън в огромната камина. Ричард добави дърва от кошницата до камината и като се изправи, видя плика, адресиран до него и подпрян на часовника, който стоеше в средата на лавицата над камината. Взе го, отвори го и намери съобщение от отсъстващата им домакиня.

Ричард, косачката за трева е в гаража, а до нея има туба с бензин. Ключът от избата с вино виси над вратата на мазето. Опитайте виното ми. Приятно прекарване.

Хелена

Излязоха навън през кухнята, като първо трябваше да преминат през килери, облицовани с плочки, помещения за миене на съдове, складове и помещения за пране и накрая отвориха и последната врата, която ги изведе в павиран двор, почти изцяло зает от въжета за простиране. Старите конюшни сега се използваха като гаражи, навеси за инструменти и складове за дърва. Намериха косачката за трева, две гребла и навито платно.

— Тези сигурно са за лодката отбеляза доволно Ричард. — Можем да плаваме, когато приливът напълни поточето.

След това стигнаха до стара дървена врата в гранитна стена, обрасла с мъх. Ричард я натисна с рамо, тя се отвори и се озоваха в някогашна зеленчукова градина. Видяха хлътналите оранжерии и счупените рамки, с годините бурените бяха превзели градината и от предишното й великолепие бяха останали само избуял ревен, килим от мента и едно-две наистина много стари ябълкови дървета, изкривени като пръстите на старец, но обсипани — какво чудо — с розови цветове, които изпълваха въздуха с аромата си.

Тъжна гледка представляваше това изоставено място. Пенелопе въздъхна:

— Позор. Някога сигурно е била прекрасна градина. Подрязани плетове и прави лехи.

— Така беше, когато гостувах тук преди войната. Но тогава къщата разполагаше с двама градинари. Не е възможно сам да поддържаш градина с такива размери.

Излязоха от градината през втора врата и откриха пътечка, която слизаше долу до потока. Пенелопе набра букет нарциси, седнаха в лодката и загледаха как приливът приижда. Когато огладняха, се върнаха в къщата и се нахраниха с хляб, шунка и няколкото сбръчкани ябълки, които откриха в килера. По-късно следобеда, когато приливът бе стигнал най-високата си точка, взеха два шлифера от килера на госпожа Бредбъри, греблата и платното и изкараха малката лодка. В заслонения поток напредваха бавно, но щом излязоха на открито, вятърът ги подхвана. Ричард вдигна централното платно. Малката лодка се залюля опасно, но се задържа и се понесоха, макар и мокри, по водите на Ламанша.

Обвита в минало, къщата пазеше своите тайни. Беше очевидно, че животът тук винаги е течал спокойно, със скоростта на охлюв или на много стар и повреден часовник, или може би на много стар и немощен човек, изгубил представа за времето. Това влияние беше много силно. Сънени и леко замаяни от свежия и мек въздух на южното крайбрежие, в края на първия ден Ричард и Пенелопе не можаха да устоят на съблазнителната тиха магия на „Трезилик“ и усетиха, че времето не само няма вече никакво значение, а може би дори и не съществува. Не виждаха вестници, не включваха радиото и не вдигаха телефона, ако звънеше, защото знаеха, че не ги търсят тях.

Дните и нощите бавно преминаваха едни в други, ненарушавани от необходимостта от определени часове за хранене, неотложни ангажименти или тиранията на часовника. Единствената им връзка с външния свят беше госпожа Брик, която, вярна на думата си, идваше и си отиваше. Посещенията й не бяха редовни и те нямаха никаква представа, кога ще се появи пак. Понякога я виждаха в три часа следобед да лъска и да търка или да почиства износените килими със стара прахосмукачка, която отдавна вече не бе на мода. Една сутрин, докато бяха още в леглото, тя влетя много рано в стаята с поднос с чай, но преди да успеят да се съвземат и да й благодарят, тя беше вече дръпнала завесите, направила забележка за времето и излязла.

Както отбеляза Ричард, това можеше да бъде доста смущаващо.

Тя им оставяше храна като добър дух. Когато отиваха изгладнели в кухнята, откриваха на рафта в килера яйца, нарязана птица, бучка масло или току-що изпечен хляб. Намираха картофите обелени, морковите — настъргани, а веднъж им беше оставила и две парчета сладкиш, толкова огромни, че дори Ричард не успя да изяде своето.

— Ние дори не сме й дали купоните си за храна — отбеляза Пенелопе учудено. Беше живяла с купоните за храна толкова дълго, че изобилието й се виждаше истинско чудо. — Откъде идва всичко това, по дяволите?

Никога нямаше да разберат.

Времето беше променливо толкова рано пролетта. Когато валеше — а дъждът се изливаше като порой — или обличаха дъждобрани и излизаха на дълги разходки, или оставаха край огъня с книгите и картите. Някои дни бяха сини и топли както през лятото. Прекарваха ги навън, като или си устройваха пикник на тревата, или се излагаха на старите градински столове. Една сутрин, в която кипяха от енергия, се качиха в бентлито и изминаха краткото разстояние до Сейнт Мос, разходиха се из селото, разгледаха лодките и накрая изпиха по питие на терасата на хотел „Айдъл Рокс“.

Беше ден с облаци и със слънце — слънцето ту грееше, ту се скриваше, а във въздуха се носеше уханието на свежия бриз. Пенелопе се облегна назад, приковала поглед в една рибарска лодка с кафяви платна, която се бе отправила в открито море.

— Ричард, мислиш ли понякога за лукса?

— Не копнея за лукс, ако това имаш предвид.

— Луксът, мисля, изпълва едновременно и петте сетива. Сегашният момент е лукс. Чувствам топлина и ако искам, мога да протегна ръка и да докосна твоята. Долавям мириса на морето и на пържен лук откъм хотела. Прекрасно. Вкусвам студена бира и чувам чайките и плискането на водата, както и двигателя на рибарската лодка. Всичко това ме изпълва със задоволство.

— А какво виждаш?

Тя обърна глава и го погледна — той седеше срещу нея с разрошена коса, облечен в стария си пуловер и сакото от туид, от което лъхаше на торф.

— Теб.

Той се усмихна.

— Сега е твой ред — продължи тя. — Разкажи ми за твоя лукс.

Той замълча и се замисли, за да навлезе в духа на играта.

— Мисля, че луксът е може би контрастът — каза най-после. — Планините, студът и снегът, който блести под синьото небе и жестокото слънце. Или да лежиш и да се печеш върху гореща скала и да знаеш, че когато вече не можеш да понасяш топлината, студеното дълбоко море е само на метър от теб и те чака да се гмурнеш.

— А какво ще кажеш за това да си бил навън в студен и влажен ден, да се върнеш у дома премръзнал до кости и да се потопиш в горещата вана?

— Да, това е добър пример. Или да прекараш деня в „Силвърстоун“, да оглушееш от рева на състезателните автомобили, а после, на път за дома, да се отбиеш в някоя огромна и невероятно красива катедрала и да се заслушаш в тишината.

— Колко ужасно би било да копнееш за кожени палта, ролс-ройс и огромни просташки смарагди. Защото съм сигурна, че щом веднъж ги имаш, те ще изгубят стойността си само защото са твои. И вече няма да ги искаш и дори няма да знаеш какво да правиш с тях.

— Ще бъде ли излишен лукс, ако те поканя да обядваме тук?

— Не, ще бъде прекрасно. Питах се кога ще го предложиш. Можем да хапнем пържен лук. От половин час изпитвам зверски глад.

Но може би най-хубави бяха вечерите им. При спуснати завеси и със запалена камина двамата пускаха грамофона и слушаха музика — слагаха една след друга плочите на Хелена Бредбъри и се редуваха да поставят иглата и да навиват стария грамофон. Вечеряха край камината, като подреждаха върху ниска масичка кристални чаши и сребърни прибори. Хранеха се с онова, което им беше оставила госпожа Брик, и пиеха вино, което Ричард намери според инструкциите в мазето. Нощният вятър, който духаше откъм морето, разтърсваше прозорците, но това само подчертаваше уюта и уединението им.

Много късно една вечер изслушаха цялата „Симфония от Новия свят“^[21].

Ричард лежеше на дивана, а Пенелопе седеше върху куп възглавници на пода, подпряла глава на бедрото му. Огънят бе загаснал, но те не помръдваха, заслушани в замиращите последни акорди. Ръката на Ричард си оставаше върху рамото й, а Пенелопе бе потънала в мечти.

Най-накрая той се размърда и развали магията:

— Пенелопе.

— Да.

— Трябва да поговорим.

Тя се усмихна.

— Нищо друго не правим.

— За бъдещето.

— Какво бъдеще?

— Нашето.

— О, Ричард…

— Не. Не добивай такъв загрижен вид. Само слушай. Защото е важно. Виждаш ли, някой ден ще мога да се оженя за теб. Невъзможно ми е да мисля за бъдеще без теб и мисля, това означава, че трябва да се оженим.

— Аз вече имам съпруг.

— Знам, мила моя. Познавам те добре, но пак трябва да те питам. Ще се омъжиш ли за мен?

Тя се обърна, взе дланта му, допря я до бузата си и каза:

— Не бива да изкушаваме провидението.

— Ти не обичаш Амброуз.

— Не искам да говоря за това. Не искам да говоря за Амброуз. Не тук е мястото за такъв разговор. Не искам дори да изрека името му на глас.

— Обичам те повече, отколкото мога да изразя с думи.

— Аз също, Ричард. Обичам те. Знаеш го. И не мога да се сетя за нещо по-прекрасно от това да бъда твоя съпруга. Но не сега. Да не говорим за това сега.

Той потъна в мълчание. Накрая въздъхна.

— Добре — наведе се и я целуна. — Да си лягаме.

Последният им ден беше слънчев и приветлив и Ричард, изпълнявайки дълга си и отплащайки се за гостоприемството, изкара косачката от гаража и окоси тревата. Отне му доста време, а Пенелопе му помогна, като я изнесе с количката до купчината зад конюшнята. Приключиха едва в четири следобед, но усилието си струваше, защото при вида на моравата, гладка като кадифе и оцветена в два нюанса на зеления цвят, изпитаха огромно задоволство. След като почистиха, смазаха косачката и я прибраха отново в гаража, Ричард обяви, че е смазан от умора и ще приготви и по чаша чай. Пенелопе се върна пред къщата, седна насред току-що окосената морава и зачака.

Тревата ухаеше. Пенелопе се облегна назад на лакти и загледа две чайки, кацнали на пристана с лодката — така малки и изящни в сравнение с огромните гларуси на Севера. С длани галеше тревата така, както се гали котка. Пръстите й се заплетоха в едно глухарче, което косачката бе пропуснала. Дръпна го, опитвайки се да го извади с корена. Но то не искаше да излезе, както обикновено става с жилавия корен на глухарчето, и в ръката й останаха част от стъблото и листата. Тя ги погледна, вдъхна горчивата им миризма и свежия аромат на току-що окосената трева, сякаш залепнала по дланите й.

Чу стъпки по терасата.

— Ричард?

Той носеше чая, постави двете чаши върху поднос и се излегна до нея. Тя каза:

— Открих нов лукс.

— И какъв е той?

— Да седиш върху току-що окосена морава, съвсем сам, без любимия. Сам си, но знаеш, че няма дълго да бъдеш сам, защото той отсъства за съвсем кратко и след миг-два ще се върне при теб — усмихна се. — Мисля, че това е най-големият лукс, за който сме се сетили досега.

Последният им ден. Утре рано сутринта щяха да си тръгнат от тук и да се върнат в Порткерис. Изхвърли тази мисъл от главата си. Последната им вечер. Както обикновено, седяха близо до огъня, Ричард на дивана, а Пенелопе — сгушена на пода до него. Не слушаха музика. Той й четеше на глас от „Дневник на есента“ на Макнийс. Не само любовната поема, която й бе рецитирал по памет в онзи отдавна отминал ден в ателието на баща й, а цялата книга от началото до края. Беше много късно, когато стигна до последните пуми:

Спи под шума на течащата вода,

която утре ще пресечем, колкото и да е дълбока;

няма река на мъртвите, или Лета,

тази вечер ние спим

на бреговете на Рубикон — зарът е хвърлен,

ще има време да проверим

сметките по-късно,

ще има слънчева светлина по-късно

и уравняването ще дойде най-накрая.

Затвори бавно книгата. Тя въздъхна, защото не искаше да свършва. И каза:

— Толкова малко време. Знаел е, че войната е неизбежна.

— Мисля, че през есента на 1938-а повечето хора са знаели това — книгата се изплъзна от ръката му и падна на пода. — Заминавам.

Огънят бе загаснал. Тя обърна глава и погледна Ричард право в лицето, на което бе изписана огромна тъга.

— Защо си толкова тъжен?

— Защото чувствам, че те предавам.

— Къде заминаваш?

— Не знам. Не мога да кажа.

— Кога?

— Веднага щом се върнем в Порткерис.

Сърцето й се сви.

— Утре.

— Или вдругиден.

— Кога ще се върнеш?

— Не веднага.

— Да не са ти дали нова задача?

— Да.

— Кой ще заеме мястото ти?

— Никой. Операцията приключи. Том Мелъби и административният състав ще останат в щаба да довършат работата по документацията, но командирите и бойните групи ще заминат до две седмици. Порткерис ще си възвърне реквизираните територии и момчетата на Дорис ще могат отново да играят футбол.

— Значи всичко свърши?

— Тази част да.

— Какво ще стане после?

— Ще се наложи да почакаме и да видим.

— Откога ти е известно това?

От две-три седмици.

— Защо не ми каза по-рано?

— По две причини. Едната е, че все още е тайна, макар че скоро вече няма да бъде. Втората е, че не исках нищо да развали краткото време, прекарано заедно.

Беше изпълнена с любов към него.

— Нищо не би могло да го развали — изричайки думите, осъзна, че са истина. — Не биваше да пазиш информацията за себе си. Не и от мен. Не бива никога нищо да криеш от мен.

— Да те оставя, ще е най-трудното нещо, което съм правил.

Замисли се за заминаването му и за празнотата, която щеше да остане след него. Опита се да си представи живота без него, но не успя. Едно беше сигурно.

— Най-лошо ще бъде сбогуването.

— Да не се сбогуваме тогава.

— Не искам да свърши.

— Не е свършило, мило мое момиче — усмихна се. — Не е започнало дори.

— Заминал ли е?

Тя плетеше.

— Да, татко.

— Не се сбогува.

— Но нали дойде да те види и ти донесе бутилка уиски. Не искаше да се сбогува.

— Сбогува ли се с теб?

— Не. Просто тръгна, прекоси градината и излезе през портата. Така го планирахме.

— Кога ще се върне?

Тя стигна до края на реда, смени куките и започна нов ред.

— Не знам.

— Пазиш го в тайна от мен ли?

— Не.

Той замълча. Въздъхна.

— Ще ми липсва — погледът на тъмните му мъдри очи се спря на дъщеря му. — Но не колкото на теб, мисля.

— Обичам го, татко. Ние се обичаме.

— Знам. Знам го от месеци.

— Любовници сме.

— И това знам. Наблюдавах как разцъфтяваш, как започваш да сияеш. Косата ти заблестя. Искаше ми се да хвана четката и да уловя за вечни времена това сияние. И… — стана отново прозаичен. — Една жена не отива някъде с един мъж за цяла седмица, за да си говорят за времето — тя му се усмихна, но не каза нищо. — Какво ще стане с вас двамата?

— Не знам.

— А Амброуз?

Тя сви рамене.

— И това не знам.

— Имаш проблеми.

— Прекрасно си разбрал.

— Съжалявам те. Съжалявам и двама ви. Заслужавате по-добра съдба от това да се откриете един за друг насред войната.

— Ти… го харесваш, нали, татко?

— Никога досега не съм харесвал някой мъж толкова много. Бих искал да ми бъде син. Мисля за него като за свой син.

Пенелопе, която никога не плачеше, изведнъж усети как сълзите напират в очите й. Но моментът не бе подходящ за такива чувства.

— Колко пъти съм ти казвала, че поведението ти не е правилно, татко.

Слава богу, сълзите изчезнаха. Нямаше да се пролеят.

— Не бива да говориш така — продължи тя. — Трябва да стиснеш зъби, да размахаш камшика и никога повече да не позволиш на Ричард Ломакс да стъпи на прага ти.

Беше наградена с весели пламъчета в очите му.

— Обиждаш ме — каза баща й.

Ричард беше сред първите, които заминаха. Към средата на април жителите на Порткерис разбраха, че обучението на войниците от Кралския флот — техният малък принос във войната — е приключило. Американските бойни групи и командири си заминаха така тихо и незабележимо, както бяха и дошли, и тесните улици на града опустяха и притихнаха странно, след като по тях вече не се чуваше тропот на ботуши и не се движеха военни коли. Десантните кораби вече ги нямаше на пристанището — бяха си заминали под прикритието на нощта; северният кей вече не беше ограден с бодлива тел, а хотелът бе върнат на Армията на спасението. Временните бараки за американските войници горе на хълма стояха изоставени и празни, а откъм скалите Боскарбен вече не долитаха залпове.

Накрая бе останал само щабът на Кралския флот в хотел „Уайт Кепс“. Знамето все още се развяваше на пилона, джиповете влизаха и излизаха от двора, охраната дежуреше на портала и полковник Мелъби и хората му влизаха и излизаха. Присъствието им напомняше за всичко случило се и жителите знаеха, че не са си го измислили.

Ричард го нямаше. Пенелопе се научи да живее без него, защото не можеше да се направи нищо. Когато не издържа, човек не може да каже: „Не мога повече така“, защото би трябвало да се откаже от живота. За да запълни празнотата и за да бъдат заети с нещо умът и ръцете й, тя правеше това, което жените от векове правят в моменти на стрес и силни тревоги — потопи се в домашната работа и семейния живот. Физическата активност бе досадна, но успокояваща терапия. Изчисти къщата от тавана до мазето, изпра одеялата, прекопа градината. От това любовта й към Ричард не угасна, но поне имаше блестяща от чистота и ухаеща на чисто къща и две редици току-що засадено зеле.

Освен това прекарваше много време с децата. Техният свят беше по-прост, разговорите им бяха на обикновени теми и никак не бяха сложни и затова компанията им я успокояваше. Нанси беше едно малко човече на три години — очарователна, решителна и всеотдайна, чиито забележки и наблюдателност непрекъснато я учудваха и забавляваха. А Кларк и Роналд растяха и според нея техните доводи и мнения бяха изключително зрели. Тя им посвети цялото си внимание, помагаше им да събират миди, изслушваше проблемите им и отговаряше на въпросите им. За първи път ги видя не като две шумни момчета или гладни усти, които трябваше да храни, а като равни. Хора с права. Бъдещото поколение.

Една събота заведе и трите деца на плажа. Като се върнаха в „Карн Котидж“, завариха генерал Уотсън-Грант, който тъкмо се канеше да си ходи. Беше дошъл да види Лорънс. Дорис им беше направила чай и двамата си бяха побъбрили приятно. А сега той вече си тръгваше.

Пенелопе го изпрати до портата. Той спря и докосна с бастуна си цветята й, възхищавайки им се:

— Красиви са. Едва ли има нещо по-красиво, което да покрива земята.

— Обожавам ги. Някои са толкова екзотични. Не мога да повярвам, че е лято. Днес с децата бяхме на плажа и видяхме стареца, чието лице прилича на ряпа, да събира боклуците с гребло. Вече са издигнали и палатки. Отворили са вече и сладоледчийницата. Подозирам, че първите гости на града ще дойдат скоро. Като лястовиците.

— Имаш ли новини от съпруга си?

— Амброуз ли? Добре е, мисля. От известно време нямам новини от него.

— Знаеш ли къде е?

— В Средиземно море.

— Ще пропусне представлението тогава.

Пенелопе смръщи вежди:

— Моля?

— Казах, че ще пропусне представлението. Нахлуването в Европа.

Тя каза едва чуто:

— Да.

— Лош късмет. Ще ти кажа нещо, Пенелопе. Бих дал дясната си ръка, за да съм отново млад и да бъда в центъра на събитията. Беше необходимо много време, за да отидем толкова далеч. Прекалено дълго. Но сега цялата страна е готова и чака.

— Да. Знам. Войната изведнъж стана отново ужасно важна. Като вървиш по улиците на Порткерис, можеш да изслушаш целия бюлетин с новините, защото във всяка къща е пуснато радиото. Хората си купуват вестници и ги четат веднага, още на тротоара пред будката. Както беше и при Битката при Дюнкерк.

Бяха стигнали до портата. Пак спряха и генералът се подпря на бастуна си:

— Добре, че видях баща ти. Дойдох просто ей така, импулсивно.

— Той има нужда от компания напоследък — тя се усмихна. — Липсват му Ричард Ломакс и играта на бегамон.

— Да. Каза ми — погледите им се срещнаха. Той я гледаше мило и тя се запита какво ли бе разказал Лорънс на стария си приятел. — Да ти кажа правичката, не знаех, че младият Ломакс е заминал. Имаш ли новини от него?

— Да.

— Как е той?

— Не ми казва всъщност.

— Разбира се. Мерките за сигурност никога не са били по-строги.

— Дори не знам къде е. Адресът, който ми даде, се състои само от главни букви и цифри. А колкото до телефона… със същия успех можеше въобще да не е изобретяван.

— О, добре. Няма съмнение, че скоро пак ще ти пише — отвори портата. — А сега трябва да тръгвам. Довиждане, мила моя. Грижи се за баща си.

— Благодаря, че се отби.

— За мен беше удоволствие — той повдигна шапката си, наведе се и потупа Пенелопе по бузата.

Тя остана без думи, защото никога през живота си той не беше правил подобно нещо. Гледаше го как се отдалечава бързо с помощта на бастуна си.

Цялата страна чакаше. А чакането беше най-лошото. Чакаше войната, чакаше новини, чакаше смъртта.

Пенелопе потрепери, затвори портата и пое бавно през градината.

Писмото на Ричард пристигна два дни по-късно. Пенелопе слезе първа долу в ранната утрин и го видя. Беше там, където го бе оставил пощальонът — върху раклата в коридора. Видя черните букви и издутия плик. Занесе го в дневната, сгуши се върху големия стол на баща й и го отвори. Вътре имаше сгънати четири листа жълта хартия.

Някъде в Англия

20 май 1944 г.

Мила моя Пенелопе,

През последните седмици сядах най-малко пет-шест пъти с намерението да ти пиша. Не успявах да стигна по-далеч от първите четири реда, прекъсван или от телефона, почукване на вратата или от спешно повикване.

Но сега най-после си намерих едно местенце, където, сигурен съм, ще ме оставят на спокойствие поне час. Получих всичките ти писма — доставиха ми огромно удоволствие. Нося ги непрекъснато със себе си като влюбен ученик и ги чета отново и отново. Като не може да съм с теб, може поне да чувам гласа ти.

Имам толкова много неща да ти казвам. Всъщност трудно ми е да реша откъде да започна, да си спомня за какво сме говорили и кога сме мълчали. Това писмо е за останалите неизречени неща.

Ти не искаше да говориш за Амброуз и в това наистина нямаше голям смисъл, докато бяхме в „Трезилик“ в нашия собствен малък свят. Но напоследък той почти не ми излиза от ума и очевидно е единствената пречка между нас и нашето щастие. Това звучи ужасно егоистично, но човек не може да отнеме нечия чужда съпруга и да остане светец. И умът ми препуска напред очевидно по своя собствена воля. Към противопоставяне, признания, вина, адвокати, съдебни зали и накрая — развод.

Винаги съществува възможността Амброуз да се прояви като джентълмен и да ти даде развод. За да бъда честен, не виждам абсолютно никаква причина да постъпи така и съм напълно готов да се изправя в съда като виновника и да му позволя да се разведе с теб. Ако се случи това, той ще трябва да вижда Нанси, но можем да прекосим този мост и когато стигнем до него.

От значение е само да бъдем заедно и накрая — надявам се скоро — да се оженим. Войната ще свърши някой ден. Ще ме демобилизират и ще бъда благодарен да се върна към цивилния живот, след като ме възнаградят скромно. Можеш ли да приемеш идеята да бъдеш съпруга на учител? Защото това е, което искам да правя. Къде ще отидем, къде ще живеем и какъв ще бъде животът ни, не мога да кажа, но ако имам избор, искам да се върна на Север, да бъда близо до езерата и планините на Пийк.

Знам, че всичко това изглежда доста далеч в бъдещето. Пътят пред нас е труден и обсипан с препятствия, които ще трябва да преодоляваме едно по едно. Но дори дългите хиляди километри пътешествия започват с първата крачка и всяка експедиция е по-добре да се обмисли.

Като чета втори път писмото си, то ми говори за щастлив мъж, който сякаш очаква да живее вечно. Кой знае защо, но не се страхувам, че няма да преживея войната. Смъртта — последният враг, все още ми се струва далечна, присъща на старостта и немощта. И не мога да повярвам, че съдбата, която ни срещна, не иска да бъдем заедно навеки.

Мисля за всички вас в „Карн Котидж“, представям си какво правите, и ми се иска да съм с вас, да споделям смеха и домашните ви задължения. Мисля за „Карн Котидж“ като за свой втори дом. Всичко, което преживях там, беше хубаво във всеки смисъл на тази дума. А в този живот нищо наистина хубаво не се губи. Остава част от човека, става част от характера му. И така частица от теб винаги е с мен. А част от мен е твоя завинаги, моя любов, мила моя.

Ричард

Във вторник, на 6 юни, съюзническите сили нахлуха в Нормандия. Това бе началото на Втория фронт и последната дълга битка започна. Чакането беше приключило.

11 юни беше неделя.

Завладяна от религиозен плам, Дорис заведе синовете си на църква, а Нанси — на неделно училище и остави Пенелопе да приготви обяда. Месарят беше проявил добрина и беше измъкнал изпод тезгяха си агнешки бут. Той беше във фурната, печеше се и изпълваше помещението с превъзходен аромат, а картофите около него буквално се топяха. Морковите се задушаваха, зелето бе нарязано. Вместо пудинг десертът им щеше да бъде ревен със сметана.

Беше почти дванайсет часа. Замисли се дали да не приготви ментов сос. Все още с кухненската престилка, излезе през задната врата. Дорис бе изпрала и бе простряла голямото пране и чаршафите и хавлиите плющяха на вятъра като платна. Като видяха Пенелопе, патиците и кокошките закрякаха и закудкудякаха, очевидно очаквайки да ги нахрани.

Намери ментата и набра цяла връзка, но докато се връщаше, чу, че вратата в долния край на градината се отваря и се затваря. Беше прекалено рано за Дорис, църковната служба не беше свършила, затова Пенелопе излезе на входните стъпала, за да види кой е.

Посетителят не бързаше. Висок мъж в униформа. Зелена барета. За части от секундата — достатъчно, за да трепне сърцето й — помисли, че е Ричард, но почти веднага видя, че не е той. Бе полковник Мелъби, който стигна до края на пътеката и спря. Вдигна глава и видя, че тя го гледа.

Изведнъж всичко застина. Като кадър от филм, замръзнал на екрана, защото прожекционният апарат се е счупил. Дори вятърът спря. Птиците не пееха. Зелената морава се простираше между тях като бойно поле. Пенелопе стоеше неподвижно и чакаше той да направи първото движение.

Което и стана. Филмът отново тръгна на екрана. Тя отиде да го посрещне. Изглеждаше променен. Не беше осъзнала, че е толкова блед и изпит.

Тя проговори първа:

— Полковник Мелъби!

— Мила моя…

Звучеше точно като генерал Уотсън-Грант и в този миг разбра без всякакво съмнение, че е дошъл да й каже.

— За Ричард ли? — попита.

— Да. Много съжалявам.

— Какво се е случило?

— Лоши новини.

— Кажи ми.

— Ричард е бил… убит. Мъртъв е.

Зачака да почувства нещо. Не почувства нищо. Усещаше само връзката мента в ръката си и кичур коса на бузата си. Вдигна ръка и го отметна. Проточилото се мълчание беше между тях като огромна бездна, която не можеше да се прекоси. Знаеше това и съжаляваше, но не можеше нищо да направи.

Накрая той продължи с огромно и видимо усилие:

— Научих днес сутринта. Преди да тръгне, той ме помоли… Каза, ако се случи с него нещо, веднага да дойда и да ти кажа.

Тя най-после пророни:

— Много мило от твоя страна — не можеше да познае собствения си глас. — Кога се е случило?

— В първия ден от нахлуването в Нормандия. Бил е с хората, които е обучавал там. Втора бойна група на Съединените щати.

— Не е бил длъжен да отиде?

— Не. Но е искал да бъде с тях. А те са се гордеели, че е до тях.

— Как е станало?

— Били са с Първа дивизия на Съединените щати, които са акостирали близо до полуостров Шербур — гласът му вече звучеше по-уверено; говореше безстрастно и за неща, които разбираше. — Както разбрах, имали са проблеми с екипировката. Но са изкачили скалата и са превзели немската батарея, която се намира на върха. Постигнали са целта си.

Тя се замисли за младите американци, които прекараха зимата в Порткерис, на разстояние цял океан от домовете и семействата си.

— Имало ли е много жертви?

— Да. Най-малко половината са загинали в атаката.

И Ричард с тях. Каза:

— Той не мислеше, че ще го убият. Писа ми, че смъртта — последният враг, е много далече. Хубаво, че е мислел така, нали?

— Да — полковникът прехапа устни. — Знаеш ли, мила моя, няма нужда да бъдеш смела. Ако искаш да си поплачеш, не се опитвай да спираш сълзите. Аз съм женен човек, имам собствени деца и ще те разбера.

— Аз също съм омъжена и имам дете.

— Знам.

— И не съм плакала от години.

Той бръкна в горния джоб на сакото си и извади снимка.

— Един от моите сержанти ми даде това. Отговаряше за фотоапарата. Направил е тази снимка по време на ученията в Боскарбен. Помислил… аз помислих… че може би ще искаш да я имаш.

Подаде й я. Пенелопе сведе поглед към снимката. Видя Ричард, обърнал се, сякаш за да хвърли поглед през рамо, хванат неподготвен и усмихнат пред обектива. В униформа, но гологлав, с преметнато въже през рамо. Сигурно е било ветровито като днес, защото косата му беше разрошена. На заден фон се виждаше морският хоризонт.

— Много мило — каза. — Благодаря. Нямах негова снимка.

Той замълча. И двамата стояха там и не се сещаха какво още да си кажат.

— Ще се оправиш ли? — попита той накрая.

— Да, разбира се.

— В такъв случай ще тръгвам. Освен ако мога да направя още нещо за теб.

Тя се замисли.

— Да. Да, има нещо. Татко е в къщата. В дневната. Лесно ще го намериш. Ще отидеш ли да му кажеш за Ричард?

— Наистина ли искаш аз да му кажа?

— Все някой трябва да му каже. А аз не съм сигурна, че съм достатъчно силна.

— Добре.

— Ще дойда след миг. Ще дойда, след като му съобщиш новината.

Той влезе вътре. Беше не само мил, но и смел. Тя остана там, където я беше оставил, стиснала ментата в едната ръка и снимката на Ричард — в другата. Спомни си отвратителната сутрин, когато бе загинала Софи — как бе плакала и се бе гневила. Копнееше и сега да може да излее така свободно чувствата си. Но беше вцепенена и студена като лед.

Погледна лицето на Ричард. Никога вече. Не бе останало нищо. Спомни си гласа му и как й четеше на глас.

Спомни си и думите. Появиха се ей така, изведнъж, и изпълниха главата й като думите на отдавна забравена песен.

… зарът е хвърлен,

ще има време да проверим

сметките по-късно,

ще има слънчева светлина по-късно

и уравняването ще дойде най-накрая.

Ще има слънчева светлина по-късно. Помисли си: „Трябва да го кажа на татко“. Това й се струваше толкова добър начин да продължи да живее, колкото всеки друг.

Бележки

[1] Най-голямата по площ гора в Западен Корнуол. — Б.пр. ↑

[2] Най-големият град на Белуджистан — провинция на Пакистан — Б.пр. ↑

[3] Станхоуп Форбс (1857–1947) — британски художник, чиято картина „Продажба на риба на корнуолския бряг“ донася национална слава на колонията художници, събрани в малкото селце в Корнуол. — Б.пр. ↑

[4] Порткърно — малко селце в Корнуол. — Б.пр. ↑

[5] Самюъл Джон „Ламорна“ Бърч (1869–1955) — британски художник. — Б.пр. ↑

[6] Сър Алфред Джеймс Манингс (1878–1959) — британски художник. — Б.пр. ↑

[7] Монтагю Доусън (1895–1973) — британски художник, известен с морските си пейзажи. — Б.пр. ↑

[8] Томас Мили Доу (1848–1919) — шотландски художник. — Б.пр. ↑

[9] Сър Уилям Ръсел Флинт (1880–1969) — шотландски художник и илюстратор. — Б.пр. ↑

[10] Хуан Миро (1893–1983) — испански художник и скулптор, сюрреалист. — Б.пр. ↑

[11] Марк Шагал (1887–1985) — псевдоним на Мойше Захарович Шаголов, руски художник от френски произход, един от предшествениците на сюрреализма. — Б.пр. ↑

[12] Жорж Брак (1882–1963) — френски художник, график и скулптор, създател на кубизма заедно с Пикасо. — Б.пр. ↑

[13] Комична опера от Артър Съливан. — Б.пр. ↑

[14] Грегъри Пек (1916–2003) — американски актьор. ↑

[15] Осмият по големина град в Индия. — Б.пр. ↑

[16] Рибарско селце в Корнуол, край което са живели и рисували колония художници, оформящи школата „Нюлин“. — Б.пр. ↑

[17] Джуди Гарланд (1922–1969) — американска актриса и певица, майка на Лайза Минели. — Б.пр. ↑

[18] Луис Макнийс (1907–1963) — ирландски поет и драматург. — Б.пр. ↑

[19] Фредерик Делиус (1863–1934) — английски композитор. — Б.пр. ↑

[20] Шарл Трене (1913–2001) — френски певец и автор на песни, най-известен със записите в края на 30-те и в средата на 50-те години на XX в. — Б.пр. ↑

[21] Симфония №9 от Антоний Дворжак, написана през 1893 г. по време на посещението му в Съединените щати. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Розамунде Пилхер Търсачите на миди (12)

Метаданни

Данни

Търсачите на миди

Информация

История

Сваляне / Връзки

Ричард

Розамунде Пилхер
Търсачите на миди (12)