Жозе Родригеш душ Сантуш
Ръката на Сатаната (78)

Епилог

Небето над боровете вече притъмняваше и гаснещите лъчи на слънцето се превръщаха в пурпурни отблясъци на хоризонта, когато в тишината на площадчето се вряза звукът от автомобилни спирачки. Синият фолксваген паркира с трясък пред сградата в боровата горичка с мотор, изтощен от бясното препускане от Лисабон до Коимбра. Тишината се завърна едва когато двигателят изгасна. Чу се отваряне на врата, шофьорът скочи на тротоара, забързано изтича до вратата и натисна звънеца.

Отвътре се чуха стъпки и една жена с бяла престилка отвори вратата на дома и надникна навън.

— Къде е майка ми?

Разтревожен и нетърпелив, Томаш изрече този въпрос спонтанно, без дори да поздрави.

— Добър ден, професор Нороня — отвърна тя с професионална усмивка. — Идвате да видите дона Граса?

— Къде я откараха?

Сестрата отстъпи крачка назад, приканвайки го да влезе.

— Заповядайте — каза тя. — Тя е горе в стаята си. Моля, качете се.

Без да се церемони, Томаш прекрачи прага, изкачи бързо стъпалата, вземайки по три наведнъж, и спря пред стаята на майка си.

Почука тихо, сякаш се страхуваше, че никой няма да отговори, и когато отвътре се чу познат глас, почувства огромно облекчение.

— Кой е?

— Аз съм, майко. Може ли да вляза?

— Томаш? Влизай, сине, влизай.

Отвори вратата и завари майки си седнала на дивана да разлиства някакво светско списание със снимки на хора, които позираха с изкуствени усмивки.

— Наред ли е всичко, майко?

— Разбира се, Томаш — отвърна тя, учудена от тревогата, изписана по лицето му. — Защо да не е наред?

Синът съвсем се обърка.

— Те не… тоест не те ли накараха да си тръгнеш?

— Да си тръгна? И къде да отида?

Добър въпрос. Томаш влезе, затвори вратата, отиде до нея и я целуна. Седна на леглото до дивана, където седеше тя, и хвана ръката й.

— Не ми обръщай внимание — каза накрая той. — Всичко е наред, нали?

Дона Граса безгрижно сви рамене.

— Разбира се. — Тя посочи една снимка в списанието. — Виждал ли си тази интригантка от телевизията? Сега твърди, че срещнала любовта на живота си и правили… е, разни неща на плажа. Пресвета майко, хората вече нямат капчица свян! Ходи по списанията да разказва за любовния си живот! Боже, в какъв свят живеем! Чу ли за това?

След като се сбогува с майка си, португалецът слезе по стълбите и почука на кабинета на директорката. Отвътре се чу глас, който го приканваше да влезе, той бутна вратата и надникна.

— Здравейте — поздрави Томаш с усмивка, — имате ли минута?

Мария Флор скочи от стола си и очите с цвят на шоколад се разшириха от изненада.

— Професор Нороня! — възкликна тя. — Какво правите тук?

Томаш влезе и леко я целуна по бузите. Кожата й бе топла и мека. След това се настани на стола пред бюрото на директорката на дома и извади един чек от джоба си.

— За щастие успях да разреша онова недоразумение и полицията вече призна, че е сгрешила — каза той. — Дойдох да уредя престоя на майка ми.

Като видя чека в ръката му, директорката се изчерви.

— О, не беше нужно да идвате толкова скоро!

— Така ли? — учуди се той. — Срокът за плащане на месечната такса изтече вчера, нали? Вие ми казахте, че ако не платя навреме, собствениците на дома ще изхвърлят майка ми на улицата. Както сигурно предполагате, първото нещо, което направих, след като се измъкнах от кашата, в която неволно се бях забъркал, бе да дойда тук и да платя дължимото.

— Да, но това беше вчера. Сега всичко е наред.

— Наистина ли? Собствениците са ми отпуснали повече време, за да покрия разликата?

Мария Флор се поколеба, без да знае какво да каже.

— Не точно — призна накрая тя. — Но ситуацията с майка ви беше уредена и само това има значение.

Томаш я погледна неразбиращо.

— Уредена? Но как?

Директорката махна неопределено с ръка.

— Няма значение — отвърна тя. Очевидно не й се говореше за това и смени темата. — Бяхте ли при майка си? Как ви се стори?

Очите на госта заблестяха.

— О, много по-добре! Като за начало ме разпозна. Дори само това си струва да се отбележи, нали? Освен това разговаряхме нормално. Сякаш е нов човек!

— Да, напоследък следя лекарствата й — усмихна се Мария Флор. — От друга страна, тя наистина има добри и лоши дни, а днешният, изглежда, е от добрите. Сутринта прави упражнения и всичко! Прекара следобеда в четене.

— Да, майка ми си пада по клюките и вие сте й намерили интересни женски списания, а?

Двамата се разсмяха като стари приятели.

— Тя наистина обича тези неща.

Томаш се наслаждаваше на доброто настроение, но имаше още нещо, което трябваше да си изясни.

— Госпожо директор, преди малко казахте, че…

— Не ме наричайте госпожо — прекъсна го тя с престорена важност. — Сякаш съм някоя старица. Нека е Мария Флор, ако нямате нищо против.

— Мария Флор? — повтори той, вслушвайки се в звученето на името й. — Добре, но само ако вие ме наричате Томаш. Нали така се разбрахме?

— Прав сте, профе… Томаш. Ще свикнем.

Гостът прочисти гърлото си, приготвяйки се да пристъпи към въпроса, който го мъчеше.

— Исках да кажа, че вие, госпо… Мария Флор, преди малко споменахте, че ситуацията с майка ми е уредена. Какво означава това?

Директорката отново махна с ръка, опитвайки се да смени темата.

— О, не се тревожете, това е минало! — отвърна тя. — Забелязали ли сте, че майка ви е малко суетна? Онзи ден се разходихме в центъра и видях, че се загледа в една рокля на витрината.

Томаш настойчиво се взря в нея и скръсти ръце като сърдито дете.

— Вече ми е ясно, че се опитвате да смените темата — отбеляза той. — Но аз няма да мръдна оттук, докато не ми обясните по какъв начин е била уредена ситуацията с майка ми. Подозирам, че тук има някаква мистерия, и бих искал да си я изясня.

— Я, колко сте упорит! — възрази тя, повдигайки вежди. — Винаги ли сте такъв?

— Винаги — отвърна той. — Е, кажете ми, как се реши проблемът?

— Няма значение, Томаш. — Тя се настани удобно на стола си. — Слушайте, на ваше място бих я завела до центъра. Дона Граса е хвърлила око на една рокля, която…

— Престанете да сменяте темата, защото няма да мръдна от тук — предупреди я той. — Аз съм неин син и съм отговорен за пациент на дома, така че имам право да знам какво е положението с таксите. — Той наклони глава настрани. — Или нямам?

Директорката преглътна.

— Имате.

Гостът продължаваше да стои непреклонно, със скръстени ръце и вдигнати вежди.

— Е? — настоя той. — Изплюйте камъчето.

— Проблемът с майка ви е решен — заяви тя плахо. — Не е нужно да се притеснявате повече за този месец.

— Разбрах, че е уреден — отвърна той. — Но как се случи това?

Мария Флор преглътна отново.

— Липсващата сума е платена.

Изненадан, Томаш трепна.

— Платена ли? — учуди се той. — Кой плати?

Директорката на дома се сви на стола си и шоколадовите й очи се втренчиха в пода, неспособни да го погледнат.

— Аз.

В кабинета настъпи неловка тишина.

— Вие? — попита Томаш, когато си възвърна дар слово, все още слисан от онова, което току-що бе чул. — Платили сте липсващата сума за таксата на майка ми? От джоба си?

Мария Флор само кимна, все още със сведен поглед и свито гърло, неспособна да го изрече отново.

— Защо? — попита той изумен. — Защо го направихте?

Директорката най-сетне вдигна поглед и се взря в него.

— Не можех да позволя да я изхвърлят на улицата! — отвърна тя твърдо и с внезапно проблеснал плам в очите, който Томаш бе предусещал, но никога не бе виждал. — Защото съм тук, за да се грижа за хората, а не просто за да имам работа! Защото светът може да се е обърнал с главата надолу, но аз поне все още знам какво е важно за мен и какви са отговорностите ми! Защото в крайна сметка имам достойнство и знам, че животът е много повече от това да продаваш душата си за шепа жълти стотинки!

Говореше разпалено, с въодушевлението на човек, който знае кой е и накъде отива, и в този миг на Томаш му се прииска да я прегърне, да я целуне и да направи онова, което миналата нощ не бе успял с Ракел. Но се въздържа. До този момент отношенията му с Мария Флор бяха строго делови; тя бе директор на дома, а той — син на жена, която живееше там. Все пак бе очевидно, че бяха прекрачили някаква невидима граница и връщане назад нямаше.

Когато Мария Флор замълча, Томаш й благодари от свое име и от това на майка си за проявената съпричастност. Дори си помисли да й върне сумата, която тя бе извадила от джоба си, но му беше неудобно. Разбираше, че това би било оскърбление за великодушието й и чисто човешкия жест, и затова се въздържа. Той й благодари, докато не му останаха думи, и разбра, че я кара да се чувства неудобно, защото с постъпката си тя не търсеше признание, а просто бе сторила онова, което вътрешният подтик й диктуваше, и всъщност го бе направила за себе си.

Двамата замълчаха неловко, сякаш на мястото на онази граница, която бяха престъпили, бе израснала невидима, но странно осезаема преграда. Чувствайки, че няма какво повече да каже, смутен от напрегнатата тишина, гостът се надигна от мястото си и промърмори, че вече е късно и е време да си върви.

Директорката му отвърна с някакви любезности, които той дори не разбра — толкова объркан се чувстваше. Когато стигнаха до изхода на дома обаче, Томаш спря и се взря в ясните и топли кафяви очи. Опита се да каже нещо, с което да опише урагана от вълнение, който бушуваше в душата му, но от устните му не излезе нито звук и съкрушен, се отказа. Вдигна ръка за довиждане и се отправи към колата си. Неговата свенливост бе победила куража му, някаква нерешителност заглушаваше дързостта му, разумът владееше емоциите. Помисли си, че трябва да бъде разумен, да прояви уважение към тази жена и нейния жест и да не върши глупости.

Спря насред пътя, копнеейки да не се подчини на разума, сърцето му се бунтуваше срещу общоприетите норми, цялото му тяло въставаше. Защо да не послуша интуицията си? Защо да не се отдаде на сладкото изкушение на тази лудост? Защо да не послуша гласа, който му шепнеше, че трябва да се осмели? Той се обърна и я погледна отново, възвърнал самообладанието си. Дързостта му най-сетне бе победила. Мария Флор още беше до вратата на дома с блестящи очи и поруменяло лице. Косата й бе разрошена от хладния северен бриз, сякаш току-що настъпилата нощ копнееше да я прегърне, както и той самият.

— Какво ще кажете да вечеряме заедно?