Жозе Родригеш душ Сантуш
Ръката на Сатаната (74)

LXXII

В залата на Уфици цареше абсолютна тишина, докато Томаш зареждаше следващия видеоматериал. Когато образите се появиха на екрана, историкът натисна пауза и кадърът замръзна, показвайки двама мъже, които стояха прави. Малката група около историка, и най-вече двамата прокурори, с изключително внимание бе проследила разговорите, прихванати от скритата камера и микрофони.

— Преди да коментираме онова, което току-що чухме, нека видим и следващия запис — предложи Томаш. — Тази среща също протича в офиса на португалското представителство, но действащите лица са различни. Единият е министър-председателя на Португалия, а другият — европейски комисар Аксел Сит, който по онова време представлява френското правителство. Тази двустранна среща се е състояла в конфиденциални условия часове преди среща на върха.

Натисна play и кадърът се раздвижи.

— Е, Аксел, ще бъде тежко събрание, а?

— Какво говорите, mon cher Гонсало? Всичко е готово, както винаги. Трябва само да си завлечем задниците там и да ратифицираме уговореното от нашите делегации. След това ще се усмихнем на фотографите, докато си стискаме ръцете, и voila!

— Прав сте — съгласи се главата на португалското правителство и седна на дивана. — Вижте, казаха ми, че сте имали да обсъждате нещо важно с мен.

— Ah, oui! TGV!^[1]

— О, въпросът с трансевропейската мрежа — Той се намръщи. — Наистина ли намирате за необходимо изграждането на високоскоростни линии из цяла Европа?

— TGV е изключително важен за икономическия прогрес.

— Така ли мислите? — учуди се португалецът, все още скептичен. — Америка няма TGV и доколкото ми е известно, е високоразвита страна. В Скандинавия също не пътуват с TGV, но това не им пречи да развиват икономиката си. Защо високоскоростните влакове са се превърнали в приоритет?

Аксел Сит направи неопределен жест във въздуха.

— Виждам, че не сте глупав, mon cher Гонсало! — възкликна той. — Нищо не ви убягва. — Въздъхна. — Знаете ли, историята с TGV и икономическият прогрес, който този проект ще отприщи, са глупости, които измислихме, за да помогнем на производителя да продава влакове на всички. Разбирате ли, тази компания финансира партията ми по време на последната кампания и сега трябва да я компенсираме…

— На мен ли го казвате, Аксел! Спонсорите на моята партия в Португалия постоянно ми дишат във врата, ужасно е…

— Така е. — Европейският комисар прочисти гърлото си. Продаваме високоскоростни влакове в цяла Европа. Вече убедихме испанците и исках да разбера как ще се случат нещата с Португалия.

— Колко струва една такава играчка?

— Хората ми вече направиха изчисленията. Влаковете плюс изграждането на линията и третия мост над Тежу излизат някъде около осем милиарда евро.

Министър-председателят се ококори.

— Осем милиарда… да не сте луд?

— Цената на прогреса, mon cher.

— И дума да не става, Аксел! Ако се съглася, значи, съм си изгубил ума! Ако изхарчим осем милиарда за проект за TGV, дупката в бюджета ни ще е по-голяма и от тази на „Титаник“. Нямаме пари за подобно безумие!

— Ние ще ви финансираме, Гонсало.

— С колко?

— Двадесет процента.

Министър-председателят отново се намръщи и поклати глава.

— И ние да влезем с осемдесет? Не става…

— Привлечи някое от публично-частните партньорства в Португалия и кажи, че освен двадесетте процента от ЕС други четиридесет ще дойдат от cash flow^[2], генерирани от проекта. Това ще ви позволи да обявите, че португалската държава ще плати само четиридесет процента. Хората ще се вържат, не се тревожете.

— Това не са възвръщаеми пари.

— Разбира се, че не, но вие няма да кажете на никого, нали? Стига да уредите проучвания за финансова реализация, в които да се казва онова, което вие искате да се казва, а именно че проектът може да е рентабилен, включете израза cash flow, за да не може никой нищо да разбере, и готово.

— Но, Аксел, ако се съгласим, ще имаме сериозни проблеми.

Изгубил търпение, Аксел Сит си пое дълбоко дъх.

— Слушайте, Гонсало, трябва да уредим бизнеса на нашия производител на високоскоростни влакове — заяви той с внезапно категоричен глас. — От много време субсидираме икономиката ви чрез кохезионните фондове — пари на нашите данъкоплатци, които вие предоставихте на строителните фирми, спонсорирали партиите ви, и сега искаме да върнете жеста. Оправяйте се, както искате, но наистина трябва да купите TGV от нас. Дойде време вашите данъкоплатци да помогнат на спонсорите на моята партия във Франция.

— Но да изхарчим осем милиарда евро в невъзвръщаема инвестиция, означава сами да си наденем примката на врата!

— Не се тревожете за това, mon cher. Сега всички сме в еврозоната и това ви предпазва от колебанията на пазара. Освен това вие ли ще управлявате, когато след няколко години настъпи моментът да се плаща?

Министър-председателят на Португалия оправи вратовръзката си.

— Да, имате право.

— Не унивайте, mon cher! Нека онези след вас да решават проблемите! И ако се наложи данъкоплатците да плащат повече, толкова по-зле за тях.

Гонсало да Куня се засмя.

— Данъкоплатци ли? Какво е това? Когато сме в управлението, Аксел, всичките пари, до които имаме достъп, ни принадлежат! Принадлежат ни! Това за данъкоплатците е за пред глупаците. Парите са наши и ние си ги харчим, както намерим за добре.

— Точно така е! — съгласи се ентусиазирано французинът.

— Ако парите не достигат, се намаляват заплати, вдигат се данъци, уволняват се хора — прави се, каквото е необходимо! Важното е да се държим заедно, нали?

Събеседникът му кимна.

— Прав сте, прав сте. — Португалецът обмисли предимствата на идеята. — Освен всичко, такива проекти впечатляват електората. Ако намесим и публично-частните партньорства, сметката ще дойде след няколко години. Това ще ми позволи да кажа, че португалската държава всъщност ще плати много малко и други глупости от този род. От друга страна, мога дори да твърдя, че TGV ще ни донесе прогрес и работни места…

— Ще проработи! Вие нареждате да се направи, глупаците плащат, а най-хубавото е, че дори ще гласуват за вас! Идеално, mon cher Гонсало! Parfait!^[3]

На екрана двамата мъже се сбогуваха, министър-председателят изпрати комисаря до вратата и веднага се върна на дивана, като извади телефона си. Набра някакъв номер и зачака.

— Ало? Комендадор Перейра? Обажда се Гонсало да Куня. Имам минутка преди европейския съвет тук, в Брюксел, и ви се обаждам да споделя нещо, драги. Как върви? — Той замълча, изслушвайки събеседника си. — Да, много добре, много добре. — Нова пауза. — Така ли? А магистралата, която ви поръчах да изградите в Бейра Байша^[4], добре ли върви? Внимавайте, защото прибирате една значителна сума от държавната хазна, нали? Там няма да има никакъв трафик, наредих изграждането й нарочно, за да ви помогна. — Той отново замълча. — Спокойно, човече, аз ще се погрижа. Тъй като движението ще е толкова незначително, че няма да ви донесе никакви пари, в договора ще има клауза, според която държавата ще плати, за да гарантира печалбата ви. Знаете, че вашата фирма няма да има проблеми с мен. — Изслуша думите на събеседника си. — Кой земеделски терен? Онзи на Вила Нова де Мешильоеш? Говорете с кмета, той е разбран. Ще промени регулационния план, не се тревожете. Ще трябва да развържем малко кесията, нали знаете. — Той се прокашля. — Слушайте, току-що ми попадна един проект, който може да ни донесе добри пари. Точно затова ви се обаждам. Кажете ми нещо, драги. Какво знаете за високоскоростните влакове? — Гонсало да Куня отново замълча. — Да, нещо такова. Работата е там, че започваме един проект и… и искам да бъдете част от консорциума. Намесени са много пари, приятелю. Ще има за всички. — Нова пауза. — Не, ясно е, че високоскоростните линии не са рентабилни, драги комендадоре. Онези магистрали също не са рентабилни, нито пък необходими, но това не ни попречи да ги изградим, нали така? Трябваше да помогнем на приятелите си от строителните компании и ние го направихме, нали? Това е същият случай. Ще изготвим обичайния договор, от тези с клаузата, че държавата ще плати, за да гарантира печалбата на консорциума, ангажиран с проекта. Ще бъде публично-частно партньорство, съгласно обичайната схема, не се тревожете. — Отново замълча. — Да, точно така. Но, слушайте, искам и една добра сума за партията. Все пак ще спечелите много пари. — Замълча, за да изслуша събеседника си. — Добре, после ще говорим. Когато определим маршрута на TGV, ще ви съобщя предварително, за да може да закупите терена на добра цена и да спечелите хубав дял от отчуждаването. — Изчака събеседника си да се изкаже и изведнъж смръщи чело, удряйки с ръка по масата. — Точно така, прав сте! Вие добре познавате схемата, същата като при проектирането на SCUT. Бях забравил за това… — Прочисти гърлото си. — Помнете, че историята с влаковете струва милиарди ев… ъ, километри. Затова не приемам по-малко от няколко десетки милиона евр…, искам да кажа километри, за партията си, разбирате ли? Изборите чукат на вратата и… — Той замълча. — Добре, добре. След това мъжете с куфарчетата ще минат да приберат парите. Тъпото е, че и те ще вземат комисиона, нали? Но в крайна сметка така трябва. Това е цената, за да заличим следите от… километрите. — Министър-председателят въздъхна. — После ще говорим, приятелю комендадоре, по телефона трябва да сме предпазливи, не мислите ли? Освен това всеки момент ще започне европейският съвет и не мога да закъснявам, иначе Дебеланата ще ми тегли едно конско на немски. — Той се разсмя. — Много поздрави на вашите хора от компанията. И специално на касиера. — Отново се захили. — Добро момче е този Теодоро. Готино е да подписваш чекове, а? — В стаята отново се разнесе смях. — Хайде, поздрави…

Главата на португалското правителство затвори и екранът стана черен — знак, че записът бе свършил. След като натисна пауза, Томаш се обърна към прокурорите от Международния наказателен съд.

— Чухме три много интересни разговора, не мислите ли?

Агнеш Шално и Карло дел Понте все още бяха потресени от онова, което бяха чули и видели.

— Много — тихо отвърна главната прокурорка с пребледняло от шока лице. — Наистина.

— Не че не сме подозирали, че важните решения се взимат по този начин, но едно е да си го представяме, друго е да го видим с очите си — отбеляза историкът. — Тези разговори ни разкриват няколко изключително важни неща. — Едното е, че в нашите демокрации съществува сериозен проблем, отнасящ се до финансирането на политическите партии. Онези, които ги спонсорират, не го правят с идеална цел, а за да извлекат изгода. И лошото е, че наистина успяват. Системата работи по такъв начин, че в замяна на спонсориране на предизборните кампании политиците взимат важни решения в интерес на спонсорите си и в сериозен ущърб на своите граждани. Изпълняват се безполезни благоустройствени проекти, само и само спонсорите да спечелят пари. Проверка на Сметната палата показва, че почти седемдесет процента от разходите за консултации, направени в Португалия за една година, са били по Директни споразумения. В по-малко от три процента от случаите е имало консултации с повече от една фирма за услуги.

— Как е възможно? — попита Агнес Шално. — Нали Португалия е страна — членка на Европейския съюз?

— Вижте, този проблем съществува в Португалия, съществува в останалите европейски страни, в Америка и във всяка демократична държава. Установено е, че всеки от представителите на Конгреса на САЩ например прекарва между тридесет и седемдесет процента от времето си в събиране на средства за предизборни кампании. Политиците са много по-отворени към нуждите на спонсорите си, отколкото към тези на страната, и дори се уговарят със своите съперници, за да могат безпроблемно да получат парите, както видяхме в сделката с подводниците. Сегашната схема на финансиране на партиите е корупционна и ако не бъде сериозно реформирана, няма да стигнем до никъде.

— Факт — съгласи се главната прокурорка. — Дълбокото гърло^[5] от „Уотъргейт“ казваше: „Следвайте парите!“. Който иска да открие източника на злото, трябва да тръгне по следите на финансирането.

Томаш посочи към екрана.

— Второто нещо, което тези записи ни показват, е, че корупцията в Португалия е тежък проблем. Забелязахте ли как земеделските земи се превръщат в градски? Това е изпитана корупционна схема, прилагана в Португалия. Акулите изкупуват земята на беден земеделец за двадесет хиляди евро и плащат под масата на общините да впишат този терен в регулация, като по този начин цената му скача на двеста хиляди.

— Голяма далавера…

— А не е ли? Тази схема има много варианти. Един от тях ни бе представен в разговора между министър-председателя и строителния инженер. Държавникът издава на своя спонсор маршрута на високоскоростен влак, преди тази информация да е обявена в публичното пространство; той купува земеделските имоти, които се намират по предвидения маршрут, и подкупва кметовете, за да ги превърнат в регулирани терени. Тъй като по закон отчуждаването на регулирани терени е много по-скъпо от това на земеделските земи, спонсорите ще натрупат цяло състояние, когато държавата похарчи парите на данъкоплатците за отчуждаване на регулираните терени, през които ще минават високоскоростните влакове. Тази схема, в която са въвлечени управляващи и спонсори, бе често прилагана при изграждането на магистрали, включително SCUT. Само благодарение на отчуждаването на бързо влезли в регулация терени, изграждането на магистрали в Португалия сигурно е излязло двойно по-скъпо от реалната си цена.

Смаяни, магистратите се спогледаха.

— Това е… невероятно.

— Друг вариант на същата сделка е послужил за измъкване на огромни суми от банките. Строителните компании купуват земи на безценица, подкупват кметовете, за да ги вкарат в регулация, и получават разрешително за строеж. След това искат от банките да финансират тридесет процента от стойността на проекта, предоставяйки земята като гаранция. Тъй като кредити се дават лесно, банките дават парите, а строителните компании, вместо да изградят обекта, си ги прибирали в джоба. Когато строителите престанат да плащат задълженията си, банката търси терена, заложен като гаранция, и открива, че той всъщност се намира сред полето и не струва нищо, защото там има само ливади.

— Добре, но това е сделка, която не включва държавни пари, така че е извън полето на нашето разслед…

— Грешите — възрази Томаш, прекъсвайки главния прокурор на Международния наказателен съд. — Половината от частния дълг е натрупан от семействата, които са закупили жилище и не са успели да го платят, нали така? А откъде идва другата половина от частния дълг, който здраво притиска Португалия до стената? Именно от дългове, натрупани от подобни схеми. Банките са на ръба на фалита, защото са отпускали кредити за благоустройство на терени, които всъщност не струват нищо. И кой ще ги спаси, когато изнемогват?

За миг въпросът увисна във въздуха, докато очите на Марилу просветнаха с отговора.

— Държавата?

— И с чии пари?

Прокурорката въздъхна, осъзнавайки очевидното.

— На данъкоплатците, разбира се.

Историкът се усмихна.

— Виждате ли по какъв начин тези схеми гълтат държавни нари? Управляващите орязват заплати и пенсии, увеличават данъците, за да намерят пари за банките, които са отпуснали милиарди евро срещу терени, които не струват нищо.

— Да, сега разбирам.

— Друга интересна подробност от последния записан разговор е споменаването на мъжете с куфарчетата. Става дума за тези, които набират средства за финансиране на партията, чиято комисиона е четиридесет процента. След това събраните пари се пръскат насам-натам, така че в партийната каса да влязат само петнадесет процента.

— Mon Dieu!^[6] — възкликна главният прокурор, клатейки глава. — Поредната далавера!

— Така е. Но истинската измама, разбира се, е корупцията. Разговорът между министър-председателя и собственика на строителната компания е изключително показателен. Благодарение на парите, които дават на партиите и на корумпираните политици, големите акули сключват сделки за космически суми. ПЧП са пример за съмнителни далавери, в които рискът се прехвърля от компанията към данъкоплатеца, като тази далавера й осигурява печалба от петнадесет процента на година. Управляващите, които са се съгласили на това, са или пълни глупаци — нещо, в което дълбоко се съмнявам, или са го направили поради скрити интереси. За това няма никакви доказателства, разбира се, но не намирам друго обяснение за подобни пагубни решения. Забележете, че при приемането на закона за ПЧП шестима депутати от парламентарната комисия за благоустройството са участвали в управлението на строителни фирми, работещи в същите тези партньорства…

Агнес Шално се усмихна.

— Сигурно е съвпадение…

— Сигурно — отвърна Томаш. — Третото нещо, което разбираме от тези разговори, е, че страните от центъра на ЕС — Франция и Германия — също имат вина за дълговата криза на страните от периферията. В началото на кризата германците с право обвиниха страните от периферията, че харчат безнаказано. Онова, което не казаха обаче, е, че самите те — Франция и Германия — са насърчавали същите тези страни да задлъжняват повече, отколкото могат да си позволят. Германия и Франция са използвали периферията, за да финансират косвено собствените си фирми, притискайки страните, по-специално Гърция и Португалия, да започнат пагубни проекти, които очевидно не са били в състояние да платят. Тоест цялата тази морална реторика, която сега демонстрират и която изглежда напълно уместна, е пропита от най-чисто лицемерие. Управляващите на страните от периферията заслужават да седнат на подсъдимата скамейка по делото за престъпления срещу човечеството и да отговарят за пагубните решения, които са взели и които са довели до тази криза. Но управляващите на страните от центъра също трябва да поемат отговорност за делата си. Уместно е да припомним, че Португалия, една от най-старите европейски държави, е фалирала по-малко пъти от Германия и Франция например. Следователно фалитът не е непременно нещо заложено в португалските гени, както някои намекват.

Двамата прокурори от Международния наказателен съд се спогледаха. Осъзнаваха, че задачата им никак не е лесна. Как щяха да призоват на подсъдимата скамейка, освен управляващите на Гърция, Португалия и Испания, президентите на Франция и канцлерите на Германия?

— Всичко това е много интересно — каза Агнес Шално. — Но предвид материалите, с които разполагаме, се опасявам, че няма да можем да продължим процеса.

Заключението й изненада португалския историк.

— Така ли? Защо?

— Защото не знаем какъв е произходът на парите, с които лидерите на страните от периферията са финансирали тези проекти — обясни тя. — В крайна сметка европейските средства покриват само част от разходите, нали? Не е възможно да продължим, без да сме изяснили тези въпроси…

— Мислите ли, че двамата френски техници не са записали и това? — попита Томаш с предизвикателен тон. Погледът му се спря върху компютъра, на който вървеше дискът. — Ако е така, грешите.