Жозе Родригеш душ Сантуш
Ръката на Сатаната (70)

LXVIII

Обстановката в залата се промени мигновено. Членовете на ордена, които до момента бяха обърнати с лица към стената, пред която бе олтарът, подобно на жив организъм, подчинен на беззвучна заповед, се раздвижиха към ъглите на залата и образуваха тесен кръг около Магус и двамата новодошли, като по този начин им препречиха пътя за бягство.

Усещайки мълчаливата сила на събратята край себе си, церемониалмайсторът владееше напълно ситуацията.

С арогантното изражение на победител той се взря в двамата гости и, заобикаляйки ги с бавни крачки, се приближи до мъжа.

— Професор Нороня — прошепна той. — Най-сетне се срещаме очи в очи! Трябва да призная, че бяхте смел и дързък противник. Поздравявам ви. Вашата способност да импровизирате и бързата ви мисъл успяха да ви задържат далеч от мен много по-дълго, отколкото смятах, че е възможно. — Разпери ръце в знак на примирение. — Helás, всички авантюри, дори и най-романтичните, имат своя край. — Той посочи към пода. — Във вашия случай краят е тук, в тази зала на Уфици, и ще правите каквото ви кажа. — Магус протегна длан към него, сякаш искаше нещо. — Циркът свърши, драги. Дайте ми прословутото дивиди.

Мъжът и жената с качулките стояха кротко и мълчаливо, сякаш не бяха чули нищо от думите му. Магус задържа ръката си още няколко секунди в очакване да му връчат онова, което бе търсил толкова време, но като разбра, че пленникът няма да изпълни заповедта му, я отдръпна.

— Продължаваме с игричките, а, професор Нороня? — попита той гневно. — Не постъпвате правилно, защото времето за игри свърши! — Той отново протегна ръка. — Дискът, професор Нороня. Съветвам ви да го дадете с добро.

Заложникът отново не му обърна внимание. Ядосан, Магус се обърна към групата, която го заобикаляше, и се взря в маскираните лица.

— Балам, къде си?

Един поклонник, който впрочем бе сред първите редици, излезе напред и се приближи до церемониалмайстора.

— Тук съм, велики Магус — каза един мъж, облечен в мръснобяла мантия с качулка на главата, и зае почтителна поза до върховния ръководител. — На вашите услуги.

Магус махна с ръка към мъжа и жената, сякаш ги предаваше на шефа по сигурността.

— Знаеш какво да правиш.

Балам кимна и застана пред тях. Даде знак, след което Мефистофел и още един едър поклонник незабавно ги оградиха отзад. По ново нареждане те ги сграбчиха, обездвижвайки ръцете и телата им.

— Пуснете ме! — възпротиви се възмутено жената. — Веднага ме пуснете!

Те, разбира се, не ги пуснаха. Реакциите на двамата затворници бяха различни — мъжът стоеше неподвижно, а жената се дърпаше, докато не видя Балам да изважда кама от мантията си.

— Е, сеньорита Ракел де ла Конча? — заговори шефът по сигурността със саркастичен тон. — Какво има? — Той размаха ножа. — Глътнахте си езика при вида на моето острие? Щом самата му поява има такъв ефект, представете си какво ще е, когато го видим в действие…

— Да не сте… да не сте посмели!

Балам приближи острието до качулката й и размаха леко върха му пред забуленото лице.

— Само че тук не командвате вие! — изръмжа заплашително той. — Тук командваме аз и моят нож. — Той го завъртя. — Знаете ли, че точно с това ангелче заклах първото си жертвено агне в тази история? Всъщност бяха две кротки агнета, двама французи, които също решиха да се правят на умни. Хванах ги в Ница и те вече не са сред нас, за да ни разкажат. — Балам отново завъртя острието между пръстите си, подобно на ветропоказател. — C това приятелче принесох първите жертви, с него ще принеса и последните. Спря да върти ножа, насочвайки върха на острието към шията на жената. — Вас.

— Махнете този нож! — извика изплашено тя. — Това… това е опит за убийство!

Забележката предизвика изненадан смях от страна на поклонника и останалите от ордена.

— Опит за убийство? — разсмя се той, повтаряйки думите й почти буква по буква и се огледа наоколо, за да сподели с другарите си. — Я вижте как тежко говори госпожицата от Интерпол. Все едно се намира в съда, глупачката! — Той направи гримаса и имитира гласа й. — Това е опит за убийство! — След няколко минути смехът замлъкна. Балам се взря в жената с насочен към шията й нож, в очите му святкаха искри. — Купонът свърши, кучко! Давай дивидито!

Жената предизвикателно изпъна шията си.

— Не знам за какво говориш, глупак такъв!

Балам я изгледа така, сякаш се бе изплюла в лицето му. Шефът по сигурността кимна към Мефистофел, който я стисна още по-силно. Тогава той опря острието в шията й и се обърна към мъжа.

— За ваше и за нейно добро, надявам се, че вие ще се държите по-разумно, професор Нороня — каза той със заплашителен тон. — Къде е дивидито?

Заложникът поклати глава.

— Не е у мен.

— Но тази сутрин в съда казахте, че ще го предоставите утре сутрин.

— Така ли? — каза той загадъчно. — Вижте, не е у мен.

— Не го ли открихте?

— Не.

— И не знаете къде е?

Мъжът не отговори веднага, явно се колебаеше какво да отговори.

— Може би.

— Какво означава това?

— Може би означава може би.

Объркан от посоката, в която бе поел разговорът, Балам отстъпи назад и се взря в шефа си в очакване на инструкции.

— Какво да направя, велики Магус?

— Щом дивидито не се е появило, по-добре никога да не се случва — отвърна церемониалмайсторът, поглеждайки отегчено към мъжа и жената, оставени на неговата милост. — Направи каквото трябва.

Поклонниците, които държаха двамата заложници, им нанесоха удар с лакът в гърба и ги принудиха да паднат на колене с наведени напред глави. Балам донесе една дървена пейка и постави главата на жената върху нея.

— Ти минаваш първа, красавице, задето се правиш на много умна — процеди през зъби той. — И ще направя така, че да умреш бавно и мъчително, разбра ли?

— Пуснете ме! — възпротиви се тя. — Помощ! — разкрещя се изведнъж. — Помогнете!

Балам и останалите събратя се разсмяха.

— Виковете няма да ти помогнат, глупачке! — присмя й се той. — Вече минава полунощ. Уфици е само наша. Можеш да си крещиш на воля и никой няма да те чуе! — Шефът по сигурността се наведе и приближи устните си към ухото й. — Всъщност дори предпочитам да викаш. Това ме възбужда, знаеш ли? Сякаш викаш от удоволствие… — В залата отново избухна смях.

— Помогнете ми!

Шефът по сигурността клекна до нея и потърси най-подходящото място за първия удар. Избра най-уязвимото място, точно в основата на врата. Постави върха на ножа там и се приготви да я прониже.

— Спрете!

Думата бе изречена от глас, който идваше от тълпата. Изненадани, Балам, Магус и останалите от ордена впериха погледи в посока на гласа.

— Какво става? — попита церемониалмайсторът, опитвайки се да види кой от групата ги бе прекъснал. — Кой каза това?

Човешката маса около заложниците и техните палачи се раздвижи, за да направи път, и един поклонник, облечен в мантия, с все още скрито в качулката лице, се отправи към средата на кръга.

— Аз. — Той посочи към заложниците, коленичили пред Балам. — Не ги убивайте.

Магус не проумяваше тази неочаквана инициатива, предприета от един от неговите последователи.

— Виж ти! Защо?

Поклонникът хвана качулката и я дръпна назад, откривайки лицето си. Едно учудено „оооо“ изпълни залата.

— Защото аз съм Томаш Нороня.