Жозе Родригеш душ Сантуш
Ръката на Сатаната (76)

LXXIV

Първият, който реагира в зала „Ботичели“, бе Аксел Сит. След като изгледа цялото съдържание на диска и изслуша коментарите на Томаш, възползвайки се от шока на прокурорите и полицаите, председателят на Европейската комисия се опита да си проправи път през кордона карабинери около членовете на сатанисткия орден.

— Направете ми път! — нареди с твърд тон той, посочвайки вратата. — Allez^[1], отворете вратите! Zutalors!^[2] Имам си и друга работа!

Съвзел се от изненадата и колебаейки се как да постъпи, шефът на карабинерите хвърли въпросителен поглед към Марилу, която на свой ред се обърна към главния прокурор от Международния наказателен съд.

— Какво да правим? — попита агентката на Интерпол. — Да го задържим ли?

Агнес Шално се поколеба. В крайна сметка ставаше въпрос за председателя на Европейската комисия и съдия по делото, на което тя беше прокурор. Това бе трудно решение и Шално се нуждаеше от време, за да прецени ситуацията.

— Смятам, че ще е най-добре…

Неуверените й думи бяха прекъснати от смеха на Аксел Сит.

— Да ме арестувате? — попита той предизвикателно с ръце на кръста, обръщайки се към нея. — Наистина ли искате да ме задържите? Знаете ли кой съм аз и какви правомощия имам? Осъзнавате ли, че ако стъпите накриво, ще ви съсипя?

— Никой не е над закона! — възрази прокурор Шално, може би с не толкова убедителен тон, колкото й се искаше. — В крайна сметка вие… вие също носите отговорност за случилото се, нали? — Постепенно набираше смелост. — Това дело е свързано с престъпления срещу човечеството, извършени от политици, икономически и финансови ръководители в процеса, довел до кризата, и когато го започнахме, знаехме, че ще си имаме работа с големи риби. — Тя посочи събеседника си. — Този диск доказва, че вие също носите вина за кризата. Затова ще трябва да отговаряте пред съда. Щом нашият процес назовава имената на всички американски президенти от Роналд Рейгън насам, защо на председателя на Европейската комисия това да му бъде спестено?

Аксел Сит отново се разсмя.

— Каква наивност! — възкликна съдията, клатейки глава. — Наистина ли смятате, че американските президенти и всички други, които вашият колега Карло дел Понте днес посочи на предварителното изслушване, някога ще седнат на подсъдимата скамейка? Нима не знаете, че Съединените щати не признават правомощията на Международния наказателен съд? Значи, смятате, че американците някога ще позволят техен президент, действащ или бивш, да бъде съден тук? Сигурно се шегувате!

— Знам, че няма да го направят, естествено — засегна се главният прокурор. — Както казахте, те не признават този съд. За обвиняемите американци този процес е преди всичко символичен.

— Много добре казано — символичен! — отвърна председателят на Европейската комисия, като вдигна пръст, за да наблегне на този факт. — И ще продължи да бъде такъв, ma chère. Никой от действителните виновници не може да бъде съден в този съд. В този или в който и да било друг. Най-малко аз! Не знаете ли, че докато заемам тази длъжност, се ползвам с имунитет? Европейският парламент ще трябва да гласува снемането му.

— Точно това ще се опитаме да постигнем — отвърна Агнес Шално. — Моят екип веднага ще подготви молба, която ще постъпи в Страсбург още следващия понеделник, за да…

— Не говорете глупости, мадам — сряза я отново Аксел Сит. — Не виждате ли, че макар и в различна степен, всички европейски управляващи носят отговорност за кризата? Някои, защото са подвели страните от периферията да трупат дългове, други — защото са харчили повече, отколкото са можели да си позволят; всички — заради факта, че са се интересували само от това дали ще бъдат избрани. Истината е, че всички са в една лодка, ma chère. Всички. Ако свалят моя имунитет, европейските лидери ще трябва да се лишат от собствения си имунитет, защото аз знам много и никой няма да се измъкне безнаказано от тази история. — Той ентусиазирано поклати глава. — Не, мадам. Не казвам, че няма да избухне скандал и нечии глави няма да изхвърчат, но няма да се случи нищо кой знае какво, нито пък Европейският парламент ще снеме имунитета ми. Евродепутатите, разбира се, ще се оплакват, но ще получат заповеди от партийните си лидери и ще бъде изнамерена някаква техническа или юридическа причина, заради която да ме оправдаят. Знаете как е, законът е пълен с вратички. Никой няма да ме докосне. Най-лошото, което може да ми се случи, е да подам оставка като председател на Европейската комисия заради неподходящи изявления, произнесени на неформални срещи, нищо повече. Това обаче не ме притеснява, защото ние, политиците, се грижим за своите хора, както сигурно вече сте разбрали. Лесно ще ме назначат на някоя добре платена длъжност в частния сектор и ще се измъкна, както направиха всички бивши управляващи. Впрочем най-естественият развой е да се измисли някакъв законен претекст, който да попречи на разкриването на съдържанието на това злощастно дивиди. Дори мисля, че е възможно председателят на съда да потвърди, че дискът не съдържа нищо важно, и да нареди да го унищожат. Повярвайте ми, драга, има хиляди начини да се потули тази история.

Думите на съдията смутиха двамата прокурори.

— Но ако виновните за кризата няма да бъдат съдени, защо си даваме целия този труд? — възмутена, попита Агнес Шално. — За какво е този съдебен процес? Нима си мислите, че аз и моите колеги се стараем за нищо?

— Още ли не сте разбрали? — презрително попита Аксел Сит. Pauvre idiote! Делото бе образувано, за да осигурим зрелище на народа, да се създаде впечатление, че работим, като всъщност правим абсолютно нищо! Когато един политик иска да потули неудобен случай, какво прави той? Нарежда да се проведе разследване! — Съдията махна с ръка към Томаш и Ракел — Тези двама нахалници и нещастниците, на които им хрумна злополучната идея да запишат разговорите в сградата на Европейската комисия, както и онзи негодник Филипе Мадурейра, провалиха всичко! Ако не бяха тези няколко камъчета под колелата, планът щеше да мине като по вода. Щяхме да предявим няколко обвинения срещу отговорните за кризата от 2008-а американци, да изложим малко факти за дерегулираните финансови пазари, щеше да има размяна на остри реплики от двете страни на Атлантика и в края на краищата всичко щеше да остане постарому.

В залата настъпи неловка тишина; председателят на Европейската комисия изглеждаше сигурен в себе си, а полицаите и прокурорите бяха объркани и не знаеха как да постъпят.

— И нещата наистина ще останат така — заключи Томаш с примирена усмивка, продължавайки мисълта на съдията. — Постарому.

Аксел Сит се обърна към Томаш и му хвърли развеселен поглед.

— Бързо схващате, mon cher професор Нороня — отбеляза той с дяволита усмивка, която танцуваше по устните му. — Умник сте вие. — Той поклати глава. — Прав сте, знаете ли? Както казваме у нас, plus ça change, plus c’est la même chose^[3].

Президентът на Европейската комисия му обърна гръб и вдигна ръка, давайки знак на карабинерите да му направят път. Италианските полицаи погледнаха агентите от Интерпол и прокурорите от МНС, които не помръдваха, неспособни да реагират, след което се отместиха, един от тях отвори вратата и с лек поклон пусна председателя на Европейската комисия да мине. С походка, която излъчваше гордост, величие и решителност, и неотклонния поглед на човек, който знае, че е недосегаем, Аксел Сит се стопи в мекия здрач, обгръщащ внушителната сграда на Уфици; следваше го единствено ехото от стъпките му по мраморния под на тихите коридори.