Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Професор Томаш Нороня (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Mão do Diabo, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 11гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Silverkata(2021)
Корекция и форматиране
Стаси 5(2021)

Издание:

Автор: Жозе Родригеш душ Сантуш

Заглавие: Ръката на Сатаната

Преводач: Дарина Миланова

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: португалски

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: португалска

Печатница: Печатница „Алианс Принт“ ЕООД

Излязла от печат: 17.10.2014

Отговорен редактор: Даниела Атанасова

Коректор: Атанаска Парпулева

ISBN: 954-26-1339-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15352

История

  1. —Добавяне

LXVI

Река Арно ромолеше тихо, но песента на водата мигновено бе заглушавана от колите, които преминаваха по малката странична уличка. Седнали на страничния зид, укрепващ коритото на реката, Томаш и Ракел се преструваха на просяци, молещи за милостиня, и наблюдаваха входа на Уфици откъм фасадата на Вазари. Входът обикновено беше отворен за посетители, но сега имаше бариера и движението се координираше от едър мъж. През последния час там се забелязваше раздвижване.

— Виж, идват още — прошепна Ракел, сочейки към трите силуета, които се задаваха отдясно. — От тях са, нали?

Без да се обръща, за да не привлича вниманието на новодошлите, Томаш тайно проследи приближаващите се силуети с крайчеца на окото си. Трима души с качулки и торби в ръцете, които идваха от моста „Понте але Грасие“. По телосложението и походката си личеше, че са двама мъже и една жена. Вървяха мълчаливо и се оглеждаха предпазливо наоколо.

— Без съмнение — отвърна португалецът, все така неподвижен. — Всичко се случва тук.

Агентката от Интерпол проследи с поглед трите силуета, които потънаха в сенките зад колоните на фасадата и изчезнаха през централния вход на Уфици.

— Филипе каза да дойдем в полунощ и да питаме за Мефистофел — напомни тя. — Не е ли по-добре да изчакаме до 12 часа?

Томаш едва забележимо махна с пръст, давайки да се разбере, че не е съгласен, и пъхна ръка в джоба си.

— Ще тръгнем, когато обстоятелствата го позволят, следвайки стриктно плана — отвърна той. От джоба му се подаваше ръкохватката на тейзъра. — Да видим дали ще се появи някой подходящ.

Останаха още няколко минути до стената; на крачка от тях на земята имаше шапка за милостиня и късче картон, на който пишеше, че са румънци и се нуждаят от помощ. Покрай тях мина още една групичка от хора с качулки — този път две жени и един мъж, и веднага след тях още четирима души — двама мъже и две жени.

Изглеждаше, че тук никой не идваше сам.

Докато обмисляха резервния план — да се представят в Уфици с истинската си самоличност, съгласно инструкциите в имейла, забелязаха двойка мъж и жена, също с качулки, скриващи лицата им, които се задаваха отляво, откъм Лунгарно дели Аркибусиери.

Томаш даде знак на Ракел, двамата се изправиха и пресякоха уличката, накуцвайки и подкрепяйки се един друг като хора с недъг. Когато стигнаха другия тротоар, те се обърнаха и тръгнаха към двамата непознати.

Малко преди да се разминат, Томаш извади тейзъра от джоба си и стреля последователно в мъжа и жената.

Двамата паднаха на земята, сгърчени от болка.

— Бързо! — прошепна Ракел напрегнато. — Помогни ми да ги избутаме встрани!

Завлякоха вцепенените тела на маскираните в тясната галерия, скрита от любопитни погледи, която водеше до „Палацо Векио“, и доближиха до носовете им памук, напоен с хлороформ. Телата им вече бяха напълно неподвижни. Докато испанката проверяваше дали наистина са в безсъзнание, Томаш прерови торбите им.

— Дозата е за два часа сън — отбеляза Ракел, вдигайки поглед към португалеца. — Е? Какво носят?

Историкът извади мръсно бяло платно от груб като зебло плат и го показа на спътницата си с доволна усмивка и дяволит блясък в очите.

— Точно каквото ни трябва — отвърна той. — Хайде, обличай се.

Прикрити от мрака, те свалиха дрехите от безчувствените тела и навлякоха одеждите им, като покриха главите си с качулките.

Преровиха джобовете им и намериха смачкан лист хартия, който веднага разгърнаха. В средата имаше загадъчно послание надраскано с молив.

Password: Marcos, 5:9

— Какво е това?

— Препратка към Евангелие от Марко — забеляза Томаш. Присви очи. — Изглежда, това е паролата за достъп в Уфици.

Ракел го погледна, изпаднала в паника.

— За бога, откъде ще намерим Библия, за да прочетем този стих?

— Няма как — отвърна историкът, поглеждайки часовника си. — Вече е почти единадесет. Ще трябва да импровизираме.

Без да й остави време да възрази, Томаш поля с вино дрехите на изпадналите в безсъзнание мъж и жена и ги остави в един тъмен ъгъл на закритата алея. Ако някой минеше и ги видеше, щеше да си помисли, че са просто заспали пияници. След това взе едната чанта и даде знак на спътницата си да направи същото. Не много убедена, Ракел нарами чантата на упоената жена и двамата тръгнаха към входа на Уфици, превъплътени в двойката с качулките.

— Да не си полудял? — прошепна разтревожено тя. — Не можем да влезем, преди да прочетем този стих в Библията!

— Няма време.

— Но… така ще ни хванат!

— Трябва да рискуваме, нямаме избор!

Минаха през входа откъм фасадата на Вазари и веднага се натъкнаха на едрия мъж, контролиращ достъпа, който им препречи пътя към вътрешния двор на Уфици.

— Как ти е името?

Томаш се слиса, без да знае какво да отговори.

— Доменико — каза накрая той, импровизирайки с първото име, което му хрумна. — Казвам се Доменико.

— Не това, идиот такъв! — озъби му се ядосано той. — Паролата. Как ти е името?

В същия миг историкът разбра, че това беше тайният въпрос. Трябваше да отговори. Но що за отговор изискваше тайният въпрос? Помисли секунда и заключи, че ставаше дума за цитата от Евангелие от Марко, отбелязан на листчето, намерено в джоба на жената, която бяха оставили в безсъзнание близо до „Понте Векио“. Опита се да си спомни какво е чел от Евангелие от Марко и тогава се сети за епизода с изгонването на нечистите духове в Гераса, в който Исус попитал един нечист дух за името му.

— Легион — изстреля Томаш, сякаш думата бе неговият спасителен пояс. — Легион ми е името, понеже ние сме много[1].

Охранителят отстъпи встрани.

— Можете да влезете — каза той, посочвайки към една врата вдясно. — Качете се до третия етаж. Мъжете се преобличат в зала „Липи“, жените — в зала „Леонардо“, а церемонията ще се проведе в зала „Ботичели“, която се намира между „Липи“ и „Леонардо“. Побързайте, защото вече закъснявате.

Преди да сторят нещо, което би могло да ги издаде, двамата закъснели побързаха да изчезнат зад посочената врата. Ракел бе смаяна от хладнокръвието на историка.

Бележки

[1] Стих 5:9 на Евангелие от Марко в Синодалната Библия на БПЦ гласи: „И го попита: как ти е името? А той отговори и рече: легион ми е името, понеже ние сме много“. — Б.пр.