Жозе Родригеш душ Сантуш
Ръката на Сатаната (9)

VII

Първото нещо, което Томаш направи, когато се прибра в дома си в Лисабон, бе да хвърли куфара върху леглото, да се съблече и да се пъхне под душа. Последните дни бяха доста изтощителни, най-вече заради сблъсъците по улиците на Атина, задържането му за 72 часа и страданията, които изтърпя в ръцете на анархистите в затвора.

Всичко това му дойде в повече. Затова, когато гръцкият съдия най-сетне го освободи, той реши веднага да се завърне в Португалия. От Археологическия музей в Атина го бяха наели за експертно мнение относно ръкопис на авестийски език, открит при разкопките до Библиотеката на Пантен, но предвид обстоятелствата никой не го задържа, когато поиска да си тръгне. Разбраха се да се върне следващия месец, за да довърши работата си и да проучи възможността за наличието на други древни зороастрийски ръкописи, открити при разкопките. Въпроси, които при така създалата се ситуация търпяха отлагане.

След като излезе от банята, включи малкия телевизор в спалнята, избирайки канал с новини.

— … Индексът Дау Джоунс претърпя нов спад, предизвикан от опасения относно „токсичните“ банкови активи^[1] и нестабилността в еврозоната — каза водещата на икономическото предаване, елегантна девойка, която предаваше новините с усмивка на човек, който казва информацията за времето, и говореше за „токсичните“ активи като за антициклон на Азорите. — Лихвите на държавния дълг отново скочиха и инвеститорите се съмняват дали някои европейски страни ще успеят да изпълнят ангажиментите си.

Историкът слушаше такива новини от няколко месеца и не им обърна внимание. Наистина, посещението му в Атина му даде възможност да почерпи информация от първа ръка за мащабите на кризата в Гърция, но му се струваше, че всичко това се случва в друг свят, в друга Европа, от другата страна на телевизионния екран.

— Процентът на безработицата се повиши в Гърция, Португалия, Ирландия и Испания, като и в четирите страни достигна нови максимални стойности за последните 30 години — продължи водещата с изкуствената усмивка. Образът на екрана показа разярена тълпа. — Нова национална стачка в Гърция, придружена от протести, прерасна в размирици на площад „Синтагма“, пред парламента в Атина. Сблъсъците между протестиращи и полиция завършиха с двама загинали, тридесет ранени и двеста задържани.

Репортажът привлече вниманието на Томаш, картината му бе позната и споменът бе прекален жив, за да го игнорира. Видя сблъсъците на улицата, запалени немски знамена, полицаи, които усмиряваха хората с електрошокови оръжия, и в този момент извърна глава. Всичко това го потискаше. Облече се бързо и излезе, без да поглежда към екрана.

 

 

Дебелият мустакат мъж седеше на масата по риза, космите на гърдите му се подаваха през разгърдената яка и вадички пот се стичаха по закръгленото му лице. Като видя, че в кръчмата влиза клиент, мъжът дръпна стола и му направи знак да седне.

— Привет, гусин професор! — поздрави домакинът с небрежна фамилиарност. — Радвам се да ви видя!

Томаш се усмихна и се настани на отреденото му място.

— Здравей, Орасио!

— К’во ви се е случило на лицето, гусин професор? Врете се между шамарите, а?

— Ами… паднах — отговори клиентът. Не му се обясняваше защо е с подуто око и лепенки по лицето. — Как са нещата?

Мъжът изкриви тънките си устни в гримаса.

— Ами, наред, гусин професор. Не вър’и на добре.

— Не върви ли? — учуди се Томаш. — Какво е станало? Не ми казвайте, че сте болен…

— А, не, слава богу! Здрав съм кат’ бик.

— Това е добре.

Орасио описа дъга във въздуха с ръка и придоби унило изражение.

— Бизнесът е проблемът, да му се не види. — Той посочи трите празни маси до прозореца. — Гле’йте к’во става, гусин професор. А? Миналата година да съм имал празна маса по това време? А сега… гле’йте, само гле’йте!

Историкът спря поглед на празните маси; наистина бе абсурдно да види ресторанта така миналата година.

— Какво се случи?

— Орязаха заплатите, гусин професор. Това и вдигането на ДДС-то. Правителството ни притиска, притиска, притиска… Крадци! Кога ще свърши това, за бога? Трагедия, казвам ви!

— Така е, Орасио. Намалиха и моята заплата.

Домакинът се наведе към Томаш и той усети острата миризма на пот и топлия дъх на червено вино.

— На север нещата са още по-зле, гусин професор. Аз съм от Санто Тирсо, както знаете. Там всички фабрики затварят, ужасно е. Хората тук, в Лисабон, дори си нямат идея. Братовчедката Ермелинда, Зе да Пипа, Шико Лангриняш… всички са на трудовата борса, търсят бачкане. И няма нищо, какво ще кажете? Тук, в Лисабон, е държавната администрация и целият бизнес, свързан с нея, както и ресторанти, пазари — всичко се храни от държавните служители. Но там нагоре няма нищо, гусин професор, хората сами се оправят. Ермелинда, милата, вече говори, че ще заминава в Швейцария или в Канада, както преди години направи баща й — чичо Нандо. И другите разправят същото.

Картината не беше никак розова и Томаш не знаеше какво да каже.

— Да, Орасио. Изглежда, наистина е трудно.

Мъжът от ресторанта въздъхна дълбоко, сякаш самият той се стягаше да заминава за чужбина.

— Нали, гусин професор? Тия политици говорят, говорят, а нищо не правят! Само знаят да ни тъпчат и грабят, а после народът е прецакан, не съм ли прав?

— Така е, така е.

Орасио извади бележник от джоба си и се приготви да записва.

— Кажете, гусин професор — каза той внезапно с професионален тон. — Какво да бъде днес? Имаме треска на Зе ду Пипо като предястие и ципурка… ууу, толкова прясна, че сякаш още си плува в морето, глупачката.

— Наистина ли е прясна, или само така си говориш?

Мъжът се обиди.

— К’во е това, гусин професор?! Току-що пристига от рибния пазар, лично аз я донесох. Великолепна е, да знаете.

— Тогава ми дайте от нея.

— Ципурка на скара с ориз и домати и чаша бяло вино, нали, гусин професор?

— Точно. — Вдигна пръст, за да допълни. — Бяло „Доуро“, ако обичате. Добре изстудено.

Орасио записа поръчката в бележника и се отдалечи с бърза крачка. Томаш се облегна на стола и се отпусна; беше гладен и печената риба идваше тъкмо навреме след принудителната диета с мусака и калмари в атинския полицейски участък.

Тъй като нямаше какво да прави, докато чака ястието, португалският историк насочи вниманието си към телевизора на стената. Даваха новинарска емисия и някакъв водещ с мрачно изражение съобщаваше последните новини около кризата. До него се виждаше снимка на председателя на Европейската комисия, съдия по професия, който бе прегърнал политиката. Отдолу имаше надпис „разследване“.

— За съдия по делото за причините за икономическата и финансова криза бе назначен Аксел Сит — съобщи водещият. — Процесът се води от прокурорите Агнес Шално и Карло дел Понте, от които председателят на Европейската комисия изисква бързи резултати. Съдия Сит обяви за отговорни за краха на световната икономика финансовите пазари и користолюбивите банкери и ги обвини в изготвяне на таен план за разрушаване на социалната държава.

Екранът се изпълни с образа на съдията от Брюксел, висок и слаб французин, който говореше с тържествен тон пред съсредоточена публика от мъже с вратовръзки.

— Спекулантите, тези хора без лица, които действат задкулисно и търсят лесна печалба за сметка на работата и нещастието на обикновения гражданин, трябва да понесат отговорност за престъпните си действия, защото вината, скъпи приятели, вината не може да остане ненаказана! — заяви убедително съдия Сит, като говореше високо и жестикулираше. — Днес ви обещавам, че справедливостта ще възтържествува бързо и безкомпромисно, за да възстанови реда и да накаже виновните за драматичната ситуация, в която се намира целият свят!

Вълна от ентусиазирани аплодисменти приветства думите му. Водещият премина към следващата новина, а Орасио се върна на масата с прибори, панерче хляб и нарязано сирене от Азейтао.

— Велик човек! — възкликна собственикът на ресторанта с одобрителна въздишка. — Той ще вкара мошениците в правия път!

— Струва ми се малко странно да назначат за съдия председателя на Европейската комисия.

— Това му е професията на човека, гусин професор. По този начин хората в Брюксел показват, че вземат нещата насериозно. Някакъв човек каза по телевизията, че нестандартна ситуация като тази изисква нестандартен съдия.

— Виждам, че следиш новините, Орасио.

— Ами да, трябва да ги следя! Трябва да знам дали ще се наложи да затворя кръчмата, нали? Новините ми помагат да схвана какво се случва в този полудял свят. — Той посочи към телевизора. — В този съдия е нашата надежда! Почтен и религиозен човек, няма много като него.

— Религиозен? Откъде знаете?

— Как така откъде, гусин професор? Онзи ден имаше репортаж за живота му по телевизията. Казвал се Багус или нещо подобно и на двадесет и няколко си сменил фамилията с библейско име.

— Сит?

— Сит. Третият син на Адам и Ева, брат на Каин и Авел — обясни Орасио. — Прочетете Библията, гусин професор. Прочетете стих 4:25 от Битие.

— Да, прав сте. Сит бил заченат, за да замени Авел, когото Каин убил. Ако добре си спомням, юдейската традиция смята Сит за предшественик на Ной, който го прави прародител на всички нас, не мислите ли?

— Казват, че е име на растение.

— Име на растение? — учуди се Томаш. Придоби замислено изражение. — Искате да кажете, че етимологичният произход на името Сит се крие в юдейска дума, означаваща семена на растение?

Мъжът отново махна с ръка към телевизора.

— Семе на правосъдието — обяви той. — Свещено име за свят човек!

 

 

Томаш нямаше лекции този семестър и поради тази причина бе приел работата, предложена му от Археологическия музей в Атина, но това не означаваше, че няма с какво да се занимава. Наскоро в Израел бяха направени нови открития, свързани с ръкописите от Мъртво море, и историкът искаше да включи тази информация в материала за следващия семестър.

Затова след обяда Томаш се върна в апартамента си. Направи си кафе и се настани в кабинета с тетрадката със записки за лекциите, лупа и копия на ръкописите от Кумран, които му бяха изпратили от Йерусалим. Започна да чете и да си записва превода в тетрадката, но скоро се почувства самотен и включи радиото за компания.

Звуците на песента на U2 Sometimes You Can’t Make It On Your Own^[2] изпълниха стаята и той се захвана за работа. Идеите на есеите бяха наистина впечатляващи, особено възгледите им за величавата битка между синовете на светлината и воините на мрака, иначе казано — между доброто и злото, между Господ и Дявола. Струваше му се очевидно, че есеите осъществяват връзката между зороастрийската философия, предричаща падението на Ариман в края на дните, и християнската есхатология, която предсказва настъпването на Царството Божие и покоряването на неверниците, свързани със злото.

Точно в три следобед, както се случваше на всеки кръгъл час, радиостанцията, която Томаш бе избрал, прекъсна музикалната си програма за кратки новини. Прозвуча музикален сигнал, известяващ бюлетина, и веднага след това се разнесе плътен мъжки глас.

— Добър ден. Международният наказателен съд обяви, че скоро ще насрочи предварително заседание по делото за разследване на причините за кризата и официално ще повдигне обвинения за престъпления срещу човечеството — каза водещият. — Съобщението бе последвано от назначението на председателя на Европейската комисия Аксел Сит за съдия по делото. Сит поиска бърз и обективен процес, за да може спекулантите, обвинени от него в причиняване на хаос в световната икономика, да бъдат наказани възможно най-скоро.

Информационният блок продължи с новини за подготовката на среща на върха на ЕС в Рим след няколко дни, където кризата с държавните дългове щеше отново да бъде обсъдена, но вниманието на Томаш се върна към ръкописите от Мъртво море и теологията на есеите — теми, които му се струваха далеч по-интересни.

В този момент мобилният му телефон иззвъня.

— Добър ден — поздрави мелодичен женски глас от другата страна на линията. — Мога ли да говоря с професор Томаш Нороня?

— Аз съм.

— Здравейте, професоре. Казвам се Грасиете Баталя и се обаждам от кабинета на декана на Факултета по социални и хуманитарни науки. Деканът ви кани на събрание утре сутринта в девет. Професор Агуа може ли да разчита на вас?

— Разбира се — каза Томаш и се поколеба, преди да попита: — По какъв въпрос?

Беше ред на събеседницата му да се смути.

— Ами… страхувам се, че не мога да ви кажа — каза секретарката. — Това е… конфиденциална информация.

— Хм, разбирам. Девет сутринта, нали?

— Точно в девет, ако обичате. До утре.

Томаш затвори и цяла минута премисля разговора. Бе казала „конфиденциална информация“. Смущението й при въпроса за дневния ред на събранието също не му се струваше нормално. Какъв беше този деликатен проблем, който не можеше да се коментира по телефона?

Нямаше смисъл да гадае. Той поклати глава и изхвърли въпроса от мислите си; всичко с времето си. Щеше да разбере на следващия ден.