Макар че играеше добре скуош и беше истински магьосник на корта, Ноел Кийлинг не беше свикнал с физическата работа. Ако през уикендите, които прекарваше в различни къщи, беше принуден от домакините да работи в градината следобед или да реже дърва, той винаги се заемаше с най-леката задача — събираше съчки за огъня или подрязваше розите. Предлагаше доброволно да окоси моравата, но само ако познаваше модела косачка и можеше да работи с нея, като освен това вземаше мерки някой друг — обикновено някое красиво момиче — да изнася тревата с количка. Ако нещата станеха наистина сериозни — например ако трябваше да се забиват колове в камениста почва или да се изкопае доста голяма дупка, за да се засади нов храст, той се скриваше вътре — изкуство, което бе овладял до съвършенство. И там го заварваха изморените и възмутени други гости — настанил се спокойно да гледа крикет или голф по телевизията с разпилени като листа на дървета страници на неделния вестник около него.

И следователно внимателно си беше направил план. Щеше да прекара цялата събота в душене наоколо, в преглеждане съдържанието на всеки куфар, всяка кутия и всяко чекмедже. (Истински тежката работа, като дърпане, бутане, вдигане и изнасяне на боклука до стълбите, можеше да остане за следващия ден, когато новият градинар щеше да влезе в ролята на работника, а Ноел щеше само да дава заповеди.) Ако имаше успех и намереше каквото търсеше… една, две или повече маслени скици на Лорънс Стърн… щеше да изиграе сцената съвършено спокойно. „Това може да се окаже интересно“, щеше да каже на майка си и щеше да продължи в зависимост от реакцията й: „Може би си струва да повикаме експерт да хвърли едно око“ или „Ще повикам онзи мой приятел, Едуин Мънди…“.

На следващата сутрин стана рано, за да си приготви закуска от бекон, яйца и наденички, четири филийки препечен хляб и цяла каничка силно кафе. Седна да закусва в кухнята и загледа как дъждът се излива. Радваше се, че вали, защото майка му нямаше да може да го моли да свърши нещо в градината. Докато пиеше втората си чашка кафе и вече се бе разсънил напълно, тя се появи по нощница и изглеждаше силно изненадана, че го вижда вече облечен и така жизнерадостен толкова рано в събота сутринта.

— Няма да вдигаш прекалено много шум, нали, миличък? Искам Антония да се наспи добре. Бедното дете, сигурно е изтощена.

— Чух ви да си говорите в малките часове на нощта. За какво толкова разговаряхте?

— О, за разни неща — тя си наля кафе. — Ноел, нали няма да изхвърлиш нищо, без ме питаш?

— Днес само ще разузная какво толкова криеш там горе. Горенето на боклуците може да почака до утре. Но трябва да бъдеш разумна. Старите ти плетки и сватбените снимки от 1910-а със сигурност са за огъня.

— Не ми се иска да мисля за онова, което ще откриеш горе.

— Човек никога не знае — каза Ноел, усмихна се и я погледна с широко отворени и весели очи. — Да, човек просто никога не знае.

Остави я с кафето й и се качи горе. Трябваше обаче да реши един-два проблема от практическо естество, преди да започне работа. Таванското помещение имаше само един малък прозорец, който бе поставен доста навътре в източната кула, а единствената гола крушка на централната греда бе толкова слаба, че едва разпръскваше оскъдната сива дневна светлина. Ноел се върна долу и поиска от майка си по-силна крушка. Тя намери една в кутията под стълбите и той я постави. Но като завъртя електрическия ключ, разбра, че и тя не е достатъчно силна за внимателното оглеждане, което си беше наумил да прави. Трябваше му лампа. Имаше една на тавана стара стандартна, с наклонен счупен абажур и дълъг шнур, но липсваше щепселът. Трябваше отново да слезе долу. Извади още една силна крушка от картонената кутия и свали щепсела от кабела на ютията. Качи се пак горе и закрепи щепсела към кабела на лампата, като се молеше той да се окаже достатъчно дълъг, за да го включи в контакта на стълбищната площадка. Струваше му се, че за хиляден път слиза долу и се качва горе, и когато най-накрая лампата светна, въздъхна от облекчение. Той лесно се обезкуражаваше дори от най-малката трудност и вече се чувстваше изцеден, но пък сега цялото помещение беше добре осветено и можеше да се залови за работа.

До обед прерови половината от претъпканото с вещи и покрито с прах таванско помещение. Претърси три куфара, проядено от червеите бюро, кухненски шкаф и три стари пътни чанти. Имаше завеси и възглавнички, чаши за вино, увити във вестници, албуми със снимки — огромни и скучни — кукленски сервиз и цял куп пожълтели калъфки за възглавници, толкова стари и протрити, че не биха могли никога повече да се използват. Откри и стари счетоводни книги с кожена подвързия, изписани с избеляло мастило и красив почерк, купища писма, завързани с панделки, наполовина ушити гоблени, в които все още стояха ръждясалите вече игли, ръководства за електрически уреди. Само веднъж се обнадежди — когато видя картонена кутия, облепена с тиксо. С треперещи от вълнение ръце разлепи тиксото, но само за да открие няколко несръчно нарисувани акварела на Доломитите^[1], рисувани Бог знае от кого. Разочарованието му бе огромно, но все пак събра сили и продължи да търси. Попадна още на щраусови пера, копринени шалчета с дълги ресни, бродирани покривки за маса, пожълтели по краищата, картонени мозайки и недовършени плетки. Откри и шахматна дъска, но не и фигури, няколко тестета карти и издание на „Поземленото дворянство“ от 1912 година.

Не откри нищо, което дори да наподобява произведение на Лорънс Стърн.

Чу стъпки по стълбите. Целият покрит с прах и мръсотия, се бе покатерил върху едно ниско столче и обзет от отчаяние, четеше в едно списание как се перат черни вълнени чорапи. Като вдигна поглед, видя Антония на прага. Беше по дънки, маратонки и бял пуловер и си помисли колко е жалко, че миглите й са така светли, тъй като тялото й беше доста чувствено.

— Здравей — каза тя срамежливо и колебливо, като че ли не искаше да го безпокои.

— Здравей — той затвори оръфаното списание и го пусна на пода.

— Кога стана?

— Около единайсет часа.

— Да не би да те събудих аз?

— Не. Нищо не съм чула — тръгна към него, като заобикаляше и прескачаше разни предмети. — Как върви?

— Бавно. Основната идея е да се отдели сеното от плявата. И да се отървем от всичко, което може да предизвика пожар.

— Нямах представа, че е чак толкова лошо — огледа се. — Откъде се е взело всичко това?

— Логично е да питаш. От таванското помещение на „Оукли стрийт“. И от таваните на другите ни къщи, в които сме живели през вековете — така ми изглежда. Струва ми се, че тези боклуци са наследени, защото в нашия род никога нищо не се изхвърля.

Антония вдигна яркочервено копринено шалче.

— Красиво е — сложи го на раменете си и намести ресните. — Как изглеждам?

— Странно.

Тя свали шалчето и внимателно го сгъна.

— Пенелопе ме изпрати да те попитам дали не си гладен.

Ноел погледна часовника си и видя с известна изненада, че вече е дванайсет и половина. Не беше станало по-светло, но той бе така погълнат от задачата си, че беше изгубил представа за времето. Осъзна, че е не само гладен, но и жаден. Слезе от столчето.

— Имам нужда най-вече от джин с тоник.

— Ще продължиш ли да работиш и следобед?

— Налага се. В противен случай никога няма да свърша.

— Ще дойда да ти помогна, ако искаш.

Той обаче не я искаше наоколо… Не искаше никой да го наблюдава.

— Много мило от твоя страна, но работя по-добре сам. Така мога да определям темпото. Хайде… — побутна я пред себе си към вратата. — Да отидем да видим какво е приготвила ма за обяд.

До шест и половина вечерта приключи с дългото търсене и вече знаеше, че е останал с празни ръце. Нямаше съкровища на тавана на „Подмоурс Теч“. Нямаше нито една скица на Лорънс Стърн и планът му се оказа чиста загуба на време. Примирил се с горчивата истина, Ноел стоеше с ръце в джобовете уморен, мръсен, обезнадежден и гледаше хаоса — единственото, което бе постигнал. Разочарованието му премина в гняв, насочен предимно срещу майка му, защото вината бе изцяло нейна. Най-вероятно тя беше унищожили скиците, беше ги продала за стотинки или дори може би — раздали. Безмерната й щедрост, както и манията й да събира разни вещи като катеричка, която трупа зимнина, винаги го подлудяваха и сега усети как гневът му пламва. Времето му бе ценно, а беше пропилян цял ден, за да рови из боклуците на Бог знае колко поколения, само защото тя така и не беше намерила време да свърши това сама.

Вече в отвратително настроение, за миг се замисли дали да не приложи номера с бягството както през всички останали уикенди, да си спомни внезапно за много важен ангажимент в Лондон, да се сбогува с всички и с всичко тук и да си се прибере у дома.

Но това не беше възможно, защото беше отишъл прекалено далеч и бе казал прекалено много. Предложението беше негово (къщата не била безопасна, можело да избухне пожар, застраховката не била подходяща и така нататък, и така нататък), а също така беше казал на Оливия за възможното съществуване на скиците. Сега, когато беше повече от сигурен, че те не съществуват, си представяше хапливите забележки на Оливия, ако се откажеше. Щеше да му натяква, че не е довършил работата, и макар да бе доста дебелокож, не му се искаше да понесе думите, с които щеше да го засипе умната му сестра.

Нищо не можеше да се направи. Трябваше да остане. Ритна злобно едно счупено кукленско креватче, изгаси лампата и слезе долу.

През нощта дъждът спря, ниско надвисналите облаци се разсеяха, подухвани от топлия югоизточен вятър. Неделната сутрин настъпи с ясно небе и спокойствие, нарушавано само от песните на птиците. Точно те събудиха Антония. Първите слънчеви лъчи влязоха в спалнята й през отворения прозорец, топлината им се разстла по килима и погали тъмните рози, хвърлящи сянка върху завесите. Тя стана от леглото и подпря лакти на перваза на прозореца, за да се порадва на деня, вдъхвайки влажния въздух, напоен с мириса на мокра земя и мъх. Тръстиковият покрив беше надвиснал толкова ниско, че едва не удари главата си в него. Видя капчиците роса да блестят в тревата и двата дрозда, чуруликащи сред клоните на кестена, и приветства нежната влага, която обещаваше съвършен пролетен ден.

Беше седем и половина. В събота бе валяло цял ден и не излязоха навън. Антония, която все още не се беше възстановила от травмата и пътуването, не можеше да се сети за нещо по-хубаво от това да прекара един спокоен ден у дома. Бяха я оставили сама, сгушена близо до огъня. Дъждът се стичаше по стъклата на прозорците, а лампите бяха запалени, защото денят бе мрачен и сив. Намери книга на Елизабет Джейн Хауърд^[2], която не бе чела, и след обяда се сви на дивана и се потопи в нея. Пенелопе влизаше от време на време, за да хвърли по някое дърво в камината или да потърси очилата си. По-късно остана при Антония не за да си бъбрят, а за да прочете всекидневниците. А още по-късно донесе чая. Ноел прекара целия ден сам на тавана и накрая слезе долу в очевидно лошо настроение.

Антония се почувства малко неудобно. Двете с Пенелопе бяха в кухнята и приготвяха вечерята. Беше им достатъчен само един поглед, за да усетят чувството за обреченост, както и че недоволството му със сигурност щеше да наруши спокойствието на деня.

За да бъдем честни, трябва да кажем, че всичко у Ноел я караше да се чувства неудобно. Той притежаваше характерната и за Оливия мрачна и хаплива жизненост, но не и нейната топлина. Антония се чувстваше обикновена и нетактична и откри, че не може да се сети за какво да говори с него, без да звучи банално или досадно. Той влезе в кухнята с мрачно като буреносен облак лице и прашна диря по едната буза, наля си силно уиски и попита майка си защо, по дяволите, е домъкнала всичките тези боклуци чак от къщата на „Оукли стрийт“. Коленете на Антония омекнаха от страх, че ще се разрази сцена или още по-лошо — че ще прекарат вечерта в кисело мълчание, но Пенелопе прие всичко спокойно, не допусна да я провокират думите му и му показа, че няма да може да я сплаши.

— От мързел, предполагам — отговори безгрижно. — Беше по-лесно да опаковам всичко и да го натоваря, отколкото да реша какво да правя с него. Имах достатъчно работа и без да се впускам да разглеждам всичките тези стари книги и писма.

— Но кой въобще ги е събрал?

— Нямам представа.

Победен и принуден от веселото й настроение да замълчи, той изпи уискито на един дъх и веднага се отпусна леко. Дори успя да се усмихне горчиво.

— Ти си най-невъзможната жена на света — каза.

Тя прие и тези му думи.

— Да, знам, но не можем всички да бъдем съвършени. Само помисли колко съм добра в други неща. Като готвенето например, а и това, че винаги имам подходящо за теб питие в шкафа. Майката на баща ти, ако си спомняш, нямаше в шкафа нищо друго, освен шери, което беше с вкус на стафиди.

Той изкриви лице в гримаса на отвращение, с което показа, че си спомня.

— Какво има за вечеря?

— Печена пъстърва с бадеми, пресни картофи и малинов крем. Не по-малко, отколкото заслужаваш. Можеш да си избереш и бутилка подходящо вино, а после да вземеш питието си и да отидеш да вземеш вана — усмихна се на сина си, но тъмните й очи гледаха остро. — Сигурна съм, че имаш нужда след всичката тежка работа.

И така, вечерта все пак бе спокойна. Уморени, всички си легнаха рано и Антония спа непробудно през цялата нощ. За първи път от дни наред благодарение на устойчивостта на младостта вече се почувства добре. Искаше да излезе навън, да тича през тревата, да напълни дробовете си с чист въздух. Пролетната утрин я очакваше и тя знаеше, че трябва да е част от нея.

Облече се, слезе долу, взе ябълка от купата върху кухненския шкаф, мина през оранжерията и излезе в градината. Прекоси моравата, като отхапваше от ябълката. Росата проникна през платнените й маратонки, а те оставиха отпечатъци от стъпки по мократа трева. Мина под кестеновото дърво и през дупката в живия плет и се озова в овощната градина. През неокосената трева, сред която вече се виждаха първите минзухари, се виеше пътечка, която минаваше покрай останките от огън и заобикаляше подрязаните глогинови храсти. Повървя още малко и стигна до реката — тясна, но дълбока, с високи брегове. Тръгна покрай потока, мина под плачещите върби, после върбите оредяха, а реката продължаваше да се вие през големи ливади, в които пасеше едър рогат добитък, а зад тях хълмовете се издигаха към небето с нежните си очертания.

По високите пасища пасяха овце, а в далечината се виждаше мъж, следван от куче, който идваше по хълма.

От тук тя виждаше селото. Старата църква с квадратната кула и къщите, изградени от жълт камък, се гушеха в извивката на пътя. Димът от комините и запалените огньове се издигаше право нагоре в неподвижния въздух. Слънцето беше високо в кристално ясното небе и от слабата му топлина креозотът откъм моста бе започнал да мирише, но не лошо. Антония седна на моста, провеси надолу мокрите си крака и дояде ябълката. Хвърли огризката в чистата вода на реката и я загледа как заплува, за да не я види никога вече.

Реши, че Глостършър е поетично красиво графство и е по-добро от всичко, което би могла да си представи. „Подмоурс Теч“ бе съвършена къща, а най-вече съвършена беше Пенелопе. Само присъствието й беше достатъчно, за да се почувстваш спокоен и на сигурно място и животът — напоследък така непоносимо отвратителен и тъжен — отново да стане вълнуващ и изпълнен с радост.

— Може да останеш — беше казала на Антония, — колкото пожелаеш.

Това бе най-силното изкушение на света, но Антония знаеше, че не може да остане толкова дълго. Но, от друга страна, какво щеше да прави?

Беше на осемнайсет. Нямаше семейство, дом, пари и нужната квалификация за каквото и да било. През няколкото дни, които беше прекарала в Лондон, беше споделила всичко това с Оливия.

— Не знам дори какво искам да правя. Искам да кажа, че никога не съм усещала да имам някакво призвание. Щеше да е много по-лесно, ако имах. А дори внезапно да реша, че искам да бъда секретарка, лекарка или счетоводителка, обучението ще струва пари.

— Аз мога да ти помогна — бе казала Оливия.

Антония веднага бе обзета от тревога.

— Не, не бива дори и да си го помисляш. Аз не съм твоя отговорност.

— Напротив, в известен смисъл, си. Ти си дете на Козмо. А и аз нямах предвид да ти пиша чекове за огромни суми. Мислех, че мога да ти помогна по друг начин. Да те представя на някои хора. Мислила ли си някога да станеш модел?

Модел. Челюстта й увисна от удивление.

— Аз? Аз не мога да бъда модел. Не съм красива.

Няма нужда да бъдеш красива. Трябва да имаш необходимите форми, а ти ги имаш.

— Не мога да бъда модел. Смущавам се дори когато някой насочи фотоапарат към мен.

Оливия се засмя.

— Ще го преодолееш. Имаш нужда само от добър фотограф — такъв, на когото да имаш доверие. Виждала съм това да се случва и преди. Грозните патенца се превръщат в прекрасни лебеди.

— Не и аз.

— Не бъди толкова срамежлива. Няма нищо нередно в лицето ти, с изключение на почти белите ти мигли. Но пък те са много дълги и гъсти. Не разбирам защо не слагаш спирала за мигли.

Миглите й бяха източник на огромен срам за Антония и дори само при споменаването им тя се изчерви от смущение.

— Опитвала съм, Оливия, но не мога. Алергична съм към нея или нещо подобно. Клепачите ми се подуват, а после и бузите ми и заприличвам на лале, а очите ми започват да сълзят и спиралата се разтича. Истинска катастрофа, но не мога нищо да направя.

— Защо не ги боядисаш?

— Да ги боядисам?

— Да. Да ги боядисаш черни. В козметичен салон. И всичките ти проблеми ще бъдат решени.

— Но няма ли да съм алергична към боята?

— Не мисля. Но ще трябва сама да разбереш. Но не за това говорим сега, а за работата ти като модел. Само година-две. Ще печелиш повече от добре и ще можеш да спестиш известна сума и после, когато решиш с какво искаш да се занимаваш, поне ще имаш малко капитал зад гърба си. Ще бъдеш независима. Помисли си, докато си в „Подмоурс Теч“. И ми кажи какво си решила. Ако решиш да работиш, ще ти уредя интервю.

— Много си мила.

— Не. Просто съм практична.

Като се замислеше, всъщност идеята не беше толкова лоша. Мисълта за подобен вид работа изпълваше Антония с тревога, но ако можеше да спечели малко пари, сигурно си струваше да понесе малко смущение и да изтърпи гримирането. А и колкото усилено да мислеше, не се сещаше за нищо, което наистина да искаше да прави. Обичаше да готви и да работи в градината, да сади разни неща и да бере плодове — през двете години, които прекара с Козмо в Ибиса, почти не правеше други неща — но човек не можеше да направи кариера от бране на плодове. Не й се работеше в офис, нито в магазин, банка, болница, така че каква беше алтернативата?

През долината долетя звънът на единствената църковна камбана и придаде нотка на меланхолия в мирната сцена. Антония се замисли за звънчетата на козите в Ибиса, които дрънчаха в абсолютен безпорядък, докато козите пасяха по каменистите полета със суха трева около къщата на Козмо. И за кукуригането на петлите, и за песента на щурците в далечината… за всички звуци на Ибиса, отишли си завинаги, останали в миналото. Замисли се за Козмо и за първи път очите й не се напълниха със сълзи. Мъката беше като ужасно бреме, но човек поне можеше да я остави встрани край пътя и да продължи нататък. Антония беше направила само няколко крачки, но вече можеше да погледне назад, без да заплаче. Това нямаше нищо общо със забравата. Беше просто приемане. Нищо вече не е толкова лошо, щом веднъж го приемеш.

Камбаната на църквата звъня около десет минути и замлъкна. Тишината, която настъпи, постепенно се изпълни със звуците на утринта. Ромоленето на реката, мученето на кравите, далечното блеене на овцете. Излая куче. Запали се двигател на автомобил. Антония откри, че е ужасно изгладняла. Слезе от моста и тръгна обратно по стъпките си — към „Подмоурс Теч“ и закуската. Варени яйца може би, черен хляб, масло и силен чай. Дори идеята за такава превъзходна и здравословна храна я изпълни със задоволство. Безумно щастлива за първи път от седмици, тя затича, като се навеждаше, за да не удари главата си в клоните на върбите, с олекнало сърце и свободна като момиче, на което скоро ще се случи нещо прекрасно.

Когато стигна до глогиновите храсти и портата към овощната градина на Пенелопе, беше останала без дъх и се бе стоплила от бягането. Задъхана, се подпря на нея за миг, после я отвори и влезе. Вниманието й бе привлечено от някакво движение. Когато вдигна поглед, видя един мъж, който буташе ръчна количка по криволичещата пътека, минаваше под въжето за простиране на Пенелопе и после — между чепатата ябълка и круша. Млад мъж, висок и с дълги крака. Не беше Ноел. А непознат.

Затвори портата. Шумът от затварянето й привлече вниманието му, той вдигна поглед и я видя.

— Добро утро! — извика и продължи да бута количката, която се търкаляше по туфестата трева и скърцаше, защото колелото имаше нужда от смазване.

Антония остана на мястото си. Наблюдаваше го. Той спря при отдавна изгасналия огън, остави количката и изправи гръб, след което я погледна. Носеше кърпени избелели дънки, напъхани в гумени ботуши, и стар раздърпан пуловер върху светлосиня риза с вдигната яка. Очите му имаха същия светлосин цвят и не премигваха на загорялото му лице.

Той каза:

— Прекрасен ден.

— Да.

— На разходка ли беше?

— Отидох само до моста.

— Ти сигурно си Антония.

— Да.

— Госпожа Кийлинг ми каза, че ще дойдеш.

— Не знам кой си.

— Градинарят. Дейнъс Мърфийлд. Дойдох да помогна. За почистването на тавана. За изгарянето на боклука.

В количката имаше няколко картонени кутии, стари вестници и дълга вила. Той взе вилата и разбута пепелта, за да стигне до сухата земя.

— Има купища неща, които трябва да се изгорят — каза Антония. — Вчера се качих на тавана и видях всичко с очите си.

— Всичко е наред, имаме цял ден на разположение.

Хареса й, че говори в множествено число. Това като че ли включваше и нея, за разлика от студения отказ на Ноел, който получи, когато колебливо му предложи помощта си. Вече се почувства не само част от проекта, но и добре дошла в екипа.

— Още не съм закусила, но веднага след закуска ще дойда да ти помогна.

— Госпожа Кийлинг е в кухнята, вари яйца.

Антония се усмихна.

— Надявах се да има варени яйца.

Но той не й отвърна с усмивка.

— Върви да се нахраниш — каза. Заби вилата в земята и се обърна, за да сграбчи куп вестници. — Човек не може да работи цял ден на празен стомах.

Нанси Чембърлейн стискаше решително кормилото с облечените си в ръкавици от свинска кожа ръце, докато шофираше през усмихнатия и огрян от слънчева светлина Котсуолд към „Подмоурс Теч“ и неделния обяд с майка си. Беше в добро настроение, което се дължеше на ред причини. Сред тях бяха неочаквано ведрият ден и светлото небе, което се отразяваше не само на нея, но и на цялото домакинство, така че децата не се скараха на закуска, Джордж подхвърли една-две сухи шеги, докато хапваше наденица, а госпожа Крофтуей предложи да изведе кучетата на разходка следобед.

Освободена от задачата да приготви огромен неделен обяд, поне веднъж имаше време за всичко: да се погрижи за външността си (беше облякла най-хубавото си палто и пола и блузата от креп с панделката на врата), да заведе Мелъни и Рупърт при семейство Уейнрайт, да изпрати Джордж на срещата му и дори да отиде на църква. Когато ходеше на църква, винаги се чувстваше благочестива и добра точно както срещите на комитета я караха да се чувства важна. И така, поне веднъж имиджът й отговаряше на амбициите й. Тя беше организирана дама от провинцията, чиито деца бяха поканени да прекарат деня с подходящи приятели, съпругът й бе зает с важните си дела, а слугите й се трудеха предано.

Всичко това я изпълваше с необичайна увереност и докато шофираше, тя планираше какво точно щеше да направи и да каже следобеда. В подходящ момент, когато останеше насаме с майка си, може би на чашка кафе, щеше да повдигне въпроса за картините на Лорънс Стърн. Да спомене огромната сума, за която бе продадена „Носачките на вода“, и да посочи каква престъпна недалновидност е да не се възползваш от пазара, когато е в разцвета си. Видя се как тихо поднася неоспорими доводи, давайки ясно да се разбере, че мисли единствено за доброто на майка си.

Щеше да я подкани да продава. Само недовършените платна, разбира се, които висяха — недооценени, на стълбищната площадка пред спалнята на Пенелопе. Не и „Търсачите на миди“. Не можеше да става и въпрос да се продаде тази картина, така обичана и представляваща такава голяма част от живота на майка й, но въпреки това Нанси щеше да цитира Джордж — при това съвсем делово. Щеше да предложи платната да бъдат отново оценени и вероятно наново застраховани. Пенелопе, макар и да бе доста раздразнителна, когато ставаше въпрос за любимите й вещи, със сигурност не би могла да възрази на загрижеността и здравия разум на дъщеря си.

Виещият се път прехвърли билото на хълма и се спусна от другата страна, навлезе в долината и пред погледа се разкри селото — Темпъл Падли, блестейки на слънчевата светлина като кремък. Нямаше никакви признаци на активност, виждаше се само пушекът, който се издигаше нагоре от градината на майка й. Нанси бе така погълната от плановете си за продажбата на двете недовършени платна и от мисълта за стотици хиляди лири, че бе забравила за истинската цел на уикенда — да се разчисти таванското помещение на „Подмоурс Теч“ и да се отърват от боклука. Надяваше се да не я заробят с мръсна работа. Не беше облечена подходящо за паленето на огън.

След малко — когато влезе през портата на майчината си къща и вече спираше до отворената входна врата, часовникът на църквата удари половин час. Видя стария ягуар на Ноел, паркиран до гаража, непознат велосипед, подпрян на стената на къщата, и купчина предмети на боклука, които очевидно не можеха да горят. Детски кантари, кукленска количка, на която липсваше едно колело, подложка за ютия и две железни табли за легло с олющена боя. Заобиколи ги внимателно и влезе вътре.

— Майко.

Както винаги, в кухнята ухаеше превъзходно на печено агнешко, подправки и току-що разрязан лимон. Нанси бе връхлетяна от спомени за детството и многото храна, която се готвеше и се сервираше тогава в голямата кухня в мазето на „Оукли стрийт“. Стори й се, че е минала цяла вечност от закуската.

— Майко!

— Тук съм.

Нанси я откри в оранжерията. Не правеше нищо, а просто стоеше, дълбоко замислена. Видя, че майка й е облечена не празнично като нея, а в старите си дрехи. Износена и избеляла дънкова пола, памучна блуза с оръфана яка и плетена жилетка с навити до лактите ръкави. Нанси остави чантата си от гущерова кожа, свали ръкавиците си и я целуна, като попита:

— Какво правиш?

— Опитвам се да реша къде да сервирам обяда. Канех се да застеля масата в трапезарията, а после си помислих: „Какъв прекрасен ден. Защо да не я сложа в оранжерията“. Топло е дори ако вратата към градината е отворена. Възхити се на фрезиите ми! Не са ли прекрасни? Колко се радвам да те видя и колко си елегантна. Е, какво мислиш? Да хапнем ли тук, навън? Ноел може да нареже месото в кухнята и после да изнесем чиниите навън. Мисля, че ще е забавно. Първият пикник за годината, а и ще е по-лесно за мен, след като всички са толкова мръсни.

Нанси погледна по посока на овощната градина и пушека, който се виеше над живия плет и се издигаше в ясното небе.

— Как върви?

— Сякаш е паднала бомба. Всички са се захванали здраво за работа.

— Не и ти, надявам се.

— Аз? Не съм направила нищо, освен да сготвя обяда.

— А момичето… Антония? — Нанси произнесе името подчертано студено. Все още не беше простила на Оливия и Пенелопе за присъствието на Антония и не можеше да не се надява, че планът им ще се окаже абсолютен провал.

Но надеждите й бързо се стопиха.

— Станала е от зори и помага на другите още щом закуси. Ноел е на тавана, издава заповеди от рода на „наляво, надясно, в средата“, а Дейнъс и Антония извозват боклука с колички и го горят.

— Надявам се, че няма да се окаже досадно бреме за теб, майко.

— О, небеса! Не, много е мила.

— Какво мисли Ноел за нея?

— Да започнем с това, че не е негов тип, защото има руси мигли. Можеш ли да си представиш? Никога няма да си намери съпруга, ако не иска да види в жената нищо друго, освен миглите й.

— „Да започнем“ ли? Да не би да е променил мнението си?

— Само защото тук има и друг млад мъж и Антония като че ли се сприятели с него. Ноел е свикнал да привлича вниманието и мисля, че сега му натриха носа.

— Друг млад мъж? За градинаря си ли говориш?

— Дейнъс. Да. Толкова мило момче.

Нанси беше шокирана.

— Искаш да кажеш, че Антония се е увлякла по градинаря?

Майка й само се засмя.

— О, Нанси, само ако можеше да видиш лицето си. Не трябва да бъдеш такъв сноб и не бива да отсъждаш, преди да си се запознала с младия човек.

Нанси обаче не беше убедена. Какво ли ставаше тук?

— Надявам се, че няма да изгорят нещо, което искаш да запазиш.

— Не. Ноел внимава. От време на време изпраща Антония, за да ме повика, и се качвам горе, за да дам мнението си за едно или друго. Имахме дори малък спор за прояденото от червеи бюро. Според Ноел трябва да отиде в огъня, но според Дейнъс е хубаво бюро, което може да се изчисти от червеите. И аз казах, че ако той може да избие червеите… добрите стари червеи… може да запази бюрото за себе си. Ноел не беше доволен от решението ми. Качи се горе кисел, но аз пет пари не давам. Хайде, трябва да решим. Да обядваме тук. Можеш да ми помогнеш да подредим масата.

И в добро и сговорчиво настроение двете подредиха масата и оранжерията. Първо я разтегнаха, после я застлаха с тъмносиня ленена покривка. Нанси донесе сребърните прибори и чашите от трапезарията, а майка й сгъна белите ленени салфетки. В средата сложиха здравец в ниска глинена саксия. Резултатът беше радост за окото, обстановката бе красива и неофициална и Нанси, отстъпила крачка назад, се удивяваше както винаги на вродения талант на майка си да създава не само атмосфера, но и истинско удоволствие за очите от най-обикновени неща. Предполагаше, че има нещо общо с факта, че баща й е бил художник, и се замисли — с недоволство и съжаление, за собствената си трапезария, която независимо колко се стараеше, винаги изглеждаше тъмна и скучна.

— Сега — каза Пенелопе — няма какво да правим, освен да чакаме работниците да дойдат. Седни тук, на слънце, докато отида да се измия, а после ще ти донеса питие. Какво искаш? Чаша вино? Или джин с тоник?

Нанси поиска джин с тоник, съблече сакото си и се огледа. Когато майка й бе обявила намерението си да си построи оранжерия, двамата с Джордж категорично се бяха противопоставили на идеята й. Според тях оранжерията беше глупав лукс и екстравагантност, каквито Пенелопе не можеше да си позволи. Но съветът им бе пренебрегнат и добавката към къщата — построена. Сега това топло, приятно ухаещо и изпълнено с цветя място беше достойно за завист и Нанси трябваше да го признае. Никога не си направи труда да попита колко е струвала тази прищявка. Което я върна за огромно нейно раздразнение отново на въпроса за парите. Когато майка й се върна, прибрала косата си, напудрила лицето си и напарфюмирала се с любимия си аромат, Нанси седеше на най-удобния плетен стол и се питаше дали сега е подходящият момент да повдигне въпроса за продажбата на двете недовършени платна, и дори замисляше няколко тактични предварителни фрази, но Пенелопе я изпревари, като насочи разговора към съвсем различна и напълно неочаквана тема.

— Заповядай! Джин с тоник… Надявам се да е достатъчно силен — за себе си беше напълнила чаша вино. Издърпа друг стол и седна, протегнала напред дългите си крака и вдигнала лице към топлите слънчеви лъчи. — О, не е ли истинско блаженство? Какво прави семейството ти днес?

Нанси й разказа.

— Бедният Джордж. Представи си да бъдеш принудена цял ден да седиш в една стая в компанията на свещеници. А кои са семейство Уейнрайт? Срещала ли съм ги? За децата е добре понякога да остават сами. Всъщност за всички хора е добре да остават понякога сами. Искаш ли да дойдеш в Корнуол с мен?

Изненадана, Нанси обърна към майка си лице, на което беше изписано силно удивление.

— Корнуол?

— Да. Искам да се върна в Порткерис. Скоро. Подтикът е толкова силен, че ме е обсебил. А ще ми е много по-забавно, ако има някой с мен.

— Но…

— Знам. Не съм била там от четирийсет години, сигурно всичко се е променило и не познавам никого. Но пак искам да отида. Искам да видя отново онези места. Защо да не дойдеш и ти? Можем да отседнем у Дорис.

— У Дорис?

— Да, у Дорис. О, Нанси, не си забравила Дорис, нали? Не би могла. На практика тя те отгледа. Грижи се за теб до четиригодишната ти възраст, когато напуснахме Порткерис завинаги.

Нанси, разбира се, помнеше Дорис. Не помнеше ясно дядо си, но помнеше Дорис и сладкия мирис на пудра, който се излъчваше от нея, силните й ръце и меките й гърди, които предлагаха утеха. Първият ясен спомен от живота на Нанси включваше и Дорис. Тя седеше в количката насред моравата зад „Карн Котидж“, заобиколена от патки и кокошки, които си търсеха храна, а Дорис простираше, затруднена от силния морски бриз. Образът се бе запечатал в съзнанието й завинаги, ярък и цветен като илюстрация от детска книжка. Видя Дорис с развята от вятъра коса и протегнати нагоре ръце, видя плющящите чаршафи и калъфки и синьото небе.

— Дорис все още живее в Порткерис — продължи Пенелопе. — Има малка къща, която някога наричахме „Дауналонг“, в старата част на града, близо до пристанището. И сега, когато момчетата вече ги няма, тя има свободна спалня. Все ме кани да й гостувам. И ще се радва да те види. Ти беше нейното бебе. Тя плака, когато си тръгнахме. И ти плака, макар че вероятно не разбираше какво става.

Нанси прехапа устни. Да гостува на бившата им слугиня в някаква порутена къща в Корнуол, не беше представата й за ваканция. Освен това…

— Ами децата? Няма да има място за децата.

— Какви деца?

— Мелъни и Рупърт, разбира се. Не бих могла да замина без тях.

— За бога, Нанси, не моля децата. Моля теб. И защо да не можеш да заминеш някъде без тях? Те са достатъчно големи, за да ги оставиш с баща им и с госпожа Крофтуей. Поглези се. Само няколко дни, не повече от седмица.

— Кога планираш да отидеш?

— Скоро. Възможно най-скоро.

— О, майко, толкова е трудно. Имам толкова много задължения… Трябва да планирам градинското увеселение на църквата и конференцията на консерваторите… Ще трябва да дам парти за обяд тогава. А после идва ред на лагера на Мелъни, организиран от клуб „Пони“…

Гласът й заглъхна, защото извиненията й свършиха. Пенелопе не каза нищо. Нанси отпи поредната щедра глътка от джина с тоник и й хвърли кос поглед. Видя ясно изразения й профил, затворените очи.

— Майко?

— Хм?

— Може би по-късно… когато нямам толкова много работа. През септември може би.

— Не — беше категорична. — Трябва да е скоро — вдигна ръка. — Не се тревожи. Знам, че си заета. Беше просто идея.

Между тях се настани мълчание, което Нанси намираше за неудобно и пълно с неизказани упреци. Но защо да се чувства виновна? Не можеше да замине веднага, не можеше да се приготви толкова бързо, нямаше да успее за толкова кратко време да сложи в ред нещата си…

Нанси не умееше да понася мълчание от подобен род. Тя би искала бъбренето да не секва. Опитвайки се да намери друга тема за разговор, откри, че умът й е празен. Наистина, майка им можеше да бъде ужасно досадна понякога. Вината не беше на Нанси. Просто беше много заета, така погълната от домашните задължения, съпруга и децата си… Не беше честно да я кара да се чувства виновна.

Така ги завари Ноел. За разлика от Нанси той бе прекарал отвратителна сутрин. Да прерови всичко струпано на тавана, бе едно, защото в подсъзнанието си непрекъснато се надяваше, че ще открие нещо изключително ценно. Но да не открие нищо, бе съвсем друго, което обаче не правеше сутринта му по-лесна. Освен това бе малко изненадан от външността на Дейнъс. Очакваше дебелоглаво и мускулесто селско момче, а вместо това трябваше да понесе присъствието на привлекателен и мълчалив млад мъж. Чувстваше се неспокоен заради силата и непремигващите му очи. Фактът, че Антония така бързо се сприятели с Дейнъс, не можеше с нищо да подобри настроението му. Непрекъснатото им бърборене, докато носеха разни неща — картонени кашони и стари мебели — нагоре-надолу по тясното стълбище, предизвикваше у него все по-нарастващо раздразнение. Спорът за прояденото от червеи бюро се оказа едва ли не последната сламка, която преобърна каруцата. И в един без петнайсет, когато всичко, повече или по-малко, бе разчистено и онова, което бе останало, бе подредено край стената, вече му бе дошло до гуша. На всичко отгоре беше мръсен. Имаше нужда от душ, но повече имаше нужда от питие, затова направи компромис да измие само ръцете и лицето си, слезе долу и си наля силно сухо мартини. С чаша в ръка прекоси обляната в слънчева светлина кухня и влезе в оранжерията. Настроението му не се подобри, като видя майка си и сестра си на плетените столове с вид на хора, несвършили нищо цялата сутрин.

При шума от стъпките му Нанси вдигна поглед. Усмихна му се лъчезарно, като че ли поне веднъж беше доволна да го види.

— Здравей, Ноел.

Той не й отговори с усмивка, а просто се облегна на рамката на вратата и продължи да ги гледа. Майка му като че ли беше заспала.

— Какво си мислите, че правите вие двете, отпуснати така на слънце, докато другите се скъсват от работа?

Пенелопе дори не помръдна. Усмивката на Нанси изгуби малко от спонтанността си, но въпреки това остана на устните й. Ноел накрая я прие, като кимна.

— Здравей — каза и отиде да дръпне един стол встрани от така грижливо подредената за обяд маса, за да облекчи най-после краката си.

Майка му отвори очи. Не спеше.

— Свършихте ли?

— Да, аз свърших. Изтощен съм. Физическа развалина съм.

— Не питам за теб. Питам дали разчистихте тавана.

— Да. Трябва само да се измете подът.

— Ноел, ти си истинско чудо. Какво щях да правя без теб?

Но изпълнената й с благодарност усмивка си беше чиста загуба.

— Умирам от глад — каза той. — Кога ще обядваме?

— Когато кажеш — тя остави чашата вино, седна и впери поглед зад саксиите с цветя, към градината. Пушекът продължаваше да се издига в небето, но нямаше и следа от другите. — Може би някой ще повика Дейнъс и Антония. Аз ще отида да приготвя соса.

Настъпи пауза. Ноел чакаше Нанси да си предложи услугите за изпълнението на тази лека задача, но тя беше много заета да махне някаква прашинка от полата си и, общо взето, се държеше така, сякаш не беше чула. Ноел каза:

— Нямам сили — облегна се назад и наклони стола си на задните му крака. — Ти отиди, Нанси, физическото усилие ще ти се отрази добре.

Нанси прие думите му като подигравка за пълнотата й и веднага изрази обидата си:

— Много ти благодаря.

— Изглежда, че цяла сутрин не си помръднала и пръста си.

— Само защото съм си направила труда да се измия преди обяда. И да се облека — изгледа го многозначително. — Което не може да се каже за теб.

— Какво облича Джордж за неделния обяд? Редингот?

Още по-обидена, Нанси изправи гръб.

— Ако смяташ това за смешно…

Двамата продължиха да се карат както винаги. Раздразнението и нетърпението на Пенелопе нарастваха и накрая тя разбра, че не би могла да издържи и секунда повече. Изправи се рязко.

— Аз ще ги повикам — заяви и двете й деца я оставиха да прекоси огряната от слънцето морава, да нагази в неокосената трева, израснала след зимата, а те останаха да седят, без да оценяват топлината в оранжерията, без да си говорят, без да се погледнат дори. Отпиваха от питиетата си и подхранваха ненавистта си.

Тя беше разтревожена. Беше им позволила да я разтревожат. Усети как бузите й пламват, а сърцето й затанцува в неравномерен ритъм. Вървеше бавно, не бързаше, дишаше дълбоко и си казваше, че не трябва да бъде глупачка. Те нямаха значение, тези нейни вече пораснали деца, които продължаваха да се държат като деца, каквито не бяха. Нямаше значение, че Ноел мисли единствено за себе си и че Нанси се е превърнала в самодоволна жена на средна възраст. Нямаше значение, че нито един от тях, дори и Оливия, не искаше да я придружи до Корнуол.

Какво се беше объркало? Какво беше станало с бебетата, които беше родила, обичала, отгледала, образовала и за които се бе грижила с такава любов? Отговорът беше, че може би не очакваше достатъчно от тях. Но беше научила от собствен горчив опит в годините, прекарани в Лондон след войната, да не очаква нищо от никого, освен от себе си. Нямаше нито родители, нито стари приятели, които да й помагат и да я подкрепят, можеше да се обръща само към Амброуз и майка му, но само след няколко месеца беше разбрала, че това няма смисъл. Беше сама, оставена на собствената й изобретателност.

Можеше да разчита единствено на себе си. Увереност в себе си, тази беше ключовата дума, която й помагаше да премине през всяко препятствие, поднесено й от съдбата. Трябваше да бъде себе си. Независима. Трябваше да обмисля внимателно всичко. Да може сама да взема решенията си и да размишлява над живота си. Нямаше нужда от децата си. Познаваше грешките и слабостите им, недостатъците им. Обичаше ги, но нямаше нужда от тях.

Молеше се никога да няма нужда от тях.

Вече бе по-спокойна и можеше дори да се усмихва сама на себе си. Мина през дупката в живия плет и видя овощната градина, обляна в слънчева светлина, но запазила сенчестите си места. Огромният огън в другия й край все още гореше и пушекът все така се издигаше право нагоре в небето. Дейнъс и Антония бяха там. Дейнъс разбутваше огъня, а Антония седеше на ръба на ръчната количка и го гледаше. Бяха съблекли пуловерите си и сега разговаряха оживено, а ясните им гласове се носеха в неподвижния въздух.

Изглеждаха така погълнати от разговора си, че й бе жал да ги прекъсне, та дори и за да им каже, че е време да влязат вътре и да хапнат печено агнешко, лимоново суфле и ягодов сладкиш от маслено тесто. Остана на мястото си и си позволи удоволствието просто да се наслади на пасторалната гледка. После Дейнъс се изправи, подпря се на вилата и направи някаква забележка, а Антония се засмя. И смехът й зазвъня и върна с болезнена яснота спомена за друг смях, за неочакван екстаз и плътска радост, каквито се случват може би само веднъж в живота.

Беше хубаво. А нищо хубаво не се губи, никога. Остава част от човека, става част от характера му.

Други гласове, други думи. Като си спомни онзи екстаз, я изпълни чувство не за загуба, а за възраждане и повторно просветление. Нанси, Ноел и досадното раздразнение, което предизвикваха, бяха забравени. Нямаха значение. Нищо нямаше значение, освен този миг, този момент на истината.

Можеше да стои там, отдала се на спомени, цял ден, но Дейнъс я видя и й махна, а тя им извика, че е време за обяд. Той заби вилата в земята и се наведе, за да вдигне захвърлените пуловери. Антония се изправи, той наметна пуловера на раменете й и завърза ръкавите на възел под брадичката й. После тръгнаха по пътеката през овощната градина и минаха през дърветата рамо до рамо и двамата високи, стройни, загорели, млади и, поне в очите на Пенелопе, много красиви.

Откри, че е изпълнена с благодарност. Не само заради тежката работа, която бяха свършили сутринта, но и че ги има. Те бяха, без да кажат и дума, възвърнали спокойствието на ума й, чувството й за стойност и тя мълчаливо и от все сърце благодари на съдбата (а дали това не беше Божията ръка? — искаше й се да можеше да бъде сигурна), че е позволила да влязат в живота й като втори шанс.

Нещото, което можеше искрено да се признае на Ноел, беше, че лошото му настроение никога не траеше дълго. Когато малката група се събра, той пиеше второто си мартини (и беше напълнил за втори път чашата и на сестра си) и Пенелопе с облекчение завари двамата да си бъбрят миролюбиво и приятелски.

— Ето ни всички. Нанси, запознай се с Дейнъс и с Антония. Това е дъщеря ми — Нанси Чембърлейн. Ноел, ти ще се грижиш за напитките… Дай и на двамата нещо за пиене, а после може би ще нарежеш агнешкото вместо мен…

Ноел остави чашата си и с престорена мъка се изправи на крака.

— Какво ще пиеш, Антония?

— Бира би било добре — облегна се на масата, а краката й в избелелите дънки сякаш бяха безкрайни.

Мелъни, дъщерята на Нанси, изглеждаше ужасяващо в дънки, защото дупето й бе прекалено голямо. Но Антония изглеждаше фантастично в дънки. Нанси реши, че животът наистина е несправедлив. Замисли се дали да не принуди Мелъни да пази диета, но веднага отхвърли тази мисъл, защото Мелъни винаги правеше обратното на онова, което предложеше майка й.

— А ти, Дейнъс?

Високият млад мъж поклати глава.

— Нещо безалкохолно ще бъде страхотно. Или натурален сок. Дори вода.

Ноел се учуди, но Дейнъс настоя, затова той сви рамене и влезе вътре. Нанси се обърна към Дейнъс:

— Въобще ли не пиеш?

— Не и алкохол!

Беше много привлекателен. Говореше добре. Истински джентълмен. Нещо необикновено. Защо, за бога, бе решил да работи като градинар?

— Никога ли не си пил?

— Всъщност не — каза го така, сякаш това бе най-естественото нещо на земята.

— Може би не ти харесва вкусът? — Нанси продължи темата, защото бе толкова необичайно да срещне мъж, който не иска дори чаша бира.

Той като че ли се замисли, после каза:

— Да, може би — бе много сериозен и Нанси не можеше да разбере дали й се присмива или не.

Крехкото агнешко, печените картофи, грахът и броколито бяха унищожени с благодарност. Сервираха пудинга и напълниха отново чашите с вино. Всички бяха отпуснати и весели и разговорът се насочи към това, кой какво ще прави в останалата част от деня.

— Аз — обяви Ноел и надигна розово-бялата каничка, за да излее сметана върху ягодовия си сладкиш от маслено тесто — няма да работя повече. Ще се върна в Лондон и ако имам късмет, ще избегна натовареното през уикенда движение.

— Да, мисля, че трябва да се върнеш в Лондон — съгласи се майка му. — Свърши добра работа тук. Сигурно си изтощен.

— Каква друга работа има? — поиска да знае Нанси.

— Да се изгорят и последните стари дрехи и да се измете подът на тавана.

Нанси се сети за нещо друго.

— А всички онези неща, които са струпани пред входната врата? Таблите за легло и счупената детска количка например. Не могат да стоят вечно там. Придават на къщата вид на скитнически лагер.

Настъпи пауза в разговора, всички чакаха някой друг да направи предложение. Първи проговори Дейнъс:

— Можем да ги занесем на бунището в Падли.

— Как? — попита Ноел.

— Ако госпожа Кийлинг няма нищо против, можем да ги натоварим в багажника на колата й.

— Но, разбира се, че нямам нищо против.

Ноел запита:

— Кога?

— Днес следобед.

— Бунището отворено ли е в неделя?

— О, за бога, да — увери го Пенелопе. — Винаги е отворено. Там в нещо като навес живее един мил старец. Портата никога не се заключва.

Нанси беше ужасена.

— Искаш да кажеш, че живее там непрекъснато? В навес до бунището? Каква ли друга работа има общината? Какво ли мислят хората? Сигурно е истинска катастрофа по отношение на хигиената!

Пенелопе се засмя.

— Не мисля, че е от хората, които се тревожат за хигиената. Той е ужасно мръсен и небръснат, но пак е очарователен. Веднъж работниците, които събират отпадъците, стачкуваха и трябваше да изхвърляме боклука си сами. Той не можеше да ни бъде по-полезен.

— Но…

Беше прекъсната от Дейнъс — нещо, което само по себе си беше изненада, защото той не бе проговорил почти през цялото време, докато се хранеха.

— Извън малкия градец в Шотландия, в който живее баба ми, има бунище. И там от трийсет години живее един стар скитник — и продължи: — В гардероб.

— Живее в гардероб? — Нанси беше по-ужасена от всякога.

— Да. Доста е голям. От викторианската епоха.

— Но сигурно е много неудобно.

— Човек би помислил така, нали? Но той изглежда щастлив. Всичко го познават и го уважават. Разхожда се из цялата околност в гумените си ботуши и стария си шлифер. Хората го хранят с чай и сандвичи с мармалад.

— Но какво прави вечер?

Дейнъс поклати глава.

— Нямам представа.

— Защо се тревожиш толкова много за вечерите му? — поиска да знае Ноел. — Аз мисля, че цялото му съществуване е толкова ужасно, че най-малкото притеснение е как прекарва вечерите си.

— Е, защото сигурно му е ужасно скучно. Искам да кажа, очевидно е, че няма телевизор, нито телефон… — гласът на Нанси постепенно заглъхна, докато тя се опитваше да си представи подобни лишения.

Ноел поклати глава. На лицето му беше изписано раздразнението, което Нанси помнеше още от миналото, когато той бе умно малко момченце, което се опитваше да накара Нанси да разбере правилата на някоя проста игра на карти.

— Безнадеждна си — каза той и тя замълча обидена.

Ноел се обърна към Дейнъс:

— Ти от Шотландия ли си?

— Родителите ми живеят в Единбург.

— С какво се занимава баща ти?

— Адвокат е.

Нанси, изпълнена с любопитство, забрави за обидата си.

— А ти никога ли не си искал също да бъдеш адвокат?

— Като ученик мислех, че трябва да вървя по стъпките на баща си. Но после промених решението си.

Ноел се облегна назад.

— Винаги съм мислел за шотландците като за луди по спорта и лова и ненадминати в тези две занимания. Все си ги представям да дебнат елени, да убиват яребици и да ловят риба. Баща ти занимава ли се с лов и риболов?

— Лови риба и играе голф.

— А старейшина ли е на църквата? — Ноел зададе въпроса с фалшив шотландски акцент, което подразни силно майка му. — Не ги ли наричате така вие, хората от Севера?

Дейнъс остана спокоен.

— Да, старейшина е. А също така и стрелец.

— Не ми е ясно. Обясни ми.

— Член на почетното дружество на стрелците. Лична охрана на кралицата, когато тя идва в Холируд Хаус^[3]. В тези случаи облича древната униформа и изглежда бляскаво.

— С какво охранява кралицата? С лък и стрели?

— Точно така.

За миг двамата млади мъже се измериха с поглед.

— Очарователно! — каза Ноел и взе с вилицата хапка от ягодовия сладкиш от маслено тесто.

Най-после огромното количество храна бе изядено и гощавката завърши с току-що сварено кафе и натурален шоколад. Ноел бутна стола си назад, прозина се с огромно задоволство и каза, че отива горе да опакова багажа си, преди да е заспал. Нанси започна да прибира празните чашки и чинийки. Пенелопе запита Дейнъс:

— Ти какво ще правиш? При огъня ли ще се върнеш?

— Той си гори. Защо първо не се отървем от нещата, които са за бунището? Ще ги натоваря в колата ти.

Настъпи моментна пауза. После Пенелопе каза:

— Ако можеш да изчакаш, докато прибера и измия чиниите, ще те закарам.

Прозявката на Ноел секна:

— О, хайде, ма, той няма нужда от шофьор.

— Всъщност — обади се Дейнъс — имам. Аз не шофирам.

Настъпи нова, по-дълга от предишната пауза, по време на която Ноел и Нанси го гледаха с отворена уста и като че ли не вярваха на ушите си.

— Не шофираш ли? Искаш да кажеш, че не можеш? А как се придвижваш, по дяволите?

— С велосипед.

— Какъв необикновен човек си ти… Да не би да имаш принципи по отношение на замърсяването на въздуха или нещо подобно?

— Не.

— Но…

В разговора се намеси Антония. Каза много бързо:

— Аз мога да шофирам. Ако позволиш, Пенелопе, ще шофирам аз, а Дейнъс ще ми показва пътя.

Погледна Пенелопе през масата и двете се усмихнаха едновременно — като две жени, които споделят една и съща тайна. Пенелопе каза:

— Колко мило. Защо не тръгнете сега, а аз и Нанси ще се погрижим за всичко това. И тогава, когато се върнете, ще можем всички да отидем в овощната градина, за да изгорим останалите боклуци.

— Всъщност — каза Нанси — трябва да се прибирам у дома. Не мога да остана цял следобед.

— О, остани, само за малко. Още не съм си поговорила с теб. Не може да имаш чак толкова важна работа…

Стана и протегна ръка към подноса. Антония и Дейнъс също се изправиха, сбогуваха се с Ноел и излязоха през кухнята. Майка им започна да нарежда чашите и чинийките от кафето върху подноса, а Ноел и Нанси седяха мълчаливо. Но веднага чуха входната врата да се затваря и като разбраха, че другите не могат да ги чуят, двамата заговориха едновременно.

— Какъв необикновен човек е.

— Толкова сериозен. Никога не се усмихва…

— Знаеш ли нещо за произхода му? Очевидно е добре възпитан. Доста подозрително е, че работи като градинар…

— И приказките, че не пие и не шофира. Защо, по дяволите, да не шофира?

— Мисля — обяви важно Нанси, — че вероятно е убил някого, докато е шофирал пиян, и са му отнели разрешителното.

Мислите й бяха така смущаващо близо до мислите на Пенелопе, че тя не можеше да слуша и миг повече и се впусна да защитава Дейнъс:

— За бога, поне дайте време на човека да излезе, преди да започнете да правите анализ на характера му.

— О, хайде, мамо, той е странен и ти го знаеш така добре, както и ние. Ако казва истината, произхожда от уважавано и вероятно заможно семейство. Защо работи като роб за ниската заплата на градинаря?

— Нямам представа.

— Попита ли го?

— Със сигурност не. Личният му живот си е негова грижа.

— Но, майко, той представи ли препоръки?

— Разбира се. Наех го чрез фирма.

— А те знаят ли дали е искрен?

— Искрен? Защо да не бъде искрен?

— Толкова си наивна, майко, че ще повярваш на всеки, който изглежда поне малко прилично. Все пак той работи в градината, а ти си сама в къщата.

— Не съм сама. Имам Антония.

— Антония, както се вижда, е лапнала по него също като теб…

— Нанси, какво ти дава право да говориш така?

— Ако не бях загрижена за теб, нямаше да се наложи да ти го кажа.

— И какво може да направи Дейнъс според теб? Да изнасили Антония и госпожа Плъкет, предполагам. А мен да убие, да ме ограби и да забегне в Европа. Нищо няма да спечели. Тук няма нищо ценно.

Говореше с безразсъдна разгорещеност и съжали веднага щом думите излязоха от устата й, защото Ноел се нахвърли върху нея със скоростта на котка, която се нахвърля върху мишка:

— Няма нищо ценно?! А картините на баща ти? Нима нищо, което мога да кажа, няма да те убеди, че си уязвима сама тук? Нямаш аларма, никога не заключваш вратите и без съмнение не си сключила и подходящи застраховки. Нанси е права. Не знаем нищо за тази странна птица, която си наела за градинар, а дори и да знаехме, е лудост — при каквито и да е обстоятелства — да не предприемем някакво положително действие. Да продадем, да застраховаме наново, да направим нещо.

— Имам странното чувство, че би искал да ги продадем.

— Хайде, не се разстройвай. Мисли рационално. Не „Търсачите на миди“, разбира се, но със сигурност двете недовършени платна. Сега, докато пазарът предлага най-високите цени. Да разберем колко струват тези окаяни платна, и да ги обявим за продажба.

Пенелопе, която през цялото това време бе останала права, сега отново седна. Подпря лакът на масата и облегна чело на дланта си. С другата ръка хвана ножа за масло и започна да изписва фигури по грубо тъканата тъмносиня покривка.

— Ти какво мислиш, Нанси? — запита след малко.

— Аз?

— Да, ти. Какво имаш да кажеш за моите картини, сключените от мен застраховки и личния ми живот въобще?

Нанси прехапа устни, пое си дълбоко дъх, после заговори със силен и ясен глас, сякаш изнасяше реч пред женския комитет.

— Мисля… мисля, че Ноел е прав. Джордж също смята, че трябва да застраховаш наново картините. Каза ми го, след като прочете във вестника статията за продажбата на „Носачки на вода“. Но, разбира се, вноските ще бъдат прекалено високи. А и от застрахователната компания може би ще настояват за по-голяма сигурност. Все пак те трябва да обмислят внимателно вложенията на клиентите си.

— На мен ми се струва — каза майка й — че цитираш Джордж дума по дума или четеш от някакво неразбираемо ръководство. Нямаш ли собствено мнение?

— Да — каза Нанси, този път с нормален тон. — Имам. Мисля, че трябва да продадеш двете недовършени платна.

— И да спечеля може би четвърт милион?

Подхвърли сумата ей така. Разговорът протичаше по-добре дори и от най-смелите мечти на Нанси.

— Защо не?

— И какво се предполага, че трябва да направя после с парите?

Погледна към Ноел. Той сви превзето рамене:

— Парите, които даваш, докато си жив, струват два пъти повече от онова, което ще завещаеш след смъртта си.

— С други думи, искате ги сега.

— Ма, не съм казал това. Говоря просто най-общо. Но помисли, ако потенциално разполагаш с толкова много пари, защо да дадеш част от тях на държавата?

— Значи смятате, че трябва да ги дам на вас.

— Е, имаш три деца. Можеш да им прехвърлиш определена сума, като я разделиш на три. И да запазиш пари и за себе си, за да се наслаждаваш на живота. Никога не си имала такава възможност. Винаги си работила здравата. А някога си пътувала доста с родителите си. Можеш отново да пътуваш. Да отидеш във Флоренция. Или да се върнеш някога в Южна Франция.

— А какво ще правите вие с вашите пари?

— Предполагам, че Нанси ще ги похарчи за децата. Колкото до мен, аз ще продължа напред.

— Накъде?

— Към нови хоризонти и зелени пасища. Ще основа собствена фирма, но не за реклама… а за стоки и ще играя на стоковата борса.

Отново й напомняше за баща му. Вечно недоволен от съдбата, завиждащ на другите, амбициозен материалист и твърдо уверен, че светът му е длъжник. Все едно чуваше Амброуз и ако не нещо друго, с това търпението на Пенелопе се изчерпа.

— Стоковата борса — не се и опита да скрие презрението си. — Сигурно си си изгубил ума. Със същия успех можеш да заложиш целия си капитал на някой кон или на рулетка. Ти си абсолютен безсрамник и понякога ме отчайваш и отвращаваш — Ноел отвори уста, за да се защити, но тя повиши глас: — Знаеш ли какво мисля аз? Мисля, че не даваш и пукната пара какво ще стане с мен, с къщата ми или с картините на баща ми. Интересуваш се само от себе си и от това, колко бързо и лесно можеш да сложиш ръка върху още пари — Ноел затвори уста, почервенял от гняв. — Още не съм продала платната и е възможно никога да не ги продам, но дори да го направя, ще задържа всичките пари за себе си, защото те са мои и мога да правя с тях каквото поискам. А най-големият подарък, който родителят може да направи на детето си, е независимостта на родителя. Колкото до теб и децата ти, Нанси, ти и Джордж взехте решението да ги изпратите в онези смешно скъпи училища. Може би, ако амбициите ви за тях бяха малко по-малки или бяхте отделили повече време да ги научите на маниери, сега щяха да бъдат много по-добри.

Нанси веднага се впусна да защитава отрочетата си — нещо, което изненада дори самата нея.

— Ще съм ти благодарна, ако не критикуваш децата ми.

— Време е някой да го направи.

— И какво право имаш да казваш дори една дума против тях? Ти не се интересуваш от тях. Проявяваш повече интерес към многобройните си ексцентрични приятели и нещастната си градина. Дори не идваш да ги видиш. Не идваш, макар че те каним непрекъснато…

Но Ноел изгуби търпение.

— О, за бога, млъкни, Нанси. Децата ти наистина са ужасни. Но сега не говорим за тях. Опитваме се да водим интелигентен разговор…

— Напротив, те имат много общо с всичко. Те са бъдещото поколение…

— Господ да ни е на помощ!

— … и много повече заслужават финансова подкрепа от всяка твоя плитко замислена схема, как да изкараш още пари. Майка е права. Ти ще ги пропилееш, ще ги проиграеш…

— В твоите уста това звучи смешно. Ти никога нямаш собствено мнение и не знаеш абсолютно нищо, за каквото и да е…

Нанси скочи на крака.

— Достатъчно. Няма да стоя тук, за да ме обиждат. Тръгвам си.

— Да — каза майка й. — Мисля, че е време и двамата да си вървите. Мисля още, че е много добре, дето Оливия не е тук. Ако бе чула този разговор, щеше да съсипе и двама ви. Само по тази причина смятам, че ако тя беше тук с нас, нито един от двама ви нямаше да има смелост да подхване подобен разговор, който не прави чест на никого. А сега… — тя също стана и вдигна подноса. — И двамата сте много заети, както непрекъснато ми повтаряте. Няма смисъл да похабим и останалата част от следобеда в безсмислени спорове. Отивам да измия чиниите.

Тя вече крачеше към кухнята, когато Ноел изстреля последната си злобна забележка:

— Сигурен съм, че Нанси с удоволствие ще ти помогне. Тя не обича нищо повече от цяла мивка, пълна с мръсни чинии.

— Вече казах, че това ми е достатъчно. Тръгвам си. Колкото до мръсните чинии, майка няма нужда да се измъчва или да се прави на светица. Може да ги измие и Антония, когато се върне. Та нали тя е в ролята на икономката?

Вече стигнала до вратата, Пенелопе се закова на място. Обърна глава и изгледа Нанси, а в погледа й се четеше отвращение, при което Нанси осъзна, че е отишла прекалено далеч.

Майка й обаче не я замери с подноса, върху който бяха чашките и чинийките от кафето. Просто каза много тихо:

— Не, Нанси. Тя не е в ролята на икономката. Тя ми е приятелка. Моя гостенка.

И влезе вътре. Скоро чуха шума на течаща вода и звъна на порцелана. Настъпи мълчание, нарушавано само от огромна синя муха, която, явно заблудена, че лятото неочаквано е дошло, бе решила, че е време да излезе от зимното си скривалище. Нанси взе сакото си и го облече. Закопча го, вдигна глава и изгледа Ноел. Погледите им се срещнаха над масата. Той се изправи.

— Е — каза той тихо. — Ти развали всичко.

— Говори за себе си! — сряза го тя.

Той я остави и се качи горе да опакова нещата си. Нанси остана на мястото си. Чакаше го да се върне, твърдо решена да си възвърне достойнството, да облекчи наранените си чувства и, общо взето, да не остави магарето си в калта. Провери в огледалото външния си вид, вчеса косата си, напудри зачервеното си лице и положи нов пласт червило на устните си. Беше много неспокойна и копнееше да избяга, но нямаше смелост. Майка й винаги постигаше своето с нея и Нанси бе твърдо решена да си тръгне от тази къща, без да се извини. Та за какво трябваше да се извинява? Майка й се беше държала невъзможно, беше изрекла непростими неща.

Като чу Ноел да се връща, тя затвори с щракване пудриерата си, прибра я в чантата и отиде в кухнята. Съдомиялната машина бръмчеше, а Пенелопе, с гръб към тях, търкаше тенджерите в мивката.

— Е, ние тръгваме — каза Ноел.

Майка им остави тенджерите, изтръска ръцете си и се обърна. Домакинската престилка и зачервеното й лице не се отразяваха ни най-малко на достойнството й и Нанси си спомни, че редките й избухвания никога не бяха продължавали повече от няколко минути. Тя никога през живота си не беше таяла злоба, никога не се беше оплаквала. Сега дори се усмихна, но усмивката й не беше много весела. Като че ли ги съжаляваше или ги беше победила по някакъв начин. Каза:

— Беше много мило, че дойдохте — звучеше искрено. — И, Ноел, благодаря ти за тежката работа.

— Няма проблем.

Взе кърпа и подсуши ръцете си. Всички излязоха заедно и отидоха до двете коли, паркирани на покритата с чакъл алея. Ноел хвърли сака си на задната седалка на ягуара, седна зад кормилото и като махна набързо, се понесе към Лондон. Не се сбогува с нито една от тях, но нито майката, нито сестрата направиха някаква забележка за поведението му.

Нанси мълчаливо се качи в колата си, закопча колана си и сложи ръкавиците си от свинска кожа. Пенелопе стоеше и гледаше приготовленията й. Нанси усещаше погледа на черните й очи върху лицето си и започна да се изчервява. Руменината плъзна първо по врата й, а после — и по бузите.

Пенелопе каза:

— Внимавай, Нанси. Не карай бързо.

— Винаги карам внимателно.

— Но сега си разтревожена.

Втренчила поглед в кормилото, Нанси усети как в очите й напират сълзи. Прехапа устни.

— Разбира се, че съм разтревожена. Нищо не е така ужасно, както семейните кавги.

— Семейните кавги са като автомобилни катастрофи. Всяко семейство мисли: „На нас не може да ни се случи“, но всъщност може да се случи на всеки. Единственият начин да се избегнат е да се внимава и да се зачитат другите.

— Но ние те зачитаме. Просто ти мислим доброто.

— Не, Нанси, не е така. Искате да правя това, което искате вие, и то е да продам картините на баща си и да раздам парите, преди да умра. Но аз ще продам картините, когато аз реша. И не се каня да умирам. Не и скоро — направи крачка назад. — Хайде, тръгвай — Нанси избърса глупавите сълзи от очите си, запали двигателя, включи на скорост и освободи ръчната спирачка. — И не забравяй да предадеш любовта ми на Джордж.

Нанси потегли. Пенелопе остана там, на покритата с чакъл алея, дълго след като колата на Нанси изчезна във все още топлия и чуден пролетен следобед. Като погледна надолу, видя една греда да се подава между камъните. Наведе се, издърпа я и я хвърли настрани, после влезе и затвори вратата.

Беше сама. Благословена самота. Тенджерите можеха да почакат. Прекоси кухнята и влезе в дневната. През нощта щеше да е студено, затова драсна клечка кибрит и запали камината. Когато остана доволна от пламъците, се изправи, отиде до бюрото си и намери откъснатата част от вестника с рекламата на „Буутби“, към която Ноел бе привлякъл вниманието й преди седмица. „Позвънете на господин Рой Брукнър“. Постави я в средата на бюрото, затисна я с преспапието, после се върна в кухнята. Отвори едно чекмедже, извади малкия и остър нож, с който режеше зеленчуците, и се качи в спалнята си. Тя бе изпълнена с нахлуваща през западния прозорец ярка слънчева светлина, която проблясваше в сребристо и се отразяваше в огледалото и стъклата. Остави ножа на нощното шкафче и отвори вратите на огромния викториански гардероб, който стигаше едва ли не до тавана. Гардеробът беше пълен с дрехи. Изкара ги всичките и ги хвърли на леглото. Това означаваше да снове доста между гардероба и леглото, покрито с плетена на една кука кувертюра, но то постепенно бе покрито с какви ли не дрехи и заприлича на сергия от благотворителна разпродажба в църква или на дамска съблекалня на някое маниашко парти.

Но гардеробът беше празен и се виждаше задната му стена. Преди години върху нея бяха залепени тъмни релефни тапети, но под тях можеше да се доловят очертанията на дъските, от които бе изградена тази солидна мебел. Пенелопе взе ножа и прокара пръсти по неравната повърхност на тапетите. Намери онова, което търсеше, и заби острието на ножа под ъгъл към пода, след което го издърпа нагоре и разряза тапета така, сякаш отваряше писмо. Смръщи вежди и пресметна внимателно. 60 сантиметра по вертикала и 90 сантиметра по хоризонтала, а после още 60 сантиметра надолу. Отрязаната част от тапета увисна, нави се и накрая падна на пода. И разкри предмета, който криеше през последните двайсет и пет години. Оръфана картонена папка, завързана с въже и залепена за махагоновите дъски с тиксо.

Същата вечер Оливия позвъни на Ноел:

— Как се справи?

— Свърших работата.

— Намери ли нещо вълнуващо?

— Не. Нищо.

— О, боже! — той долови веселата нотка в гласа й и мълчаливо прокле сестра си. — Цялата тази тежка работа за нищо. Няма значение. Може да имаш по-добър късмет следващия път. Как е Антония?

— Добре е. Мисля, че се е увлякла по градинаря.

Надяваше се да я шокира.

— Е, това е хубаво. Как изглежда той?

— Странен.

— Странен? Ексцентричен ли имаш предвид?

— Не. Имам предвид странен. Висша класа, частно училище, защо работи като градинар? И още нещо — не шофира и не пие. И никога не се усмихва. Нанси е убедена, че крие тъмна тайна, и поне веднъж съм склонен да се съглася с нея.

— А мами харесва ли го?

— О, да. Отнася се с него като с отдавна изгубен племенник.

— В такъв случай не трябва да се тревожа. Мами не е глупачка. Как е тя?

— Както обикновено.

— Не е ли уморена?

— Добре е, поне доколкото можах да видя.

— Не й ли каза за скиците? Не ги ли спомена? Не я ли попита за тях?

— Нито дума. Дори да са съществували, вероятно е забравила за тях. Знаеш как отбягва да отговори, когато не желае — поколеба се, после продължи, сякаш това нямаше значение. — Нанси беше там за обяд. Започна да цитира думите на Джордж за повторна застраховка. Скарахме се.

— О, Ноел.

— Знаеш каква е Нанси. Ужасно нетактична и глупава кучка.

— Мами разтревожи ли се?

— Малко. Изгладих нещата. Но сега е по-упорита от всякога по някои въпроси.

— Е, предполагам, че това си е нейна работа. Както и да е. Благодаря ти, че закара Антония.

— За мен беше удоволствие.

Отново беше понеделник сутрин. Когато Пенелопе слезе долу, Дейнъс вече бе дошъл и работеше здравата в зеленчуковата градина. След това пристигна пощаджията с малката си червена каравана и накрая — госпожа Плъкет, възседнала велосипеда си, с домакинската престилка в чантата и с новината, че има разпродажба в железарията в Падли. И защо госпожа Кийлинг да не си купи нова лопата за въглища? Обсъждаха този важен въпрос, когато се появи Антония, и тя веднага бе представена на госпожа Плъкет. Размениха си любезности и си разказаха как бяха прекарали уикенда. След това госпожа Плъкет взе прахосмукачката „Хувър“ и парцалите, с които бършеше праха, и се качи по стълбите. В понеделник чистеше спалните. Антония започна да пържи бекон за закуска, а Пенелопе отиде в дневната, затвори вратата и седна зад бюрото си, за да телефонира.

Беше десет часа. Набра номера.

— Търговският отдел на „Буутби“. С какво мога да ви бъда полезен?

— Възможно ли е да говоря с господин Рой Брукнър?

— Изчакайте момент.

Пенелопе чакаше. Беше нервна.

— Рой Брукнър — дълбок, обработен и много приятен глас.

— Добро утро, господин Брукнър. Казвам се Пенелопе Кийлинг и се обаждам от дома си в Глостършър. В броя на „Сънди Таймс“ от миналата седмица има поместена реклама относно картини от викторианския период. Дадени са този номер и вашето име.

— Да?

— Питам се дали ще бъдете скоро в този район?

— Имате нещо, което искате да погледна ли?

— Да. Някои работи на Лорънс Стърн.

Последва едва доловимо колебание.

— Лорънс Стърн? — повтори той.

— Да.

— Сигурна ли сте, че са на Лорънс Стърн?

Тя се усмихна.

— Да, съвсем сигурна съм. Лорънс Стърн ми е баща.

Друга малка пауза. Представи си го как протяга ръка за лист хартия и химикал.

— Ще ми дадете ли адреса си? — Пенелопе го продиктува. — А телефонния си номер? — тя продиктува и него. — Тъкмо гледам бележника си със задачи. Тази седмица прекалено скоро ли е?

— Колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Сряда? Или четвъртък?

Пенелопе се замисли и направи бързо плановете си.

— Четвъртък ще е по-добре.

— В колко часа в четвъртък?

— Следобед? Около два часа?

— Чудесно. Имам работа в Оксфорд. Мога да я свърша сутринта и после да дойда при вас.

— Това е най-лесният път до Падли. Има табела в началото на селото.

— Ще намеря пътя — увери я той. — Два часа в четвъртък. И ви благодаря, че се обадихте, госпожо Кийлинг.

Докато го чакаше да пристигне, Пенелопе си намери работа в оранжерията — поля цикламите, отчупи прецъфтелите цветове на здравеца и съсухрените листа. Времето се беше развалило, източният вятър бе довял огромни облаци, които ту пропускаха, ту закриваха слънчевата светлина. Но топлината, настъпила така рано тази пролет, си казваше думата. В овощната градина вече се показваха главичките на минзухарите и първата бледа безстъблена иглика, разтваряха се пъпките на кестена и се подаваха нежните зелени нови листенца.

Беше облякла най-хубавите си дрехи, с което признаваше важността и официалността на случая. Умът й беше зает с мисли за това, как ли изглежда господин Брукнър. Тъй като знаеше само името му и как звучи гласът му, нямаше върху какво да изгради догадките си и всеки път си представяше различен образ. Дали не е много млад, много умен, с изпъкнало чело и розова папийонка. Или пък възрастен, сух, педантичен и с огромни познания. Или делови и енергичен, използващ жаргонни думи и с остър като бръснач ум.

Разбира се, той не отговаряше на нито един от тези образи. Когато малко след два часа чу да се затръшва вратата на автомобил и после да се звъни на входната врата, тя остави лейката и прекоси кухнята, за да го покани да влезе. Отвори вратата и видя гърба му. Той стоеше на алеята и се оглеждаше така, като че ли се наслаждаваше на селския пейзаж и спокойствието. Обърна се веднага. Беше много висок и изискан джентълмен с черна коса, спускаща се от високо загоряло чело, и с дълбоки кафяви очи, които я гледаха учтиво иззад очилата с рогови рамки. Носеше добре скроен костюм от туид с ненатрапващ се десен, карирана риза и вратовръзка на дискретни райета. Като се добавеха бомбето и бинокълът, спокойно можеше да удостои с вниманието си всяко конно надбягване.

— Госпожа Кийлинг.

— Да. Господин Брукнър. Добър ден — стиснаха си ръцете.

— Тъкмо се любувах на гледката. Какво красиво местенце. И очарователна къща.

— Страхувам се, че за да влезете, трябва да минете през кухнята. Няма преддверие…

Поведе го и той бе веднага омагьосан от вратата към оранжерията в далечния край, в този миг огряна от слънцето и изобилстваща от зеленина.

— Не бих се тревожил за преддверието, ако имах такава прекрасна кухня, като вашата… и оранжерия.

— Аз построих оранжерията, но останалата част от къщата остана такава, каквато я купих.

— Отдавна ли живеете тук?

— От шест години.

— Сама ли живеете?

— Повечето време. В момента ми гостува една млада приятелка, но тя излезе. Трябва да закара градинаря ми до Оксфорд… Натовариха косачката в багажника на колата ми и отидоха да я наточат.

Господин Брукнър доби леко изненадан вид.

— И трябва да изминавате целия път до Оксфорд за това?

— Не, но не исках да са тук, когато вие дойдете — отговори искрено Пенелопе. — Ще купят още картофи за засаждане и някои други неща за градината, така че пътуването няма да е напразно. А сега искате ли чашка кафе?

— Не, благодаря ви…

— Добре — той стоеше, без да издава нетърпение, сякаш можеше вечно да остане тук.

— Е, в такъв случай мисля, че е по-добре да не губим повече време. Да отидем ли първо да погледнем недовършените платна?

— Както кажете — отговори господин Брукнър.

Тя го поведе нагоре по тесните стъпала към малката площадка.

— … ето ги, висят от двете страни на вратата на спалнята ми. Това са последните картини на баща ми. Не знам дали знаете, но той страдаше от ужасните болки на артрита. Когато рисуваше тези картини, едва можеше да държи четката и затова останаха недовършени, както виждате.

Отстъпи встрани, за да направи място на господин Брукнър, който пристъпи напред, разгледа ги, отстъпи назад — само на крачка, защото иначе щеше да падне по стълбите — и отново пристъпи напред. Не каза нищо. Може би не му харесваха. За да прикрие внезапно обзелата я нервност, тя започна отново да говори:

— Те винаги са били нещо като шега. Имахме онази малка къща в Порткерис, горе на хълма, но никога нямахме пари да я поддържаме, така че накрая тя стана доста неугледна. Стените на коридора бяха облепени с тапети, но те не само че избеляха, ами и дори се скъсаха на места. Майка не можеше да си позволи да ги смени, затова предложи на татко да нарисува две дълги декоративни платна, с които да скрие най-пострадалите части. Искаше нещо в стария му алегоричен и митичен стил — нещо, което ще може да задържи завинаги и да нарече свое. Той удовлетвори молбата й и това беше резултатът. Но не успя да ги довърши. Както и да е, Софи… майка… нямаше нищо против. Каза, че така дори й харесват повече.

Той продължаваше да мълчи. Пенелопе се питаше дали не събира смелост да й каже, че нищо не струват, когато изведнъж той се обърна и й се усмихна:

— Вие ги наричате недовършени, госпожо Кийлинг, но те са завършени по един изумителен начин. Детайлите, разбира се, не са така многобройни и фини, нито работите са добросъвестни до дребнавост като големите платна, които е рисувал в началото на века, но все пак са съвършени. И как е умеел да използва цветовете само! Погледнете синьото на небето.

Тя се изпълни с благодарност към него.

— Толкова се радвам, че ви харесват. Децата ми или не им обръщат внимание, или ги критикуват жестоко, но за мен те винаги са били източник на огромно удоволствие.

— Така и трябва — изглеждаше погълнат от тях, но се обърна към нея: — Има ли и нещо друго, което искате да ми покажете, или това е всичко?

— Има още една картина на долния етаж.

— Може ли да я погледнем?

— Разбира се.

Слязоха отново долу и влязоха в дневната. Погледът му веднага се спря на „Търсачите на миди“. Преди той да дойде, Пенелопе беше включила малката луминесцентна лампа, която осветяваше картината, и сега чакаше неговото мнение. В този момент, в този ден, за Пенелопе картината беше по-скъпа от всякога — свежа, ярка и хладна едновременно, както и в деня, в който бе нарисувана.

Господин Брукнър мълчеше. Най-накрая каза:

— Не знаех за съществуването на тази негова работа.

— Никога не е била излагана.

— Кога е рисувана?

— През 1927-а. Последната му голяма картина. Северният плаж в Порткерис — рисува го от прозореца на студиото си. Едно от децата съм аз. Нарича се „Търсачите на миди“. Подари ми я в деня на сватбата ми — неговият сватбен подарък. Това беше преди четирийсет и четири години.

— Какъв подарък само! И колко скъпа вещ! Сигурен съм, че дори не обмисляте евентуална продажба.

— Да. Не е за продан. Но исках да я видите.

— Радвам се, че имах тази възможност.

Погледът му отново се спря на картината. След малко тя разбра, че той просто изчаква, докато тя реши какъв да бъде следващият й ход.

— Страхувам се, че това е всичко, господин Брукнър. С изключение на някои скици.

Той се обърна, лицето му беше безстрастно:

— Скици?

— Да, от баща ми.

Той зачака тя да му обясни, но тъй като тя мълчеше, попита:

— Ще ми позволите ли да ги видя?

— Не знам дали струват нещо и дори дали ще представляват интерес за вас.

— Не мога да кажа, преди да ги видя.

— Разбира се, че не можете — тя извади иззад дивана оръфаната картонена папка, завързана с въже. — Тук вътре са.

Господин Брукнър пое папката от нея и седна на широкия викториански стол. Остави я върху килима в краката си и развърза въжето с дългите си чувствителни пръсти.

Рой Брукнър имаше значителен опит в работата си и с годините беше свикнал и с изненадите, и с разочарованията. Бе се научил да се справя дори с най-лошия от всички кошмари, класически пример, за който беше една стара дама, която бе закъсала може би за първи път в живота си за пари и бе решила да получи оценка на най-ценната си вещ, а после и да я продаде. Обикновено хората известяваха „Буутби“ за решението си и тогава Рой Брукнър съответно уговаряше среща с тях и предприемаше пътуването — понякога дълго — за да види картината. И в края на деня задачата му бе да ги информира, че картината не е на Ландсир^[4]; че китайската ваза не е от времето на династията Мин, както се смята; че печатът от слонова кост на Катерина де Медичи всъщност датира не от този период, а от късния XIX век; и че следователно те не струват нищо.

Госпожа Кийлинг не беше чак толкова стара и беше дъщеря на Лорънс Стърн, но въпреки това той отвори кутията без особена надежда. Не знаеше какво да очаква. Но онова, което откри, бе толкова важно, че от вълнение сърцето му спря, и за миг той остана така, невярващ на очите си.

Скици, бе казала Пенелопе Кийлинг, но не се знаеше какви. Бяха рисувани с маслени бои върху платна с оръфани краища и все още се виждаха кръгчета от ръжда там, където някога са били забодени върху триножника. Той ги вдигаше една по една, без да бърза, и ги разглеждаше в почуда. Цветовете не бяха избелели, а темите се разпознаваха веднага. С нарастващо вълнение започна да ги каталогизира наум: „Пролетен дух“, „Идването на любовника“, „Носачките на вода“, „Морският бог“, „Терасираната градина“…

Беше едва ли не прекалено. Като човек, изял само наполовина огромното угощение, което му е било поднесено, той откри, че е заситен и не може да продължи. Направи пауза, отпуснал длани между коленете си. Пенелопе Кийлинг, застанала до празната камина, чакаше преценката му. Той вдигна поглед. Дълго време никой не проговори. Но по изражението на лицето му тя разбра всичко, което искаше да знае. Усмивка озари лицето й и стигна чак до черните й очи и за миг той зърна, сякаш годините изведнъж се бяха стопили, красивата жена на младини. Помисли си, че е можел лесно да се влюби в нея, ако е бил млад тогава, когато тя е била в разцвета на младостта си.

Той попита:

— Тези откъде се взеха?

— Вече цели двайсет и пет години ги държа скрити в дъното на гардероба.

Той смръщи вежди.

— Но как попаднаха у вас?

— Бяха в студиото на баща ми, което беше в градината на къщата ни на „Оукли стрийт“.

— Знае ли още някой за съществуването им?

— Не мисля. Но имам чувството, че Ноел, синът ми, е започнал да подозира — макар да нямам представа защо — за съществуването им. Не мога да бъда сигурна обаче.

— И какво ви кара да мислите така?

— Души наоколо и дори изчисти тавана. И бе в отвратително настроение, когато не намери нищо. Сигурна съм, че търсеше нещо определено, и почти сигурна — че са скиците.

— Звучи така, сякаш той знае колко биха могли да струват — обърна още едно платно към себе си. — „Градината на Аморета“. Колко са общо?

— Четиринайсет.

— Застраховани ли са?

— Не.

— Затова ли ги държите скрити?

— Не. Скрих ги, защото не исках Амброуз да ги открие.

— Амброуз?

— Съпругът ми — въздъхна.

Усмивката й се стопи, а с нея — и мимолетно върналата се жизненост на младостта. Отново беше на шейсет и четири, красива белокоса дама, уморена от стоенето права. Отдели се от камината и седна на ръба на дивана, подпряла едната си ръка на облегалката му.

— Разбирате ли, никога не сме имали много пари. Това беше основният ни, останал си неразрешен наш проблем.

— Със съпруга си ли живеехте на „Оукли стрийт“?

— Да. След войната. Прекарах цялата война в Корнуол, защото трябваше да се грижа за първото си дете. Майка ми загина при въздушно нападение, така че трябваше да се грижа и за татко. После той ми прехвърли собствеността върху къщата на „Оукли стрийт“ и… — изведнъж се засмя безнадеждно и поклати глава: — Толкова е объркано. Няма никакъв смисъл. Как бихте могли да разберете?

— Може да опитате, като започнете от началото и стигнете последователно до края.

— Това ще отнеме цял ден.

— Имам цял ден.

— О, господин Брукнър, ще ви отегча до смърт.

— Вие сте дъщеря на Лорънс Стърн — каза той. — Дори да ми прочетете телефонния указател от корица до корица, пак ще бъда очарован.

— Колко сте мил! В такъв случай…

През 1945-а баща ми беше на осемдесет. Аз бях на двайсет и пет, омъжена за лейтенант от флота и майка на четиригодишно дете. Известно време бях военнослужеща във флота — там срещнах Амброуз — но когато разбрах, че ще имам дете, ме освободиха и се върнах у дома в Порткерис. И останах там до края на войната. Почти не виждах Амброуз в онези години. Повечето време той беше в морето — първо в Атлантика, после в Средиземно море и накрая — в Далечния изток. Опасявам се, че това не ме тревожеше особено. Нашето беше необмислена военновременна връзка, каквато изобщо не би могла да просъществува в мирно време.

Трябваше да се грижа за татко. Той беше винаги по младежки зареден с енергия, но след смъртта на Софи изведнъж остаря, и то пред очите ми. Не можеше да става и дума да го изоставя. После войната свърши и всичко се промени. Всички мъже се върнаха и татко каза, че е време да се върна при съпруга си. Срамувам се да кажа, че не исках. И тогава той ми прехвърли собствеността върху къщата на „Оукли стрийт“, за да ни осигури дом с децата, както и финансова независимост. Вече нямах извинение да остана. Двете с Нанси напуснахме Порткерис завинаги. Татко ни изпрати на гарата, сбогува се с нас и тогава го видяхме за последен път, защото почина на следващата година.

Къщата на „Оукли стрийт“ беше огромна. Толкова голяма, че татко, Софи и аз заемахме единствено приземния етаж и давахме останалата част под наем. Така успявахме да поддържаме къщата. Продължих да живея по същия начин. Семейство Уили и Дала Фридман, които изкараха там войната, останаха. Имаха малко момченце, което си играеше с Нанси, а пък и бяха мои постоянни наематели. Останалите — предимно художници и писатели, млади мъже, опитващи се да пробият в телевизията — идваха и си отиваха. Моят тип хора. Не на Амброуз.

После Амброуз се прибра у дома. Бе напуснал флота и прие работа в старата семейна фирма на баща му — издателската къща „Кийлинг и Филипс“ в Сейнт Джеймс. Бях доста изненадана, но, общо взето, мислех, че е постъпил правилно. По-късно разбрах, че се е компрометирал, докато е бил в Далечния изток — противопоставил се на капитана си и личното му досие не било ласкаво. Така че нямаше да стигне далеч, ако беше останал във флота.

Нямахме много, но пък имахме повече в сравнение с други много млади двойки. Бяхме млади, здрави, Амброуз имаше работа, имахме и къща, в която да живеем. Но нямахме нищо друго, нямахме и общи интереси, върху които да градим връзка. Амброуз бе сноб и материалист и, общо взето, съвсем обикновен… Винаги се стараеше да се сприятелява с подходящи хора. А аз бях ексцентрична, безгрижна и, предполагам, ужасно непостоянна. Но нещата, които бяха важни за Амброуз, ми се струваха съвсем незначителни и не можех да споделям ентусиазма му. А после идваше вечно тревожният въпрос за парите. Той никога не ми даваше пари. Вероятно е смятал, че имам собствени доходи, което в известен смисъл бе вярно, но непрекъснато ми липсваха пари в брой. Моето семейство смяташе, че парите са нещо, което човек има или се надява да има, но за което никога не се говори. По време на войната се издържах с периодично отпусканата ми от флота сума, а и татко внасяше по малко всеки месец в сметката ми, но тъй като нямаше за какво да се харчат пари, а и всички бяха измършавели от глад, това като че ли нямаше чак такова значение.

Съвсем различно беше обаче да съм омъжена за Амброуз и да живея в Лондон. Втората ми дъщеря — Оливия, вече бе родена, така че трябваше да храня още едно гърло. Освен това старата къща отчаяно се нуждаеше от ремонт. Слава богу, не бе пострадала при бомбардировките, но стените бяха напукани, боята се лющеше… Трябваше да се подмени електрическата инсталация, да се поправи покривът. После се повреди и тръбопроводът, а и цялата къща имаше нужда от боядисване… Амброуз смяташе, че щом къщата е моя, следователно и отговорността си е моя, така че накрая продадох четири скъпи за мен картини на Шарл Рейние, които принадлежаха на татко. Така осигурих пари за най-належащите ремонтни работи. Поне покривът спря да тече и престанах да се тревожа, че децата ще ги удари ток, защото бъркат в старомодните контакти.

И тогава дойде и последното камъче, което обърна колата. В Лондон се върна майката на Амброуз — Доли Кийлинг, която прекара почти цялата война в Девън заради бомбардировките. Тя нае малка къща на „Линкълн стрийт“ и започна да създава проблеми още от момента на пристигането си. Не ме харесваше и не бих могла да я обвинявам. Никога не ми прости, че забременях и че „хванах в капана на брака“ Амброуз. Той беше единственото й дете, а тя имаше силно развито чувство за собственост и бе изключително властна. И така, тя си го присвои. Изведнъж се оказа, че бракът ми с Амброуз е като грижата за чуждо куче. Нали разбирате, всеки път, когато отвориш вратата, то се втурва да влезе. Амброуз бягаше при майка си. Отбиваше се при нея за чаша питие след работа… Предполагам, че това бе проява на синдрома, който разговорно наричат „чаша чай и съчувствие“. Водеше я да пазарува в събота сутрин и на църква в неделя. Това бе достатъчно да откаже, когото и да е от църквата за цял живот.

Бедният. Не е лесно да се живее, когато си така раздвоен. А той наистина имаше нужда от похвалите и вниманието, които получаваше от Доли и които аз не можех да му дам. Освен това къщата на „Оукли стрийт“ не беше спокойно местенце. Обичах приятелите ми да са около мен. Двете с Лала Фридман бяхме много близки. Аз обичах децата. Много деца. Не само Нанси, но и всичките й приятели от училище. В хубаво време градината беше пълна с деца, които играеха, тичаха, викаха. А тези малки дечица имаха майки, които непрекъснато влизаха и излизаха, седяха в кухнята, пиеха кафе и бъбреха. Къщата кипеше от живот — приготвяше се мармалад, някой кроеше рокля или правеше сладки за чая, а по пода винаги бяха разхвърляни играчки.

Амброуз не можеше да понася това. Казваше, че му лази по нервите и че не обича да се прибира от работа в тази лудница. Започна да ненавижда малкото пространство, в което живеехме, особено пък като притежавахме цялата къща. Започна да говори да изгоним квартирантите, което щяло да ни осигури повече пространство. Говореше за трапезария, в която да даваме партита, за салон, където да пием коктейли в компанията на гостите си, за спалня, гардеробна и баня — за цял апартамент, за нас. Изгубих търпение и го попитах от какво ще живеем, ако се лишим наемите. Той бе в кисело настроение цели три седмици и прекарваше повече от всякога с майка си.

Дори самото съществуване беше вечна борба. Парите бяха нещо, за което се карахме непрекъснато. Дори не знаех колко печели, така че нямаше на какво да се опра по време на кавгите ни. Знаех, че все печели нещо, но не знаех какво правеше с парите си? Приятелите си ли черпеше? Бензин ли купуваше за малкия си автомобил — подарък от майка му? Дрехи ли си купуваше? Беше изключително придирчив по отношение на дрехите. Започнах да изпитвам все по-нарастващо любопитство. И да душа наоколо. Намерих банковото му извлечение и видях, че дължи над 1000 лири. Бях толкова наивна, та реших, че си е намерил любовница и харчи цялата си заплата, за да й купува кожени палта, или пък че й е купил апартамент в Мейфеър.

Накрая той сам ми каза. Наложи му се. Дължеше 5000 лири на един букмейкър и трябваше да се издължи до седмица. Помня, че правех супа и тъкмо бърках, за да не загори грахът. Попитах го откога залага на коне, и той отговори, че от три-четири години. Запитах го и за други неща и така всичко излезе наяве. Мисля, че той беше, както казват в днешно време, „пристрастен към хазарта“. Залагаше в частни клубове. Един-два пъти беше поел огромен риск на стоковата борса — риск, който се беше оказал неоправдан. А аз през цялото време нищо не подозирах. А ето че той призна и дори бе леко засрамен. Но най-вече беше отчаян. Парите му трябваха.

Казах му, че нямам пари. Казах му още да отиде при майка си. Той отговори, че вече е ходил, тя му е помогнала преди и че няма смелост да я помоли пак за помощ. Предложи да продадем трите картини на Лорънс Стърн, а те бяха всичко, което ми бе останало от татко. Като чух това, се уплаших почти колкото него, защото знаех, че е способен просто да изчака, докато не остане сам вкъщи, да свали картините от стената и да ги продаде. „Търсачите на миди“ беше не само най-скъпата ми вещ, но и моята утеха. Не бих могла да живея без нея и той го знаеше, затова казах, че ще намеря 5000 хиляди лири. И така продадох годежния си пръстен и пръстена на майка ми. Той отново стана весел и самонадеян както преди. За известно време спря да залага. Бореше се със себе си и не му беше лесно. Но не след дълго всичко започна отново и ние пак едва свързвахме двата края.

После — през 1955-а, се роди Ноел и по същото време се изправихме пред първата от огромните сметки за образование. Все още притежавах „Карн Котидж“ — малката къща в Корнуол. Бях я наследила след смъртта на татко и я давах под наем на всеки, който бе готов да плати. Казвах си, че някой ден ще заведа децата си там, за да прекараме едно щастливо лято. Но така и не успяхме да отидем. После получих толкова щедро предложение за къщата, че не можех да откажа, и я продадох. Знаех, че казвам завинаги сбогом на Порткерис и че скъсвам и последната си връзка с него. Когато продадох къщата на „Оукли стрийт“, кроях планове да се върна в Корнуол. Да купя малка къщичка, изградена от гранит, в чиято градина да расте палма. Но се намесиха децата и ме разубедиха. Накрая зет ми намери „Подмоурс Теч“ и така се оказа, че ще прекарам здрача на живота си в Глостършър, а не с шума на морето.

— Разказах ви всичко това, а дори не съм стигнала още до същината, нали? Все още не съм ви казала как намерих скиците.

— Били са в студиото на баща ви ли?

— Да, скрити години наред зад други платна.

— Кога се случи това? Кога ги намерихте?

— Ноел беше на около четири годинки. Бяхме заели още две стаи, защото вече бяхме голямо семейство. Но останалата част от къщата все още я давахме под наем. Веднъж на вратата ни се появи млад мъж — много висок и слаб, изглеждаше много беден, но пък бе очарователен. Следваше изкуство и някой му беше казал, че може би ще му помогна, защото бил приет в „Слейд“, но нямало къде да живее. Нямах дори свободно ъгълче, където да го настаня, но той ми хареса, затова го поканих вътре, нахраних го, почерпих го с чаша бира и се заговорихме. Бях омагьосана от него и ужасно се измъчвах от мисълта, че не мога да му помогна. И тогава се сетих за студиото. Дървена колиба в градината, но здрава и суха. Там щеше да спи и да работи, а в къщата — да ползва тоалетната, банята и пералнята. Закуската щях да му нося аз. Предложих му това разрешение на проблема и той едва ли не подскочи от радост. Намерих ключа за студиото и отидохме да го разгледаме. Беше мръсно и прашно, разтегателните дивани и скриновете бяха стари, а триножниците и платната на баща ми още си стояха там, но наистина беше сухо и се откриваше прекрасна гледка на север, което допълнително затвърди желанието на младия мъж да остане.

Споразумяхме се за наема и датата, когато щеше да се нанесе. Той си отиде, а аз се залових за работа. Отне ми дни и се наложи да помоля някои приятели да ми помогнат, за да може малко по малко да натоварим и да изнесем всички боклуци. Трябваше да изхвърлим боклука на два пъти и накрая стигнахме до последния стар шкаф. И там, най-отзад, намерих скиците, прибрани в папка и напъхани зад шкафа. Веднага разбрах какво виждам, но нямах представа, колко струват. По онова време картините на Лорънс Стърн не бяха на мода и ако на пазара се появеше негова картина, се продаваше може би за 5000–6000 лири. Но тези скици ми се струваха подарък от миналото. Бяха ми останали толкова малко от работите на баща ми. Помислих си, че ако Амброуз разбереше за тях, веднага щеше да поиска да ги продадем. Занесох ги в къщата и ги качих в спалнята си. Залепих папката към задната стена на гардероба, намерих ролка тапети и ги залепих отгоре. И от тогава до онзиден в неделя си стояха там. Тогава разбрах, ей така изведнъж, че е време отново да видят дневна светлина, и реших да ви ги покажа. Ето, вече знаете всичко — тя погледна часовника си. — Разказът ми отне толкова много време. Съжалявам. Искате ли чаша чай? Имате ли време за чаша чай?

— Да. Но ми се иска да чуя още истории.

Тя повдигна въпросително вежди.

— Моля ви, недейте да мислите, че съм любопитен или нахален, но какво стана с брака ви? Какво се случи с Амброуз?

— Със съпруга ми ли? О, напусна ме…

— Напусна ли ви?

— Да.

За негово изумление тя се оживи и на лицето й се изписа изражение, сякаш всичко това я забавляваше.

— Заради секретарката си. Скоро след като намерих скиците и ги скрих, старата секретарка на Амброуз — госпожица Уилсън, която служеше в „Кийлинг и Филипс“ вече цяла вечност, се пенсионира и мястото й бе заето от една млада жена — Делфин Хардакър. Беше млада и, предполагам, красива. За госпожица Уилсън говореха само като за „госпожица Уилсън“, но Делфин винаги беше „Делфин“. Един ден Амброуз ми каза, че ще пътува до Глазгоу по работа — там беше печатната база на фирмата — и остана там цяла седмица. Впоследствие открих, че е бил не в Глазгоу, а в Хадърсфийлд с Делфин, за да бъде представен на родителите й. Баща й — нещо като инженер в областта на тежкотоварните коли, беше необикновено богат. Макар да смяташе, че Амброуз е малко по-възрастен, отколкото бе подходящо за дъщеря му, добрата му класа и фактът, че тя бе лудо влюбена в него, очевидно бяха наклонили везните в полза на Амброуз. Скоро след това той ми съобщи, че ме напуска. Бяхме в спалнята. Бях измила косата си и я подсушавах и вчесвах пред тоалетката и целият ни разговор се състоя посредством огледалото. Каза, че е влюбен в нея. Че тя му дава всичко, за разлика от мен. Че иска развод. И че щом се разведем, ще се ожени за нея, че ще напусне „Кийлинг и Филипс“, както и Делфин, и че ще отидат да живеят на Север, в Йоркшир, тъй като баща й му е предложил пост във фирмата.

Трябва да кажа, че когато си наумеше нещо, Амброуз го довеждаше докрай и знаеше как. Думите му бяха добре обмислени, а решението му — окончателно. Бях поставена пред свършен факт и нямаше какво да кажа. А и не исках да казвам нищо. Нямах нищо против да си отиде. Щях да бъда по-добре сама. Щях да запазя и децата, и къщата си. Съгласих се с всичко, той стана от леглото и слезе долу, а аз продължих да вчесвам косата си. Чувствах се спокойна.

След няколко дни дойде да ме види майка му — трябва да й отдам дължимото — не да ми съчувства, нито да ме обвинява, а за да се увери, че няма да държа децата далеч от нея, нито от Амброуз заради изневярата му. Казах й, че не притежавам децата си, че не мога нито да ги карам, нито да ги спирам да се виждат с тях, че те са хора със собствена воля. Че могат да постъпват, както желаят, да се виждат, с когото пожелаят, и че никога няма да ги спра. Доли изпита огромно облекчение, защото, макар никога да нямаше време за Оливия и Ноел, обожаваше Нанси, а и Нанси много я обичаше. Мислеха еднакво, имаха много общи черти. Когато Нанси реши да се омъжи, точно Доли й уреди голяма сватба в Лондон, а Амброуз дойде от Хадърсфийлд, за да даде ръката й. Тогава се видяхме за първи и последен път след развода. Беше се променил, имаше вид на преуспяващ човек. Беше напълнял доста, косата му бе посивяла, а кожата му бе силно почервеняла. Помня, че в онзи ден носеше часовник на златна верижка и изглеждаше като човек, който цял живот е живял на Север и е правел пари.

Той се върна в Хадърсфийлд след сватбата и повече не го видях. Почина около пет години по-късно. Беше все още сравнително млад и смъртта му беше ужасен шок. Бедната Доли Кийлинг го надживя с години, но така и не преодоля загубата му. Аз също съжалявах. Мисля, че с Делфин най-после беше намерил живота, към който се стремеше. Писах й, но тя не отговори на писмото ми. Може би бе решила, че то е проява на арогантност. А може би просто не знаеше какво да ми отговори.

— А сега наистина ще направя чай — тя се изправи и вдигна ръка, за да затегне шнолата от черупка на костенурка, която придържаше кока й. — Ще имате ли нещо против, ако ви оставя за минута-две? Достатъчно топло ли ви е? Да запаля ли камината?

Той я увери, че се чувства добре, и тя го остави — отново погълнат от скиците, и отиде в кухнята, където напълни чайника и сложи водата да заври. Чувстваше се спокойна също както в онази лятна вечер, когато решеше косата си и слушаше Амброуз, който й казваше, че я напуска завинаги. Помисли си, че вероятно така се чувстват католиците, след като се изповядат — пречистени, освободени и най-после оправдани. Беше благодарна на Рой Брукнър, че я беше изслушал, и на „Буутби“, че бяха изпратили човек, който бе не само професионалист, но и хуманен и способен да разбере другите.

По време на чая и меденките отново се превърнаха в делови хора. Пенелопе щеше да продаде двете недовършени платна. Скиците щяха да бъдат каталогизирани и занесени в Лондон за оценка. А „Търсачите на миди“? Картината щеше да остане на мястото си над камината в дневната на „Подмоурс Теч“.

— Единственото препятствие за продажбата на недовършените платна — каза Рой Брукнър — ще бъде времето. Както знаете, „Буутби“ току-що извършиха голяма разпродажба на картини от викторианската епоха и няма да има друга най-малко шест месеца. Не и в Лондон. Може би галерията ни в Ню Йорк ще може да ги продаде, но трябва да разберем кога ще бъде следващата разпродажба.

— Шест месеца? Не искам да чакам шест месеца. Искам да ги продам сега.

Той се усмихна на нетърпението й.

— Ще помислите ли дали да не ги продадете на частен колекционер? Без съревнованието, което предлага търгът, вероятно няма да получите толкова добра цена, но може би сте готова да поемете риска.

— А можете ли да намерите такъв купувач?

— Един американец от Филаделфия, частен колекционер, присъства на търга с намерението да наддава за „Носачките на вода“, но изгуби от представителите на Музея по изящни изкуства в Денвър. Беше силно разочарован. Не притежава платна на Лорънс Стърн, а те се появяват на пазара толкова рядко.

— Все още ли е в Лондон?

— Не съм сигурен, но мога да разбера. Беше отседнал в „Конот“.

— Мислите ли, че ще пожелае да купи недовършените картини?

— Сигурен съм. Но, разбира се, продажбата ще зависи от цената, които може да предложи.

— Ще се свържете ли с него?

— Разбира се.

— А скиците?

— Зависи от вас. Струва си да се изчака няколко месеца… Така ще имаме време за реклама и ще предизвикаме интерес.

— Да, разбирам. В такъв случай може би ще изчакам.

И така постигнаха съгласие. Рой Брукнър веднага се зае да каталогизира скиците. Това му отне време, но когато свърши, й подаде разписката, а тя ги върна в папката и отново я завърза с въжето. След това го поведе по стълбите към площадката, където той свали внимателно двете платна от стената, оставяйки след себе си паяжини и две петна неизбелели тапети.

Излязоха навън и натовариха всичко във впечатляващата му кола — скиците в багажника, а двете платна, внимателно завити в кариран вълнен плат, бяха положени на задната седалка. След това той отстъпи крачка назад, затръшна вратата на колата и се обърна към Пенелопе.

— За мен беше удоволствие, госпожо Кийлинг. И ви благодаря.

Стиснаха си ръцете.

— И аз се радвам, че се срещнахме, господин Брукнър. Надявам се, че не съм ви отегчила.

— Никога през живота си не съм бил по-малко отегчен. Ще се свържа с вас веднага щом имам новини.

— Благодаря. Довиждане. И карайте внимателно.

— Довиждане, госпожо Кийлинг.

Обади се на следващия ден.

— Госпожо Кийлинг, обажда се Рой Брукнър.

— Да, господин Брукнър?

— Американецът, за когото ви споменах — господин Лоуъл Ардуей, вече не е в Лондон. Обадих се в „Конот“, откъдето ми казаха, че е заминал за Женева. От Швейцария ще вземе самолет направо за Съединените щати. Но аз имам адреса му в Женева и още днес ще му пиша, за да му съобщя за двете платна. Сигурен съм, че когато разбере за тях, ще се върне в Лондон да ги види. Но може би ще се наложи да изчакаме седмица-две.

— Мога да изчакам една-две седмици. Просто не можех да понеса мисълта да чакам шест месеца.

— Мога да ви уверя, че няма да се наложи да чакате толкова дълго. Показах скиците на господин Буутби и той беше дълбоко впечатлен. На пазара от години не се е повявало нещо от такава важност.

— Имате ли… — струваше й се истинско нахалство да зададе този въпрос. — Имате ли някаква представа, колко може да струват?

— По моя оценка не по-малко от 5000 лири всяка.

5000 лири. Всяка. Остави слушалката на мястото й и остана там, в кухнята, опитвайки се да си представи чудовищно голямата сума. 5000 лири, умножени по 14, прави… Не беше възможно да пресметне наум. Намери молив и направи сметката върху списъка с покупките. Получи сумата 70 000 лири. Издърпа един стол и седна, защото краката й изведнъж се подкосиха.

Като се замисли, се удиви не толкова на идеята, че може да стане богата, а на реакцията си. Решението й да повика господин Брукнър, да му покаже скиците и да продаде двете платна щеше да промени живота й. Да, толкова просто и все пак й беше необходимо време, за да свикне с идеята. Двете уж незначителни и недовършени картини на Лорънс Стърн, които винаги бе обичала, но за които никога не бе смятала, че имат някаква стойност, сега бяха в „Буутби“ и чакаха предложението на американски милионер. А скиците, които бе скрила преди толкова много години и за които дори не бе мислила оттогава, изведнъж струваха цели 70 000 лири. Цяло състояние. Беше, като да спечелиш от лотарията. Като се замисли за променения си статус, си спомни за младата жена, която бе постъпила точно така и която Пенелопе бе гледала по телевизията, не вярвайки на очите си, да излива шампанско върху главата си и да вика: „Харчи, харчи, харчи!“.

Изумителна сцена като излязла от объркана вълшебна приказка. И ето че сега тя беше повече или по-малко в същото положение и осъзнаваше — и точно това бе удивително — че идеята за богатство нито я ужасяваше, нито я обсебваше. „Най-големият подарък, който родителят може да направи на детето си, е независимостта на родителя“. Така беше казала на Ноел и Нанси и знаеше, че е истина и че свободата и сигурността са безценни. И също така вече съществуваше възможността да се поглези и да си достави удоволствия.

Но какви удоволствия? Нямаше опит в екстравагантността. През целия си брачен живот беше спестявала и едва бе смогвала да върже двата края. Не се беше гневила, нито завиждала на чуждото богатство, просто беше благодарна, че е отгледала и образовала децата си и пак е успяла да задържи главата си над водата. Едва когато продаде къщата на „Оукли стрийт“, бе видяла пари в брой и веднага благоразумно ги беше инвестирала, за да разполага със скромен доход и да го харчи за това, което най-много обичаше. Храна, вино, забавления за приятелите й. Раздаваше също подаръци — и беше особено щедра — и, разбира се, градината.

Сега, ако пожелаеше, можеше да ремонтира къщата от пода до тавана. Всичките й вещи бяха оръфани и износени донемайкъде, но тя ги обичаше и така. Очуканото волво беше осемгодишно, а и го беше купила втора употреба. Сега можеше да си позволи ролс-ройс, но на волвото му нямаше нищо — все още — а и щеше да бъде нещо като светотатство да пълни багажника на ролс-ройса с торби торф и глинени саксии с растения за градината.

Дрехи тогава. Но през целия си живот не се беше интересувала особено от дрехите — отношение, което беше завинаги повлияно от войната и последвалите я години на лишения. Много от любимите й дрехи бяха купени на разпродажбите в църквата на Темпъл Падли, а носеше тъмносиньото палто на офицер от флота вече четирийсет години. Сега можеше да си купи палто от норки, но никога не беше копняла да носи палто от кожата на разни малки мили създания. Освен това щеше да изглежда като глупачка с него по улиците на селото в неделя сутрин, когато ходеше за вестниците. Хората щяха да решат, че е полудяла.

Можеше да пътува. Но беше на шейсет и четири и, трябваше да признае, в немного добро здраве. Знаеше, че е прекалено стара, за да се впусне по света сама. Времето за бавни разходки с автомобил, влак или яхта бяха отминали. А мисълта за чужди летища и летене в скоростни реактивни самолети никога не й се беше виждала привлекателна.

Не. Нищо от това. За момента нямаше да предприеме нищо, нямаше да каже на никого. Господин Брукнър бе дошъл и си бе отишъл и никой не знаеше за посещението му. Докато той не се свържеше с нея, беше по-добре да се държи така, сякаш нищо не се беше случило. Каза си, че го е изхвърлила от ума си, но откри, че е невъзможно. Всеки ден очакваше той да се обади. Всеки път, когато телефонът звъннеше, тя се втурваше като младо нетърпеливо момиче, което очаква да се обади любимият му. Но за разлика от младото нетърпеливо момиче тя оставаше спокойна, когато дните минаваха и нищо не се случваше. Винаги имаше и утре. Тя не бързаше. Рано или късно, той щеше да се обади.

Междувременно животът продължаваше и пролетта се усещаше във въздуха. В овощната градина растяха ярки жълти минзухари и главичките им танцуваха на вятъра. Дърветата бяха обвити в нежнозелените нови листа, а в заслонените лехи близо до къщата шибоят и игликата разтваряха кадифените си личица и изпълваха въздуха с носталгия. Дейнъс Мърфийлд, след като засади зеленчуците и подряза моравата за първи път този сезон, сега бе зает с прекопаване, с прибиране на боклуците с гребло и с торене. Госпожа Плъкет дойде и започна пролетното почистване, като изпра завесите на спалнята. Антония ги наглеждаше. Енергията й бе огромна и с радост се заемаше с всяка задача, която Пенелопе й възложеше, като например да я закара до Падли за голямото седмично пазаруване, да извади всичко от кухненския шкаф и да излъска рафтовете. Когато нямаше работа в къщата, обикновено беше в градината, където издигаше дървена решетка за младия грах, почистваше саксиите на терасата от ранните нарциси и ги пълнеше със здравец, обички и латинки. Ако Дейнъс беше там, тя не се отделяше от него и гласовете им се носеха над градината, докато работеха заедно. Като ги зърнеше, Пенелопе спираше, изпълнена със задоволство, за да ги погледа от някой прозорец на горния етаж. Антония вече не бе онова напрегнато и изтощено момиче, което Ноел беше докарал от Лондон. Вече не беше бледа и тъжна и нямаше тъмни кръгове под очите. Косата й блестеше, кожата й цъфтеше и около нея имаше аура, която Пенелопе не можеше да определи, но долавяше с опитното си око.

Подозираше, че Антония се е влюбила.

— Мисля, че най-хубавото нещо на света е да правиш нещо градивно и творческо в градината в прекрасна утрин. Това е комбинация от всичко най-хубаво на света. В Ибиса винаги беше толкова горещо и винаги се потяхме и после лепнехме от пот. Човек не можеше да прави нищо друго, освен да скача в прохладния басейн.

— Тук нямаме басейн — отбеляза Дейнъс. — Но предполагам, че винаги може да скочим в Уиндраш.

— Водата сигурно е леденостудена. Потопих краката си в нея онзиден и беше ужасно. Дейнъс, завинаги ли ще останеш градинар?

— Защо ми задаваш този въпрос така изведнъж?

— Не знам. Просто си мислех. Имаш толкова много зад гърба си. Училище, пътуване до Америка и степента ти по градинарство. Струва ми се истинско разхищение да не правиш нищо друго, освен да садиш зелето и да плевиш градините на хората.

— Но аз няма да правя това вечно, нали?

— Нали? Какво ще правиш тогава?

— Ще спестявам, докато не събера достатъчно пари, за да си купя парче земя, където да отглеждам зеленчуци, да садя растения, луковици, рози и всичко, което някой пожелае да купи.

— Градински център?

— Ще се специализирам в нещо… рози или обички само за да бъда по-различен от останалите.

— Но няма ли да струва ужасно много? За да започнеш, имам предвид.

— Да. Цената на земята е висока, а мястото трябва да е достатъчно голямо, за да бъде планът ми приложим.

— Баща ти не може ли да ти помогне? За да започнеш.

— Да, може, ако го помоля. Но предпочитам да се справя сам. Вече съм на двайсет и четири. Може би, когато стана на трийсет, вече ще съм успял.

— Шест години чакане изглеждат цяла вечност. Аз бих искала да започна веднага.

— Научил съм се да бъда търпелив.

— И къде ще бъде този градински център?

— Още не съм мислил. Където има нужда от него. Но предпочитам да остана в този край на страната. Глостършър, Съмърсет.

— Мисля, че в Глостършър ще е най-добре. Толкова е красиво тук. А и помисли за пазара. Всичките тези богаташи, които пътуват до Лондон и обратно, купуват разкошни къщи от жълт камък и искат градините им да са пълни с хубави неща. Ще направиш състояние. Бих останала тук, ако бях на твое място. Да си намеря малка къща с два акра земя. Така бих направила аз.

— Но ти няма да отвориш градински център. Ти ще бъдеш модел.

— Само ако не успея да измисля с какво друго да се захвана.

— Странно същество си. Повечето момичета биха се разделили с очите си за подобен шанс.

— Но нали това ще попречи на плановете им?

— Освен това едва ли би искала да прекараш живота си в прекопаване на ряпа.

— Аз няма да отглеждам ряпа. А сладки култури, като царевица, аспержи и грах. Не ме гледай така скептично. Имам опит. В Ибиса изобщо не си купувахме зеленчуци. Отглеждахме всичко, включително плодове. Имахме също портокалови и лимонови дръвчета. Татко казваше, че няма нищо по-хубаво от джин с тоник с парченце току-що набран лимон. Имат съвсем различен вкус от ужасните лимони, които се продават на пазара.

— Предполагам, че и тук могат да се отглеждат лимони в оранжерия.

— Хубавото на лимоните е, че цъфтят и дават плод едновременно. Така винаги изглеждат красиви. Дейнъс, никога ли не си искал да бъдеш адвокат като баща си?

— По едно време исках. Мислех да тръгна по стъпките на стареца. Но после отидох в Америка, а после нещата се промениха за мен. И реших да прекарам живота си, като използвам ръцете си, а не главата си.

— Но ти пак използваш главата си. Градинарството изисква мисъл, големи познания и планиране. А ако откриеш градински център, ще трябва да водиш и счетоводство, опис и да пресмяташ данъците… Не наричам това да не използваш главата си. Баща ти не беше ли разочарован, когато разбра, че няма да станеш адвокат?

— Да. Това беше дори най-малкото. Но разговаряхме и той започна да разбира моята гледна точка.

— Няма ли да е ужасно да имаш баща, с когото не можеш да разговаряш? Моят беше прекрасен. Човек можеше да му каже всичко. Иска ми се двамата да бяхте се запознали. А сега не мога да ти покажа любимата си къща „Кен Делт“, защото там вече живее друго семейство. Дейнъс, има ли нещо специално, поради което си променил плановете си за кариера? Свързано ли е с нещо, което се е случило в Америка?

— Може би.

— А случилото се има ли нещо общо с това, че не шофираш и не пиеш?

— Защо задаваш този въпрос?

— Просто мисля понякога за това. Питам се.

— Това безпокои ли те? Искаш ли да бъда като Ноел Кийлинг, да препускам по магистралата с автомобила си и да посягам към чашката всеки път, когато нещо се обърка?

— Не, не искам да бъдеш като Ноел. Ако беше като него, нямаше да съм тук да ти помагам. Щях да лежа в шезлонга и да прелиствам списание.

— В такъв случай защо не ме оставиш сам? Виж, ти засаждаш разсад, не забиваш гвоздей. Направи го нежно, сякаш слагаш бебе да си легне. Завий го внимателно. На него му трябва пространство, за да расте. И за да диша.

Тя караше велосипед. Спускаше се надолу по хълма между обичките, обсипани с розови и пурпурни цветчета. Пътят пред нея се виеше бял и прашен, а в далечината се виждаше морето — синьо като сапфир. Въздухът беше изпълнен с настроението на съботната утрин. Беше обула гуменки. Стигна до „Карн Котидж“, само че това не беше „Карн Котидж“, защото имаше равен покрив. Татко беше там, на главата му имаше широкопола шапка; седеше на ниско столче, а пред него бе триножникът. Нямаше артрит и с широки движения на четката нанасяше боите върху платното. Тя застана до него и започна да го гледа как работи, а той каза, без да вдига поглед:

— Един ден ще дойдат, за да нарисуват топлината на слънцето и цвета на вятъра.

Тя надникна през ръба на покрива и видя градина като градината в Ибиса, с басейн. В басейна напред-назад плуваше Софи. Беше гола, косата й беше мокра и гладка като кожата на тюлен. От покрива се разкриваше гледка, но не към залива, а към северния плаж. Отливът беше настъпил и видя себе си с червена кофа в ръка, пълна с огромни миди, да търси нещо. Търсеше не миди, а нещо друго. Или някого другиго. Той беше наоколо. Небето потъмня. Тя тръгна през дълбокия пясък срещу вятъра, борейки се с него. Кофата стана невъзможно тежка, затова я остави и я заряза. Вятърът носеше със себе си морска влага и се виеше над плажа като дим. И тя го видя да се появява от дима и да се приближава към нея. Беше в униформа, но не носеше шапка. Каза:

— Търсех те.

Хвана я за ръката и заедно стигнаха до една къща. Влязоха през вратата, но това не беше къща, а художествената галерия на Порткерис. И татко отново беше там, седнал на оръфан диван, който бе единствената мебел в стаята. Обърна глава.

— Иска ми се отново да бъда млад — каза им. — За да мога да видя как ще се случи всичко.

Тя беше изпълнена с щастие. Отвори очи и чувството за щастие остана — сънят бе по-реален от реалността. Усещаше усмивката на устните си — сякаш някой я бе залепил на лицето й. Сънят избледня, но чувството за спокойствие остана. Погледът й със задоволство обходи подробностите на потъналата в сенки спалня — проблясването на медната табла на леглото, огромната и тъмна форма на гардероба, отворения прозорец и завесите, които се поклащаха леко на нежния нощен въздух.

„Иска ми се отново да бъда млад. За да мога да видя как ще се случи всичко.“

Ето че изведнъж се разсъни съвсем. Знаеше, че няма да може да заспи отново. Отметна одеялата и стана, напъха краката си в чехлите и протегна ръка към халата си. В мрака отвори вратата и слезе в кухнята. Запали осветлението. Тук беше топло и всичко беше в ред. Напълни тенджерата с мляко и я сложи на котлона. След това извади чаша от шкафа, сложи в нея пълна лъжица мед, напълни я догоре с топло мляко и го разбърка. С чашата в ръка прекоси трапезарията и отиде в дневната. Включи лампата, която осветяваше „Търсачите на миди“ и на меката й светлина запали огъня в камината. След това, пак с чашата в ръка, се сви в ъгъла на дивана, подвила крака. На приглушената светлина картината блестеше, ярка като прозорец с цветно стъкло, огряван отзад от слънцето. Картината бе нейната лична мантра, проникваща дълбоко в подсъзнанието като хипноза. Гледаше я — напълно концентрирана и без да премигва — и чакаше магията да се случи. Очите й се изпълваха със синьото на морето и небето, а после почувстваха и соления вятър. Тя долови мириса на водораслите и на влажния пясък, чу крясъците на чайките и шума на вятъра.

Чувстваше се сигурна и си позволи да си спомни многото и различни случаи в живота си, когато се затваряше в себе си, сама с „Търсачите на миди“. Така седеше понякога и през онези мрачни години в Лондон непосредствено след войната, объркана, понякога дори победена от липсата на храна, пари и привързаност, от безнадеждната и ужасяваща празнота, която бе оставил Амброуз и която децата й по някаква причина не можеха да запълнят. Така седеше и в нощта, в която Амброуз опакова багажа си и напусна семейството си, за да поеме към Йоркшир, богатството и топлото младо тяло на Делфин Хардакър, а така също и когато Оливия — най-обичаното й дете, напусна къщата на „Оукли стрийт“ завинаги, за да положи началото на бляскавата си кариера.

„Не трябва да се връщаш там, казваха й всички. Нищо няма да е такова, каквото го помниш. Всичко ще е променено.“ Но тя знаеше, че грешат. Защото нещата, за които копнееше, бяха прости и естествени и никога не се променяха.

„Търсачите на миди“. Като стар и доверен приятел картината винаги я изпълваше с благодарност. И така, както човек се привързал собственически към приятелите си, тя се беше привързала към нея, живееше с нея, отказваше дори да се спомене за раздяла. Но сега изведнъж нещата се бяха променили. Имаше не само минало, но и бъдеще. Планове, които трябваше да направи; радости, които я очакваха; цял един нов живот. Освен това беше на шейсет и четири. Не разполагаше с много време, което да пропилее в носталгични погледи към миналото. Каза на глас:

— Може би вече нямам нужда от теб — картината не отговори. — Може би е време да те оставя да си отидеш.

Изпи млякото си. Остави празната чаша, протегна ръка към одеялото, което висеше на облегалката на дивана, изпъна се по цялата му дължина и се зави. „Търсачите на миди“ щеше да й прави компания, да я пази и да й се усмихва, докато тя спи. Замисли се за съня си и за думите на баща си: „Един ден ще дойдат, за да нарисуват топлината на слънцето и цвета на вятъра“. Затвори очи. „Бих искала отново да съм млада.“

Бележки

[1] Планинска верига в Северна Италия, част от Алпите. — Б.пр. ↑

[2] Елизабет Джейн Хауърд (р. 1923) — английска романистка. — Б.пр. ↑

[3] Дворец в Шотландия, шотландската резиденция на кралицата. — Б.пр. ↑

[4] Сър Едуин Хенри Ландсир (1802–1873) — английски художник и скулптор, известен предимно с картините си с животни, предимно коне, кучета и елени. Лъвовете на площад „Трафалгар“ в Лондон също са негово дело. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Розамунде Пилхер Търсачите на миди (11)

Метаданни

Данни

Търсачите на миди

Информация

История

Сваляне / Връзки

Рой Брукнър

Розамунде Пилхер
Търсачите на миди (11)