Жозе Родригеш душ Сантуш
Ръката на Сатаната (67)

LXV

Снежнобялата фасада на Базиликата, с три големи порти от масивно дърво, с резбовани правоъгълници и голямата Давидова звезда в горната част, сякаш ги гледаше изпод вежди, почти надменно. Двамата пресякоха спокойната в късния следобед „Пиаца дела Кроче“ и изкачиха стълбите до входа. На влизане през централната, най-голяма порта срещнаха един францискански монах.

— Извинете — заговори го Томаш, — питам се дали може да ми дадете професионален съвет?

— Разбира се! — отвърна монахът, готов да помогне. — Да не би да сте от екипа реставратори от Пиза? — Той се обърна и погледна към вътрешността на базиликата. — Фреските на Джото са в дъното при параклиса.

— Не, не е това — каза смутено Томаш. — Ние сме… туристи. Казаха ни, че тук има прочути гробници, например на Микеланджело и Галилей, които…

Очите на монаха засияха.

— А, гробниците! — каза той, разбирайки, че се е заблудил относно посетителите. — Простете, помислих, че сте от екипа, който… е, няма значение. — Монахът отново се обърна и посочи към помещенията. — Намират се покрай двете стени на базиликата. — Заговори тихо, сякаш им доверяваше някаква тайна. — Тази на Микеланджело е великолепна, с орнаменти от Вазари, не я пропускайте. — Той събра пръстите си в типичния италиански жест. — Bellisimo!

— Тленните им останки наистина ли са тук?

Францисканецът доби скандализирано изражение, сякаш подобен въпрос беше недопустим.

— Разбира се! — Той се поколеба. — Освен тези на Маркони, Ферми и Данте Алигиери, нали? Те имат гробници тук, но се опасявам, че тленните им останки не са в базиликата.

Ракел се ококори.

— Тук има гробници на Маркони, Ферми и Данте?

— Madonna! Нима не знаете? Ненапразно казват, че базиликата „Санта Кроче“ е основана от самия свети Франциск — нека Бог го запази от дясната си страна за вечни времена, dell’Itale glorie! — Монахът махна с ръка, приканвайки ги да влязат. — Prego, убедете се сами!

Двамата посетители благодариха и най-сетне влязоха в базиликата. Историкът попиваше всичко с поглед, схващайки почти веднага характеристиките на храма. Интериорът на „Санта Кроче“ бе белязан от типичната за францисканците умереност. Бе построена във формата на египетски кръст, като корабите бяха разделени от арки, носени от осмоъгълни колони. През прозорците и високите витражи се спускаха снопове светлина, които падаха върху част от каменните плочи, оставяйки другата половина от пода в сянка, сякаш се надпреварваха с бледожълтото изкуствено осветление на лампите, провесени от тавана. Във въздуха се усещаше лек аромат на восък, макар че никъде не се виждаха свещи.

След като се огледаха наоколо, Томаш и Ракел се отправиха към лявата част и зад колоните съзряха мраморни конструкции, украсени с малки статуи и стенописи между тях.

— Какво е това? — попита испанката. — Параклиси?

Съзерцавайки с възторг конструкциите, Томаш поклати глава.

— Гробници.

Приближиха се до втората гробница отляво надясно и под урната прочетоха надпис с латински букви, който гласеше Galilaeus Galileus.

— Гробницата на Галилей?

Без да каже и дума, Томаш само кимна. В следващите минути те обходиха двете зали на базиликата, разглеждайки имената върху гробниците. Историкът тихо ги прочиташе, а агентката от Интерпол си водеше записки в малък бележник.

— Енрико Ферми, физик — прошепна той, преминавайки към следващата. — Леонардо да Винчи. — Преди да продължи пътя си, Томаш спря, за да се полюбува на гробницата на автора на Джокондата. — Виторио Алфиери, поет и драматург… Еудженио Барсанти, един от изобретателите на двигателя; Лоренцо Бартолини — скулптор. — Историкът спря пред следващата. — Леон Батиста Алберти — архитект и създател на един от най-известните шифри в криптографията — шифърът на Алберти.

При тези думи испанката повдигна вежди.

— Интересна гробница — отбеляза тя. — Филипе се е увличал по криптографията, нали?

— Да — съгласи се Томаш, без да отделя поглед от саркофага на известния италиански криптограф. — Всъщност и двамата се интересувахме от криптография. Често криехме послания, закодирани с шифъра на Алберти.

С тази мисъл двамата продължиха разходката си край стените на базиликата, разглеждайки останалите гробници. Минаха покрай тленните останки на Леонардо Бруни, спряха се пред плочите на Николо Макиавели и Данте Алигиери, минаха набързо покрай тези на Уго Фосколо, Джовани Джентиле и Лоренцо Гиберти, възхитиха се на гробницата на Микеланджело, погледнаха разсеяно към саркофазите на Карло Марсупини, Рафаело Морген, Жюли Клари, Джоакино Росини и Луиза ди Столберг-Гедерн и се спряха за малко пред празния мавзолей на Маркони.

Когато приключиха, се върнаха в главния коридор на базиликата и се загледаха в гробниците.

— Знаеш ли какво — заговори Ракел. — Липсва една.

Томаш я погледна заинтригуван.

— Коя?

Испанката разлисти тефтера си, докато намери онова, което търсеше. Вдигна бележника, така че историкът да вижда, и му показа фразата, която бяха извели от криптограмата.

GO TO Santa croce & SEARCH SATAN’S TOMB.

— Сатаната — отвърна тя. — Липсва гробницата на Сатаната. — Отново сведе поглед към тефтера си. — Отиди в „Санта Кроче“ и потърси върху гробницата на Сатаната — прочете тя. Ракел се взря в Томаш. — Не е могъл да го каже по-ясно.

Португалецът я погледна саркастично.

— Доколкото знам, Сатаната не е италиански герой — отбеляза загадъчно той, — Съмнявам се тук да има такава гробница.

Без да обръща внимание на сарказма, Ракел посочи последните две думи от фразата.

— Само че Филипе ясно казва да потърсим гробницата на Сатаната. Може би е по-добре да помислим за някое друго място в тази базилика, не мислиш ли?

Историкът махна с ръка към гробниците, вградени в стените на „Санта Кроче“.

— Очевидно е, че препратката към Сатаната в посланието на Филипе трябва да се тълкува символично — заяви той. — Това означава, че гробницата на Сатаната е една от всички тук, бъди сигурна в това. — Поколеба се, взирайки се в табелките с имената, разпознавайки всяка знаменитост. — Въпросът е коя.

Двамата посетители впериха погледи в гробниците, опитвайки се да изтръгнат тайната, която се криеше в една от тях. Галилей, Алберти, Алфиери, Микеланджело, Данте, Да Винчи, Макиавели, Маркони, Ферми, Росини, Морген, Джентиле, Барсанти, Бруни…

— Ay, madre mía! — въздъхна колебливо Ракел. — Как ще разберем коя точно е на Сатаната?

— Не е непременно някой, наричан Сатана — настоя Томаш. — Достатъчна е някаква следа, нечия творба, която има връзка с Дявола…

— Но каква?

— Не знам — отвърна историкът. — Някой от тези мъже е написал нещо за Сатаната или е нарисувал картина от Ада или е създал нещо, свързано с темата…

Погледът на испанката отново се спря на всяко едно от имената по стените на базиликата. Галилей, Алберти, Алфиери, Микеланджело, Данте…

Тя зяпна, втренчена в последната табелка.

— Данте! — възкликна тя със сияещ от прозрението поглед. — Данте Алигиери!

Томаш се замисли, хапейки долната си устна, сякаш преценяваше идеята.

— Данте ли? Заради „Божествена комедия“?

Агентката от Интерпол го сграбчи за раменете и го накара да се обърне към гробницата на големия писател.

— Да, Данте! — повтори развълнувано тя. — Данте! „Ад“ от Данте! — Ракел възторжено размаха ръка към гробницата на прочутия флорентинец. — Отговорът е Данте! — Приближи бележника към лицето на Томаш. — Отиди в „Санта Кроче“ и потърси върху гробницата на Сатаната, е написал Филипе. Данте е автор на „Божествена комедия“ и „Ад“, той е Сатаната! Coño, не е ли очевидно?

Испанката се приближи до гробницата на Данте Алигиери и я разгледа. Беше тежка конструкция с три статуи, една от които седеше върху саркофага. Табелката в основата му гласеше Danti Aligherio.

— Нали чу какво каза францисканският монах? — попита Томаш. — Гробницата на Данте, както и тези на Маркони и Ферми, е празна.

— И какво от това? — попита тя. — Всъщност това само потвърждава предположението ми. Филипе е избрал тази гробница именно защото е празна! Трябва да отворим саркофага на Данте. Тленните му останки може и да липсват, но материалът, който търсим, сигурно е там!

Без да губи време, Ракел се качи на постамента и се опита да повдигне капака на саркофага, но португалецът я хвана и я свали долу.

— Полудя ли? — смъмри я той. — Какво, по дяволите, се опитваш да направиш?

— Да отворя гробницата, естествено!

Историкът се огледа наоколо, за да се убеди, че никой не ги наблюдава. Опасенията му обаче се потвърдиха, защото съзря един монах с гневно изражение да се приближава към тях.

— Какво правите? — попита той. — Слезте оттам, драга госпожо!

Хванати на местопрестъплението, двамата за миг се вцепениха. Португалецът се съвзе пръв, веднага се стегна и доби академично изражение.

— Ние сме от екипа реставратори — каза той с изненадващо уверен глас. — Идваме от Пиза.

Объркан, монахът се поколеба.

— О! Но не идвате ли за реставрация на Джото?

— Точно така. Но проверяваме и мавзолеите. Ако има някакъв проблем тук, ще го оправим, без това да попречи на работата ни. Всичко е включено. Знаете как е, шефът ни е праведен католик и би се радвал да помогне на светата Църква.

Францисканецът потърка ръце, а гневът, изписан по лицето му премина в изненада, която пък бе заменена от задоволство.

— А, много добре, много добре — отстъпи накрая той, описвайки във въздуха кръст по посока на Томаш. — Бог да благослови вас и вашия шеф. — Монахът любезно се наведе към тях. — Имате ли нужда от нещо?

— Само от спокойствие.

— Разбира се! Ако ви потрябвам, повикайте ме. Ще бъда ей там, до олтара.

Монахът им обърна гръб и се отдалечи, поглеждайки няколко пъти назад.

Знаейки, че ги наблюдават, двамата посетители заеха професионална поза, сякаш инспектираха състоянието на мрамора на гробницата на Данте.

— Прекрасни импровизаторски умения! — похвали Ракел историка, когато вече никой не ги слушаше. — Впечатлена съм.

— Това нямаше да е необходимо, ако беше малко по-разумна — скара й се тихо той. — Не може да дойдеш на такова място и да започнеш да отваряш гробниците! Особено на такива личности! Как ти хрумна да отваряш гробницата на Данте просто така?

— Тленните останки на Данте не са вътре, Томаш! Всичко е наред, гробницата е празна.

— Няма значение! Трябва да имаш уважение, разбираш ли? — Той махна с ръка към капака на саркофага. — Освен това е прекалено тежък, за да се отвори така.

— Томаш, нима не разбираш? — настоя тя, сочейки настойчиво към гробницата на Данте. — Саркофагът е празен. Очевидно е, че именно заради това Филипе го е избрал, за да скрие дивидито.

Португалецът поклати глава и посочи към бележника в ръцете й.

— Прочети посланието отново.

Без да разбира молбата, а още по-малко скептицизма му, Ракел надникна в записките.

— Отиди в „Санта Кроче“ и потърси върху гробницата на Сатаната — прочете тя, бързо вдигна поглед и се взря настойчиво в него. — Казано е много ясно. — Тя отново настоятелно махна с ръка към саркофага. — В тази гробница трябва да търсим.

— Потърси върху гробницата на Сатаната — повтори Томаш. — Върху, а не вътре в гробницата. Разбираш ли? Няма смисъл да я отваряш, защото вътре няма нищо. Материалът, който ни трябва, е върху гробницата.

Агентката от Интерпол отново насочи вниманието си към саркофага на Данте Алигиери и се взря в статуята върху него, изобразяваща замислен мъж, подпрял брадичката си с ръка, седнал върху капака.

— Мислиш ли, че дискът е при онази статуя?

Историкът сви рамене.

— Отиди да видиш.

Ракел отново се покачи върху саркофага и огледа зад статуята.

— Нищо — съобщи унило тя. — Тук няма нищо.

— Тогава слез.

Испанката отново провери капака на саркофага.

— Виж, може би е по-добре да видим дали не е…

— Слез! — нареди й той. — Веднага!

Тя неохотно се подчини.

— Слушай, какво ти става? — попита тя, когато стъпи на пода. — Не разбираш ли, че трябва да огледаме всичко внимателно? Трябва да бъдем много стриктни.

Томаш строго поклати глава.

— Това не е гробницата, която търсим.

— Не е ли? — учуди се Ракел и скръсти ръце на гърдите си със сърдитото изражение на глезено момиченце. — Тогава коя е гробницата, господин Всезнайко? Кажи коя!

Историкът отново се върна в централната част на базиликата и огледа гробниците покрай стените. След като помисли малко, той се отправи към стената вдясно и застана пред четвъртия саркофаг, слагайки ръка върху табелката с името.

— Тази.

Испанката се приближи.

Това бе по-обикновен саркофаг, украсен само с една женска статуя, седяща върху капака, с кръгъл герб в ръка.

— Тази ли? — попита учудено Ракел, без да вижда името, гравирано в основата. — Защо тази?

— Защото приживе този човек бил наричан Il Diavolo. Дяволът. — Томаш повдигна вежди. — Сатаната.

Ракел сведе поглед към основата на саркофага, опитвайки се да прочете името. Бе изписано на втория ред.

Николо Макиавели.

— Макиавели?

Историкът кимна.

— Великият трактат „Владетелят“^[1] на Макиавели е заклеймяван като творение на Дявола, защото се основава на неморалната теза, че целта оправдава средствата. Църквата включва произведението в Индекса на забранените книги като оскърбително за християнската етика. Неговата новела „Белфагор архидяволът“^[2] открито споменава Дявола в заглавието си. Казват, че папата отишъл при Макиавели на смъртния му одър и го попитал дали ще се отрече от Дявола. Онзи не казал нищо. Папата повторил въпроса си и отново не получил отговор. На третия път Макиавели отворил очи и отвърнал: „Сега не е времето да си създавам врагове“.

Испанката показа зъбите си в пресилена усмивка.

— Сега не е и време за глупави шеги — смъмри го тя. — Ако Макиавели е Сатаната, къде е материалът на Филипе?

Беше ред на Томаш да се покачи на монумента и да претърси пространството зад статуята. Започна да опипва гърба на каменната фигура и спря, когато провери зад кръглия герб. Пръстите му напипаха гладък предмет от задната страна на герба и разбра, че е залепен с тиксо. Разкъса го и измъкна предмета от скривалището му.

Беше дискът.