Жозе Родригеш душ Сантуш
Ръката на Сатаната (54)

LII

Влакът тръгна около единадесет вечерта от Гара „Сантс“ за Рим с няколко спирки по пътя, една от които бе Флоренция. Линията следваше средиземноморското крайбрежие до Италия, но тъй като беше непрогледна нощ, нямаха възможност да се любуват на пейзажа.

— Това пътуване ще бъде истинско мъчение — оплака се Ракел, докато се наместваше на мястото си, приготвяйки се за дълги скучни часове. — Щом ще пътуваме цяла нощ, не можа ли поне да купиш билети за спалните вагони? Можехме все пак да поспим и… — зелените й очи му намигнаха — … да свършим още някои неща.

Томаш се разсмя.

— Ах, ти, палавнице! Смяташ ли, че не съм помислил за това? — попита той съучастнически. — Проблемът е, че всичко бе пълно. — Томаш разпери ръце в знак на примирение. — На гарата ми казаха, че ако не взема тези места, въобще няма да се кача на влака. Нямах избор.

Испанката се огледа наоколо. Всъщност влакът беше претъпкан. По-голямата част от пътниците бяха младежи с раници и спални чували, които вероятно пътуваха с InterRail^[1], но се виждаха също и семейства, както и възрастни хора — сами или по двойки. На съседните седалки седяха две монахини, които по всяка вероятност пътуваха за Рим. На мястото за багаж над местата им имаше торба, от която се подаваха краищата на монашеските им одежди.

На Ракел й беше скучно. Тя въздъхна отегчено и се обърна към прозореца; навън всичко бе черно, не се виждаше нищо, освен светещи точки тук-там — вероятно корабчета, които плаваха в морето.

— Би било добре да ме подготвиш за онова, което ще се случи във Флоренция — заговори накрая тя. — Ще е полезно да съм наясно с цялата информация, не мислиш ли?

— Какво искаш да знаеш?

Ракел само това чакаше. Без да губи време, тя се изправи на седалката и настойчиво се взря в Томаш.

— Еврото ще оцелее ли? — попита на един дъх тя. — Ще продължаваме ли да имаме единна валута, или не? Какво ще стане накрая? Днес каза, че си изморен, и не отговори на въпросите ми.

Томаш също се намести на мястото си. Онова, което Ракел искаше да знае, не беше за подценяване.

— Повдигаш различни въпроси — започна той. — Те се допълват, разбира се, но са различни.

— Да, но какъв е отговорът?

Историкът кръстоса крака и се настани удобно.

— Ще оцелее ли еврото? — попита реторично той. — Ако се вярва на историята, не. Всички парични съюзи, създадени в миналото, които не са се опирали на централизирано управление, са се проваляли. — Направи жест с ръка, сякаш слагаше край на нещо. — Всички.

Това не бе отговорът, който Ракел искаше да чуе. Тя стисна зъби и се взря в спътника си.

— Забрави за миналото — каза тя. — Еврото е различно от всичко, създавано досега, не съм ли права? Ако структурата му е здрава, какво му пречи да успее?

— Проблемът е, че не е. Всички статистики сочат, че успехът във финансовата сфера се определя от някои общи фактори: мобилност на работната сила, гъвкави цени и заплати, близки проценти инфлация, отвореност и диверсификация на отделните икономики, финансова интеграция, бюджетна и политическа интеграция. Когато един или повече от тези елементи липсва, цялата конструкция поддава.

— Bueno… наистина някои от тях ни липсват…

Томаш се разсмя.

— Някои? Липсват половината, Ракел! Половината! Знаеш ли каква е трудовата мобилност в еврозоната? Нула цяло и един процента! Тоест никаква. Докато в Съединените щати един регионален икономически срив може да бъде овладян с прехвърлянето на работници към други региони от страната, където положението е по-добро, то в еврозоната лошата икономическа ситуация в една страна не води до движение на работна сила към друга, а до безработица. И тежко на онзи управляващ, който се осмели да предложи мобилност на работната сила, защото веднага ще бъде обвинен, че иска да обезлюди страната! От друга страна, в еврозоната не съществува гъвкавост на цени и заплати; същото можем да кажем и за политическата и бюджетната интеграция. Докато Америка има единна валута, съответстваща на една национална държава, населението й говори един език и се радва на споделена култура, еврозоната не разполага с нито едно от тези неща. Американците прибягват до бюджетни трансфери, за да възстановят равновесието, така че Ню Йорк например плаща, за да подпомогне Орегон. Американските вътрешни трансфери елиминират 40% от спада на регионалните приходи. В зоната на португалското ескудо Лисабон плащаше, за да подпомогне Алентежу, а при испанската песета Мадрид изпращаше пари на Андалусия. Само че в еврозоната това не е възможно. Ако Берлин се съгласи да плати, за да помогне на Гърция, ще трябва да се изправи пред недоволството на Bild Zeitung и германските граждани. Хората от еврозоната не са солидарни, защото нямат национално чувство, подхранвано от общ език и обща култура. Германците са били готови да подпомогнат Дрезден при обединението на страната си, но не са съгласни да протегнат ръка на Атина при европейското обединение.

Ракел сведе глава, сразена от очевидното.

— Да, всичко това е истина.

— Именно заради това и, ако се доверяваме на статистиките във финансовата сфера, съдбата на еврото е предрешена. Единната валута, такава, каквато я познаваме, ще се срине.

Испанката му хвърли умолителен поглед, сякаш той притежаваше силата да разреши непреодолимите противоречия на еврото.

— Но, Томаш, нима еврото няма никакъв шанс да издържи. Дори минимален?

Историкът си пое дълбоко дъх. Отговорността, която Ракел му възлагаше — да спаси еврото, беше много повече от това, което плещите му можеха да понесат.

— Работи се усилено в тази посока — каза накрая той. — Пътят е стръмен, но ако всичко бъде направено, както трябва, еврото ще оцелее. Не знам само дали ще сме достатъчно силни, за да успеем.

Испанката смръщи вежди.

— Какво трябва да се направи?

— Държавната дългова криза завари еврозоната в ничия земя, където тя не може да остане повече. Страните имат обща валута, но не и общ бюджет, не спазват финансовите правила, под които са се подписали, нито са обединени от централизирано политическо управление. Рецепта за провал. Германците вече са си дали сметка за това и се опитват да направят крачка напред: установяване на санкции за тези, които нарушат финансовите правила и налагане на изискване националните бюджети да бъдат одобрявани само със зелена светлина от Брюксел, като по този начин се поставят основите на един общ бюджет. Интересното е, че страните от Средиземноморския клуб, които твърдят, че имат интерес от оцеляването на еврото, се противопоставят на тези мерки, които са насочени именно към спасяването на единната валута. Абсолютен нонсенс.

— И с право — възпротиви се испанката. — Бюджетът на Испания да се одобрява от Брюксел? И кой в крайна сметка управлява тази страна? Германците?

Томаш се разсмя.

— Точно това е проблемът — отбеляза той. — Страните от еврозоната искат еврото, но не приемат мерките, които ще го запазят! Всички статистики сочат, че дадена валута работи само при централизирана власт, в която има финансово, бюджетно и политическо единство. Ако страните не са готови да отстъпят Управлението в тези три аспекта, еврото няма да е възможно! Точка. Разбираш ли?

— Как така невъзможно? Досега беше!

— Защото досега живеехме в добри времена, вече ти обясних! Една валута може да се изпита само във време на криза, а не когато всичко върви по мед и масло. В момента минаваме през труден период и о, изненада! Появиха се противоречия, на които еврото не може да устои. Трябва да направим избор. Продължаваме напред или се връщаме там, където бяхме преди еврозоната. Не можем да продължим да живеем в тази ничия земя!

Ракел въздъхна, примирена.

— Muy bien, да предположим, че направим тази крачка и изгубим част от автономията си. Това ще спаси ли еврото?

— Не знам. В еврозоната съществува разделение между страни кредиторки и страни длъжници. Има два проблема с приоритетно значение. Във всяко валутно пространство центърът печели власт за сметка на периферията, за което тя трябва да получи нещо в замяна: бюджетен трансфер. Това се случва в Америка и всяка страна с единна валута. Ню Йорк праща пари на Орегон, Лондон — на Съсекс. За да е възможна еврозоната, германците трябва да надмогнат себе си и да се съгласят да превеждат пари към периферията като компенсация за загубата на власт. Дали ще го направят?

— Съмнявам се…

— Ако не го направят, това ще влоши нещата. Вторият проблем не е икономически, а политически, свързан с демократичната легитимност на хората, които взимат решения. Еврото е преди всичко политически проект, който цели да присъедини Германия и да гарантира мира в Европа, нали така?

— Разбира се, вече спомена за това. Еврото ни гарантира мир.

— Щом е така, защо в Атина палят немски знамена? Размяната на обиди между германци и гърци е нещо много сериозно и показва на онези, които са имали съмнения, че еврото всъщност не гарантира мир, а една уязвимост, която заплашва да се превърне във война. Това е тежък проблем, който трябва да бъде разрешен, за да се запази единната валута. Препъникамъкът се крие в легитимността на тези, които взимат решения. Как е възможно в демократични времена една власт да управлява хора, на които не им е дадена възможност да гласуват за нея? Тоест при делегирането на власт към центъра всъщност се случва така, че немските управляващи започват да ръководят португалците, без самите те да са имали думата при избирането им. Така не може. Необходимо е да се даде възможност на цялото население на еврозоната да гласува за тези, които всъщност я управляват. Това означава, че тази територия трябва да се превърне във федерация и всеки един европейски политик да може да се кандидатира за лидер в изпълнителната власт, като организира кампания в Германия, Франция, Португалия и Италия, така както един кандидат-президент на Съединените щати прави такава във Флорида, Кънектикът, Охайо и Тексас.

Ракел зарови пръсти в косата си.

— Всичко това е много сложно — сподели тя. — Смяташ ли, че само в тези условия еврото ще се запази?

— Не виждам друг начин. Ако не се справим с всички тези проблеми, еврото скоро ще влезе в колапс. Може да отнеме години, може да се случи и утре, но ще се срине или ще се пречупи. Противоречията трябва да бъдат изгладени.

— Да предположим, че тези слаби места бъдат изчистени и еврото оцелее — предложи агентката от Интерпол. — Това ще реши ли проблемите на Испания, Португалия и страните от периферията?

Историкът скръсти ръце и с леко наклонена настрани глава, за миг се взря в събеседницата си.

— Първото нещо, което трябва да проумееш, е, че чудеса не съществуват — каза той. — Един анализ на повече от двеста банкови кризи, последвани от дългови кризи, ни позволява да си направим ясни изводи. Когато лихвените проценти на един огромен дълг станат по-високи от процентите на икономически растеж, както се случва в Средиземноморския клуб и други страни, вноските за заема вече не могат да се плащат. В такива случаи кризите на дълга приключват с девалвация на паричната единица или работните разходи, или с неплатежоспособност. Независимо от това какво казват демагозите, всяко едно от тези решения е болезнено и е свързано със строги мерки. В историята няма нито един случай, при който погасяването на дълг да се е осъществило без рестрикции. Нито един.

— Значи, рестриктивните мерки са неизбежни.

— За жалост, да. Забележи, че от появата на еврото до дълговата криза производството на Германия е с 30% повече от това на Гърция. Колкото и невероятно да звучи, това означава, че производството на един продукт в Гърция излиза с тридесет процента по-скъпо, отколкото ако същият е произведен в Германия. Това, което важи за Гърция, важи и за по-голямата част от страните от Средиземноморския клуб, макар и с различни проценти, в зависимост от страната. За да неутрализират разликата спрямо Германия без девалвация и избягвайки неплатежоспособност, страните от Средиземноморския клуб ще трябва значително да намалят трудовите разходи, което, опасявам се, означава намаляване на заплатите. С по-ниски заплати спада потреблението, както и фискалните приходи; това води до рецесия и по-висок дефицит, предизвиквайки ново орязване на заплатите, още по-ниско потребление и фискални разходи и т.н.

— Но това е порочен кръг…

— Така е, но каква е алтернативата? Разплащането, опасявам се, винаги е болезнено и няма идеално решение. — Той вдигна ръка, за да подчертае тезата си. — Каквото и да казват демагозите, помни, че сме стигнали до положение, в което няма идеално решение. Възможностите пред Средиземноморския клуб и всички дълбоко задлъжнели страни са лоши решения и много лоши решения. Чудеса и вълшебни пръчици не съществуват, всички пътища са осеяни с тръни. Анализите на повече от двеста банкови кризи, последвани от дългови кризи, сочат, че погасяването на дълга, какъвто и да е пътят към него, винаги е болезнен процес. Освобождаването на една икономика от дългове отнема няколко години и безработицата нараства средно четири години, докато икономическият растеж остава слаб в продължение на около шест-седем години. През този период има по-малко достъпни кредити и частните инвестиции са много ниски.

— Следователно проблемите на Португалия и Испания няма да се разрешат скоро…

— Със сигурност няма.

— Дори и ако страните от Средиземноморския клуб напуснат еврозоната?

Въпросът бе важен, наистина решаващ, и Томаш замълча за момент, преценявайки как е най-добре да отговори.

— За да установим това, трябва да познаваме добре ситуацията — каза накрая той. — Например португалската икономика е разклатена, защото винаги е внасяла повече, отколкото изнася. Кое е по-добре за стабилизирането й — да остане в еврозоната или да излезе от нея?

Ракел присви очи, обмисляйки отговора си.

— Струва ми се, че ще е по-добре да остане — отвърна накрая.

— Единната валута е като крепост за нас и ни предпазва от бури.

— Така ли? Тогава защо не ни пази сега?

Испанката се поколеба.

— Искам да кажа… все пак по някакъв начин ни е защитила, нали? Погледнете случилото се с Исландия. Те бяха незабавно засегнати от кризата, а ние не. Същото се случи и с прибалтийските страни.

— Вярно е — съгласи се историкът. — Но какво правят исландците сега? Възстановяват се. Какво правят балтийците? Също. А къде сме ние?

Коварният въпрос сякаш увисна във въздуха и постепенно си проправи път в съзнанието на Ракел.

— Мислиш, че е по-добре да излезем от еврозоната?

Томаш сплете пръстите на ръцете си, подготвяйки се да се впусне в обяснения.

— Както знаеш, тази нестабилност, която преживяваме в момента, винаги е била част от нашата икономика — припомни той. — Обикновено вносът е по-голям от износа и по някое време трябва да поправим това. Щом е така, тогава защо сега този процес е по-труден? Каква е разликата между сега и преди?

— Еврото?

— Разликата, мила, е, че вече не контролираме валутата си — каза Томаш, отговаряйки сам на въпроса си. — Страните, както и хората, не произвеждат всичко, което консумират. Произвеждат стоки, които продават навън, и със спечелените пари купуват онова, което не създават сами. Какво е решението, когато вносът е по-голям от износа? Намаляване на разходите за нашите продукти, за да ги направим по-предпочитани и да ги продаваме по-добре. Но как се намаляват тези разходи?

— С орязване на заплатите, вече го спомена.

Томаш разпери ръце в примирителен жест.

— За жалост, това е положението! — обяви той. — Но има нещо, което трябва да разбереш. Преди, когато ползвахме нашите пари, заплатите се намаляваха чрез парични механизми: печатахме банкноти и това водеше до инфлация. Да си представим, че тази инфлация е тридесет процента. Началниците отиват при работниците и казват: „Вие сте големи късметлии, ще ви дадем петнадесетпроцентно увеличение!“. Петнадесет процента? Всички са щастливи. Виж ти, какво голямо увеличение! Но работниците забравят, че инфлацията в страната е тридесет процента, което означава, че заплатите им всъщност са орязани с петнадесет процента. С това невидимо намаляване на заплатите нашите продукти са ставали по-евтини и са се продавали по-добре в чужбина. От друга страна, печатането на банкноти обезценявало парите ни, което оскъпявало чуждите стоки и ги правело по-малко достъпни. Така вносът намалявал.

— Разбирам — промърмори Ракел. — Но сега нямаме собствена валута, нали?

Историкът я погледна одобрително.

— Виждаш ли как сама стигна до същественото? — подхвърли той. — Точно това е. Вече нямаме собствена валута. Имаме еврото. И точно тук възниква проблемът. Както вече ти обясних, анализът на стотици подобни ситуации в миналото сочи, че от една дълбока дългова криза се излиза по три начина: създаване на инфлация чрез печат на банкноти, девалвация на трудовите разходи или изпадане в неплатежоспособност. Германците обаче искат стабилност на цените и изпитват ужас към инфлацията. Те ни предупредиха безброй пъти, че еврото ще бъде силна валута и няма да може да се обезценява. Нашите умни управници само кимнаха с глава, но не обърнаха внимание на тези предупреждения и както обикновено отидоха на лов за гласове с разсипническа политика. — Зае театрална поза. — А сега, когато нещата са прецакани, те се хващат за главата и казват: „Хей, помогнете, нямаме пари! Вина за това имат пазарите и спекулантите, кредитните агенции и «Голдман Сакс», Тройката, Германия и Дебеланата^[2], виновни са всички, освен мен, защото аз съм много компетентен и съм патриот, дадох най-доброто от себе си, сложих край на стабилната социална система и финансите на моята страна, направих грандиозни строежи и похарчих пари, които нямам, за да помогна на приятелите си инженери, пръснах милиони за магистрали до Пейдалежа, Раньолаш де Сима и Алгидареш де Байшо^[3], построих международно летище в малкото градче Бежа, на което каца един самолет на седмица, позволих на банките да отпуснат сума пари на хора, които вече не могат да си плащат вноските, но… чуйте, направих всичко добре, ясно? Вината е в другите и аз нямам нищо общо!“.

Ракел се разсмя на малката постановка на своя спътник. Вече бе слушала подобни приказки в Испания и подозираше, че в Португалия се е случило същото.

— Ставаш за актьор — отбеляза шеговито Ракел. — Някой ден Алмодовар ще те наеме.

— Алмодовар? Поне Спилбърг! — Той направи жест във въздуха, сякаш четеше кино афиш. — Приключенията на Индиана Нороня в Земите на Банкрута, как ти се струва?

Двамата избухнаха в шумен смях, привличайки неодобрителните погледи на пътниците наоколо. Потискайки смеха си, Ракел си пое дълбоко дъх и се успокои.

— А сега сериозно — каза тя. — Спомена, че преди този проблем е решаван с девалвация на валутата…

— Да. Така постъпи Исландия например. Затънали в безумието на финансовата дерегулация, исландците бяха брутално ударени от кризата, затова обезцениха парите си и сега се възстановяват. Същото се случи и с прибалтийските страни.

— А ние? Щом сме в еврозоната и нямаме собствена валута, какво можем да направим? Да изпаднем в неплатежоспособност?

— Едностранното обявяване на неплатежоспособност е възможност, която е била отхвърлена, за да не настрои против нас французите и германците, чиито банки са главните кредитори на Средиземноморския клуб. Ние не можем да обезценим валутата, което би позволило скрито намаляване на заплатите, но водени от желанието си да постигнем същия ефект на спад в производствените разходи, може би все пак ще стигнем до директно орязване на заплатите. Това е единственият вариант. От друга страна, без да печатаме банкноти или да издигаме митнически бариери пред вноса, единственият начин да намалим потреблението на чужди стоки е да намалим покупателната способност на гражданите. Без пари, които да похарчат, те няма да купуват вносни продукти и вносът ще намалее.

Ракел изглеждаше скандализирана.

— Да намалим покупателната способност на гражданите? — почти се възмути тя. — Но това ще довърши и вътрешното производство! Фирмите ни ще фалират, а хората ще заживеят в мизерия!

— Напълно си права, това е едно ужасно решение, но какво друго ни остава? Да запазим покупателната способност и да продължим да увеличаваме вноса? Да поддържаме заплатите относително високи и по този начин да запазим и завишени цените на родните стоки, правейки ги по-малко атрактивни за външния пазар?

Испанката продължи да негодува.

— Относително високи заплати ли? — попита тя. — Заплатите ни са мизерни!

— Вярно е. Проблемът е, че дори и на това ниво те са три пъти по-високи от заплатите в Китай, което означава, че нашите продукти са много по-скъпи от китайските. Тъй като няма бариери, които защитават икономиката ни от тях, нашите производители не могат да се конкурират с китайците и затварят, и това води до нарастване на безработицата. Пропорционално заплатите ни са по-високи дори от немските.

— Немските? Полудя ли? Нима печелим повече от германците?

— Колкото и невероятно да изглежда, в началото на кризата разходите за заплати в Португалия, Испания, Ирландия, Гърция, Италия и Франция спрямо БВП на всяка от тези страни бяха с от 10 до 30 процента по-високи от разходите за заплати в Германия. Нашите икономики не могат да понесат толкова. Трябва да изберем между ниски заплати и безработица. Опасявам се, че ниските заплати са по-малкото зло.

Ракел изглеждаше объркана.

— Добре… трябва да има и друг начин.

— Страхувам се, че след като нямаме контрол върху валутата си и искаме да избегнем изпадането в неплатежоспособност, друг начин не съществува. Девалвацията би била най-лесният подход, защото би намалила заплатите скрито и косвено, но с еврото това не е възможно. Следователно трябва да орежем директно заплати, обезщетения и пенсии. Така не само намаляваме разходите си, но и отнемаме покупателната възможност на хората, което ще намали вноса.

— Ами нашите компании? — попита тя. — Как ще оцелеят, ако няма на кого да продават?

— Ужасно е, знам. Но еврото не ни оставя друг избор. За жалост, трябва да орежем заплатите, за да може родните стоки да имат по-конкурентна цена, и да намалим покупателната способност на потребителите, така че да внасяме по-малко. Проблемът е, че това би имало негативен ефект върху националното производство. Нашите компании ще трябва да се приспособят към новата действителност и да потърсят клиенти на външния пазар, предлагайки конкурентни цени. Ако успеят, износът ще нарасне и в страните ще започнат да влизат пари.

Ракел обмисли тези думи за миг.

— Ако е така — неохотно обобщи тя, — струва ми се, че ще е по-добре да сме извън еврозоната.

— Това би улеснило справянето с нестабилността, защото ще можем да обезценим валутата. Присъствието в еврозоната затруднява тази борба.

Въпреки това испанката не изглеждаше напълно убедена; в крайна сметка тя бе свикнала с еврото, което по някакъв начин я караше да се чувства по-сигурна и защитена. Защо при първата възникнала трудност трябваше да се съмнява в него?

— Проблемът не може да бъде разглеждан само по този начин, не мислиш ли? — възкликна тя. — В крайна сметка еврото има и много предимства, не е ли така? Те могат да компенсират това неудобство…

— Разбира се — съгласи се Томаш. — Всички монети имат две страни. Дори еврото.

— Наистина, наистина — ентусиазира се испанката. — Например помага на страните ни да развиват икономиката си. Това е много важно, не смяташ ли?

— Много важно — повтори историкът. — Ужасно важно, несъмнено. — Той нарочно замълча. — Стига да беше вярно, разбира се…

Ракел ококори очи при този неочакван обрат.

— Какво? — учуди се тя. — Не е ли вярно?

Томаш тъкмо щеше да отговори, когато от гърдите му се надигна дълбока и продължителна прозявка, от която клепачите му натежаха. Погледна часовника си и почти се изплаши от онова, което показваха стрелките.

— О, вече е два сутринта! — отбеляза той. — Много е късно. Хайде да спим.

Ракел го изгледа слисано.

— Да спим? — възпротиви се тя, като размахваше пръст. — Да не си посмял, Томаш Нороня! Чуваш ли ме? Първо ми отговори на въпроса! Помага ли еврото на нашите икономики, или не?

Без да обръща внимание на роптаещия глас на Ракел, португалецът се облегна назад, подпря главата си на стъклото и въпреки че не му беше особено удобно, затвори очи.

— Ще говорим утре — обяви той, след като демонстративно потисна новата си прозявка и даде да се разбере, че не е в състояние да продължи разговора. — Сега спи, нани-на.

Испанката отвори уста, за да възрази, но когато видя лицето на своя спътник, се отказа. Томаш вече спеше дълбоко. Изглеждаше толкова спокоен и невинен, че й се прииска да го целуне.

Приличаше на бебе.